Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (21)

XX.
Неуспехи

Квинт се беше сгушил до огъня с някои от новите си другари. Беше влажен студен следобед. Поривите на вятъра гонеха над лагера ниски облаци, които обещаваха сняг и влошаване на и без това окаяното им положение.

— Още не мога да повярвам — изстена словоохотливият Лициний от Тарент, който спеше в една палатка с Квинт. — Да изгубим първото си сражение срещу гугите. Ама че срам.

— Беше само бърз сблъсък — каза Квинт.

— Може — съгласи се Калатин, който също беше в палатката на Квинт. С яко телосложение, той беше една година по-голям от Квинт, но двамата си допадаха. — И все пак беше доста голям. Обзалагам се, че всичките се радвате, че сега седите тук, нали? — Той кимна, когато другарите му се съгласиха. — Вижте само какви жертви дадохме! По-голямата част от конницата и стотици велити бяха избити. Шестстотин легионери бяха пленени, а Публий бе тежко ранен. Не може да се нарече добро начало, нали?

— И това е вярно — каза Цинций, последният от спящите в същата палатка, огромен мъж с румено лице и червена коса. — Оттогава отстъпваме. Какво ли си мисли Ханибал за нас?

— Защо изобщо отстъпваме, в името на Хадес? — попита Лициний. — Мостът е унищожен и картагенците няма как да пресекат Тицин и да стигнат до нас.

Калатин се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Предполагам, че консулът се е уплашил. Нищо чудно, след като е извън строя и тъй нататък.

— Откъде можеш да знаеш какво мисли Публий? — раздразнено отвърна Квинт. — Той изобщо не е глупак.

— Ти пък сякаш знаеш какъв е консулът, новобранец — озъби му се Цинций.

Квинт се намръщи, но прояви благоразумието да не отговаря. Цинций изглеждаше готов за сбиване, а беше два пъти по-едър от Квинт.

— Защо Публий не се възползва от шанса, когато Ханибал му предложи сражение пред лагера ни? — продължи Цинций. — Ама че възможност, а?

Всички кимнаха в знак на съгласие.

— За мен това си е страхливост — заяви Цинций, който започваше да се разпалва.

Квинт се ядоса.

— Най-добре е да се биеш на място и в ден, които ти избираш — заяви той, спомняйки си думите на баща си. — Всички го знаете! В момента не можем да избираме нито мястото, нито времето, а тъй като Публий е ранен, това едва ли ще се промени в близко бъдеще. Много по-разумно е да останем на сигурно в лагера. Помислете какво би могло да се случи иначе.

Цинций го изгледа кръвнишки, но като видя, че останалите мълчат навъсени, предпочете да премълчи.

Самият Квинт също беше недоволен. Храбростта на Публий беше неоспорима, но тази на Флак беше друг въпрос. Беше му невероятно трудно дори да помисли така за бъдещия си зет, но реалността на станалото при Тицин не можеше да се отрече. Флак беше излязъл по свое искане с конницата на онази злополучна разузнавателна мисия. Все още не на себе си от радост, че може да участва в патрула, Квинт също бе там. Двамата с баща му видяха Флак в началото на сблъсъка, но не и след това. Появи се едва следобед, когато очуканите останки от патрула отстъпиха зад Тицин и се добраха до римския лагер. Оказа се, че си е спестил битката. Щом видял, че картагенците надделяват, Флак препуснал обратно за помощ. Естествено, старшите трибуни отказали да поведат легионите си през временния мост и да ги изправят срещу противник, състоящ се изцяло от конници. „Какво можех да направя?“ — искрено бе попитал Флак.

Разбира се, нямаше как да се усъмнят във версията му. Събитията се бяха развили много бързо. Трябваше просто да приемат думите му. Макар да не каза нищо пред Квинт, Фабриций очевидно беше смутен от мисълта, че Флак може да е просто страхливец. Квинт споделяше чувствата му. Макар че беше изпълнен с ужас по време на битката, той поне беше останал и се бе сражавал с врага. Аврелия не биваше да се омъжва за човек, който не остава с другарите си в битка, независимо какви са връзките и положението му. Квинт разръчка огъня с една съчка и се опита да мисли за нещо друго. С раздразнение откри, че останалите са подновили мрачния си разговор.

— Конярят ми пие с някои от легионерите, които охраняват палатката на Публий — каза Лициний. — Те казали, че огромен картагенски флот атакувал Лилибеум в Сицилия.

— Не! — възкликна Цинций.

Лициний кимна скръбно.

— Вече е сигурно, че Семпроний Лонг няма да ни дойде на помощ.

— Откъде си толкова сигурен? — остро попита Квинт.

— Войниците се заклели в гробовете на майките си, че било истина.

Квинт го изгледа със съмнение.

— Тогава защо не съм го чул от някой друг?

— Защото би трябвало да се пази в най-строга тайна — отвърна Лициний.

— Е, аз пък чух, че цялото племе бои е поело на север да се присъедини към Ханибал — намеси се Цинций. — Ако е вярно, те и гугите ще ни приклещят от двете страни.

Квинт си спомни какво му беше казал баща му. Че в някаква ферма наблизо от корема на една крава извадили чудовищно теле, чиито органи били навън. При това уродливото създание било живо. Познат на Фабриций офицер го видял, докато бил на патрул. „Престани“, помисли си Квинт и стисна зъби.

— Да не прекаляваме — каза той. — Тези истории са пълна измислица.

— Дали? Ами ако боговете са ни ядосани? — отвърна Лициний. — Вчера отидох в храма на Плаценция да направя приношение и жреците казаха, че свещените пилета не се хранели. Какво по-добро доказателство ти трябва?

Гневът на Квинт преля.

— Какво, направо да се предадем на Ханибал ли?

Лицето на Лициний пламна.

— Разбира се, че не!

Квинт се обърна към Цинций, който поклати глава.

— Тогава си затваряйте проклетите усти! Подобни приказки са ужасни за бойния дух. Ние сме конници, забравихте ли? Обикновените войници гледат нас за пример и не бива да изпълваме сърцата им със страх.

Засрамени, останалите изведнъж се заинтересуваха живо от сандалите си.

— Писна ми от вайкането ви — изръмжа Квинт и се изправи.

И се отдалечи, без да чака отговор. Баща му със сигурност щеше да хвърли по-положителна светлина върху ставащото. Квинт се надяваше на това, защото самият той се бореше с обхваналата го безнадеждност. Криеше я добре, но свирепият сблъсък със смъртоносните нумидийски конници на Ханибал го беше потресъл до дъното на душата. Всички бяха изкарали късмет, че са оцелели. Нищо чудно, че другарите му бяха податливи на носещите се из лагера слухове. Квинт трябваше да полага сериозни усилия да не позволява да бъде погълнат от собствените си страхове.

Баща му не беше в палатката си. Единият от стражите каза, че бил в щаба на консула. Квинт реши, че разходката ще му се отрази добре. Ще проясни главата му. По пътя мина покрай палатките на галите ценомани, които се сражаваха на страната на Рим. Те бяха над две хиляди, предимно пехотинци, но и малко конница. Страняха от останалите и езиковата бариера допринасяше за това. Приятелството между тях и римляните обаче беше осезаемо и Квинт се радваше на това. Той поздрави първия воин, когото видя, мускулест здравеняк, който седеше на столче пред палатката си. За негова изненада мъжът се извърна и се съсредоточи върху чистенето на меча си. Квинт не обърна особено внимание на реакцията му, но не след дълго се случи нещо подобно. Неколцина воини на десетина крачки от него му хвърлиха студени погледи и му обърнаха гръб.

„Това е нищо“, каза си Квинт. Галите също бяха дали десетки жертви.

 

 

— Аврелия! Аврелия!

Гласът на Атия изтръгна Аврелия от приятния сън, в който участваха Квинт и Ханон. В него те бяха все още приятели. Макар че това беше невъзможно и въпреки настоятелния тон на майка й, тя беше в добро настроение.

— Какво има, майко?

— Ела веднага!

Аврелия скочи от леглото. Отвори вратата и се изненада, когато видя Гай да стои в атриума с майка й. И двамата изглеждаха сериозни. Аврелия се сепна, върна се и навлече лека туника върху вълнената си нощница, след което излезе забързано от спалнята си.

— Гай! — извика тя. — Радвам се да те видя.

Той кимна неловко.

— И аз теб, Аврелия.

Сериозното му държане накара стомаха на Аврелия да се преобърне. Тя погледна майка си и с ужас видя, че в очите й блестят сълзи.

— Ка… какво има? — заекна Аврелия.

— Пристигнаха вести от Цизалпийска Галия — рече Гай. — Не са добри.

— Нима армията ни е разбита? — попита изненадано Аврелия.

— Не точно — отвърна Гай. — Имало обаче голям сблъсък край река Тицин преди няколко дни. Нумидийците на Ханибал нанесли тежки поражения на нашата конница и велитите.

На Аврелия й призля.

— Татко добре ли е?

— Не знаем. — Очите на майка й бяха тъмни езера от мъка.

— Положението е много объркано — рече Гай. — Вероятно е добре.

— Тежки поражения — бавно повтори Атия. — Колко тежки по-точно?

Отговор не последва.

Атия го изгледа невярващо.

— Гай?

— Казват, че от три хиляди конници само петстотин се върнали в лагера — отвърна той, като избягваше погледа й.

— Тогава как можеш да твърдиш със сигурност, че татко е жив, в името на Хадес? — извика Аврелия. — Много по-вероятно е да е мъртъв.

— Аврелия! — скастри я майка й. — Гай просто се опитва да ни вдъхне малко надежда.

Гай се изчерви.

— Съжалявам.

Атия се пресегна и хвана ръката му.

— Няма за какво да се извиняваш. Препускал си чак дотук от ранни зори, за да ни кажеш онова, което знаеш. Много сме ти благодарни.

— Аз не съм! Как мога да съм благодарна за такава новина? — извика Аврелия. Избухна в ридания, побягна към вратата и изскочи навън. Не обърна внимание на виковете, които я следваха.

Краката й сами я поведоха към конюшнята. Винаги се криеше там, когато беше разстроена. Отиде право при единствения кон на баща й, който беше останал. Як, със сива козина, той беше куц, когато баща й замина. Щом я видя, конят изцвили приветливо. Мъката на Аврелия преля и сълзите й рукнаха. Дълго стоя и плака, а умът й бе пълен с образи на баща й, когото никога повече нямаше да види. Успя да се овладее донякъде едва когато усети как конят побутва косите й.

— Искаш ябълка, нали? — прошепна тя и го погали по муцуната. — А аз, глупачката, дойдох с празни ръце. Чакай малко. Сега ще ти донеса.

Благодарна за разсейването, Аврелия отиде при склада за храна в края на конюшнята. Избра най-голямата ябълка, която успя да намери, и се върна. Наострените уши и възбуденото цвилене на коня обаче само върнаха мъката й с нова сила. Аврелия се успокои с единственото, което можеше да се сети.

— Поне Квинт е в безопасност в Иберия — прошепна тя. — Дано боговете бдят над него.

 

 

Фабриций беше на съвещание при Публий и Квинт успя да се види с него едва по-късно следобед. Когато Фабриций чу за вайканията на другарите на Квинт, реакцията му беше енергична по типичния за него начин.

— Въпреки слуховете Публий се възстановява добре. След един-два месеца ще е на крака. Чух слуха, че картагенски флот атакува Семпроний Лонг, и знам, че няма нищо общо с истината. Публий щеше да ми каже, ако има нещо такова. Същото се отнася и за историите за боите. Колкото до лошите поличби, някой от другарите ти да е видял такава с очите си? — Фабриций се разсмя, когато Квинт поклати глава. — Естествено, че не. Като изключим онова теле, което е просто каприз на природата, никой не е видял нищо. Пилетата в храма на Юпитер може и да не кълват, но това може да се очаква. Те са много крехки създания. Все боледуват, особено при такова време. — Той посочи главата си, после сърцето си и накрая меча си. — Вярвай на тези, вместо да се тревожиш за думите на глупците.

Квинт се окуражи. Беше и благодарен, че баща му вече не споменава, че ще го върне у дома. Не бе казал нито дума по въпроса след поражението при Тицин. Квинт не знаеше — а и не го беше грижа — дали причината е в броя паднали конници, или защото Фабриций се е примирил с идеята, че той ще служи в конницата. Доброто му настроение се подсили от виното и яхнията, с които го нагости баща му, и той си тръгна в много по-добро разположение на духа, отколкото беше дошъл.

Настроението му обаче не се запази за дълго. Поривите на вятъра бяха станали още по-свирепи. Студът проникваше през наметалото му и го пронизваше до кости. Много лесно беше да си представиш, че боговете са пратили бурята като наказание. И тази идея започна да изглежда напълно реална, когато заваля и сняг. Разсеяните му допреди малко тревоги се върнаха с пълна сила.

Малцината останали навън войници бързо се изпокриха. Самият Квинт с нетърпение очакваше да изпълзи под одеялата и да се опита да забрави всичко. Затова остана изумен, когато видя, че ценоманите са навън. Стояха около горящите си огньове, прегръщаха се през раменете и пееха някаква бавна и скръбна песен. Вероятно оплакваха мъртвите си. Квинт потрепери.

Когато влезе в палатката, Лициний промърмори изпод одеялата си:

— Извинявай за одеве. Трябваше да си затварям устата.

— Не се безпокой. Всички сме оклюмали — отвърна Квинт, докато сваляше мокрото си наметало. Отиде при постелката си. Тя беше до тази на Калатин, който също го погледна смутено. — Сигурно ще ти е интересно да научиш, че Публий не е чувал никакви картагенски кораби да нападат Сицилия.

На лицето на Калатин се появи засрамена усмивка.

— Е, щом той не е чувал, няма за какво да се безпокоим.

— Ами за боите? — агресивно попита Цинций.

Квинт се ухили.

— И за тях нищо. Добри новини, а?

Намръщената физиономия на Цинций бавно се разведри.

— Отлично — каза Калатин и седна. — Значи трябва само да изчакаме пристигането на Лонг.

— Мисля, че трябва да вдигнем наздравица за този ден — обяви Цинций и кимна на Квинт, сякаш искаше да каже, че споровете помежду им са забравени. — Кой иска?

Всички се съгласиха в хор и Квинт изстена.

— Вече започвам да усещам махмурлука.

— На кого му пука? И без това няма изгледи да стане нещо! — Цинций стана и се отправи към масата, където държаха храната и виното.

— Така е — промърмори Квинт. — Е, тогава защо не?

 

 

Четиримата другари си легнаха късно. Квинт беше пиян и сънува лоши сънища. Най-ярките включваха ескадрони нумидийски конници, които го преследваха в открита равнина. Накрая седна, плувнал в пот. В палатката цареше непрогледен мрак и бе ужасно студено. Квинт обаче беше доволен от мразовития въздух, който галеше лицето и ръцете му и го разсейваше от пулсиращото главоболие. Примижа към мангала, където няколко въглена едва мъждукаха. Прозя се и отметна одеялата. Ако подхранеше огъня сега, можеше да изкара до сутринта. Чу слаб шум отвън — скърцане на сняг под нечии крака, но не бяха равномерните стъпки на часови, а на човек, който се движи предпазливо. Човек, който не иска да бъде чут.

Квинт инстинктивно грабна меча си. Съседните палатки от двете страни и отзад бяха само на няколко крачки. Отпред имаше тясна пътека, която увеличаваше разстоянието до около десет крачки. Именно оттам идваше шумът. Квинт тръгна бос напред. Всичките му сетива бяха нащрек. Чу се шепот. Ставаше нещо. Квинт се върна пипнешком до Калатин и го сграбчи за рамото.

— Събуди се!

В отговор се чу само раздразнен стон.

Шумът отвън моментално затихна.

Сърцето на Квинт се разтуптя уплашено. Може би току-що беше привлякъл вниманието на онези отвън. Той пусна Калатин и трескаво си обу сандалите.

Докато се изправяше, чу тих задавен звук. И още един. Последва сумтене и сподавен вик, който изведнъж секна. Този път Квинт се втурна към постелката на Лициний, сложи ръка на устата му и го разтърси.

— Събуди се! Нападат ни. — Видя бялото на очите му, когато те се отвориха. Лициний кимна, че го е разбрал, Квинт махна ръката си и прошепна: — Слушай.

Отначало не чуха нищо. После се разнесе стон, който бързо стихна. Бе последван от познатия мляскащ звук на острие, което се забива и издърпва от плът. Квинт и Лициний се спогледаха с ужас, скочиха и закрещяха едновременно:

— На оръжие! На оръжие!

Калатин се събуди и викна:

— Какво става?

— Ставай, мътните да те вземат! Грабвай меча — извика Квинт. — Ти също, Цинций. По-бързо!

В отговор на виковете им някой пъхна меч в платнището отпред и го разряза. Отметна го и пристъпи вътре. Квинт не се поколеба и за миг. Втурна се напред и наръга нападателя в корема. Докато той се превиваше и крещеше от болка, влезе втори неканен гост. Квинт го съсече с жесток удар във врата. Кръв плисна навсякъде и натрапникът рухна с писък. Зад него обаче имаше трети. Както и четвърти. Високите гърлени гласове отвън показваха, че има многобройни противници.

— Шибани гали! — извика Лициний.

Квинт се смути. Какво ставаше? Да не би картагенците да се бяха прехвърлили през укрепленията? Приклекна под летящ към врата му меч, атакува напред с гладиуса си и беше възнаграден със силния болезнен вик на нападателя. Лициний се присъедини към него. Рамо до рамо двамата оказаха отчаяна съпротива срещу вълната воини, които се мъчеха да влязат. Бързо стана очевидно, че усилията им са напразни. Новите им противници имаха щитове, докато те бяха само по долни дрехи.

Отляво се чу раздиране на платно и Квинт се помъчи да не изпада в паника.

— Калатин! Цинций! Разрежете палатката отзад — извика той през рамо. — Трябва да излезем.

Отговор не последва и стомахът на Квинт се сви. Нима другарите му бяха вече мъртви?

— Хайде! — извика Калатин миг по-късно.

Вълна на облекчение заля Квинт.

— Готов ли си? — извика той на Лициний.

— Да!

— Хайде тогава! — Квинт нанесе отчаяна серия удари към най-близкия противник, обърна се и се втурна към дъното на палатката. Усещаше, че Лициний е на крачка зад него. Само с няколко крачки Квинт стигна до разреза. Хвърли се през него и тупна в краката на приятелите си. Докато те го вдигнаха, погледна назад и с ужас видя как Лициний — почти на една ръка разстояние — се препъна и падна на колене. Квинт нямаше време да направи каквото и да било. Крещящите гали се нахвърлиха върху другаря му като хрътки върху глиган. Мечове, ножове и дори брадва се спуснаха надолу. Слабата светлина не попречи на Квинт да види как кръвта плиска от всяка ужасна смъртоносна рана. Лициний рухна на пода на палатката.

— Предатели! — изрева Квинт и се хвърли напред в отчаяно желание да отмъсти за приятеля си.

Силни ръце го хванаха и го дръпнаха.

— Стига глупости. Той е мъртъв. Трябва да се спасяваме — изръмжа Цинций и двамата с Калатин бързо повлякоха Квинт в мрака.

Никой не тръгна да ги преследва.

— Пуснете ме! — извика Квинт.

— Нали няма да се върнеш? — настоятелно попита Калатин.

— Няма — гневно промърмори Квинт.

Пуснаха го.

Квинт се огледа с ужас. Навсякъде цареше пълен хаос. Някои палатки бяха подпалени. Групи галски воини тичаха и съсичаха обърканите римски конници и легионери, които излизаха полуголи в студената нощ.

— Не прилича на щурм — каза той след малко. — Не са достатъчно много.

— Някои вече бягат — изруга Калатин и посочи.

Квинт присви очи към сиянието от горящите палатки.

— Какво носят? — Призля му, когато видя. Преви се и повърна погълнатото кисело вино.

— Шибани мръсници! — извика Цинций. — Глави! Обезглавили са убитите!

Квинт погледна с насълзени очи. Видя само кървавите дири, оставени от галите в ослепително белия сняг.

Цинций и Калатин застенаха от страх.

С огромно усилие на волята Квинт се овладя и изсъска:

— Тихо!

За негова изненада двамата се подчиниха и с пребледнели лица го зачакаха да каже нещо.

Квинт потисна инстинкта си, който му крещеше да потърси баща си. Животът на двама души зависеше от него. За момента те трябваше да са основната му грижа.

— Да тръгнем към интервала — каза той. — Всички ще се съберат там. Така ще можем да окажем на тия курвенски синове много по-добър отпор.

— Но и двамата сме боси — изхленчи Цинций.

Квинт настръхна: но ако не позволеше на другарите си да вземат калигите на лежащите наоколо трупове, краката им щяха да измръзнат.

— Действайте. Вземете и по един скутум — нареди той. Щитът беше жизненоважен.

— Ами ризница? — Калатин задърпа ризницата на един убит легионер. — Той е горе-долу колкото мен.

— Не, глупако! Нямаме време. Само мечове и щитове. — Едва ги изчака, докато се приготвят. — След мен. — И като се оглеждаше за галски воини, затича.

Поведе ги направо към интервала — откритата ивица, минаваща покрай стените на лагера от вътрешната страна. Обикновено там легионът се строяваше, преди да излезе на патрул или сражение. Сега интервалът позволяваше на оцелелите от изненадващата атака да се прегрупират. На мнозина им бе дошла същата идея като на Квинт. Мястото беше пълно със сновящи насам-натам объркани легионери и конници. Малцина бяха напълно облечени, но повечето бяха проявили достатъчно съобразителност да вземат оръжие.

За щастие тук дисциплината на офицери като центурионите си каза думата. Разпознавани дори без характерните си шлемове, те бяха спокойни и строяваха войниците в редици. Квинт и другарите му се присъединиха към най-близката група. В този момент нямаше значение, че не са пехотинци. Не след дълго центурионите събраха голяма сила на едно място. Всеки шести войник получи една от малкото налични факли. Не беше много, но щеше да свърши работа, докато отразят атаката.

Веднага започнаха претърсване на проходите и палатките за гали. За жалост нямаха особен успех и жаждата им за отмъщение остана неутолена. Оказа се, че веднага след вдигането на тревогата повечето гали са се изнесли. Въпреки всичко претърсването продължи, докато не покриха целия лагер.

Най-лошото беше броят обезглавени тела, които намериха. Всички знаеха, че галите обичат да прибират подобни бойни трофеи, но Квинт никога досега не го беше виждал с очите си. Както и не бе виждал толкова много кръв през живота си. Около всеки труп имаше огромни червени петна, а покрай следите на галите имаше широки кървави дири.

— Богове, на светло ще прилича на кланица — прошепна Калатин.

— Горките нещастници — каза Цинций. — Повечето не са имали никакъв шанс за спасение.

Квинт си представи баща си в палатката му и отново му призля. Нямаше какво да повърне, освен стомашен сок.

Калатин го погледна загрижено.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — грубо отвърна Квинт. Насили се да преодолее гаденето и се зае внимателно да оглежда всяко тяло, на което попадаха. Умоляваше боговете да не открие баща си. За свое огромно облекчение не видя никой, който да наподобява Фабриций. Това обаче не означаваше нищо. Тяхната група беше претърсила само малка част от лагера. Можеше да е сигурен едва след изгрев-слънце.

Центурионите разрешиха на войниците от всяка импровизирана центурия поред да се върнат при палатките си за дрехи и снаряжение. След това, напълно подготвени за битка, легионерите и конниците чакаха до сутринта, когато стана ясно, че няма да има нови атаки. Войниците най-сетне бяха освободени и им бе разрешено да се върнат в частите си. Разчистването на лагера щеше да продължи цял ден.

Квинт тръгна да търси баща си. Като по чудо го откри в палатката му. Очите му се напълниха със сълзи, когато влезе.

— Жив си!

— Жив съм. — Фабриций махна към масата, на която имаше закуска. — Хапни.

Въпреки небрежното поведение на баща му Квинт забеляза облекчението в очите му.

— Благодаря. Ужасна нощ.

— Да — каза Фабриций. — Повече от сто добри мъже си отидоха заради проклетите ценомани.

— Сигурен ли си, че са били те?

— Че кой друг да е? Портата не е била атакувана, стражите по стените също не са видели никого.

— Затова значи бяха толкова навъсени вчера. — Видя объркването на баща си и му разказа какво е видял.

— Това обяснява много неща. И сега са избягали в картагенския лагер. Несъмнено ще предложат „трофеите“ си в дар за Ханибал — кисело каза Фабриций. — Като доказателство, че ни мразят.

Квинт се опита да не мисли за обезглавения труп на Лициний, който беше открил сред остатъците от палатката им.

— Какво ще направи Публий?

Фабриций се намръщи.

— Познай.

— Пак ли ще се оттеглим?

Баща му кимна.

— Но защо? — извика Квинт.

— Той смята, че е прекалено опасно от тази страна на Требия. И след тази нощ е трудно да не се съгласиш с него. — Фабриций видя мъката на Квинт. — Не е само това. Високият терен на отсрещния бряг е много неравен, което ще попречи на картагенската конница да атакува. Освен това ще блокираме пътищата, които водят на юг през Лигурия до земите на боите.

Желанието на Квинт да протестира намаля. Тези причини поне изглеждаха смислени.

— Кога?

— Днес следобед, по-точно привечер.

Квинт въздъхна. Самият начин на отстъплението изглеждаше като проява на страх, но решението наистина беше разумно.

— И после ще стоим нащрек ли? — попита той. — Ще сдържаме картагенците?

— Именно. Семпроний Лонг пътува насам колкото може по-бързо. Армията му ще пристигне до месец. — Изражението на Фабриций стана свирепо. — Няма начин Ханибал да издържи срещу две консулски армии.

 

 

— Тук си била значи. Майка ти се тревожи. Помисли си, че може да си тук.

Аврелия се обърна. Елира стоеше на прага на конюшнята. Изведнъж Аврелия се почувства като малко дете.

— Гай още ли е тук?

— Не, тръгна си. Частта му щяла да бъде мобилизирана скоро. Каза, че ще си в мислите и молитвите му.

Аврелия се почувства още по-зле.

Елира пристъпи към нея и каза тихо:

— Чух новината. Всички я чуха. И всички ви съчувстваме.

— Благодаря — искрено отвърна Аврелия.

— Кой знае? Баща ти спокойно може да е жив.

— Спри — рязко каза Аврелия.

— Съжалявам — побърза да се извини Елира.

Аврелия се усмихна насила.

— Поне Квинт е все още жив.

— И Ханон.

Аврелия пропъди пристъпа ревност, последвал думите на Елира. Споменаването на Ханон неизбежно я накара да си помисли за Суниатон. Не му беше носила храна от четири дни. Запасите му със сигурност бяха на привършване. Тутакси взе решение. Срещата със Суни щеше да й оправи настроението. Тя присви очи към Елира.

— Ти харесваше Ханон, нали?

На бузите на илирийката се появиха две трапчинки.

— Да.

— Би ли му помогнала отново?

— Разбира се — малко объркано отвърна Елира. — Но той замина с Квинт.

Аврелия се усмихна.

— Иди в кухнята и напълни торба с храна. Хляб, сирене, месо. Ако Юлий те пита, кажи му, че е за нас. Вземи и една кошница.

— Ами ако господарката попита къде си?

— Кажи, че отиваме за гъби.

Елира се обърка още повече.

— Как това ще помогне на Ханон?

— Ще видиш. — Аврелия плесна с ръце. — Е, действай. Ще те чакам на пътеката към хълмовете.

Елира я погледна с любопитство и забърза към кухнята.

 

 

На Аврелия не й се наложи да чака дълго, преди Елира да се появи забързана между дърветата. В едната си ръка носеше малка кожена торба, а в другата — наметало като нейното.

— Някой поинтересува ли се къде отиваш? — нервно попита Аврелия.

— Юлий, но само се усмихна, когато му казах къде сме тръгнали. Каза да внимаваме.

— Същинска баба е! — заяви Аврелия. Едва сега си даде сметка, че е излязла без нож или прашка. Каза си, че няма значение. Нямаше да се бавят много. — Хайде — енергично каза тя.

— Къде отиваме? — попита Елира.

— Горе — отвърна Аврелия и махна неопределено към склоновете над вилата. После реши, че вече няма смисъл от потайности. — Нали знаеш, че Ханон имаше приятел, който бил заловен заедно с него?

Елира кимна.

— Суниатон е бил продаден като гладиатор в Капуа.

— О. — Елира не посмя да каже нищо повече, но тонът й говореше сам за себе си.

— Квинт и Гай му помогнаха да избяга.

Илирийката се изуми.

— Защо?

— Защото Ханон беше приятел на Квинт.

— Разбирам. — Елира се намръщи. — Суниатон има ли нещо общо с излизането ни?

— Да. Беше ранен, когато го спасиха, така че не можеше да замине. Сега е много по-добре, слава на боговете.

Елира се заинтригува.

— Къде е той?

— В овчарската колиба, където Квинт и Ханон се сражаваха с разбойниците.

— Пълна си с изненади — каза Елира и се изкиска.

Вкиснатото настроение на Аврелия се пооправи мъничко и тя се засмя.

Като разговаряха оживено, двете тръгнаха към границата на земите на Фабриций. Нивите от двете страни бяха голи и пусти, оставени на угар до пролетта. Гаргите бяха единствена им компания — птиците редовно прелитаха над главите им и характерните им крясъци отекваха в хладния въздух.

Скоро влязоха в гората. Крясъците незабавно утихнаха и дърветата ги притиснаха от всички страни, създавайки онова тревожно чувство, което Аврелия никак не харесваше.

Изведнъж на пътеката излезе Агесандър и тя ахна от уплаха. Елира също.

— Не исках да ви плаша — извини се той.

Аврелия се опита да успокои бясно туптящото си сърце и попита остро:

— Какво правиш тук?

Той вдигна лъка, който държеше. На тетивата вече имаше сложена стрела.

— Излязох на лов за елени. А вие?

Устата на Аврелия изведнъж пресъхна.

— Тръгнали сме за гъби.

— Аха — отвърна той. — На ваше място не бих се отдалечавал много от вилата.

— Защо? — попита Аврелия, като отчаяно се опитваше да звучи самоуверено.

— Кой знае какво може да се навърта наоколо. Разбойници. Мечка. Избягал роб.

— Малко е вероятно — твърдо заяви Аврелия.

— Може би. Но все пак си невъоръжена. Мога да дойда с вас — предложи сицилианецът.

— Не! — Аврелия моментално съжали за рязката си реакция.

— Благодаря, но ще се оправим.

— Ако си сигурна — каза той и отстъпи назад.

— Сигурна съм. — Аврелия кимна на Елира и мина покрай него.

— Не е ли малко късно за гъби?

Аврелия се поколеба.

— Още могат да се намерят, ако знаеш къде да търсиш.

Агесандър кимна многозначително.

— Не се съмнявам.

Аврелия беше цялата настръхнала, докато той се отдалечаваше.

— Той знае ли? — прошепна Елира.

— Как би могъл? — изсъска в отговор Аврелия.

Но имаше чувството, че знае.

 

 

Минаха много дни и стана очевидно, че няма да има сражение. Както беше казал Фабриций, никой военачалник не би избрал да се бие, освен ако не може да избере времето и мястото. Отказът на Публий да отстъпи високия терен и нежеланието на Ханибал да атакува вражеската позиция доведоха до безизходица. Картагенците бродеха на воля из равнината западно от Требия, а римляните се придържаха в близост до лагера си. Конницата на Ханибал сега беше много по-многочислена от римската. Патрулите бяха толкова рисковани, че рядко се изпращаха. Въпреки това на Квинт му беше трудно да приеме принудителното бездействие. Все още страдаше от кошмари заради случилото се с Лициний. Надяваше се, че в битка ще успее да се освободи от смущаващите образи.

— Полудявам — каза той на баща си една вечер. — Колко още ще трябва да чакаме?

— Няма да предприемаме нищо, докато не пристигне Лонг — търпеливо повтори Фабриций. — Ако днес излезем долу на равното и предложим битка, онези псета ще ни разкъсат на парчета. Дори без разликата в конницата Ханибал има по-многобройна войска от нас. Знаеш го.

— Да — с неохота призна Квинт.

Фабриций се облегна в стола си, доволен, че са го разбрали.

Квинт се загледа мрачно в мангала. Какво ли правеше Ханон точно сега? Все още не му изглеждаше реално, че вече са врагове. Помисли си и за Аврелия. Кога ли щеше писмото му да стигне до нея? Ако Фортуна се усмихнеше на двамата, може би щеше да получи отговор през следващите няколко месеца. Много време за чакане. Поне служеше редом с баща си. За жалост сестра му нямаше такъв късмет. Сърцето на Квинт копнееше за нея.

— Тук сте били значи! — наруши тишината познат гръмък глас.

Фабриций се престори на приятно изненадан.

— Здравей, Флак. Къде другаде да сме?

Квинт скочи и отдаде чест. Какво искаше пък този? След разгрома при Тицин почти не бяха виждали бъдещия съпруг на Аврелия. И тримата знаеха, че причината за това е поведението на Флак по време на катастрофата. Трудно беше да се разсее подозрението, след като веднъж е пуснало корен. Квинт не можеше да се отърси от него. Като че ли същото се отнасяше и за баща му.

— И правилно. Кой може да е навън по това време, освен стражите и побърканите? — Флак се засмя на собствената си шега и извади малка амфора.

— Колко мило — каза Фабриций, докато приемаше дара. — Ще опиташ ли?

— Само ако ти опиташ — престорено скромно отвърна Флак.

Фабриций отвори амфората със заучено движение на китката.

— Квинт?

— Да, благодаря, татко. — Той бързо донесе три гледжосани чаши.

Стояха с пълни чаши и се споглеждаха, като се чудеха кой ще вдигне наздравицата. Накрая Фабриций заговори.

— За бързото пристигане на Семпроний Лонг и армията му.

— И за бързата победа над картагенците след това — добави Флак.

Квинт си помисли за Лициний.

— И да отмъстим за загиналите си другари.

Фабриций кимна и вдигна чашата си по-високо.

Лицето на Флак грейна.

— Думи на истински бойци! Точно това исках да чуя. — Той намигна заговорнически. — Говорих с Публий.

Фабриций го погледна със съмнение.

— За какво?

— Да изпрати патрул.

— Моля? — подозрително попита Фабриций.

— Вече повече от седмица никой не е бил от другата страна на реката.

— Защото е прекалено опасно — отвърна Фабриций. — Противникът контролира изцяло отсрещния бряг.

— Изслушайте ме — с помирителен тон каза Флак. — Когато пристигне, Семпроний ще иска пресни сведения за разположението на врага и за терена западно от Требия. В края на краищата ще се води сражение, нали така?

— И какво лошо има в това да изчакаме, докато пристигне? — попита Фабриций. — И част от неговата конница може да се включи в черната работа.

— Трябва да се направи сега — убедително каза Флак. — Ако консулът разполага с цялата необходима информация, ще може да действа бързо. Само си помисли колко добре ще се отрази на духа на хората, когато се върнем живи и здрави!

— Ние ли? — бавно попита Флак. — И ти ли идваш?

— Разбира се.

Не за първи път Фабриций се запита дали идеята да сгоди Аврелия за Флак е била добра. Но пък как е възможно да си страхливец и да предложиш да се включиш в подобно безумно начинание?

— Не знам — каза той. — Може да се окаже невероятно рисковано.

— Не е задължително — възрази Флак. — Често наблюдавам картагенците от нашата страна на реката. Към хора децима всеки следобед последните им патрули изчезват от поглед. Ако прекосим през нощта и потеглим преди зазоряване, ще разполагаме с около два часа да разузнаем района. И ще се върнем преди нумидийците да са приключили с пощенето на въшките си.

Квинт се разсмя.

Фабриций се намръщи.

— Не мисля, че идеята е много добра.

— Публий вече одобри. Не мога да се сетя за някой по-добър, който да поведе патрула, и той се съгласи — отвърна Флак. — Какво ще кажеш?

„Проклет да си“, помисли си Фабриций. Чувстваше се напълно надхитрен. Отказването на предложението на Флак можеше да се изтълкува като отказ на самия Публий, а подобно нещо не беше разумно. Вбесен, Фабриций размисли.

— Може да е малък патрул. Най-много една турма — каза той. — Под прякото ми командване. Ти можеш да дойдеш като наблюдател.

Флак не възрази, а се обърна към Квинт.

— Баща ти е бляскав пример за истински римски офицер. Храбър, находчив и винаги готов да изпълни дълга си.

— Аз също идвам — каза Квинт.

— Не, не идваш — рязко отвърна баща му. — Ще е прекалено опасно.

— Не е честно! Ти си правил подобни неща на моята възраст. Сам си ми го казвал! — яростно възрази Квинт.

Флак се намеси преди Фабриций да успее да отговори.

— Как можем да откажем на Квинт подобен шанс да получи безценен опит? И помисли за славата, която ще си спечелят мъжете, донесли на Лонг сведенията, помогнали за разгромяването на Ханибал!

Фабриций погледна нетърпеливото лице на сина си и въздъхна.

— Добре.

— Благодаря, татко — с широка усмивка каза Квинт.

Фабриций запази храбра физиономия, но вътрешно беше изпълнен със страх. „Това ще е като да минеш покрай гладни лъвове и да се надяваш да не те забележат“, помисли си. Връщане обаче нямаше.

Беше дал дума, че ще поведе мисията.