Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (16)

XV.
Алпите

Присвил рамене от утринния мраз, Бостар излезе от палатката и се загледа със страхопочитание към планините, които се извисяваха пред него. Масивът се простираше от север на юг над плодородната равнина и заемаше целия източен хоризонт. Гъсти борови гори покриваха долната част на склоновете и скриваха евентуалните пътища. Небето беше ясно, но назъбените върхове бяха обгърнати от сиви облаци. Въпреки това гледката беше великолепна.

— Красиво, нали?

Бостар подскочи. Малцина войници бяха будни, но той не се изненада, че баща му вече е станал.

— Невероятни са, да.

— И ние трябва да ги пресечем. — Малх се намръщи. — Сега преминаването на Родан изглежда съвсем лесно, нали?

Смехът на Бостар прозвуча малко кухо. Ако някой беше казал подобно нещо преди няколко седмици, нямаше да му повярва. Загледан към суровите склонове, сега той разбираше, че баща му може и да е прав. Да очакваш, че над петдесет хиляди души, хиляди товарни животни и трийсет и седем слона ще се изкачат в царството на богове и демони, граничеше с гениалност — или с безумие. Бостар се почувства нелоялен заради последната си мисъл и се огледа. С изненада видя приближаващия Сафон. След Родан братята уж бяха изгладили отношенията си, но помирението им беше само фасада заради баща им. Двамата се избягваха, доколкото беше възможно. Бостар се усмихна насила.

— Сафон.

Колкото и да се опита, не успя да скрие болката си, когато брат му мълчаливо отговори с отдаване на чест.

— Това беше ли необходимо? — остро попита Малх.

— Извинявай — небрежно отвърна Сафон. — Още не съм се разсънил.

— Малко е рано за теб, нали? — ехидно попита Бостар. — Обикновено се будиш по пладне.

— Спрете! — рязко каза Малх, преди Сафон да успее да отговори. — Не можете ли поне да се държите нормално един с друг? Има много по-важни неща от глупавата ви вражда.

Както винаги, избухването на баща им накара двамата братя да млъкнат. Странно, но именно Сафон направи първия опит за разведряване на атмосферата.

— За какво си говорехте? — попита той.

Бостар се почувства задължен да отговори.

— За онова там. — И посочи планините.

Сафон направи кисела физиономия.

— Там не ни очакват добри неща. Безброй мъже ще загинат, сигурен съм — каза той и направи знака за пропъждане на злото.

— Но пък късметът ни се усмихва, откакто прекосихме Родан — възрази Бостар. — Римляните не тръгнаха да ни преследват. После каварите ни дариха храна, обувки и топли дрехи. Откакто навлязохме в територията им, техните воини държат алоброгите настрана. Кой може да твърди, че боговете няма да продължат да ни се усмихват?

— Годината е почти към края си. Скоро ще настъпи зима. Задачата ще е нечовешка. — „Невъзможна“, кисело си помисли Сафон. Преизподнята със сигурност ги очакваше. Открай време не обичаше височините и перспективата да изкачва Алпите, особено през късната есен, го изпълваше с ужас. Разбира се, никога нямаше да признае това, както и негодуванието си, че Ханибал е избрал толкова труден маршрут и че предпочита Бостар пред него. Той кимна на юг. — Трябваше да минем покрай брега на Галия.

— Това щеше да означава още битки с племена като онова, с което се сблъскахме при Родан. Нещо, което Ханибал искаше да избегне. — Въпреки думите си Бостар усети как пада духом. Приятелски настроените кавари се бяха върнали по домовете си и не можеше да се отрече, че се намират в незавидно положение. Изпита благодарност, когато баща им се намеси.

— Повече да не съм чул подобни приказки. Отразява се зле на духа — изръмжа Малх. Той имаше същите тревоги, но не би ги признал на никого. — Трябва да вярваме на Ханибал и той на нас. Снощи духът му беше приповдигнат, нали? — Той изгледа свирепо синовете си.

— Да, татко — призна Сафон.

— Той не е длъжен да обикаля огньовете половината нощ, да дели дажбата си с войниците и да слуша жалките им житейски истории — строго продължи Малх. — И не спи редом до тях, увит само с наметалото си, защото е полезно за здравето! Прави го, защото обича войниците си като собствени деца. Най-малкото, което можем да направим, е да му върнем тази обич с цялото си сърце.

— Разбира се — каза Сафон. — Знаеш, че верността ми е безспорна.

— Моята също — трескаво рече Бостар.

Намръщеното лице на Малх се разведри.

— Радвам се да го чуя. Знам, че следващите няколко седмици ще са най-тежкото ни изпитание дотук, но именно офицерите като нас трябва да даваме пример. Да водим хората, когато се поколебаят. Не бива да показваме слабост, а само желязна решимост да стигнем до върха на прохода, избран от Ханибал. Не забравяйте, че оттук ще се спуснем като изгладнели вълци в Цизалпийска Галия, а оттам в Италия.

Най-сетне двамата братя се спогледаха доволно. Това обаче продължи само миг, преди отново да извърнат очи.

Малх вече беше на десетина крачки от тях.

— Размърдайте се. Ханибал иска всички да видим жертвоприношението.

Братята го последваха.

Равната добре напоявана земя, където се бяха разположили на лагер картагенците, бе предложила отдих за хора и животни преди началото на похода. Бостар осъзна, че тя предлага и място, на което Ханибал може да се обърне към войниците, както беше направил в Нови Картаген преди потеглянето им. Въпреки че сега войската му беше значително по-малка, пак имаше много войници, които не бяха успели да видят с очите си как техният водач принася жертва на боговете. Именно затова на командирите на всяка част им бе наредено да доведат по двайсетина, че и повече хора за церемонията.

Тримата минаха покрай вонящи облечени в животински кожи балеарски прашкари и стройни тъмнокожи нумидийци с намазани с масло къдрици. Яки скутарии и цетрати с кожени шлемове и поръбени в алено туники стояха със скръстени ръце. До тях беше Алете с двайсет от либийските си копиеносци. Голи до кръста гали със златни торкви и гривни хвърляха надменни погледи към останалите присъстващи.

Пред събралите се войници имаше ниска дървена платформа, върху която беше издигнат импровизиран олтар от каменни плочи. Отпред стояха петдесет телохранители на Ханибал. До подиума можеше да се стигне по рампа, до която беше завързан едър черен бик. Шестима облечени в роби жреци чакаха с добичето, което сумтеше неспокойно. Докато Малх ги водеше до място на десетина крачки от гадателите, Бостар потръпна. В техните съсухрени ръце — благодарение на гаданията им — се криеше силата да повдигнат бойния дух на войската… или да го пратят в най-черни дълбини. Той погледна стоящите наоколо войници и видя същата загриженост по лицата им. Почти не се чуваха разговори; над събралото се множество бе увиснала наситена с очакване тишина. Бостар погледна Сафон, който беше за него като отворена книга. Брат му се чувстваше по същия начин, ако не и по-зле. Бостар въздъхна. Въпреки почивката и спокойствието през последните няколко дни огромните размери на планините бяха хвърлили сянка в сърцата на мъжете. Имаше само един човек, който би могъл да разсее тази сянка, помисли си той. Ханибал.

Момент по-късно генералът изтича нагоре по рампата, сякаш беше на финала на надбягване. Появата му беше посрещната с овации. Бронзовият шлем и нагръдникът му бяха излъскани и блестяха така, сякаш са запалени отвътре. Фалкатата в дясната му ръка проблясваше опасно; в лявата си носеше великолепен щит, украсен с дебнещ лъв. Ханибал мълчаливо отиде до края на подиума и вдигна ръка, така че всички да видят меча му. Изчака погледите на войниците да се фокусират върху него, преди да посочи назад.

— Най-сетне сме тук! При Алпите! — извика Ханибал. — Спряхме пред портата на врага си, за да се подготвим за изкачването. По лицата ви виждам, че сте разтревожени. Уплашени. Дори изтощени. — Погледът на генерала се спираше от войник на войник, сякаш ги предизвикваше да го удържат. Никой не успя. — Но какво могат да са Алпите след бруталната кампания в Иберия и пресичането на Родан? Нима могат да са нещо по-лошо от високи планини? — Замълча и погледна въпросително, докато превеждаха думите му. — Е?

Бостар се разтревожи. Въпреки истината в думите на Ханибал малцина от събралите се изглеждаха убедени в тях.

— Не, генерале — високо отвърна Малх. — Те са просто големи купчини камъни и лед и нищо повече.

На устните на Ханибал заигра доволна усмивка.

— Точно така! Те могат да бъдат преминати от хора със силата и сърцето да го направят. А и няма да сме първите, които са ги прекосили. Нима галите, завладели Рим, не са минали по същия път?

Отново последва пауза, докато преводачите си свършат работата. Най-сетне войниците замърмориха в знак на съгласие.

— А вие се отчайвате, че няма да можем дори да доближим онзи град? Знаете ли какво? Галите са превели жените и децата си през тези планини! Нима ние не можем да направим същото като войници, които носят само оръжията си? — Ханибал отново вдигна меча си, този път заплашително. — Или признайте, че имате по-малко кураж от римляните, които сме побеждавали неведнъж в миналото, или тръгнете решително напред с мен към равнината между река Тибър и Рим! Там ще намерим по-големи богатства, отколкото можете да си представите. Там ще има роби, плячка и слава за всички!

Малх зачака думите на генерала да бъдат преведени на галски, иберийски и нумидийски и когато събралите се войници зашумяха одобрително, вдигна юмрук във въздуха и изрева:

— Ханибал! Ханибал!

Бостар побърза да се присъедини. Забеляза, че Сафон се включи с малко закъснение.

Засрамени от думите на генерала си, войниците закрещяха одобрително. Галите скандираха с дълбоките си гласове, либийците пееха, а нумидийците кряскаха като сови. Какофонията се надигна в свежия въздух, отразяваше се от внушителните скали пред множеството и се понасяше към ясното небе. Стреснатият бик задърпа напразно въжето. Никой не му обръщаше внимание. Всички погледи бяха насочени към Ханибал.

— Снощи сънувах сън — извика той.

Овациите бързо замряха и се смениха с изпълнена с очакване тишина.

— Намирах се в чужда земя с много жители и големи села. Скитах часове наред, изгубен и без приятели, докато не се появи дух. — Ханибал кимна, когато думите му бяха преведени и суеверните войници започнаха да се споглеждат нервно. — Млад мъж, красив, облечен в проста гръцка туника, но от него струеше ефирна светлина. Когато попитах кой е, той се разсмя и предложи да ме води, стига да не поглеждам назад. Макар и неуверен, приех предложението му.

Ханибал вече беше приковал вниманието на всички, дори на жреците. Мнозина правеха знака за пропъждане на злото или докосваха амулетите си за късмет. Сърцето на Бостар туптеше развълнувано в гърдите му.

— Бяхме извървели около миля, когато чух зад нас силен трясък — продължи Ханибал. — Опитах се да не се обръщам да видя какво става, но звукът стана толкова силен, че не можех да се сдържа. Озърнах се. Онова, което видях, накара дъха ми да секне от страх. След нас пълзеше огромна змия, която смазваше всяко дърво и храст по пътя си. Черни буреносни облаци бяха надвиснали в небето над нея и хвърляха светкавици. Замръзнах от ужас.

Ханибал замълча.

— Какво стана после, генерале? — извика един от либийците на Алете. — Кажи ни!

Надигна се нестроен рев. Бостар откри, че също вика. Подобни видения — защото Ханибал със сигурност беше получил видение — можеха да вещаят бъдещето на човек за добро или лошо. Бостар изпита ужас при мисълта, че може да е второто.

Сафон не можеше да скрие безпокойството си от онова, което предстоеше.

— Измисля си. За да го последваме в проклетите планини — промърмори той.

Бостар го изгледа невярващо.

— Не би го направил.

Враждата на Сафон към брат му се засили.

— Нима? Когато залогът е толкова голям?

— Престани! Ще разгневиш боговете! — каза Бостар.

Уплашен със закъснение от собствените си думи, Сафон се извърна.

— Чакайте — изсъска Малх. — Има още.

— Младият мъж хвана ръката ми и ми каза да не се страхувам — извика Ханибал. — Попитах го какво означава змията и той ми каза. Искате ли да чуете думите му?

Последва кратка пауза.

— ДА! — Викът надмина всичко до този момент.

— Унищожението показва какво ще причини войската ми на Рим! — триумфално каза генералът. — Боговете са на наша страна!

— Ура! — Бостар беше така развълнуван, че прегърна Сафон през раменете. Брат му се напрегна, но после сковано върна жеста. Възторгът беше заразен. Дори обичайната сдържана и сериозна физиономия на Малх се беше сменила с широка усмивка.

— ХА-НИ-БАЛ! ХА-НИ-БАЛ! ХА-НИ-БАЛ! — скандираха войниците.

Докато множеството викаше до пресилване, Ханибал даде знак на жреците. С помощта на неколцина скутарии ревящият бик беше замъкнат по рампата до олтара. Ханибал застана отстрани. Овациите тутакси утихнаха и по лицата на мъжете отново се изписа тревога. Успехът в никакъв случай не беше гарантиран. Гаданията по вътрешностите на жертвата също трябваше да бъдат добри. Бостар откри, че е стиснал юмруци.

— Велики Мелкарт, приеми този бик като свещен дар и жест на добрата ни вяра — напевно изрече първожрецът, старец със сива брада и месести устни. Останалите жреци повториха думите му. Първожрецът вдигна качулката на робата си и взе подадения му дълъг нож. Главата на бика беше дръпната напред и вратът му се изпъна. Без повече церемонии старецът протегна ръка и я дръпна рязко назад, прокарвайки ножа през гърлото на бика. Кръвта шурна от голямата рана и оплиска краката му. Ритащото добиче рухна на подиума и скутариите, от които вече нямаше нужда, отстъпиха назад. Старецът бързо клекна и с уверени удари разряза кожата и коремните мускули. Димящите черва се изсипаха върху дъските. Жрецът им хвърли съвсем бегъл поглед и бръкна в коремната кухина, все така хванал ножа си.

— Засега не е видял нищо. Това е добре — прошепна Бостар.

„Може би всичко е уредено предварително“, кисело си помисли Сафон, но не посмя да изкаже на глас подозренията си.

Старецът се изправи и се обърна към Ханибал. Ръцете му бяха окървавени до раменете, а предната страна на робата му бе станала алена. В ръцете си държеше пурпурна блестяща тъкан.

— Черният дроб, генерале — сериозно каза той.

— Какво виждаш в него? — В гласа на Ханибал се долавяше лек трепет.

— Ще видим — отвърна жрецът, докато оглеждаше дроба.

— Нали ти казах! — Бостар сръчка Сафон. — Дори Ханибал не е сигурен.

Сафон погледна генерала, чието лице беше покрито с тревожни бръчки. Ако Ханибал беше актьор, несъмнено бе от най-добрите. Страхът внезапно стисна гърлото на Сафон. Как можеше да се усъмни в съня на Ханибал? Не можеше да се сети за по-добър начин да предизвика гнева на боговете от онова, което беше казал преди малко. А пък Бостар до него сякаш не можеше да направи погрешна стъпка. За пореден път го изпълни горчивина.

— Много е чист — високо обяви жрецът.

Всички събрали се проточиха шии, за да чуват по-добре.

— Преминаването на планините ще е трудно, но не невъзможно. Войската ще се спусне в Цизалпийска Галия и там съюзниците ще се стекат за каузата. Изпратените да ни пресрещнат легиони ще бъдат пометени, както зимната буря помита и най-могъщите дървета. Очаква ни победа!

— Победа! Победа! Победа! — заскандираха войниците.

Ханибал вдигна ръце, за да въдвори тишина, и излезе напред.

— Разказах ви съня си. Чухте какво каза гадателят. Е, ще ме последвате ли през Алпите?

Войниците завикаха одобрително.

Въодушевените Малх и Бостар се включиха в ликуването. Сафон ги последва, като си казваше, че всичко ще е наред. Страхът обаче, който беше свил на топка стомаха му, говореше друго.

* * *

След четири дни Сафон вече започваше да се пита дали опасенията му не са били напразни. Макар че картагенците бяха срещнали известна съпротива от алоброгите, тя беше пометена от свирепия отговор на Ханибал. Животът в планината се беше превърнал в рутина като онази, която следваха от месеци. Ставане по изгрев-слънце. Вдигане на лагера. Студена закуска. Събиране на хората. Заставане начело на огромната колона. Обръщане на изток. Марш. Сафон неимоверно се гордееше, че Ханибал е избрал неговата фаланга да води войската. „Нека Бостар се изяде от яд“, помисли си той. Фалангата на брат му вървеше след неговата. Малх със своята беше в ариергарда, на повече от десет мили назад по каменистата пътека.

Отговорността на Сафон беше огромна. Трябваше непрекъснато да си отваря очите на четири за евентуални опасности. За хиляден път тази сутрин погледна височините около долината, в която се намираха. Не видя нищо. Сплашени от превземането на основното им селище с всичките му запаси, алоброгите бяха изчезнали сред чукарите.

— Типично за страхливи боклуци — промърмори Сафон и се изплю презрително.

— Командире! Виж! — извика един от водачите, воин от племето инсубри.

За своя изненада Сафон видя хора на пътя пред тях. Откъде се бяха появили, мътните да ги вземат? Той вдигна дясната си ръка.

— Стой! — Заповедта му тутакси беше предадена назад по редиците. Сафон стисна зъби, докато я слушаше. Спираше цялата войска. Това обаче трябваше да се направи. Всеки изпречил им се човек се смяташе за враг, докато не се докаже противното.

— Да продължим ли към тях? — попита един офицер.

— Няма начин. Може да е капан — отвърна Сафон. — Нека проклетниците дойдат при нас.

— Ами ако не го направят?

— Разбира се, че ще го направят. Защо иначе биха изпълзели от дупките си?

Сафон беше прав. Новопоявилите се приближиха — двайсетина воини. Бяха типични гали, добре сложени, с дълги коси и мустаци. Някои носеха туники, но повечето бяха само с наметала върху голите си рамене и гърди. Всички бяха обути в торбести вълнени панталони. Някои имаха шлемове, но само единици бяха с ризници. Всички бяха въоръжени с дълги овални щитове, мечове или копия. Странно, но онези отпред носеха върбови клонки.

— С мир ли идват псетата? — попита Сафон.

— Да, командире — отвърна водачът. — Мисля, че са воконти. — Видя неразбиращия поглед на Сафон. — Съседи и врагове на алоброгите.

— Защо ли не се изненадвам? — присмя се Сафон. — Вие галите изобщо погаждате ли се помежду си?

Водачът се ухили.

— Рядко, командире. Винаги се намира нещо, за което да се бием.

— Не се и съмнявам — иронично отвърна Сафон и погледна наляво и надясно. — Първа редица, вдигни щитовете! Първа и втора редица, пригответе копията!

Дърво затрака по дърво, докато копиеносците изпълняваха заповедта. Миг по-късно фалангата се превърна в плътна стена от припокриващи се щитове. Над тях стърчаха десетки върхове на копия, подобни на бодли на морски таралежи.

Воините стреснато спряха.

Сафон се усмихна.

— Кажи им, че ако идват с мир, няма от какво да се боят.

— Да, командире. — Водачът извика няколко думи на галски.

След кратко колебание воконтите отново тръгнаха към тях.

Когато се озоваха на двайсет крачки, Сафон вдигна ръка.

— Достатъчно.

Водачът преведе и галите веднага спряха.

— Питай ги какво искат — нареди Сафон и насочи вниманието си към онзи, който отговаряше на всички въпроси на водача. Беше на средна възраст, широките му гърди бяха защитени от фина ризница, а трите златни торкви свидетелстваха за богатството и положението му. Онова, което не се харесваше на Сафон, бяха кривогледите му очи и сякаш злобен поглед.

— Чули са за големината на войската и за победите ни над алоброгите и искат да ни уверят в приятелството си — каза водачът. — Искат да ни преведат през тяхната територия до най-лесния проход през Алпите.

— Колко очарователно — жлъчно отвърна Сафон. — И защо да им вярваме, в името на Мелкарт?

Кривогледият воин се усмихна лукаво, когато чу превода. Махна с ръка и хората му изведоха напред няколко тлъсти юници.

— Казва, че ви предлагат сто такива, командире.

Сафон прикри задоволството си. Подобно количество прясно месо винаги беше добре дошло.

— Добичетата няма да означават много, ако воконтите тутакси си ги откраднат обратно. Ханибал се нуждае от повече. Какви гаранции ни предлагат тия боклуци, че ще минем без проблеми?

След превода половината от галите излязоха напред. Сред тях най-много биеше на очи млад воин с широко лице, вързана на плитки руса коса и фино изработени оръжия. Изглеждаше определено раздразнен. Водачът на воконтите обясни нещо.

— Младежът е най-малкият син на главатаря им, командире. Останалите пък са високопоставени воини — преведе водачът. — Те ще бъдат наши заложници.

— Така е по-добре — каза Сафон и се обърна към най-близкия офицер. — Иди да намериш генерала. Кажи му какво става. Мисля, че ще иска да чуе предложението им лично.

Офицерът забърза да изпълни заповедта, а Сафон отново заоглежда склоновете. Фактът, че бяха пусти, изобщо не го окуражаваше. Инстинктът му казваше, че на воконтите може да се има доверие колкото на змийско гнездо.

Ханибал се появи бързо. Когато не вървеше в началото на войската, генералът можеше да бъде намерен в края й и днес беше първото. Сафон беше поласкан, че никой от старшите офицери не го съпровожда. Отдаде отсечено чест.

— Сафон. — Ханибал стигна до него. — Това значи са пратениците на воконтите, а?

— Да, генерале — отвърна Сафон. — Лукаво гледащият кучи син ей там е водачът им.

— Кажи ми отново какво са казали — нареди Ханибал, докато оглеждаше воините.

Сафон се подчини.

Ханибал потърка брадичката си.

— Сто говеда и десет заложници. Както и водачи, които ще останат при нас. Предложението си го бива.

— Да, генерале.

— Не изглеждаш доволен — каза Ханибал и го погледна проницателно. — Защо?

— Какво им пречи да си отмъкнат говедата обратно? — отвърна Сафон. — И кой може да гарантира, че заложниците не са просто селяци, които няма да липсват на никого, ако бъдат екзекутирани?

— Да отхвърля ли предложението им?

Стомахът на Сафон се преобърна. Ако дадеше погрешен отговор, Ханибал сигурно никога повече нямаше да го постави начело на войската. Отговореше ли правилно, щеше да се издигне в очите му. Сафон отчаяно се надяваше на второто.

— Не, генерале.

— Защо? — поинтересува се Ханибал.

Сафон срещна пламтящия му поглед.

— Защото ако го направиш, ще трябва да си проправяме с бой пътя през земите им, генерале. А ако приемем, има шанс да предвидим евентуални нападения и да продължим напред без спънки. Ако се окажат надеждни, толкова по-добре. Ако ли не, поне сме опитали.

Отначало Ханибал не каза нищо и Сафон започна да се тревожи, че е изборът му е бил неправилен. Мислеше дали да не си върне думите назад, когато генералът заговори.

— Харесвам начина ти на мислене, Сафон, син на Малх. По-лесно е да избегнеш наблюдаваната змия, отколкото скритата под хиляда камъни. Би било глупаво обаче да не вземем мерки срещу евентуална катастрофа. Обозът и конницата трябва да бъдат преместени на нови позиции. Те най-лесно могат да бъдат откъснати от останалата войска.

Отпред подобно нещо никога не би могло да се случи, помисли си Сафон.

— Да, генерале. — Той се опита да скрие разочарованието си, че Ханибал ще поеме водачеството. Е, поне беше бил начело на войската за няколко дни.

Ханибал обаче го изненада.

— Въпреки това трябва да ни води пехота. Ти се справяш отлично и затова искам да останеш на мястото си.

Сафон се ухили.

— Благодаря, генерале!

— Искам също да пазиш заложниците. При най-малкия признак за предателство знаеш какво да правиш.

— Ще ги изтезавам и ще ги разпъна на кръст пред очите на сънародниците им.

— Отлично. Направи онова, което смяташ за уместно. — Ханибал го тупна по рамото. — Веднага ще заповядам на конницата да се премести. Продължи напред веднага щом заеме мястото си.

— Ами мулетата, генерале?

— Сега преместването им ще е много по-трудно. Днес ще трябва да стискаме палци. Ще го направим утре.

— Да, генерале. Благодаря, генерале.

Изпълнен с възторг, Сафон гледаше как генералът изчезва от погледа му назад по пътеката. Прекосяването на планините се оказваше много по-благодарно, отколкото беше очаквал.

 

 

В продължение на два дни групата воконти водеше Сафон през земите си. Конницата и обозът ги следваха бавно, а след тях вървеше останалата войска. Макар да нямаше нападения срещу колоната, недоверието на Сафон към местните водачи си остана. То се засили, когато на сутринта на третия ден воконтите избраха пътека, която ги отведе в много по-тясна долина от онази, през която се движеха. Почти нямаше място за движение от вездесъщите борове, които растяха по стръмните склонове. Сафон спря войниците и извика кривогледия воин.

— Защо не продължихме по онзи път? — Той посочи по-удобния път надясно, който се губеше в далечината. — Той е по-широк и теренът изглежда по-равен.

Водачът повтори думите му на местния език.

Воинът се впусна в многословно обяснение, което включваше често сочене и жестикулиране.

— Казва, че широката долина свършвала с отвесна скала след около пет мили, командире. И че щяло да ни се наложи да обърнем и да се върнем тук. По-тясната пък продължавала полегато нагоре и щяла да ни изведе до най-ниския проход в района.

Сафон изгледа свирепо воина, който просто сви рамене. Едното му око гледаше към него, а другото се взираше някъде в небето. Сафон намираше това за вбесяващо. Освен това правеше изключително трудно преценяването дали воинът не лъже. Накрая взе решение. Изпращането на вестител до намиращия се при ариергарда Ханибал щеше да доведе до забавяне от три часа или повече.

— Добре — изръмжа той. — Ще го послушаме. Кажи му обаче, че ако кроят нещо, той пръв ще умре. — Сафон изпита задоволство, когато воинът преглътна нервно, докато слушаше превода. След това обаче ги поведе достатъчно уверено и тревогата на Сафон донякъде се уталожи.

Безпокойството му бързо се завърна. Не заради каменистата неравна пътека. Вървяха по такива от навлизането в Алпите. Не, тревогата му идваше от отвесните скали, които ги притискаха от двете страни. Те продължаваха напред без никакви признаци за разширяване. Предизвикваха истинска клаустрофобия. Сафон не знаеше колко точно са високи скалите, но те почти през целия ден държаха долината в сумрак. Не беше единственият, на когото положението не му харесваше. Чуваше как войниците зад него мърморят неспокойно. Зад тях мулетата ревяха недоволно. Мнозина конници се бяха спешили, за да водят конете си, които вървяха с неохота напред.

Сафон стисна зъби. Беше избрал този маршрут за войската и тъй като колоната беше дълга десет мили, нямаше връщане назад. Просто трябваше да продължат. Той разхлаби меча в ножницата си и продължи плътно до разногледия воин. Ако се случеше нещо, наистина щеше да изпълни заплахата си.

За щастие продължиха бавно, но без изненади през остатъка от сутринта. Духът на хората се приповдигна и дори животните като че ли свикнаха с теснините. Сафон през цялото време оставаше нащрек за някакво движение по скалите и се опитваше да не забелязва, че вратът му се схваща от постоянното гледане нагоре.

Вниманието му бе привлечено първо не от движение, а от звук. В един момент чуваше само обичайните шумове, които ги следваха всеки ден от потеглянето от Нови Картаген. Приказващи си войници. Отделни смехове или ругатни. Заповеди на офицери. Скърцане на кожа и подрънкване на сбруи. Раздираща кашлица на онези със слаби гърди. Храчене. Рев на мулета. Цвилене на коне. В следващия момент в ушите му зазвуча нещо друго, страховито. Сафон трепна инстинктивно. Звукът беше от търкането на камък в камък. Той погледна с трепет нагоре.

Отначало не видя нищо, после на горния ръб на скалата високо горе се появиха неравните очертания на камък. Сафон трескаво вдигна ръка към устата си.

— Атакуват ни. Вдигнете щитовете! Вдигнете щитовете! — Моментално се обърна и затърси кривогледия воин. От всички страни се надигаха уплашени възгласи; Сафон видя, че онзи вече си е пробил път между другарите си и им вика да го последват.

— Предател! — изкрещя Сафон и изтегли меча си. Беше твърде късно. Вбесен, той гледаше как воконтите изчезват в една пукнатина в скалата на няма и двайсет крачки от него. Изруга. Трябваше да остане на мястото си и да направи каквото може за хората си. Стига самият той да не загине. Едно беше сигурно — ако сред заложниците, които се намираха в средата на фалангата му, имаше оцелели, те щяха да умрат в мига, в който се добере до тях.

Въздухът се изпълни с грохот и Сафон отново погледна нагоре. Звукът беше ужасяващ, усилен хиляди пъти от стените на тясната долина. Поразен, той гледаше как няколко канари с големината на коне бяха избутани през ръба високо над тях. Те бързо набраха скорост и полетяха надолу по почти отвесните скали. Към ужаса се добави и облекчение, когато Сафон осъзна, че никой от тях няма да го улучи. Войниците, намиращи се директно под камъните, закрещяха — не можеха да направят нищо, освен да гледат как смъртта се носи към тях. Писъците разкриваха безпомощния им ужас. Втрещеният Сафон не можеше да откъсне очи от падащите камъни. Парливият стомашен сок се надигна в гърлото му, когато те се стовариха върху жертвите си и ги накараха да замлъкнат завинаги.

Ужасът обаче не беше приключил. По-назад, където бяха конницата и обозът, западаха нови камъни. Сафон изстена. Не беше в състояние да направи нищо за онези хора и животните. Пое дълбоко дъх. „Най-добре да се погрижа за ранените“, помисли си. Поне на тях можеше да се помогне.

Бойни крясъци изпълниха ушите им, преди да са успели да направят каквото и да било. Десетки воконти се изсипаха от пукнатината, в която бяха изчезнали водачите им. Други изскачаха от съседна пукнатина. Смайването на Сафон се смени с ярост, от която всичко сякаш потъна в кървава мъгла. Той разпозна кривогледия и останалите водачи сред нападателите, вдигна копието си и изрева:

— Обърни се напред! Вражеска атака! — Войниците му реагираха веднага. — Вдигни щитове! Приготви копия!

От виковете отзад беше ясно, че колоната е атакувана и на други места.

— Задните пет редици, кръгом! — извика Сафон. — Пресрещнете врага! — След като даде командата, се обърна към воконтите пред тях. Галите тичаха напред с високо вдигнати оръжия. Сафон насочи копието си към кривогледия воин. — Мъртъв си, вонящ курвенски сине!

В отговор онзи изръмжа нечленоразделно.

За свое огромно раздразнение Сафон не можеше да се добере до него. Плътният строй на фалангата не му позволяваше да напусне позицията си, а воинът се насочваше към друга част от предната редица. Наложи се да забрави за него, когато друг гал с рошава червена брада мушна с меча си към лицето му. Вместо да се скрие зад щита и да изгуби противника от поглед, Сафон рязко дръпна глава настрани. Острието профуча покрай лявото му ухо и Сафон атакува с копието. С усещане за стържене острието премина между две ребра и се заби дълбоко в незащитените гърди. Сафон не успя да изтегли оръжието си от плътта на умиращия, така че пусна дръжката и изтегли меча си. Воинът рухна на земята с невярваща физиономия и на мястото му незабавно изникна друг.

Вторият противник на Сафон беше ревящ като бик здравеняк с дебел врат и огромни мускулести ръце. За ужас на Сафон триъгълният връх на копието му проби бронза и кожата на щита и стигна до нагръдника му. Остра болка прониза корема му и Сафон залитна няколко крачки назад и изпусна меча. За щастие войникът зад него беше готов и се наведе да го подхване. Заклещеното в щита копие вече беше безполезно. С мълниеносно движение обаче галът извади дълъг нож и посегна над щита да го забие в гърлото на Сафон. Сафон отчаяно дръпна глава назад. Противникът му продължи да замахва и Сафон си даде сметка, че само след миг гръклянът му ще бъде прерязан от гадното острие.

С огромно облекчение видя как нечие копие се появява отстрани и пронизва гърлото на воина. Аленият връх се подаде от другата страна на врата. От широко отворената уста на гала се изтръгна ужасяващ задавен звук, последван от яркочервена кръв, която оплиска щита на Сафон и краката му. Копието беше изтеглено и мъртвият воин рухна върху първия противник на Сафон.

— Богове — промълви той. Никога досега не се беше разминавал толкова близо със смъртта. Обърна се към спасителя си. — Благодаря.

Копиеносецът, младеж с липсващ зъб, се ухили.

— Няма за какво, капитане. Добре ли си?

Сафон бръкна под долния край на нагръдника си, който беше силно огънат. Опипа нагоре и трепна от болка. Извади ръката си и с огромно облекчение видя, че по пръстите му няма кръв.

— Като че ли да — отвърна той и се наведе да вдигне меча си.

Погледна към сражението и със задоволство видя, че атаката на воконтите се е разбила в солидната стена от щитове на фалангата. Не беше изненадан. Макар че неколцина от хората му щяха да изгубят живота си, нужно беше нещо много повече от неорганизирана атака на диваци, за да ги пречупи. „Време е за контраатака“, помисли си Сафон. В следващия миг обаче здравият разум го напусна, когато видя кривогледия на няма и двайсет крачки: навеждаше се да убие ранен либиец, макар че самият той отстъпваше. Сафон захвърли безполезния щит и се втурна напред. Желанието да види сметката на предателя го направи още по-бърз и той измина може би една трета от разстоянието, преди онзи да го види. В следващия миг воинът го погледна и си плю на петите. Другарите му направиха същото.

— Ела тук, шибан страхливец! — изрева Сафон, без изобщо да забелязва, че първите редици на фалангата са го последвали. Затича се с всички сили, като си даваше сметка, че ако онзи се добере до пукнатината, шансовете да го спипа ще се стопят. Нямаше полза. На гала сякаш му бяха пораснали криле на краката. Сляпата съдба обаче се намеси и галът се препъна в един камък. Залитна и падна на коляно. Сафон се нахвърли върху него като куче върху притиснат в ъгъла плъх. Но вместо да убие дивака, го фрасна с дръжката на меча си в тила. Изправи се и успя да съсече друг воин, който бягаше покрай него. Галът с вой се хвърли към пукнатината и изчезна.

— Не отивайте натам! — извика Сафон, когато първите копиеносци го настигнаха и продължиха към пукнатината. — Това е капан.

Войниците с неохота се подчиниха.

— Искам двайсет души да застанат точно тук и да се погрижат онези да не предприемат контраатака. — Сафон срита разногледия, който изстена. — Някой да вдигне тази торба с лайна. Потърсете оцелели негови сънародници и вържете всички.

— Какво ще правиш с тях, капитане? — попита един офицер.

— Ще видиш — с вълча усмивка отвърна Сафон. — Първо обаче трябва да видим какво става зад нас.

Когато стигнаха последните редици на фалангата, атакуващите там воконти вече бяха изчезнали. Труповете на още петнайсет воини лежаха на земята, но това не донесе особено удовлетворение на Сафон. Само в тази малка част поне петдесет картагенски войници бяха тежко ранени или смазани до смърт. Малко по-нататък имаше още толкова пострадали мулета и коне. Земята беше покрита с кръв и навсякъде лежаха обезобразени трупове на хора и животни. Писъците на ранените, особено на онези, които бяха притиснати от камъните, бяха нетърпими. Сафон се опита да остане глух за тях и се съсредоточи да разбере какво още е станало. Бостар беше сред офицерите, които му докладваха.

Подплашен от падащите камъни, един слон беше убил трима души с хобота си, преди да побегне назад през колоната, причинявайки незнайно какви поражения. За щастие останалите слонове бяха запазили спокойствие благодарение на опитните си махути^[1]. Най-вбесяващото беше, че воконтите бяха отмъкнали десетки мулета и ги бяха подкарали по същите коварни пътеки, от които бяха започнали дръзката си атака. Бяха успели дори да вземат малко пленници. Въпреки това Сафон разбираше, че няма смисъл да преследва грабителите. Продължаването напред беше по-важно от опитите за спасяване на неколцина нещастни войници. След като труповете и камъните бъдеха разчистени, колоната можеше да продължи по пътя си.

Преди това обаче имаше нещо, което Сафон трябваше да направи.

Върна се там, където бяха пленените воконти. Заедно с десетимата заложници те бяха общо двайсет и двама, седнали заедно и заобиколени от копиеносци. Единственият, който не изглеждаше уплашен, беше кривогледият. Той се изплю към Сафон, когато го видя да приближава.

— Да ги екзекутираме ли? — с надежда попита един офицер.

Либийците замърмориха гневно в знак на съгласие.

— Не — каза Сафон, без да обръща внимание на шока, който предизвика отговорът му. Обърна се към преводача. — Кажи им, че въпреки предателството на събратята им няма да бъдат убити. — Докато слушаше превода, Сафон със задоволство видя как на лицата на някои се появи надежда. Изчака малко, като се наслаждаваше на властта си.

— Командире, размисли! — обади се друг офицер. — Не могат да останат ненаказани. Помисли за жертвите, които дадохме.

Устните на Сафон се дръпнаха в жестока усмивка.

— Да съм казал, че ще останат ненаказани?

Офицерът го погледна объркано.

— Не.

— Ще им направим онова, което те направиха на нас — обяви Сафон. — Не превеждай това — нареди на преводача. — Искам да гледат и да се чудят какво предстои.

— Какво ще заповядаш да направим, командире?

— Вържете тия боклуци в редица. После доведете един слон. Нека да премести голям камък. Толкова голям, че никой човек да не може да го помръдне.

На лицето на офицера бавно се появи усмивка.

— И ще им премажем главите ли, командире?

— Не — отвърна Сафон. — Нали казах, че няма да ги убиваме. Искам камъните да бъдат пуснати върху краката им.

— А после, командире?

Сафон сви безжалостно рамене.

— Просто ще ги оставим.

Офицерът се ухили.

— Ще е тъмно, преди другите боклуци да могат да се върнат. Дотогава ще молят за смърт.

— Именно. После сигурно ще си помислят хубаво, преди да ни нападат отново. — Сафон плесна с ръце. — Действай!

Загледа как пленниците бяха принудени да легнат до стърчаща от земята скала, като се увери, че кривогледият е последен в редицата. След кратко забавяне от обоза докараха един слон. Сафон го изчака с преводача до първия гал, чиито очи вече бяха на път да изхвърчат от орбитите от ужас.

Сафон погледна махута и попита:

— Можеш ли да преместиш онзи камък? — И посочи.

— Да, командире. Къде?

— Върху краката на тези мъже. Но без да бъдат убивани.

Очите на махута се разшириха.

— Мисля, че да, командире.

— Направи го тогава.

— Да, командире.

Водачът се наведе и прошепна нещо на огромното животно, след което го потупа зад ухото с тоягата си. Слонът тръгна тежко към посочения камък и уви хобота си около него. Последва кратка тишина, преди камъкът да се размърда от мястото си. Махутът каза друга команда и слонът пристъпи напред и опря глава в канарата, за да не й позволи да набере скорост. После бавно тръгна заднешком към пленниците, като контролираше товара си надолу по лекия склон. Щом най-сетне осъзнаха какво ги очаква, воконтите заскимтяха и заплакаха от страх.

Сафон се разсмя. Погледна нагоре и си каза, че вижда движение.

— Да, гадини — изрева той. — Гледайте! Приятелите ви ще получат доза от собственото ви лекарство.

На няколко стъпки от пленниците водачът спря слона и погледна въпросително Сафон.

— Направи го.

Махутът пак промърмори нещо на слона и животното се дръпна настрани, оставяйки канарата да се търкулне върху краката на първите трима воини. Задавени писъци разкъсаха въздуха, последвани от доволните викове на гледащите картагенски войници. В техните очи това беше отмъщение за мъртвите им другари. Междувременно останалите пленници напразно опъваха въжетата, които ги приковаваха към земята.

— Кажи им, че това е отмъщението на Ханибал за коварството им — сурово заповяда Сафон.

Пребледнелият преводач се подчини. Думите му бяха посрещнати от изпълнени с ужас гласове.

— Някои казват, че не са знаели, че ще бъдем нападнати — каза той.

— Ха! Значи са или лъжци, или глупаци, или и двете.

— Молят просто да бъдат убити.

— Категорично не. — Сафон даде знак на махута. — Направи го отново. Не спирай.

Канара след канара бяха избутани надолу, за да премажат краката на всички воини без последния. Когато слонът добута последния камък, Сафон нареди на водача да спре. Щракна с пръсти на преводача да го последва и отиде при кривогледия. С почервеняло от ярост лице дивакът избълва куп ругатни.

— Не си прави труда — презрително се изсмя Сафон, когато преводачът понечи да преведе. — Знам какво казва. Кажи му, че така си плаща за измамата и че страхливец като него никога няма да види рая на воините. Вместо това душата му ще гние вечно в преизподнята. — Погледна махута. — Щом свърши, пусни камъка.

Водачът на слона кимна.

— Какво става тук, в името на всички богове? — Гласът на Бостар успя да се чуе през какофонията писъци в тясната клисура.

Преводачът млъкна. Махутът замръзна като статуя върху слона. Със скован от ярост гръб Сафон се обърна и видя брат си, който го гледаше вбесен. Кимна подигравателно.

— Наказвам тези безполезни мръсници. На какво ти прилича?

Лицето на Бостар се изкриви в отвратена гримаса.

— Не можа ли да измислиш по-жесток начин да ги убиеш?

— Няколко, ако трябва да съм точен — ведро отвърна Сафон. — Всичките обаче са прекалено продължителни. Този метод може да е груб, но пък е ефективен. Освен това ще прати силно послание на това пъпчиво и въшливо племе, че ще си платят скъпо, ако отново решат да ни нападнат.

— Вече си го направил! — Бостар посочи редицата крещящи мъже. — Защо просто не прережеш гърлото на този, и толкоз?

— Защото точно този — и Сафон срита кривогледия в главата — е техният водач. Запазих го за накрая, за да може да гледа как другарите му страдат и да очаква собствената си участ.

Бостар се дръпна отвратено назад.

— Ти си побъркан — рязко рече той. — Заповядвам ти да престанеш с това безобразие.

— Може да си с по-висш чин от мен, братко, но Ханибал повери авангарда на мен, а не на теб — високо отвърна Сафон. — Сигурен съм, че генералът ще поиска да научи защо се противопоставяш на заповедите му.

— Ханибал ли ти е заповядал да убиваш пленници по този начин? — невярващо попита Бостар.

— Каза да постъпя така, както намеря за добре — озъби се Сафон. — И аз го правя. А сега се дръпни! — Изпита огромно удоволствие, когато Бостар отпусна рамене и се подчини. Погледна за последен път кривогледия, който отново се опита да го заплюе. Изведнъж му хрумна нещо и той извади ножа си. Клекна и заби върха му в дясното око на мъжа. Рязко завъртя и извади окото. Храбростта на жертвата му изчезна и от гърлото му се изтръгна писък на чиста агония. Сафон избърса окървавените си пръсти в туниката на воина и се изправи. — Оставям му другото око, за да може да гледа как най-могъщата войска на света минава покрай него — каза на преводача. — Кажи му го. — После погледна Бостар. — Гледай и се учи, малки братко. Това ще получат враговете на Картаген. — И без да очаква отговор, кимна на махута. — Действай.

Бостар се отдалечи, изпълнен с безсилна мъка. Не искаше да гледа. За съжаление не можеше да не чува писъците. В какво се беше превърнал по-големият му брат? Защо морето бе отнесло Ханон, а не него?

За първи път Бостар не изпита вина, когато си зададе този въпрос.