Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (12)

XI.
Търсене на безопасно преминаване

След падането на Сагунт Бостар посещаваше ранените си войници всяка сутрин, разговаряше с онези в съзнание и докосваше спящите и онези, които никога нямаше да се събудят. В голямата палатка имаше повече от трийсет души, за половината от които вероятно нямаше да има нови сражения. Въпреки ужасните рани на войниците Бостар беше започнал да изпитва благодарност за загубите си. Като се вземеше предвид всичко, те бяха малки. Много повече жители на Сагунт бяха изгубили живота си, след като войниците на Ханибал нахълтаха в града, виейки като побеснели вълци. Цял ден в Сагунт ехтяха писъци. На мъже. На жени. На деца. Бостар затвори очи и се опита да забрави, но не можеше. Клането на невъоръжени хора по улиците и изнасилването не влизаха в неговите представи за водене на война. Макар че не се беше опитал да спре хората си — все пак Ханибал им беше обещал, че ще ги остави да вилнеят — Бостар не беше взел участие в касапницата. Натоварен от генерала със задачата да пази ковчезите със злато и сребро, открити в цитаделата, Малх също не се беше включил. Бостар въздъхна. Както можеше да се очаква, това не се отнасяше за Сафон.

Момент по-късно докосване по рамото го накара да подскочи.

— Добре е, че ставаш толкова рано, за да провериш как са. — Малх посочи ранените мъже под одеялата.

— Това ми е работата — скромно отвърна Бостар с ясното съзнание, че баща му със сигурност вече е посетил собствените си пострадали.

— Така е. — Малх го изгледа сериозно. — И мисля, че Ханибал има още една за теб. За нас.

Сърцето на Бостар се разтуптя.

— Защо?

— Повикани сме в шатрата му. Не ми казаха защо.

Вълнение изпълни Бостар.

— Сафон знае ли?

— Не. Реших, че ти можеш да му кажеш.

— Така ли? — Бостар се опита да задържи тона си приповдигнат. — Щом искаш.

Малх го погледна.

— Да не би да си мислиш, че не съм забелязал как двамата в последно време сте се хванали за гушите?

— Не е нищо сериозно — излъга Бостар.

— Тогава защо избягваш да ме погледнеш в очите? — остро попита Малх. — Заради Ханон е, нали?

— Така започна — отвърна Бостар. Започна да обяснява, но баща му го спря.

— Сега сте само вие двамата — тъжно каза Малх. — Животът е кратък. Изгладете различията си, преди да е станало късно за някой от вас.

— Прав си — твърдо отвърна Бостар. — Ще направя всичко по силите си.

— Както винаги. — В гласа на Малх се долавяше гордост.

Сърцето на Бостар се сви от мъка. Запита се дали е направил всичко по силите си да попречи на Ханон да излезе в морето.

— Ще се видим след половин час пред щаба. — И Малх го остави да се оправя нататък.

След като нареди на ординареца си да излъска доспехите му, Бостар тръгна право към палатката на Сафон. Нямаше много време за приготвяне, та какво оставаше за помирение. Но баща им го беше поискал и той щеше да опита.

Намери палатките на фалангата на Сафон по знамената им и бързо откри най-голямата, която също като неговата беше издигната в десния край на отряда. Платнището беше спуснато, което означаваше, че брат му или е все още в леглото, или е зает със задълженията си. Предвид навиците му в последно време първото изглеждаше по-вероятно.

— Сафон? — повика Бостар.

Не получи отговор.

Бостар опита отново, този път по-силно.

Пак нищо.

Бостар понечи да си тръгне. Сафон сигурно беше при хората си.

— Кой е? — раздразнено попита глас отвътре.

— Естествено, че не е при хората си — промърмори Бостар и развърза връвта. — Сафон! Аз съм.

Повдигна широкото платнище. Светлината нахлу вътре и Бостар вдигна ръка да си запуши носа. Вонята на застояла пот и разлято вино беше нетърпима. Той влезе и започна да си проправя път през захвърлени дрехи и екипировка. Всичко тънеше в мръсотия. Щитът, копието и мечът на Сафон бяха единствените почистени неща. Бяха подпрени на дървена стойка отстрани. Бостар спря пред леглото на Сафон — бъркотия от одеяла и животински кожи. Брат му го изгледа с мътен поглед.

— Добро утро — каза Бостар, като се опитваше да не обръща внимание на миризмата. „Дори не се е измил“, помисли си с отвращение.

— На какво дължа това удоволствие? — ехидно попита Сафон.

— Извикани сме на среща с Ханибал.

Устните на Сафон се превърнаха в тънка линия.

— Генералът ти го е казал на закуска, нали?

Бостар въздъхна.

— Независимо какво си мислиш, не спасих живота на Ханибал, за да си спечеля благоволението му или да те накарам да ми завиждаш. Знаеш, че не съм такъв. — Изпита задоволство, когато Сафон извърна очи. Зачака, но не получи друг отговор и затова продължи. — Татко ме прати. След по-малко от половин час трябва да сме там.

Сафон най-сетне седна в леглото и се намръщи.

— Богове, главата ме цепи. И имам чувството сякаш нещо е умряло в устата ми.

Бостар подритна амфората до леглото.

— С това ли прекали?

Сафон му се усмихна тъжно.

— Ни най-малко! Част от хората ми попаднаха на избата на някакъв винар при падането на града. Оттогава я държим под охрана. Трябваше да я видиш. Имаше вина от цялото Средиземноморие! — Изражението му стана алчно. — Жалко, че трите му дъщери вече не са живи. Определено се позабавлявахме с тях, повярвай ми.

На Бостар му идеше да го фрасне в лицето, но вместо това му подаде ръка.

— Ставай. Не бива да закъсняваме. Татко мисли, че Ханибал има задача за нас.

Сафон изгледа за момент протегнатата ръка, преди да я поеме. Като се олюляваше леко, той огледа хаоса в палатката.

— Май по-добре да започна да чистя бронята и шлема си. Не мога да се явя пред Ханибал с изцапана екипировка, нали?

— Не може ли ординарецът ти да го направи?

Сафон направи кисела физиономия.

— Не. Треската го повали.

Бостар се намръщи. Сафон не беше в състояние да се измие, да подготви униформата си и да се яви пред генерала за оставащото време. Част от него искаше да остави брат си да се оправя сам. „Заслужава го“, помисли си. Другата част смяташе, че враждата помежду им се е проточила твърде дълго. Бързо взе решение. Неговият ординарец вече би трябвало да е приключил с всичко. Щяха да му потрябват само няколко минути да се приготви.

— Иди и си пъхни главата в бъчва вода. Аз ще почистя бронята и шлема ти.

Сафон повдигна вежди.

— Много мило от твоя страна.

— Не си въобразявай, че ще го правя всеки ден — предупреди го Бостар и го бутна. — Размърдай се. Не бива да закъсняваме. Ханибал със сигурност е замислил нещо специално за нас.

Сафон тутакси се разбърза.

— Явно е — отвърна той и понечи да излезе от палатката, но спря.

Бостар, който вече се беше заел с нагръдника, го погледна.

— Какво?

— Благодаря — каза Сафон.

Бостар кимна.

— Няма за какво.

Атмосферата помежду им леко се разведри и за първи път от месеци двамата се усмихнаха един на друг.

 

 

Бостар и Сафон завариха баща си да ги чака недалеч от палатката на Ханибал. Малх погледна блестящите им доспехи и шлемове и кимна одобрително.

— За какво ни вика, татко? — попита Сафон.

— Да идем да видим — отвърна Малх и ги поведе към палатката, пред която стояха две дузини спретнато екипирани скутарии. — Генералът ни очаква.

Щом видя Малх, старшият на скутариите отдаде чест.

— Последвайте ме.

Докато ги въвеждаха вътре, Бостар намигна на Сафон и той му отвърна със същото. И двамата тръпнеха от вълнение. Въпреки че и по-рано се бяха срещали с Ханибал, това беше първият път, когато генералът ги канеше в щаба си.

Откриха го в основната част на палатката заедно с братята му Хаздрубал и Магон и с двама други старши офицери. Всички се бяха събрали около маса, върху която беше разстлана голяма карта. Скутарият застана мирно и обяви пристигането им.

Ханибал се обърна.

— Малх. Бостар и Сафон. Добре дошли!

Бащата и синовете отдадоха сковано чест.

— Познавате брат ми Хаздрубал — каза Ханибал и кимна към едрия мрачен мъж с червендалесто лице и пълни устни до него. — Както и Магон. — Той посочи високия слаб мъж с ястребово лице и очи, които можеха да заковат човек на място. — Това са Махарбал, командирът на конницата, и Ханон, един от главните ми пехотни офицери. — Първият беше с непокорна черна коса и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се усмихне, докато другият имаше солиден и надежден вид.

Тримата отново отдадоха чест.

— От години Малх беше моите очи и уши в Картаген — обясни Ханибал. — Но когато дойде време първо синовете му, а после и самият той да дойдат при мен в Иберия, никой не бе по-доволен от мен. Всички те са добри мъже и доказаха неведнъж доблестта си по време на обсадата и когато Бостар спаси живота ми.

Офицерите замърмориха одобрително.

Малх сведе глава, а Бостар се изчерви от оказаното му внимание. Усещаше, че стоящият до него Сафон се е намусил. Изруга наум и се замоли крехкият мир помежду им да не се е разпаднал току-що.

Ханибал плесна с ръце.

— На работа! Елате при нас.

Тримата нетърпеливо пристъпиха към масата и останалите им направиха място.

Бостар моментално разпозна дългия виещ се бряг на Африка и родния Картаген. Остров Сицилия почти свързваше родината им с най-големия им враг — Италия.

— Както е ясно, ние сме тук, при Сагунт. — Ханибал почука с показалец средата на източния бряг на Иберийския полуостров. — А крайната ни цел е тук. — Той сложи ръка върху италийския ботуш. — Как е най-добре да ударим?

Възцари се мълчание. Гордостта на всеки картагенец се бунтуваше, че Рим се радва на превъзходството в Западното Средиземноморие, което открай време принадлежеше на Картаген. Прехвърлянето на войска с кораби щеше да е безкрайна глупост. Никой не се осмели да предложи единствената алтернатива.

Ханибал пое инициативата.

— Не може да се говори за нападение по море. Дори да поемем по краткия път до Генуа, цялото ни начинание може да бъде разпердушинено в едно-единствено сражение. — Той задвижи пръста си на североизток през река Ибър до тясната „талия“, която свързваше Иберия с Галия. — Това е маршрутът, по който ще тръгнем. — Пръстът се премести към Алпите и спря за момент, преди да продължи към Цизалпийска Галия и северната част на Италия.

Сърцето на Бостар затуптя по-бързо. Въпреки че Малх му беше казал за плана на Ханибал, дързостта на генерала си оставаше поразяваща. Бърз поглед към Сафон му каза, че брат му споделя мнението му. Лицето на баща им обаче оставаше безизразно. Колко всъщност знаеше той? Самият Бостар нямаше представа как може да се осъществи подобно огромно начинание.

Ханибал забеляза нетърпеливия поглед на Сафон и повдигна вежда.

— Кога потегляме, генерале? — попита той.

— Напролет. Дотогава иберийските ни съюзници имат разрешението ми да се върнат при семействата си, а останалата войска може да почива в Нови Картаген. — Видя разочарованата физиономия на Сафон и се позасмя. — Стига! Зимата не е време за водене на войни, а задачата ни и без това е достатъчно тежка.

— Да, генерале — смутено промърмори Сафон.

— Някои неща обаче са в наша полза. По-рано през годината пратих пратеници в Цизалпийска Галия. Те били посрещнати радушно от почти всички племена, които срещнали — каза Ханибал. — Боите и инсубрите обещали да ни помогнат веднага щом пристигнем.

Малх и двамата му синове се спогледаха доволно. Тази информация беше нова за тях. Другите обаче не реагираха, а наблюдаваха внимателно тримата.

Ханибал вдигна предупредително пръст.

— Трябва да преминем много препятствия, преди да стигнем до тези евентуални съюзници. Най-голямото ще бъде прекосяването на Алпите, но не бива и да забравяме местните племена северно от Ибър, които със сигурност ще ни окажат яростна съпротива. Вече имаме планове за прекосяването на тези райони. Има обаче една област, за която не знаем почти нищо. — Показалецът на Ханибал се върна при планините между Иберия и Галия и потупа многозначително картата.

Устата на Бостар пресъхна.

Ханибал впери поглед в Малх.

— Нуждая се от някой, който да прецени каква може да бъде реакцията на племената към преминаването на голяма войска през земите им. Да разбере колко от тях могат да се изправят срещу нас. Трябва да разполагам с тези сведения до началото на пролетта. Можеш ли да го направиш?

Очите на Малх блеснаха.

— Разбира се, генерале.

— Добре. — Ханибал изгледа Бостар и Сафон. — Старият лъв може и да води групата, но ще има нуждата и от млади, ако иска ловът му да е успешен. Ще потеглите ли с баща си?

— Да, генерале! — едновременно извикаха братята. — Оказваш на семейството ни огромна чест, като ни поверяваш тази задача — добави Сафон.

Генералът се усмихна.

— Сигурен съм, че ще оправдаеш напълно доверието ми.

Зарадван от това признание за Сафон, Бостар погледна доволно брат си. И беше награден с отсечено кимане.

— Какво мислиш, Малх?

— Ще трябва да потеглим незабавно, генерале. До Ибър има много път.

— Почти три хиляди стадия — съгласи се Ханибал. — Както знаеш, земите до реката са общо взето спокойни. След това до границите с Галия може и да е различно. Навсякъде има планини, долини и проходи и се говори, че тамошните племена са изключително войнствени и свободолюбиви. — Той замълча за момент. — От колко души ще имаш нужда?

— Пробиването на път със сила просто не е вариант. Нито пък цел. Трябва да бъдем пратеници, а не войска — отвърна Малх. — Най-важното е да можем да се движим бързо и да отбиваме евентуални нападения на разбойници. — Погледна синовете си, които кимнаха в знак на съгласие. — Две дузини от моите копиеносци и още толкова скутарии би трябвало да са достатъчни.

— Ще можеш лично да ги избереш. А сега, наздравица за успеха ви. — Ханибал щракна с пръсти и от задната част на палатката се появи роб. — Вино! — Докато робът бързаше да изпълни заповедта, генералът погледна сериозно мъжете около масата.

— Да помолим Мелкарт, Баал Сафон, Танит и Баал Хамон да водят и закрилят тези доблестни мъже по време на мисията им.

Помещението се изпълни с одобрително мърморене, а Бостар добави и молитва от себе си. „Нека със Сафон да се помирим веднъж завинаги“.

 

 

Като преодоляваше студ, кал и хапещ зимен вятър, пратеничеството бавно напредваше към Ибър. Оттатък реката на местните обитатели не можеше да се има доверие и затова Малх ги поведе по по-безопасния крайбрежен път, където имаше много селища, свикнали с търговци от други земи. Отрядът мина през Адеба и Таракон, преди да стигне без премеждия до град Баркинон, който се намираше при устието на река Убрикат.

Имаше няколко пътя през планините до Галия и Ханибал им беше казал, че вероятно ще раздели войската си и ще я прекара през тях. Това означаваше, че трябва да посетят всички племена, които контролираха проходите. Период на необичайно спокойно и сухо за сезона време накара Малх да се насочи първо на север към планините, вместо да започне с най-лесния път към Галия — покрай брега през градовете Герунда и Емпория.

Този маршрут можеше да бъде оставен за накрая. Наели местни водачи, пратениците прекараха много дни по тесни пътеки, които се виеха по възвишения и долини. Както можеше да се очаква, времето се развали и пътуването, което при други условия би продължило няколко седмици, се проточи два месеца. За щастие изпитанията им не бяха напразни. Главатарите, които посрещаха картагенците, изглеждаха впечатлени от историите за военните победи на Ханибал в Иберия и описанията на огромната му войска. И най-вече приемаха благосклонно даровете, поднасяни им от Малх — торби сребърни монети, майсторски изработени кописи и къси келтиберийски мечове.

Накрая остана да се свържат единствено с авсетаните, които контролираха крайбрежния път към Галия. След като се върна в Емпория да смени подковите на конете и да се запаси, Малх отседна в единствената странноприемница, която беше достатъчно голяма да побере всичките му хора. Незабавно настоя да се срещне с водачите им — трима смугли ловци. Малко след залез те се събраха около масата в стаята му. Малки овални лампи хвърляха топла кехлибарена светлина върху мърлявата мазилка на стената. Синовете на Малх седяха един срещу друг. Отношенията им оставаха прилични, понякога дори сърдечни, но Бостар беше престанал да се опитва да е приятел със Сафон. Всяка крачка в тази посока се посрещаше с безразличие от брат му. Тъй да бъде, реши Бостар. Това положение беше по-добро от постоянните разпри. Подобни мисли неизменно го връщаха към Ханон и подлото му желание Сафон да се беше изгубил в морето. Смутен, Бостар пропъди тази мисъл.

Малх лично поднесе вино на водачите и каза на иберийски:

— Разкажете ми за това племе.

Тримата се спогледаха. Най-старият, жилав мъж с кафяво като кестен обрулено от вятъра лице, се наведе напред в стола си.

— Главното им селище е в подножието на планините над града. Пътят е съвсем лесен.

— Значи не като пътеките, по които минахме досега?

— Не, нищо подобно.

Бостар и Сафон изпитаха облекчение. Никой от двамата не беше изпитал особено удоволствие от дните по виещите се коварни пътеки, където една-единствена погрешна стъпка означаваше гибелно падане в някоя пропаст.

— Колко е далече?

— На по-малко от ден път.

— Отлично! Значи потегляме по зазоряване — заяви Малх и погледна синовете си. — Една нощ почивка на връщане и потегляме обратно на юг. Пролетта наближава и не бива да караме Ханибал да чака.

Главният водач прочисти гърлото си.

— Работата е там, командире, че се чудехме… — Не посмя да завърши и млъкна.

Сафон реагира моментално в желанието си да изпревари Бостар.

— Какво има?

Човекът събра кураж.

— Чудехме се дали не можете да ни платите и сами да идете дотам — несигурно рече той. — Отдавна не сме били с жените и семействата си, нали разбирате?

Малх се намръщи.

— Пътят е съвсем лесен. Няма начин да се изгубите. — Мъжът погледна към двамата си другари, които закимаха енергично в знак на съгласие.

Вместо да отговори, Малх погледна Бостар и Сафон и попита на картагенски:

— Вие какво мислите?

Сафон се озъби и отвърна на иберийски:

— Лъже. Предлагам да вържем тоя предател на масата и да видим какви ще ги говори, след като отрежа малко ивици кожа от гърба му. — И спокойно сложи кинжал на масата пред себе си. — Това ще го накара да пропее като птичка.

— Бостар? — попита Малх.

Бостар изгледа тримата водачи, които бяха вцепенени от ужас. После погледна брат си, който си играеше с ножа. Не искаше да ядосва Сафон, но и не беше подготвен да гледа как невинни хора страдат без причина.

— Не мисля, че изтезанията са необходими — каза Бостар на иберийски, без да обръща внимание на намръщената физиономия на брат си. — Тези хора бяха денонощно с нас седмици наред. Няма как да са извършили предателство. Мисля, че най-вероятно се страхуват от авсетаните. Не виждам обаче причина да не изпълнят клетвата си, която е да ни водят, докато не ги освободим.

Малх обмисли мълчаливо отговорите им. Накрая се обърна към старшия водач.

— Синът ми прав ли е? Страхувате ли се от авсетаните?

— Да, господарю. Те са разбойници. — Последва кратка пауза. — Че и по-лошо.

Тревога изпълни Бостар, но преди да успее да реагира, Сафон го изпревари.

— И кога точно щяхте да ни го кажете? — остро попита той.

Отговор не последва.

Сафон погледна победоносно Бостар.

— Защо просто не ни покажат пътя и после да ги убием?

„Може би брат ми е прав“, неохотно си помисли Бостар. Не искаше да си признае, че е направил погрешна преценка, като се е доверил на водачите.

Реакцията на баща му го изненада.

— Ами ако ни бяха предупредили? Какво щяхме да направим?

По врата и лицето на Сафон бавно плъзна червенина.

— Пак щяхме да идем в селото — отвърна той.

— Именно — каза Малх и изгледа свирепо водачите. — Не че не бих сложил край на мизерния ви живот заради премълчаване на важна информация, но не виждам смисъл да ви убивам, щом така или иначе ще идем там.

Тримата запелтечиха благодарности.

— За нас ще е чест да ви отведем утре до селището на авсетаните, господарю — каза главният водач.

— Точно така. Ще го направите. — Тонът на Малх беше мек като коприна, но нямаше как да не се усети скритата в него заплаха. — Миркан! Ела тук.

Едър як копиеносец влезе в стаята.

— Командире?

— Вземи оръжията на тези хора и ги заведи в стаята им. Постави стражи при вратата и прозорците.

— Слушам. — Миркан протегна грамадната си ръка и водачите покорно предадоха ножовете си, след което го последваха в коридора.

— Изглежда, че и двамата има да учите още за преценяването на хората — сгълча Малх синовете си. — Не всеки е почтен като теб, Бостар. И не всеки заслужава изтезания, Сафон.

Двамата му синове изведнъж намериха повърхността на масата за извънредно интересна.

— Идете да си починете — каза Малх с по-мек тон. — Чака ни дълъг ден.

— Да, татко.

Като един братята избутаха столовете си назад и излязоха.

Не размениха нито дума по пътя към стаите си.

 

 

Казаното от водача за разстоянието до селото на авсетаните се оказа вярно. След почти цял ден езда видяха укрепеното селище на половин миля пред тях, разположено в края на дълга тясна долина на високо, лесно за отбрана място. Подобно на много подобни селища в Иберия, това беше оградено от дървена палисада. Виждаха се дребните фигури на стражите, които патрулираха по укреплението. Стада овце и кози пасяха по склоновете от двете страни. Сцената беше мирна, но водачите изобщо не бяха щастливи.

Малх им хвърли дълъг, изпълнен с презрение поглед.

— Вървете си!

Тримата мъже се опулиха насреща му.

— Чухте ме — изръмжа Малх. — Освен ако не искате да останете насаме със Сафон.

Тримата нямаха нужда от друго подканване и проявиха достатъчно разум да не споменават за заплащане. Обърнаха мулетата си и отпрашиха.

— Изглежда, ни предстои да влезем в бърлога на изгладнели вълци. — Малх изгледа последователно синовете си. — Каква е най-добрата ни възможност?

— Да отидем направо и да поискаме да се видим с водача им — дръзко каза Сафон. — Както правихме при всяко друго село.

— Не можем да се върнем при Ханибал без някаква информация — съгласи се Бостар. — Но и не бива сами да си слагаме главите на дръвника.

Сафон се усмихна презрително.

— Да не би да те е страх да влезеш в това жалко подобие на селище?

— Не — разгорещено отвърна Бостар. — Просто казвам, че не знаем нищо за тези хора. Ако са толкова опасни, колкото каза водачът, нахълтването ни там ще ги накара да ни посрещнат лошо.

Сафон го погледна невярващо.

— И какво от това? Ние сме пратеници на Ханибал Барка, а не на някакъв жалък иберийски главатар.

— Спрете — намеси се Малх. — Както обикновено, в мненията и на двама ви има по нещо добро. Ако разполагахме с време, сигурно бих предпочел да изчакам някоя група техни ловци. Неколцина заложници биха били ценна разменна монета, преди да опитаме да влезем. Това обаче може да отнеме дни, а ние трябва да действаме бързо. — Обърна се към Сафон. — Не точно по твоя начин. Ще подходим по-мирно. Запомнете, погалена котка е по-малко вероятно да те одраска или ухапе. И в същото време трябва да изглеждаме самоуверени, иначе пак ще ни се нахвърлят, досущ като котка.

Малх се обърна към ескорта и обясни положението на картагенски и иберийски. Нямаше особена реакция. Либийците и скутариите бяха подбрани заради верността и храбростта им. Щяха да се бият и ако е необходимо да умрат за Ханибал. По всяко време и навсякъде.

— Кой от двама ви знае иберийски по-добре? — обърна се Малх към синовете си. Самият той не знаеше езика добре, но знанията му бяха достатъчни в повечето случаи. В опасна ситуация като тази обаче беше най-добре да сведат до минимум шансовете да бъдат разбрани погрешно.

— Аз — тутакси отвърна Бостар. Макар че двамата със Сафон бяха прекарали горе-долу еднакво време в Иберия, той беше по-добър с иберийския.

Сафон кимна неохотно в знак на съгласие.

— Значи ти ще си ни преводач — реши Малх.

Бостар не се опита да скрие самодоволната си усмивка.

След като всичко беше решено, потеглиха. Малх яздеше пръв, следван от Бостар и навъсения Сафон. Ескортът вървеше след тях, първо копиеносците, след тях скутариите. Не изминаха голямо разстояние, когато откъм близкия хълм прозвуча рог. Сигналът веднага беше подет от друго място, по-близо до селото. От укреплението се разнесоха викове. Когато стигнаха на четиристотин крачки от селото, портата се отвори със скърцане и воините на племето се изсипаха навън, запречиха входа и зачакаха картагенците да приближат.

Стомахът на Бостар се сви. Той хвърли кос поглед на Сафон, който изтегли наполовина меча си от ножницата, но после го прибра — той също беше разтревожен. Единственият признак на напрежение у баща им беше скованият му гръб. Бостар почерпи сила от самоувереността на Малх. „Не показвай страх — каза си той. — Ще го надушат така, както вълкът надушва жертвата си“. Пое дълбоко дъх. Сафон явно си беше помислил същото и пусна дръжката на меча си. Войниците маршируваха твърдо след тях — гаранция, че ако се стигне до неприятности, много хора ще умрат преди те да са паднали на земята.

Малх насочи коня си право към авсетаните. Изненадани от самоувереността му и размерите на коня му, воините отстъпиха малко. Предимството не продължи дълго. Подтиквани от сърдитото мърморене на другарите си, мъжете отново пристъпиха напред и вдигнаха заплашително оръжия. Чуха се предизвикателни викове, но на лицето на Малх не трепна нито един мускул.

Подобно на повечето иберийски племена, малцина авсетани бяха облечени еднакво. Някои носеха калпаци, други бронзови шлемове като купи или такива с троен гребен. Повечето носеха щитове, макар че те също бяха с различни размери и форма — високи, с прави страни и заоблени краища, овални или кръгли с конични железни умбони. Всички бяха ярко изрисувани с виещи се змии, ромбове или редуващи се разноцветни ивици. Авсетаните бяха и тежковъоръжени. Всеки носеше поне един, а някои и по два сауниона^[1]. Освен това всеки воин имаше кинжал и или копие, или типичния келтиберийски прав меч.

— Кажи им кои сме и защо сме тук — нареди Малх.

— Ние сме картагенци — високо каза Бостар. — Идваме с мир. — Не обърна внимание на подигравателния смях, с който бяха посрещнати думите му. — С послание до вашия главатар от нашия водач Ханибал Барка.

— Тоя никаквец не съм го чувал — изрева едър мъжага с черна брада. Развеселените му другари завикаха одобрително. Окуражен от реакцията им, воинът си проби път през тълпата. Изпод бронзовия му шлем се спускаха дълги черни коси. Черната му ватирана туника не можеше да скрие масивните мускули на гърдите и ръцете му, а кожените наколенници едва пасваха на дебелите му като стволове прасци. Беше толкова грамаден, че щитът и копието в ръцете му приличаха на детски играчки. Воинът изгледа презрително либийците и скутариите, след което студеният му поглед се върна върху Бостар. — Дай ми една причина да не ви избием още сега.

Останалите авсетани също заръмжаха предизвикателно и пристъпиха крачка напред.

Бостар се напрегна, но успя да задържи ръцете си в скута, хванали поводите. Погледна скришом Сафон и изпита облекчение, че брат му също не е посегнал към меча си.

— Водачът казваше истината — сухо промърмори Малх и добави на висок глас: — Кажи му, че носим послание и дарове за неговия водач от нашия генерал. Главатарят му няма да остане доволен, ако не чуе съобщението лично.

Бостар внимателно повтори думите на баща си на иберийски. Това беше най-правилният отговор. На лицето на едрия воин за миг се изписа смущение, но после той отстъпи назад. Когато един от другарите му подхвърли нещо за действията му, воинът просто го избута раздразнено настрани. Вълна на облекчение заля Бостар. Първото препятствие беше преодоляно. Все едно гледаше началото на лавина. Първо един воин се дръпна от пътя им, после втори и трети, последвани от още неколцина, докато процесът сякаш оживя. Не след дълго тълпата се раздели, оставяйки проход, който водеше до портата на селото. Единствено воинът с черната брада стоеше на пътя им, но се обърна и изтича вътре да отнесе новината за пристигането им.

Без да поглежда настрани, Малх подкара коня си нагоре по склона.

Останалите поеха след него, следвани плътно от тълпата воини.

Селището по нищо не се отличаваше от стотиците други, които беше виждал Бостар. Открита площ в центъра, заобиколена от десетки едноетажни дървени и кирпичени къщи, най-отдалечените от които почти опираха палисадата. От покривите на повечето се издигаше пушек. Малки деца и кучета играеха в прахта, без да подозират за драмата, която предстоеше. Кокошки и прасета сновяха насам-натам в търсене на храна. Жени и старци стояха на праговете на домовете си и ги гледаха безстрастно. Във въздуха се носеше острата миризма на човешка и животинска урина и изпражнения. На отсрещната страна на откритото пространство беше поставен дървен стол с висока облегалка, на който седеше вече застаряващ мъж. Около него стояха десетима воини с ризници и шлемове с алени гребени. Брадатият мъжага също беше там и мърмореше нещо в ухото на главатаря.

Без никакво колебание Малх се насочи към групата. След като я стигна, слезе от коня си и направи знак на синовете си да направят същото. Трима либийски копиеносци моментално се завтекоха да хванат поводите на конете. Малх се поклони дълбоко на главатаря. Бостар побърза да последва примера му. Подобаващо беше да се отнасят с внимание към лидера на авсетаните, помисли си той. В края на краищата този човек беше начело на племето. И въпреки това той приличаше на долен главорез. Червената му туника може и да беше изтъкана от скъпа тъкан, кинжалът и мечът му бяха с добра изработка, но дългите мазни кичури, които се спускаха покрай покритите с белези от шарка бузи, разказваха различна история. Същото се отнасяше и за мъртвешките очи, подобни на очите на гущер. Сафон се поклони последен. Поклонът му беше по-лек от този на другите двама. Безочието му не остана незабелязано — неколцина от стоящите наблизо воини се озъбиха гневно. Бостар изгледа свирепо брат си, но стореното не можеше да се върне назад.

Тримата картагенци и водачът на авсетаните се гледаха мълчаливо известно време, като се опитваха да се преценят. Главатарят заговори пръв. Думите му бяха насочени към Малх, който беше очевидният водач на пратеничеството.

— Казва, че посланието ни трябва да е било наистина важно, щом е спряло хората му от любимото им занимание — тихо преведе Бостар.

— Играе си с нас. Опитва се да ни сплаши — презрително промърмори Малх. — Няма да ни убие на мига, иначе хората му вече да са го направили. Новината за появата ни в района явно ни е изпреварила и той иска да чуе лично какво имаме да кажем. Кажи му същото, което казвахме на другите главатари. И наблегни особено върху големината на войската ни.

Бостар се подчини и любезно обясни как Ханибал и огромната му войска ще пристигнат след няколко месеца и Ханибал ще поиска само да премине безпрепятствено в Галия. Онези воини от авсетаните, които пожелаят да служат като водачи, ще бъдат възнаградени добре. За всички необходими припаси ще бъде заплатено. Ограбването на имуществото на местните жители ще бъде забранено и ще се наказва със смърт. Докато говореше, изучаваше внимателно главатаря, но така и не успя да прецени какво мисли той. Оставаше му само да продължи да говори със същия уверен тон. И да се надява на най-доброто.

Започна да описва надълго и нашироко различните подразделения в огромната войска на Ханибал, като описа хилядите копиеносци и скутарии като тези тук; прашкарите и лековъоръжените воини, които всяваха смут във врага преди същинското начало на сражението; нямащата равна на себе си нумидийска конница, на чиито мълниеносни атаки никой на този свят не може да устои; и бойните слонове, способни да смажат вражеските формации, сякаш трошат съчки. Беше стигнал до средата на възхваляването си, когато главатарят властно вдигна ръка, принуждавайки го да млъкне.

— И колко голяма казваш, че е тази войска? — остро попита той.

— Сто хиляди мъже. Най-малко. Още докато думите излизаха от устата му, Бостар видя, че водачът на авсетаните не му вярва. Сърцето му се сви. Числото беше огромно, за да може да си го представи човек, но останалите посетени племена го бяха направили. Може би защото бяха много по-малобройни от авсетаните, помисли си Бостар. В онези села петдесетте картагенски войници бяха изглеждали много по-заплашително, отколкото тук. Това племе беше различно; говореше се, че то има много други селища като това. Заедно авсетаните сигурно можеха да съберат две или дори три хиляди воини, което беше значително постижение за Иберия. Да си представиш войска, която е трийсет или петдесет пъти по-голяма, изискваше наистина добро въображение.

Както очакваше, главатарят и телохранителите му се спогледаха невярващо.

— Боклуци — яростно прошепна Сафон на картагенски. — Ще се посерат, когато видят с очите си войската ни.

Без да знае какво друго да направи, Бостар продължи нататък.

— Ето свидетелство за добрите ни намерения. — Той щракна с пръсти и четирима скутарии се завтекоха, понесли тежки звънящи торби и кожени рула. Оставиха ги пред главатаря и се върнаха на местата си.

Даровете бяха отворени и прегледани с изненадваща бързина. Очите на всички авсетани заблестяха алчно, докато гледаха купчините сребърни монети, изсипани на земята. Чуха се одобрителни възгласи и при вида на блестящите оръжия, появили се от кожените рула.

Малх продължаваше да е все така самоуверен, или поне изглеждаше такъв.

— Питай го какъв отговор да отнесем на Ханибал — каза той на Бостар.

Бостар се подчини.

Водачът на авсетаните се замисли. Цели двайсет удара на сърцето гледаше положените пред него дарове. Накрая зададе кратък въпрос.

— Пита колко още може да очаква, когато Ханибал пристигне — умърлушено преведе Бостар.

— Алчен кучи син — изсъска Сафон.

Малх се намръщи неодобрително, но не изглеждаше изненадан.

— Мога да обещая още толкова и псето най-вероятно ще ни пусне — каза той. — Нямам обаче представа дали Ханибал ще се съгласи с решението ми. Вече му дадохме цяло състояние. — Погледна синовете си. — Какво мислите?

— Ханибал ще ни вземе за пълни глупаци — промърмори Сафон и ноздрите му се разшириха. — Всички останали племена приеха даровете ни, а този иска два пъти повече. За какъв се мисли?

— Ако предложим повече, курвенският син ще реши, че го поднасяме — съгласи се Бостар и се намръщи. — Благоразположението на Ханибал би трябвало да му е достатъчно!

— Аз обаче не мисля, че ще бъде — мрачно рече Малх. — Щом това количество сребро и оръжия не му стига, смътните обещания определено няма да свършат работа.

Бостар не можеше да види изход, който да не включва загуба на достойнство. Макар и малобройни, те бяха представителите на по-голямата сила, а не наобиколилите ги главорези. Съгласяването с искането на главатаря щеше да се изтълкува като проява на страх и щеше да злепостави и генерала. Очите му се присвиха, когато му хрумна нещо.

— Можеш да му обещаеш лична среща с Ханибал — предложи той. — Да кажеш, че един съюз между народа му и Картаген ще бъде от полза и за двете страни.

— Нямаме пълномощията да даваме такива обещания — изръмжа Сафон.

— Разбира се, че нямаме — ледено му отвърна Бостар. — Но пък и не отстъпваме.

— Решението ми харесва — тихо каза Малх и погледна косо Сафон, който намусено сви рамене. — Мисля, че това е най-добрата ни възможност. Кажи му го.

Бостар спокойно преведе отговора.

Главатарят тутакси се намръщи свирепо и изстреля дълъг раздразнен отговор. Направи го толкова бързо, че Малх и Сафон не успяха да разберат почти нищо от него. Бостар не си направи труда да преведе, а отговори направо. Тутакси телохранителите и огромният воин пристъпиха едновременно напред. В същото време онези, които бяха последвали картагенците, ги обградиха отзад и отстрани.

— Какво каза той, в името на всички богове? — остро попита Малх.

Устните на Бостар се превърнаха в тънка линия.

— Каза, че авсетаните не се нуждаят от съюз с някакъв си въшлив син на финикийска курва.

Сафон стисна юмруци.

— А ти какво отговори?

— Казах му, че едно незабавно и искрено извинение може да склони Ханибал да прояви милост, когато пристигне с войската си. И че в противен случай да очаква, че той и цялото му племе ще бъдат изтребени до последния човек.

Малх го тупна по рамото.

— Браво на теб!

Дори Сафон го изгледа с възхищение, макар и неохотно.

Малх погледна кръга воини около тях и каза тежко:

— Изглежда, че пътят ни свършва тук. Няма да имаме възможност да отмъстим за Ханон. Но все пак можем да умрем добре. Като мъже! — Той се обърна към ескорта и повтори думите си. Остана доволен, когато всичките като един сложиха ръце върху оръжията си.

— Когато заповядаш — каза командирът им.

— Чакайте — намеси се Сафон. — Хрумна ми нещо. — И без да иска одобрението на Малх, изтегли меча си и застана пред гиганта, който им се беше изсмял, когато бяха дошли. Воинът му се ухили гадно. — Този изрод може ли наистина да се бие? — попита Сафон на горе-долу сносен иберийски.

Главатарят на авсетаните не можеше да повярва на ушите си. Сафон едва достигаше до раменете на воина му.

— Това е най-големият ми син. Никога не е бил побеждаван в двубой.

— Какво прави той? — прошепна Бостар на Малх.

Този път Малх изглеждаше разтревожен.

— Не знам, но се надявам боговете да го погледнат с усмивка.

Сафон повиши глас.

— Ако го победя, ще се извиниш, ще приемеш даровете на Ханибал и ще ни оставиш да си тръгнем невредими. А когато войската ни пристигне, ще ни пуснеш да минем.

Главатарят се изсмя. Останалите наоколо също.

— Разбира се. Но ако се провалиш, той ще ти вземе главата, както и главите на спътниците ти като трофеи.

— Не бих и очаквал друго — презрително отвърна Сафон.

Главатарят сви безразлично рамене. По негова заповед воините оформиха голям кръг. Малх пое инициативата и нареди на войниците си да разбутат тълпата и да оформят проход, така че те също да са част от импровизираната арена. Двамата с Бостар застанаха отпред. Мнозина от авсетаните не харесаха това и започнаха да бутат и блъскат картагенските войници, но накрая гневният вик на главатаря им ги спря. Заобиколен от телохранителите си, той застана точно срещу Малх.

Стиснал здраво меча си, Сафон тръгна през тесния проход между подигравателно ухилените враждебни лица. Вървящият няколко крачки зад него гигант беше посрещнат с буйни овации. Когато двамата се озоваха в средата на кръга, авсетаните го затвориха. Двамата се изправиха на десетина крачки един от друг. Сафон беше въоръжен с меч и кинжал. С презрително снизхождение противникът му беше оставил щита и копието си и бе взел дълъг прав двуостър меч. Въпреки това силите изглеждаха неравни.

Възмущението на Бостар се надигна. Сафон беше умел с меча, но никога не се беше озовавал в подобно положение. Ако се съдеше по стиснатите зъби и замръзналото лице на Малх, той явно си мислеше същото. Каквото и да беше мнението му за Сафон напоследък, Бостар не искаше да гледа как брат му умира от ръцете на този гигант. Затвори очи и се замоли на бога на войната Баал Сафон да помогне на брат му. Да помогне на всички.

Сафон разкърши рамене и се запита какъв е най-добрият му ход. Защо изобщо беше хвърлил такова глупаво предизвикателство? Обяснението беше просто. Откакто Бостар беше спасил живота на Ханибал, завистта на Сафон беше достигнала нови висоти. Помежду им открай време имаше остро съперничество, но това беше прекалено. През месеците след падането на Сагунт Сафон се преструваше, че е приел желанието на Бостар да загърбят различията си, но завистта продължаваше да го гризе като тумор. Може би сега беше моментът да възвърне донякъде наранената си гордост. Погледна издутите мускули на противника си и се опита да не се отчайва. Какви шансове за успех имаше? Само един, осъзна той. Бързината.

Главатарят вдигна ръка и настъпи мълчание. Той погледна към двамата, за да се увери, че са готови, и рязко свали ръката си.

С див рев воинът се хвърли напред с високо вдигнат меч. Явно имаше намерение да приключи двубоя бързо и брутално. Щом приближи, замахна свирепо надолу. Вместо да разсече плът, мечът изсвистя във въздуха и се удари в покритата с камъчета земя, вдигайки дъжд от искри. Сафон беше отскочил с пъргавината на танцьор и се намираше зад противника си. Воинът изрева от ярост и се извъртя. Замахна отново, но напразно. Това като че ли изобщо не го впечатли. Той беше по-силният, по-големият и с по-дълго оръжие. Всички преимущества бяха на неговата страна.

„Бързината не е достатъчна“, помисли си Сафон. Отчаяно избегна мушкащата атака, която щеше да прониже бронзовия нагръдник и гръдния му кош, ако беше успяла. Дотук ватираната туника на воина беше посрещнала косите удари, които бе успял да нанесе. Невъзможно беше да направи нещо повече, без да приближи опасно близко. Докато отстъпваше от презрително ухиления си противник, Сафон не забеляза как един от авсетаните му подложи крак. В следващия миг той залитна назад и падна на твърдата земя. За щастие не изпусна меча си.

Воинът пристъпи напред и Сафон видя как смъртта го поглежда в очите. Изчака, докато противникът му започна да замахва надолу, и в последния момент се претърколи към средата на кръга. Чу зад себе си как мечът се стоварва на земята. Със съзнанието, че скоростта е жизненоважна, се претърколи още два пъти, преди да се опита да се изправи. Подигравателният смях на авсетаните изпълни въздуха и огромният воин вдигна ръце, предвкусвайки победата. Коварството им изпълваше Сафон с ярост. Той знаеше също, че двубоят не може да бъде спечелен по обичайния начин. Време беше да хвърли зара. Да рискува. Извади кинжала с лявата си ръка, без да обръща внимание на освиркванията на наблюдаващите.

Зачака, като поемаше дълбоко дъх. Трябваше да издебне момента, когато воинът замахне странично към него. Единственият начин да го провокира беше да остане на място — без да се защитава. Тактиката му беше абсолютен риск. Ако противникът му не се хванеше на въдицата и не реагираше точно по желания начин, със Сафон щеше да е свършено, но той не можеше да измисли някакво друго решение. Умората заплашваше да надделее и раменете му вече бяха натежали.

Огромният воин тръгна ухилен напред.

Сафон с трепет осъзна, че противникът му е решил, че се предава. Не помръдна нито мускул.

— Приготви се да умреш — изръмжа воинът, вдигна меча си и замахна в дъга, като се целеше в ключицата на Сафон. Ударът беше нанесен със съкрушителна сила по цел, която стоеше неподвижно. За всички зрители двубоят вече беше приключил.

В последния момент Сафон клекна и острието разсече въздуха над главата му. Той се хвърли напред с протегната ръка и заби кинжала в лявото бедро на воина. Раната не беше смъртоносна, но и не беше нужно да е. Докато падаше безпомощно по корем, Сафон чу изпълнен с болка крясък. На лицето му се изписа доволна гримаса, докато се изправяше. На няколко крачки зад него кървящият воин се беше наклонил на една страна като кораб по време на буря. Цялото му внимание беше насочено към опитите да измъкне ножа от крака си. Сафон съвсем лесно можеше да го прободе в гърба.

Бърз поглед към озъбените лица наоколо му помогна да вземе решение. Проявата на милост щеше да е много по-полезна от безжалостната екзекуция. Сафон бързо се хвърли да изпълни задачата си. Прокара острието на меча през задната част на левия крак на противника и сряза сухожилията му. Щом воинът рухна с рев, Сафон настъпи дясната му ръка, като го принуди да пусне оръжието си. После опря върха на меча си в гърдите му и изръмжа:

— Предай се.

Като стенеше от болка, воинът вдигна ръце нагоре с разперени длани.

Сафон се обърна към главатаря, който гледаше като треснат от гръм, и каза само:

— Е?

Главатарят успя да се овладее.

— Извинявам се, че оскърбих вашия водач Ханибал. Авсетаните приемат с благодарност щедрите му дарове. Ти и спътниците ти сте свободни да си вървите.

— Отлично — с широка усмивка отвърна Сафон. — Синът ти идва с нас.

Главатарят скочи на крака.

— Той има нужда от лекарска помощ.

— И ще я получи. Ще го оставим на грижите на най-добрия лечител в Емпория. Имаш думата ми. — Сафон леко натисна меча си, при което огромният воин изстена. — Или мога да го довърша още тук. Ти избираш.

Главатарят се озъби яростно, но беше безсилен пред решимостта на Сафон.

— Добре — отвърна той.

Едва сега Сафон погледна към баща си и Бостар. И двамата му кимнаха отсечено. Сафон усети, че се е ухилил като идиот. Напук на всичко беше спасил положението и бе спечелил одобрението на баща си и възхищението на брат си. Вътрешно обаче знаеше, че авсетаните ще трябва да бъдат разбити, преди този път към Галия да може да се смята за безопасен.