Джейн Фалън
Пази си гърба! (51)

50.

Стефани се сещаше поне за няколко неща, които предпочиташе да прави, вместо да седи във влака два часа и половина на път за Линкълн, за да разговаря с Кати. Например да си откъсне ръката или да изтърпи цял концерт на „Уестлайф“ трезва. Но изглежда нямаше избор. Трябваше да накара Кати да спре — просто нямаше представа какво ще й каже. Достатъчно зле беше, че отива в Лоуър Шипингам, където можеше да срещне хора, които познаваше и които щяха да изказват съжаленията си за съсипания й брак. Странно, че само преди няколко месеца, това й се струваше добра идея — някакво извратено забавление дори, — да се появи неочаквано на партито за рождения ден на Джеймс. Този път възнамеряваше да приключи възможно най-бързо. Само ако можеше да измисли как да го направи.

Вървеше през Кингс Крос към перона, когато мобилният й иззвъня. Полин, свекърва й. С Джеймс не бяха имали кураж да им съобщят за раздялата. Това щеше да ги съсипе. Стефани на два пъти спря Фин, когато споменаваше, че татко му щял да дойде да го види или за стаята му в мотела. Накрая каза на Полин, че е най-добре сега да я търси на мобилния, защото е прекалено заета. Не искаше да кара Фин да лъже.

Сега се зачуди дали да вдигне — не беше в настроение за приятно бъбрене колко щастливи били всички, а и винаги се страхуваше, че Полин ще усети, че лъже. Но се чувстваше зле. Знаеше, че Полин се тревожи за цената на обажданията по мобилния й, смяташе, че петминутен разговор ще й струва колкото да говори с някого в Америка два часа. Когато се включеше гласовата поща, щеше да се паникьоса дали да остави съобщение и колко ще струва то.

Стефани неохотно натисна бутона.

— Здравей, Полин. Аз ще те набера — каза както винаги.

— Добре скъпа — рече Полин, като че ли звучеше разстроена. Стефани не я попита направо — щеше първо да я набере.

— Какво има? — рече тя, когато Полин отговори.

— Нищо. Ако вие с Джеймс сте добре, значи всичко е наред.

Стефани се притесни.

— Защо да не сме добре? — Господи, наистина трябваше да им кажат. Това беше нелепо. Имаше известни подозрения, че Джеймс не иска да казват на родителите му, защото се надява всичко да отмине и те така и да не разберат. А това я притесняваше.

— Ами просто… получих едно обаждане. Трябваше да отида на фризьор тази сутрин… — Полин не умееше да съобщава нищо направо: трябваше да разкаже цялата история с всички подробности. Стефани едва се сдържа да не извика: „Просто ми кажи. Случило ли се е нещо?“

— … нали знаеш ходя в четвъртък. Тогава има петдесет процента намаление, ако отидеш преди десет, а те отварят в осем, което ми е удобно, защото аз ставам рано. О, и малко закъснях, тъй като срещнах Мери Артър по пътя. Помниш ли Мери? Тя намина един ден, когато с Джеймс бяхте тук. Една Коледа, струва ми се. Нисичка жена. Доста пълна.

Стефани извъртя очи. Погледна към големия часовник на перона. Все още имаше десет минути, преди влакът за Линкълн да потегли.

— Да, помня я — каза тя, с надеждата тонът й да подскаже, че иска да отклони разговора от Мери.

— Ами тя беше извела кучето си. Сладичко куче. Не знам каква порода е. Както и да е…

Стефани не можа да издържи повече.

— Е, и какво? След фризьорката?

— Ами работата е там, че се прибрах у дома чак след девет и половина. Бях се отбила у „Морисънс“, нали се сещаш… там става много оживено сутрин, хората минават на път за работа. — Полин изчака Стефани да се съгласи. Тя не го направи с надеждата, че свекърва й ще схване.

— И когато се прибрах у дома, имаше съобщение на телефонния секретар. Казах ли ти, че Джон беше отишъл до пощата?

— От кого? — попита Стефани, призляваше й. — От кого беше съобщението?

— Ами точно затова ти се обаждам, скъпа. От някаква ваша приятелка. Казваше, че иска да говори с някой от нас. И аз веднага си помислих, че се е случило нещо. Някакъв инцидент или нещо такова. Господи, имам нужда от бренди.

— А каза ли си името? — попита Стефани, макар да знаеше отговора.

— Кати, струва ми се. Но вие сте добре, нали? И двамата?

— Да, добре сме — отвърна Стефани. Трябваше да затваря. Трябваше да се свърже бързо с Кати.

— Е, питам се защо ни позвъни. Ти знаеш ли?

— Нямам представа. Виж, Полин, не си прави труда да й звъниш. Тя всъщност не ни е приятелка… ами просто позната и е малко откачена. Не е опасна, нищо такова — добави бързо, защото се притесни, че Полин ще има кошмари, — просто е малко глупава, не е съвсем наред с главата. — И когато го каза, си помисли, че вероятно е истина; може би Кати беше леко превъртяла.

— И ако ти се обади отново, не отговаряй. — Запита се дали да не й каже сега: „Всъщност с Джеймс се разделихме и Кати беше другата жена, но не искам да се тревожиш, защото сме добре“ — но нямаше как. Джеймс трябваше да съобщи всичко на майка си, а и тя не мислеше, че ще понесе болката и разочарованието в гласа на свекърва си.

— А как ще знам, че е тя? — попита притеснено Полин.

— Ами просто не говори с нея тогава. Кажи й, че си заета и ще й се обадиш по-късно. Междувременно аз ще се свържа с нея и ще я попитам какво иска. Вероятно ни е изгубила номерата и се опитва да се свърже с нас — каза тя във внезапен прилив на вдъхновение.

— Мога да й дам твоя номер. Или да й дам на Джеймс?

О, Господи!

— Просто се опитай да не говориш с нея, Полин. Тя има странно чувство за хумор — може да каже нещо, което ще те разстрои. Нали ти казвам — малко е откачена.

Нямаше начин Полин да не усети, че нещо не е наред. Дори да изглеждаше като сладка стара дама, тя никак не беше глупава. Но Стефани искаше само да я накара да не говори с Кати, после щеше да каже на Джеймс, че трябва да отиде при родителите си и да им съобщи новината.

— Добре, щом така искаш — отвърна предпазливо Полин.

 

 

Стефани хукна към влака. Нямаше представа дали трябва да ходи в Линкълн, но ако Кати никога не й вдигнеше телефона или не отговореше на съобщенията й, не й оставаше друг избор. Нямаше голяма надежда да й попречи да направи каквото е планирала, но трябваше поне да се опита. Нямаше друг начин: нуждаеше се от помощта на Джеймс. А ако го помолеше, това означаваше да му каже цялата истина.

— Знаеш ли какво — каза той ведро, когато вдигна телефона. — Намерих си работа. — Замълча победоносно, за да изчака реакцията й, но тя не можеше да се разсейва, а и почти не чу какво й казва.

— Джеймс, трябва да ти кажа нещо, но не мога в момента. Искам да се обадиш на майка си и да я задържиш на телефона възможно най-дълго. Най-добре около два часа и половина — каза тя, като почти се засмя, толкова беше нелепо. — Току-що ми каза, че някоя си Кати се опитва да говори с нея. Мисля, че ще й разкрие всичко.

— Господи! Но как… нали…

— Ще ти обясня по-късно. Ще се опитам да се обадя на Кати, за да я накарам да размисли.

— Да ти дам ли номера й?

— Всъщност вече го имам. О, и съм на път за там. За Лоуър Шипингам. Да говоря с нея.

Стефани го чу как заекна, при други обстоятелства щеше да е комично. Явно цялата тази информация му дойде в повече.

— Ще ти обясня всичко по-късно, обещавам. Важното сега е да не забъркваме Полин и Джон в тази каша. Нали? Просто я задръж възможно най-дълго на телефона и да се надяваме, че на Кати ще й омръзне да опитва да се свърже с нея. Само това можем да направим.

— Ще дойда там — каза Джеймс и Стефани усети облекчение. Всъщност не искаше да се оправя сама с това. — Ще ти се обадя по-късно — рече той и затвори.

Стефани седна в купето и започна да набира отново и отново номера на Кати, за да я накара да вдигне. Остави безброй съобщения, молеше я да не пада толкова ниско, че да нарани Полин и Джон. Беше заявила на Джеймс преди седмици, че не иска да казват на родителите му за Кати. Можеха да им кажат, че просто са се отчуждили, че са се разделили като приятели, за да запазят безупречния му образ на добрия син. Тя искаше Джон и Полин да не бъдат наранени. Тогава защо не им казаха? Така поне щяха вече да са свикнали с мисълта за раздялата. Вече щяха да приемат, че синът им ще се вижда с други жени. И цялата тази история сега нямаше да е така инфарктна.