Джейн Фалън
Пази си гърба! (4)

3.

Ако бяхте попитали Джеймс Мортимър какъв е животът му — и ако той е в настроение да ви каже истината, тъй като през последната година не се доверяваше на никого, защото знаеше, че кажеш ли на един, разбира целият свят, — той щеше да ви признае, че е сложно. Щеше да ви каже, че много обича жена си Стефани, но някак с времето всичко е станало твърде сигурно и може би малко скучно; че обожава сина си и не иска да го нарани; че има чувства към Кати, които граничат с любов, и че когато е с нея, се чувства жив и изпълнен с енергия, каквато рутинният семеен живот вече не може да му даде.

Не би признал, че онова, което прави, е грешно, защото се опитваше да се убеди, че не вреди на никого. Вярваше, че е щастлив, вярваше, че и Стефани е щастлива, и разбира се — Кати. Добре де, може би това все пак беше тиктакаща бомба, готова да се взриви. Знаеше, че някой ден трябва да вземе решение, да избере единия или другия живот. Един ден Стефани щеше да настоява той да се откаже от живота си в Линкълншир и да се премести на пълно работно време в Лондон, или Кати щеше да се измори да го чака да се установи за постоянно в провинцията. Но засега беше доволен от живота си. Стига да не мислеше прекалено много за това какво върши.

Ако решеше да бъде честен, вероятно щеше да каже, че най-леката, най-безгрижната част от двойственото му съществуване са дългите пътувания всяка седмица от Лондон до Линкълн и обратно. Той се наслаждаваше на времето си в колата, слушаше музика и пееше. Спираше няколко пъти, не само на бензиностанции, но дори се отклоняваше към Бедфордшир или Хертфордшир, за да седне в тиха кръчма или в някой ресторант със звезди Мишлен — просто безименен мъж, който си почива между двата си живота.

Не ги създаде нарочно. Запозна се с Кати в труден момент, за което голяма заслуга имаше Стефани. Тогава той се самосъжаляваше — горкият Джеймс, който работи толкова усилено и търчи напред-назад из страната, защото жена му настоява да прави така. Беше изморен от пътуването и самотните нощи далеч от дома, заврян в апартамента над клиниката, където ядеше приготвени в микровълновата ястия и пиеше бира от кутийка. Липсваха му ежедневните драми на семейния живот, близостта с жена му и сина му, усещането, че е част от отбор. Беше нещастен. Кати беше сладка, красива, уязвима и разплакана, и му се стори най-естественото нещо на света да я прегърне. А после, разбира се, едното доведе до другото. Не за първи път, откакто се ожени, привлекателна жена му завърташе главата, но за първи път направи нещо по въпроса. Първо си мислеше, че си е просто „леко разсейване“, класическото „Онова, което не знае, не може да я нарани“, клишето: „За мъжете е друго, просто секс — това не означава, че не обичаме жените си.“

Покани Кати на вечеря, тя се съгласи и той неусетно започна да й разказва предварително измислената история — че с брака му е свършено и че всяка седмица ходи до Лондон само за да види сина си. Но Лоуър Шипингам беше съвсем малко селце и новините се разпространяваха бързо, така че той трябваше да поддържа тази лъжа пред колеги и приятели. За щастие никой от тях не поддържаше връзка със Стефани. А и тя вечно повтаряше, че мрази Лоуър Шипингам и всички в него, така че нямаше голяма вероятност да му дойде на посещение.

Кати ядеше миди, стриди и скариди с ръце, а той се смя и й каза, че му напомня за Дарил Хана от „Плясък“. Тя прие това като комплимент. Беше очарован колко е сладка, от изпълнения й с надежди — някои биха казали наивен — поглед към света. Винаги бе смятал сухия цинизъм на Стефани за забавен, но оптимизмът на Кати беше толкова… непредизвикателен. Беше отпускащо да прекараш вечерта с човек, който не се опитва да се съревновава с всяка твоя шега.

Другото, което го накара да иска нова среща с Кати, беше фактът, че тя му отказа. Той я изпрати до малката й къща, като преди това купи презервативи от автомата в тоалетната на ресторанта. На стълбите тя му благодари за прекрасната вечер и му позволи да я целуне, колкото да му покаже, че се интересува, а после го отблъсна и му пожела лека нощ. Джеймс беше заинтригуван. Ето толкова лесно стана. Знаеше, че трябва да я види отново.

Кати го накара да изчака шест срещи, преди да го покани в леглото си за удобен и неизискващ секс. Той не усещаше натиск да се представи чудесно, защото тя бе твърде концентрирана върху неговото удоволствие. Но след това се пристрасти към домашната храна, към гушкането и уютния, спокоен живот в малката й къщичката, толкова по-приятен от апартамента над клиниката.

Внезапно Кати се превърна в негово гадже, не само жена, с която бе излязъл на една среща. И той установи, че това му харесва. Така животът му в провинцията стана по-уютен. Първите няколко пъти, когато се върна в Лондон за уикенда, се чувстваше ужасно — някаква смесица от вина и страх да не бъде разкрит. Много се измъчваше, сякаш мащабът на стореното се превръщаше в реалност единствено когато беше при семейството си. Обеща си да скъса с Кати, да се преструва, че никога не се е случвало, и да се реваншира някак на Стефани и Фин. Но после се връщаше в Линкълншир и Кати беше там, изгаряща от желание да се грижи за него, и той успяваше да се убеди, че не наранява никого, просто се опитва да направи живота си далеч от дома по-поносим.

Тази вечер се прибра от клиниката в Сейнт Джон Уд в обичайното време, изпотен и ядосан от половинчасовия път с колата, който навсякъде другаде би му отнел само десет минути. В Лондон не се чувстваше на място. Беше израснал в провинцията и макар че прекара пет години в Бристол, докато учи за ветеринар, винаги бе знаел, че ще се върне в провинцията, за да практикува. Разбираше защо Стефани иска да си изгради кариера, но определено негодуваше срещу факта, че заради това той трябва да прекарва половината от седмицата в града.

Прегледа списъка с утрешните пациенти, който Джаки му беше изпратила както винаги в края на деня. Той беше съставен по сладникавия маниер на градските ветеринари — първо името на животното, а не на човека, който го водеше: Флъфи О’Лиъри, сиамска котка, на която трябва да се почистят зъбите; Манолито Пембъртън, чихуахуа с проблеми с краката — причинени, според Джеймс, от това, че възрастната му собственичка никога не го пускаше да стъпи на земята; Снупи Тичмарш, Бутс Хю-Робъртсън, Сокс Алърдайс. Списъкът продължаваше и в него нямаше нито един истински здравословен проблем. Той въздъхна. Три дни с разглезени заместители на бебета. Когато беше най-унил, си мислеше, че Стефани трябва да е по-благодарна за това, че той прекарва половината си живот в работа, която ненавижда.

 

 

Стефани не знаеше какво е очаквала, когато видя Джеймс тази вечер — че ще влезе и ще каже: „Срещнах жена на име Кати“, или внезапно ще заговори за колежка на име Кити, която досега не е споменавал. Не беше подготвена обаче да види стария, познат Джеймс.

— Добре ли мина денят ти? — попита тя с всичкото достойнство, което успя да събере, след като се настаниха на масата.

— Чудесно — отвърна той и се усмихна така широко, че не можа да си преглътне храната.

— Нещо по-екзотично? — Обикновено „чудесни“ бяха дните, в които бе правил някаква сложна операция на необичайно животно. Саламандър, веднъж дори малка маймунка. Поне Стефани винаги си беше мислила така. Явно грешеше. Наистина ми липсваш. К. Целувка. Целувка. Целувка.

— Не — каза Джеймс, докато тъпчеше огромно парче пиле в устата си. Тя изчака да уточни. Той не го направи.

— Джонас си има кученце — обади се Фин и откачи баща си от кукичката.

Стефани нямаше представа кой е Джонас, но знаеше накъде отива работата.

— Не, Фин, никакви кученца.

— Но това не е честно. Джонас е с една година по-малък от мен и му позволиха да има кученце, защо аз да нямам?

— Кой е този Джонас? — попита Стефани, без да се интересува особено от отговора.

— О, мамо, толкова си глупава — въздъхна Фин и се върна към храната си.

Джеймс си тананикаше между хапките, нещо, което често правеше и Стефани намираше за дразнещо, но днес това придоби ново значение. Той сякаш казваше: „Вижте колко съм щастлив. Вижте каква страхотна седмица имах, докато чуках Катрин.“

Стефани го погледна през масата. „Трябва да се взема в ръце — каза си. Едно съобщение не означава, че той има връзка.“ Джеймс й се усмихна най-безгрижно и тя извърна очи.

— Изяж си граха — каза на Фин, опитваше се да звучи нормално.

— Вече го изядох — отвърна той, взе чинията си и я обърна за демонстрация. — Виждаш ли?

Щом успя да убеди Фин да си легне, Стефани обяви, че я боли глава и също ще си ляга. Джеймс се протегна да докосне ръката й, без да откъсва очи от телевизора, когато тя мина покрай него.

— Лека нощ, скъпа — каза той. — Дано се почувстваш по-добре. — Телефонът му, който лежеше на масичката за кафе, бе изписукал, за да обяви появата на ново съобщение.

„Сигурно е Кармен“ — искаше й се да каже, но вместо това излезе от стаята. Или пък беше Кара, Кайла или Кати, като по случайност налучка правилното име, макар че, разбира се, все още не го знаеше.