Джейн Фалън
Пази си гърба! (37)

36.

Ако гостите на партито не знаеха какво ги очаква, преди да стигнат до залата тази нощ, не им отне много време да разберат. На две куки над предната врата имаше банер, на който личеше, че преди това е пишело: „Честит 40-и рожден ден, Джеймс“, но сега, с помощта на дебел маркер, надписът бе променен на: „Майната ти, Джеймс“. Гостите, които бяха довели децата си, се почувстваха доста неудобно.

Вътре залата беше много красива, но атмосферата бе напрегната — хората стояха на малки групи и си шепнеха. Новината, че Джеймс се е отказал от клиниката, вече се бе разпространила и явно нищо не беше наред, но Кати се усмихваше и отговаряше на всички, че ще обясни по-късно. Тя беше особено красива. С широка рокля на цветя, боядисани в черно къдрици се спускаха по раменете й, само колело й липсваше, за да прилича на излязла от пощенска картичка от седемдесетте.

Към девет часа тя си пое дълбоко дъх и изпи първата си глътка шампанско. Ужасно й се пиеше цяла нощ, но устоя, знаеше, че трябва да запомни всяка подробност от това, което предстоеше. Сега гаврътна половин чаша наведнъж и тръгна към малката сцена в единия край на залата, където музикалната група на селото, предвождана от Сам и Джеф Макнийл, даваше представления два пъти годишно. Изкачи стълбите от едната страна и застана пред червените кадифени завеси. Преди да е успяла да се притесни как ще привлече вниманието на всички, цялата зала вече я гледаше и се усещаше жуженето на очакването.

Кати преглътна. Не я биваше да говори пред хора, предпочиташе ролята на тих, подкрепящ приятел, но бе премислила внимателно думите си, а и това си беше нейната вечер. Нямаше съмнение, че хората ще бъдат на нейна страна. Прокашля се тихо.

— Сигурно всички се чудите какво става — рече тя и из залата се надигна тих шепот. Виждаше как всички я гледат с очакване: Ричард и Симон, Сам и Джеф, Хю, Алисън, Саймън, Малкълм, дори Оуен. Не бе успяла да накара Сали или близките й да дойдат, макар че се опита. Разпозна безбройните клиенти на Джеймс сред тълпата и човекът, който държеше „Льо Жоли Пуле“. Всички я гледаха и тя усети, че се изчервява. Реши просто да приключва.

— Сигурна съм, че много от вас помнят Стефани, съпругата на Джеймс. — Видя как израженията им се промениха в пълно изумление. Какво общо имаше Стефани с всичко това?

— Както знаете, Джеймс и Стефани се разделиха преди около година и половина. Ние с Джеймс се събрахме няколко месеца по-късно и той се нанесе в дома ми. Оттогава прекарваше половината седмица с мен, а другата половина работеше в Лондон, където спеше у приятели и в събота виждаше сина си Фин. Или… — тя направи драматична пауза — … поне аз така си мислех.

Тишината в стаята стана така пълна, че тя почти се замая. Изчака секунда да проумеят думите й.

— Преди няколко седмици разбрах, че Джеймс и Стефани всъщност не са се разделили.

Чу се ахване.

— Всъщност, доколкото Стефани знаеше, те още бяха щастливо женени. — Шепотът започна отново. На Кати й стана смешно от израженията им. Няколко души помолиха за тишина, за да чуят края на историята.

— И така, истината е, че аз нямах никаква представа за Стефани, а Стефани не знаеше нищо за мен. Джеймс е водил двойствен живот. Грижовен съпруг и баща от сряда до неделя и любящ приятел през останалата част от седмицата. Докато Стефани не разбрала, естествено. После ми каза. Искаше да дойде тук тази вечер, между другото, но не успя. — Объркването нарастваше. Идеално, помисли си Кати. Те поглъщаха всяка нейна дума. Нямаше търпение да напусне сцената.

— Та накратко, ние с Джеймс приключихме. Казах му да се маха и той се махна, отиде в Лондон, доколкото знам, макар че нямам представа какво ще прави там, защото Стефани също го изхвърли. И не ми пука, защото нямам намерение да говоря отново за него. Сега искам да се наслаждавате на партито. Бюфетът ще отвори след минутка. Нека пийнем.

Някой започна да ръкопляска и неколцина се присъединиха, несигурни дали етикетът го позволява. Кати слезе от сцената сред малката тълпа, която се събра около нея — хората я прегръщаха и я поздравяваха за смелостта й. Тя заслужавала нещо много по-добро. Джеймс явно бил неудачник и определено вече няма да е добре дошъл в Лоуър Шипингам. Кати се наслаждаваше на вниманието. Добре де, не беше публичното унижение, което планираха със Стефани, но беше почти толкова хубаво.

Към единайсет, когато най-сетне се откъсна от загрижените си съседи, тя излезе навън и се обади на Стефани.

— Направих го.

— Браво на теб — каза Стефани и Кати усети усмивката й. — Разкажи ми с подробности.

След това всичко й се сливаше. Кати помнеше милите думи и как всички искаха да се грижат за нея, носеха й напитки и я окуражаваха да танцува. Помнеше, че се разплака за малко, когато някой — май че Симон, която явно се чувстваше виновна заради опита си да прелъсти Джеймс — се държа особено мило с нея. Това, което не помнеше обаче, е как си е тръгнала с Оуен или се е озовала гола в леглото му.

 

 

Гледката от мотелската стая на Джеймс беше към климатиците на гърба на съседния ресторант и постоянното им жужене го лишаваше от всякакви надежди да гледа телевизия. Той се опита да затвори прозореца, но мотелът не разполагаше със собствен климатик и стана толкова горещо, че нямаше избор, освен да го отвори отново. Беше избрал този мотел заради местоположението, не заради удобствата. Намираше се съвсем близо до Стефани и щеше да може да я среща „случайно“. Усещаше, че е важно тя да не го изхвърли просто така от ума си.

Лежеше на тясното легло. Беше изтощен, но знаеше, че няма да може да заспи. Главата му се маеше от събитията през последните два дни. Не бе очаквал Стефани просто да му прости и да се държи нормално, след като й призна тайната си, но реакцията й съвсем го обърка. Как е възможно да знае? И откога знаеше? Опита да си спомни последните месеци, за да прецени дали отношението й към него се е променило, да определи деня или часа, когато е станало, но всъщност не беше обърнал никакво внимание. А колкото до Кати… той потърка очите си. Нямаше представа какво става, освен че животът му с Кати, всъщност целият му живот в Линкълншир е свършил, и дори не му пукаше. Беше даже приятно да се отърве напълно от тази част. Щом продадеше клиниката, вече никога нямаше да помисли за Лоуър Шипингам и хората там.

Изби го лепкава пот, когато се замисли как ще оцелява. Докато не продадеше клиниката, щеше да живее от спестяванията си — но голяма част от тях му бяха отнети от данъчните. На сутринта щеше да се обади на агент на недвижими имоти — може би имаше начин да продаде клиниката, без да чака разрешителното. Макар че не можеше да си представи кой би искал да я купи с подобен проблем. Мотелът му струваше седемдесет и пет паунда на вечер за съвсем малко пространство — дори без чайник или безплатна бутилка вода. Предполагаше, че трябва да си потърси апартамент, макар да се съмняваше, че може да си позволи да плаща наема сам в Лондон, а от мисълта да го споделя с други хора, като някой студент (а и те щяха да са много по-млади от него), направо му се доплакваше. Представи си Стефани в уютната им къща съвсем наблизо и се зачуди дали и тя мисли за него.

Не мислеше.