Джейн Фалън
Пази си гърба! (35)

34.

Големият ден настъпи. Е, първият — не така значителен — от двата големи дни. Полин и Джон бяха дошли от Челтнъм и веднага се хванаха за работа: помагаха в чистенето и в разопаковането на чашите, които Стефани бе наела от местния магазин за алкохол. Фин беше разпънал банера си под аплодисментите им, макар че всички го смятаха за леко притеснителен и се тревожеха да не би детето да има някакви психопатични наклонности. Сега банерът беше окачен на стената заедно с хартиените гирлянди и няколко връзки балони. Останалата част от украсата на къщата беше по-зряла и се състоеше предимно от ароматни червени свещи и червени покривки с няколко екзотични букета тук-там. Японските готвачи трябваше да дойдат към пет и половина, за да започнат с подготовката, а Фин бе строго инструктиран да заключи Себастиан в една от спалните, далеч от изкушенията в пълната със сурова риба кухня. Гостите сигурно щяха да започнат да пристигат към седем и половина.

Стефани се опитваше да изглежда въодушевена, но всъщност се чувстваше зле. Джеймс бе дразнещо любвеобилен и я прегръщаше при всяка възможност. Тя усещаше как се сковава в ръцете му и полагаше огромни усилия да не го отблъсне. Той като че ли не забелязваше. Всъщност изглеждаше странно превъзбуден, пееше из къщата и общо взето й лазеше по нервите. Чувстваше се много странно, не точно ядосана, не, просто подразнена, искаше той да се разкара, за да може тя да си подреди живота. Питаше се как изобщо го е намирала за привлекателен.

Към шест и петнайсет отиде да се изкъпе, като нарочно го остави за последния момент, за да не може да лежи във ваната и да си мисли за това, което щеше да стори. Избра тясна тъмночервена рокля, която би трябвало да се бие с косата й, но някак не беше така, и чифт сандали с каишки и високи токове. Винаги можеше да ги свали, ако краката я заболят прекалено. Когато приключи с грима и слезе долу, оставаха само няколко минути да обиколи набързо къщата, за да види дали всичко е идеално.

— Еха, изглеждаш невероятно — каза Джеймс, когато тя се върна в кухнята и се насили да му се усмихне. Полин, която вече беше подпийнала, й подаде чаша шампанско. Стефани знаеше, че не бива, че трябваше да остане с ясна глава, но наистина имаше нужда от това. Благодари на свекърва си и изпи шампанското на екс.

На вратата се позвъни. Стефани си погледна часовника: седем и двайсет и пет. Сигурно бяха Наташа и съпругът й Мартин, който неохотно се бе съгласил да дойдат рано за морална подкрепа — не че беше наясно с плана им или с двойствения живот на Джеймс. Вероятно ако знаеше, нямаше да иска да дойде.

Джеймс отиде да целуне Наташа по бузата. Стефани беше сигурна, че приятелката й видимо се сви. Пъхна чаша с шампанско в ръката на Мартин, хвана Наташа и я издърпа от стаята.

— Извинявай, Мартин, но трябва да ти я отнема за минутка.

— Е, как си? — попита Наташа с драматичен шепот, щом се озоваха в спалнята.

— Ужасно, изплашена… развълнувана, вероятно. Просто искам да се свършва.

— Той изглежда толкова спокоен и щастлив — каза Наташа с ненавист.

— Всъщност напоследък е в доста странно настроение.

— Може би Кати му създава проблеми. Както и да е, ще си получи заслуженото. Не бива да забравяш защо правиш това.

— Защо правя това? — попита Стефани и Наташа извъртя очи.

— Заради достойнството си, за да го накараш да страда и за да приключиш по твоите правила. Мога да продължавам до…

— Ами давай.

Наташа се замисли за миг.

— Е, добре не мога, но тези причини не са ли достатъчни?

Стефани се хвана за главата.

— Знам, знам, просто вече ми се струва малко… безсмислено.

— Откакто се виждаш с Майкъл ли? Той как е, между другото?

Усети, че се изчервява.

— Добре е. Нека не говорим за него.

— Има хубав задник — отбеляза Наташа. — Аз знам най-добре. Първо това видях, когато влязох в офиса.

— Добре, стига толкова — изправи се Стефани.

Наташа се засмя.

— Стеф, радвам се за теб и за Майкъл, но не бива да забравяш голямата картина. Забавно е, кара те да се чувстваш по-добре и да не мислиш за това, което Джеймс ти причини. Чудесно! Нещата още са във вълнуващата фаза — когато се чувстваш поласкана, желана и така нататък. Но когато това отмине, ще трябва да си уверена в самата себе си. А не да се чувстваш като жена, чийто съпруг я е мамил една година и му се е разминало. Не като жена, която мъжете могат да тъпчат безнаказано.

Стефани се усмихна тъжно.

— Ще ми се да напишеш книга за самопомощ. Ще я купя.

— Знаеш, че съм права.

— Знам. Просто ми е трудно да го мразя в момента.

— А Кати какво мисли? — Наташа така и не бе свикнала с факта, че Стефани не таи лоши чувства към Кати.

— Тя определено няма този проблем. Дори смята, че му е малко.

Наташа я прегърна през раменете.

— Още два дни, няма и толкова — и всичко ще свърши.

Когато слязоха долу, бяха пристигнали още гости. Полин и Джон раздаваха чаши с шампанско, като се черпеха и сами и вече изглеждаха малко нестабилни. Фин търчеше развълнуван от група на група и общо взето бе твърде шумен и се пречкаше, но Стефани реши да го остави да се порадва преди неизбежните сълзи, когато щеше да го накара да си легне. Огледа се за Джеймс и го видя да разговаря със свой колега. Той й се усмихна и й помаха, а тя се обърна да говори с най-близкия човек, което доведе до скучен разговор за учебната програма с бащата на един приятел на Фин. След няколко минути кимане и опити да изглежда заинтригувана, тя се извини и включи айпода в усилвателя, като пусна тихо една от плейлистите на Джеймс. Звукът на класически цигулки изпълни стаите. По-късно, когато хората се отпуснат, щеше да пусне поп музика от осемдесетте и да увеличи звука с надеждата, че някой ще реши да танцува. Вероятно щеше да е Полин, ако обърнеше още няколко чашки, помисли си с обич Стефани.

Отиде да види японските готвачи, които забавляваха неколцина гости в трапезарията с техниката си на рязане.

— Пет минути? — попита тя един от тях, за да им подскаже да започнат да приготвят храната, да завиват рулцата футомаки и да оформят ориза за нигири. Той кимна и каза нещо на колегите си на японски. Планът беше да ударят гонга, малко твърде помпозно, когато са готови да сервират и хората да кажат какво искат или просто да погледат и да опитат различни неща.

Беше красива майска вечер. Вратите към градината бяха отворени и Стефани забеляза, че неколцина гости са излезли навън. Фин стоеше до клетката на Дейвид и изнасяше лекция пред всеки, готов да го слуша, за най-добрите грижи за едно морско свинче. Стефани се усмихна; той приемаше задълженията си много сериозно. Сигурно вече бяха дошли четирийсет души и тя си спомни, че е домакинята и би трябвало да се грижи за гостите си. Върна се в дневната и спираше тук-там да поговори с хората. Като че ли всички се забавляваха; никой не изглеждаше отегчен или самотен.

Преди да е осъзнала, че Джеймс е до нея, той я прегърна през раменете. Целуна я по главата, а тя усети как се сковава и си наложи да се отпусне.

— Забавляваш ли се? — попита го.

— Идеално е. Щастливи сме с такива страхотни приятели.

— Аха — отвърна Стефани, не знаеше какво друго да каже. Джеймс я гледаше доста напрегнато и тя извърна очи, чудеше се как да смени темата.

— Фин като че ли си прекарва чудесно — започна тя, но Джеймс я прекъсна.

— Ела горе за минутка. Искам да поговоря с теб. — Гледаше я право в очите и това ужасно я смути.

— Имаме гости, Джеймс — отвърна Стефани, опитваше се да говори нехайно. — Какво ще си помислят, ако изчезнем горе?

Джеймс не я пускаше.

— Не може да чака. Трябва да поговоря с теб сега. Моля те, Стеф. — Гласът му звучеше задавено. Почти отчаяно.

Стефани се огледа за Наташа. Това не беше част от плана. Опита се да го отблъсне, но той не отстъпваше и накрая се съгласи.

— Дано да е важно — каза, когато я поведе за ръка по стълбите.

Щом влязоха в стаята и затвори вратата, Джеймс я прегърна и я привлече към себе си. Стефани се отдръпна с фалшив смях.

— Не можем да го направим сега. Долу има парти. Да се връщаме.

И тогава той направи нещо странно. Разплака се.

 

 

Не смяташе да й казва. Цяла седмица се опитваше да вземе решение, да разбере какво иска наистина. И вече знаеше. Знаеше, без никакво съмнение, че иска да е със Стефани и Фин. Знаеше, че Кати е грешка — продължила цяла година грешка. Беше рискувал всичко важно за него, защото негодуваше, че Стефани иска кариера. Вече разбираше това. Всичко се случи заради неговата несигурност, заради ревността и… суетата му. Но той бе взел решение. Щеше да каже на Кати, че приключват, щеше да затвори клиниката в Лоуър Шипингам и да каже на Стефани, че с Фин му липсват ужасно много, че е бил егоист и че е решил да живее само в Лондон — град, който мразеше, макар че не би го признал, — за да е с тях. Нямаше да я кара да се чувства благодарна, че прави някаква огромна жертва заради нея. Не, това бе старият Джеймс. Този Джеймс щеше да се постарае семейството му да е щастливо, щеше да ги поставя на първо място и да се опитва да изкупи вината си. Щеше да носи вината си сам, без да обременява Стефани с нея.

Но тази нощ всичко му дойде прекалено много. Като видя с каква грижа и любов е организирала празника му, като видя колко са развълнувани с Фин, докато подреждаха и украсяваха, го заля огромна обич към тях. Как би могъл да продължи да ги заблуждава? Опита се да потисне порива да си признае, да признае всичко, но не можа. Знаеше, че ще има последствия, но трябваше да се опита да положи чисто начало и единственият начин да го стори, е да бъде напълно честен.

За първи път в живота си Джеймс искаше да каже истината и да понесе последствията, каквито и да са те. Опита да се спре, дълбоко в себе си знаеше, че това би било самоубийство, но когато гледаше как Стефани се смее с родителите му и докато получаваше прегръдки от приятелите си, разбра, че е стигнал до точка, от която няма връщане. Обзе го неестествено спокойствие, когато отиде да хване Стефани за ръката и й каза, че трябва да поговорят. Това беше. Той беше пристъпил от ръба на пропастта.

— Стеф, трябва да ти кажа нещо — успя да каже през сълзите, които се стичаха по бузите му. Тя го гледаше безизразно.

— О, Господи, не знам откъде да започна, затова просто ще го кажа. Виждам се с друга. — Той пое дълбоко дъх и зачака реакция. — Всъщност е по-лошо. Живея с нея в Лоуър Шипингам. И то от година. Повече от година. Много съжалявам, Стефани. Моля те, кажи нещо.

Но нещата не се развиха както си ги беше представял. Стефани нито се разкрещя, нито му каза, че го мрази, нито го прегърна и заяви, че всичко ще бъде наред. Той обичаше да си представя този последния вариант на своята изповед. Благослови ме, Стефани, защото съгреших. И тя щеше да опрости греховете му. А вместо това, въпреки че се разплака, въпреки че й каза всичко, и то самата истина, тя просто стоеше безизразна и мълчеше, докато не се наложи той да я попита:

— Чу ли какво ти казах? — И въпреки че тя кимна, той продължи: — Не исках да става така. Няма нищо общо с това, което изпитвам към теб и Фин. Стеф, трябва да ми повярваш, че се чувствам ужасно. Как ми се иска да можех да променя нещата, но не мога. Но ще го прекратя, обещавам ти. Ще направя всичко…

Накрая парата му свърши и той буквално се хвърли към нея, имаше нужда да го утеши. Стефани го потупа по гърба като куче, после го отблъсна.

Изглеждаше невъзмутима — напълно безразлична.

А после каза студено:

— И без това знаех. От цяла вечност.

 

 

Стефани имаше чувството, че вятърът е напуснал платната й. Всъщност го съжаляваше. Той беше толкова жалък, разреван, молещ се, очакваш реакция от нея — искаше да знае, че всичко ще бъде наред, но тя не можеше да се накара да го успокои. Чудеше се какво ли го е подтикнало, какво го е накарало да рискува всичко с това признание. Опита да си представи как би се чувствала, ако наистина сега научаваше, ако това се бе случило преди няколко седмици, преди да намери първото съобщение, но вече не беше същият човек. За миг се запита дали не е разбрал за плана им и сега нанася изпреварващ удар, но тя го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че е искрен. Нещо се бе случило, за да се стигне до тази изповед. И макар че се чувстваше така дистанцирана от него, така далеч от всичко това, тя все пак разбираше колко голяма стъпка е признанието му и че изисква много кураж. Той изглеждаше напълно отчаян, взираше се напрегнато в нея, искаше тя да каже, че всичко ще бъде наред, да го отърве от нещастието му. Не можеше обаче да му каже истината — че заговорничи с любовницата му, за да превърне живота му в ад.

— Съжалявам, Джеймс. Мисля, че трябва да се разделим. Просто исках да изчакам да мине рожденият ти ден, за да ти го кажа… Фин така се вълнуваше и…

Тя не успя да довърши, защото Джеймс нададе вик и посегна към ръцете й, молеше я за още един шанс.

— Аз се промених — казваше той. — Не знам как да ти го докажа или как ще ти се реванширам, но ти обещавам, че ще го направя. Моля те, моля те, нека не приключваме просто така.

Тя се освободи от него.

— Налага се. Съжалявам, Джеймс, наистина се налага. Имах време да помисля и знам, че ще е най-добре да се разделим. Не можеш да промениш решението ми.

Джеймс изглеждаше толкова объркан. Очевидно не бе очаквал подобна реакция на голямата си изповед.

— Как разбра? — попита той накрая.

Стефани се зачуди дали да му каже, че се е срещала с Кати, че си говорят редовно по телефона, че гостуването на родителите му е било част от техния план. Щеше да изпита известно удоволствие от изражението му, докато му разкрива, че донякъде е отговорна за разпадането на живота му. Но реши, че не й харесва да го рита, когато е паднал.

— Просто разбрах — каза тя. — Явно не си бил толкова дискретен, колкото си мислиш.

— Много съжалявам — повтори той. — Много, много съжалявам. Ще кажа на Кати, че приключваме, още утре. И после нека поговорим, моля те, моля те. Моля те, не ме отрязвай така.

„О, по дяволите — помисли си Стефани. — Кати.“

 

 

След десет минути, в които Джеймс продължи да плаче и да й разкрива още подробности от изневярата си, сякаш като я обремени с тях, тя няма да има друг избор, освен да му прости, Стефани го убеди, че трябва да слезе при гостите.

— Ще поговорим по-късно — каза на излизане. — Все пак, ако трябва да съм честна, не мисля, че има за какво да говорим.

Джеймс й бе казал, че Кати планира друго парти на следващия ден — тя вече знаеше това, разбира се. Той нямало да отиде. Всъщност не смятал да се вижда повече с Кати.

— Не ставай глупав — чу се Стефани да казва. — Не можеш просто да избягаш от тази ситуация. Имаш бизнес там.

Той я погледна объркан: явно си беше мислил, че ако обещае да не се вижда повече с Кати, тя ще остане доволна. Господи, помисли си Стефани, той наистина вярваше, че нещата могат да се оправят.

— Тогава ела с мен — каза той. — Така ще можеш да видиш, че ти казвам истината, че всичко е приключено. Ще се изправим срещу нея двамата и после ще отидем в клиниката, за да вземем нещата ми и ще се приберем право тук.

— Джеймс, ако искаш да приключиш с Кати, тогава го направи, но не и заради мен. Казах ти, че между нас всичко свърши, нали?

Нямаше начин Джеймс да слезе долу при гостите, затова Стефани избяга сама към свободата. Направи бърза обиколка и им каза, че той не се чувства добре и си е легнал. Неколцина погледнаха със съмнение японските готвачи, оставиха притеснени чиниите си, потъркаха се по корема и опипаха челата си за признаци на температура. Щом каза на достатъчно хора, за да се разнесе мълвата, тя взе телефона и излезе в градината. Намери тихо местенце, за да говори с Кати.

— Как върви? — изписука Кати.

Стефани й разказа всичко, като спести само неласкавите думи, които Джеймс бе казал за нея, за да угоди на жена си.

— Дали е разбрал, как мислиш? — попита Кати накрая.

— Не, определено не. Точно затова е толкова странно… защото е искрено.

— По дяволите! — отвърна Кати. — А аз очаквах с такова нетърпение партито утре вечер.

Стефани й каза за плана на Джеймс да отиде рано там, за да прекрати връзката им.

— Така че май всичко свърши. Какво ще правиш? Ще отмениш ли партито?

— Няма начин — засмя се Кати. — Ще кажа на всички, че с него празнувам свободата си.

— Не мога да те позная — отвърна Стефани, като си мислеше за милата, доста наивна жена, с която се запозна преди няколко седмици.

— Аз съм нов човек — заяви Кати. — Човек, който не позволява да се подиграват с него.

Стефани се засмя, макар да не беше съвсем сигурна, че това е прогрес.

— Обади се да кажеш как върви, нали?

— Разбира се.

Когато се върна сред приятелите и близките си, Стефани се запита дали да не направи изявление: „Благодаря на всички, че дойдохте. С Джеймс бихме искали да оповестим раздялата си. Той се оказа лъжливо изневеряващо копеле, но аз съм сигурна, че всички му пожелаваме честит рожден ден.“ Реши да не го прави. Хората се забавляваха чудесно и вероятно това бе последният път, когато ги виждаше заедно. От утре щеше да остави истината да се разчуе. Освен това трябваше да каже първо на Фин.

Наложи се да спят в едно легло, защото Полин и Джон бяха в стаята за гости, а един от приятелите им беше заспал на дивана в дневната. Джеймс прие появата й в спалнята като знак, че се задава разледяване, и тя почти цялата нощ отблъсква разплаканите му опити да се добере до нея.

В неделя сутринта той демонстративно стана много рано и обяви, че ще се върне от Линкълншир преди вечеря. Стефани го накара да седне и му повтори отново, че няма никаква надежда.

— Ако се върнеш тази нощ в Лондон, ще трябва да намериш къде да спиш — каза тя. — Аз ще започна да ти събирам нещата.

На закуска Фин беше развълнуван от партито и Стефани искрено съжали Джеймс, който мъжествено се опитваше да се включи в разговора и да не издаде нищо пред сина си. Бяха решили Стефани да съобщи на Фин новината, защото тя щеше да го направи спокойно и разумно. Джеймс най-вероятно нямаше да издържи.

— Обади ми се къде ще бъдеш — каза му тя, когато той се качи в колата, за да насади още по-стабилно в главата му мисълта, че не бива да се връща у дома.

— Скъпи, трябва да ти кажа нещо — обърна се тя към Фин, когато Джеймс замина. Най-добре беше да се приключва. — Ние с татко… Ами решихме да живеем известно време в различни къщи. Не защото не се обичаме или нещо такова, просто понякога възрастните решават да направят такива неща. Това не означава, че вече няма да бъдем семейство…

На нея й звучеше като ужасно клише, но Фин сякаш повярва. Гледаше я съвсем спокойно.

— И не означава, че ще обичаме и теб по-малко. О, и ще можеш да виждаш татко си когато пожелаеш. Разбираш ли?

— Да.

Тя очакваше въпроси, но той вече беше включил плейстейшъна си. Толкова много от приятелите му живееха само с един родител, помисли си тъжно Стефани, че вероятно му се струваше нещо съвсем нормално. Или се преструваше на спокоен заради нея. Трябваше първо да потърси съвет как е най-добре да му каже, за да се увери, че той няма да затаи чувствата в себе си и после, след години, да се превърне в наркоман престъпник.