Джейн Фалън
Пази си гърба! (29)

28.

Кати беше започнала да излиза на питие със състудентите си от курса по рефлексология. Те бяха доста приятни — повечето жени, което беше добре за момента, защото вярата й в мъжете бе напълно съсипана. Близо до колежа имаше кръчма, в която винаги можеше да се намери маса, за да изпият по чаша-две вино и да поговорят за наученото току-що, а с времето, и за живота си. После тя се прибираше — караше много внимателно, защото знаеше, че е леко пияна — при все по-мрънкащия Джеймс.

Тези няколко часа й даваха невероятно усещане за свобода. Тя имаше чувството, че си връща живота, подготвяше се за времето, когато отново ще бъде сама. И ако на Джеймс не му харесваше, че тя предпочита да излиза, вместо да стои с него у дома — да върви по дяволите. Вече не й пукаше какво мисли той. Един-два пъти й предложи да отиде в Линкълн и да се присъедини към тях в кръчмата, но тя не искаше. Това си бяха нейните приятели, нейният социален живот и тя не искаше да ги дели с него.

Той беше обиден и объркан и веднъж, когато бе пийнал малко, дори се осмели да я попита дали има мъже в тяхната малка компания.

Тя се изкуши да отговори: „Ние не сме като теб. Не всичко опира до секса“, но вместо това прехапа език и го увери мило, че единствените мъже са обратни или ужасно непривлекателни.

— Няма да ги харесаш — беше казала за новите си приятели. — Те са все много духовни хора, ню ейдж. Веднага ще започнеш да спориш с тях.

Първите няколко седмици Джеймс ходеше до местната кръчма да вечеря и да пийне няколко бири, но напоследък тя го заварваше да седи нацупен на дивана като сърдито дете. Беше решила да не му обръща внимание и да се държи все едно всичко е наред. Не беше за вярване, че може да е такъв лицемер — да й се цупи за единствената й свободна вечер в седмицата, когато той имаше цял друг живот.

Чрез новите си приятели — някои много опитни в алтернативните терапии, а други още начинаещи — Кати се сдоби с неколцина нови клиенти и започна да ги посещава по домовете с преносимата си маса за масаж, вместо да чака те да ходят при нея. Това означаваше по-дълги работни дни и по-малко свободно време, но вече започваше да чувства, че това е начинът да изкарва добри пари. Можеше да се издържа съвсем спокойно сама, ако продължеше да работи така. Хората бяха готови да плащат добре на някой, който ще ги обслужи в удобството на собствените им домове, макар и в провинцията, и тя почти удвои цените. Струваше си, дори когато се вземеха предвид разходите за бензина и времето за пътуване. Хората, които работеха, бяха готови да плащат дори повече за посещения вечер и през уикендите, и скоро вечерите в неделя и понеделник се запълниха с ангажименти, а Джеймс започна да се оплаква, че изобщо не я вижда.

Точно когато тя реши, че е време да спре благотворителността с Оуен — вече усещаше, че започва да я използва, въпреки напредъка му, и трябва да прекрати безплатните услуги, — той една сутрин се появи с три смачкани банкноти от по десет паунда в плик и й обясни, че си намерил работа и ще може да й се изплати.

— Просто чистач в болницата, но ще печеля и това е важното.

Кати беше трогната.

— Оуен, това е чудесно. Такава позитивна стъпка. Много се радвам за теб. Само почакай — още хубави неща ще се случат. Винаги така става.

— Ще ти се изплатя. На части всяка седмица, но ще го направя — засмя се той.

Всъщност беше дошъл право от работа, за да й каже, че вече няма да може да идва в сряда сутрин. Това бил лукс, който не можел да си позволи, а вече не искал да получава нищо безплатно. Всичко дължал на нея, новия си поглед към живота. Може би, щом й се изплати и спести малко пари, тя би помислила да излезе с него на вечеря. Но колкото и да беше зарадвана от факта, че наистина е променила нечий живот, Кати не смяташе да приема. Последното, от което се нуждаеше сега, бе друг мъж — особено мъж, изпълнен с толкова несигурност и комплекси.

— Наистина не е нужно — каза тя любезно. — Но беше много мило все пак.

Оуен се изчерви.

— Нямам предвид да е като среща. Поканата важи и за Джеймс — заекна той.

— Не, Оуен, не си харчи парите. Все пак ти благодаря. Наистина е много мило. — Тя го целуна по бузата, сякаш за да покаже, че разговорът им е свършил. — Желая ти късмет във всичко.

 

 

Чичото на Сали О’Конъл, Пол Годард, винаги бе поддържал сърдечни работни отношения с местния ветеринар. Той смяташе Джеймс за надежден и стриктен, дори когато случаят беше много спешен. Нямаше съмнение, че е състрадателен в работата си с животните, но без сантименталността, за която Пол нямаше нерви и време. Ако си фермер, трябва да гледаш на добитъка като на стока. Да се грижиш добре за животните — щастливите крави са здрави крави, а здравите крави дават най-хубавото мляко, — но да помниш, че те са ти само поминък.

Винаги изпращаше на Джеймс по една бутилка уиски на Бъдни вечер, за благодарност за услугите му и защото уговорката им да му плаща в брой му излизаше по-евтино. Смяташе, че това е разумен начин да правиш бизнес: никой не губеше и двете страни бяха доволни. Дори не се замисляше по въпроса.

Когато мъжът от данъчните се появи на вратата му един следобед и започна да задава въпроси, първият инстинкт на Пол беше да отрече всичко. Все пак, ако не признаеше и Джеймс също не кажеше, нямаше как да ги изобличат. После си спомни разплаканото лице на племенницата си, която предишната вечер му бе разказала за обвиненията срещу нея, и внезапно вече не му се искаше да защитава ветеринаря.

— По-лесно ми е да му плащам в брой — усети се, че казва на костюмирания мъж с клипборда. — Така знам точно колко харча. Не е като с банковите сметки — добави той, като играеше идеално ролята на простоват фермер. Всъщност Пол не само имаше банкова сметка с чудесен баланс, но и спестовна, в която внасяше веднъж годишно. Откакто фермата му стана органична, финансовото му положение значително се подобри.

— А какво ги прави после си е негова работа, нали така? Дали ви казва за тях, или не, това няма нищо общо с мен.

Мъжът му благодари за отделеното време и искрените отговори и си тръгна щастлив. Това ще даде урок на гадняра, помисли си Пол. Сали беше любимата му племенница.

 

 

Когато Джеймс се върна в Лондон в сряда следобед, искаше само да си легне на затворени завеси, да се сгуши в леглото, да се завие през глава и никога вече да не стане. Чувстваше се под обсада, разкъсван между опитите да управлява клиниката без рецепционистка и усилията да не загуби клиенти. Беше разбрал, че когато една от кравите на Пол Годард раждала посред нощ, той извикал ветеринар от съседното село. Джеймс, който не бе изключил телефона си и очакваше обаждането му, беше едновременно смаян и наранен от това.

Почти не виждаше Кати вечер заради новите й ангажименти и малката й къщичка започна да му се струва като затвор — вече не беше място, където можеха да забравят колко е малка и тясна, защото бяха толкова щастливи да си имат дом заедно. Сега тя му изглеждаше нелепо място за човек на неговата възраст. Ако застанеш в дневната и се завъртиш, ще докоснеш и четирите стени с протегнати ръце. Затова ли беше работил така усилено цял живот? Да живее в кукленска къщичка с жена, която почти не се прибира?

И, разбира се, проблемът със Сали, данъчните и отдела по планиране. Плюс факта, че Малкълм и Саймън почти не му говореха. Когато се опитваше да сподели с Кати тревогите си, тя нехайно отвръщаше, че за всичко в този живот си има причина, всичко щяло да се нареди накрая, и той прекратяваше разговора. Какъв смисъл има да говориш с човек, който винаги ти казва това, което искаш да чуеш?

В Лондон обаче всичко беше наред. Тук можеше да си върши работата и да прекарва спокойни вечери със Стефани и Фин. Можеше да се отпусне и нямаше чувството, че всички са срещу него. Можеше просто да си бъде у дома. Когато влезе в къщата в четири и пет минути (вече не спираше по пътя, просто искаше да се прибере възможно най-бързо) и усети познатата миризма на кафе, полиращ препарат и момчешкия аромат на Фин — на шампоан, морско свинче и маратонки, — усети как в гърлото му засяда буца. Това беше истинският му живот. Това беше неговото семейство.

Фин дотича да го посрещне, изпълнен с истории за училище, Дейвид и приятелите му, все неща, които Джеймс, отсъстващ половината седмица или твърде разсеян, когато беше тук, не разбираше съвсем и това го разсмиваше. Синът му беше много драматичен, когато разказваше нещо.

Стефани беше в кухнята и когато се обърна да го поздрави, той бе поразен от дистанцията между тях. Когато се преместиха в Лондон, тя го прегръщаше още на вратата в сряда вечер и после, в събота вечерта, когато се свиваха в леглото, плачеше, че той трябва да замине на следващия ден. Тогава това му лазеше по нервите. Беше много недоволен, че е принуден да води двойствен живот, и не се трогваше от сълзите й — ако наистина й пукаше толкова, щеше да се откаже пак от работата си и да се премести при него в Линкълншир. Сега, когато тя му се усмихна хладно и любезно и го попита как е минало пътуването, той бе готов да даде всичко за поне най-малкия признак, че се радва да го види.

Със сепване осъзна колко е красива. Е, винаги бе знаел, че е красива физически, но през последните години мекотата на Кати беше по-възбуждаща за него от стройната слаба фигура на Стефани. Нуждата на Кати от защита го привличаше, а независимостта на Стефани го отблъскваше. Той я прегърна и усети как тя се скова за миг, преди да се отпусне и вяло да го потупа по гърба. Вълна от огромно нещастие го заля и той я стисна по-силно, като зарови глава в копринената й коса. Тя му позволи да остане така секунда, преди внимателно да го отблъсне и да се обърне отново към зеленчуците, които режеше.

— Фин, ела да седнеш и да си напишеш домашното — извика тя и ефективно прекъсна всякаква интимност.