Джейн Фалън
Пази си гърба! (26)

25.

Стефани не можа да повярва, когато Кати й се обади и й каза какво е сторила.

— Обадила си се на данъчните? Господи, Кати, трябваше първо да го обсъдим.

Кати обаче беше категорична:

— Той си го изпроси. Все пак нали това беше целта — трябваше да го накараме да страда, за да се почувстваме по-добре. Нали ти така каза.

— Просто това е твърде… прекалено — отвърна Стефани. — Едно е да го разстройваме, да го караме да чувства, че не е непобедим, но това е нещо съвсем друго. Може да има много сериозни последствия за него.

— И? — попита Кати, а Стефани се зачуди дали говори с правилния човек.

— Не знам. Просто се притесних, нищо повече.

— Какво е най-лошото, което може да се случи? Ще го попитат дали е вярно и той ще отрече. Дори ако някак се доберат до истината, той просто ще трябва да внесе данъка и вероятно ще плати глоба. Стига, Стеф, това ще му докара само няколко безсънни нощи, нищо повече.

Тя беше права. Стефани разбираше, че е права. Просто не й харесваше, че Кати действа, без да са го обсъдили предварително. Ако трябваше да е честна, именно това я притесняваше.

— Добре. Права си, и все пак горката Сали.

Кати се засмя.

— Така е. Поне вече я беше уволнил, защото ако го беше направил сега, щеше да се наложи да сторя нещо, за да го разубедя. Тя ще се оправи.

 

 

Стефани закъсняваше. Когато приключи разговора с Кати и се гримира, беше вече десет и десет, а тя трябваше да бъде в един частен клуб на Манчестър Скуеър в десет и половина, за снимки за списание. Обади се на Наташа да удържа крепостта без нея. Днес щяха да работят за млада писателка, която бе обсипана с награди заради първия й телевизионен сценарий, който разказваше за собствения й изпълнен с насилие брак. Сега тя разказваше житейската си история за едно седмично списание и Стефани и Наташа трябваше да осигурят дрехи за снимките. За щастие Наташа бе успяла да мине първо през офиса и да събере двата куфара с избраните тоалети.

Когато пристигна в джорджианската сграда, която бе така дискретна, че дори нямаше табела на вратата — наложи се да обиколи два пъти площада, преди да я открие — Стефани беше зачервена от бързане и изобщо не приличаше на бляскав стилист. Наташа бе овладяла положението. Писателката, мило нервно момиче на име Керълайн, беше облечена с тясна черна рокля и изглеждаше разкошно.

— Извинете, извинете — промърмори Стефани, докато вървеше покрай прожектори и рефлектори към стаята, където беше Наташа.

— Как върви? — попита задъхано Стефани.

— Добре, успокой се — отвърна Наташа. — Дрехите й стават, тя изглежда страхотно и всички са доволни. Освен това фотографът е сладур.

Стефани надникна през вратата. Наташа беше права, помисли си тя, докато гледаше фотографа, който в момента беше качен на стол, за да снима Керълайн. О, добре, така денят щеше да мине по-бързо.

— Как се казва? — попита тя Наташа, като се отдръпна, преди той да я е видял.

— Марк или Майкъл, нещо такова. Не помня.

 

 

— Майкъл Сотби — каза Майкъл, не Марк, когато й подаде ръка. Керълайн беше изпратена да изпробва друга рокля.

Стефани се усмихна. Той наистина беше хубавец. В края на четирийсетте може би. Кафяви очи. Чаровна усмивка.

— Стефани Мортимър. Извинете, че закъснях. — Името му й беше познато. Сигурно го беше срещала по списанията. Тя винаги четеше надписите към снимките, за да види дали са споменали стилиста. Почти никога не го правеха.

Поговориха за редактори и гримьори, които и двамата познаваха, и за изложбата на един противоречив фотограф, Иън Хоскинс, който бе заснел алкохолизирането на баща си. Изложбата щеше да се проведе в Хокстън след няколко дни.

— Това е невероятно — каза Стефани. — Аз много го харесвам и вие сте първият човек, когото срещам, който изобщо е чувал за него.

— Мислите ли да отидете? — попита Майкъл и Стефани усети, че се изчервява, сякаш я беше поканил на среща.

— О, нали знаете, не съм сигурна…

— Е, може да се видим там. И по-странни неща са се случвали.

Стефани се засмя, сякаш беше казал нещо ужасно остроумно. После осъзна, че се държи малко флиртаджийски — реакция, разбира се, на факта, че Майкъл правеше същото. Веднага се смути и моментът отмина.

Керълайн се върна с тъмносиня рокля до коляното от Даян фон Фюрстенберг и Стефани се засуети около нея, скъсяваше подгъва и се чувстваше нелепо. От толкова време не беше флиртувала с никого, че вече беше забравила как се прави, а и все пак беше омъжена — поне още няколко седмици, — така че бе крайно неподходящо. „Джеймс може и да има проблеми с морала, но не и аз“ — помисли си тя праведно.

 

 

— Той те хареса — каза Наташа в таксито към дома.

— Не ставай глупава — изчерви се Стефани, издавайки факта, че и тя го е забелязала.

 

 

Кати правеше списък на нещата, които трябва да свърши, и хората, които да покани на четирийсетия рожден ден на Джеймс, който бе само след две седмици, в началото на май. Досега гостите бяха почти петдесет. Джеймс беше добре познат и харесван в селото, където повечето хора бяха имали нужда от услугите му. Беше включила Хю, Алисън, Сам, Джеф, Ричард и Симон, защото знаеше, че макар с вечерите в приятелския кръг да беше свършено, Джеймс ще иска те да присъстват, и по-важното, тя държеше те да видят голямото разобличаване, което със Стефани планираха.

— Пропуснала ли съм някого? — попита тя и му подаде листа. Той беше наел общинската зала, нейната къщичка беше твърде малка, и бе предложил да сервират разкошни плата и шампанско, последвани от танци.

— Ами Макинтайър? — попита той. Семейство живееше в селото отскоро. Съпругата, доколкото Кати знаеше, бе далечна роднина на кралското семейство, точно по вкуса на Джеймс.

— Ти говорил ли си някога с тях? — попита тя.

— Не, но ще е по съседски — каза Джеймс и тя едва се сдържа да не го попита дали щеше да е така добър съсед, ако Макинтайър нямаха толкова знатни роднини.

— Ами двойката, която се премести на номер двайсет и шест? — попита тя, като знаеше какъв ще бъде отговорът. Двойката, която се бе преместила на номер двайсет и шест, имаше пет деца, три кучета и четири стари котки в предната градина. Като че ли и двамата не работеха.

— О, не, не мисля — каза той. — Не изглеждат хора от нашия тип.

Кати не беше съвсем сигурна, кои хора са от „техния тип“, но знаеше, че семейството от номер двайсет и шест няма да се класира в него.

— Ще поканим когото искаш — каза тя и се наведе да го целуне. — Това е твоето парти и аз ще се погрижа да е точно каквото заслужаваш.

— Всъщност майната му — каза Джеймс, който като че ли започваше да усеща, че не е толкова популярен, колкото си мислеше. — Покани ги. Може да се окажат приятни хора.

 

 

Кати изпита тръпка като никога досега, когато взе телефона и помоли да я свържат с местното данъчно бюро. Отне й няколко минути да стигне до правилния човек и докато чакаше, се зачуди дали ще се справи с намисленото. Бе решила да говори с акцент, защото внезапно се изплаши, че някой ден може да пуснат на Джеймс обаждането, но още щом започна, жената в другия край я помоли да говори по-бавно, защото не й разбира. Каза й, че е бивша служителка и е напуснала, защото била шокирана от бизнес практиките на Джеймс. Когато я попитаха за името й, тя се представи като Силвия Морисън — първото име й хрумна просто така, защото майка й се казваше Силвия, а Морисън беше фамилията на човека, който държеше местната зарзаватчийница и вегетарианския магазин, където бе пазарувала сутринта.

Жената не се държа особено дружелюбно и дори звучеше доста скептично. Кати не остана с впечатлението, че е приела сериозно обвиненията й. Когато разговорът приключи, тя се успокои с малко бренди, защото хората твърдяха, че помагало в такива ситуации. След това й призля — заради алкохола и от вълнение. Не можеше да повярва какво е направила. Беше изплашена и развълнувана, виновна и шокирана, че е способна на такова нещо. Не знаеше дали да се чувства облекчена, че сигурно нищо няма да излезе, или да бъде разочарована. Но най-вече се чувстваше жива.

Когато Джеймс се прибра след седмица и й каза за писмото, тя се притесни, че може да се усмихне и да се издаде, но успя да покажа съчувствие и разбиране. Изплаши се колко естествено й се удаде.