Джейн Фалън
Пази си гърба! (2)

1.

След пет дни

Не я разстроиха точно думите, а целувките, които идваха след тях. Те и фактът, че съобщението беше подписано с инициал, а не с име. Сякаш изпращачът изобщо не се съмняваше, че той ще разбере кой е. Сякаш Джеймс получаваше такива съобщения всеки ден. Вероятно наистина ги получаваше, помисли си тъжно Стефани.

Стефани беше женена за Джеймс от девет години, повечето от тях блажено щастливи, или поне тя така си мислеше, макар че внезапно вече нищо не изглеждаше сигурно. Имаха едно дете, седемгодишният Фин, който беше умен и забавен, и най-вече здрав, черно-бяла котка на име Себастиан, която също можеше да се похвали с тези достойнства, и златна рибка, Голди, която беше… ами беше рибка. Оставаше им да изплатят четирийсет и две хиляди и петстотин паунда от ипотеката, имаха единайсет хиляди и триста паунда в общата си спестовна сметка, две хиляди двеста трийсет и осем паунда и седемдесет и два пенса дълг по кредитните карти, и общо наследство от около трийсет и пет хиляди паунда, което щяха да получат, когато родителите и на двамата се споминеха — макар че едва ли щеше да стане скоро, и двете фамилии се отличаваха с дълголетие.

През годините им заедно Джеймс беше изгубил апендикса си, а Стефани се беше сдобила и, слава богу, изгубила няколко камъка в бъбреците. Джеймс бе наддал към тринайсет килограма, повечето на талията, а благодарение на доблестните си усилия във фитнеса Стефани бе качила само няколко килограма от времето, когато се срещнаха. Тя, разбира се, имаше малко стрии, но те се появиха с Фин, така че ги смяташе за разумна цена. Без съмнение и двамата все още бяха от положителната страна на сексапилността за общата им възраст от седемдесет и седем години.

Наистина ми липсваш. К ххх

Тя много мисли през нощта. Джеймс се прибра към шест и половина, както винаги. Изглеждаше си съвсем нормално, изморен, но щастлив, че си е у дома. После премина през обичайната си рутина след работа: преоблече се, поигра си с Фин в градината към половин час, почете вестник, вечеря, телевизия и леглото. Не беше особено забележителна вечер, разговорът едва ли можеше да съперничи с Кръглата маса в „Алгонкин“^[1], но беше… нормален. Вечер като хиляди други вечери, които бяха прекарали заедно.

Спомни си, че Джеймс им разказа някаква история. Смешна история как успял да извади треска от лапата на една афганска хрътка, въпреки че семейният питон пълзял под крачола му. Той изигра цялата сцена, като им предаде с дебел глас забавните предполагаеми мисли на кучето, което накара Фин да се смее до пръсване. Джеймс имаше склонността да се представя като герой в тези истории — винаги се усещаше едно основно послание: „Вижте ме какъв съм страхотен“ — колкото й смешно и забавно да ги разказваше. Но това си беше Джеймс. С годините беше станал малко помпозен, малко някак самодоволен, но тя винаги бе отдавала това на несигурност и дори го намираше за сладко. Той беше толкова прозрачен, мислеше си тя с обич. Явно обаче случаят не беше такъв.

Обикновено ставаше така: Джеймс казваше нещо самовъзвеличаващо, Стефани се шегуваше с него, той се смееше и признаваше, че е преувеличил малко тази част от историята. Беше като ролева игра: и двамата знаеха какво се очаква от тях и къде минават границите. И й се наслаждаваха, или поне тя така си мислеше. Спореха за всичко, било тривиално или пък табу — политика, религия, кой има по-хубав глас, Нейтън от „Брадър Бионд“ или Лимал от „Каджагугу“. Винаги беше така. И снощи не бе изключение. Джеймс настояваше, че „Спешно отделение“ създавало по-реалистичен образ на живота в една американска болница от „Анатомията на Грей“.

— Може и да си прав — каза Стефани. — Аз просто твърдя, че няма как да знаеш.

Джеймс изпухтя на това по своя полусериозен, полуироничен начин.

— Все пак работя в областта на медицината.

Стефани изсумтя възмутено.

— Джеймс, ти си ветеринар. Не знаеш нищо за болниците, освен от осемнайсетте часа, през които седя в чакалнята и повръща в торбичка, докато аз раждах. Дори не мога да те накарам да отидеш на лекар, когато си болен.

— А знаеш ли — каза той, пренебрегвайки последните й думи, — че в някои страни е законно ветеринарите да лекуват хора, но не и обратното?

— И какво означава това?

— Казвам само, че моята работа и работата на един хуманен лекар са много тясно свързани.

— И това те прави познавач на живота в една голяма американска болница?

— Е, повече от теб, във всеки случай. Знаеш, че бих отстъпил, ако спорихме за… не знам… Какво да не обличаме или „Модно ревю“. — Усмихна й се самодоволно, сякаш казваше: „Хванах те“.

Стефани беше грабнала една възглавница и се целеше в главата му.

— Снизходителен гадняр — каза тя през смях и самодоволната му фасада се разруши.

— А, жегнах ли те? — засмя се той. — Дразниш се, защото знаеш, че съм прав?

Стефани се взираше в трите думи — всъщност три думи и една буква — и трите целувки. Не беше смятала да поглежда. Тя не беше от жените, които четат съобщенията в телефона на съпруга си, докато той е в банята, но днес, когато видя, че е забравил мобилния си у дома и започна да преглежда контактите, за да открие номера на Джаки, рецепционистката в клиниката, без да иска, отвори и съобщенията му. Не че търсеше нещо, не, просто така. Усети как кръвта й се стече от главата, когато видя от кого е съобщението. „К“. Просто „К“. Не Карън или Кристи, или Кайли, което да й подскаже нещо. Не Кимбърли, Катрина или Кристен. Просто „Наистина ми липсваш. К ххх“, сякаш има само един човек на света, чието име започва с „К“ и Джеймс добре знае кой е той. Тя отвори контакт листата, опитваше се да види дали някой, отбелязан с К, има познат номер, когато чу, че входната врата се затваря. Пусна бързо телефона и отскочи от него като ужилена. Пъхна ръце в твърде горещата вода в мивката и се опита да изглежда най-нормално, когато Джеймс влезе в стаята.

— Да си ми виждала телефона? — попита той, без дори да поздрави.

— Не — отвърна Стефани и се зачуди защо не му каза просто: „Да, ей там е.“ Защото той можеше да забележи, че е преглеждала списъка с контактите му, затова.

Джеймс огледа бързо стаята и хукна отново навън, после тя го чу да тича по стълбите. Грабна телефона му изпод стола, където го беше пуснала, натиска бутоните, докато се появи основният екран, и изтича в дневната.

— Джеймс, намерих го. Ето го — извика тя.

— Благодаря. — Той я целуна бързо по бузата, докато го вземаше. — Стигнах чак до Примроуз Хил — каза, като вървеше към вратата и въртеше очи.

— Чао — каза тя тъжно на гърба му. Затвори вратата след него и седна тежко на стълбите.

„Добре — каза си, — трябва да помисля разумно. Не бива да прибързвам с изводите.“ Но именно прекалената фамилиарност и трите целувки излизаха далеч извън рутината, която човек би сметнал за подобаваща във всяка офис комуникация в днешни дни. И защо ще има номер в телефона си, отбелязан само с К? Защото не иска тя да разбере кой е този човек.

Изкуши се да погледне в компютъра му, да прегледа имейлите, за да се опита да намери някакви следи коя може да е тази К, но знаеше, че не бива да става като онези хора. Започва се с преглеждане на имейлите, после отваряш на пара писмата му или душиш яките на ризите му всяка вечер като някакво влюбено куче. Не биваше да му отказва поне малко разумно съмнение. Бракът им не беше идеален, не прекарваха достатъчно време заедно напоследък, а когато бяха заедно, рутината на семейния живот като че ли поглъщаше всичко останало, но тя никога не би предположила, че той може да се обърне към друга жена. Никога, дори след хиляда години.

Просто не можеше да си представи, че е способен на това, дори да се беше отегчил от нея и от брака им — а тя нямаше основание да мисли така, — поне щеше да го направи заради детето. Всъщност, ако трябваше да е честна, не можеше да си представи, че някоя би го харесала, с това негово самодоволство и временната му глухота, докато гледаше телевизия. Но може би е схванала погрешно всичко. Трябваше да излезе от къщата, преди компютърът му да е станал твърде голямо изкушение, на което няма да може да устои. Трябваше да отиде в офиса и да говори с Наташа. Наташа щеше да знае какво да се направи.

 

 

— Нищо не прави — каза Наташа, когато Стефани й разказа всичко. — Ще се окаже, че няма нищо, и той само ще ти се ядоса, че си му гледала съобщения. Защо изобщо ги чете?

— Ами не съм… нямах представа.

— Може да е от някой мъж. Кевин, Калвин или Кийт?

— С три целувки?

— Някой метросексуален — настоя Наташа. — Те изразяват много свободно емоциите си. Или пък гей обожател? Кийрън? Кийфър?

— Не мисля, че е от мъж.

— Ами някоя негова леля?

— Не.

— Някой от работата?

— Три целувки.

— Да, не изглежда добре, но просто не прави нищо прибързано, нали? Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Добре — отвърна с неохота Стефани. Винаги приемаше съветите на Наташа.

— По дяволите — каза тя след пет минути. — Чак сега се сетих. Онази гривна, която ми подари за годишнината — чувства се виновен. Затова е похарчил толкова пари. Не е била израз на любов, а извинение.