Стефани затвори очи и протегна ръце, неконтролируемото вълнение на сина й се предаде и на нея и тя отново се чувстваше като дете. Не можеше да повярва, че са минали девет години. Преди девет години трепереше от студ и плачеше, защото дъждът щеше да съсипе косата й. А Джеймс нахлу в хотелската стая, където тя се приготвяше — въпреки всички предупреждения, че е на лош късмет да види булката преди церемонията, — защото знаеше, че тя е притеснена и й е по-важно да види него, отколкото дали ще наруши традицията.

— Ще трябва да сложиш дъждобран — каза й той — и гумени галоши. О, може би и боне за дъжд. Ще си много хубава. — И въпреки притесненията си Стефани се засмя.

— Все пак не мога да се оженя за теб, ако изглеждаш като удавен плъх — ще се отрази зле на репутацията ми.

Майката на Стефани, която й помагаше да се навре в нетрадиционната сива сатенена рокля и никога не бе схващала чувството за хумор на Джеймс, изцъка с език и се опита да го изгони от стаята. Той обаче се тръшна на едно кресло в ъгъла и отказа да помръдне. Когато трябваше да тръгват към гражданското, Стефани вече беше спокойна й овладяна, сигурна, че това ще е най-щастливият ден в живота й, какъвто и трябваше да бъде.

Накрая косата й беше залепнала като кълчища по главата й, но Джеймс й каза, че никога не е била по-красива, и то така убедително, че тя наистина му повярва.

Оттогава той винаги отбелязваше много тържествено годишнината им, изненадваше я с умно избрани подаръци: първата година — чифт богато украсени дизайнерски гумени ботуши, препратка към времето на сватбата им, но се оказа, че тя започна да ги цени и по друга причина — спомен за уикенда, в който газеха из калта на Гластънбъри, преди да разбере, че е бременна с Фин. После Джеймс й подари нощ в хотел и предложение от родителите му да гледат детето, което тогава беше на две, а Стефани бе на ръба на лудостта; и миналата година — една красива лейка, на която бе хвърлила око.

Заразена от ентусиазма му, тя също замисляше изненади за него, нещо нетипично за нейните близки. По Коледа те просто се питаха: „Какво искаш? Нов блендер? Добре, това ще ти взема.“ През годините му беше купувала книги и разни джаджи, дори веднъж, когато бе в особено сантиментално настроение, снимка на трима им в сребърна рамка. Правилото беше подаръците да остават в тайна до големия ден, а това представляваше особена трудност за Фин, който бе в течение на планирането на изненадите и при двамата.

Тази година Стефани купи на Джеймс тирбушон във формата на риба, на който, според Фин, той се възхищавал на една витрина, макар че тя имаше известни съмнения. Джеймс го отвори с нетърпение, разкъса хартията и наистина изглеждаше възрадван, но Стефани знаеше, че той никога не би издал разочарованието си. Сега беше неин ред и напрежението буквално я съсипваше.

— Хайде — засмя се. Чуваше как Фин се кикоти от вълнение.

— Не си отваряй очите — каза Джеймс и тя усети как малка лека кутия пада в протегнатите й ръце. Очакваше той да й купи новата книга на Джейми Оливър — всъщност го беше намекнала красноречиво на Фин. Това обаче не приличаше на новата книга на Джейми Оливър.

— Добре, вече можеш да отвориш очи.

И тя го направи. В ръката й имаше малка, красива червена кутийка. Това не беше нормално. Не биваше да харчат много: подаръците бяха само сувенири, забавни сувенири. Важен бе жестът.

„Добре — помисли си, — ще я отворя и вътре ще има пластмасова огърлица от Камдън Маркет. Ще е някакъв майтап.“

Фин подскачаше до нея.

— Отвори я.

Тя приготви лицето си да изрази нещо като искрено нетърпение — Джеймс и преди го беше правил: веднъж й даде огромна кутия, опакована с красива хартия, и когато тя я отвори, в нея имаше още една и още една, докато накрая остана само празна кибритена кутийка. После той извади истинския подарък иззад дивана. Фин реши, че това е най-смешното нещо, което е виждал.

Отвори кутията. Вътре имаше нещо, което приличаше на много достоверна имитация на сребърна гривна с розови камъни. Погледна объркана Джеймс. Той изви вежди, сякаш да каже: „Е, ти какво очакваше?“. Тя извади гривната от бялото й сатенено легло. Определено не беше пластмасова.

— Джеймс?

— Не ти ли харесва? — попита Фин.

— Разбира се, че ми харесва, прекрасна е, но това е прекалено много. Откога си подаряваме такива неща? Откога харчим толкова много един за друг. Това сигурно струва цяло състояние.

— Исках да ти взема нещо красиво, нещо подобаващо — за разнообразие. Да ти покажа колко много държа на теб. Колко много те обичам всъщност.

— Пфу — каза Фин и изкриви лице, сякаш ще повърне.

— Красива е. Не знам какво да кажа. — Тя го погледна, наклонила глава настрани.

— Ами „Благодаря ти, Джеймс, за невероятната доброта и щедрост“ — ще е добро начало — каза той, като се опитваше да изглежда сериозен.

Тя се усмихна.

— Благодаря ти, Джеймс, за невероятната… Какво беше?

— Доброта и щедрост.

— Да, точно така.

— И задето си толкова прекрасен, да не споменаваме, че си и красив и интелигентен, някои дори биха казали гениален, съпруг.

Стефани се засмя.

— О, не, ще трябва да ми купиш нещо повече от гривна „Картие“, за да кажа всичко това.

— Ами запомни го за следващата година — засмя се той, — когато излезеш да ми търсиш подарък.

Стефани плъзна гривната на китката си. Беше съвършена, точно каквато би избрала сама, само че тя щеше да реши, че е твърде скъпа, и щеше да се спре на нещо не толкова специално. Джеймс все още можеше да я изненадва, когато пожелае. Тя плъзна ръце на врата му и го прегърна.

— Благодаря ти.

1.

След пет дни

Не я разстроиха точно думите, а целувките, които идваха след тях. Те и фактът, че съобщението беше подписано с инициал, а не с име. Сякаш изпращачът изобщо не се съмняваше, че той ще разбере кой е. Сякаш Джеймс получаваше такива съобщения всеки ден. Вероятно наистина ги получаваше, помисли си тъжно Стефани.

Стефани беше женена за Джеймс от девет години, повечето от тях блажено щастливи, или поне тя така си мислеше, макар че внезапно вече нищо не изглеждаше сигурно. Имаха едно дете, седемгодишният Фин, който беше умен и забавен, и най-вече здрав, черно-бяла котка на име Себастиан, която също можеше да се похвали с тези достойнства, и златна рибка, Голди, която беше… ами беше рибка. Оставаше им да изплатят четирийсет и две хиляди и петстотин паунда от ипотеката, имаха единайсет хиляди и триста паунда в общата си спестовна сметка, две хиляди двеста трийсет и осем паунда и седемдесет и два пенса дълг по кредитните карти, и общо наследство от около трийсет и пет хиляди паунда, което щяха да получат, когато родителите и на двамата се споминеха — макар че едва ли щеше да стане скоро, и двете фамилии се отличаваха с дълголетие.

През годините им заедно Джеймс беше изгубил апендикса си, а Стефани се беше сдобила и, слава богу, изгубила няколко камъка в бъбреците. Джеймс бе наддал към тринайсет килограма, повечето на талията, а благодарение на доблестните си усилия във фитнеса Стефани бе качила само няколко килограма от времето, когато се срещнаха. Тя, разбира се, имаше малко стрии, но те се появиха с Фин, така че ги смяташе за разумна цена. Без съмнение и двамата все още бяха от положителната страна на сексапилността за общата им възраст от седемдесет и седем години.

Наистина ми липсваш. К ххх

Тя много мисли през нощта. Джеймс се прибра към шест и половина, както винаги. Изглеждаше си съвсем нормално, изморен, но щастлив, че си е у дома. После премина през обичайната си рутина след работа: преоблече се, поигра си с Фин в градината към половин час, почете вестник, вечеря, телевизия и леглото. Не беше особено забележителна вечер, разговорът едва ли можеше да съперничи с Кръглата маса в „Алгонкин“^[1], но беше… нормален. Вечер като хиляди други вечери, които бяха прекарали заедно.

Спомни си, че Джеймс им разказа някаква история. Смешна история как успял да извади треска от лапата на една афганска хрътка, въпреки че семейният питон пълзял под крачола му. Той изигра цялата сцена, като им предаде с дебел глас забавните предполагаеми мисли на кучето, което накара Фин да се смее до пръсване. Джеймс имаше склонността да се представя като герой в тези истории — винаги се усещаше едно основно послание: „Вижте ме какъв съм страхотен“ — колкото й смешно и забавно да ги разказваше. Но това си беше Джеймс. С годините беше станал малко помпозен, малко някак самодоволен, но тя винаги бе отдавала това на несигурност и дори го намираше за сладко. Той беше толкова прозрачен, мислеше си тя с обич. Явно обаче случаят не беше такъв.

Обикновено ставаше така: Джеймс казваше нещо самовъзвеличаващо, Стефани се шегуваше с него, той се смееше и признаваше, че е преувеличил малко тази част от историята. Беше като ролева игра: и двамата знаеха какво се очаква от тях и къде минават границите. И й се наслаждаваха, или поне тя така си мислеше. Спореха за всичко, било тривиално или пък табу — политика, религия, кой има по-хубав глас, Нейтън от „Брадър Бионд“ или Лимал от „Каджагугу“. Винаги беше така. И снощи не бе изключение. Джеймс настояваше, че „Спешно отделение“ създавало по-реалистичен образ на живота в една американска болница от „Анатомията на Грей“.

— Може и да си прав — каза Стефани. — Аз просто твърдя, че няма как да знаеш.

Джеймс изпухтя на това по своя полусериозен, полуироничен начин.

— Все пак работя в областта на медицината.

Стефани изсумтя възмутено.

— Джеймс, ти си ветеринар. Не знаеш нищо за болниците, освен от осемнайсетте часа, през които седя в чакалнята и повръща в торбичка, докато аз раждах. Дори не мога да те накарам да отидеш на лекар, когато си болен.

— А знаеш ли — каза той, пренебрегвайки последните й думи, — че в някои страни е законно ветеринарите да лекуват хора, но не и обратното?

— И какво означава това?

— Казвам само, че моята работа и работата на един хуманен лекар са много тясно свързани.

— И това те прави познавач на живота в една голяма американска болница?

— Е, повече от теб, във всеки случай. Знаеш, че бих отстъпил, ако спорихме за… не знам… Какво да не обличаме или „Модно ревю“. — Усмихна й се самодоволно, сякаш казваше: „Хванах те“.

Стефани беше грабнала една възглавница и се целеше в главата му.

— Снизходителен гадняр — каза тя през смях и самодоволната му фасада се разруши.

— А, жегнах ли те? — засмя се той. — Дразниш се, защото знаеш, че съм прав?

Стефани се взираше в трите думи — всъщност три думи и една буква — и трите целувки. Не беше смятала да поглежда. Тя не беше от жените, които четат съобщенията в телефона на съпруга си, докато той е в банята, но днес, когато видя, че е забравил мобилния си у дома и започна да преглежда контактите, за да открие номера на Джаки, рецепционистката в клиниката, без да иска, отвори и съобщенията му. Не че търсеше нещо, не, просто така. Усети как кръвта й се стече от главата, когато видя от кого е съобщението. „К“. Просто „К“. Не Карън или Кристи, или Кайли, което да й подскаже нещо. Не Кимбърли, Катрина или Кристен. Просто „Наистина ми липсваш. К ххх“, сякаш има само един човек на света, чието име започва с „К“ и Джеймс добре знае кой е той. Тя отвори контакт листата, опитваше се да види дали някой, отбелязан с К, има познат номер, когато чу, че входната врата се затваря. Пусна бързо телефона и отскочи от него като ужилена. Пъхна ръце в твърде горещата вода в мивката и се опита да изглежда най-нормално, когато Джеймс влезе в стаята.

— Да си ми виждала телефона? — попита той, без дори да поздрави.

— Не — отвърна Стефани и се зачуди защо не му каза просто: „Да, ей там е.“ Защото той можеше да забележи, че е преглеждала списъка с контактите му, затова.

Джеймс огледа бързо стаята и хукна отново навън, после тя го чу да тича по стълбите. Грабна телефона му изпод стола, където го беше пуснала, натиска бутоните, докато се появи основният екран, и изтича в дневната.

— Джеймс, намерих го. Ето го — извика тя.

— Благодаря. — Той я целуна бързо по бузата, докато го вземаше. — Стигнах чак до Примроуз Хил — каза, като вървеше към вратата и въртеше очи.

— Чао — каза тя тъжно на гърба му. Затвори вратата след него и седна тежко на стълбите.

„Добре — каза си, — трябва да помисля разумно. Не бива да прибързвам с изводите.“ Но именно прекалената фамилиарност и трите целувки излизаха далеч извън рутината, която човек би сметнал за подобаваща във всяка офис комуникация в днешни дни. И защо ще има номер в телефона си, отбелязан само с К? Защото не иска тя да разбере кой е този човек.

Изкуши се да погледне в компютъра му, да прегледа имейлите, за да се опита да намери някакви следи коя може да е тази К, но знаеше, че не бива да става като онези хора. Започва се с преглеждане на имейлите, после отваряш на пара писмата му или душиш яките на ризите му всяка вечер като някакво влюбено куче. Не биваше да му отказва поне малко разумно съмнение. Бракът им не беше идеален, не прекарваха достатъчно време заедно напоследък, а когато бяха заедно, рутината на семейния живот като че ли поглъщаше всичко останало, но тя никога не би предположила, че той може да се обърне към друга жена. Никога, дори след хиляда години.

Просто не можеше да си представи, че е способен на това, дори да се беше отегчил от нея и от брака им — а тя нямаше основание да мисли така, — поне щеше да го направи заради детето. Всъщност, ако трябваше да е честна, не можеше да си представи, че някоя би го харесала, с това негово самодоволство и временната му глухота, докато гледаше телевизия. Но може би е схванала погрешно всичко. Трябваше да излезе от къщата, преди компютърът му да е станал твърде голямо изкушение, на което няма да може да устои. Трябваше да отиде в офиса и да говори с Наташа. Наташа щеше да знае какво да се направи.

— Нищо не прави — каза Наташа, когато Стефани й разказа всичко. — Ще се окаже, че няма нищо, и той само ще ти се ядоса, че си му гледала съобщения. Защо изобщо ги чете?

— Ами не съм… нямах представа.

— Може да е от някой мъж. Кевин, Калвин или Кийт?

— С три целувки?

— Някой метросексуален — настоя Наташа. — Те изразяват много свободно емоциите си. Или пък гей обожател? Кийрън? Кийфър?

— Не мисля, че е от мъж.

— Ами някоя негова леля?

— Не.

— Някой от работата?

— Три целувки.

— Да, не изглежда добре, но просто не прави нищо прибързано, нали? Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Добре — отвърна с неохота Стефани. Винаги приемаше съветите на Наташа.

— По дяволите — каза тя след пет минути. — Чак сега се сетих. Онази гривна, която ми подари за годишнината — чувства се виновен. Затова е похарчил толкова пари. Не е била израз на любов, а извинение.

2.

Стефани цял ден мисли за Джеймс. Откакто преди три години се преместиха в Лондон, почти не се виждаха. Той се съгласи да живеят в града само ако може да разделя седмицата си между старата си селска практика близо до Линкълн и новата си работа — рязане на ноктите на бенгалски котки и диетични съвети за дебели кучета в снобарския Сейнт Джонс Уд. Не искаше да се отказва от работата си със селскостопански животни. Защото за това бил учил. Да лекува истински добитък, работни животни, а не глезените любимци на горната средна класа. Млечни крави и агнета, не пухкави и скъпоценни животинчета. Затова той тръгваше за провинцията всяка неделя сутрин и се връщаше в Лондон в сряда вечер, уморен и раздразнителен от напрежението. Сега тя нещастно си помисли, че той има там съвсем отделен живот. Защо й се струваше така невероятно да има и друга жена? Джеймс разполагаше с възможност, средства и мотив. Съвършеното престъпление.

В началото Стефани си мислеше, че ще може да пътува понякога с него, но когато Фин свикна с началното училище, й се стори нелепо да го откъсва от него на всеки две седмици. И освен това наистина беше някакво облекчение да се грижи за един човек по-малко поне за няколко дни. Но беше неизбежно, когато бяха разделени за толкова време, връзките помежду им да започнат да се разплитат. Техните два свята се препокриваха все по-малко. Той никога не се бе интересувал особено от работата й, не разбираше колко критично, жизненоважно е новото лице от „Холби Сити“ да не се появи на наградите със същата рокля като някоя от „Гърлс Алауд“.

Когато срещна Джеймс, тя се бе преместила при родителите си в Бат, за да спести пари. Случайно прегази котката на един съсед със ситроена си и ужасена я откара право при местния ветеринар, където Джеймс беше стажант. За жалост котката не се възстанови въпреки усилията му, но сред кръв, черва и сълзи той успя да покани Стефани на питие и тя се съгласи. Смъртта на Тидълс положи за нея ново начало.

Джеймс изглеждаше впечатлен от амбицията и уменията й, както и тя от неговите. Беше любов от пръв поглед. Е, привличане и взаимност — всъщност само на това може да се надява човек. Но някак си с времето — когато установи, че е бременна с Фин — Джеймс я убеди да се откаже от мечтата си да стане новата Вивиан Уестуд и да се захване с нещо не толкова ангажиращо, за да може да се грижи за бебето.

Отначало той я подкрепяше — все пак това беше негова идея, — окуражи я да премине към моделиерство на свободна практика и да се наслаждава на домашния уют с почасовата работа, в свободната стая. Но когато преди три години тя реши, че иска повече, че иска да има кариера, а не просто работа, и го убеди да купят къща в Лондон, за да е близо до младите жени с прекалено много пари и твърде малко вкус, които с радост ще наемат някоя като нея, за да им избира дрехи, тя скоро осъзна, че той всъщност малко се срамува от работата й.

— Стефани облича хора, които не могат да се облекат сами — казваше на приятелите им, като си мислеше, че е много смешно. — Не, не е гледачка на болни, не е толкова смислено.

Като си спомни това, Стефани хвърли на дивана купчина рокли, които тъкмо бяха изпратени от „Ла Пети Салоп“, точно когато Наташа влезе от малката стаичка с червена рокля в ръце.

— Шанън Фийрън шестнайсети размер ли е? — попита тя. Говореше за млада актриса, участвала в сапунен сериал, която наскоро беше изгряла отново, защото спечели музикално състезание за знаменитости. Стефани я обличаше за една фотосесия този следобед.

— Наистина или официално?

— Наистина.

— Този е.

— Добре, това може да стане. — Наташа започна да откачва етикета с размера от роклята, после зарови из малка метална кутия и откри етикет за десети размер, за да го замени. Винаги бе добра идея да караш клиентката да се чувства слаба и уверена. Така ако някой журналист я попиташе кой размер е, можеха спокойно да отговорят, че е под средния за британката, без да се издават.

— Добре — каза Стефани.

Наташа седна и избута купчината смачкани дрехи.

— Спри да мислиш за това — каза тя, — защото ще направиш проблем от нищо. Не се тревожи за проблеми, преди да са се появили. Това е моето мото.

— Едно от тях — каза Стефани.

Наташа работеше за нея като кроячка още откакто Стефани беше просто шивачка и с готовност се съгласи да й стане асистентка, когато Стефани се превърна в стилист пет години по-късно. Беше казала, че не иска да носи отговорност. За Наташа работата беше нещо, което вършиш през деня. После си отиваш у дома и забравяш за нея. Наташа имаше хубав дом, съпруг, който я боготвореше, и три добре възпитани спретнати деца. Тя никога не се бе тревожила заради някакви си съобщения или какво всъщност върши Мартин през половината седмица. Вследствие на това по лицето й почти нямаше бръчки и тя изглеждаше поне пет години по-млада от своите четирийсет и една. През годините Наташа се бе превърнала повече в приятелка, отколкото в колежка.

— Подигравай ми се, ако искаш, но знаеш, че винаги излизам права — каза Наташа.

— Разбира се — отвърна с обич Стефани. — Ще се опитам. Просто съм толкова бясна, че някаква тъпа крава може да му е завъртяла главата и се опитва да ми открадне съпруга под носа, без дори да помисли за мен и за живота ми. И за сина ми.

— Не знаеш дали е така.

— Да, не зная — каза Стефани.

Но тази мисъл не я оставяше на мира. Какво друго можеше да бъде все пак? Наистина ми липсваш. Целувка. Целувка. Целувка. Не успяваше да се концентрира върху фотосесията и дори се сопна на Шанън, когато тя се оплака, че изглеждала дебела с една от роклите. „Защото си дебела!“ — искаше да изкрещи, макар че не би било честно. Шанън определено не беше дебела, но беше ниска и с такива ужасни пропорции, че изглеждаше тантуреста. В крайна сметка Наташа й предложи да се прибере по-рано, преди да е станал скандал.

За щастие Фин вече си беше вкъщи, играеше на топка в малката градина с Каси, детегледачката, затова Стефани се зае да му направи закуска.

Фин, на седем, все още можеше да бъде прикоткан да й прави компания и макар че обикновено му се караше заради новата му любима игра — да търкаля чери домати по кухненската маса, за да падат в купичката на котката (една точка, ако паднат във водата, две ако паднат в уискаса), — тя бе толкова благодарна за това разсейване, че просто му позволи да го прави. Малко след шест чу как входната врата се отваря и затваря.

— Здрасти — прозвуча гласът на Джеймс.

— Здрасти — успя да извика тя, вяло.

Той тръгна право към горния етаж, без да се отбие в кухнята да я види. Не че това я изненада: той обикновено отиваше първо в спалнята, за да свали работните си дрехи, и после сядаше да чете вестника преди вечеря. Рядко я питаше как е минало на работа и ако го правеше, тя обикновено не му отговаряше искрено, защото той само щеше да извърти очи с някоя саркастична забележка, която трябваше да мине за шега. Ако беше честна със себе си, щеше да осъзнае, че и тя почти никога не го питаше за случилото се в клиниката. Обичаше животните, но не хранеше голям интерес към историите за враснали навътре нокти и за разместени стави. Но Стефани винаги бе вярвала, че всички бракове минават през такъв етап, когато децата са още малки. Просто имаха твърде много грижи, твърде много по-важни неща от „Добре ли мина денят ти на работа?“. Мислеше си, че ще го преодолеят, щом Фин порасне малко, и ще прекарат старините си заедно, а тогава ще разполагат с всичкото време на света за спокойни разговори. Явно много се беше объркала, помисли си сега, докато удряше с чукчето пилешките гърди, които ставаха почти прозрачни. Спря, защото видя Фин да стои пребледнял до нея.

— Добре ли си? — попита я той с най-сериозния си глас, имитация на начина, по който тя го питаше по няколко пъти на ден.

Тя се наведе и го целуна по главата.

— Добре съм, скъпи.

— Не изглеждаш добре — настоя упорито той.

Лицето му се беше сбърчило от тревога и Стефани изпита вина, задето бе позволила да й проличи. Взе един домат и го търкулна по масата, а той падна точно върху главата на стреснатия Себастиан, отскочи от ухото му и цопна в купичката с органично пилешко със сос.

Въпреки усилията си Фин не можа да сдържи усмивката си.

— Отлично — каза той.

3.

Ако бяхте попитали Джеймс Мортимър какъв е животът му — и ако той е в настроение да ви каже истината, тъй като през последната година не се доверяваше на никого, защото знаеше, че кажеш ли на един, разбира целият свят, — той щеше да ви признае, че е сложно. Щеше да ви каже, че много обича жена си Стефани, но някак с времето всичко е станало твърде сигурно и може би малко скучно; че обожава сина си и не иска да го нарани; че има чувства към Кати, които граничат с любов, и че когато е с нея, се чувства жив и изпълнен с енергия, каквато рутинният семеен живот вече не може да му даде.

Не би признал, че онова, което прави, е грешно, защото се опитваше да се убеди, че не вреди на никого. Вярваше, че е щастлив, вярваше, че и Стефани е щастлива, и разбира се — Кати. Добре де, може би това все пак беше тиктакаща бомба, готова да се взриви. Знаеше, че някой ден трябва да вземе решение, да избере единия или другия живот. Един ден Стефани щеше да настоява той да се откаже от живота си в Линкълншир и да се премести на пълно работно време в Лондон, или Кати щеше да се измори да го чака да се установи за постоянно в провинцията. Но засега беше доволен от живота си. Стига да не мислеше прекалено много за това какво върши.

Ако решеше да бъде честен, вероятно щеше да каже, че най-леката, най-безгрижната част от двойственото му съществуване са дългите пътувания всяка седмица от Лондон до Линкълн и обратно. Той се наслаждаваше на времето си в колата, слушаше музика и пееше. Спираше няколко пъти, не само на бензиностанции, но дори се отклоняваше към Бедфордшир или Хертфордшир, за да седне в тиха кръчма или в някой ресторант със звезди Мишлен — просто безименен мъж, който си почива между двата си живота.

Не ги създаде нарочно. Запозна се с Кати в труден момент, за което голяма заслуга имаше Стефани. Тогава той се самосъжаляваше — горкият Джеймс, който работи толкова усилено и търчи напред-назад из страната, защото жена му настоява да прави така. Беше изморен от пътуването и самотните нощи далеч от дома, заврян в апартамента над клиниката, където ядеше приготвени в микровълновата ястия и пиеше бира от кутийка. Липсваха му ежедневните драми на семейния живот, близостта с жена му и сина му, усещането, че е част от отбор. Беше нещастен. Кати беше сладка, красива, уязвима и разплакана, и му се стори най-естественото нещо на света да я прегърне. А после, разбира се, едното доведе до другото. Не за първи път, откакто се ожени, привлекателна жена му завърташе главата, но за първи път направи нещо по въпроса. Първо си мислеше, че си е просто „леко разсейване“, класическото „Онова, което не знае, не може да я нарани“, клишето: „За мъжете е друго, просто секс — това не означава, че не обичаме жените си.“

Покани Кати на вечеря, тя се съгласи и той неусетно започна да й разказва предварително измислената история — че с брака му е свършено и че всяка седмица ходи до Лондон само за да види сина си. Но Лоуър Шипингам беше съвсем малко селце и новините се разпространяваха бързо, така че той трябваше да поддържа тази лъжа пред колеги и приятели. За щастие никой от тях не поддържаше връзка със Стефани. А и тя вечно повтаряше, че мрази Лоуър Шипингам и всички в него, така че нямаше голяма вероятност да му дойде на посещение.

Кати ядеше миди, стриди и скариди с ръце, а той се смя и й каза, че му напомня за Дарил Хана от „Плясък“. Тя прие това като комплимент. Беше очарован колко е сладка, от изпълнения й с надежди — някои биха казали наивен — поглед към света. Винаги бе смятал сухия цинизъм на Стефани за забавен, но оптимизмът на Кати беше толкова… непредизвикателен. Беше отпускащо да прекараш вечерта с човек, който не се опитва да се съревновава с всяка твоя шега.

Другото, което го накара да иска нова среща с Кати, беше фактът, че тя му отказа. Той я изпрати до малката й къща, като преди това купи презервативи от автомата в тоалетната на ресторанта. На стълбите тя му благодари за прекрасната вечер и му позволи да я целуне, колкото да му покаже, че се интересува, а после го отблъсна и му пожела лека нощ. Джеймс беше заинтригуван. Ето толкова лесно стана. Знаеше, че трябва да я види отново.

Кати го накара да изчака шест срещи, преди да го покани в леглото си за удобен и неизискващ секс. Той не усещаше натиск да се представи чудесно, защото тя бе твърде концентрирана върху неговото удоволствие. Но след това се пристрасти към домашната храна, към гушкането и уютния, спокоен живот в малката й къщичката, толкова по-приятен от апартамента над клиниката.

Внезапно Кати се превърна в негово гадже, не само жена, с която бе излязъл на една среща. И той установи, че това му харесва. Така животът му в провинцията стана по-уютен. Първите няколко пъти, когато се върна в Лондон за уикенда, се чувстваше ужасно — някаква смесица от вина и страх да не бъде разкрит. Много се измъчваше, сякаш мащабът на стореното се превръщаше в реалност единствено когато беше при семейството си. Обеща си да скъса с Кати, да се преструва, че никога не се е случвало, и да се реваншира някак на Стефани и Фин. Но после се връщаше в Линкълншир и Кати беше там, изгаряща от желание да се грижи за него, и той успяваше да се убеди, че не наранява никого, просто се опитва да направи живота си далеч от дома по-поносим.

Тази вечер се прибра от клиниката в Сейнт Джон Уд в обичайното време, изпотен и ядосан от половинчасовия път с колата, който навсякъде другаде би му отнел само десет минути. В Лондон не се чувстваше на място. Беше израснал в провинцията и макар че прекара пет години в Бристол, докато учи за ветеринар, винаги бе знаел, че ще се върне в провинцията, за да практикува. Разбираше защо Стефани иска да си изгради кариера, но определено негодуваше срещу факта, че заради това той трябва да прекарва половината от седмицата в града.

Прегледа списъка с утрешните пациенти, който Джаки му беше изпратила както винаги в края на деня. Той беше съставен по сладникавия маниер на градските ветеринари — първо името на животното, а не на човека, който го водеше: Флъфи О’Лиъри, сиамска котка, на която трябва да се почистят зъбите; Манолито Пембъртън, чихуахуа с проблеми с краката — причинени, според Джеймс, от това, че възрастната му собственичка никога не го пускаше да стъпи на земята; Снупи Тичмарш, Бутс Хю-Робъртсън, Сокс Алърдайс. Списъкът продължаваше и в него нямаше нито един истински здравословен проблем. Той въздъхна. Три дни с разглезени заместители на бебета. Когато беше най-унил, си мислеше, че Стефани трябва да е по-благодарна за това, че той прекарва половината си живот в работа, която ненавижда.

Стефани не знаеше какво е очаквала, когато видя Джеймс тази вечер — че ще влезе и ще каже: „Срещнах жена на име Кати“, или внезапно ще заговори за колежка на име Кити, която досега не е споменавал. Не беше подготвена обаче да види стария, познат Джеймс.

— Добре ли мина денят ти? — попита тя с всичкото достойнство, което успя да събере, след като се настаниха на масата.

— Чудесно — отвърна той и се усмихна така широко, че не можа да си преглътне храната.

— Нещо по-екзотично? — Обикновено „чудесни“ бяха дните, в които бе правил някаква сложна операция на необичайно животно. Саламандър, веднъж дори малка маймунка. Поне Стефани винаги си беше мислила така. Явно грешеше. Наистина ми липсваш. К. Целувка. Целувка. Целувка.

— Не — каза Джеймс, докато тъпчеше огромно парче пиле в устата си. Тя изчака да уточни. Той не го направи.

— Джонас си има кученце — обади се Фин и откачи баща си от кукичката.

Стефани нямаше представа кой е Джонас, но знаеше накъде отива работата.

— Не, Фин, никакви кученца.

— Но това не е честно. Джонас е с една година по-малък от мен и му позволиха да има кученце, защо аз да нямам?

— Кой е този Джонас? — попита Стефани, без да се интересува особено от отговора.

— О, мамо, толкова си глупава — въздъхна Фин и се върна към храната си.

Джеймс си тананикаше между хапките, нещо, което често правеше и Стефани намираше за дразнещо, но днес това придоби ново значение. Той сякаш казваше: „Вижте колко съм щастлив. Вижте каква страхотна седмица имах, докато чуках Катрин.“

Стефани го погледна през масата. „Трябва да се взема в ръце — каза си. Едно съобщение не означава, че той има връзка.“ Джеймс й се усмихна най-безгрижно и тя извърна очи.

— Изяж си граха — каза на Фин, опитваше се да звучи нормално.

— Вече го изядох — отвърна той, взе чинията си и я обърна за демонстрация. — Виждаш ли?

Щом успя да убеди Фин да си легне, Стефани обяви, че я боли глава и също ще си ляга. Джеймс се протегна да докосне ръката й, без да откъсва очи от телевизора, когато тя мина покрай него.

— Лека нощ, скъпа — каза той. — Дано се почувстваш по-добре. — Телефонът му, който лежеше на масичката за кафе, бе изписукал, за да обяви появата на ново съобщение.

„Сигурно е Кармен“ — искаше й се да каже, но вместо това излезе от стаята. Или пък беше Кара, Кайла или Кати, като по случайност налучка правилното име, макар че, разбира се, все още не го знаеше.

4.

Кати Картрайт беше влюбена, бе напълно сигурна. Тя не знаеше откъде се взе това така внезапно и всепоглъщащо привличане към Джеймс, но се появи и сега тя не можеше да мисли за нищо друго. И преди се беше влюбвала — или поне си мислеше, че е влюбена. Тя беше на трийсет и осем години все пак. Щеше да е странно, ако й е за първи път. Всъщност никога не бе оставала без мъж. Още щом един изчезнеше зад хоризонта, иззад ъгъла се появяваше друг. Но никога не се беше чувствала така. Познаваше Джеймс почти от година. Откакто кучето й Стенли имаше нужда от операция на крака и тя се разплака, защото много се страхуваше, че нещо ще се обърка. В следващия миг милият (да не говорим, че е и красив) ветеринар я прегърна през раменете и останалото е история, както казват хората.

Отначало го караха бавно. Джеймс беше разделен с жена си и й каза, че иска да даде на новата си връзка най-добрия шанс, да направи всичко както трябва, а това означаваше да не бързат. Трябваше да се уверят, че това е най-доброто и за двама им, преди да предприемат някаква голяма стъпка. За Кати в началото това бе малко трудно, да не споменаваме, че беше и изнервящо, но тя знаеше, че Джеймс приема връзката им сериозно и я смята за човек, с когото би могъл да прекара живота си. Затова се примири, че той трябва да отива в Лондон в сряда сутрин и да се връща едва в неделя. Никога не се беше питала защо не я кани да отиде с него: знаеше, че там се налага да спи при приятели, докато си намери постоянно жилище, и че в малкия им апартамент едва има място за тях, камо ли за Джеймс.

След няколко месеца той си донесе четката за зъби и малко вещи в малката й момичешка баня. Постепенно дрехите му започнаха да завземат пространство от гардероба й, а книгите и вестниците пропълзяваха по масата за хранене. Харесваше й да е сред вещите му, сякаш те маркираха територията му, както котарак маркира границите на владенията си. Тя живееше за неделите, понеделниците и вторниците, когато вещите му се събираха със собственика си. Разбираше защо не може да бъде с нея постоянно — трябваше да се грижи и за практиката си в града, — но напоследък бе започнал да намеква, че скоро може да се откаже от лондонската си работа, и на нея й се струваше, че в това се съдържа обещание, че ще заживеят завинаги заедно в провинцията.

Кати се беше хващала с много неща, но така и не откри подходящото за нея. Напоследък, след две години вечерни курсове, практикуваше акупунктура и масаж с ароматерапия, като приемаше клиенти няколко пъти седмично в дома си. Фактът, че понякога тези срещи се превръщаха в импровизирани терапевтични сесии, й допадаше. Обичаше да се чувства полезна. Знаеше, че е добър слушател, и имаше позитивен поглед към живота, който клиентите й намираха за ободряващ. Щеше да измине известно време, докато си намери постоянна клиентела, но знаеше, че и това ще стане, алтернативните терапии още не бяха особено популярни сред местните.

Иронично, но ако Кати наистина беше изучавала психотерапия, която импровизирано прилагаше на другите, сигурно щеше да се досети, че поведението й — пасивното приемане на връзка с човек, който явно има фобия от обвързване и е доволен да поддържа подобни частични отношения, се корени в доста ниската й самооценка. И че пак тя й пречи да рискува една конфронтация с Джеймс или дори да му предложи да премести клиентите си в началото на седмицата, за да отиде с него в Лондон. Защото дълбоко в себе си тя знаеше, че оправданието, че спял у приятели, е само извинение. По-скоро се беше убедила, че е жертва на някаква неустоима сила, беззащитно впримчена от любовта. Като Жулиета и нейният Ромео или като Кати и Хийтклиф, и е неспособна да спре случващото се. И нямаше против да чака. Джеймс беше внимателен човек. Той искаше да се увери, че е настъпил подходящият момент, преди да направи някаква голяма крачка.

5.

На следващата сутрин алармата събуди Стефани в седем без петнайсет. В първия момент тя не се сети защо я е настроила за такъв нелеп час и едва не се обърна, за да заспи отново, но си спомни какво се беше случило и сърцето й забумтя.

— Изключи я… изключи я! — Джеймс махаше с ръка към нея, все още затворил очи. Мразеше ранното събуждане.

Тя стана от леглото. Навън се развиделяваше и явно щеше да бъде красив пролетен ден, не че й пукаше. Отиде в банята в края на коридора: епилация, бръснене и ексфолиране, после се изтърка с бодливата четка за тяло, която висеше забравена на вратата на банята от месеци и с която май веднъж беше изчистила мръсотията от мивката. После внимателно се гримира — не обичайната спирала, която бе ежедневният й грим, а цяла програма — от фондьотен до искрящи сенки. Струваше й се важно за самочувствието й да изглежда възможно най-добре днес. Вече беше облечена и готова, когато чу, че Фин е станал. Нахрани Себастиан с някаква сивкава суха храна с риба и се опита да не мисли защо прави всичко това, защо се опитва да излезе от дома с час по-рано от обичайното, за да не види съпруга си.

— Еха, изглеждаш невероятно! — възкликна Каси, когато Стефани й отвори входната врата в осем без десет. — Важен ден?

— Нещо такова — опита да се усмихне тя.

— Какво става? — попита Фин.

Стефани му разроши косата.

— Нищо.

— Но Каси те попита дали имаш важен ден и ти каза, че е така. Защо е важен?

— Просто така.

— Но защо? — Той никога не се отказваше, докато не получи отговори на многобройните си въпроси.

— Взе ли си обяда? — опита се да го разсее Стефани.

— Не сменяй темата. Защо днес е важен ден?

Тя не знаеше какво да каже. Искаше само да излезе, преди алармата на Джеймс да го събуди в осем.

За щастие Каси й се притече на помощ.

— Всеки ден е важен — каза тя и отдръпна Фин от вратата, за да може Стефани да излезе.

— Точно така — потвърди Стефани, докато проверяваше в чантата си дали не е забравила нещо: телефон, ключове, пари. Всичко беше тук.

— Това е глупаво — промърмори Фин, докато тя слизаше по стълбите. Осъзна, че не го целуна за довиждане, и хукна обратно.

После пак се обърна към вратата, като махаше на Каси да подкара Фин към кухнята. Точно когато излизаше, Джеймс се появи от стълбите. Стефани се опита да се престори, че не го е видяла, но в паниката си изпусна чантата и половината й неща се пръснаха по пода.

— Добро утро — каза Джеймс, като търкаше очи. Тръгна сънено към кухнята, но спря.

Беше забелязал колко добре изглежда тя. Още беше хубавица и тя го знаеше. Защо би погледнал друга жена? Стефани отговори с най-дрезгавия си глас:

— Добро утро.

Той я огледа бавно от глава до пети.

— Закъде си се нагласила така? — попита с усмивка. — Изглеждаш, сякаш ще застанеш зад витрина в Амстердам.

Тя знаеше, че очаква от нея да се засмее, да отвърне нещо също толкова хапливо, но просто не можеше. Не можеше или не искаше да си направи труда? Не беше сигурна.

— Точно така — рече тя. — Е, добре, до после.

— Чао, скъпа — извика той след нея.

— Добре, значи имаш два варианта.

— Ако съм права.

Стефани и Наташа цяла сутрин обикаляха етажите с дамски дрехи в „Селфриджис“, за да съберат идеи за трите клиентки, които трябваше да облекат за наградите на БАФТА (кандидат филмова актриса, които искаше да изглежда сякаш има собствен стил, една застаряваща звезда от сапунени сериали, която се притесняваше, че пресата се е досетила, че е лесбийка, затова искаше да изглежда възможно най-женствено, и една звезда от риалити шоу, която още не бе успяла да си издейства покана, но искаше да е сигурна, че снимката й ще излезе в сутрешните вестници, като за целта смяташе да покаже възможно най-много плът, дори ако се наложеше да застане гола на улицата).

— Ако си права, което, разбира се, трябва първо да установиш. Но ако си права, имаш два варианта. Или се разправяш с него, или не. Това е.

— И ако не го направя? Тогава какво?

— Не знам. Заравяш си главата в пясъка и се надяваш да отмине.

Стефани въздъхна.

— Според теб какво трябва да направя?

— Ако аз бях на твое място, първо ще му одера кожата, а после ще задавам въпроси.

— Сигурно е някоя в Линкълн.

— А хората, с които работи там? Имаш ли представа как се казват?

— Мисля, че рецепционистката му се казва Сали. Помня я отпреди да се преместим. Никога не съм говорила с нея обаче. Обикновено му се обаждам по мобилния. И има една ветеринарна сестра на име Джуди, която май е там от цяла вечност.

— Друг?

— Ами двамата други ветеринари са мъже. Саймън и Малкълм… Нещо такова май — каза тя, осъзнавайки, че не е съвсем сигурна с кого работи напоследък Джеймс. — Саймън има жена на име Мария. А за Малкълм смятаме, че е гей.

— А къде отсяда, когато е там? Да не би да има хазяйка на име Кристъл или Кайра?

— Не, няма хазяйка. Над клиниката има апартамент. Живее там безплатно. — Тя внезапно спря и една млада майка с бебешка количка и няколко торби с покупки едва избегна сблъсъка с нея. — Извинете — каза Стефани на жената, която изцъка силно с език и я заобиколи демонстративно.

— Това е откачено — обърна се Стефани към Наташа. — Все пак е само едно съобщение. Кога станах жена, която си въобразява, че мъжът й има връзка, защото е получил странно съобщение? Вероятно просто някой се е пошегувал.

Наташа въздъхна.

— Мислиш ли съвсем искрено, че той не е способен на такова нещо?

За миг Стефани имаше чувството, че ще се разплаче.

— Явно мислиш, че е възможно.

— Просто не мисля, че е невъзможно.

— Ако е вярно, няма да мога да се преструвам, че всичко е наред. Няма начин да оставя да му се размине.

— Първо трябва да разбереш със сигурност какво става — каза Наташа. — После ще измислим какво да правиш.

И така, тази нощ Стефани изчака Джеймс да заспи. Когато познатото тракащо хъркане изпълни стаята, тя заобиколи леглото на пръсти и внимателно взе телефона му от нощното шкафче. Спря за миг да провери дали той още спи, после излезе от спалнята и слезе в кухнята. Там се зачуди дали да не сложи чайника на котлона, за да отложи ужасния момент с шпионирането — в който връзката на доверие между тях щеше да бъде нарушена завинаги. Но знаеше, че трябва да го направи бързо, преди той да се е обърнал на другата страна и отсъствието й да го събуди.

Включи телефона и той веднага оповести появата на ново съобщение с обичайното писукане. Пръстът й увисна върху бутона „прочети“. Наистина ли искаше да направи това? Да отвори тази кутия на Пандора? Беше сигурна, че това съобщение — което явно бе изпратено, след като Джеймс си беше изключил телефона и си легна почти в полунощ, — не може да е от човек, който има единствено професионални отношения с него. Стаи дъх. Майната му. Давай.

Лека, лека нощ, мое хубаво момче. Сладки сънища ххх

Погледна кой е изпращачът. К.

Едва не се задави, не знаеше дали е от травмата, когато съмненията й се потвърдиха, или от сладникавото до гадене съобщение. Джеймс, също като нея, мразеше такива лиготии, бебешкия език на двойки в пълен романтичен режим. Това бе едно от нещата, по които си приличаха. Все се подиграваха на приятели, които се наричаха с галени имена и си говореха на бебешки. Известно време, преди няколко години, бяха започнали да се наричат „Снуки“ и „Къдълс“, за иронично забавление, но само след седмици Стефани осъзна, че ако не внимават, могат да се изпуснат някой път и неволно да се превърнат в хората, на които се подиграват, затова спряха. К. Номерът беше на мобилен, напълно непознат. Нямаше представа коя е тази жена — само че, която и да беше, явно се опитваше да открадне чужд съпруг.

Стефани изключи мобилния, преди да се е поддала на порива да прегледа старите съобщения. Това доказателство беше предостатъчно. Да търси още би означавало да чопли и без това твърде болезнена рана. Зачака появата на сълзите. Беше виждала такива неща да се случват с жените по телевизията и те винаги избухваха в сълзи, плачеха и виеха, а накрая започваха да удрят с юмруци съпрузите си по гърдите. Но тя се чувстваше странно спокойна. Вече й се беше случвало да мисли за раздяла с Джеймс, така както всички обвързани понякога го правят — представят си как започват на чисто, отначало, без да повтарят старите грешки, но тя винаги бе съзнавала, че няма да може да го направи, че не е способна да го нарани така.

Наташа дори не се възмути, когато телефонът й иззвъня в един и половина през нощта.

— Сигурно е Стефани — каза тя на Мартин и слезе да говори от долния етаж, за да не му пречи да спи. Знаеше, че щом Стефани се обажда в такъв час, това може да означава само едно — беше намерила доказателство.

— Е? — попита тя, без дори да поздрави.

— Ами не съм си въобразявала.

— О, Стеф, много съжалявам.

— Аз просто… аз… — каза Стефани и гласът й прекъсна.

— Всичко е наред — рече Наташа, макар да знаеше, че нищо не е наред. — Всичко ще бъде наред. По-добре е, че знаеш. Поне сега ще можеш да решиш какво да сториш.

— Просто не знам как е могъл да ни причини това.

— Ами защото е копеле. Какво друго обяснение би могло да има? Не бива да забравяш, че това няма нищо общо с теб, а единствено с него, нали?

— Какво да правя?

— Честно ли? — попита Наташа. — Накарай го да страда.

— Какъв е смисълът?

— Смисълът е, че ти ще се почувстваш по-добре, а той ще се почувства ужасно. Хайде, сигурно знаеш как да го удариш там, където ще го заболи. — Наташа беше твърдо убедена, че не бива да позволяваш на хората да им се размине — продавачите, които лъжеха с рестото, мъжете, които се опитват да те опипат в метрото, пререждащите се на опашки, неверните съпрузи.

— Какво например? Да му отрежа ръкавите на костюмите, нещо такова ли? Той има само три, едва ли ще му съсипя живота.

— Твърде клиширано е. Вече е правено, както и да раздадеш колекцията му от стари вина на съседите със сутрешното им мляко или да оставиш мобилния му включен цяла нощ на някой много скъп секс телефон. Трябва ти нещо по-голямо. Много по-истинско.

— Това е откачено. — Стефани седна нещастно. — Няма да играя такива игрички.

— Е, не можеш просто да се скатаваш и да ги оставиш да правят каквото искат.

— Трябва да разбера коя е тя — каза Стефани. — Това трябва да сторя първо.

В неделя сутрин тя помогна на Джеймс да си събере багажа, както обикновено — за трите дни, в които щеше да отсъства. Намери му изгладени тениски и чисти чорапи, провери дали е взел айпода и самобръсначката. Наблюдаваше го внимателно още от закуската, но той си беше същият както винаги. Но пък напоследък винаги беше разсеян, затова тя не знаеше каква промяна е очаквала да види.

Денят беше прекрасен, слънчев и с лек ветрец, и те решиха да се разходят в парка и покрай зоологическата градина, преди той да тръгне, за да може Фин да види вълците и кенгуруто, а в далечината — главите на жирафите. Стефани гледаше съпруга си, който вървеше напред и говореше оживено с Фин, и не можеше да си представи защо би направил нещо, заради което би рискувал да изгуби сина си.

Отговорът, разбира се, макар че Стефани не го знаеше, бе, че Джеймс дори за миг не си е представял, че ще бъде разкрит. Пропастта между живота му със Стефани и живота с Кати беше така голяма, че дори не му беше хрумнало, че могат някак да се пресекат. Нямаше никакво намерение да напуска жена си, както нямаше никакво намерение да се разделя и с любовницата си. Не беше той виновен, че Стефани се отегчи от живота в провинцията и понякога работи до късно, и че той сметна сляпата преданост и пълната липса на осъждане от страна на Кати за много успокояващи. Понякога си мислеше, че животът му е станал твърде сложен, че усилието да измисля разни истории за времето в Линкълн и подвизите си в Лондон му идва в повече, но общо взето не искаше да променя нищо. Така го устройваше.

Разбира се, ако можеше да върне времето — и способността да преценява поведението си от дистанцията на времето, — нямаше да направи същите избори. Никога не бе искал да нарани съзнателно Стефани и Фин. Но в живота не става така, не ти е позволено да скочиш в бъдещето и да видиш последствията от действията си. Нещата просто се случват и ти правиш избори в движение, като сляпо се надяваш, че накрая всичко ще бъде наред. И той смяташе, че всичко в крайна сметка е наред.

Малко преди един целуна Стефани за довиждане, качи се в колата и започна дългото пътуване към Линкълншир.

6.

В неделните вечери Кати винаги приготвяше топла вечеря за Джеймс. Домашна лазаня или пай с пиле и гъби. Според нея беше важно да е възможно най-уютно, домът й да е убежище, светилище, в което Джеймс да копнее да избяга след стреса на градския живот. После се къпеше и гримираше, палеше свещи и разбухваше възглавниците. В по-топлите вечери като тази сервираше на масата в градината, палеше газовия примус и слагаше бутилка бяло вино в охладителя. Ненавиждаше факта, че един от свободните му дни минава в пътуване. Той работеше прекалено много. Според Кати животът не трябваше да се състои само от работа.

В Лондон той отсядаше при приятелите си Питър и Аби и винаги се прибираше у дома със смешни истории за последния им скандал или за някакво кулинарно бедствие, приготвено от Аби. Тя беше ужасна готвачка, но според Джеймс се мислела за майката земя, която храни всички около нея. Той спеше на походно легло в кабинета на Питър и една нощ то се срутило под него, като събудило цялата къща. Кати се опита да го убеди да се прибира в събота, но това беше единственият ден, когато той виждаше сина си Фин, който май беше на седем — или пък на осем? Беше виждала негови снимки, сладко момченце с щърба усмивка. Тъмнокосо и тъмнооко, сигурно приличаше на майка си, защото Джеймс беше светъл. Харесваше й, че той иска да прекарва възможно повече време със сина си.

Бившата му жена Стефани сега живееше в Лондон — именно преместването им там бе забило последния гвоздей в ковчега на брака им, както Джеймс твърдеше. Мразеше да се откъсва от свежия въздух, земеделците и скотовъдците, с които беше свикнал. След развода Джеймс бе останал без пари, затова живееше в миризливия стар апартамент над ветеринарната клиника. Стефани беше взела хубавия им дом в Лондон, доколкото Кати знаеше. Джеймс рядко говореше за нея. Когато отиваше да вземе Фин в събота, Стефани винаги я нямало, оставяла Фин на грижите на бавачката Каси, затова напоследък почти не си разменяли и дума. Всичките новини за сина му идвали чрез писма или чрез посредничеството на Каси. Кати се надяваше, че Джеймс скоро ще реши, че е настъпил моментът Фин да им дойде на гости. Тя обичаше децата и нямаше търпение да се запознае с него, знаеше, че той веднага ще я хареса, защото децата винаги я харесваха, и Джеймс ще види какво щастливо семейство могат да бъдат. Някой ден, мислеше си тя, вероятно с него щяха да си имат свое бебе. Тя беше само на трийсет и осем. Още имаше време. Почти.

В шест без пет чу колата да спира отвън. От къщата й се излизаше право на улицата и вратата водеше към малката дневна. Тротоарът почти не съществуваше, затова можеше буквално да пристъпиш от колата в къщата, без да докосваш земята. Кати отвори драматично вратата и прегърна Джеймс. Когато най-сетне го пусна, попита:

— Как пътува?

Той я целуна по главата.

— Добре. — Хвърли чантата си на дивана и Стенли скочи да го посрещне.

— А Фин? Как беше той вчера?

— Чудесно. Заведох го в зоопарка. — Той подуши шумно въздуха, защото искаше да смени темата, вероятно преувеличението го накара да се почувства неудобно. — Мирише добре. Какво е?

— Познай — каза игриво Кати, както й беше навик. Тя го караше да отгатва най-нелепи неща, които той нямаше как да знае: „Познай кого видях днес“ или „Познай какво каза мама“, „Познай какво прочетох във вестника.“

— Пълнени малки октоподчета с аспержи — каза Джеймс.

— Не, глупчо, това е coq au vin. Не помниш ли? Ядохме това, когато излязохме на втора среща. И двамата си поръчахме едно и също от менюто, coq au vin, картофено пюре и чийзкейк за десерт. Като през осемдесетте.

— Е, умирам от глад — каза Джеймс, вдигна я и я завъртя. Стенли се разлая диво.

— О, забравих. Сали остави съобщение за теб — каза Кати, докато споделяха чаша пино ноар в малкия вътрешен двор. — Можеш ли да отидеш във фермата на Карсън сутринта? Саймън ще те чака там.

— Каза ли защо?

— Ами… имунизация, ваксинация, инкубация, нещо такова. Кравите май. Тя каза, че не било нищо тревожно. — Забеляза, че Джеймс я гледа. — О, Господи, трябва да започна да записвам, нали?

— Няма проблем — усмихна се той и хвана ръката й. — Няма да си ти, ако го правеше.

Джеймс рядко говореше със Сали, рецепционистката от клиниката му в провинцията. Тя се държеше твърде фамилиарно и това го дразнеше, караше го да се чувства неудобно, сякаш се опитваше да го хване в лъжа.

— Как мина уикендът с Фин? — попита го тя още щом я поздрави.

Джеймс не отговори на въпроса й.

— Може ли да ми кажеш какъв е първият ми ангажимент сутринта? — каза той. — Кати не е запомнила добре.

Чу въздишката на Сали.

— При Карсън, в девет часа. Рутинна ваксинация на цяло млечно стадо. Саймън ще те чака там. Казах го на Кати.

— Сега го каза на мен — отвърна Джеймс саркастично. — Много ти благодаря, Сали.

— Господи, това момиче е ужасно — рече той, щом затвори телефона. Имаше смътен спомен, че преди време на едно коледно парти се опита да сваля Сали, преди да срещне Кати. Тя го отблъсна и му каза, че е нелеп стар развратник. Не обичаше да се сеща за това.

— Аз съм виновна — каза Кати. — Ако го бях записала, нямаше да се налага да й се обаждаш.

Джеймс я дръпна да седне в скута му.

— Толкова си мила. Виждаш доброто у всеки. — Потърка нос в шията й и плъзна ръка по дясната й гърда. Любовна игра, прикрита под похвали: това винаги беше добър ход.

— Ако търсиш доброто у хората, винаги ще бъдеш възнаграден — каза тя и на Джеймс му се прииска да не беше убивала момента с противната си ню ейдж философия.

7.

За Стефани неделните вечери бяха съвсем различни. След като събереше нещата на Фин за училище на следващия ден — безнадежден ритуал, който се разиграваше почти по един и същи начин всяка седмица…

— Къде са ти маратонките?

— Не знам.

— Къде ги видя за последно?

— Не знам.

— Носи ли ги през уикенда?

— Не помня.

— Къде ти е торбата за физическото?

— Арун Симпсън си има хамстер. Казва се Спайк.

… и борбата да го сложи да спи до осем и половина, тя обикновено сядаше на дивана и се взираше отсъстващо в телевизора, докато станеше време да си ляга.

Тази нощ обаче не можеше да се концентрира дори в „Грозната Бети“. Мислите й препускаха. Накрая се бе предала пред най-ужасните си пориви и прегледа имейлите на Джеймс, но там не откри нищо. Разбира се, той не беше толкова глупав. А после, така и така беше започнала, прерови бюрото му и нощното шкафче. Нямаше представа какво да стори след това. Можеше да се обади на Сали в клиниката, но какво да й каже? „Мисля, че Джеймс ми кръшка с жена, чието име започва с К. Какво мислиш по въпроса?“ Колко унизително ще е това? Можеше да отиде до Линкълн и да послухти, да се скрие в храстите и да се надява, че той няма да я види. Можеше да намери местния телефонен указател и да се обади на всяка жена, чието първо име започва с К. Не знаеше защо й беше толкова важно да разбере коя е К, но имаше чувството, че иначе няма да се успокои. Щеше да се чувства като пълна глупачка — да изгуби мъжа си заради невидима жена.

Наташа не беше щастлива. Махна на Стефани да отиде в по-малката стая. Определено не можеше да направи това пред свидетели. Огледа се за място да седне, но както винаги, всичко беше покрито с рокли, торби и обувки, които бяха изпращани редовно, за да могат клиентките им да си изберат. Премести купчина модни списания от стола на Стефани и се настани зад бюрото. После си пое дълбоко дъх, провери пак номера, написан на лист хартия, и го набра.

„Здравейте, това е телефонът на Кати — пропя записан глас. — В момента не мога да говоря с вас, така че, ако обичате, оставете съобщение след сигнала.“

Наташа затвори и въздъхна с облекчение, че не се наложи да провежда разговора, който със Стефани бяха планирали. („Здравейте, аз съм от фирмата за медицински стоки «Пади Паус Пет» и се опитвам да се свържа с господин Джеймс Мортимър. От клиниката ми дадоха този номер.“ После замълчава, за да може К да каже: „О, съжалявам, но аз съм Кати“ [както се оказа] и после си казва фамилията или че ще предаде съобщение на Джеймс, или ще й даде номера му, а тогава Наташа ще затвори възможно най-любезно.) Е, вече знаеха първото й име.

— Е? — попита Стефани, когато Наташа я извика.

— Казва се Кати — сви рамене Наташа. — Не говорих с нея. Включи се направо гласова поща.

— А как ти прозвуча? — Стефани седна на дивана в ъгъла на стаята. — Млада? Стара?

— Трудно е да се каже. Младичка май — каза притеснено Наташа.

— Колко млада? Трийсет и две? Петнайсет?

— Не зная, просто не е… стара.

Стефани извъртя очи.

— Е, сигурно. Акцент?

— Господи, не знам. Ами просто нормален.

— Нормален южняшки или нормален северняшки? Или нормален шотландски?

Наташа въздъхна.

— Просто нормален. Знаеш ли, обади й се. Тя явно е изключила телефона си. Ще можеш да чуеш съобщението й и сама ще решиш как звучи.

— Ами ако вдигне?

— Няма да вдигне.

— И все пак ако вдигне?

— Тогава затвори. Ето. — Тя взе телефона, набра отново и подаде слушалката на Стефани, която я пое сякаш беше бомба.

— Слушай — изсъска Наташа. Стефани притисна телефона до ухото си точно когато гласът на Кати се чу отново. Стефани затвори очи и се заслуша напрегнато, сякаш така щеше да си представи жената. Когато съобщението свърши, тя затръшна бързо слушалката и седна отново. Изглеждаше потисната.

— Е…? — попита плахо Наташа.

— Звучи просто като жена — каза Стефани и потърка очи с опакото на дланта си.

— И какво искаш да правим сега?

Стефани си погледна часовника.

— Закъсняваме за Мередит. Трябва да тръгваме.

Мередит Барнард, вещица от сапунен сериал (един мъртъв съпруг, две провалени любовни афери, една с мъж, който се оказа, че й е брат, и присъда за ужасна телесна повреда, всичко това в нейния измислен екранен живот), не беше в настроение да изпробва рокли за БАФТА. Беше ядосана, че Стефани закъсня и изглежда разсеяна, и не се опита да го скрие. Каза, че с роклите, които й бяха донесли, се чувства като травестит.

Стефани и Наташа я ласкаеха и уговаряха, но тя не отстъпваше, отказа дори да облече червената с бюстието и тясната пола.

Всъщност Стефани малко я съжаляваше въпреки грубостта й, защото тя наистина приличаше на травестит с роклите — с всяка рокля, ако става въпрос, — но нали тя бе казала, че иска да изглежда по-женствено. Ако останеше на тях, може би щяха да я издокарат със смокинг и хубави черни панталони, в стил Марлене Дитрих. Може би фалшив мустак, цилиндър и готово.

— Просто не сте разбрали какво исках — каза Мередит. — Ако исках да приличам на Шърли Беси, щях да ви го кажа.

Стефани не отговори, че би било истинско чудо, ако я накарат да изглежда наполовина толкова добре, колкото Шърли Беси.

— Просто исках да подчертая извивките ти. Имаш чудесни форми — каза тя. Твърде изразени форми и все на грешните места, помисли си и едва не се засмя.

— Опитвам се да кажа, че границата между женствено и кичозно е много тънка и мисля, че ти си я прекосила с тази рокля.

Стефани знаеше, че няма смисъл да спори с нея.

— Е, много съжалявам, ако мислиш така, Мередит. Ще продължим да търсим. Повярвай ми, ще намерим нещо перфектно.

— Надявам се — отвърна Мередит. — Плащам ви достатъчно.

До шест и петнайсет не бяха стигнали доникъде. Стефани отказа предложението на Наташа да пийнат по едно на път за дома — винаги отказваше, когато Джеймс го нямаше, защото искаше да си е у дома, за да сложи Фин да спи — и махна на едно такси, което щеше да я откара до Белсайз Парк, а после щеше да продължи към уютната къща на Наташа в Мъзуел Хил.

— Ще говоря с нея — каза тя зловещо, когато поеха по Чалк Фарм Роуд.

— С Мередит ли? — попита Наташа, която още мислеше за драмите от следобеда.

— С Кати. Реших да й се обадя, да й кажа, че знам, и да видя какво ще отговори.

Наташа въздъхна шумно.

— Може би ще е по-добре просто да кажеш на Джеймс, че си разбрала какви ги върши.

— Не, той ще ме излъже и ще твърди, че не е вярно, а после ще накара и нея да мълчи. Така никога няма да разбера истината.

— Добре — каза Наташа, макар да не звучеше особено убедена.

— Когато съм сигурна, че той ще е на работа — добави решително Стефани, прегърна приятелката си и слезе от таксито.

8.

Кати никога не очакваше с нетърпение срядата. Това означаваше раздяла с Джеймс чак до неделя. Дните му в сряда преминаваха по един и същи начин; отиваше на работа рано, грижеше се за пациентите си до един, обядваше набързо и поемаше по магистралата към Лондон. Там работеше в четвъртък и петък, в събота почиваше и в неделя се връщаше обратно. Тази сутрин тя стана рано — обикновено обичаше да се излежава до девет, да пие чая, който Джеймс винаги й носеше, преди да тръгне за работа — и му помогна да си събере багажа за следващите няколко дни. Наслаждаваше се на домашната атмосфера, на простото удоволствие да му подаде чистите, добре изгладени дрехи и да му приготви засищаща закуска, в случай че заради нещо спешно не успее да обядва. Тази сутрин му направи яйца, бекон и гъби с планина от препечени филийки и прясно смляно френско кафе. Кръжеше около него, докато той ядеше, пълнеше чашата му и му предлагаше масло за филийките.

Джеймс никога не го беше казвал, но намираше това внимание, суетене и глезене за малко потискащо. До сряда вече изгаряше от нетърпение да дойде краят на седмицата, за по-зрелите отношения със Стефани, като между двама възрастни, които обсъждат ежедневните неща от живота си, а не тази странна връзка с нещо средно между детегледачка и дете, както понякога се чувстваше с Кати. Обичаше нейната безпомощност, детската й почуда от света, наивния й оптимизъм, но понякога му идваше в повече. Понякога не искаше да си говорят на бебешки и да се държи като тийнейджър. Понякога просто искаше да си изяде закуската.

Освен това до сряда желанието му да види сина си го поглъщаше. Той говореше с него всеки ден, разбира се, както и със Стефани, макар че това често беше стресиращо, защото трябваше да намери тихо кътче, където Кати няма да чуе какво ще й каже, когато тя позвъни, а той ще се престори, че се обажда Саймън или Малкълм. Извърташе очи, прошепваше „работа“ и отиваше в банята или в спалнята. Кати като че ли нито веднъж не се усъмни в това. Не й беше в характера.

Тази сутрин, като всяка друга сряда, Кати стоеше до входната врата, махаше му и преглъщаше сълзите, опитваше се да изглежда смела, за да не го разстройва. Все пак той бе човекът, който трябваше да води такъв труден живот. Тя може и да беше малко самотна, докато го нямаше, но пък си имаше Стенли и приятелите си, и хубавия си малък дом. Не й се налагаше да спи на походно легло и да яде ужасните ястия на Аби. Още щом той тръгна, тя му писа поредното любовно съобщение — изпращаше му ги, за да му правят компания през дългото пътуване. Тя не знаеше, че по-късно през деня Джеймс ще седне в някоя бензиностанция на магистралата и трескаво ще започне да ги изтрива, преди да се прибере у дома.

Щом той си тръгна, другата причина да мрази срядата се стовари върху нея. Всяка сряда сутрин през последните три месеца тя имаше редовен клиент, Оуен — за акупунктура. По принцип Кати обичаше всичките си клиенти. Вярваше, че всеки е добър по природа и само обстоятелствата принуждават хората да се държат лошо. Не че не харесваше Оуен. Всъщност ужасно много го съжаляваше. Животът му беше пълна каша: жена му го напуснала и се пренесла при съседа му. Оуен й каза, че нощем в леглото чува как Мириам и бившият му приятел Том правят енергичен секс в спалнята в съседство. Заради това той сега спеше на надуваемо легло в дневната и използваше спалнята само като склад. Беше изгубил работата си при местния касапин, защото го хванали да втрива слюнка (Поне той твърдеше, че било слюнка, но кой знае? Можеше да е всякаква телесна течност, никой не би искал да я оглежда твърде отблизо) в свинското, което трябвало да бъде доставено на Мириам и Тед. Лоуър Шипингам не изобилстваше от възможности за работа, затова сега той я караше на помощи, седеше на терасата на къщата си и понякога крещеше, че Мириам е курва — когато беше сигурен, че е наблизо и ще го чуе.

В началото Кати смяташе, че определено може да му помогне. Той явно имаше проблеми със самочувствието и тя искаше да направи всичко по силите си, за да му помогне да си върне увереността. Освен това двайсет и петте паунда, които й плащаше за всеки сеанс, й бяха необходими. Макар че той всъщност не й беше плащал вече от няколко седмици. Тя го съжаляваше и се съгласи да му отвори сметка, която щеше да й плати, щом си стъпи на краката. Вече й дължеше стотина паунда.

Постепенно обаче Оуен започна да я притеснява. Тя го улавяше да я гледа жадно, сякаш поглъщаше всяка нейна дума. Веднъж дори събра кураж да я покани на обяд и тя му отказа внимателно. Уведоми го, че като негов — как трябваше да се нарече? — помощен терапевт, няма да е етично. Освен това си имаше приятел. Той се държа много мило, каза й, че едно от нещата, които най-много харесвал в нея, е, че е така вярна на Джеймс. През следващите седмици обаче по време на сесиите се оплакваше как не му вървяло с жените, какъв лош късмет извадил в живота и колко дълбоко се корени усещането му за малоценност, докато тя забиваше иглите в скалпа му. Всъщност, макар че не се страхуваше от него — не мислеше, че ще й се нахвърли или ще направи някакви неприлични намеци, — тя бе започнала да се чувства доста неловко. Не беше квалифицирана да се справя с емоционалните му проблеми. Вече бе разбрала, че той има нужда от истинска помощ. Опита се да повдигне този въпрос, предложи му да отиде при личния си лекар, който да му препоръча специалист с диплома и някакъв клиничен опит, но той само се разстрои. Не искаше и да чуе.

Тази сутрин сесията не мина по-добре. Разговаряха за обичайните неща — колко е самотен, как няма никакво самочувствие — и Кати предложи да изгори малко масло от иланг-иланг, за да го ободри.

— Знам, че все го повтарям — рече тя, — но защо не помислиш да се преместиш? Не е здравословно да живееш така близо до нещо, което те прави толкова нещастен.

— Защо аз да се местя заради тях? — попита той за пореден път.

— Не бива да гледаш така на нещата. Трябва да мислиш кое е най-доброто за теб.

— Ако се преместя, значи са победили — каза той нацупено.

— Това не е игра, Оуен. В тези неща няма губещи и победители.

— Ти не разбираш.

— Знаеш ли какво? — каза тя внимателно. — Така е, наистина не разбирам. Затова може би ще е най-добре просто да те оставя да се отпуснеш. Нека оставим иглите да си свършат работата.

— Не. Не излизай. По-хубаво ми е, когато си говорим.

— Знаеш, че не съм истински терапевт — каза тя през смях — и може да ти давам съвсем неправилни съвети.

— Няма проблем — усмихна се той. — Аз и без това не ги следвам.

И така, тя остана, макар че беше разсеяна и не бе в настроение да слуша самосъжалението му заради телефонния разговор, който бе провела, преди той да дойде.

Джеймс беше тръгнал преди около час и Кати се опитваше да разтреби къщата, за да изглежда професионално — успокояващо пространство, където да приема клиентите си. Тъкмо палеше маслата, за да не мирише свободната стая на Стенли, когато мобилният й иззвъня. Погледна екрана, номерът беше непознат — можеше да е всеки, — но Кати винаги виждаше възможност в звънящия си телефон. Никога не знаеш какво ще ти поднесе животът, казваше майка й. Улавяй всяка възможност и извлечи най-доброто от нея.

— Ало — каза тя с най-позитивния си глас. Беше чела някъде, че поради липса на визуален образ, хората по телефона звучат по-отегчени и дистанцирани, отколкото са всъщност. Беше важно да излъчваш позитивност. Усмихвай се, докато говориш, казваха в статията, и човекът в другия край на линията ще усети това.

Настъпи миг тишина, после един глас каза:

— Кати ли е?

— Да — отвърна тя ведро.

— Обажда се Стефани Мортимър.

Кати трябваше да мисли бързо. Стефани, това беше името на съпругата на Джеймс. Никога не бяха разговаряли, но нервно си помисли, че Стефани не звучи особено дружелюбно.

— Здравей, Стефани. Колко се радвам да поговоря най-после с теб.

Настъпи дълга тишина. Кати се изнервяше все повече.

— Нали не се е случило нещо? Джеймс не е претърпял инцидент или нещо такова, нали?

— Знаеш ли коя съм? — попита Стефани. — Аз съм съпругата на Джеймс.

— Разбира се, че знам коя си… — каза Кати и тогава на вратата се позвъни. Оуен идваше точно навреме за часа си, както винаги — Стефани, много съжалявам, но трябва да затварям. Може ли да ти се обадя по-късно? На този номер ли?

— Добре. — Стефани звучеше стъписана. — Свободна съм цялата сутрин.

И сега Кати не можеше да се концентрира. Това беше истинско събитие, преломен момент. Да, Стефани не звучеше особено ведро, но Кати знаеше, че когато се поразговорят, всичко ще бъде наред. Тя се разбираше с всички. И после беше въпрос на време Стефани да предложи Джеймс да вземе Фин за ден-два и всички ще могат да започнат играта на щастливо семейство.

9.

Стефани затвори телефона и се зачуди дали не си е въобразила случилото се току-що. Успя да набере номера на Кати едва на третия път. Беше изпратила Наташа да разглежда витрините по Слоун Стрийт, въоръжена с мерките на Мередит, фотоапарат „Полароид“ и бележник. Знаеше, че ако я беше накарала да чака в съседната стая, Наташа нямаше да устои на изкушението да не залепи ухо на вратата и да слуша разговора й, а Стефани не мислеше, че би могла да го проведе пред публика.

Превърташе отново и отново в главата си онова, което смяташе да каже на Кати. Щеше да се представи с достойнство — беше решена да не става истерична, не искаше да й дава повод да мисли: „О, разбирам защо той не иска да е с нея.“ „Аз съм Стефани, съпругата на Джеймс“ — това смяташе да каже, но не можеше да си представи какво ще стане после, защото Кати или щеше да отрече, че познава Джеймс, или щеше да изпадне в разкаяние и да я моли за прошка. Стефани се надяваше да е второто — не защото възнамеряваше да й прости, нищо подобно, а защото щеше да й е много трудно да се справи с директното отричане: тогава Кати щеше да вземе превес. Определено обаче не бе подготвена за тази ведра дружелюбност на Кати: „Здравей, Стефани“ и увереността в нейното: „Колко се радвам, че най-после разговарям с теб.“

Сега нямаше никаква представа какво да прави. Следващият ход беше на Кати и това я караше да се чувства много неудобно. Ако не беше чула, че на входната й врата наистина се звъни, щеше да реши, че Кати прекъсва разговора, за да си спечели психологическо преимущество. Не, не биваше да става още по-параноична. Сега можеше само да чака. Ако Кати не й се обадеше, щеше да опита отново, а после отново и отново, докато не се свърже с нея. Нямаше да я остави да се измъкне толкова лесно.

Джеймс скоро щеше да тръгне за Лондон и тя се ужасяваше от пристигането му. Искаше да е напълно наясно какво става, преди той да се е прибрал. Предупреденият е въоръжен и прочее глупости. Опита да се обади на Наташа, но телефонът й се включи директно на гласова поща, което означаваше, че вероятно е в метрото, затова позвъни на Каси и изслуша с благодарност дърдоренето й.

Погледна си часовника; десет и петнайсет. Не смееше да стане от бюрото дори до тоалетната, в случай че Кати звънне. Защо не й се обади от мобилния? Реши, че има нужда от разсейване и започна да разтребва офиса. Едва след четирийсет и пет минути, докато беше заровена в купчина летни колани и чантички, телефонът иззвъня. Тя едва не падна по лице, когато хукна да го вдигне.

— Стефани Мортимър — рече тя, опитваше се да не звучи задъхана, което можеше да се схване погрешно като притеснение и следователно — като слабост.

— Здравей, Стефани, Кати е.

Ето го пак — лишения от разкаяние тон. Ама какво й ставаше на тази жена? Не изпитваше ли поне малко срам от това, което е направила — от това, което продължаваше да прави?

— Здравей — каза равно Стефани. — Благодаря, че се обади.

— Няма проблем. Е… ами… радвам се, че говоря с теб.

Сигурно наистина й имаше нещо, помисли си Стефани. Може би страдаше от биполярно разстройство или амнезия.

— Кати, може би не чу какво казах предишния път. Аз съм съпругата на Джеймс. Знам за вас двамата.

Стори й се, че Кати преглъща. Всъщност тя наистина го направи, но не по причината, която си мислеше Стефани. Кати всъщност пиеше вода, докато говореше.

— Разбира се, че знаеш. Джеймс ми каза, че ти е казал.

Сега Стефани наистина се обърка. И нещо повече — започваше да се ядосва. Този разговор определено не се развиваше според очакванията й.

— Джеймс не ми каза. Видях едно от съобщенията ти. Случайно. Не съм търсила нарочно. — Не искаше тази жена да я мисли за ревнива откачалка.

Сега беше ред на Кати да прозвучи объркана.

— Е, може да съм разбрала погрешно. Разбрах, че ти е казал лично, защото не иска да дочуеш изкривени слухове. В случай че срещнеш някого от селото и стане неловко. — Кати вече съжаляваше, че й се обади, без да говори първо с Джеймс. Явно Стефани имаше някакви проблеми. Може би раздялата им не беше така приятелска, както той я изкарваше. Всъщност тя наистина се опита да му се обади още щом Оуен си тръгна, но Джеймс вероятно беше заврял ръката си в някоя крава и не отговори.

— Така или иначе се радвам, че знаеш. Така е много по-цивилизовано, не мислиш ли? Всичко да е ясно.

— Само това ли ще ми кажеш? „Радвам се, че знаеш“ — сопна се Стефани. — Ами „съжалявам“ или че се срамуваш от себе си, например? Все пак чукаш съпруга ми.

Кати потрепна от избора на думи и от обвиненията на Стефани. Тя рядко се изразяваше нецензурно. Не го намираше за необходимо или поне го правеше само в краен случай.

— Бивш съпруг — рече тя предпазливо. Явно Стефани не беше съвсем наред.

Стефани се сепна.

— Той ли ти го каза?

— Каза, че ти е бивш съпруг. Мъжът… мъжът, с когото съм. Ако имаш проблем с това, той е между вас двамата.

— Казал ти е, че сме разделени?

— Разбира се — отвърна притеснено Кати. — Разделени сте, нали?

— Не — каза Стефани. — Не и последния път, когато проверих.

Кати имаше чувството, че пада в заешка дупка. Вятър свистеше покрай ушите й и подът сякаш пропадаше под краката й.

— Ами Питър и Аби? — попита тя тихо.

— Кой?

— Питър и Аби. Хората, при които отсяда, когато е в Лондон. Ами походното легло и ужасните ястия на Аби, тъпите шеги на Питър?

— Нямам представа за какво говориш — отвърна Стефани. — Когато е в Лондон, Джеймс живее с мен. В нашата къща. С нашия син.

Кати знаеше много за отричането. Това беше защитен механизъм, който защитава заблудени хора от нуждата да признаят колко сериозно е нещо, което им се е случило, докато не съберат достатъчно сили да приемат последствията. Година и половина изглеждаше много време, за да не си разбрала, че съпругът ти се е изнесъл. Тя беше сигурна, че е чела в някоя от книгите за самопомощ, че не бива да подхранваш фантазиите на заблудените хора. Затова пое дълбоко дъх.

— Много съжалявам, Стефани, знам, че сигурно ти е трудно да го приемеш, но Джеймс вече е с мен. Няма какво да сториш, за да промениш случилото се. Трябва да продължиш напред.

Стефани усети силен прилив на адреналин към мозъка си. Това беше като лош сън. Очакваше Кати да отрече връзката си с Джеймс, но не можеше — не би могла — да си представи, че тя всъщност ще отрече нейната връзка с него. Още щом Кати й заговори така снизходително обаче, разбра, че тя си вярва. Стефани изобщо не се съмняваше, че Джеймс е убедил любовницата си, че с брака му е свършено.

— Кати — започна тя, като се опитваше да остане спокойна. — Не знам какво ти е казал Джеймс… Е, всъщност знам. Явно ти е казал, че вече не сме заедно — но те е излъгал. Явно лъже не само мен, но и теб.

Замълча, защото Кати я прекъсна с потрепващ глас:

— Опасявам се, че трябва да затварям, Стефани. Имам друг клиент. Беше ми приятно да си поговорим и много съжалявам, че приемаш така трудно нещата, наистина.

Кати затвори телефона, преди Стефани да е имала шанс да отговори. Тя отпусна глава на ръцете си. А сега какво?

10.

Щом приключи разговора, Кати започна да трепери. Често си беше представяла как най-сетне ще говори със Стефани и ще обедини новото си семейство, но нито една от тези фантазии не се бе развивала така. Стефани звучеше като… ами като откачалка; заблудена, гневна и обвинителна. Горката жена, помисли си Кати. Не знаеше, че е толкова нещастна. Според Джеймс Стефани беше виновна за раздялата им, защото поставила амбицията си пред брака, без дори да се замисли.

Трябва да говоря с Джеймс, помисли си тя и пак взе телефона. Обади се на мобилния му. Включи се гласовата поща, както често ставаше, когато той беше на работа. Тя малко се страхуваше да му остави съобщение, не искаше да го тревожи, затова се задоволи с едно сърдечно и спокойно: „Здрасти, хубавецо“, последвано от: „Обади ми се, когато можеш“ и толкова. Надяваше се, че ще й се обади, преди да тръгне за Лондон, защото стигнеше ли там, комуникацията им ставаше много трудна — той все затваряше или пропускаше обаждането. Каза й, че телефонът му нямал обхват в апартамента на Питър и Аби в Суис Котидж и за да й се обади, трябва да рискува живота си, като се качи на покрива пред първия етаж. Заради това тя никога не му звънеше вечер, а той така не й даде телефона на Питър и Аби. Горещата стрела на съмнението я прониза. Осъзна, че дори не знае фамилията им, не се беше сетила да попита — защо да пита? — така че не можеше да се обади на 118118, за да се сдобие с номера им.

Напомни си да диша. Нямаше как думите на Стефани да са истина. Нямаше начин Джеймс да води двойствен живот. Та нали бяха говорили колко важни са честността и уважението към партньора и той изглеждаше не по-малко категоричен от нея по тези въпроси?

Тя подскочи, когато мобилният й звънна. Джеймс. Поколеба се за миг, преди да отговори, не знаеше какво точно да каже.

— Обаждала си се? — извика той, когато тя най-сетне вдигна. Звучеше сякаш е някъде на полето.

— О, да — рече тя, сякаш е забравила. — Просто исках да ти кажа да караш внимателно.

— Винаги го правя — отвърна той меко. — Ще ти звънна, когато стигна там.

— Джеймс — рече Кати, преди да е затворил. — Питах се дали вече знаеш домашния номер на Питър и Аби. Помниш ли, че те помолих за него и ти каза, че ще ги питаш? Струва ми се странно да не мога да ти се обаждам вечер и се притеснявам, че трябва да се катериш по покрива в тъмното.

— Господи, какъв съм идиот! — рече той убедително. — Забравих. Ще се опитам да си спомня тази вечер. Но нали разбираш, не искам да ги притеснявам на всеки пет минути с телефонни обаждания. Достатъчно е това, което правят за мен.

— Е, само за спешни случаи. Не мислиш ли, че трябва да имам номер за спешни случаи, след като мобилният ти губи обхват?

— Разбира се. Виж, трябва да затварям. Ще ти звънна по-късно. — И затвори, преди да е казала още нещо.

Кати, която не беше свикнала да не вярва на хората и никога не се съмняваше, че това, което е на повърхността, е истинското отражение на случващото се под нея, усети как краката й омекват и седна тежко до масата. Нещо не беше наред.

По-късно, когато Джеймс се обади, за да й каже, че е пристигнал, и после отново, когато си лягаше, тя му напомни да й даде номера, а той бързо смени темата. Кати се зачуди колко дълго ще може да отбива номера така. Ако го питаше при всеки разговор, какво извинение щеше да измисля отново и отново? Искаше й се да вярва, че си въобразява и всичко е наред, че няма за какво да се тревожи, но това вече не изглеждаше много вероятно.

— Как е фамилията на Питър и Аби? — попита го тя, като се стараеше да звучи небрежно, когато той се обади за втори път.

Джеймс отговори веднага:

— Смит. Защо все ме питаш за тях?

— Смит. Питър и Аби Смит. Или тя е запазила своята фамилия?

— Лягам си, лека нощ.

— Лека нощ, скъпи — каза тъжно Кати. — Да се наспиш добре.

— Имате ли адрес? — попита дружелюбният мъж, който й отговори на 118118. — Има много Смитовци.

— Някъде в Суис Котидж. Не зная.

— Пощенски код?

— Съжалявам. Сигурно северозападен район.

Той въздъхна.

— Имам седемдесет и шест П. Смит в Северозападен Лондон. Плюс осемнайсет Питъровци. Какво искате да направим?

Кати знаеше, че няма смисъл.

— Нищо. Благодаря ви.

Смит беше гениално, помисли си Джеймс. Нямаше представа защо Кати така внезапно се заинтересува от Питър и Аби, но пък знаеше, че всякакви подозрения са й напълно чужди. Тя не беше от жените, които се интересуват къде си бил, ако се прибереш пет минути по-късно, или те разпитват какво си правил. Всъщност и Стефани беше такава, осъзна той и изпита силен пристъп на вина. Нямаше как иначе: не можеше да извлича удоволствие от това, че заблуждава две жени, които са толкова лесни за заблуждаване и го обичат достатъчно, за да му вярват напълно.

Пропъди тази мисъл от ума си. Беше сигурен, че Кати не се опитва да го хване в лъжа. Можеше да измисли всякакво достоверно обяснение за това, че Питър и Аби не искат да дава телефонния им номер на никого, дори за спешни случаи. Бяха защитени свидетели? Криеха се от събирачи на дългове? Наскоро са сменили номера си, за да избегнат глупави обаждания от озлобени бивши любовници, и полицията ги е посъветвала да не го дават на никого, който и да е той? Не, трябваше да е нещо по-прозаично, но все щеше да го измисли и за щастие — или може би за нещастие — Кати, каквато си беше наивна, щеше да повярва на всичко.

Всъщност Кати точно се чудеше на какво да вярва. Нямаше съмнение, че Джеймс крие нещо от нея. Просто не беше сигурна, че иска да го приеме. Може би трябваше поне да изслуша Стефани. Зачуди се дали да й се обади отново, макар че не можеше да си представи как казва: „Е, добре, знам, че в общи линии те изкарах заблудена, но сега съм готова да те изслушам и после да реша веднъж завинаги дали да ти повярвам“. Едва ли щеше да я спечели така. И все пак беше вече десет и половина през нощта: не можеше да й се обади и да рискува да я събуди. Стефани имаше малък син — вероятно трябваше да става призори, за да го приготви за училище. Налагаше се да изчака до сутринта. Това щеше да й даде цяла нощ, в която да реши какво точно чувства. Джеймс щеше да й звънне още щом отидеше в клиниката, както правеше винаги. Тя щеше да се опита да измисли още един начин да го изпита, още един въпрос, на който трудно би намерил отговор. Тогава щеше да разбере.

— Имам идея — каза тя, когато отговори на обаждането му сутринта. Беше будна още от шест, бе твърде нещастна, за да спи. — Дали да не дойда в Лондон утре вечер. Да отседна в хотел, за да не притеснявам Питър и Аби. Ще си направим нещо като ваканция.

Тя го чу как преглъща.

— Наистина ли? Но това е откачено. Имам предвид, че почти няма да те видя. Прекарвам цялата събота с Фин, както знаеш.

Кати веднага разбра, че Стефани й е казала истината. Опита за последно:

— Но ще сме заедно вечерите и в неделя сутринта…

— Това е чудесна идея — прекъсна я Джеймс, — но след като прекарам цялата събота в търчане из зоопарка, аквариума или каквото е там, искам само да си легна и да спя. Няма да съм много добра компания. Съжалявам, скъпа. Може би друг път. И нали знаеш, че скоро Стефани ще се съгласи да те запозная с Фин, а тогава ще можеш да идваш всеки уикенд.

— Добре — каза тя тихо. — Както искаш.

Кати затвори телефона. Чувстваше се ужасно. Знаеше какво трябва да направи.

11.

Когато телефонът й звънна, Стефани тъкмо разговаряше с Наташа за Джеймс и за факта, че изглеждаше безгрижно щастлив, когато се прибра снощи, в блажено неведение, че тя най-сетне е разкрила измяната му.

— А колкото до Кати — казваше тя, вероятно за дванайсети път през последните два дни. Почти не забеляза, че Наташа извърта очи, и щеше да се впусне в поредния преразказ на странния си разговор с любовницата на съпруга й, когато провери кой звъни и видя, че всъщност се обажда именно любовницата на съпруга й.

— Тя е — каза с театрален шепот.

— Ами вдигни тогава — отвърна нетърпеливо Наташа.

Стефани го направи.

— Ало — рече тя възможно най-неутрално.

— Стефани — прозвуча вече познатият глас на Кати. — Кати се обажда.

— Аха — Стефани си нямаше доверие, че може да произнесе цели думи, докато не чуе какво ще й каже Кати.

— Ами… мисля, че не започнахме добре и може би вината беше моя.

— Ами да, понякога така става, когато спиш с чужди съпрузи — каза Стефани, преди да се спре.

Чу как Кати вдишва рязко, сякаш опитва да събере сили.

— Знам, че сигурно за теб е било шок — каза тя, — но трябва да ми повярваш, че и за мен беше така. Когато Джеймс ми каза, че сте разведени, нямах причина да не му вярвам. И сега… сега не знам на какво да вярвам.

— Затова реши да ми звъннеш и отново да ме обявиш за заблудена? — Престани, помисли си Стефани.

Кати явно нямаше намерение да подема скандалджийския й тон.

— Не — каза тя. — Исках да се извиня, че не те изслушах. И да ти кажа, че вече знам, че той ме лъже. Струва ми се. Ако трябва да съм абсолютно честна, Стефани, не знам какво да мисля. — Гласът й пресекна и Стефани осъзна, че тя се опитва да не се разплаче.

— Добре — каза й по-любезно, като махна на Наташа, която излизаше. — Нека се престорим, че започваме отначало. Аз съм ти се обадила да ти кажа, че мъжът, с когото имаш връзка, е мой съпруг, и ти ми вярваш. Приемам, че си го мислила за необвързан. Какво ще правим сега?

След близо половин час Стефани и Кати още говореха. Стефани установи, че Кати се вижда със съпруга й от година. Те дори не криели връзката си от никого: Кати не виждала смисъл да го прави, защото нямала представа, че върши нещо нередно.

Кати, междувременно, установи, че приятелят й все още живее с жена си и че макар последните години, откакто са се преместили в Лондон, понякога да са били трудни, те определено са си съвсем женени. Тя научи и че Фин не е травмиран от скандалите на родителите си и вижда баща си не само за няколко часа в събота, но прекарва половината седмица с него, а през другата половина очаква завръщането му. Научи също и че точно както тя вярваше, че Джеймс е потънал в работата си и жертва удобството си и домашния уют в дните, когато е в Лондон, така и Стефани е вярвала, че той прави същото, докато е в Линкълншир.

И двете трябваше да признаят пред себе си, че са живели в лъжа. Стефани, която бе имала няколко дни да свикне с тази мисъл, се опитваше да препрограмира гнева си така, че да бъде фокусиран напълно върху Джеймс, а не върху Кати. Беше й трудно да я мрази, след като разбра, че и тя е била мамена като нея.

— Е, какво ще правим сега? — попита накрая.

— Аз ще му се обадя и ще му кажа изобщо да не се връща повече — каза през сълзи Кати. Тя, която досега не беше наранявана, приемаше това доста тежко. — Никога не бих била със съпруга на друга жена. Наистина никога, Стефани. Трябва да ми повярваш. Ще го убия, честно ти казвам. Ще му събера нещата и ще ги хвърля в клиниката, а после никога няма да го видя отново.

— Не знам — каза Стефани. — Не бива да прибързваме. Не бива да му казваме все още, че знаем, не и докато не решим какво ще е най-добре да сторим. Не си разкривай картите твърде рано, както винаги казва приятелката ми Наташа. Винаги можеш да ги изиграеш по-късно, но разкриеш ли ги, няма връщане назад.

Стефани не знаеше защо иска да отложи сблъсъка с Джеймс. Отчасти защото се страхуваше, че ако му каже, че знае за Кати, той ще е просто облекчен, ще вдигне ръце и ще каже: „Алилуя. Най-сетне не се налага да лъжа. Мога да те напусна и да заживея с жената, която обичам.“ Не мислеше, че би могла да понесе такова унижение.

— Знам, че е странно да те моля за това — продължи тя, — но нека изчакаме поне до утре. Още двайсет и четири часа едва ли ще са от значение.

— Добре — отвърна неохотно Кати. — Когато ми се обади тази нощ, ще се опитам да се престоря, че всичко е наред.

— Просто си изключи телефона — каза Стефани. — Нека се тревожи какво си намислила.

Кати прокара ръка по челото си и се облегна на кухненската маса за опора. Разбира се, щеше да изчака, докато Стефани реши какво да направи. Все пак тя имаше много по-голямо право върху Джеймс от нея — нямаше как да не признае това. Тя губеше гаджето си, но Стефани можеше да загуби съпруга си, бащата на детето си. И все пак не можеше да си представи, че Стефани се чувства по-зле от нея в момента. Възможно ли беше това? Джеймс — милият, забавен, любящ Джеймс? Кати винаги бе вярвала, че хората с лоши връзки някак сами са си виновни за това. Не че си го заслужават, не, в никакъв случай, по-скоро смяташе, че ако се държиш добре, ако подкрепяш напълно някого, ако му даваш свобода, той ще ти се отплати с честност и откритост. Не че някога беше искала от Джеймс да лъже. Той беше направил първата стъпка. И можеше да я остави да си живее живота, който си беше прекрасен и без него, много благодаря.

Цялата сутрин почти не помръдна. Джеймс още беше женен? Не можеше да смели това. Изглеждаше й сюрреалистично. И всички неща, които й беше наговорил за Стефани. Как се опитвала да му пречи да вижда сина си, как му отнела всичко при развода, как вече почти не си продумвали. Все лъжи. Той целият беше една лъжа, всичко, което вярваше за него, всичко, на което се основаваше любовта й към него, беше лъжа. И горката Стефани. Стефани, която бе мислила, че е щастливо омъжена, докато преди няколко дни…

Най-после се предаде пред сълзите, които заплашваха да се излеят още откакто взе телефона. Силни, тежки стенания, които разтърсваха цялото й тяло и накараха Стенли да дойде до нея и да я загледа с тъжни очи, без да знае какво да стори.

Към обед сълзите вече бяха заменени с гневни мисли — нещо съвсем чуждо на Кати: тя обичаше да гледа позитивно на живота, да вижда доброто във всяка ситуация. На два пъти понечи да се обади на Джеймс. Искаше той да разбере, че тя знае. Искаше да разбере, че вече няма да му се разминава. Но беше обещала на Стефани да изчака. А това беше най-малкото, което можеше да направи за нея. Стана и си избърса очите, после запали няколко свещи със здравец за ободряване. Беше силна, можеше да се справи.

— Копеле — каза на глас.

12.

Бяха се разбрали да се чуят отново сутринта. Междувременно Стефани се обади на Наташа, за да й разкаже и да я попита какво мисли, че трябва да направят.

— Трябва да го обмислиш много внимателно. Не си разкривай картите твърде рано — каза Наташа, когато Стефани приключи.

— Знам, знам. Нямаш ли и други поговорки?

— Много смешно, но досега не ми се е случвало съпругът на най-добрата ми приятелка да е двуженец, така че моля да ми бъде простено, ако не знам какво точно да кажа на мига.

— Но имам нужда от съвета ти — примоли се Стефани. — Не знам какво да сторя.

— Нищо.

— Все така казваш.

— Е, този път го мисля. Не прави нищо и ще се опитаме да измислим план. Според теб Кати дали ще се съгласи да действате заедно?

— Така ми се струва. Всъщност изглежда мила.

— Боже! — изпъшка Наташа. — Това наистина става откачено.

— Такава е. И мисля, че се чувства зле не само заради себе си, но и заради мен.

— Ще се срещнем в кафенето на „Харви Никълс“ в два — каза Наташа и затвори.

Стефани се изкъпа, после легна и се втренчи в тавана, като мислеше отново за разговора си с Кати. Наистина й се струваше мила жена. Звучеше искрено шокирана, докато се опитваше да осмисли новината, но след като я прие, като че ли бе загрижена единствено за Стефани. От думите й ставаше ясно, че обича Джеймс и си е мислила, че имат бъдеще заедно, но Стефани не се съмняваше, че с връзката им е свършено — поне що се отнася до Кати. Тя беше казала, че не е жена, която ще отнеме чужд съпруг, и Стефани й вярваше.

Джеймс спря на паркинга пред кръчмата „Веселият лодкар“ в едно градче близо до Стивънидж, слезе и се протегна преувеличено. Денят беше красив и той щеше да се наслади на халба бира в изпълнената с пролетни цветя градина на кръчмата. Щеше да прекара блажен половин час в провинцията, преди да потегли отново. Не искаше да се прибира твърде късно, Фин имаше тренировка по футбол в сряда следобед и обикновено свършваше към пет и половина. Джеймс искаше да е там, за да го посрещне, но не и да пристига много рано. Понякога не знаеше какво да прави сам в собствената си къща, когато сина му го нямаше.

Барманката определено му смигна, докато наливаше бирата му, и обикновено той щеше да отвърне, щеше да се настани на бара за малко безобиден флирт, разговор за работата му и за времето. Днес обаче нямаше настроение за това. Струваше му се излишно усилие и предпочете да бъде сам, в спокойствието на градината, за да се „наслади на момента“, както казваше Кати. Отнесе бирата си в голямата градина отзад, която гледаше към река с няколко семейства патици, и седна доволно на маса в края.

Беше необичайно топло за март, затова свали якето си и нави ръкавите на ризата, за да се наслади на слънцето като самодоволен лъв, безспорен цар на джунглата. Това беше животът, помисли си, когато перна едно насекомо от лицето си. Наистина не можеше да се оплаче. Всъщност повечето мъже биха му завидели. Кой истински мъж не си е фантазирал, че има две жени на разположение? Разбира се, едва ли повечето от тези мъже всъщност си мечтаят за две постоянни връзки. Двойни отговорности и двойни разправии дали да се купи нова дъска за гладене, или не. Понякога се питаше дали всъщност не води достоен за завиждане живот, а живот, който е двоен кошмар за всеки мъж. Не беше точно безгрижен луд секс. Беше двойно бреме на „Изхвърли ли боклука“ и „Да поканим ли семейство Мартин? Все пак те ни поканиха за последно и не искаме да изглеждаме негостоприемни, нали?“ Двойно от: „Вече не говориш с мен както преди“ и „Коя ми стои по-добре, синята с кафявия колан или тази на райетата?“.

Джеймс потърка чело с опакото на дланта си. Започваше да се поти. Допи бирата си и отнесе на бара празната чаша на излизане.

— Чао, сладур — извика барманката. Тя наистина беше доста привлекателна и определено му беше хвърлила око.

Той си залепи най-ослепителната усмивка.

— Доскоро — извика, като си каза, че трябва да запомни това място.

Нямаше представа, разбира се, че животът му скоро ще претърпи драстичен обрат.

13.

Нещо, което Наташа бе казала преди няколко дни, не излизаше от ума на Стефани: „Трябва да го накараш да страда. За да се почувстваш ти по-добре, а той да се почувства ужасно.“ Имаше някакъв извратен смисъл в това. Защо на Джеймс да му се размине без никакво наказание за престъплението му? Ако изгубеше двете жени, които се е преструвал, че обича, можеше да го заболи малко, но тя вече се съмняваше, че ще му пука задълго. Явно не уважаваше и двете и нямаше истински чувства към тях. Просто щеше да си намери друга жена, може би дори две — които щяха да се вържат на историите му. Въпросът беше какво точно да бъде наказанието.

Предложенията на Наташа все бяха свързани с физическо насилие, затова за първи път Стефани реши да пренебрегне съвета й и да измисли нещо сама. Извади телефона от чантата си.

— Мисля, че трябва да се срещнем — каза тя, когато Кати вдигна.

Настъпи тишина, докато Кати осъзнае думите й.

— Наистина ли? — попита тя, звучеше притеснена.

— Мисля, че трябва да поговорим за някои неща, и то лице в лице. Освен това съм любопитна.

Стефани я чу как си поема дъх, буквално усещаше как претегля тази идея в главата си.

— Добре — каза накрая Кати. — Да го направим. И аз съм любопитна.

Разбраха се да се срещнат в бара на хотел близо до Питърбъро, на половината път между Лондон и Линкълн. Стефани възнамеряваше да тръгне още щом Джеймс излезе за работа сутринта, но докато се чудеше какво да облече (джинси, прилепнала тениска и високи токчета, които обаче щяха да й пречат да шофира — макар да не смяташе Кати за виновна, тя все пак искаше да й покаже, че още е в добра форма, а не е типичната занемарена женичка) и дали да си вдигне косата или не (върза я на ниска конска опашка), тя тръгна с цял час закъснение. Звънна на Кати да я предупреди, но се оказа, тя също е имала подобна дилема и закъснява.

— Не те попитах — каза Стефани, — но как изглеждаш? Нали разбираш, за да те позная. — Чувстваше се малко зле. Като че ли тепърва започваше да осъзнава какво й се случва. Ами ако жената, с която съпругът й имаше връзка, беше ослепителна красавица? Не беше сигурна, че ще може да го понесе.

— Ами ще съм с тюркоазена пола, бяла блуза и светлосиня жилетка. Висока съм към метър петдесет и пет — каза Кати, което не беше отговорът, на който Стефани се надяваше. Слаба ли беше? Дебела? Обикновена? Разкошна? На двайсет и пет? На петдесет?

Кати също преживяваше големи мъки пред гардероба си. Искаше да изглежда добре, но не и заплашително. Не знаеше защо, но й се щеше Стефани да я хареса и да й прости, макар че всъщност нямаше какво да й се прощава. Беше решила да облече нещо хубаво, но не твърде разголено. Подчертаващо фигурата, но не прекалено младежко. Беше си изградила някакъв образ на Стефани въз основа на снимките на Фин. Хубава брюнетка с кафяви очи, може би с леко кривата усмивка на Фин и чипото му носле. Представяше си я… привлекателна. Защо иначе Джеймс ще бъде — все още — женен за нея?

Понякога в ума й изникваше образът на тази жена и Джеймс, прегърнати голи в леглото. Колкото и да се опитваше да го прогони, той се завръщаше и заплашваше да изличи всички други мисли от главата й. Затова тя се постара да се концентрира върху нещо позитивно — но старите успокояващи представи как лежи на слънчев плаж в Тайланд, спомен от една много щастлива Коледа като дете, не бяха достатъчно силни, за да надмогнат негативните, които вече бяха пуснали корени. Посегна към шкафа за успокоително.

Когато таксито спря на паркинга пред хотела, тя прокара пръсти през косата си и се погледна в малко огледалце. Направо й прималяваше от притеснение. По принцип не я биваше в конфронтациите — винаги се опитваше да дава на хората това, което искат, а сега малко я беше страх, че Стефани ще реши да вдигне скандал.

Пое си дълбоко дъх, влезе във фоайето на хотела и се огледа за бара. Там имаше няколко души и тя потърси с поглед сама жена. Не видя. Сигурно беше пристигнала първа. Настани се на маса до прозореца и си поръча чаша минерална вода. Не си падаше по алкохола, но сега умираше за една водка с тоник. Отпи от водата и се втренчи през прозореца. Започваше да се поти.

Само след минута-две чу тиха кашлица и вдигна поглед. Видя, че до нея стои висока слаба жена с дълга тъмночервена коса, вързана на опашка. Изправи се смутено. Стефани от плът и кръв беше доста внушителна. Някак беше подминала хубостта и бе стигнала направо до красотата, изобщо не приличаше на успокояващия образ, който Кати си беше създала за нея. Кожата й беше искрящо бяла, като от картина на прерафаелитите. Слънчевият сияещ загар на Кати изглеждаше някак евтин в сравнение с нея. Тя се усмихна притеснено.

Стефани едва не се засмя с глас, когато видя Кати. Не от облекчение, че Кати не е красавица, а именно защото нямаше никакво съмнение, че е такава. Беше към края на трийсетте, помисли си Стефани, благодарна, че са на една и съща възраст, но тук приликите свършваха. Онова, което я порази всъщност, бе фактът, че са пълни противоположности. Беше такова клише, че Джеймс е изпитал нуждата да търси всичко, което няма у дома. Тя беше висока, Кати беше ниска. Нейната коса беше тъмночервена и съвсем права, а Кати имаше руси къдрици. Тя беше слаба и атлетична, а Кати мека и женствена. Нейните очи бяха кафяви — на Кати бяха сини.

— Господи, определено не може да се каже, че той има някакъв тип — рече тя и Кати се засмя, макар и малко насила. — Аз съм Стефани — подаде й ръка.

Кати я пое вяло, сякаш не беше свикнала да се ръкува.

— Кати — каза тя. — Очевидно.

Настаниха се и тишината като че ли се проточи вечно. Стефани си помисли, че определено трябва да каже нещо, иначе Кати щеше да поеме контрола над ситуацията. Стефани обичаше да контролира нещата. Джеймс веднъж я обвини, че била маниак на тема контрол и тя го подразни, като прие това като комплимент. „Защо да не искам да контролирам собствения си живот? — изкрещя му. — Що за идиот би оставил другите да му съсипят живота?“

— Е — каза накрая. — Просто исках да те видя лично. Все още се опитвам да схвана всичко това.

— Аз също — рече Кати и отпи от водата си.

Пак настана неловка тишина.

— Добре ли пътува? — попита Кати.

— Да, благодаря. Дойдох с влака. А ти? — Стефани не можеше да повярва, че води такъв банален разговор, но не знаеше как да го промени. Беше й трудно да се концентрира, докато гледаше малката като розова пъпка уста на Кати и се опитваше да прогонва от ума си образа на втренчения в нея Джеймс, който се приближава към нея…

— Аз също — каза Кати.

Тишина. Стефани зарови из чантата си, търсеше нещо. Или се преструваше. Вече беше тук, но не знаеше какво да стори. Нямаше представа защо предложи тази среща, защо изобщо реши, че е добра идея.

— Стефани, вярваш ми, че не знаех, нали? — избълва Кати. Явно не можеше да понася повече мълчанието.

Стефани кимна.

— Мисля, че да. Да… да, вярвам ти. Просто не разбирам как си е мислил, че ще му се размине.

— Така и не заподозрях нищо. А ти?

— Никога. Това означава ли, че и двете сме глупачки?

— Не. Означава, че Джеймс е много добър актьор.

На Стефани й беше трудно да повярва в това. Беше го гледала как играе третия селянин отляво в една аматьорска постановка на „Йосиф“ и не беше особено впечатлена. Селянин едно и две изглеждаха изморени, приведени под тежестта на чувалите, които носеха. Джеймс крачеше бодро, сякаш отиваше на пикник.

— И как ти обясни, че не можеш да идваш в Лондон?

— Защото отсяда при Питър и Аби. Каза, че било достатъчно неудобно, че той ги притеснява. Изглеждаше убедително.

Стефани се засмя насила.

— И къде живеят Питър и Аби?

— В Суис Котидж. Питър е учител, а Аби компютърен специалист. Живеят в апартамент и Джеймс спи на походно легло в кабинета на Питър. Аби е ужасна готвачка.

— Не ми е приятно да ти го кажа, но не мисля, че Питър и Аби съществуват. Никога не съм чувала за тях — каза Стефани.

Кати се усмихна унило.

— Ами ти? Как така никога не дойде в Линкълншир?

— Всъщност той никога не ми е казвал да не идвам. Даже когато се преместихме в Лондон, все ме молеше да дойда тук с него. Но аз не исках. А после сигурно просто сме свикнали. Аз не исках все да разкарвам Фин, а и си имам работа. След това той спря да ме моли — вероятно защото е срещнал теб… — добави тя тъжно. — И аз дори не забелязах.

— Не говори, сякаш нещо от това е по твоя вина. Виновен е само той. Той е онзи, който постъпи зле. Не ние. Нито аз, нито ти.

— О, по дяволите, какво ще правим? — каза Стефани.

— Нека пийнем — отвърна Кати и махна на сервитьорката. — После ще решим.

След три водки с тоник (Кати) и три чаши вино (Стефани) вече се бяха посветили взаимно в подробностите на отношенията им с Джеймс. Решиха, че трябва да бъдат абсолютно честни, трябва да си споделят всичко, без да се притесняват, че ще наранят чувствата на другата. И така Стефани научи, че сексът е хубав, но Джеймс отказва да говорят за деца. Твърди, че вече бил объркал един млад живот и не искал да рискува да направи същото отново. А Кати пък разбра, че за Стефани сексът почти не съществува, но наскоро Джеймс заявил, че няма да е лошо да си имат още едно дете. Колкото повече говореха (и колкото повече пиеха), толкова повече се ядосваха на начина, по който Джеймс се беше отнесъл с тях. В три часа и пет минути вече бяха готови да го обесят.

— Е — рече накрая Стефани. — Мисля, че трябва да го накажем.

— Определено трябва — съгласи се Кати, която не беше свикнала да таи лоши чувства към никого и беше леко замаяна от новото преживяване.

— Но просто не знам как.

Кати се замисли усилено. Мозъкът й беше малко замъглен, но все пак работеше. Каквото е писано — ще стане. Това щеше да бъде карма, просто карма, с малко външна помощ.

— На какво държи най-много? — казваше Стефани. — Явно не на мен и на теб.

— На мнението на хората за него — каза Кати без никакво колебание, после се зачуди защо го е казала. Вярно ли беше? Щеше й се да мислеше по-ясно. Определено не биваше да пие през деня.

Стефани се засмя.

— Мисля, че си права.

— Например той ме помоли да поръчам хайвер за партито на рождения му ден, за да впечатли приятелите си. Хайвер, представяш ли си?

— За партито на рождения му ден? Откъде знаеш за него? — попита объркана Стефани.

— Ами аз го организирам. В неделя вечерта. Всички ще дойдат.

Стефани беше смаяна.

— Значи той ще има едно парти за четирийсетия си рожден ден в събота, организирано от мен, и после още едно в неделя, благодарение на теб. Боже, това е изумително!

Кати, която планираше партито на Джеймс от месеци и наистина много се надяваше да го превърне в най-хубавото парти за рожден ден, което е имал, се почувства ужасно.

— Аз дори го попитах дали да поканя семейството му, а той каза, че в събота щял да вечеря с няколко близки приятели и децата им. И че Фин ще бъде там, а той бил единственият от семейството, за когото му пукало.

Стефани се засмя.

— И още около четирийсет души. Той ми каза да не каня никого от Линкълн, защото било много далече, за да пътуват, а и нямало да им се идва.

— Е, кой ще дойде? — попита Кати.

— Ами негови приятели — затова не те е излъгал. Хора от работата, съседи, родители на приятели на Фин.

— Питам се дали ще дойдат Питър и Аби.

— О, много се надявам — усмихна се Стефани. — Умирам да ги видя.

— Аз също. Може би трябва да предложа да ги поканя в Линкълн. Да видим какво ще каже.

Стефани си пое дълбоко дъх.

— Може би е това. Може би на едно от партитата трябва да му кажем, че знаем какви ги върши — пред всичките му приятели и колеги. Публично унижение, да, това е.

Кати кимна. Сърцето й препускаше. Не знаеше дали от алкохола, или от вълнението.

— Добре — рече тя.

— Сигурна ли си, че си съгласна? — попита Стефани. — Ще те разбера, ако не си.

— Ти шегуваш ли се? — попита Кати, като завалваше леко. — Нямам търпение — добави, но не много убедително.

— Трябва да го планираме внимателно. Да измислим какво точно ще сторим.

— А междувременно какво ще правим?

— Междувременно той не бива да се досети, че нещо не е наред, затова ще се държим най-нормално. Ще го караме да се чувства обичан. Така шокът ще бъде още по-голям. Колкото повече си мисли, че има нужда от нас, толкова повече ще го заболи.

Когато станаха да се сбогуват, Стефани усети, че залита леко. Кати посегна да я прегърне и тя отвърна неловко; не знаеше дали е редно да го правят. После настъпи смущаващият момент, в който и двете осъзнаха, че трябва да тръгнат към гарата и решиха да си вземат заедно такси. На перона се прегърнаха отново. Наташа беше права, помисли си Стефани. Това ставаше наистина откачено.

14.

Когато колата на Джеймс спря на алеята пред къщата на Белсайз Авеню 79 в седем без петнайсет, Стефани вече си беше у дома и пиеше кафе, за да прикрие миризмата на виното, което бе погълнала. Чувстваше се леко замаяна, не беше свикнала да пие през деня, и пътуването с влака почти й се губеше. Когато си тръгна, с Кати вече бяха планирали първите етапи от операция „Да отмъстим на двуличното копеле“. Кати щеше да продължи да бъде сладката и нищо неподозираща, грижовна и невзискателна приятелка, а Стефани щеше да се опита да се превърне отново в жената, в която Джеймс някога се беше влюбил страстно — стига да си спомнеше каква беше тази жена, разбира се. Всъщност нямаше представа дали е възможно да го спечели отново, вече разбираше, че пропастта между тях се е разраснала, но ако искаха планът им да има максимален ефект, той трябваше да желае и двете еднакво.

— Аз винаги му правя масаж — каза Кати, — когато пристигне в неделя. За да му помогна да се отпусне след дългото пътуване. Той казва, че това го освобождава от стреса.

— О, Боже! — отвърна Стефани. — Добре.

Джеймс влезе, оплака се от стресиращия ден на работа (и изтощението от двойствения живот, помисли си Стефани) и отиде направо да се изкъпе, като спря само да поздрави Фин и да чуе какво е станало днес в училище („Нищо“), какво е ял котаракът Себастиан на закуска (риба тон и пушена пъстърва) и за кончината на хамстера на Арун Симпсън.

— Накрая легнал на пода потрепващ, очите му се отваряли и затваряли — каза Фин, който се наслаждаваше на страховития момент. — И Арун каза, че издавал някакъв такъв звук — добави, като започна да ръмжи гърлено, изплезил език за по-драматично.

— Колко тъжно — успя да отговори Джеймс, без да се засмее. — Горкият Арун.

Целуна мимолетно Стефани (която беше облякла премятаща се рокля с преливащи се цветове в синьо и зелено, която той твърдеше, че харесва, и непрактични високи токчета).

— Изморен ли си? — попита тя след него, с надеждата, че не завалва думите.

— Скапан — извика той.

— Да ти донеса ли чаша вино? — извика тя нагоре по стълбите.

— Когато изляза от банята — изкрещя той в отговор. — Но ти пий, ако искаш — добави, което я накара да се почувства като алкохоличка. Въздъхна и се върна в кухнята, където приготвяше тайландско къри с пиле.

Тя винаги готвеше, но обикновено използваше сос от буркан и само добавяше органично пиле, но днес направи всичко сама, запържи в уока фъстъчено масло с кокосово мляко, чесън и чили. Всъщност не знаеше какво да стори, за да я забележи Джеймс отново, но нямаше да навреди да изглежда добре и да му готви домашна храна. Когато слезе от банята, той седна да играе на плейстейшъна с Фин. Няма съмнение, че обича сина си, помисли си тъжно Стефани, после се принуди да си спомни с какво се е захванала. Той може и да беше добър баща, но тя заслужаваше нещо по-добро.

Щом сервира храната (плюс рибени пръстчета за Фин), Стефани събра сили, изправи се, застана зад стола на Джеймс и започна да масажира раменете му.

— Какво правиш? — засмя се той.

— Ами реших, че може да си малко напрегнат заради тежкия ден на работа. Казах си, че това ще помогне. — Господи, чувстваше се много глупаво.

Той се отдръпна игриво.

— Добре, Фин, какво става? Мама да не е ударила колата?

— Просто реших, че ще ти хареса — каза Стефани малко отчаяно.

Фин също се засмя.

— Да не си ударила колата, мамо? — попита той радостно.

— Не — предаде се Стефани и седна на мястото си. — Не съм.

— Глупава мама — рече снизходително Джеймс и на нея й се прииска да го удари.

— Работата е там — рече Стефани на Наташа по телефона по-късно, от спалнята, на затворена врата, — че вече отношенията ни не са такива. Вече не.

— Точно така — каза Наташа. — Той държи Кати за секс и забавление, а теб, за да му гледаш детето.

— Чудесно — каза Стефани, по-унила от всякога.

— Не, не прозвуча добре. Исках да кажа, че те още са в онази фаза, нали се сещаш, когато всичко опира до секса. Вашата връзка е по-истинска.

— Имаш предвид, де не е така вълнуваща.

— Не, по-значима.

— Е, явно не е достатъчно да е значима. Сексът и забавленията печелят.

Наташа изцъка с език.

— Стеф, не бива да забравяш, че постъпката му не е критика към теб. Става дума само за него. Той кара криза на средната възраст, не ти си се провалила като съпруга.

— Не изглежда да е така.

Наташа не се отказваше.

— Защото той те кара да се чувстваш така. Нали затова правиш всичко това?

Стефани въздъхна.

— Права си. Разбира се, че си права. Ти винаги си права. Просто е трудно.

— Знам, че е трудно, но ще стане по-леко, обещавам.

— Щом ти казваш, значи е така — каза Стефани и се усмихна. — Лека нощ.

След пет минути мобилният й иззвъня.

— Той току-що ми се обади — каза Кати. Бяха се разбрали да поддържат връзка, за да са в течение на действията на Джеймс.

— И?

— Каза, че Аби излязла, затова бил сам с Питър. Явно смятат да ходят в кръчмата. Какво прави всъщност?

— Чете книжка на Фин. Фин обича Джеймс да му чете преди сън. „Робинзон Крузо“, струва ми се. Една от любимите му.

— Ясно.

— Какво друго каза?

— Каза, че му липсвам. — Тя замълча. — Че ме обича, нали се сещаш — обичайното.

— Ти добре ли си? — попита Стефани, не беше въпрос, който някога си бе представяла, че ще зададе на любовницата на съпруга си.

— Мисля, че да. А ти как си?

— По-добре след днешния следобед — каза Стефани.

— Аз също. О, и той каза, че ще ми се обади по-късно да ми пожелае лека нощ.

— Отлично. Може да се опитам да му попреча просто за да се забавлявам. Щом се налага да го правим, нека поне се повеселим.

— Ще ти пиша, ако все пак успее да ми се обади — каза Кати и затвори.

Джеймс гледаше телевизия в дневната. Себастиан мъркаше в скута му. Фин беше в леглото. Стефани автоматично седна на малкия диван — обичайното й място, — докато Джеймс се бе изтегнал на големия. Още щом се настани, тя се сети, че може би трябва да се залепи до него, да се опита да предизвика някаква физическа близост.

— Още едно питие? — попита той, докато ставаше.

— Супер — рече тя, като си мислеше: „Е, ако нищо друго не свърши работа, просто може да се вбеся и да му скоча. Това ще привлече вниманието му.“ Опита да се сети кога за последно са правили секс. Имаше ужасното чувство, че може да е било преди да се преместят в Лондон. Не, сигурно го бяха правили след това. Разбира се, той беше правил доста секс междувременно. Само че не с нея.

Гледаха „Проект ревю“ и „Кошмари в кухнята с Рамзи“ доста дружески. Обичаха риалити предаванията, за да се смеят на хората, с неизреченото облекчение, че не са като тях, че някак си са по-висши. В десет и десет Джеймс стана и тръгна към вратата.

— Само ще звънна на Малкълм — каза той.

Стефани също стана. Изчака го да се качи на горния етаж и го последва. Започна да събира дрехите от пода, сякаш просто разтребваше. Джеймс изглеждаше доста подразнен и прибра телефона в джоба си.

— О, съжалявам — каза тя. — Искаш ли да изляза?

— Не, не, разбира се — каза той. — Просто трябва да го попитам как е жребчето на семейство Колинс. Имаше колики.

Стефани му се усмихна.

— Ами давай.

— Всъщност току-що си спомних, че той е на среща тази вечер. Ще му звънна по-късно.

— О, добре. Значи най-сетне е признал, че е гей?

Джеймс се засмя.

— Никакъв шанс. — Прибра телефона в джоба си и тръгна отново по стълбите. Стефани го последва, като говореше за общи неща. Беше смаяна колко ободряващо й се отрази тази малка победа. Може би Наташа бе права. Може би наистина щеше да е забавно да го гледа как се гърчи.

След около час, към единайсет и петнайсет, Джеймс отново стана от дивана.

— Отивам да звънна на Малкълм — обяви той и тръгна към вратата.

— О, не мисля, че е редно. Твърде късно е — каза Стефани. — Ами ако бъркаш и не е бил на среща? Сигурно вече си е легнал, нали?

Можеше да се закълне, че той се изчерви.

— Е, ще е изключил телефона, ако си е легнал, нали?

— Не и когато жребчето на Колинс е болно — каза тя. — Той вероятно ще е на повикване тази вечер. Ще е жалко да го безпокоиш ненужно.

— Няма проблем — каза Джеймс. — Той ме помоли да му се обадя.

Излезе от стаята и Стефани се усмихна. Беше го изнервила. Сега той трябваше да измисли извинение пред Кати защо не й се е обадил по-рано.

Кати седеше пред телевизора, без да вижда нищо. След срещата със Стефани се прибра у дома замаяна от алкохола. Във влака беше заспала и едва не пропусна гарата си. Събуди се едва когато човекът до нея я потупа по рамото, защото искаше да слезе. Но пък срещата мина добре, помисли си тя. Стефани беше доста дружелюбна и явно беше приела, че тя не е искала да я нарани, и само това бе важното.

Питаше се дали двете биха имали нещо общо, ако не беше Джеймс. Щяха да се разбират, в това беше сигурна, но не беше сигурна дали щяха да са приятелки. По характер бяха така различни, както и на външен вид. Стефани беше… много премерена. Хладна, цинична и песимистична. Кати беше страстна оптимистка, или поне й харесваше да се смята за такава. Беше се замислила толкова дълбоко, че подскочи, когато телефонът иззвъня. Прозя се, за да се приведе в подходящото настроение, и спря звука на телевизора.

— Ммм… ало? — каза тя с най-убедителния си сънен глас.

Беше Джеймс, разбира се.

— По дяволите, съжалявам! Заспала ли си?

— Аха…

— Съжалявам. Бяхме в кръчмата и изгубих представа за времето — каза той много убедително.

— Само ти и Питър?

— Аби дойде при нас за последните питиета. Беше ходила на театър. „Звукът на музиката“ — добави той, сякаш сега се бе сетил.

— Наистина ли? С кого?

— Нямам представа. Сигурно с приятели.

— И хареса ли й?

— Мисля, че да. Виж, скъпа, обаждам се само да ти пожелая лека нощ.

— Коя е играла Мария? — попита Кати, като едва не се засмя, макар че не знаеше защо. Не можеше да повярва, че умее да лъже с такава лекота.

— Не я попитах. Виж, трябва да ставам рано утре.

— Да не е онова момиче, което спечели телевизионното състезание?

— Казах ти вече — не попитах — отвърна подразнено Джеймс. — Трябва да затварям.

— Добре — каза Кати. — Лека нощ.

— Лека нощ — отговори той и млясна няколко пъти за целувки съгласно вечерния им ритуал. Кати се насили да направи същото.

След две минути, докато Джеймс слизаше по стълбите, вече с пижамата, Стефани получи съобщение:

Джеймс току-що се обади. Цяла вечер бил на кръчма с Питър. Аби гледала „Звукът на музиката“.

„Каква ирония — помисли си Стефани, — че вече аз получавам съобщения от К късно нощем.“

— Какво стана? — попита тя Джеймс, когато той влезе и отиде до бюфета да си налее уиски. Изглеждаше малко стресиран.

— О, нищо, фалшива тревога. Жребчето си е съвсем добре.

— А как е минала срещата му?

— Не попитах. Не е моя работа. — Той избърса челото си, сякаш му беше горещо, което вероятно беше точно така. Обикновено Стефани не се интересуваше толкова от случващото се в Линкълншир.

— Странно е, че ти е казал за срещата, ако не е искал да знаеш с кого е тя, нали? — каза Стефани.

— Да, наистина.

— Сякаш почти иска да се разбере. Може би трябва да поговориш с него за това. Питай го направо. Сигурно е мъчително да живее в лъжа. Имам предвид, че е изтощително.

— Да — каза предпазливо Джеймс. — Сигурно.

15.

Джеймс бе забелязал, че напоследък Стефани изглежда добре. Нямаше ги анцузите и суитчърите с цип, които обикновено носеше у дома, като антидот срещу работното й аз, за което казваше, че трябва да е винаги по модата, без значение колко нелепо й стои. Вкъщи бе започнала да носи широка разкроена пола, която й стигаше до коленете, и блузка с презрамки — „спагети презрамки“ май ги наричаха, — които изглеждаха както много прилично, така и секси, а това го караше да се чувства доста неудобно. Не че беше забравил колко е хубава жена му. Просто не го осъзнаваше напоследък.

Обади се на Кати още щом пристигна в клиниката сутринта. Знаеше какво ще прави тя: винаги се събуждаше бавно, сядаше до кухненската маса да изпие чая си и да прочете вестниците, преди да се захване с каквото и да било. Харесваше му да си я представя, как върти кичур от косата си на молива, докато се опитва да реши кръстословицата. Представяше си как протяга ръка към телефона и се усмихва, щом вижда номера му на екрана. Тя винаги изглеждаше така невинна, когато се будеше сутрин, с широко отворени очи и някак уязвима с медените си къдрици, разрошени около лицето й. Този път отговори едва на шестото позвъняване.

— О, господи! — каза Джеймс. — Нали не те събудих отново?

— Не — отвърна Кати, която бе стояла до телефона и се чудеше дали да вдигне. — Бях на горния етаж.

— Добре ли спа?

— Идеално. Ами ти?

— Питър и Аби се караха и известно време ме държаха буден.

— О, боже, горкичкият — каза Кати с всичкото престорено съчувствие, което успя да събере. — Сигурно се чувстваш ужасно. Разкажи ми повече.

— О, нищо особено, обикновени неща. Домашни проблеми. „Никога не миеш чиниите“ и тем подобни.

— Наистина ли? Наистина ли се карат кой да измие чиниите?

— Нещо такова. Честно да ти кажа, не можах да чуя подробностите.

— Откога са женени? Десет години? И още се карат кой да мие чиниите?

— Виж, Кати — каза Джеймс, — имам операция. Трябва да затварям.

Въпреки нещастието си Кати се усмихваше, когато затвори телефона.

Наташа и Стефани се опитваха да убедят начинаещата актриса Сантана Албърта (истинско име Сюзън Андерсън, но отрано бе решила, че трябва да изпъква и тъмният й екзотичен външен вид изисква тъмно екзотично име), че би било глупав ход за кариерата й, ако облече роклята от шифон, която се прихващаше на врата, без бельо. Сантана много се стараеше да я приемат на сериозно, след като си проби път към вниманието на публиката чрез серия от връзки с много по-възрастни (и поради това много благодарни) известни мъже.

Всъщност тя не беше кой знае каква актриса, никога не би изпъкнала сред тълпата от красиви, но не така находчиви млади жени, ако събитията от личния й живот не й бяха осигурили редовни появи в таблоидите. Веднъж беше напуснала дома на гаджето си, застаряващ актьор, след огромен скандал, облечена само с един от смокингите му и чифт „Джими Чу“. За щастие папараците се оказаха наблизо, за да запечатат момента, защото тя бе накарала мениджъра си да ги извести по-рано същия ден какво може да се случи. Или пък онзи път, когато тя и любовникът й импресарио се скараха жестоко на улицата, много удобно пред киното, където се прожектираше важна филмова премиера и беше пълно с фотографи, които се опитваха да убият двата часа между пристигането и заминаването на звездите. За щастие Сантана беше облечена с оскъдна нова рокля от последната колекция на Джулиен Макдоналд (която Стефани й бе намерила), съвършено допълнена от насиненото й око след скандала. Освен това изглеждаше разкошно на първата страница на „Сън“.

С помощта на Стефани Сантана беше успяла да си спечели репутация на модна икона. За нещастие сама започваше да вярва в онова, което пишеха за нея, и вече не приемаше послушно факта, че по отношение на стила Стефани знае по-добре. Наскоро бе участвала в първия си филм — нискобюджетен биографичен филм, който мина почти незабелязано, но тя бе похарчила доста пари, за да пускат пиарите й истории в клюкарските вестници: „Сантана на път да бъде номинирана за БАФТА“, и такива неща. „Вътрешен източник твърди, че изпълнението на Сантана Албърта може да спечели наградите“, пишеха те, само че за щастие никога неразкриваха източника си, който всъщност беше майка й. Тя се надяваше, че ако го повторят достатъчно пъти, хората може да повярват и някак наистина да се случи. Разбира се, тя не беше номинирана за нищо, дори не беше в шортлистата. Но заради цялата тази рекламна шумотевица я бяха поканили да връчи награда и тя беше твърдо решена да я забележат там.

— Секси е — изхленчи тя сега. — Важно е да изглеждам секси. Иначе пак ще пуснат снимки на Хелън Мирън и няма да ме забележат.

— Евтино е — каза Стефани, която вече губеше търпение. — Ако искаш да изглеждаш като стриптийзьорка, моля. Няма да ти казвам обаче, че изглеждаш добре, защото не е така. И ако предпочиташ да си намериш друг стилист, който ще ти казва каквото искаш да чуеш — моля, за мен не е проблем.

Наташа я погледна многозначително, в смисъл че не могат да изгубят Сантана като клиент. Малко хора имаха нужда от услугите им редовно.

— Знаеш ли какво — каза Наташа, — защо да не пришием допълнителен слой? Само за да покрием сещаш се какво… частите ти. Много по-секси е, когато са само загатнати, а не пред очите на всички.

Сантана се нацупи.

— Добре. Стига все пак да се появя във вестниците.

— Какво ти става? — изсъска Наташа на Стефани, докато Сантана беше в тоалетната, за да се преоблече в своите дрехи.

— О, съжалявам — каза саркастично Стефани. — Просто животът ми се разпада.

— Чуй ме — рече Наташа, — според мен сега е още по-важно да се концентрираш върху работата. Все пак си на път да станеш самотна майка.

— Благодаря. Имах нужда да ми го напомниш.

— Само казвам, че не бива да позволяваш на това с Джеймс да ти обърка живота. Ако го направиш, той побеждава. Какъв смисъл има да му дадеш урок, ако и ти си не по-малко зле от него, когато всичко свърши? Трябва да изглеждаш прекрасно, щастлива и успешна, докато той пропълзява в канавката.

Стефани успя да се усмихне.

— Права си. Знам, че си права.

Когато Сантана се върна в стаята, с тесни джинси, неподходяща мъжка риза, жилетка и плоско кепе, което сама бе избрала, Стефани отиде да я прегърне.

— Извинявай, Сантана — каза тя. — Съпругът ми се държи зле и не биваше да си го изкарвам на теб. Ако искаш, отиди гола на наградите. Дори си разклати интимните части, ако това ще те направи щастлива. Както си решиш.

Сантана, която по природа беше добро момиче, я прегърна.

— Няма проблем — каза тя. — Знам, че просто ми мислиш доброто.

Кати беше неспокойна. След като първоначалното вълнение отмина (да не споменаваме за ефектите от алкохола), тя започна да се пита дали всъщност постъпва правилно. Дали стореното от Джеймс оправдава онова, което бяха замислили със Стефани. Две злини определено не правеха едно добро. Струваше й се много злобно да лъже, заблуждава и да заговорничи също като него. Но не можеше да отрече, че изпитва известно задоволство при мисълта, че той няма никаква представа за плановете им. Това й носеше усещане за някаква власт, че все пак не е успял да съсипе живота й напълно.

— Дали постъпваме правилно? — питаше тя Стефани почти при всеки разговор.

— Нямам представа — винаги отговаряше тя, което не й помагаше особено, но после я молеше да се придържа към плана по причини, които сама не разбираше, и Кати винаги се съгласяваше.

Досега планът им не беше напреднал особено отвъд началното решение всичко да се случи на четирийсетия рожден ден на Джеймс. Бяха решили, че Стефани ще организира партито му в Лондон, все едно всичко е наред, после ще се появи на партито в Линкълншир на следващия ден, когато двете ще го разобличат пред колегите и приятелите му. Само дотук бяха стигнали. Трябваше им още един елемент и при таен разговор след около седмица, докато сравняваха бележките си, Кати неволно каза нещо, което инициира цяла друга поредица от събития.

— Знаеш ли, че той приема плащане в брой от повечето фермери тук? Изобщо не отчита парите. Просто си помислих, че трябва да знаеш, защото… ами… нали разбираш… издръжката и останалото. Когато се стигне дотам.

— Наистина ли? — заинтригува се Стефани. — Никога не го е споменавал. Питам се какво ли ще кажат данъчните по въпроса.

Кейт ахна.

— Не можем!

— Не, права си. Не можем. Е, жалко. Питам се какво още не знаем за него. Може би е време да се опитаме да разберем.

16.

Оказа се, че Джеймс има още няколко тайни. Едни по-лесни за разкриване от други.

Кати каза на Стефани, че той е доста известен в тяхната малка селска общност заради вечерите, на които поднасял все по-сложни и изискани ястия, за да възхити група местни големци.

— Вечери ли? — попита невярващо Стефани. — Той не може да свари дори яйце.

— Точно така — каза Кати. — Ходи до Линкълн, купува всичко готово, после твърди, че го е приготвил сам.

— Голям смях — отвърна Стефани, като се опитваше да си представи онзи Джеймс, на когото би му пукало дали хората го мислят за добър готвач. — Трябва да го накараш да организира скоро пак вечеря. За хората, които иска да впечатли най-много.

— Наистина ли мислиш така?

— Да си поживее малко.

Кати се засмя.

— Добре.

Стефани каза на Кати, че родителите му не са се отчуждили от него, както той твърди, а обичат да им гостуват през уикенда при всяка възможност.

— Сигурна съм, че много биха искали да се запознаят с теб — каза тя. — Може би ще им предложа да направят изненадващо посещение на Джеймс в Линкълн.

— Ще приготвя гостната — засмя се Кати. Може би Стефани беше права и наистина щеше да е забавно да отмъщават на Джеймс.

Това бяха все дреболии — основният скелет в гардероба на Джеймс вече заемаше повечето място, — но те бяха малки ухапвания, малки късчета унижение по пътя към голямата цел. За Джеймс мнението на хората беше всичко. Ако успееха да подронят това, той щеше да има нужда от тях повече от всякога — двете жени, които според него го обичаха безусловно. Идеално.

Джеймс очакваше от седмици следващото си парти. Вече беше изстрадал недопеченото свинско у Селби-Алджърнън, косъма от куче у Макнийл и двата часа и половина чакане на десерт у Найтли, и сега беше негов ред да блесне. Харесваше да дава тези вечери, разговорите винаги се въртяха около виното, но това бяха все хора, с които трябваше да бъде приятел.

Хю и Алисън Селби-Алджърнън бяха алфите в социалния списък на Лоуър Шипингам. Те живееха нашироко, къщата им беше най-впечатляващата в селото, а Хю беше голяма клечка в инвестиционното банкиране. В личния списък на Джеймс с величията на Лоуър Шипингам, Хю и Алисън биеха всички останали във всяка категория.

На стъпка след тях бяха Сам и Джеф Макнийл, които живееха в селото от трийсет и пет години. Сам имаше влияние в местната община, а Джеф беше много важен в Ротари клуба. После идваше Ричард Найтли, партньор в местна адвокатска кантора, и жена му Симон, журналистка в „Линкълн Кроникъл“.

Е, да, не беше кой знае какво висше общество — Сам и Джеф имаха навика да отклоняват разговора към църквата при всяка възможност, — но нямаше да навреди да е близък с правилните хора. Стефани никога не би се съгласила с онова, което тя наричаше „методи за изкачване на социалната стълбица“, но Кати разбираше колко е важно това.

Четирите двойки се срещаха веднъж на две седмици и се редуваха като домакини на вечерите. Първия път, когато беше ред на Джеймс и Кати, той изпадна в паника в последната минута заради твърде селското готвене на Кати. Харесваше ястията й, наистина, но не бяха точно кордон бльо. Затова я убеди, че трябва да отиде в Линкълн и да вземе нещо току-що приготвено от големия деликатесен магазин в центъра. Купи омари за предястие, телешко „Уелингтън“, което просто трябваше да се стопли, и тарт татен с „домашна“ сметана. Селби-Алджърнън, Макнийл и Найтли изпаднаха във възторг по време на предястието и мигът, в който Джеймс можеше да си признае, че храната е купена, отмина. Дори по-зле, той даже започна да описва в подробности как цял следобед е робувал пред печката.

— Но, Джеймс, не знаех, че си такъв скрит талант — изгука Алисън. — Хю, ти защо не можеш да готвиш така?

— А ти защо не можеш? — отвърна Хю.

Джеймс видя как го поглежда Кати и за миг се паникьоса, че тя ще го издаде. Изви леко вежди, в смисъл: „Моля те, недей“, и тя се подчини, както винаги, с усмивка.

— Не съм ли късметлийка? — каза Кати и сложи длан върху ръката му.

— Абсолютно — съгласи се Симон и хвърли на Джеймс поглед, който определено беше флиртаджийски. Симон беше единствената жена от техния малък социален кръг, с когото би се замислил да легне. Алисън, честно казано, бе твърде безформена, с провиснали гърди, които се клатушкаха над мястото, където някога е била талията й, а Сам беше твърде невротична — винаги изглеждаше, сякаш се е гримирала на тъмно, но вероятно причината беше в треперещите й ръце. Симон обаче бе слаба и с хубави форми, макар да имаше малко конска физиономия. Неспособен да се сдържи, той опита да й смигне леко и тя се усмихна момичешки. Оттогава на тези вечери се усещаше леко сексуално напрежение, което ги направи още по-приятни за него. Той определено не би предприел стъпка в тази посока и нямаше причина да вярва, че и тя ще я направи. Просто му харесваше да знае, че има нещо. Каквото и да беше то.

От онази нощ се разнесе мълвата за неговите кулинарни умения. Малкълм в клиниката беше споменал за това и един от местните фермери добродушно го нарече „Делия“ на Делия Смит. На Джеймс му хареса, че си е спечелил прякор. Сякаш отново се беше върнал на детската площадка, част от тайфата. Спомена го пред Малкълм и Саймън с надеждата, че те също ще започнат да използват прякора му.

— Здрасти, Делия се обажда — казваше той, когато им звънеше, с многозначителен смях. Известно време дори се подписваше така на бележките, които им оставяше. Постоянства седмица и нещо, но за нещастие те не подхванаха и той започна да се притеснява, че Малкълм ще си помисли, че се опитва да му намекне нещо; като онези мъже, които се забавляват, като се обръщат в женски род към друг, затова спря.

Следващите осем седмици бяха агония, докато чакаше отново да им дойде ред и се питаше дали ще може да изиграе един и същи номер два пъти. Този път купи тарталети с козе сирене, пай с еленско месо и смокини, готови за печене, за да бъдат сервирани с „домашен“ сладолед с уиски. Имаше един критичен момент, когато Сам го попита откъде, за бога, е купил еленско, защото тя никога не можела да намери, и той смотолеви нещо за „Кент и синове“ в Сейнт Джонс Уд, защото знаеше, че тя не може да провери. Джеймс вече беше усетил блясъка на славата и почти започваше да си вярва, че го заслужава.

Тази нощ даваха петата си вечеря. Той започна да се тревожи, че е изчерпал репертоара на „Дьо Жоли Пуле Деликатесен“ и „Гурме фуд Стор“. Беше им сервирал агнешко, морски дявол, шишчета от сепия и печена яребица с голям успех, но сега оглеждаше щанда с полуготовите храни и не виждаше нищо ново. Беше твърде скоро да започне да се повтаря. Трябваше да поговори със собственика да разшири асортимента.

Успя да намери за предястие буябес и касуле, което винаги бе пренебрегвал като не особено изискано. Нямаше нови десерти, затова пак взе тарт татен, като реши, че може да заяви, че вечерта е френска. Поговори си набързо с Тай, собственика на магазина, но не можа да го убеди да разшири асортимента си, без да обясни цялата шарада, и защо е толкова важно да поднася всеки път нещо ново, затова се отказа.

Когато се върна в къщата на Кати, тя беше почистила идеално и Стенли беше прогонен в празната стая за гости. Времето не даваше признаци да се разваля, затова той издърпа масата в задния двор, за да могат поне да започнат вечерта на свеж въздух в градината.

Джеймс разопакова ястията, погледна инструкциите за претопляне на всяко от тях, после внимателно скри опаковките в найлонова торба, която зарови на дъното на кофата. Касулето прехвърли в голяма касерола и още щом долната фурна иззвъня, че е достигнала правилната температура, той го сложи на средната скара и си погледна часовника. Изля буябеса в тенджера и го остави настрани. Тарт татенът, който щеше да сервира студен със сметана, сложи в хладилника.

— Тъкмо имаш време да се изкъпеш — каза Кати, като го целуна по челото и му подаде голяма чаша с червено вино. — Аз да правя ли нещо?

— Всичко е под контрол — отвърна той. — Само ми напомни да сложа супата на котлона в и десет. Ммм… миришеш разкошно — добави, като зарови нос в косата й.

Кати се засмя и го отблъсна.

— Върви да се приготвиш.

Тя гледаше как Джеймс върви към банята и си тананика. След като чу, че вратата се затваря и водата започва да шурти, вдигна капака на кофата и зарови из боклука.

Кати си помисли, че Сам прилича на кукла на вентрикловист, когато отвори входната врата. Джеф носеше бутилка мерло. Сам беше с яркочервено червило, което сякаш беше намазано с четка за рисуване, с пълно пренебрежение към контурите на устните. Късата й коса се издуваше на бухнали туфи, сякаш току-що беше претърпяла токов удар.

Джеф беше кисел, както обикновено, облечен с раздърпани дрехи, каквито само много богатите могат да носят безнаказано. Няколко пъти Кати беше предложила на Джеймс да опитат да се сприятелят с хора като тях, на тяхната възраст, по-духовни и не толкова… изтъкнати, но той й изнесе лекция колко било важно да се познаваш с правилните хора. Не че тя не харесваше Сам и Джеф, просто сякаш канеха вечно критичните си леля и чичо.

— Нещо мирише добре — каза Джеф и подуши въздуха на влизане. — Какво ни е приготвил този път?

Кати им изреди менюто и Сам и Джеф издадоха одобрителни звуци. Тя тъкмо им предлагаше напитки, когато Джеймс нахлу от кухнята, облечен с нелепа престилка на райета и въоръжен с шпатула. Кати забеляза, че по престилката има петна червен сос, без съмнение внимателно поставени там само преди минути. Понякога си мислеше, че той прекалява с представлението, с брашното в косата и петната от балсамов оцет по бузите, но това го правеше щастлив и тя не виждаше проблем. Но сега й хрумна, че е доста жалък и надут човек, обсебен от външния вид и общественото положение.

— Гладни ли сте? — попита той.

— Умираме от глад — отвърна Джеф. — Очакваме тази вечеря от седмици.

На вратата се позвъни отново. Хю, Алисън, Ричард и Симон се бяха скупчили на прага. Последваха целувки и прегръдки.

— Ще пийнем ли аперитив преди вечерята? — попита Джеймс с вид на човек, който знае, че ще ги впечатли.

Стефани не можа да спи. Всъщност се отказа от опитите и се примири, че ще мисли цяла нощ, а на следващия ден ще се чувства ужасно на работа. Премисляше отново и отново версията на Кати за събитията, като ту се радваше, ту се ужасяваше. Горкият Джеймс. Не, майната му, беше си го изпросил.

Шестимата гости и Джеймс явно започвали любимата си тема, нуждата от избори на „енорийски съвет“ на градчето, за да лобират за въпроси, свързани с неприятни за окото части от градското планиране и размотаването на трима тийнейджъри, които понякога подвикваха обиди на минувачите от пейката до езерото с патиците. Те били безобидни, каза й Кати. Всъщност веднъж се връщала с голяма торба с покупки от селския магазин и те се редували да я носят вместо нея, а после не приели трите лири, които им предложила за помощта. Но Сам, Джеф, Алисън, Хю и Джеймс обичали да драматизират прекалено ситуацията един пред друг, като си въобразявали, че се пуши крек, и дори очаквали нападения над мирни граждани. Ричард и Симон били малко по-благосклонни, тъй като и те имали син тийнейджър. Но всичките смятали, каза й Кати, че са малцината избрани, които могат да образуват такъв съвет, и всеки тайно се надявал да го оглавява.

— Между другото — каза Кати — знаеш ли, че той направи пристройка зад клиниката, без да има строително разрешение? Мисли си, че никой не може да я види, затова не се брои. Освен това не вярваше, че ще му разрешат. Използва нови тухли в консервационен район. Обзалагам се, че на Ричард и Симон много ще им хареса.

Стефани си спомни, че Джеймс й бе казал, че възнамерява да разшири клиниката и за последвалото ходене по мъките със строителите. Така и не се сети да го попита дали е имал документи; предположи, че има. Все пак това беше Джеймс.

Е, както и да е. Кати й каза, че супата била приета с възторжени възклицания и неколцина от гостите поискали допълнително, макар че ги очаквали още две ястия.

— Не знам как имаш такова търпение — казала Алисън, — да изчистиш всички тези скариди и мидите.

— Вероятно ги е купил вече почистени… нали, Джеймс? — попитал Джеф. — Така е по-лесно.

— Господи, не — отвърнал Джеймс, издут от възмущение. — Не се знае дали са ги измили добре. А може и да има развалени. Обичам да правя всичко сам. Честно казано, отразява ми се терапевтично. Пускам Радио 4 и съм щастлив.

Кати изпитала лека тръпка на вълнение, докато го гледала как сам си копае гроба.

Касулето било обявено за „просто зашеметяващо“. Но разговорът вече се насочил към недостатъците на другите жители на селото, особено на новобогаташите.

— Но Джеймс е точно новобогаташ — беше я прекъснала Стефани.

— Зная — отвърна Кати, — но по някаква причина не иска другите да го мислят за такъв.

— Значи тогава се случи? — Стефани беше нетърпелива да чуе края на историята и едновременно с това се страхуваше. Усещаше как сърцето й бие в гърлото и не можеше да си представи как се чувства Кати — която й каза, че се е затворила в банята на долния етаж, за да говори по телефона.

— И тогава — каза драматично Кати, — тогава дойде време за десерта.

Джеймс, вече порозовял от виното, гордо обявил, че е приготвил прочутия си тарт татен.

— Мислех си да направя нещо ново, но реших, че вечерта е във френски стил и старият ми хит ще е съвсем на място.

Донесъл го от кухнята на поднос, сякаш представял на света новороденото си дете.

— Откъде взе ябълките по това време на годината? — попитала Симон. — Винаги са ми се стрували много воднисти и безвкусни сега.

— О, това е тайна — казал Джеймс.

Той отрязал първото парче и Кати можела да се закълне, че пребледнял, когато го вдигнал и забелязал нещо като парче хартия, залепнало отдолу. Понечил да остави парчето на подноса, но в това време Сам се навела напред и дръпнала хартията.

— Готово — казала тя ведро, смачкала я и я сложила до чинията си. Джеймс изглеждал така, сякаш всичката кръв е напуснала тялото му.

— Явно съм го сложил върху нещо — казал той и се засмял нервно. — Ще отида в кухнята да го оправя.

Кати стаила дъх. Нищо не можела да стори. Нямало как тя да разкрие какво е залепнало за сладкиша. Можела само да чака с преплетени за късмет пръсти. Джеймс явно се канел да отиде в кухнята. Оставил ножа и тъкмо щял да вземе подноса, когато Хю се протегнал напред и грабнал остатъка от хартията, която се подавала под тарта.

— Не се тревожи, старче. Ето, аз го махнах.

— Какво е? — попитала Симон. Настъпил почти комедиен момент, в който Джеймс протегнал ръка да вземе хартията, но Джеф го изпреварил.

— Прилича на касова бележка — казал Джеф и тъкмо щял да я остави, когато Сам — слава на бога за любопитството на Сам — погледнала над рамото му и възкликнала:

— Тук пише „Тарт Татен“.

Другите се засмели, без да осъзнават мащаба на откритието, което щели да направят. Ричард дори казал шеговито:

— Не ми казвай, че си я купил готова.

И тогава Сам си поела рязко дъх:

— Господи, Джеймс, тук пише също и „буябес“ и „касуле“. Колко странно.

И тогава цялата стая внезапно притихнала.

17.

Когато се събуди, Джеймс имаше чувството, че главата му е пълна с памук. Изстена, устата му беше суха като хартия. Беше пил твърде много. Обърна се, плахо отвори едното си око и потрепна, когато светлината проникна през ретината му. Кати сигурно вече беше станала. Той се вгледа в часовника до леглото. Като че ли… Не, не можеше да е единайсет без десет. Не трябваше ли да е в клиниката тази сутрин?

Чу някакъв шум от долния етаж. Радиото и нещо, което звучеше като дрънчене на чинии. Кати сигурно ги миеше. После изневиделица го сполетя една мисъл и той отпусна глава на възглавницата. О, мамка му! О, Боже! О, не!

Спомни си неловката тишина, след като Сам прочете касовата бележка от „Жоли Пуле“. В първия миг той опита да се засмее, мозъкът му трескаво търсеше някакво обяснение — каквото и да е, — за да покрие следите си. После се опита да намекне, че е купил всъщност само продуктите за всяко ястие, опаковани заедно, за по-лесно, и макар да е послъгал, че е почистил морските дарове сам и е избрал ябълките, все пак е приготвил всичко.

Но Ричард, проклет да е, се засмя с дразнещия си магарешки смях и каза, че е виждал тези ястия да се продават в „Дьо Жоли Пуле“, и нима Джеймс наистина ги е заблуждавал през цялото време? Не му остана друго, освен да си признае.

Гостите му бяха много мили — все пак не беше убил човек или извършил престъпление, — но именно любезното разбиране в думите им го притесни. Знаеше, че го мислят за жалък, за недостоен за доверие и това не беше нещо незначително. Никой нямаше да му каже нищо в лицето, но още щом си тръгнат, ще отидат някъде другаде — вероятно у Сам и Джеф, които живееха наблизо — и ще направят дисекция на характера му над чаша бренди. Щяха да си спомнят за случки, когато се е държал странно или е казал нещо глупаво. Връзката между шестимата щеше да стане още по-здрава, когато се обединят, за да му се присмиват. Той знаеше, че с тези вечери е свършено. Щяха да се извиняват с ангажименти и семейни дела и седмиците щяха да отминават, докато накрая дори спрат да говорят за това. Може би те шестимата щяха да продължат да се събират без него и Кати, щяха да се кикотят над глупостта му, докато ядат прегоряла патица и блудкави картофи.

Преглътна с усилие от чашата с вода, която Кати беше оставила до леглото. Спомни си, че след като гостите си тръгнаха, той се скара ужасно с нея, защото просто имаше нужда да обвини някого за провала си. После изпи почти цяла бутилка уиски, преди най-сетне да си легне по малките часове.

Изстена силно. Чувстваше се пълен глупак.

Защо изобщо позволи да изпадне в подобно положение? Другите не можеха да готвят и това като че ли никога не бе имало голямо значение. Просто трябваше да си признае още първия път. Щом започнаха да го хвалят, трябваше да каже: „Купих всичко това, не ставам за готвач“ — и те щяха да се посмеят, и толкова. Но той се наслаждаваше на вниманието. Винаги се бе чувствал незначителен сред „изискани хора“, както би ги нарекла майка му. Срамуваше се от обикновеното си образование и липсата на родословие. Винаги тайничко бе искал да го смятат за един от тях. Като местния ветеринар беше успял да се вгради в общността, да се почувства неразривна част от нея, но искаше и да е важен. Сприятеляването с местните величия подхранваше нуждата му от обществен статус. Той беше пълен идиот.

Първо трябваше да се сдобри с Кати. Тя нямаше никаква вина за това, и нещо повече — той изложи и нея с преструвките си през всички тези месеци. Господи, тя сигурно го мислеше за идиот. Стана от леглото и потръпна, когато краката му докоснаха пода, но опита да се изправи. Трябваше първо да отиде да повърне.

След като си изми зъбите и наплиска лицето си със студена вода, тръгна нестабилно по стълбите към кухнята, където Кати миеше гранитните плотове. Усети я как се сковава, когато плъзна ръце на кръста й.

— Извинявай, извинявай — каза той и зарови нос в шията й. — Не биваше да си го изкарвам на теб.

— О, няма нищо — каза мило Кати. — Разбирам.

Кати, бог да я благослови, се беше обадила на Малкълм, за да каже, че Джеймс няма да може да работи днес, защото не се чувства добре. Беше заличила всички следи от катастрофалната вечеря. Тя като че ли искаше да се преструва, че нищо не се е случило, и се суетеше около него както обикновено, правеше му кафе и му предлагаше препечена филийка, от което отново му се догади.

Джеймс обаче имаше нужда да говори, да мине отново през ужасите от вечерта, за да се подготви за възможно най-лошия сценарий. Но знаеше, че е безполезно. Ако се опиташе да говори за случилото се, Кати щеше да твърди, че всичко е наред и че не е здравословно да мислиш за неприятни неща от миналото, дори ако това минало е било предната вечер.

Стефани щеше да му угоди обаче. Всъщност тя щеше да е много заинтригувана да чуе всичко в най-малките подробности. Някак щяха да намерят нещо смешно в ситуацията — изражението на Сам с размазаното червило, докато чете касовата бележка; колко бавно е загрял Хю, до такава степен, че Алисън е трябвало да му прошепне: „Джеймс е купувал всичко готово през цялото време, скъпи, не го е приготвил сам. Това е било лъжа.“), а накрая ще избухнат в смях и всичко ще стане много по-поносимо. Зачуди се дали да напомни на Кати начина, по който Сам се спъна на предното стъпало в бързината да излезе от неловката ситуация, а полата й се вдигна и разкри космати крака и притеснително оскъдно бельо, но знаеше, че тя няма дори да се усмихне. Вероятно щеше да каже: „О, горката Сам. Е, вече всичко е забравено“, затова той реши да се върне отново в леглото.

— Идеално е — обяви Мередит относно отражението си в огледалото и Стефани се зачуди дали да не се откаже напълно. Мередит беше облечена със смарагдовозелено творение, по което би си паднала принцеса на Дисни. Огромното деколте разкриваше сбръчканата цепка между гърдите й, а ниската талия правеше широките й хълбоци още по-масивни. Намираха се в пробната в „Селфриджис“ и Стефани й позволи да облече тази рокля само за да й докаже колко зле ще изглежда.

— Мередит, наистина не допринася с нищо за фигурата ти — каза тя възможно най-дипломатично. — Нали? — добави настоятелно към Наташа.

— Ами да, не съвсем — каза Наташа. Тя се ужасяваше от Мередит.

— Но с тази се чувствам най-удобно и тъй като не успяхте да ми намерите нещо по-добро, значи ще бъде тя.

Стефани потрепна при обидата в думите й.

— Мисля, че трябва да изчакаш. Имаме няколко седмици и все ще намерим нещо, което ще харесаме и трите.

— А ако продадат роклята дотогава? Ами ако не успеете да ми намерите друго, което да харесам, а тази вече я няма?

Стефани погледна чудовищното лъскаво зелено творение. Трудно й беше да си представи, че ще има голям наплив за яркозелени кичозни рокли.

— Знаеш ли какво, ще я купим и ще я върнем, когато намерим нещо по-добро.

— Ако намерите нещо по-добро — каза ледено Мередит.

— Да, разбира се — ако — успя да се усмихне неискрено Стефани.

Погледна си крадешком часовника. Едновременно нямаше търпение и се ужасяваше да се прибере у дома тази вечер. Джеймс щеше да се върне и тя щеше да види доколко го е наранила първата им малка стреличка. Разбира се, той нямаше как да й сподели за травмата си, но Кати й беше казала достатъчно и тя знаеше, че той ще се чувства унизен. Предния ден се прибрал вбесен от работа, защото Малкълм отишъл да прегледа ретривъра на Ричард и Симон, който имал ушна инфекция, и Симон му разказала цялата история. После пък Малкълм я разказал на Саймън и Сали, и Джеймс бил подложен на безмилостни — но според Кати със сигурност дружески — закачки до края на деня.

— Бесен е на Симон — каза Кати. — Което е много смешно, защото май си мислеше, че тя си пада по него.

— А така ли е? — прекъсна я със смях Стефани.

— Не, не мисля. Ричард е разкошен и е луд по нея. Мисля, че тя просто се държи любезно.

— А ти как си? — попита Стефани.

— Знам, че е ужасно да го призная, но всъщност съм добре. Той си го заслужава — каза Кати убедено.

Стефани се запита дали Джеймс този път не очаква с по-голямо нетърпение завръщането си в Лондон, защото се е направил на глупак пред всички там. Възнамеряваше да е изключително мила с него тази вечер, затишие преди буря, така да се каже, докато с Кати решат какъв да е следващият им ход.

Към пет без пет тя и Наташа взеха такси, а ужасното зелено нещо в яркожълта торба лежеше между тях. Кати й беше казала, че Джеймс обикновено тръгва за Лондон към един на обяд, но Стефани отвърна, че той не се прибира преди пет и половина. И двете нямаха представа защо пътува толкова дълго.

— Не забравяй — каза й Наташа, когато я прегърна, щом таксито сви по Белсайз Авеню, — просто стискай зъби и се усмихвай.

Колата на Джеймс беше на улицата, когато таксито спря. Беше пристигнал рано. Стефани се усмихна. Явно добре го бяха поразтърсили.

— Здрасти — извика тя, щом отвори входната врата. Фин се втурна изневиделица към нея, а после Джеймс се появи от дневната и я награби в мечешка прегръдка. — Пристигнал си по-рано от обичайното — каза тя без дъх, когато я пусна.

— Исках да се прибера у дома. Липсвахте ми.

— Чудесно. — Стефани свали ръцете му от себе си. — Ще можеш да помогнеш на Фин с домашните.

— Е — каза тя, когато седнаха да вечерят, — как мина седмицата ти?

— Ами нормално, добре — каза той, без да издаде нищо. — А при теб? Мередит още ли е истински кошмар?

Стефани се чудеше дали не й се е причуло. Джеймс никога не питаше за работата й. Никога. А фактът, че помнеше името на една от клиентите й, беше истинско събитие.

— О, не ме карай да говоря за Мередит.

Джеймс се усмихна.

— Не, давай, искам да чуя за нея. Започна ли да ти се натиска вече?

Господи, помисли си Стефани, явно е много отчаян, щом иска да отклони разговора от себе си.

И тя му разказа за зелената рокля — дори я извади от торбата за илюстрация — и той се смя, а после каза, че Мередит сигурно прилича на малко хълмче с нея. За част от секундата Стефани забрави какво се случва с тях, но после я прониза мисълта колко му е лесно да се преструва, че всичко е наред, че са щастлива двойка, която разпуска след работния ден, че всъщност няма любовница в провинцията и целият му живот не е една голяма лъжа.

— Е, както и да е — рече тя и прибра роклята в торбата. — По-добре да не я мачкам, в случай че се наложи да я върна.

18.

Денят на Кати беше добър. Макар да започна зле. Тя бе развълнувана от събитията на вечерята, които й се струваха като сън. Когато видя Джеймс разстроен и смутен, изпита неочакван прилив на удоволствие, който я накара да се чувства едновременно виновна и въодушевена. Беше очаквала да й домъчнее за него или да се изкуши да признае своята роля в тази трагикомедия, но откри, че у нея има добре скрито стоманено ядро, защото гледаше терзанията му, без да се трогне. Тази сутрин обаче, когато се сбогуваха за следващите три дни, осъзнаваше, че връзката й — която само допреди две седмици смяташе за съвършена — е свършила. Усети, че плаче на рамото му, и той, глупакът, реши, че е защото ще й липсва, макар донякъде да беше точно така.

Целуна я по главата.

— Ще се върна в неделя, глупаче — каза той и Кати си помисли колко снизходително звучи. Това я накара да спре да плаче и да си припомни какво върши и защо.

Щом той замина, тя прегледа унило пощата, която се състоеше от картички от Хю и Алисън („Каква прекрасна вечер. Нека я повторим скоро.“) и Сам и Джеф („Много благодарим, както винаги!“). Никой не споменаваше неловкия край на вечерята и тя знаеше, че никога няма да го направят. Просто постепенно щяха да се отдръпнат и накрая щяха да привлекат някоя друга нещастна двойка в своя приятелски кръг. С малко късмет повече нямаше да й се налага да води любезен разговор с някого от тях, освен по едно „здрасти“.

Ричард и Симон щяха да й липсват най-много — те бяха най-близо до нейната възраст и имаха общи неща, — но пък сигурно щяха да сметнат всичко това за ужасно забавно и Кати беше сигурна, че ако след време се обади на Симон и я покани на питие, тя ще се съгласи. Междувременно нямаше намерение да влиза в контакт с тях сега, защото знаеше, че Джеймс ще е твърде смутен да направи първия ход, а тя искаше той да страда от загубата на приятелите си.

Огледа малката си къщичка и си помисли колко ще е хубаво да си бъде отново само нейна. Можеше да я боядиса в лилаво или в бледорозово и да освежи дневната, като боядиса една от стените в цвят, който Джеймс никога не би позволил. Можеше по цял ден да пали ароматни свещи, ако иска, без той да мърмори, че къщата мирише на църква. Стенли щеше да може да сяда на дивана. Когато на вратата се позвъни няколко минути преди десет, тя вече мислено предекорираше цялата къща и отново беше забравила за часа на Оуен.

Тя започна с обичайното („Как спиш?“ „Може ли да ти видя езика?“), като се ужасяваше от предстоящия час, в който щеше да слуша за пореден път историята му, но той я изненада.

— Местя се — каза най-неочаквано.

— Наистина ли? Много се радвам за теб. — Досега той бе непреклонен по този въпрос, не искаше да се изнесе от дома си въпреки невъзможната ситуация.

— Взех си малка къщичка на Спрингфийлд Лейн. Само под наем, но е някакво начало.

— И как така се реши? — попита Кати.

— Заради онова, което ми каза миналата седмица. Как негативната енергия ще те унищожи, ако й позволиш.

— Но аз ти го повтарям от месеци.

Оуен прокара ръка през косата си.

— Мисля, че започнах да те слушам. Трябва да ти благодаря. Още щом взех решението, се почувствах много по-позитивен. Точно както ти каза, че ще стане. Сякаш пак си връщам контрола.

Кати се почувства както сигурно се чувстваше една горда майка, докато гледа как детето й за първи път кара велосипед без помощни колела.

— Господи, браво на теб! — каза тя. Беше невероятно, че е помогнала някак за промяната в нечий живот. Дори с мъничко.

Успя да задържи това чувство и когато Оуен започна да обяснява, че докато събирал багажа, изхвърлил всичките вещи на жена си през градинската стена. Една малка ваза „Муркрофт“, която била подарък на Мириам от майка й за сватбата и стояла в кутия на тавана, прелетяла през прозореца на зимната им градина.

— Дали не е прекалено? — попита тя, защото не знаеше какво точно да каже.

— Заслужават си го. Видях ги да се чукат там една нощ. Наглеци! Изобщо не им пукаше, че щорите са отворени — каза той през зъби.

Кати се засмя.

— Имах предвид вазата, сигурно е скъпа.

— О, сигурно.

Въпреки заявлението на Оуен, че се мести, те като че ли поеха отново по познатата, добре отъпкана пътека (тя е кучка, а той е копеле), но когато Кати го помоли да й опише новия си дом и какво смята да направи там, Оуен се ободри и новооткритият му оптимизъм се завърна. Прекараха остатъка от часа в обсъждане на цветовете и подовете и макар че Кати предпочиташе да се оттегли в съседната стая, докато иглите извършат магията си, както правеше при другите клиенти, часът мина доста по-приятно от обичайното.

— Може би — каза тя, когато сеансът приключи, — щом се установиш на новото място, ще успееш да си намериш работа. — Тя не уточни какво има предвид, а именно: „И тогава ще можеш да ми дадеш парите, които ми дължиш“, но то си беше ясно.

— Да — усмихна се Оуен. — Кой знае? Може да успея.

След като той си тръгна, тя си облече якето и отиде с колата до „Хоумбейз“ в покрайнините на Линкълн, където си купи палитра на боите и няколко списания за интериорен дизайн. Нямаше да навреди да потърси идеи.

— Изморен съм. Може би трябва просто да го пропуснем и да си легнем рано.

— Но аз купих билетите — каза Стефани с невинна усмивка. — Искаш да го гледаш от векове. Мислех, че ще те изненадам приятно.

— Така е. Много мило, че си се сетила, но нямам сили. Защо не проверим дали няма да ги сменят за друга вечер?

Стефани се опита да изглежда разстроена.

— Но Каси ще дойде да гледа Фин. Хайде, Джеймс, почти не излизам напоследък.

Той прекара ръка по челото си.

— Добре, кога започва?

Победа. Джеймс не знаеше, разбира се, че тя е напълно наясно, че той вече е гледал новия филм с Уил Смит с Кати, защото тя й го бе споменала в един от телефонните им разговори — били на кино, за да се разсее той от провала на вечерята, а после Джеймс казал, че предпочита да си разреже очите с бръснач, отколкото да изгледа тази глупост отново.

— Отлично — каза й Стефани. — Ще купя билети.

— Знаеш ли — каза той сега, когато тъкмо щяха да излязат. — Чух, че не бил толкова добър, колкото изглежда.

— И къде го чу? — попита Стефани.

— Ами просто прочетох лошо ревю някъде. Не помня къде.

— Е, винаги има по някое лошо ревю. Спомняш ли си филм, който да е получавал само добри ревюта?

Тя знаеше, че той умира да каже: „Виж, пълен боклук е. Гледал съм го“, но не можеше, защото трябваше да обясни защо не й е споменал по телефона през седмицата, че е ходил на кино и с кого. Джеймс винаги се преструваше, че няма никакъв социален живот в Лоуър Шипингам, освен по една бира в кръчмата с Малкълм и Саймън. Вместо това той изсумтя: „Да, сигурно“ и пъхна с неохота ръка в ръкава на якето си.

Щом стигнаха в киното, Стефани се зачуди дали не наказва повече себе си, отколкото него. Филмът беше непоносим. Само въздишките и шаването на Джеймс я ободряваха. По едно време, някъде след час и половина, той се наведе към нея и прошепна в ухото й, че май е по-добре да ограничат загубите и да отидат на пица, но тя отказа, искала да го гледа до края, в случай „че стане по-добре“.

— Не, няма да стане по-добре — каза той нацупено.

— Ти пък откъде знаеш? — попита тя. — Може и да стане.

— О, добре де — каза, щом филмът свърши и се качиха в такси за дома. — Откъде можехме да знаем, че е толкова слаб?

Джеймс не отговори.

— И после очите му се извъртели назад.

Стефани чуваше как Фин говори по телефона, докато тя тичаше надолу по стълбите. Чу го да звъни от банята и извика: „Аз ще вдигна“, но без полза.

Нямаше представа с кого говори той, можеше да е с някой търговец дори: Фин много обичаше да разказва на всички историята за кончината на Спайк в най-зловещи подробности.

— А езикът му провиснал — тъкмо казваше Фин, когато тя взе слушалката от ръката му.

— Кой е? — изсъска.

— Баба — каза Фин и извъртя очи, сякаш питаше кой друг може да бъде.

— Е, добре, върви да направиш онзи проект за викингите. Ще дойда да ти помогна след минутка — каза Стефани, като запуши с длан слушалката. — Здравей, Полин, как си?

— О, много по-добре, след като чух за хамстера на приятеля на Фин — засмя се свекърва й.

Стефани, противно на клишето, много обичаше родителите на съпруга си. Когато за първи път отиде с Джеймс в дома му — месеци след като започнаха да се срещат и след много възражения от негова страна, че всъщност не бил близък с майка си и баща си, — той не спря да се извинява по пътя, че къщата била малка, а родителите му имали доста провинциален вкус. Тя се засмя; той още не се беше запознал с нейното семейство и като че ли бе решил, че са богаташи от горната средна класа. Бъркаше, те бяха от долната средна класа, но тя едва по-късно осъзна, че предположенията му говорят повече за него, отколкото за нея. Той се срамуваше от произхода си.

Джеймс й беше обрисувал толкова ярка картина, че когато спряха пред спретната малка къща, Стефани си помисли, че са сбъркали мястото. Да, в този квартал всички къщи бяха еднакви, но добре поддържани. Тя се огледа за графити, за хулигани, за наркодилъри, които очакваше заради описанието на Джеймс на мястото, където бе израснал, но видя само едно странно градинско джудже и малко порутени камъни. Майка му Полин и баща му Джон ги чакаха на входната врата и почти задушиха сина си с прегръдки, а Стефани посрещнаха като дъщерята, която винаги са искали.

— Те са обикновени хора — беше й казал Джеймс в колата към дома. — Обикновени хора с обикновен живот.

— Много са мили — отвърна тя, внезапно усетила нуждата да ги защити, особено Полин. — Те много се гордеят с теб.

— Знам, че е така — отвърна той, като омекна малко. — Аз съм единственият от децата на приятелите им, който учи в университет. Така имат с какво да се хвалят.

— Е, аз ги намирам за прекрасни — каза тя и включи радиото, за да покаже, че разговорът е приключил.

В следващите години Стефани се възползваше от всяка възможност да прекара време със свекъра си и свекърва си. Полин беше точно каквато трябва да бъде една майка, сърдечна и грижовна, винаги някъде на заден план с кана чай и чиния бисквити, готова да те поглези. Стефани не се съмняваше, че нейните собствени родители я обичат, но те не бяха такива. Бяха загрижени, но по-дистанцирани емоционално. Полин раздаваше прегръдки, целувки и мили думи, беше мека и сладка като гигантско говорещо плюшено мече.

Джон не беше много по-различен. Той бе много сантиментален, веднага се разплакваше от някоя статия във вестниците за изгубено дете или изоставено кученце, нещо, което Джеймс смяташе за смущаващо, но на Стефани винаги й се искаше да го прегърне.

Когато Фин се роди, Джон беше извън себе си от радост, когато взе в ръце първия си внук. Плачеше и се смееше едновременно. Родителите на Стефани, свикнали с многото внуци от брат й и сестрите й, също бяха там, но говореха на Фин по-делово, сякаш искаха да му дадат съвет за ипотечен кредит. Стефани винаги беше мечтала за повече емоции в живота си. И ето че сега ги имаше.

Последното, което искаше, бе да съобщи на Полин и Джон, че връзката й с Джеймс е приключила, макар че вероятно все някога щяха да разберат. Междувременно знаеше, че Полин е много наранена, че Джеймс така и не ги покани да го посетят в Линкълншир, и затова реши, че е време да оправи това. Не й беше приятно да ги използва като пешки в кампанията си срещу сина им, но щеше да се погрижи те никога да не разберат това — всъщност беше решена да се увери, че ще си прекарат добре там.

— Имам една идея — каза тя сега по телефона. — Джеймс все казва колко ще е хубаво, ако отидете да го видите в провинцията…

— Наистина ли? — попита Полин и удоволствието в гласа й изпрати стреличка на вина в сърцето на Стефани. Запита се дали ще може да направи това. Искаше да се увери, че Джеймс ще се държи добре с родителите си, когато се появят там. Реши, че ще е твърде жестоко да ги накара да се появят изненадващо, макар че това щеше да създаде най-много проблеми на Джеймс. Но знаеше и че ако му каже, че ще отидат, той ще им се обади и ще им заяви, че е твърде зает и по-добре да дойдат в Лондон за уикенда.

— Е — продължи, като мислеше в движение, — може би ще ви хареса да прекарате ден-два в Линкълн. Ще ви резервираме хубав хотел в центъра на града, защото, нали знаеш, че апартаментът над клиниката му е малък. Така, когато Джеймс работи, вие няма да сте принудени да стоите в Лоуър Шипингам, а ще можете да разгледате катедралата и стария град. Ще е нещо като ваканция. — Идеално. Те щяха да са достатъчно близо до Джеймс, за да го притесняват, но не толкова близо, че да се уплаши, че ще видят Кати. Разбира се, Кати щеше да се погрижи да се видят, но Джеймс не биваше да знае това.

— Вие с Фин ще бъдете ли там? — попита с надежда Полин.

Стефани често се питаше дали Полин я мисли за лоша съпруга, щом оставя Джеймс през половината седмица сам, но дори да беше така, никога не би го казала.

— Фин трябва да е на училище.

— Дали да не почакаме до ваканцията… тогава ще можем да отидем заедно.

— Знаеш ли — каза Стефани, — защо не дойдете после тук? Джеймс ще ви докара и ще останете няколко дни. Ще ни е много приятно. Можем да го направим следващата седмица.

— Боже — каза Полин, звучеше развълнувана като ученичка. — Звучи прекрасно. Нека само поговоря с Джон и ще ти се обадя.

Стефани затвори телефона. Стана съвсем лесно.

19.

— Как така щели да идват в понеделник?

Джеймс знаеше, че крещи, и знаеше, че Стефани сигурно ще сметне реакцията му за прекалена, но не можа да се сдържи. Това не беше възможно. Стефани му казваше, че майка му повдигнала въпроса, че той никога не ги е канил да го посетят в провинцията, и на нея така й дожаляло, че предложила да отидат в Линкълн тази седмица.

— Какво друго можех да сторя? — каза тя. — Струва ми се, че тя си мисли, че се срамуваш от тях, и това много я обижда. Нищо няма да ти стане да ти погостуват няколко дни.

— Но аз работя — отвърна той, вкопчвайки се за сламка. — Нямам време да забавлявам гости.

— Точно така — каза Стефани. — Затова им резервирах хотел в Линкълн. Могат да се разхождат и да се забавляват сами. Ако и вечерите имаш работа, там има много ресторанти, където да отидат, има и театър. Така ще се почувстват желани и вероятно ще се наложи да се видиш с тях само веднъж. А после ще дойдат тук и ще ги посрещнем както трябва.

— Сигурно — каза неохотно Джеймс. Съзнаваше, че Стефани е права. Освен това така нямаше да се притеснява, че ще се опитват да си издействат нова покана скоро. Понякога се чувстваше зле заради начина, по който се отнасяше с родителите си. Обичаше ги, наистина, и с годините бе започнал да оценява колко много са направили за него. Но някак си, когато ги видеше, отново се превръщаше в нацупения тийнейджър, сопваше се на опитите на майка си да поговори с него за работата му и постоянно я поправяше, ако използваше неправилно някоя дума. Повече му се удаваше да ги обича от разстояние. Ако позволеше на Стефани да осъществи плана си, всички щяха да спечелят: родителите му щяха да се похвалят на приятелите си, че гениалният им син ги е поканил да му гостуват няколко дни, а той щеше да се чувства добре заради жеста, макар че щеше да твърди, че има работа и не може да се види с тях вечерите. Всъщност колкото повече мислеше за това, толкова по-добра му изглеждаше идеята на Стефани.

— Права си — каза той и се усмихна за първи път, откакто тя му съобщи новината. — Идеята е чудесна.

Цялата събота Кати вършеше разни неща за себе си. Вече щеше да е така. Тя ще е на първо място, а останалите ще чакат. Винаги беше поставяла чуждите нужди пред своите — Джеймс, приятелите й, клиентите, дори човек, когато е срещнала веднъж в банката. Винаги искаше да помага на хората.

— Много си податлива — каза й майка й, след като бе заела пари на съседка, въпреки че не можеше да си го позволи. Дълбоко в себе си знаеше, че тя дори няма да помисли да й ги върне. Е, дотук беше.

Започна с боядисване и изправяне на косата. Джеймс обожаваше дългите й руси къдрици. Те бяха първото, което беше забелязал у нея. Обичаше да ги увива на пръстите си и като че ли можеше да ги гледа с часове. Химикалите щипеха ужасно, но си струваше да види изражението му. Ако трябваше да бъде честна, правата коса не й отиваше, но изобщо не й пукаше. Това беше само коса. Щеше да порасне за месец-два. Беше се чудила дали да не я направи черна — винаги бе искала да е тъмна и загадъчна, — но й се стори прекалено. Не биваше да отблъсква Джеймс, преди да е готова. Затова се остави фризьорът да я убеди да я направят тъмночервена, като някоя приказна богиня, както се изрази той. Права червена коса, точно като на Стефани. Тя се засмя, когато видя отражението си. Това щеше да го влуди.

Щом приключи с прическата, беше изтощена от дългото седене на стола, затова слезе на долния етаж в спа салона и за неин късмет имаше свободен час. Поглези се с масаж и маска, после излезе порозовяла и сияеща като бебе. По пътя към дома си купи списания — разни жълти списания за знаменитости и проблемите им с теглото, и кой с кого спи — и органични наденички с картофено пюре за вечеря. Писа на Джеймс, че ще ходи при майка си, после отвори домашния телефон и изключи мобилния. Наля си чаша вино, нахрани Стенли с малко от пържолата, която Джеймс беше сложил във фризера за себе си и която тя беше размразила тази сутрин, и се сви в голямото кресло в дневната.

Стефани й се бе обадила по-рано, за да й разкрие следващата част от плана. Кати помнеше деня, в който Джеймс й каза, че вече не поддържа връзка с родителите си. Не ги виждал отдавна и тя се трогна от болката, която това отчуждение му причиняваше. Той опитал всичко, за да оправи нещата, но майка му и баща му не отстъпвали, затова се отказал. Трябвало да продължи напред, каза той тъжно, иначе това щяло да го съсипе. Когато тя настоя да разбере защо точно са се отчуждили, той измисли някаква заплетена история: майка му взела страната на Стефани при развода, защото според нея било много егоистично от негова страна да прекарва половината седмица на север.

— Тя каза, че ме е грижа повече за кариерата ми, отколкото за семейството.

— Но нали сте се преместили в Лондон заради кариерата на Стефани! — възкликна възмутено Кати.

— Точно така — отвърна той. — Мислех си да й го кажа, но не исках да изглежда, че се опитвам да прехвърля цялата вина върху Стефани: И двамата сме еднакво виновни.

— Ти си толкова добър човек — каза Кати и като си спомни сега за това, се засмя с глас.

— Е, накрая се стигна до голям скандал. Мама каза, че съм огромно разочарование, а татко добави, че съм разочаровал всички, като съм позволил брака ми да се разпадне. Тръгнах си, преди да кажа нещо, за което ще съжалявам, и не съм говорил с тях оттогава.

— Горкичкият. — Кати го погали по главата.

— Стига Фин да може да вижда баба си и дядо си, друго не ме интересува. Вече съм възрастен човек. Мога да живея без родителите си.

— Аз не бих могла да понеса да не се виждам с мама — каза Кати. — Надявам се, че Стефани оценява това, което си направил за нея.

Джеймс се засмя насилено и малко тъжно, както й се стори тогава.

— О, съмнявам се.

От малкото случаи, когато бе споменавал детството си или семейството си, тя бе останала с ясното впечатление, че родителите му са били много взискателни и той винаги е усещал, че не оправдава очакванията им.

— Но ти си ветеринар — беше казала тя. — Това е достатъчно впечатляващо.

— Те не мислят така. Честно да ти кажа, не знам какво трябваше да сторя, за да ги впечатля.

Затова, когато Стефани й каза, че Джеймс води дълги разговори с любящите си родители поне веднъж седмично и Полин се хвали на всички с „моя син ветеринарят“, Кати се стъписа. Вече разбираше, че за него е било важно родителите му никога да не дойдат тук — това щеше да взриви двойствения му живот, — но лъжата бе така сложна и заплетена, а той я разказваше с такова удоволствие. Стефани беше казала, че те са много добри хора и трябва да планират внимателно следващата седмица, за да не бъдат наранени Полин и Джон. И Кати се съгласи с готовност. Нямаше желание да се държи зле с хора, които дори не познава, а и те като че ли също бяха жертви на лъжите на Джеймс. Съчувстваше им.

20.

Флъфи О’Лиъри беше разпъната на операционната маса с увиснал от устата език, докато упойката си вършеше работата. Това беше рутинна операция и Джеймс беше правил стотици такива.

Флъфи наистина беше малко по-старичка от другите котки, които кастрираха, но собственичката й, Аманда О’Лиъри, беше твърдо решена да й позволи да се отдаде на естествените си женски инстинкти, преди те да й бъдат отнети насилствено, и да роди поне едно котило. Флъфи беше делово чифтосана с близък неин роднина, сметнат за достоен за тази чест, и роди слабички, болнави на вид котенца с червени присвити очи и течащи носове — симптом на твърде близкото родство на предците им.

Джеймс никога не беше харесвал особено Флъфи, която беше възможно най-непухкава за котка и имаше тенденцията да хапе и драска всеки, който припареше до нея, но не можеше да не се възхити на слабото й мускулесто тяло толкова скоро след като бе родила пет бебета. При горките жени не беше така, помисли си той, а после се скастри сам. Нима беше станал толкова повърхностен? Да, вероятно.

Така и не можа да свикне със стриите на Стеф и с мекия й корем, след като роди Фин. Господи, беше много по-лесно да си животно. Рядко ще видиш мъжко куче, на което не му се прави секс само защото женската има малко целулит по хълбоците. Със Стеф обаче нещата се бяха променили предимно защото тя започна да се притеснява твърде много какво ще си помисли той. Вече се преобличаше с гръб към него или дори в банята, на затворена врата. Именно тази нейна срамежливост го отблъскваше, а не промените в тялото й. Така възбудата му изглеждаше нещо мръсно и нежелано, нещо, от което тя се срамуваше. Кати, от друга страна, още беше неувредена в това отношение. Едно женско куче не би имало нищо против, ако партньорът му чука половината кучки в страната. При животните нещата май стояха по-правилно, отколкото при хората.

Често се улавяше, че мислите му блуждаят така по време на процедурите и внезапно осъзнаваше, че сестрата му подава иглата, за да зашие разреза, и всичко е приключило, без дори да е забелязал. Когато се случи за първи път, с дни се притеснява какво може да се е объркало. Сега просто приемаше, че просто това е неговият начин да се справи със скучните задължения. Изми си ръцете, провери дали Флъфи се свестява и тръгна към рецепцията на горния етаж, за да се обади по телефона, преди да приеме следващия си пациент.

Родителите му пристигаха в понеделник следобед и той трябваше да позвъни на Сали в другата клиника да отмени ангажиментите му, за да може да отиде да ги види и да се прибере вечерта при Кати, без тя да се чуди къде е. Беше им резервирал билети за „Колко е важно да бъдеш сериозен“ в Кралския театър за понеделник вечерта и им каза, че е на повикване и не може да отиде с тях. Естествено, те разбираха, че няма как пейджърът му да се разписука по време на представлението. Сега оставаше само да измисли начин да се отърве от среща с тях във вторник вечер и готово. Можеше да си вземе дълга обедна почивка и да ги заведе в някоя кръчма, а после в сряда щеше да ги откара в Лондон. Знаеше, че ще са разочаровани, че не са били в Лоуър Шипингам, за да видят къде работи и да се срещнат с колегите му, но това бързо щеше да бъде компенсирано от радостта им, че го виждат, и от мисълта, че полага усилия, за да прекара време с тях. Почти нямаше търпение да дойдат.

— Току-що се видях със Сам Макнийл — каза му Сали още щом осъзна с кого говори. — Тя още разправя как си купувал за вечерите готова храна от „Льо Жоли Пуле“ и си се преструвал, че си я сготвил сам. Господи, как се почувства, когато разбраха?

Джеймс си спомни защо точно не харесва Сали и защо трябва да я смени с друга.

— Можеш ли да отмениш всичките ми ангажименти в понеделник следобед? Виж дали Саймън или Малкълм могат да поемат нещо, което не търпи отлагане.

— Защо? Какво ще правиш? — попита тя и той реши — не, определено трябва да уволня това момиче, ужасна е.

— Не е твоя работа — сопна й се. — Просто го направи.

Затвори телефона, без да се сбогува и с развалено настроение.

Стефани и Наташа се справяха доста по-добре с Менди Мартин, отколкото с другите си две клиентки за наградите БАФТА. Менди беше изгубила „и“-то от името си, за да се различава от друго момиче на име Минди, което също бе станало известно по неясна причина. И двете се опитваха да се лишат от фамилиите си и да бъдат популярни само с първото си име. Понастоящем Минди печелеше надпреварата с две заглавия от последните седмици: „Безутешната Минди“, на интервю, в което се жалваше, че си няма приятел, и „Сръчната Минди“, с нейна снимка почти само по гащеризон, на път за магазина, за да купи боя. Менди смяташе, че все още има възможност и тя да се появи под заглавие „Менди и денди“, ако успееше да се снима с някой готин младеж под ръка, или може би „Сприхавата Менди“, макар че това не звучеше особено ласкателно. Наташа и Стефани не разбираха защо тя плаща за съвети на стилист, но вероятно защото Минди имаше такъв. Менди им обясни, че трябва да облече нещо, което ще я вкара във вестниците. Нямаше значение какво ще е (скиорска шапка, боулинг топка с фитил и надпис „бомба“, предложи шеговито Наташа, но Менди не се съгласи). Стефани малко се притесняваше да приеме Менди за клиент, но Наташа я увери, че няма опасност някой журналист да попита Менди кой е стилистът й, затова просто трябва да й вземат парите и да действат.

Сега бяха в „Ажент Провокатьор“ и се опитваха да намерят бельо, което може да се носи като тоалет, без да арестуват Менди. Стефани се надяваше, че когато Фин порасне, никой няма да му каже, че майка му е окуражавала деветнайсетгодишно момиче да излиза вечер полуголо.

— Може би трябва да си вземеш нещо такова — каза Наташа, като държеше наистина много красиви прашки и сутиен. — Ще дадеш на Джеймс храна за размисъл.

— Вероятно дори няма да забележи — каза мрачно Стефани.

— Очевидно — обади се Менди — не бива да оставяш мъжа си да излезе от къщи, без да си му направила свирка. Така, дори да срещне страхотна жена, няма да кръшне, защото ще си мисли какво си има у дома.

— Ти наистина трябва да станеш брачен консултант — каза Стефани. — Мъжете ще се редят на опашка да водят жените си при теб, ако знаеха, че ще им даваш подобни съвети.

— Е, прочетох го в едно списание.

— Нека проведем този разговор отново след няколко години, когато ще имаш две деца и съпруг, чиято идея за поддръжка е да си оскубе космите от носа с твоите пинсети.

— Не го прави, нали? — погледна я ужасена Наташа.

— Знаеш, че и Мартин го прави. Твоят брак просто не се е скапал дотам, че да го прави пред теб.

— Трябва да поработиш върху отношенията ви. Да положиш усилие — сложи ръце на кръста си Менди, явно нехаеща за факта, че минувачите по улицата могат да я видят как стои там по бельо.

Стефани се наежи.

— И точно колко връзки си имала ти, Менди? Имам предвид истински връзки, не едно бързо с някакъв тип, чието име дори не знаеш.

— Стеф — погледна я предупредително Наташа.

Менди обаче не се смути.

— Не, няма проблем — каза тя. — Всъщност аз съм с приятеля си още от четиринайсетгодишна. И никога не съм спала с друг.

— Наистина ли? — изчерви се Стефани. — По дяволите, извинявай.

— Не се тревожи. Всички ме мислят за уличница. Свикнала съм.

— И ти наистина ли… всеки път, преди да излезе? — попита Наташа.

— Господи, не! Просто казвам какво прочетох в едно списание.

— Менди, наистина ли искаш да отидеш облечена така? Все пак можем да ти намерим хубава рокля или нещо друго. — Стефани потърка очите си. Скоро нямаше да им останат никакви клиенти, ако продължаваше да ги обижда така.

— Не мислиш ли, че трябва да си вземеш две седмици почивка? — попита плахо Наташа, когато таксито пое по главната улица на Камдън.

— И какво да правя? — сопна се Стефани.

— Ами просто си помислих, че може би имаш нужда от ваканция.

— Притесняваш се, че разстройвам клиентите, нали?

— Е, така е, да.

— Нямам нужда някакво деветнайсетгодишно момиче да ми чете лекции за брака.

— Знам. Тя просто се опитваше да бъде мила. И дори да не беше така, ни плаща, така че не можем да се караме с нея.

Стефани знаеше, че се държи като сърдито дете, но не можеше да спре.

— Под „ние“ имаш предвид мен, доколкото разбирам?

— Имам предвид и двете ни — каза дипломатично Наташа. — Знам, че са дразнещи, Менди, Сантана и Мередит, но до БАФТА остават само няколко седмици, затова трябва да мислим за парите и да си държим езика зад зъбите.

Стефани въздъхна шумно.

— Права си, но последното, което ми трябва сега, е свободно време. Май беше грешка да провлачвам тази история с Джеймс. Може би трябваше просто да му кажа да се разкара още щом разбрах.

— Да не искаш да кажеш, че не изпитваш поне малко удоволствие от фиаското му на онази вечеря?

Стефани успя да се усмихне.

— Е, може би мъничко.

— Само си представи физиономията му, когато… как й беше името… Сам… е прочела какво пише на касовата бележка.

Стефани се засмя.

— Кати каза, че приличал на куче, хванато на местопрестъплението, докато яде нечия торта за рожден ден.

— Много ми харесва как се е опитал да отрече в началото.

— Горкият Джеймс — каза без никакво съчувствие Стефани. — И ще става по-лошо.

21.

Последните няколко дни бяха почти терапевтични за Джеймс. Далеч от унизителната сцена с вечерята — и всъщност от всички, които знаеха за нея, — той почти успя да забрави за случилото се. Можеше да си върши нормалната работа в Лондон, без да слуша шеговити коментари, които го изпълваха с унижение. Това беше проблемът на живота в малко село: всички знаеха всичко за другите. Скоро щеше да се забрави, но засега още беше болезнено да си прицелът на шегите. Никога не му се бе удавало да се надсмива над себе си.

След разговора със Сали той се обади на Малкълм и после на Саймън. Каза им, че е решил да се отърве от нея. Те възразиха, че няма никакво основание за това. Тя работеше много старателно и беше изключително надеждна.

— Дори дойде на Коледа миналата година, когато имахме спешен случай — бе казал гневно Малкълм.

Джеймс, подразнен от липсата на подкрепа, се заинати още повече. Това беше неговата клиника, каза той властно. Може да уволнява и назначава когото си поиска.

— Тогава защо изобщо ни питаш за мнение? — каза Саймън.

— Не можеш да уволняваш хора просто така — продължи да настоява Малкълм. — Има си процедура. Устно и писмено предизвестие, такива неща.

— Не ставай глупав — отвърна Джеймс. — Това не е „Голдман Сакс“.

Когато й се обади да й съобщи лошата новина, Сали не можа да повярва.

— Шегуваш се, нали? — попита тя. Явно реши, че това е някаква странна шега. Когато стана очевидно, че Джеймс е ужасно сериозен, тя се разплака от възмущение.

— Но къде сбърках? Просто ми кажи и ще се опитам да го оправя.

Джеймс не се отказваше. Не ставало дума за работата й, а за поведението. Вече бил получил няколко оплаквания от клиенти, измисли той в движение. Това не беше вярно, разбира се. Всички в селото харесваха Сали.

— От кого? — попита тя.

— Не мога да ти кажа. Поверително е.

— Но това не е честно — проплака тя. — Малкълм и Саймън знаят ли?

— Опасявам се, че и тримата сме на едно мнение. Получаваш едномесечно предизвестие, разбира се, за да имаш време да си намериш нова работа.

Щом затвори телефона, Сали излетя в кабинета на Малкълм. Преди да е имала възможност да каже нещо, той вдигна ръце да я спре.

— Ние със Саймън нямаме нищо общо. Аз бих го съдил за неправомерно уволнение, ако бях на твое място. Има си закони за тези неща.

— Никога не бих го направила. Просто ще си потърся нова работа и ще се махна тихо и кротко. Но искам да разбера какво съм сторила.

— Аз също — каза Малкълм и я прегърна.

Половин час след разговора Джеймс реши, че може би е попрекалил. Все пак Сали само се пошегува с него: тя нямаше как да знае, че темата е толкова болезнена. Зачуди се дали да не й се обади отново и да й каже, че е размислил, или пък че е разбрал, че оплакванията не са основателни и, естествено, е променил решението си, но имаше чувството, че вече е стигнал твърде далече и няма връщане назад, след като й каза, че причината е в поведението й, така че не направи нищо. Щеше да й даде добра препоръка и беше сигурен, че ще си намери бързо работа. Освен това щеше да изглежда слаб пред Малкълм и Саймън, ако отстъпеше, а това никога нямаше да стане.

Двете ужасни случки със Сали и вечерята, да не говорим за гостуването на родителите му, заплашваха да помрачат скъпоценния му почивен ден. Още от ученик не се бе чувствал така — когато последните прекрасни дни от лятната ваканция бяха прахосвани заради депресията му при мисълта за новия учебен срок.

Накрая остана в леглото твърде до късно, като някой кисел тийнейджър, и излезе от спалнята едва в единайсет и половина. Фин седеше тъжно на стълбите точно пред вратата.

— Нали щеше да ме водиш в парка — каза той укорително. — Чакам те тук от един час и единайсет минути… — погледна си часовника — и двайсет и седем секунди.

Джеймс усети пробождане на вина. Виждаше Фин достатъчно рядко и наистина му беше обещал да играят футбол в Риджънс Парк, ако времето е хубаво.

— А защо не ме събуди? — разроши той косата му.

Фин се отдръпна.

— Защото мама ми каза да не те будя. Сигурно си бил изморен, щом спиш толкова до късно, и трябвало да те оставя на мира.

— Знаеш ли — каза Джеймс, — следващия път все пак ме събуди. Обещавам, че няма да ти се сърдя, колкото и да съм изморен. Става ли?

Фин опита да запази ядосаното си изражение.

— Добре.

— А сега да идем да открием мама и да видим дали ще ни позволи да си направим пикник. Какво ще кажеш?

— Само ти и аз — рече Фин, който обичаше майка си, но отчаяно искаше да получи цялото внимание на баща си.

— Разбира се — отговори Джеймс, уверен, че е спечелил отново сина си. — Само ние двамата.

22.

Пътуването от Челтнъм до Линкълн с влака продължаваше три часа и половина и имаше смяна в Нотингам. Полин беше разучила разписанието и като че ли нямаше по-бърз или по-лесен начин, затова приготви сандвичи и бутилки с вода за всеки случай, като се увери, че Джон е запазил спортните страници от последните вестници, за да се занимава с нещо във влака. Тя възнамеряваше да довърши книгата на Мейв Бинчи, която бе започнала преди два дни. Щяха да си вземат такси до гарата, което беше донякъде ненужен разход, но Джон не можеше да се качва по автобуси с това коляно. Щяха да стигнат точно навреме, за да си купят билети и да открият перона, без да се паникьосват и да бързат. Щеше да е истинско приключение.

Тя бяха свикнали с пътя към Лондон. Посещаваха Джеймс, Стефани и внука си три-четири пъти годишно и обикновено оставаха за една нощ в стаята им за гости. Беше изминала година, откакто не бяха отсъствали задълго от дома — Стефани ги убеди този път да останат в Лондон две нощи, защото се тревожеше, че ще са изморени след дългото пътуване с кола от Линкълн. Така ставаха общо четири нощувки, което си беше истинска ваканция. Съседката Джийн щеше да наминава да храни канарчето.

Стефани им беше намерила хотела — типично за нея, все се опитваше да им спести усилия. Полин се смяташе за голяма късметлийка с такава снаха. Имаше приятелки, които едва поддържаха някакви отношения със синовете си, след като те се ожениха, но тя хареса Стеф от първия миг и за щастие тази симпатия се оказа взаимна.

Всъщност Полин понякога имаше чувството, че Стефани повече държи на компанията й от Джеймс. Можеше да разбере защо Джеймс не ги бе поканил досега в Линкълншир — все пак те бяха ходили няколко пъти, докато цялото семейство живееше там, и отсядаха в голямата къща в селото близо до клиниката му. Сега тази къща беше продадена, за да купят дома си в Лондон, два пъти по-малък и без земя, а Джеймс трябваше да живее в апартамента над клиниката и разбира се, там нямаше място за родителите му. Идеята за хотела всъщност беше гениална и Стеф и Джеймс щедро предложиха да го платят вместо тях, защото Полин и Джон не можеха да си го позволят. Освен това той им купи и билети за театър. Тя наистина беше много голяма късметлийка.

Когато Джеймс се прибра в неделя вечерта, Кати стоеше на прага, за да го посрещне — мила и сладка както винаги.

— Какво си направила с косата си? — попита той ужасен.

Кати, която бе имала няколко дни да свикне с новата си прическа, почти бе забравила какъв шок ще е за него.

— Просто ми се прииска промяна.

— Но защо червена? Обичам русата ти коса.

— Ще свикнеш — каза тя нехайно, а той отвърна, че не иска да свиква, харесвал я каквато била преди.

— Не харесваш ли червени коси? — попита го тя и той смени темата.

— Тази блузка обаче — рече той и плъзна ръка под новата широка блузка с дълбоко деколте, която си беше купила същия ден — направо ме подлудява.

Тя го отблъсна със смях.

— По-късно — отвърна, с надеждата, че тогава ще е твърде изморен. Попита го как е минала седмицата му, докато му наливаше чаша вино и разбъркваше сладките картофи. После го попита дали ще се случи нещо интересно следващите дни, а той отговори: „Не, всичко си е нормално“ — и разбира се, не спомена за гостуването на родителите си.

Кати бе решила да разшири услугите, които предоставяше на клиентите си, затова се записа на курс по рефлексология в един колеж в Линкълн. Искаше да го направи от много време, но курсовете бяха във вторник вечер и Джеймс все настояваше, че би било жалко — „нечестно“, спомни си тя точната дума — да я няма в една от малкото им вечери заедно. Сега бе решила все пак да го направи. Вече не й пукаше какво ще каже той.

Джеймс, след като изсумтя недоволно няколко пъти („Наистина ли? Във вторник? Нали уж се разбрахме, че времето ни заедно е скъпоценно.“) и осъзна, че тя няма да отстъпи както обикновено, внезапно смени посоката.

— Тази седмица ли започва? Във вторник?

Тя потвърди и той попита:

— В колко часа? — И тогава Кати разбра, че той си мисли, че все пак ще може да вечеря с родителите си. Каза му, че курсът започва в седем и свършва в девет и половина. Е, това беше невинна лъжа. Всъщност трябваше да започне в седем и половина, но по-късно щеше да му обясни, че се е объркала.

Легнаха си рано и правиха секс, колкото да отбият номера, и Кати си помисли колко е странно, че един ден можеш да обичаш някого, а на следващия дори да не разбираш какво изобщо си видял в него. Сякаш си бил като кон с капаци, а някой изневиделица ги е махнал и ти вече можеш да видиш всички непривлекателни и дори леко отвратителни особености на любимия си.

Разбира се, трябваше да се изправи пред Сали, когато отиде в клиниката на следващата сутрин. Беше мислил как да се държи и реши да е дружелюбен, но делови. Нямаше да се извинява за решението си. Очакваше Сали да е наежена, да твърди, че е несправедливо, но тя само го погледна тъжно и укорително и каза: „Добро утро“, което беше повече от разстройващо. Вината, която чувстваше, се покачи с няколко октави.

Слава богу, първите му ангажименти бяха домашни посещения. Атмосферата в клиниката беше малко напрегната и за него бе облекчение да излезе и да си напомни защо изобщо е избрал тази професия. Малкълм и Саймън се бяха затворили в кабинетите си, и по-добре, защото усещаше, че и двамата — особено Малкълм — са му ядосани. Щеше да пусне обява за нова рецепционистка ветеринарна сестра при първа възможност. Щом Сали си отидеше и новото момиче свикнеше с работата, нещата бързо щяха да се нормализират. Нямаше представа обаче дали етикетът позволява да накараш някого да пуска обява за собствената си заместничка. Може би трябваше да помоли Кати да му направи тази услуга.

Към един и десет тръгна за Линкълн. Беше си уредил среща с родителите си в малко кафене в центъра на града за късен обяд и после смяташе да им покаже катедралата. След час и нещо разходка и кана следобеден чай, щеше да се извини и да каже, че трябва да се връща. И готово.

Майка му го забеляза, преди той да е хванал дръжката на вратата, изправи се и замаха трескаво, когато той влезе в кафенето. Всеки път му се струваше все по-дребна. Сега, когато се втурна да го прегърне, му изглеждаше миниатюрна, като малко дете с костюм от „Маркс и Спенсър“. Той се наведе и я целуна по главата, после подаде ръка на баща си. Джон изглеждаше по-добре за възрастта си. Все още беше едрият и силен мъж, който Джеймс помнеше от детството си, само че с по-оредяла и посивяла коса.

— Изглеждаш изморен, скъпи — каза Полин. Тя казваше това при всяка среща. По-късно сигурно щеше да го попита и дали се храни достатъчно, и дали не мисли да се прибере за постоянно в Лондон при Стефани и Фин. „Вие сте семейство, трябва да сте заедно“ — щеше да изтъкне, а той щеше да я прекъсне с: „Е, кажи на нея да дойде тук тогава.“

Успяха да поддържат разговора на неутрални теми по време на обяда от лазаня и пържени картофи: работата, градината, канарчето Джими („Ще ми се да можеше да го видиш, от едната страна напълно оплешивя“). Полин изрази желание да отидат в Лоуър Шипингам, за да изчисти хубаво апартамента му, което го притесни за миг, но я убеди, че няма да има време.

— О, успях да се освободя утре вечер, затова резервирах маса в „Льо Шато“ — каза той. Това беше един от най-модерните и скъпи ресторанти в Линкълн. Веднага съжали. Никога не би могъл да намери маса в последния момент, но искаше да прозвучи сякаш вече всичко е уредено, за да не може майка му да предложи да ядат в „Крос Кийс“ в Лоуър Шипингам, където със сигурност щяха да се натъкнат на някой, който щеше да каже на Кати.

— Колко хубаво — каза Полин и лицето й светна. — Сигурен ли си, че можеш да отделиш време? — добави тя по дразнещия начин на майките, които все те карат да се чувстваш виновен, задето вечно си твърде зает, за да се видиш с тях.

— Нямам търпение даже — каза той и й стисна ръката. По дяволите, говореше пълни глупости. Имаше ли познат, който можеше да му уреди маса в „Льо Шато“? Хю и Алисън Селби-Алджърнън бяха приятели със собствениците и като че ли бяха близки с всички местни величия, но не можеше да им се обади и да помоли за помощ. Не беше говорил с тях и с другите след ужасната вечеря, макар да знаеше, че ако не осъществи скоро контакт, приятелството им, каквото и да беше, щеше да се изпари. Все пак не можеше да понесе закачките, които без съмнение щяха да завалят. Освен това не можеше да помоли за такава услуга човек, който познава Кати и като нищо щеше да я попита дали й е харесала вечерята. Трябваше да рискува и да се обади сам в ресторанта при първа възможност.

След като поспориха кой да плати сметката (Полин и Джон победиха, щом Джеймс осъзна, че ще се засегнат, ако не им позволи), те тръгнаха към катедралата и прекараха много приятен половин час, през който разглеждаха гробниците и стенописите, а после пиха чай. В четири часа Джеймс си погледна демонстративно часовника и каза, че трябва да тръгва. Резервацията им за вечерята на следващия ден била за седем и половина. Щеше да ги вземе от хотела в седем и ще пийнат по нещо в ресторанта преди това. Престори се на разочарован, че няма да може да ги види през деня във вторник (бил се разбрал да поеме някои от ангажиментите на Саймън в замяна на свободната си вечер) и ги остави да решат какво да правят през следващите няколко часа преди представлението в седем и половина.

Когато се върна в колата, извади мобилния си и се обади на телефона за резервации в „Льо Шато“.

— Много съжалявам, сър, но всички маси са резервирани за следващите две седмици — каза превзетият мъж, който според Джеймс говореше с фалшив френски акцент.

— Но става дума за родителите ми. Те са възрастни хора. Могат само утре вечер.

— Мога ли да ви предложа да ги доведете на обяд? Имаме маса за три часа.

— Не, трябва да е вечерта. О, забравете — каза той и затвори. Просто щеше да резервира маса другаде, далеч от Лоуър Шипингам. И щеше да каже на родителите си, когато ги вземе от хотела, че има промяна в плана.

— Е, явно е резервирал маса в ресторант на име „Соренто“ за седем и половина. Каза, че е точно до хотела. Знаеш ли го? — Стефани се беше измъкнала в кухнята, за да се обади на Кати, докато Фин гледаше телевизия. Не искаше да го прави пред него, той имаше много чувствителни антени за всякакви тайни. Не обичаше да е в неведение.

— Не съм го чувала — каза Кати.

— Е, ще отиде първо да ги вземе от хотела, така че едва ли ще ти е трудно да ги намериш. Страх ли те е?

— Ужасена съм — отвърна убедително Кати.

— Просто помни, че не бива да издаваш твърде много и не бива да казваш нищо, което ще разстрои Полин и Джон.

— Знам, знам. Сигурно само като ме види, ще получи инфаркт.

— Именно — каза Стефани. — И да ми се обадиш после.

На следващия ден Кати приготви на Джеймс обилна ранна вечеря от пиле в шунка с картофи и аспержи. Той почти се издаде, когато се прибра от работа и я видя да стои до печката.

— Малко ми е рано за вечеря. Но може да хапна по-късно, когато ти излезеш?

— Но вече е шест часът. Често вечеряме по това време. Не исках да си представям как седиш тук сам и ядеш хляб и сирене.

Тя стовари чиниите на масата.

— Може би първо ще се изкъпя — каза Джеймс. Явно смяташе, че ако се забави достатъчно, тя ще трябва да тръгне за курса и няма да разбере дали си е изял вечерята.

Кати го прегърна и го насочи към масата, както винаги правеше.

— Имаш цяла вечер да си вземеш душ. Сядай да хапнем заедно. — Тя го гледаше как рови храната из чинията си и направи унила физиономия. — Не ти ли харесва?

— Страхотно е, но нали ти казах, още не съм много гладен. Обядвах късно.

Към шест и половина Джеймс още ровеше из храната и хапваше по малко. Кати си изяде порцията, взе си чантата, целуна го леко по челото и каза:

— Трябва да тръгвам. Ще се прибера най-късно в десет. Сигурен ли си, че ще си добре?

— Може да отида до кръчмата за една бира.

— Добра идея — каза тя и когато излезе, осъзна, че той дори не й пожела успех на курса.

Пое с колата към Линкълн и паркира близо до хотела. „Соренто“ беше почти в съседство, доста унил италиански ресторант с износени покривки и полумъртви цветя в буркани по масите, кафявите им листа бяха потопени в захарниците. Една вбесена муха жужеше зад витрината и се опитваше да намери изход. Джеймс явно не бе успял да намери маса в прилично заведение в последната минута.

Тя седна в колата си и го зачака да пристигне, като се опитваше да реши какво да стори. Искаше Джеймс да я види и да разбере, че и тя го е видяла. Най-добре беше да го постави в положение, в което ще трябва да признае, че тези хора са родителите му, без да издава факта, че още е женен за Стефани. Не искаха да провалят най-голямата изненада толкова рано.

Тя си погледна часовника. Беше седем без пет. Сигурно Джеймс бе излязъл от къщата почти след нея — като е спрял само да изхвърли недоядената си вечеря, разбира се, и да я покрие с други боклуци в кофата, — така че всеки миг трябваше да пристигне. Тя се смъкна на седалката. Не искаше да я забележи на идване.

След няколко секунди той наистина се появи и влезе уверено във фоайето на хотела. Още беше със същите дрехи — явно наистина бе бързал да излезе. Кати изчака малко, после слезе от колата и се престори, че разглежда една витрина на петдесет метра надолу по улицата. Сърцето й биеше бързо и направо й призляваше от нерви. Стоя там сякаш цяла вечност и накрая той се появи с възрастна двойка — дребничка жена, която изглеждаше мила и дружелюбна, и достолепен белокос мъж. Кати си пое дълбоко дъх и тръгна напред: трябваше да стигне до тях, преди да са влезли в ресторанта.

23.

В първия миг Джеймс си помисли, че халюцинира. Опитваше се да обясни на родителите си как се е провалила резервацията в „Льо Шато“ („Някакви проблеми в кухнята и се налага да затворят ресторанта за тази нощ“) и защо, вместо да ги заведе в кръчмата в Лоуър Шипингам, ще ядат в това долнопробно заведение.

— Какъв проблем? — попита майка му. — С хигиената ли?

— Нямам представа. Вероятно — каза той, като оклевети „Льо Шато“ още повече.

— Ама какво е? — настояваше Полин. — Плъхове? Хлебарки? Направо е немислимо, нали?

— Е, както и да е — този ресторант е много добър — каза Джеймс. — Главният готвач е от Рим — продължи той с лъжите. — Много е известен…

Една жена, която много приличаше на Кати, вървеше право към тях. Параноя, помисли си той, привиждат му се разни неща. Жената се взираше право в него. Тя наистина много приличаше на Кати, която също беше в Линкълн тази вечер, но курсът й вече трябваше да е започнал. Все пак той се опита да подкара Полин и Джон по-бързо, но те като че ли не можеха да развият по-висока скорост от тази на охлюв.

— Тук ли, скъпи? — попита Полин.

Жената още вървеше към тях. Беше с боядисана в червено коса като Кати — което, между другото, все още го притесняваше. Когато се събуди сутринта, тя беше с гръб към него и той я помисли за Стефани и му отне известно време, докато осъзнае къде е и с кого. Жената носеше същите дрехи като Кати — широка розова пола и бяла тениска с мека бебешкорозова мохерна жилетка. По дяволите, помисли си той. Това е Кати.

В мига преди тя да заговори, той имаше чувството, че се движи много бързо през тунел. Чу как кръвта шуми в главата му и се уплаши, че ще припадне. Майка му намираше нещо за италианска храна и как не можеш да сбъркаш с нея, освен ако не прекалят малко с чесъна. Джеймс се зачуди дали да не се обърне и да тръгне в противоположната посока, преди Кати да е стигнала до него.

— Джеймс?

Твърде късно.

Той изви вежди към нея, сякаш можеше да й внуши по телепатия какво иска. Това беше. Това беше моментът, в който Кати и родителите му щяха да разберат за неговия двойствен живот.

— Здравей — каза той с толкова фалшива радост, че прозвуча малко налудничаво. — Какво правиш тук?

Родителите му спряха и се усмихнаха на жената, която очевидно беше приятелка на сина им.

— Ами отивам на курса, забрави ли? — каза Кати с тон, който не издаваше нищо. — Само че съм объркала часа. Започва в седем и половина, не в седем. Така че реших да се поразходя и да убия времето.

Той зачака тя да каже нещо, например: „А ти какво правиш тук, по дяволите, нали вечеряше у дома?“, но по някаква причина не го направи.

— Ами ще вечерям набързо с Полин и Джон — каза той, като посочи към ресторанта. Ако успееше да влезе там, далеч от нея, всичко щеше да е наред. Щеше да има време да измисли някакво убедително обяснение. Нещо за стари семейни приятели, как му се обадили изневиделица. Понечи да тръгне към вратата, с надеждата, че родителите му ще схванат намека и ще го последват, но майка му, разбира се, не би пропуснала възможност да поздрави негов приятел.

— Аз съм Полин — каза тя. — Майката на Джеймс, а това е Джон, татко му.

Кати стоеше и ги гледаше. Той си каза, че все още може да спаси ситуацията. Добре, беше я излъгал, че е отчужден от родителите си, но щеше да измисли нещо. Стига тя да не кажеше:

— Здравейте, аз съм Кати, приятелката на Джеймс.

— Това е Кати — избълва той. — Живее в селото. — Погледна я и съвсем леко й кимна. Тя щеше да разбере какво има предвид — „не казвай нищо“ — и да се надяваме, че милата и нищо неподозираща Кати все още му има достатъчно доверие, за да не се усъмни в него. Тя не беше жена, която би направила скандал пред хората.

За щастие Кати си замълча. Просто се усмихна мило на майка му.

— Е, добре — рече той и плесна с ръце. — Най-добре да тръгваме… не искаме да закъснеем за резервацията. Чао, Кати, радвам се, че се видяхме.

Той тръгна към ресторанта, като се молеше тя просто да отмине. Ако го направеше, ако наистина бе така любяща, невинна и щедра, че да го остави без последствия, да изчака да чуе обяснението му по-късно, кълнеше се — щеше да й се реваншира. Сключи пръсти, докато вървеше, и после чу:

— Е, и аз се радвам.

— И ние, скъпа — каза майка му.

Джеймс се осмели да погледне назад точно когато Кати отминаваше. Тя му хвърли бърз поглед и се смръщи, без майка му и баща му да я видят, сякаш казваше: „Какво става?“, а той направи физиономия в смисъл: „Довери ми се“, преди да подкара родителите си през вратата на „Соренто“.

— Тя изглежда мила. Коя каза, че била?

— Ами просто една жена от селото. Води понякога кучето си в клиниката.

Джеймс усещаше, че сърцето му още бумти. Господи, размина се на косъм.

Беше й трудно да се концентрира на курса по рефлексология. Закъсня с няколко минути, защото се изгуби, докато се опитваше да намери колежа. Беше толкова разсеяна, че зави наляво, вместо надясно, и когато осъзна, че е сбъркала, вече беше на пътя, който излизаше от града. Щом стигна до залата, промърмори някакво извинение на лектора, който вече бе започнал встъпителната лекция, и се усмихна плахо на новите си съученици, докато заемаше мястото си. По пътя беше въодушевена, че номерът успя и беше оставила Джеймс да се поти от мисълта как ще се оправя с последствията. Но в същото време тази история я изнерви. Ако срещата им беше наистина случайна и тя не знаеше, каквото знаеше, тогава без съмнение щеше да се представи пред Полин и Джон като приятелката на Джеймс и всичко щеше да излезе наяве. Не можеше да повярва, че Джеймс е толкова глупав, че да изплете цялата тази сложна мрежа от лъжи. Как изобщо си е представял, че това ще свърши добре за когото и да било? Всъщност тя вече знаеше, че той никога не мисли за друг, освен за себе си. Е, беше го поразтърсила сега. Хубаво.

Опита да се концентрира в думите на лектора, който показваше сложни скици на човешката анатомия. Трябваше да се концентрира за разговора с Джеймс по-късно. Трябваше да изглежда възмутена заради лъжата му, да настоява за задоволително обяснение, без обаче да покаже, че знае какво става. Едно знаеше със сигурност — той никога не би й казал истината, ако не го принудеше.

Когато се прибра у дома, Джеймс вече беше там. Скочи от креслото още преди да е затворила входната врата.

— Мога да обясня — каза той.

Не забравяй, помисли си Кати, бъди мила и невинна. Не го притискай прекалено.

— Давай, слушам те.

Джеймс очевидно беше намислил цяла реч и тя реши да не го прекъсва.

— Не можех да ти кажа, исках, но не можех. Всъщност истината, цялата истина е, че мама се свърза с мен наскоро. Каза, че съжалявала за начина, по който се е държала, и иска да се опитаме да оставим това зад себе си. Поканих ги, за да видим дали ще се получи.

Замълча, Кати не знаеше дали е приключил. Като че ли той я чакаше да каже нещо.

— Но това е чудесно. Просто не разбирам защо е цялата тази потайност.

— Защото не съм им казал за теб. Затова ги накарах да отседнат в Линкълн, а не тук. Разбираш ли, мисля, че за тях е голяма стъпка да приемат, че не аз съм виновен за края на брака ми. Не мисля, че биха ми простили, ако им кажа, че вече съм с друга. Поне засега. Ще решат, че сме били заедно още преди да се разделя със Стеф и че ти си виновна за развода. А наистина не искам да таят лоши чувства към теб.

Трябваше да му признае, че е много добър. Кати сложи ръка на неговата.

— Но защо просто не ми каза? Щях да те разбера. Щях да се радвам за теб, че оправяте отношенията си.

Джеймс я погледна като благодарно кученце.

— Да, щеше да разбереш, нали? Толкова съжалявам, скъпа. Подцених те. Просто… Просто не съм свикнал да съм с толкова разбран и добър човек.

— Но аз си мислех, че нямаме тайни един от друг — успя да каже тя без помен от сарказъм.

— Знам, знам, права си. Просто понякога забравям колко си невероятна. Нали разбираш… след толкова години със Стеф. Тя никога не би проявила такова разбиране.

— Е, аз мисля, че това е чудесно — каза Кати. — И някой ден ще можеш да им кажеш и ще ги поканим тук, за да бъдем като истинско семейство.

— Определено — каза той и я прегърна. Тя усети през ризата му, че е мокър от пот.

24.

Гостуването на Полин и Джон в Лондон приключи — твърде бързо според Стефани. Тя ги качи на такси за Падингтън в петък сутринта и си помисли колко е тъжно, че ще ги изгуби като свекър и свекърва. Очите й се насълзиха, когато прегърна Полин за довиждане. „Стегни се — каза си. — Те винаги ще бъдат баба и дядо на Фин; ще ги виждаш също толкова често, както и сега.“

Полин не спираше да говори за пътуването до Линкълн, колко мил бил Джеймс, колко време прекарал с тях въпреки голямата си заетост. Стефани беше малко разочарована, че тя не спомена за милата приятелка на Джеймс, която срещнали, за да може да го разпитва и го изнерви. Беше чула всичко в подробности от Кати, както и неговото обяснение по-късно.

Фин беше глезен безобразно два дни и бе превъзбуден от твърде много захар и внимание. Някак си успя да убеди баба си и дядо си да му купят морско свинче на връщане от училище. Сега то седеше нацупено в градината, в ъгъла на голяма клетка, която Джеймс донесе от работа, след като Стефани му се обади паникьосана, защото животното търчеше из кухнята. Фин го нарече Дейвид, доста прозаично, на любимия му Доктор Кой.

Джеймс се държеше много примерно, включваше се в дългите тиради на родителите си за детството му. Стефани съжаляваше, че трябва да си тръгват. Когато бяха наблизо, някак напрежението отслабваше. Беше много по-лесно да се справя с Джеймс, когато не беше сама с него. Той изглеждаше изморен, може би дори малко потиснат, вероятно стресът от двойствения живот започваше да оказва влияние.

— Защо да го улесняваме? — беше казала тя на Кати по телефона в понеделник следобед.

— Правилно — отвърна тя.

Когато Джеймс се прибра у дома в сряда, Стефани си беше купила широката блузка с дълбоко деколте, чиято снимка й изпрати Кати. „Само 9,99 в «Ню Лук»!“ гласеше съобщението. „Ще си струва“. Блузката беше с абстрактни шарки в розово и лилаво, каквито Стефани не би избрала заради тена си и цвета на косата, но определено бе достатъчно запомняща се и нямаше никакъв шанс Джеймс да я е забравил. Това беше добра идея и Стефани бе доволна, че Кати изглежда вече е съвсем погълната от плана и търси начини да се забавлява за негова сметка.

Стефани си беше у дома, когато Джеймс се прибра, и хукна да отвори вратата — усмихна му се ентусиазирано, сякаш виждаше санбернар с манерка бренди на врата насред снежна буря. Лицето му веднага отрази усмивката й — нямаше съмнение, че се радва да я види, — но след миг погледът му потрепна надолу и той доби объркано изражение. Стефани едва не се засмя, но само се погледна и каза най-невинно:

— О, харесва ли ти? Купих я днес.

Джеймс, който определено беше пребледнял, успя да каже:

— Ами да, хубава е. — Но не добави, че направо го подлудява.

В петък вечерта тя го помоли да се прибере по-рано от работа, за да може да излезе на питие с Наташа. Имаше чувството, че е минала цяла вечност, откакто не е излизала, освен на чаша вино след работа. Джеймс обикновено протестираше, когато трябваше да поема задълженията на бавачка.

— И без това почти не те виждам — казваше той и тя винаги си мислеше колко е мило, че иска да прекарва вечерите в Лондон с нея. Вече знаеше обаче, че просто не иска да се разправя с Фин за лягането.

Този път Джеймс се съгласи без възражения, а Стефани се забавлява добре в кръчмата с Наташа и беше почти благосклонна към него, когато се прибра.

В събота Фин бе на седмото небе, защото Джеймс стана рано и прекара целия ден с него в задната градина, за да направят истинска къща на Дейвид. Построиха нещо като колиба от дърво в стил „Семейство Адамс“ и после Джеймс заведе Фин да купят тел за ограждение. Стефани ги чуваше как си говорят щастливо навън. Фин обичаше да прекарва време с баща си.

— Не бива да забравяш да го храниш всеки ден, да му сменяш водата и да го пускаш да потича из ограждението — казваше Джеймс.

Стефани погледна през щорите. Виждаше, че Фин попива всяка негова дума.

— И нали знаеш, че Себастиян ще го изяде при първа възможност?

Фин кимна много сериозно.

— Трябва да се погрижиш да е затворен в къщичката си, преди да си легнеш, за да не го достигнат лисиците.

Тя им занесе сандвичи и кока-кола за обяд и ги гледа как ядат седнали един до друг на тревата. Към четири часа излезе да види преместването на Дейвид от клетката в новия му дворец, където той веднага се сви в ъгъла и се намуси.

— Това беше най-хубавият ден на всички времена — каза по-късно Фин, когато тя го слагаше да спи.

Стефани и Джеймс изпиха бутилка вино пред телевизора. Всичко беше така спокойно, бяха като истинско семейство, дори водиха весел разговор, а към десет и половина той си взе мобилния и излезе от стаята.

След няколко минути тя получи съобщение: „Каза, че бил на вечеря с двама приятели на Аби и Питър във Воксхол. Много било скучно.“

— Ще си лягам — каза Стефани, когато той се върна. — Лека нощ.

Тя излезе от стаята, без да го целуне.

Когато в понеделник сутрин Джеймс се върна в клиниката си в провинцията, там го чакаше писмо:

„Беше ни съобщено, че може да има някои нередности във вашите данъци за 2005/2006 г. и 2006/2007 г. Уведомяваме ви, че наш инспектор ще проведе пълен одит на сметките ви идните седмици.“

Проклетата Сали, помисли си Джеймс. Проклета кучка. Нищо чудно, че не беше казала нищо, след като я уволни. Явно направо беше позвънила на данъчните. Той знаеше, че не е трябвало да бъде така откровен с колегите си за факта, че често му плащат в брой, но той си беше такъв, твърде доверчив и си мислеше, че хората му са лоялни. Освен това всички в провинцията правеха така. Това бе просто версия на бартерната система. Ако позволяваше на фермерите да му плащат с прасета, сигурно нямаше да е проблем, но какво щеше да прави с цял фризер, пълен със свински пържоли и шунка?

Главата му започна да пулсира. Само това му липсваше. Удари някакви предмети по бюрото си и преобърна чашата с кафе върху документите.

— По дяволите! По дяволите и мамка му!

Сали отвори вратата точно в този момент и той щеше да й се нахвърли, но видя, че я следва първата клиентка за деня, Шарън Колинс, със старото си бордър коли Рекс, затова се опита да изглежда нормално. Сякаш крясъците „По дяволите“ и гневното поливане на мокрите документи със салфетки бяха нещо обичайно за ветеринарите рано сутрин.

— Извинете — каза той, като се усмихна със стиснати зъби. — Разлях си кафето.

Когато Шарън излезе, той вече мислеше по-разумно, макар че гневът му не беше преминал. Що за страна бе това, щом данъчните вярваха на някаква озлобена бивша служителка? Така ли работеше вече светът? Ако си ядосан на някого, можеш просто да позвъниш на властите и да му превърнеш живота в ад? Е, помисли си той, ще е моята дума срещу нейната и на кого от двама ни ще повярват? Стига някой от фермерите да не потвърдеше думите й, а те едва ли щяха да го направят, защото нямаше да изглежда добре и за тях.

— Нямаш никакво доказателство, че Сали има нещо общо с това — каза Малкълм, когато Джеймс му съобщи. — Може дори да не става дума за плащанията в брой. Може да си попълнил погрешно данъчната декларация.

— Сали е — беше непреклонен Джеймс. — Иначе би било огромно съвпадение, не мислиш ли? — Той знаеше, че Малкълм и Саймън няма да са на негова страна. Малкълм поклати глава така, че на Джеймс му идеше да го зашлеви. Знаеше какво ще каже: „Е, ако не беше взимал пари в брой и ако не беше постъпил така гадно със Сали, това нямаше да се случи.“ Според Малкълм — а и според Саймън — той сам си беше виновен за всичко.

— Тя трябва да си тръгне — каза гневно Джеймс.

— Ами вече си тръгва. Нали заради това стана всичко?

— Имам предвид веднага. Днес. Не я искам в офиса и секунда повече.

— За бога, Джеймс — рече отегчено Малкълм. — Порасни.

Но на Джеймс не му минаваха такива. Нямаше причина да щади повече Сали. Вредата бе нанесена. Тя не можеше да върне нещата назад и трябваше да се разкара възможно най-скоро и възможно най-далече.

Сали говореше по телефона, когато той отиде на рецепцията. Една непозната жена седеше в чакалнята с печална котка в кошница. Джеймс се втренчи в Сали, докато тя не го погледна.

— Трябва да поговорим — каза той, без да го е грижа, че тя още говори по телефона.

— Искам да си събереш нещата и да си тръгнеш — заяви, когато Сали отиде в стаята му след няколко минути.

— Не разбирам. — Тя като че ли щеше да се разплаче, което го притесни, но се овладя.

— О, много добре разбираш. Да не мислиш, че не знам кой се е обадил на данъчните.

— Какво?

Трябваше да й признае, че е добра актриса. Изглеждаше искрено стъписана.

— Знаеш, че никога не бих направила подобно нещо — каза тя.

— Уволнявам те и след няколко дни се случва това. Стига…

— Джеймс — Сали вече наистина плачеше, — каквото и да се е случило, аз нямам нищо общо. Кълна ти се.

Господи, как мразеше да гледа плачещи жени. Винаги омекваше. Е, не и този път.

— Бих искал да си тръгнеш веднага, ако обичаш — каза той и излезе от стаята, преди да е размислил. Щом Сали си тръгнеше, данъчните можеха да разследват каквото си искат. Нямаше да открият нищо, което да докаже думите й. Той просто беше принуден да постъпи така. Нямаше избор.

Само че, когато нареди на Сали да си събере нещата и да си тръгне, не помисли кой ще работи на нейно място. Трябваше да накара Кати да му помогне, тя като че ли имаше ужасно много свободно време и винаги бе готова да направи за него всичко.

— Не мога — каза Кати, когато й обясни защо се обажда. — Имам клиенти този следобед.

— Е, не можеш ли да отмениш часовете? Случаят е спешен.

— Не, Джеймс, не мога.

— О, за бога! — каза той и затвори телефона. Е, щяха да се справят някак. Той, Саймън, Малкълм и Джуди, ветеринарната сестра.

Джеймс си помисли, че нещо става с Кати. Не беше така мила и услужлива както преди. Сигурно заради срещата с родителите му — вероятно още беше ядосана, че я е излъгал, да, това трябваше да е, макар че не беше казала нищо. Той реши да бъде още по-мил с нея. Беше прекарал хубав уикенд у дома — не се бе чувствал така близък със Стефани от много време, поне след като преодоля шока от новата й блуза. Какво им ставаше на жените, че все искаха да носят еднакви неща? Всъщност тя изглеждаше страхотно с нея и му се прииска да я прегърне и да й го каже, на вече не се държаха така един с друг. Бяха отвикнали. Стана му съвестно, че може би е пренебрегнал малко Кати, но жестоката истина бе, че дори да я обичаше, точно сега предпочиташе да бъде на юг, при семейството си. Там животът беше по-прост.

25.

Стефани не можа да повярва, когато Кати й се обади и й каза какво е сторила.

— Обадила си се на данъчните? Господи, Кати, трябваше първо да го обсъдим.

Кати обаче беше категорична:

— Той си го изпроси. Все пак нали това беше целта — трябваше да го накараме да страда, за да се почувстваме по-добре. Нали ти така каза.

— Просто това е твърде… прекалено — отвърна Стефани. — Едно е да го разстройваме, да го караме да чувства, че не е непобедим, но това е нещо съвсем друго. Може да има много сериозни последствия за него.

— И? — попита Кати, а Стефани се зачуди дали говори с правилния човек.

— Не знам. Просто се притесних, нищо повече.

— Какво е най-лошото, което може да се случи? Ще го попитат дали е вярно и той ще отрече. Дори ако някак се доберат до истината, той просто ще трябва да внесе данъка и вероятно ще плати глоба. Стига, Стеф, това ще му докара само няколко безсънни нощи, нищо повече.

Тя беше права. Стефани разбираше, че е права. Просто не й харесваше, че Кати действа, без да са го обсъдили предварително. Ако трябваше да е честна, именно това я притесняваше.

— Добре. Права си, и все пак горката Сали.

Кати се засмя.

— Така е. Поне вече я беше уволнил, защото ако го беше направил сега, щеше да се наложи да сторя нещо, за да го разубедя. Тя ще се оправи.

Стефани закъсняваше. Когато приключи разговора с Кати и се гримира, беше вече десет и десет, а тя трябваше да бъде в един частен клуб на Манчестър Скуеър в десет и половина, за снимки за списание. Обади се на Наташа да удържа крепостта без нея. Днес щяха да работят за млада писателка, която бе обсипана с награди заради първия й телевизионен сценарий, който разказваше за собствения й изпълнен с насилие брак. Сега тя разказваше житейската си история за едно седмично списание и Стефани и Наташа трябваше да осигурят дрехи за снимките. За щастие Наташа бе успяла да мине първо през офиса и да събере двата куфара с избраните тоалети.

Когато пристигна в джорджианската сграда, която бе така дискретна, че дори нямаше табела на вратата — наложи се да обиколи два пъти площада, преди да я открие — Стефани беше зачервена от бързане и изобщо не приличаше на бляскав стилист. Наташа бе овладяла положението. Писателката, мило нервно момиче на име Керълайн, беше облечена с тясна черна рокля и изглеждаше разкошно.

— Извинете, извинете — промърмори Стефани, докато вървеше покрай прожектори и рефлектори към стаята, където беше Наташа.

— Как върви? — попита задъхано Стефани.

— Добре, успокой се — отвърна Наташа. — Дрехите й стават, тя изглежда страхотно и всички са доволни. Освен това фотографът е сладур.

Стефани надникна през вратата. Наташа беше права, помисли си тя, докато гледаше фотографа, който в момента беше качен на стол, за да снима Керълайн. О, добре, така денят щеше да мине по-бързо.

— Как се казва? — попита тя Наташа, като се отдръпна, преди той да я е видял.

— Марк или Майкъл, нещо такова. Не помня.

— Майкъл Сотби — каза Майкъл, не Марк, когато й подаде ръка. Керълайн беше изпратена да изпробва друга рокля.

Стефани се усмихна. Той наистина беше хубавец. В края на четирийсетте може би. Кафяви очи. Чаровна усмивка.

— Стефани Мортимър. Извинете, че закъснях. — Името му й беше познато. Сигурно го беше срещала по списанията. Тя винаги четеше надписите към снимките, за да види дали са споменали стилиста. Почти никога не го правеха.

Поговориха за редактори и гримьори, които и двамата познаваха, и за изложбата на един противоречив фотограф, Иън Хоскинс, който бе заснел алкохолизирането на баща си. Изложбата щеше да се проведе в Хокстън след няколко дни.

— Това е невероятно — каза Стефани. — Аз много го харесвам и вие сте първият човек, когото срещам, който изобщо е чувал за него.

— Мислите ли да отидете? — попита Майкъл и Стефани усети, че се изчервява, сякаш я беше поканил на среща.

— О, нали знаете, не съм сигурна…

— Е, може да се видим там. И по-странни неща са се случвали.

Стефани се засмя, сякаш беше казал нещо ужасно остроумно. После осъзна, че се държи малко флиртаджийски — реакция, разбира се, на факта, че Майкъл правеше същото. Веднага се смути и моментът отмина.

Керълайн се върна с тъмносиня рокля до коляното от Даян фон Фюрстенберг и Стефани се засуети около нея, скъсяваше подгъва и се чувстваше нелепо. От толкова време не беше флиртувала с никого, че вече беше забравила как се прави, а и все пак беше омъжена — поне още няколко седмици, — така че бе крайно неподходящо. „Джеймс може и да има проблеми с морала, но не и аз“ — помисли си тя праведно.

— Той те хареса — каза Наташа в таксито към дома.

— Не ставай глупава — изчерви се Стефани, издавайки факта, че и тя го е забелязала.

Кати правеше списък на нещата, които трябва да свърши, и хората, които да покани на четирийсетия рожден ден на Джеймс, който бе само след две седмици, в началото на май. Досега гостите бяха почти петдесет. Джеймс беше добре познат и харесван в селото, където повечето хора бяха имали нужда от услугите му. Беше включила Хю, Алисън, Сам, Джеф, Ричард и Симон, защото знаеше, че макар с вечерите в приятелския кръг да беше свършено, Джеймс ще иска те да присъстват, и по-важното, тя държеше те да видят голямото разобличаване, което със Стефани планираха.

— Пропуснала ли съм някого? — попита тя и му подаде листа. Той беше наел общинската зала, нейната къщичка беше твърде малка, и бе предложил да сервират разкошни плата и шампанско, последвани от танци.

— Ами Макинтайър? — попита той. Семейство живееше в селото отскоро. Съпругата, доколкото Кати знаеше, бе далечна роднина на кралското семейство, точно по вкуса на Джеймс.

— Ти говорил ли си някога с тях? — попита тя.

— Не, но ще е по съседски — каза Джеймс и тя едва се сдържа да не го попита дали щеше да е така добър съсед, ако Макинтайър нямаха толкова знатни роднини.

— Ами двойката, която се премести на номер двайсет и шест? — попита тя, като знаеше какъв ще бъде отговорът. Двойката, която се бе преместила на номер двайсет и шест, имаше пет деца, три кучета и четири стари котки в предната градина. Като че ли и двамата не работеха.

— О, не, не мисля — каза той. — Не изглеждат хора от нашия тип.

Кати не беше съвсем сигурна, кои хора са от „техния тип“, но знаеше, че семейството от номер двайсет и шест няма да се класира в него.

— Ще поканим когото искаш — каза тя и се наведе да го целуне. — Това е твоето парти и аз ще се погрижа да е точно каквото заслужаваш.

— Всъщност майната му — каза Джеймс, който като че ли започваше да усеща, че не е толкова популярен, колкото си мислеше. — Покани ги. Може да се окажат приятни хора.

Кати изпита тръпка като никога досега, когато взе телефона и помоли да я свържат с местното данъчно бюро. Отне й няколко минути да стигне до правилния човек и докато чакаше, се зачуди дали ще се справи с намисленото. Бе решила да говори с акцент, защото внезапно се изплаши, че някой ден може да пуснат на Джеймс обаждането, но още щом започна, жената в другия край я помоли да говори по-бавно, защото не й разбира. Каза й, че е бивша служителка и е напуснала, защото била шокирана от бизнес практиките на Джеймс. Когато я попитаха за името й, тя се представи като Силвия Морисън — първото име й хрумна просто така, защото майка й се казваше Силвия, а Морисън беше фамилията на човека, който държеше местната зарзаватчийница и вегетарианския магазин, където бе пазарувала сутринта.

Жената не се държа особено дружелюбно и дори звучеше доста скептично. Кати не остана с впечатлението, че е приела сериозно обвиненията й. Когато разговорът приключи, тя се успокои с малко бренди, защото хората твърдяха, че помагало в такива ситуации. След това й призля — заради алкохола и от вълнение. Не можеше да повярва какво е направила. Беше изплашена и развълнувана, виновна и шокирана, че е способна на такова нещо. Не знаеше дали да се чувства облекчена, че сигурно нищо няма да излезе, или да бъде разочарована. Но най-вече се чувстваше жива.

Когато Джеймс се прибра след седмица и й каза за писмото, тя се притесни, че може да се усмихне и да се издаде, но успя да покажа съчувствие и разбиране. Изплаши се колко естествено й се удаде.

26.

Когато телефонът иззвъня във вторник вечерта, Стефани за малко да не вдигне, защото Фин тъкмо мрънкаше, че не иска да яде фасула, който „мразел“, с домашните пилешки хапки, и тя знаеше, че ако откъсне поглед от него дори за секунда, той ще изхвърли фасула в кофата. Взе мобилния с намерението да го изключи, но когато видя непознат номер, любопитството й надделя и автоматично прие разговора.

— Здравейте — каза мъжки глас. — Обажда се Майкъл!

Тя се замисли трескаво. Познаваше ли Майкъл? Звучеше смътно познат. Той явно усети колебанието й и добави:

— От снимките вчера. Майкъл Сотби.

Майкъл фотографът. Хубавият Майкъл, който я накара да се изчерви.

— Здравейте! — каза тя малко объркана. — Откъде имате номера ми?

— Беше в списъка за снимките — каза той. — Проблем ли е, че ви позвъних?

— Не, Господи, разбира се, че не. — Спри да дърдориш, Стефани.

Тя си спомни за Фин, за когото бе забравила за миг. Погледна го и видя, че чинията му е празна и той изглежда много доволен от себе си. Усмихна му се, излезе в коридора и затвори вратата след себе си.

— Е — каза тя, опитваше се да не обръща внимание на препускащото си сърце. Какво й ставаше? — Какво мога да направя за вас?

— Просто се питах — каза Майкъл, май вече съжаляваше, че е позвънил — дали ще искате да отидете на изложбата на Иън Хоскинс с мен. Нали се сещате… говорихме за това.

Стефани си пое дълбоко дъх. Той на среща ли я канеше? Не беше ли споменала вчера, че е омъжена? Но нали бяха по работа, защо да го прави? Все пак тя флиртува с него. Сигурно е останал с погрешно впечатление.

Мълчанието й явно го изнерви.

— Просто си помислих, но ако сте твърде заета или нещо друго…

— Не — чу се Стефани да отговаря. — С удоволствие. Но мога чак другата седмица и ще трябва да намеря някого да гледа сина ми. Имам син — добави задъхано. Боже, какви ги вършеше? — И съпруг, но сме разделени, само че той не знае това. Нали разбирате, има си приятелка в Линкълн. Току-що разбрах. Е, преди няколко седмици. Той не знае, че знам. Живее с нас в Лондон само няколко дни седмично. За да види Фин. Това е синът ми.

— Стефани, успокой се — засмя се Майкъл. — Каня те само да разгледаме едни снимки. Ако не искаш да дойдеш, няма проблем.

— Не — каза Стефани, като се взе в ръце. — Просто исках да съм открита с теб. Това ми е проблем — честността, след случилото се с брака ми. Искам да знаеш точно каква е ситуацията, за да няма после неприятни изненади.

— Добре. Е, аз бях женен петнайсет години до миналата година, когато съпругата ми реши, че иска да си тръгне. Доколкото знам, нямаше друг мъж. Нямаме деца. Имам апартамент в Докландс и все още съм с всичките си зъби, освен един, който счупих при инцидент с колелото и затова е изкуствен. На една училищна пиеса се облякох като омар, но иначе нямам никакви мръсни тайни.

Стефани се засмя.

— Е, в такъв случай с удоволствие ще дойда на изложбата с теб. — Не правеше нищо лошо. Определено не можеше да се сравни с онова, което Джеймс й причиняваше.

— Какво ще кажеш за следващия понеделник вечерта? — попита той и тя отговори, че би било чудесно и ще се видят в галерията, в седем.

Щом затвори, остана за миг в коридора. Опита се да осъзнае какво чувства и дали е постъпила правилно. Фин се появи на прага на кухнята.

— Какво правиш?

— Нищо. Изяде ли си фасула?

— Да. С кого говореше по телефона?

— С един човек от работата. Не го познаваш. Наистина ли си изяде фасула?

— Нали видя. Всичкия.

Стефани знаеше, че ако погледне в кофата за боклук, фасулът ще е на купчинка най-отгоре, но реши да не настоява. Имаше среща. Някой я смяташе за достатъчно привлекателна, за да я покани на среща. Утре щеше да се погрижи Фин да си изяде зеленчуците.

Въпреки че нямаше усещането, че постъпва неправилно, като прие поканата на Майкъл — по скалата на изневярата една изложба едва ли можеше да си съперничи с това да се представяш за разведен и да си уредиш дом с друг човек — Стефани не спомена на Наташа това на сутринта. Всъщност искаше. С нея нямаха тайни, или поне тя така си мислеше.

По някое време дори спомена името му в разговор, който Наташа започна — че трябва да върнат дрехите, които бяха заели за фотосесията на Керълайн.

— Майкъл като че ли остана доволен от външния й вид — каза Стефани.

— Той зяпаше предимно твоя външен вид. Не мисля, че дори я забеляза — отвърна през смях Наташа и Стефани си помисли: „Сега е моментът да спомена най-небрежно, че ми се е обадил, и после, ако се приеме добре, да добавя, че имаме среща в понеделник“. Но нещо я спря. Чувстваше се глупаво да говори за среща като някоя тийнейджърка. А и все пак още нямаше нищо за казване: просто щяха да разглеждат снимки.

Докато дойде следващият понеделник, тя вече съжаляваше, че се съгласи. Струваше й се твърде голямо усилие — да се тревожи как ще изглежда, да измисля интересни и остроумни реплики. Беше дъждовна вечер и тя искаше само да се свие на дивана пред телевизора. Помисли си дали да не се обади на Майкъл с някакво извинение — болест или по-добре проблем с детегледачката, — но знаеше, че той вероятно ще се опита да отложи срещата за друга вечер и така щеше да трябва да измисля друго оправдание. Затова реши просто да съкрати вечерта възможно най-много. Да бъде любезна, да разгледат набързо снимките и да се прибере у дома до девет, девет и половина най-късно.

Фин беше отишъл право от училище у приятеля си Арун, затова тя имаше достатъчно време да си вземе вана и да се тормози с какъв точно имидж да се представи пред Майкъл чрез избрания тоалет. Накрая се спря на относително консервативна, но все пак младежка блузка „Пучи“, тесни, но не прилепнали джинси, и любимите й високи ботуши. Провери грима си за пети път, когато мобилният й звънна. Беше Кати.

Не бяха говорили от няколко дни. Първоначалното вълнение от есемесите, когато Джеймс бе казал или направил нещо интересно, беше утихнало и те вече си пишеха само кратки доклади след всяко негово посещение. Стефани знаеше, че трябваше да се обади на Кати предния ден, още щом Джеймс тръгна към Линкълн, но усети, че няма желание за това. Те всъщност бяха прекарали доста приятни няколко дни. Стефани, която вече си имаше тайна за срещата, не сметна присъствието му за толкова потискащо, а той вероятно беше щастлив, че се е откъснал от напрежението на живота си в провинцията и изглеждаше спокоен и доволен. Изкараха цялото време, без да спорят нито веднъж, и макар Стефани да не се съмняваше, че нещата ще са още по-добре, когато него вече го няма, като че ли почти забрави за гнева и болката, за предателството от двойствения му живот, и се преструваше, че всичко е наред. Сега й беше по-лесно, когато наистина вярваше, че вече не го иска.

Единственият неловък момент беше, когато Джеймс заговори за партито за рождения си ден и я попита какво планира. Щяха да го направят в къщата и Стефани му прочете списъка на хората, които смяташе да покани. Щяха да наемат кетъринг, а тийнейджъри, деца на техни приятели, щяха да изкарат по няколко лири като сервитьори. Джеймс щеше да се занимава с музиката и възнамеряваше да направи плейлисти на айпода си, които да продължат от осем вечерта почти до четири сутринта, с няколко промени в настроението. Една от спалните на първия етаж щеше да се превърне в стая за игра за по-малките деца.

— Нямам търпение — каза Джеймс и Стефани, притеснена, развълнувана и смутена, не отговори нищо.

Майкъл я чакаше пред тентата на галерията, за да се скрие от дъжда. Изглеждаше добре, помисли си тя с облекчение, защото се притесняваше дали не й се е сторил хубав първия път само защото й обърна внимание. Той й помаха и се усмихна с очарователната, присвиваща очите усмивка, която толкова й беше харесала. Бе облечен с торбести военни панталони и тениска с дълги ръкави под друга с къси ръкави, в контрастиращи цветове. Гъстата му тъмноруса коса беше разрошена точно колкото трябва. Той изглеждаше съвсем на място в ърбън шика на Хокстън, така както Джеймс никога не би могъл. Е, може би изглеждаше малко твърде пасващ на типа за вкуса на Стефани, сякаш много държеше на впечатлението, което ще направи. Но определено изглеждаше добре.

— Закъснях ли? — попита тя задъхано, когато се приближи. Винаги закъсняваше. Това бе едно от нещата, които не харесваше у себе си, но сякаш не можеше да го промени. Времето просто си минаваше, колкото и да се опитваше да бъде организирана. Отдаваше го на факта, че на практика все пак е самотна майка — поне през по-голямата част от седмицата.

— Не — усмихна се той. — Изобщо. Исках да дойда по-рано, за да те посрещна. Не е точно район, в който би искала да се изгубиш.

Той й отвори вратата и влязоха в силно осветено бяло пространство. Снимките не скриваха нищо от семейния живот на бедните и бяха едновременно шокиращи и вълнуващи, но най-вече бяха чудесен повод за разговор. Когато стигнаха до последната, почти час и половина по-късно, тя вече имаше чувството, че знаят всичко един за друг — произход, детство, възгледи за семейния живот и връзките. Имаше чувството, че не е разговаряла толкова много от години, определено не и с човек, който като че ли наистина се интересува от думите й. Семейството на Майкъл, също като нейното, беше от задушния коридор между града и предградието.

— Нито мръсно, нито идилично — каза той и тя се засмя, знаеше точно какво има предвид. — Просто обикновено. Всъщност отегчително обикновено.

Когато излязоха във влажната вечер към осем и половина, Стефани вече знаеше, че ако иска да се придържа към плана си, сега трябва да се извини и да си тръгне, но когато Майкъл я попита дали иска питие, тя прие.

Отидоха в едно прекалено готино заведение с еклектична смесица от кресла и различни маси, като се свряха в ъгъла и пиха бира от бутилката. Точно когато тя започна да се чувства съвсем не на място сред тълпата от млади мъже с щръкнали коси и пощальонски чанти, преметнати през гърдите, и момичета със старомодни рокли, и си каза, че може би наистина трябва да се прибира, Майкъл се наведе към нея и я докосна по ръката.

— Виждам, че това не е твоето място. Нека идем другаде.

Откриха ресторант за тапас, който беше тих и осветен от свещи. Настаниха се и продължиха да разговарят над бутилка червено вино. Към единайсет и петнайсет Майкъл предложи да си вземат заедно такси и Стефани се съгласи, като почти се чудеше дали няма да се озоват у тях. Всъщност нямаше да има нищо против. Когато спряха пред апартамента му в Айлингтън обаче, Майкъл я целуна по бузата.

— Може ли да го направим отново? — попита той.

— Определено — каза Стефани, като се питаше дали очаква тя да предложи да влезе за питие.

— Утре ще ти се обадя — обеща той, слезе и затвори вратата. — Белсайз Парк — чу го да казва на шофьора, помаха й и тръгна към входната врата. Стефани се облегна назад. Майкъл се оказа джентълмен.

27.

За Джеймс понеделникът също бе изпълнен със събития. Една крава с мастит, овца с инфектирана рана на крака и още една с възпаление на очите. Междувременно вдигаше телефона в клиниката и тормозеше бюрото по труда в Линкълн кога ще му изпратят човек за рецепцията — явно нямаше да е скоро. В Линкълн изглежда не се намираха много момичета, които бяха готови да пътуват до селото за толкова малка заплата. В един и десет, точно когато вече се чудеше дали да не заключи за час, за да отскочи за сандвич — Саймън и Малкълм тръгнаха към кръчмата, без да го попитат дали има нужда от помощ и дори дали иска да отиде с тях, — една жена с тъмносин костюм, слаба и доста привлекателна влезе в клиниката. За разлика от повечето хора, които се отбиваха тук, тя не беше придружена от животно, а стискаше купчина документи. Джеймс й се усмихна и се зачуди дали не се е объркала.

— Джеймс Мортимър търся — каза жената.

— Аз съм — отвърна той и стана зад рецепцията. — Какво обичате?

Жената погледна за миг документите.

— Аз съм от отдела по планиране. Уведомиха ни, че сте направили пристройка, за която изглежда нямаме никакви документи.

Джеймс преглътна усмивката си и се насили да я върне отново на лицето си.

— Съжалявам, сигурно е станала грешка. Кой казахте, че ви е съобщил това?

Жената не се усмихна.

— Не съм казала. Опасявам се, че е поверително. Е, ако обичате да ме разведете наоколо.

Джеймс забеляза, че жената държи план на сградата сред другите документи. Нямаше начин да не види пристройката. Превъртя бързо в главата си всички възможни последствия. Глоба? Едва ли нещо по-сериозно, нали? Проклетата Сали. Това нямаше да й се размине. Добре, помисли си той, имаше само един начин да се оправи с това. Блъф.

Поведе жената, която се представи като Дженифър Купър, към пристройката, където понастоящем имаше едно възстановяващо се куче и котка след операция.

— Сигурно имате предвид това — посочи той голямото помещение. Встрани, през една врата, се влизаше в малката операционна. Дженифър прегледа плана на сградата. — Направих го преди две години, но архитектът каза, че е твърде малко и няма нужда от разрешително. — Усещаше, че се поти. — Десет процента, нали? От общата площ? — Господи, какви ги говореше? Не биваше да лъже тези хора.

Дженифър огледа помещението, отиде до операционната и надникна вътре; огледа дори шкафовете. Отвори пак плана.

— Казвате, че това разширение е по-малко от десет процента от първоначалната площ на сградата? — Тя го погледна така, че сърцето му се сви.

— Е, поне така ми казаха — отвърна Джеймс, забил поглед в обувките си.

Дженифър извади отнякъде химикалка.

— Може ли да ми дадете името на архитекта.

Джеймс си пое дълбоко дъх. Това беше нелепо. Не беше използвал архитект за разширението, защото знаеше, че ще настоява да вземат разрешително от общината и щеше да отнеме месеци. Всъщност беше почти сигурно, че ще му откажат, както отказваха на всяко заявление за строителни дейности в селото. Особено след като Ричард и Симон се намесиха. Освен ако, разбира се, не се строеше със стар камък и хоросан, за да прилича на сграда от седемнайсети век, което, честно казано, щеше да му струва цяло състояние. Трябваше просто да си признае всичко пред тази жена. Да пледира наивност или невежество. Какво толкова можеше да му стори?

— Добре — каза той и опита да добие най-очарователното си изражение. Може би тя щеше да се поддаде на флирт. — Хванахте ме. Не мога да лъжа такава хубава жена. Никой не ми е казвал, че мога да направя разширението без разрешително. Просто рискувах. Казах си, че няма да е много голямо и е отзад, където никой не може да го види…

— Това е архитектурен резерват — прекъсна го Дженифър. — Не можете да строите без разрешение, без значение от размерите.

Прословутият му чар определено не работеше.

— Е, и сега какво? — попита той. — Ще ме глобите ли?

— Сега — отвърна Дженифър — ще подадете молба за разрешително.

— И?

— И ако отговаря на критериите, ще бъде одобрена.

— А ако не отговаря? — попита Джеймс, но знаеше какъв ще е отговорът.

— Ще трябва да съборите пристройката.

— Вие шегувате ли се? Ако я съборя, ще трябва да преместя клиниката. Сградата няма да е достатъчно голяма без нея.

— Е, можело е в самото начало да изберете по-голяма сграда — каза Дженифър и за първи път се усмихна. — Имате шейсет дни да подадете молбата. Довиждане засега.

Когато тя си тръгна, Джеймс седна на пода и разсеяно започна да гали ушите на заспалото овчарско куче през решетката на клетката му. Какво му се случваше, по дяволите?

След половин час той беше пред дома на Сали, забил пръст на звънеца. Нещата бяха стигнали прекалено далеч. Разбираше, че е ядосана и защо би искала някакво отмъщение. Доколкото знаеше, още не беше успяла да си намери работа, тъй като селото бе малко и просто нямаше достатъчно възможности. Може би беше прибързал, като я изгони така. Започваше да осъзнава, че не може да работи без човек на рецепцията. После си спомни за писмото от данъчните и деловата официалност на Дженифър. По дяволите! По-скоро щеше по цял ден да вдига телефона, отколкото да върне това момиче на работа.

Чу куче да лае зад вратата и тежки стъпки по коридора. Бащата на Сали, Джим О’Конъл, червендалест, обикновено сърдечен човек, се появи на прага. Смръщи се, щом видя Джеймс.

— Да? — попита рязко.

Джеймс се поколеба. Опита се да прецени дали Джим би се сбил с него и реши, че ако реши, определено може да го направи, но не изглеждаше такъв човек.

— Бих искал да поговоря за минутка със Сали, моля — каза той и се усмихна нервно. — Ако е тук.

Постоя малко на стълбите, като се чудеше дали да не си тръгне и да се върне по-късно, когато Сали ще е сама. Не можеше да й крещи, докато баща й се спотайва отзад. Всъщност вече не беше сигурен, че е добра идея да се кара с нея. Може би просто искаше да се почувства по-добре.

Сали, когато най-сетне се появи по коридора, го погледна дръзко и целият му гняв се завърна. Какво право имаше да му разбива живота така? Заговори тихо, с надеждата, че Джим не е наблизо:

— Е, надявам се, че се гордееш със себе си.

Уверената маска на Сали падна. Лицето й, ако го разчиташе правилно, изразяваше абсолютно объркване.

— За какво говориш?

— Знаеш за какво говоря. Голямо съвпадение е, че жената от отдела по планиране се появи внезапно след толкова години.

Джеймс нямаше как да знае, че Сали си бе помислила, че той идва да й каже, че е станало голямо недоразумение и че иска тя да се върне на работа — всъщност по краткия път от стаята си до входната врата беше решила да го поизмъчи няколко минути, преди да благоволи да приеме. Сега тя стисна здраво дръжката на вратата, за да се задържи.

— От отдела по планиране?

— Не ми се прави на невинна — изсъска Джеймс и изведнъж се видя някак отстрани — мъж на средна възраст, леко посивяващ, който стои на стълбите и тормози младо момиче с реплики като от слаб екшън филм. — Сега вече достатъчно ли ти е? Данъчни, общината… Вече отмъсти ли си? Съжалявам, ако се чувстваш прецакана, но нека спрем дотук.

Той се обърна и си тръгна. Нямаше какво повече да каже. Нямаше смисъл да я притиска повече. Кой я знае какво още криеше в ръкава си?

28.

Кати беше започнала да излиза на питие със състудентите си от курса по рефлексология. Те бяха доста приятни — повечето жени, което беше добре за момента, защото вярата й в мъжете бе напълно съсипана. Близо до колежа имаше кръчма, в която винаги можеше да се намери маса, за да изпият по чаша-две вино и да поговорят за наученото току-що, а с времето, и за живота си. После тя се прибираше — караше много внимателно, защото знаеше, че е леко пияна — при все по-мрънкащия Джеймс.

Тези няколко часа й даваха невероятно усещане за свобода. Тя имаше чувството, че си връща живота, подготвяше се за времето, когато отново ще бъде сама. И ако на Джеймс не му харесваше, че тя предпочита да излиза, вместо да стои с него у дома — да върви по дяволите. Вече не й пукаше какво мисли той. Един-два пъти й предложи да отиде в Линкълн и да се присъедини към тях в кръчмата, но тя не искаше. Това си бяха нейните приятели, нейният социален живот и тя не искаше да ги дели с него.

Той беше обиден и объркан и веднъж, когато бе пийнал малко, дори се осмели да я попита дали има мъже в тяхната малка компания.

Тя се изкуши да отговори: „Ние не сме като теб. Не всичко опира до секса“, но вместо това прехапа език и го увери мило, че единствените мъже са обратни или ужасно непривлекателни.

— Няма да ги харесаш — беше казала за новите си приятели. — Те са все много духовни хора, ню ейдж. Веднага ще започнеш да спориш с тях.

Първите няколко седмици Джеймс ходеше до местната кръчма да вечеря и да пийне няколко бири, но напоследък тя го заварваше да седи нацупен на дивана като сърдито дете. Беше решила да не му обръща внимание и да се държи все едно всичко е наред. Не беше за вярване, че може да е такъв лицемер — да й се цупи за единствената й свободна вечер в седмицата, когато той имаше цял друг живот.

Чрез новите си приятели — някои много опитни в алтернативните терапии, а други още начинаещи — Кати се сдоби с неколцина нови клиенти и започна да ги посещава по домовете с преносимата си маса за масаж, вместо да чака те да ходят при нея. Това означаваше по-дълги работни дни и по-малко свободно време, но вече започваше да чувства, че това е начинът да изкарва добри пари. Можеше да се издържа съвсем спокойно сама, ако продължеше да работи така. Хората бяха готови да плащат добре на някой, който ще ги обслужи в удобството на собствените им домове, макар и в провинцията, и тя почти удвои цените. Струваше си, дори когато се вземеха предвид разходите за бензина и времето за пътуване. Хората, които работеха, бяха готови да плащат дори повече за посещения вечер и през уикендите, и скоро вечерите в неделя и понеделник се запълниха с ангажименти, а Джеймс започна да се оплаква, че изобщо не я вижда.

Точно когато тя реши, че е време да спре благотворителността с Оуен — вече усещаше, че започва да я използва, въпреки напредъка му, и трябва да прекрати безплатните услуги, — той една сутрин се появи с три смачкани банкноти от по десет паунда в плик и й обясни, че си намерил работа и ще може да й се изплати.

— Просто чистач в болницата, но ще печеля и това е важното.

Кати беше трогната.

— Оуен, това е чудесно. Такава позитивна стъпка. Много се радвам за теб. Само почакай — още хубави неща ще се случат. Винаги така става.

— Ще ти се изплатя. На части всяка седмица, но ще го направя — засмя се той.

Всъщност беше дошъл право от работа, за да й каже, че вече няма да може да идва в сряда сутрин. Това бил лукс, който не можел да си позволи, а вече не искал да получава нищо безплатно. Всичко дължал на нея, новия си поглед към живота. Може би, щом й се изплати и спести малко пари, тя би помислила да излезе с него на вечеря. Но колкото и да беше зарадвана от факта, че наистина е променила нечий живот, Кати не смяташе да приема. Последното, от което се нуждаеше сега, бе друг мъж — особено мъж, изпълнен с толкова несигурност и комплекси.

— Наистина не е нужно — каза тя любезно. — Но беше много мило все пак.

Оуен се изчерви.

— Нямам предвид да е като среща. Поканата важи и за Джеймс — заекна той.

— Не, Оуен, не си харчи парите. Все пак ти благодаря. Наистина е много мило. — Тя го целуна по бузата, сякаш за да покаже, че разговорът им е свършил. — Желая ти късмет във всичко.

Чичото на Сали О’Конъл, Пол Годард, винаги бе поддържал сърдечни работни отношения с местния ветеринар. Той смяташе Джеймс за надежден и стриктен, дори когато случаят беше много спешен. Нямаше съмнение, че е състрадателен в работата си с животните, но без сантименталността, за която Пол нямаше нерви и време. Ако си фермер, трябва да гледаш на добитъка като на стока. Да се грижиш добре за животните — щастливите крави са здрави крави, а здравите крави дават най-хубавото мляко, — но да помниш, че те са ти само поминък.

Винаги изпращаше на Джеймс по една бутилка уиски на Бъдни вечер, за благодарност за услугите му и защото уговорката им да му плаща в брой му излизаше по-евтино. Смяташе, че това е разумен начин да правиш бизнес: никой не губеше и двете страни бяха доволни. Дори не се замисляше по въпроса.

Когато мъжът от данъчните се появи на вратата му един следобед и започна да задава въпроси, първият инстинкт на Пол беше да отрече всичко. Все пак, ако не признаеше и Джеймс също не кажеше, нямаше как да ги изобличат. После си спомни разплаканото лице на племенницата си, която предишната вечер му бе разказала за обвиненията срещу нея, и внезапно вече не му се искаше да защитава ветеринаря.

— По-лесно ми е да му плащам в брой — усети се, че казва на костюмирания мъж с клипборда. — Така знам точно колко харча. Не е като с банковите сметки — добави той, като играеше идеално ролята на простоват фермер. Всъщност Пол не само имаше банкова сметка с чудесен баланс, но и спестовна, в която внасяше веднъж годишно. Откакто фермата му стана органична, финансовото му положение значително се подобри.

— А какво ги прави после си е негова работа, нали така? Дали ви казва за тях, или не, това няма нищо общо с мен.

Мъжът му благодари за отделеното време и искрените отговори и си тръгна щастлив. Това ще даде урок на гадняра, помисли си Пол. Сали беше любимата му племенница.

Когато Джеймс се върна в Лондон в сряда следобед, искаше само да си легне на затворени завеси, да се сгуши в леглото, да се завие през глава и никога вече да не стане. Чувстваше се под обсада, разкъсван между опитите да управлява клиниката без рецепционистка и усилията да не загуби клиенти. Беше разбрал, че когато една от кравите на Пол Годард раждала посред нощ, той извикал ветеринар от съседното село. Джеймс, който не бе изключил телефона си и очакваше обаждането му, беше едновременно смаян и наранен от това.

Почти не виждаше Кати вечер заради новите й ангажименти и малката й къщичка започна да му се струва като затвор — вече не беше място, където можеха да забравят колко е малка и тясна, защото бяха толкова щастливи да си имат дом заедно. Сега тя му изглеждаше нелепо място за човек на неговата възраст. Ако застанеш в дневната и се завъртиш, ще докоснеш и четирите стени с протегнати ръце. Затова ли беше работил така усилено цял живот? Да живее в кукленска къщичка с жена, която почти не се прибира?

И, разбира се, проблемът със Сали, данъчните и отдела по планиране. Плюс факта, че Малкълм и Саймън почти не му говореха. Когато се опитваше да сподели с Кати тревогите си, тя нехайно отвръщаше, че за всичко в този живот си има причина, всичко щяло да се нареди накрая, и той прекратяваше разговора. Какъв смисъл има да говориш с човек, който винаги ти казва това, което искаш да чуеш?

В Лондон обаче всичко беше наред. Тук можеше да си върши работата и да прекарва спокойни вечери със Стефани и Фин. Можеше да се отпусне и нямаше чувството, че всички са срещу него. Можеше просто да си бъде у дома. Когато влезе в къщата в четири и пет минути (вече не спираше по пътя, просто искаше да се прибере възможно най-бързо) и усети познатата миризма на кафе, полиращ препарат и момчешкия аромат на Фин — на шампоан, морско свинче и маратонки, — усети как в гърлото му засяда буца. Това беше истинският му живот. Това беше неговото семейство.

Фин дотича да го посрещне, изпълнен с истории за училище, Дейвид и приятелите му, все неща, които Джеймс, отсъстващ половината седмица или твърде разсеян, когато беше тук, не разбираше съвсем и това го разсмиваше. Синът му беше много драматичен, когато разказваше нещо.

Стефани беше в кухнята и когато се обърна да го поздрави, той бе поразен от дистанцията между тях. Когато се преместиха в Лондон, тя го прегръщаше още на вратата в сряда вечер и после, в събота вечерта, когато се свиваха в леглото, плачеше, че той трябва да замине на следващия ден. Тогава това му лазеше по нервите. Беше много недоволен, че е принуден да води двойствен живот, и не се трогваше от сълзите й — ако наистина й пукаше толкова, щеше да се откаже пак от работата си и да се премести при него в Линкълншир. Сега, когато тя му се усмихна хладно и любезно и го попита как е минало пътуването, той бе готов да даде всичко за поне най-малкия признак, че се радва да го види.

Със сепване осъзна колко е красива. Е, винаги бе знаел, че е красива физически, но през последните години мекотата на Кати беше по-възбуждаща за него от стройната слаба фигура на Стефани. Нуждата на Кати от защита го привличаше, а независимостта на Стефани го отблъскваше. Той я прегърна и усети как тя се скова за миг, преди да се отпусне и вяло да го потупа по гърба. Вълна от огромно нещастие го заля и той я стисна по-силно, като зарови глава в копринената й коса. Тя му позволи да остане така секунда, преди внимателно да го отблъсне и да се обърне отново към зеленчуците, които режеше.

— Фин, ела да седнеш и да си напишеш домашното — извика тя и ефективно прекъсна всякаква интимност.

29.

Наградите на БАФТА бяха само след няколко дни и Стефани не полагаше особени усилия за планирането на партито на Джеймс. Беше разпратила поканите и прие отговори от повечето гости, нае кетъринга — японска фирма, която щеше да дойде в къщата с големи торби със страховити ножове и да приготви сашими в кухнята, докато гостите се възхищават на уменията им, — но нищо повече. Реши да се обади на Кати, за да разбере как вървят приготовленията там. Поне това беше претекстът да й се обади. Всъщност започваше да се тревожи за нея. Джеймс й бе казал, че Сали се е обадила на отдела по планиране заради разширението, което е построил зад клиниката, но тя си имаше други подозрения. Кати като че ли бе преживяла някакво просветление, откакто се срещнаха и се разбраха за плана. Сякаш се преобразяваше от сладката, ранима жена в нещо като отмъстителен кръстоносец. Стефани, която знаеше, че идеята за отмъщението бе нейна, сега се страхуваше, че е създала чудовище, което не е в състояние да обуздае.

Кати отговори на второто позвъняване. Гласът й звучеше сладък и мил както винаги.

— Стефани, здравей, как си?

— Добре, просто се питах докъде си с партито.

Кати й разказа каква украса е планирала за общинската зала, за метрите бял муселин, аранжирани в нещо като бедуинска шатра, за белите покривки и за украсата от бели лилии, които е избрала. Звучеше направо като сватба, помисли си Стефани, едва ли на Джеймс щеше да му хареса. Осъзна, че е спряла да слуша, когато внезапно чу, че Кати се смее и казва:

— Съмнявам се, че дотогава ще са му останали приятели, които да покани.

— Какво имаш предвид? — попита Стефани.

Кати й разказа цялата история за Сали и чичо й Пол, и как сега Джеймс трябва да ходи в данъчното, за да се обяснява и вероятно да плати глоба, или поне да изплати дължимото. И как ходил при Сам Макнийл да го пита дали при нейното влияние в отдела по планиране ще може да го посъветва как да си издейства разрешително със задна дата за пристройката, а тя направо полудяла и го обвинила, че я кара да ходатайства. И че дори Саймън и Малкълм едва му говорели вече, а няколко клиенти на клиниката се преместили при ветеринаря в съседното село. Стефани слушаше всичко това и усети, че започва да го съжалява въпреки всичко, което й беше причинил.

— Как така хората от общината са разбрали за пристройката? — попита тя, макар че знаеше отговора.

— Аз им казах — отвърна Кати, звучеше като малко дете, което очаква да бъде похвалено, че се е изпишкало на ламината, а не на килима. — Анонимно, разбира се.

Стефани въздъхна.

— Мисля, че се разбрахме да не правим нищо, без да сме го обсъдили — каза тя вяло.

— Знам. Опитах се да ти се обадя. Ама е смешно, нали?

— Просто не бива да взривяваме всичко преди партито. Нали това беше целта? — каза Стефани, макар че вече не й се искаше да продължават с плана.

— Е, той си го заслужава — каза отмъстително Кати. — И е толкова арогантен, че никога не би си помислил, че съм го направила аз. И какво, ако никой не дойде на партито му? И това си заслужава.

— Може би трябва да забравим цялата история — каза Стефани. — Вече му причинихме доста тревоги. Да го зарежем и да продължим напред.

— Почакай, нали ти каза, че ще е извратено, ако му се размине.

— Знам, но вече не съм толкова сигурна. Просто ми се струва… не знам… малко прекалено.

— Стефани, трябва да го направиш заради собственото си самоуважение след всичко, което ти причини. Аз също. Освен това какъв смисъл има да спрем сега?

— Добре — отвърна Стефани без ентусиазъм. — Но без повече изненади.

— Обещавам — каза Кати. — Остават две седмици. Трябва да бъдем непоклатими.

Стефани усети, че неохотно се съгласява. Всъщност напоследък вече бе спряло да й пука дали Джеймс ще си получи заслуженото. Искаше само да продължи напред.

За щастие Наташа беше в настроение да поговорят, когато се видяха на следващия ден. Това бе последното свободно време на Мередит преди наградите, затова бе дошла в офиса да изпробва обувки за ужасната зелена рокля, която все още настояваше да носи. Тъй като нито един дизайнер с всичкия си не би създал обувки, които да пасват на отвратителното яркозелено на роклята, Стефани неохотно обеща да боядисат избраните от Мередит обувки до неделя. Опитваше се да я отклони от красив чифт бели „Джими Чу“, които сърце не й даваше да съсипе, и да я насочи към по-евтини. Мередит обаче не отстъпваше, натъпка мазолестите си крака в скъпите сандали с отворени носове и обяви, че ще носи тях.

— Те струват триста паунда — каза Наташа, за да я откаже.

Мередит се намръщи.

— Няма ли да ни ги заемат? Все пак съм номинирана.

Стефани поклати глава, в опит да не се засмее. Тя не можеше да си представи разговора, който ще трябва да проведе с пиарите на Джими Чу — да предложи дебелокраката Мередит да рекламира деликатните им обувки.

— Не и ако ги боядисаме.

Накрая Мередит, която беше доста спестовна и вече негодуваше срещу парите, които им плащаше, кандиса на по-евтините обувки. Стефани уговори отново с нея подробностите за колата в неделя, която щеше да я докара в офиса, за да се приготви. Обикновено тя или Наташа щяха да отидат в дома й, но сега имаха три клиентки за наградите и беше невъзможно.

Щом Мередит си тръгна, Стефани и Наташа се тръшнаха на дивана и продължиха разговора си.

— Работата е там — каза Наташа, сякаш изобщо не бяха спирали, — че фактът, че се чувстваш малко по-добре, не е причина да забравяш първоначалната си цел.

— Вече ми се струва доста жалко — каза Стефани и облегна глава на възглавниците на дивана. — Като възрастен човек трябва да му кажа, че всичко между нас е свършило, а после да се разделим с достойнство. А и така ще е много по-добре за Фин.

— Хубаво, значи ти вече се чувстваш по-добре, защото беше на среща с друг… — Стефани най-сетне й бе признала за Майкъл и Наташа я прегърна щастливо.

— Две срещи всъщност — прекъсна я Стефани. — Но ще ти кажа за втората след малко.

— Наистина ли? — ококори се Наташа. — Както и да е, значи се чувстваш по-добре, защото си била на две срещи с друг мъж, макар че не си ми казала още за втората, а уж съм най-добрата ти приятелка, но… нали не възнамеряваш да избягаш и да се омъжиш за Майкъл — погледна я тя заинтригувано. — Нали?

Стефани се засмя.

— Очевидно не.

— Точно така. Значи, това, че сега не ти се иска да отмъстиш на Джеймс само защото се чувстваш добре заради това разсейване, не означава, че вечно ще се чувстваш така. Не забравяй колко важно беше за теб да го накараш да страда, както ти страда заради него. Казвам само, че това все още е важно за теб, в дългосрочен план. Или поне аз мисля така. Това е! Край на речта.

— Добре, добре. Ще се придържам към плана. Стига и Кати да го направи. Сега доволна ли си?

Наташа кимна.

— Изключително. Казвай за Майкъл. Не мога да повярвам, че си го видяла отново и не си ми споменала.

И така, Стефани й разказа, че Майкъл й се обади във вторник сутринта и накрая се разбраха да вечерят заедно. Беше резервирал маса в „Улзли“ — защото Стефани веднъж му беше споменала, че винаги е искала да отиде там. Проведоха сериозен разговор, като възрастни хора. Майкъл започна с бившата си съпруга и как му заявила изневиделица, че не е щастлива, че я приема за даденост от години и няма повече да търпи, което означаваше, че той изключително много държи на искреността в една връзка. Точно на това държеше и Стефани. Вечерта беше изключително приятна, а после нямаше нищо за разказване.

— Нямаше ли целувка за лека нощ?

— Казах ти — отвърна отбранително Стефани. — Майкъл си има принципи, аз също. Докато с Джеймс сме още заедно, нищо няма да се случи. Но ще го видя отново следващата седмица.

— Значи си казала на Джеймс за малките ти срещи?

— Разбира се, че не. Той ще откачи.

— Значи Майкъл няма нищо против да излиза на тайни срещи с теб зад гърба на съпруга ти, стига да не те целува?

— Какво се опитваш да ми кажеш? — подразни се Стефани. — Да не намекваш, че правя нещо нередно след всичко, което Джеймс ми причини.

Наташа се засмя.

— Успокой се! Разбира се, не казвам, че е нередно. Казвам само, че… щом се виждаш с него зад гърба на Джеймс, можеш и да спиш с него. Каква е разликата?

— Разликата — заяви Стефани — е, че не искам да бъда като Джеймс. Искам да мога да погледна назад и да съм сигурна, че съм се държала безупречно. Ясно ли е?

30.

Беше уикенд, от който Джеймс обикновено би се ужасил. Стефани щеше да работи цялата събота, да купува разни неща в последния момент и да се грижи трите й клиентки да са доволни от маникюра си, от процедурите и от каквото там трябва да се направи преди наградите, а после, разбира се, и тя самата щеше да отсъства заради събитието. Джеймс се бе съгласил да остане, докато всичките й клиентки бъдат качени по колите и потеглят за наградите, вероятно до четири часа.

Когато си легна снощи, той установи, че всъщност очаква уикенда с нетърпение. Щеше да заведе Фин в зоопарка — не само покрай него, а наистина щяха да влязат вътре. Фин, който беше свикнал да гледа само животните, които се виждаха безплатно от парка, щеше да е щастлив като на Коледа. Или пък можеха да се качат на Лондонското око или на Тауър. Джеймс си помисли, че може да е още по-добре, ако си останат у дома и играят на компютъра или в градината. Каквото Фин пожелаеше.

Стана рано и направи на Стефани чай и препечена филийка, преди тя да тръгне. От изражението й, когато й ги поднесе, беше очевидно, че не е очаквала подобен жест. Опита да си спомни кога за последно й е приготвял закуска и, разбира се, не можа, защото беше много отдавна. По времето, когато в живота му съществуваше само и единствено тя.

Фин обяви, че иска сутринта да чистят клетката на Дейвид, аквариума на Голди и пясъчника на Себастиан. Изключителното старание, което синът му показваше в грижите за животните, напомняше на Джеймс за собственото му детство.

— Трябва да станеш ветеринар — каза той на Фин, когато сложиха нова слама в къщичката на Дейвид.

— Точно това ще направя. Естествено — отговори Фин със сериозно изражение и Джеймс имаше чувството, че е попаднал на снимачната площадка на някакъв детски филм. Усети как очите му се пълнят със сълзи и едва се сдържа да не прегърне сина си, за да не съсипе момента.

Следобед отидоха в зоологическата градина и Фин възкликваше пред всяко животно — от малките кафявозъбки до планинските горили, — а после се отбиха в клиниката в Сейнт Джон Уд, за да погалят животните, които бяха оставени там за уикенда. Когато Стефани се прибра към пет и половина, и двамата лежаха изтощени на дивана пред телевизора.

— Ще трябва да направиш всичко това отново утре — засмя се тя, когато го видя.

Вечеряха и Стефани им разказа за деня си: как Сантана била още в леглото, когато козметичката се появила в апартамента й към два часа, и отказала да стане, затова горкото момиче трябвало да й оправя ноктите, докато е легнала, а мръсните й крака стърчат под завивките. Фин се смя и каза, че момичетата са „глупави“, а Стефани отвърна: „Аз също съм момиче, това означава ли, че съм глупава?“. Той каза: „Ти не си момиче, ти си майка. Има разлика.“ Джеймс много се смя и вечерта мина така бързо, че той нито веднъж не се сети да звънне на Кати.

Стефани искаше този уикенд да свършва. Всяка година беше едно и също: колкото и да се подготвяха, самият ден винаги беше хаос. Слава богу, Наташа се занимаваше със Сантана, която отказа да отиде в офиса, за да се приготви, защото се надяваше, че може да има папараци пред къщата й следобеда. Ако тръгнеше твърде рано, нямаше да я заварят.

Стефани се опитваше да добие правилното настроение, преди да пристигнат другите две клиентки. Искаше те да са отпуснати, докато им правят прически и грим, но не се сещаше каква музика би подхождала едновременно на Мередит и Менди. Накрая избра Джеймс Морисън, който беше ненатрапчив и достатъчно модерен. Запали няколко свещи и пръсна списания из стаята. Правило номер едно бе никога да не предполагаш, че клиентките ти ще искат да си бъбрят, и тя винаги втълпяваше това на всички фризьори и гримьори, които наемаше.

Двамата стилисти, както настояваха да ги наричат, пристигнаха точно в един. Разположиха се в срещуположни краища на стаята, за да могат Мередит и Менди да си говорят или пък не.

Стефани преглеждаше дрехите по закачалките в другата стая, която се бе превърнала в съблекалня. Освен зелената рокля, тя приготви за Мередит още един вариант. Надяваше се да я убеди да я изпробва. Както и още един чифт обувки. Провокативният тоалет на Менди беше там, но и много сладка мини рокля от „Клое“, в случай че я уговори да си промени решението. Имаше доста подсилено бельо от „Спанкс“, от което Мередит да избере, все още в кутиите, за да върнат останалото в магазина. И двете жени бяха наели няколко не особено впечатляващи бижута, които Стефани прегледа и избра най-подходящите.

Към един двайсет и пет тя отговори на телефонното обаждане на паникьосаната Наташа, която стоеше на стълбите пред жилищната сграда на Сантана с гримьорката. Звънели от пет минути, но нямало отговор. Стефани им каза просто да изчакат. Не били бавачки на Сантана и ако тя е решила да излезе някъде снощи, без да се прибере, това си е неин проблем. Както и ако пропусне така трудно спечелената покана за наградите.

Стефани междувременно успя да настани двете си повереници с кафета и списания, под успокояващия съпровод на сешоарите. Провери за последно дрехите в другата стая и седна на дивана, като си мислеше, че може да затвори очи за миг. От другата стая долитаха части от разговор, но жуженето на сешоарите я унесе в дълбок сън.

Алармата й иззвъня. Не, чакай, беше звънецът на вратата. Стефани седна рязко. Къде беше, някой викаше от другата стая: „Искаш ли аз да отворя?“ и тя отвърна: „Да, моля те“, преди да си спомни с кого говори. Добре, тя бе в офиса си. Боже, беше денят на наградите. Погледна си часовника: четири без двайсет. Сигурно беше спала цял час. От устата й се спускаше тънка струйка слюнка. Избърса я. Погледна се в огледалото на стената. На едната й буза беше отпечатана шарката на възглавницата. Тя започна да я търка яростно. Ами ако някой я беше видял как спи? Господи, това беше непрофесионално. И кой звънеше? Не очакваше никого. Чу мъжки глас. По дяволите. Да, очакваше. Беше помолила Майкъл да дойде, за да ги снима.

Направи го в миг на умопомрачение. Обикновено сама снимаше клиентките си за архива, щом ги издокараха за някое събитие. Повече за нейна употреба, но понякога изпращаше снимките на дизайнера, ако дрехите изглеждаха много добре, с надеждата, че ще предложи на клиентката да ги задържи. В петък обаче си търсеше повод да се обади на Майкъл — бяха се разбрали да се видят отново в понеделник вечерта — и затова го попита дали може да го наеме в неделя за около час, сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Той, разбира се, каза, че би го направил безплатно, и ето го тук, в офиса й, докато тя изглеждаше ужасно.

— Стефани — извика някой от съседната стая, — един човек те търси.

Тя избърса размазаната спирала под очите си и прокара пръсти през косата си. О, какво пък, щеше да му се налага да я вижда всякак.

— Здравей, Майкъл — каза тя поверително, или поне се опита, — когато излезе в другата стая. Лицето му определено светна, щом я видя. Добре, може би не изглеждаше чак толкова зле.

— Това е Майкъл, нашият фотограф — каза тя на останалите. Една от гримьорките, Давина или Давиния, всички имаха ужасно тъпи имена напоследък, я погледна объркана.

— Не знаех, че ще има фотосесия — каза тя. — Не съм правила грим за снимки. Направих го за естествен вид. Не си споменала нищо такова — каза тя обвинително.

Стефани се усмихна.

— Не е за списание, не се тревожи. Е — каза, за да смени темата, — и двете сте красиви. Нека ви облечем, докато Майкъл се приготви.

Погледна към него и той й се усмихна съчувствено. Господи, какви ги вършеше? Не беше казала дори на Наташа, защото знаеше, че тя веднага ще се досети, че го е направила само за да го види отново. За щастие Наташа беше в другия край на Лондон, където се занимаваше със Сантана и нямаше да разбере.

Мередит и Менди държаха да облекат избраните от тях рокли и Стефани поне бе благодарна, задето предупреди Майкъл, че дрехите не са неин избор, а клиентките й са се наложили. До четири без пет бяха готови.

Мередит, с подсиленото бельо под ужасното зелено нещо, наистина беше добила някаква форма. Огромните й гърди, които обикновено бяха скрити от неподходящ провиснал сутиен под широки блузи, сега се бяха наперили и изглеждаха прекрасно. Стефани се надяваше, че някой редактор от седмичните списания ще е така заслепен от огромното деколте, че няма да забележи колко ужасна е роклята и няма да включи Мередит в списъка на най-зле облечените.

Менди беше специалистка в употребата на лепенки за гърди, с които оскъдният й тоалет се прилепи към тялото й и вероятно щеше да придържа всичките й части в ред. Ако изглеждаше облечена като за снимки в еротично списание, а не за награди, поне имаше хубава фигура. Всичко щеше да е наред.

Стефани беше сигурна, че Майкъл потисна смеха си, когато го заведе при двете си протежета в съседната стая. Гримьорките набързо нанесоха последните щрихи, а той смекчи осветлението и направи няколко снимки.

— Нямате ли и други тоалети, и без това съм тук? — каза той с най-очарователния си глас. — Ще е жалко да похабяваме филма.

— Да, добра идея — веднага се включи Стефани. Той се опитваше да й помогне, колко мило от негова страна. — Нека го направим като фотосесия. Ако снимките ви харесат, ще ви изпратим копия. Може пък да се окажат от полза. — Тя си погледна часовника. — Имаме време — Всъщност нямаха, колите щяха да дойдат след пет минути, но си струваше да опита.

Тя помогна на Мередит да се навре в черна рокля с паднали ръкави, а после видя как Менди се превръща от проститутка в красива, модерна млада жена с роклята на „Клое“.

— Еха! И двете изглеждате прекрасно. — Но те не изглеждаха впечатлени.

— Ето това е секси — каза Майкъл, когато Менди отиде в съседната стая. Мередит извъртя очи. — Можеш да станеш модел — продължи той. — Не го забелязах, когато беше с предишния тоалет, но сега всеки фотограф би те искал.

— Мислиш ли? — попита Менди. — Наистина ли?

Стефани му се усмихна затворнически, когато влезе в стаята, и той й смигна леко, после насочи вниманието си към Мередит.

— Страхотна рокля. Много ви отива. — Мередит, която беше по-упорита от Менди, само изсумтя.

— Изглежда много по-добре от другата — добави Стефани, но тя не се върза. Позволи на Майкъл да й направи няколко снимки, после обяви, че ще се преоблече.

— Аз ще остана с тази, реших — каза Менди и на Стефани й се прииска да я целуне. Погледна към Майкъл, който сякаш се опитваше да й сигнализира нещо, докато Мередит не гледаше. Кимаше към другата стая и въртеше очи. Изглеждаше, сякаш ще получи епилептичен пристъп. Спря рязко, когато Мередит се обърна.

— Само още една-две снимки, Мередит. Последните не бяха много на фокус. Аз съм виновен.

Тя се съгласи неохотно и Майкъл погледна многозначително Стефани… Е, тя не знаеше какво има предвид, но внезапно я осени вдъхновение. Отиде в другата стая, взе кафето на Мередит и го разля по ужасната зелена рокля.

— О, Господи! — извика, като опитваше да не се засмее. Това беше нелепо. — О, мамка му! Мередит, много съжалявам, залях роклята ти с кафе.

Мередит нахлу в стаята.

— Ами избърши го… бързо, за бога!

— Няма смисъл — каза Стефани и грабна роклята. — Подгизнала е. Освен това ще мирише на мляко.

— Е, и какво предлагаш да правя сега? — попита Мередит, от ноздрите й буквално излизаше дим.

— Ами… — каза Стефани и точно тогава на вратата се позвъни. Слава богу, наетите за церемонията коли бяха пристигнали. — Ще трябва да носиш това. И бездруго нямаме избор. Много съжалявам, Мередит.

Мередит изглеждаше готова да избухне. Майкъл награби чантите и наметалата.

— Хайде, дами. Не бива да закъснявате — каза той и ги подкара към вратата. — И двете сте много красиви.

— Точно така — каза Стефани. — Имате червило и блясък в чантите. Сложете си малко, преди да слезете от колите. И да си изкарате чудесно — добави тя, без да обръща внимание на яростното изражение на Мередит.

Стефани благодари на фризьорките и гримьорките и им обеща, че ще ги използва отново, после затвори вратата след тях, облегна се на нея и запуши устата си с ръка, за да потисне смеха, докато двете клиентки бяха още наблизо. Майкъл също се смееше, прегърна я през врата й я придърпа към себе си.

— Сигурно сме телепати — каза той.

Стефани го погледна.

— Нали не твърдиш, че с цялото това кривене, кимане и кокорене искаше да ми кажеш: „Върви да залееш роклята й с кафе.“

— Точно това се опитвах да ти кажа — отвърна той, усмихна се и я целуна по главата, но след това Стефани осъзна, че се целуват истински в малкото коридорче на офиса й.

Не можеше да си спомни кога за последно е целувала друг, освен Джеймс. Всъщност не можеше да си спомни кога за последно е целувала и Джеймс, и то не сякаш целува чичо си в благодарност за коледния си подарък. Усети как ръката на Майкъл я хваща за тила и тялото му я притиска към стената. После той спря така рязко, както започна, хвана я за ръката и я поведе към дивана в главния офис. Стефани се зачуди смътно дали да му напомни, че трябва да изчакат, докато се разведе, но нали той държеше на това, така че коя бе тя да му противоречи? По дяволите, само след седмица щеше да бъде свободна. Всъщност, когато го покани тук, тя се надяваше да се случи точно това. Джеймс щеше да я чака у дома, за да тръгне към провинцията, но тя не изпитваше вина. Той вършеше същото от цяла година.

Майкъл се отдръпна и я погледна.

— Искаш ли? — попита я с такъв тон, че й прималя.

— Да, определено.

Последва нещо като вихър от ръце, крака и падащи дрехи и тя тъкмо си мислеше: „Добре де, това е“, когато чу шум. Щракането на входната врата, може би стъпки и после женски глас:

— Олеле, извинете. — Отблъсна Майкъл и видя, че Наташа отстъпва към вратата.

— Наташа — каза Стефани, като седна и понечи да събере дрехите си. — Почакай малко.

Майкъл седна рязко и опита да се държи, сякаш това си е съвсем обикновен ден и не става нищо особено.

Наташа още стоеше с лице към вратата, явно не смяташе да се обръща. Държеше калъф за дрехи в протегната си назад ръка.

— Само донесох дрехите на Сантана. Тя не се появи. Съжалявам, не биваше, нали разбираш… ако знаех.

— Всичко е наред — каза Стефани, трескаво търсеше думи. Колко унизително беше това: да ги хване да се натискат като тийнейджъри в хранилището до класната стая.

— Ние просто… ами… помолих Майкъл да дойде да снима Мередит и Менди и тъкмо… — Замълча. — О, Господи, много неудобно стана…

— Няма значение — каза Наташа. — Аз ще си вървя. Вие просто… продължавайте. Радвам се да се видим отново Майкъл. — Тя пусна калъфа на един стол. — Чао. До утре, Стеф.

Стефани и Майкъл седяха един до друг на дивана и гледаха как Наташа затваря вратата след себе си. Настроението определено беше отишло по дяволите.

— Извинявай, аз съм виновен — каза Майкъл. — Просто се увлякох.

— Не, не, и двамата сме виновни. И откъде да знаем, че тя ще се върне? Всичко е наред. Просто стана… малко неловко.

— Е, аз ще тръгвам — каза Майкъл. — Сигурно трябва да се прибираш.

— Да, мисля, че трябва. — Стефани се изправи, питаше се как така само преди минути бяха обзети от луда страст, а сега се държаха като непознати. Облякоха се смутено, без да се поглеждат.

— Остава ли срещата за утре вечер? — попита тя, докато излизаха от офиса, без дори да се целунат за довиждане.

Майкъл вдигна ръка, за да спре такси.

— Разбира се. Ще ти се обадя следобеда и ще се разберем.

Стефани очакваше той да се качи в таксито с нея, но Майкъл затвори вратата и вдигна ръка да й помаха. Тя си включи телефона. Имаше трескаво съобщение от Наташа: „За бога, Стеф, много съжалявам, че нахлух така. Защо не ми каза, че той ще идва? Тогава щях да взема дрехите у дома. Между другото, явно си прекарвахте добре. Дано да сте продължили, когато си тръгнах. Ти заслужаваш малко забавление. Но пак се извинявам, че нахлух и провалих всичко.“

Стефани погледна през прозореца. Сега, когато смущението отминаваше, тя чувстваше просто тъга, че това се бе превърнало в нещо като бариера между нея и Майкъл. Между тях вече се усещаше неловкост. Може би бяха пришпорили нещата. Тя нямаше против, че Наташа е разбрала, знаеше, че не би я съдила, но Майкъл щеше да се притеснява колко непрофесионално е изглеждало, помисли си с усмивка. Дано успееха да си върнат старата лекота утре, може би дори щяха да се посмеят на случката, защото, честно казано, тя си беше смешна. Наистина се надяваше той да се обади. Имаше чувството, че може да не го направи.

31.

Джеймс мисли много по пътя към Линкълн. Стефани се прибра след шест, изглеждаше размъкната и стресирана. Той се изкуши да остане и да каже: „Да върви по дяволите работата в понеделник, нека Малкълм или Саймън се постараят поне веднъж.“ Но не знаеше как да го направи, без Стефани да си помисли, че се държи странно. Той наистина се чувстваше странно. Сякаш беше спал цяла година и едва сега се разбуждаше и осъзнаваше какви ги е вършил през това време. Какво изобщо си е мислил? И най-вече — как си е въобразявал, че ще му се размине? Беше потънал в такава дълбока каша, че не можеше да си представи как ще се измъкне от нея, без да изгуби всичко. Мислеше си, че тази ситуация може да продължи вечно, че двете жени ще си останат доволни да притежават половината от него, че чувствата му към тях винаги ще бъдат такива и няма да усети нуждата да скочи в едната или в другата посока. Сега вече започваше да се пита дали не е сгрешил.

Когато се прибра към десет без петнайсет, Кати я нямаше. Беше му оставила бележка, че е при клиенти и вечерята е във фурната. Той погали Стенли, после яде на малката масичка в кухнята. Огледа тайландските статуетки по лавиците и снимките в рамки от ваканциите на Кати в Изтока, преди да го срещне. В тази стая нямаше нищо от него, нищо не показваше, че е живял тук една година. Дори цветът — ярко, морско тюркоазено — не беше цвят, който той би избрал.

На вратата се позвъни.

Джеймс си погледна часовника. Десет и пет. Беше късно за неочаквани посещения. Отвори предпазливо и видя Симон на прага.

— Кати тук ли е? — попита тя, преди да я е поздравил.

— Ами… не, работи — отвърна той. Симон изглеждаше доста странно.

— Добре. Теб исках да видя. Може ли да вляза? — попита тя, но вече прекрачваше прага. — Имаш ли малко вино? Трябва да пийна нещо. — Явно вече беше обърнала една-две чашки.

Джеймс й наля малко.

— Добре ли си?

— Добре съм… защо да не съм добре? Просто чух, че имаш неприятности с отдела по планиране, и си помислих, че мога да ти помогна.

Не му се вярваше, че е дошла толкова късно вечерта, за да обсъждат пристройката на клиниката.

— Мога да поговоря с групата по консервация. Те имат голямо влияние в общинския съвет, както знаеш. Ако успея да ги убедя да не възразяват срещу сградата…

Джеймс я прекъсна — това наистина беше много странно:

— Симон, много мило от твоя страна, но не виждам как групата по консервация ще се съгласи, че моята пристройка от гипсокартон с алуминиева дограма се вписва в района. Освен това не искам да те ангажирам.

Тя се беше настанила в едно от малките кресла, но сега стана и седна до него на дивана. Той се размърда смутено.

— Няма да ме ангажираш — каза тя и го погледна така, че той разбра защо е дошла. Опитваше се да го съблазни. За част от секундата се изкуши да я предизвика, но знаеше, че няма да си разреши проблемите, като спи със съседката.

— Всъщност, Симон, реших да постъпя правилно. Ще подам молба и ако не мине, е, нищо. Но ти благодаря за предложението. Наистина го оценявам. Ти си добър приятел. — Той стана, сякаш да й покаже, че е време да си тръгва, но тя не помръдна.

— Може ли още една чаша вино? — попита Симон с прелъстителен глас.

Джеймс си погледна часовника.

— Честно да ти кажа, надявах се да си легна рано — отвърна той, но преди да довърши, тя стана и понечи да го прегърне. Той се отдръпна и избегна целувката й. — Стига, Симон — опита да се засмее, — не можем да правим това. Кати ще се върне всеки момент. Ами Ричард?

— Ричард да върви по дяволите — каза злобно Симон.

— О, скарала си се с него. — Това обясняваше нещата. Тя търсеше начин да си върне на Ричард и явно бе решила, че Джеймс няма да я отблъсне.

— И какво ако съм?

Джеймс взе чашата от ръката й и я остави на масата.

— Симон, мисля, че трябва да се прибереш. Ще се разбереш с Ричард на сутринта. Какво ще кажеш?

Тя започваше да се ядосва.

— Ти флиртуваш с мен от месеци и сега ще ме унижиш, като ме отблъснеш? Какво, мислиш, че съм жена, която се хвърля на всеки? Не — отговори тя на собствения си въпрос. — Дойдох при теб, защото винаги си показвал, че ме харесваш.

Тя крещеше и Джеймс се притесни, че съседите ще чуят.

— Съжалявам, ако съм те оставил с такова впечатление — каза той. Всъщност не се съмняваше, че ако това се бе случило преди няколко седмици, щеше да се изкуши и майната им на последствията. По принцип не го биваше да отказва покани за секс, колкото и сложно да беше положението. Сега просто искаше да я изкара от къщата. Имаше си достатъчно проблеми. — Наистина флиртувах с теб, вярно е, но никога не съм имал конкретни намерения. Мислех си, че и ти изпитваш същото, че просто се шегуваме.

Веднага осъзна, че е казал неправилното нещо.

— Да се шегуваме ли? Мислиш ли, че щях да дойда тук да изневеря на съпруга си, ако си мислех, че просто се шегуваме?

Господи, тя трябваше да спре да крещи. Наистина беше много пияна.

— Нека говорим направо — каза той с много сериозен тон. — Не си дошла да изневериш на съпруга си. С Ричард сте се скарали и ти си дошла, за да му отмъстиш, но това няма да стане, ясно ли е? А сега защо не се прибереш и да се разбереш с него?

— Какво ми има? Не ме ли харесваш? — Внезапно по лицето й започнаха да се стичат сълзи.

О, чудесно, помисли си Джеймс. И сега какво? Оставаше само тя да заспи на дивана и да не може да се отърве от нея. Всъщност наистина я беше накарал да мисли, че я харесва. Забавляваше се, като флиртуваше и се наслаждаваше на усещането, че е предпочетен пред Ричард. Да, толкова жалък беше, помисли си сега, че имаше нужда да мисли, че съпругите на приятелите му го харесват, че са готови да скочат в леглото му.

Можеше да направи само едно. Трябваше да заведе Симон у тях, каквото и да му костваше. Прегърна я.

— Разбира се, че те харесвам. Знаеш, че те харесвам. Просто не можем да направим нищо заради Ричард и Кати. Искам, наистина — добави, като гледаше мокрото й от сълзи лице. Всъщност сега разбра, че изобщо не я харесва. Всичко беше просто игра. — Но не можем. И двамата имаме твърде много за губене.

Симон го гледаше спокойно, премигваше през сълзите, гордостта й беше пощадена. И тогава той разбра, че двамата си приличат. Искаха само всички да си падат по тях.

— Трябва да се прибереш, преди да направим нещо, за което ще съжаляваме.

Тя се наведе да го целуне отново и той я отблъсна нежно.

— Не, ако започнем, няма да можем да спрем. — Не можеше да повярва, че е способен да бълва така лесно тези клишета и че тя се връзва.

— Добре, прав си.

Джеймс се освободи от нея възможно най-бързо, без да изглежда груб, после я насочи към входната врата. Питаше се дали да я изпрати, беше пила твърде много, но реши, че само ще си навлече проблеми.

— Лека нощ тогава — извика той, когато тя се отдалечи. Искаше съседите да знаят, че си е тръгнала, за да не започнат гадни слухове.

След половин час, когато Кати се прибра, той й разказа цялата история. Вече нямаше да има тайни. Е, почти.

32.

Вестниците в понеделник бяха пълни със снимки от наградите на БАФТА, победителите, загубилите, хората, които се бяха напили на партито и паднали на улицата отвън. Стефани ги купи всичките на път за работа и сега ги прелистваше, докато пиеше гигантско лате.

Наташа още я нямаше, защото щеше да мине да прибере аксесоарите на Мередит и Менди — някъде по обед, за да могат да се наспят заради махмурлука — и да ги приготвят за връщане в магазините, които им ги бяха заели, повече като услуга към Стефани, отколкото за да се появят с тях Менди и Мередит. И двете не бяха наели роклите, защото не бяха звезди, с които дизайнерите биха искали да ги свързват. Роклята на Сантана, макар че можеше да бъде върната като необличана, първо щеше да бъде изпрана и изгладена.

Стефани се ужасяваше от срещата с Наташа, защото знаеше, че ще иска да научи всички подробности и вероятно цял ден ще я подкача, че я е хванала да прави секс на дивана като тийнейджърка. И дори по-зле — щеше да реши, че е наела Майкъл само за да може да му скочи. Което си беше истина, разбира се, но тя се опитваше да се убеди в противното.

Принуди се първо да прегледа двойните страници, макар да знаеше, че едва ли някоя от трите й клиентки е попаднала там. Беше гледала наградите по телевизията вечерта, след като Джеймс си тръгна. Сантана все пак се появи, за да връчи наградата, но изглеждаше сякаш още е с дрехите от предната нощ, след като е купонясвала двайсет и четири часа. Завалваше неразбираемо думите при представянето и прокарваше ръка през сплъстената си коса. В един-два вестника имаше нейни снимки, като се коментираше, че явно е излязла от див купон, и наистина — бяха я снимали предната нощ със същите дрехи. И така, страховете на Стефани, че ще види нейна снимка с надпис: „Уволнете стилиста!“, се изпариха. Надяваше се някой умен журналист да навърже снимките, за да докаже, че Сантана е постъпила много безразсъдно, като е решила да се справи сама.

Сапунката на Мередит спечели „Най-добър сериал“ и Стефани я видя сред останалите актьори, които излязоха на сцената да вземат наградата. Всъщност тя беше на пета страница на „Сън“ с надпис, който намекваше, че изглежда доста добре. „Въобразявам ли си, или Мередит Барнард наистина е секси?“ — беше написал един мъж репортер. Стефани си позволи лека усмивка. Едно на нула за нея.

В „Мирър“ имаше снимка на популярен млад телевизионен актьор, който си тръгва от партито с Менди. Качили се в едно такси, пишеше репортерът, и нима Менди не изглеждала много хубава с тези дрехи, като никога? Като че ли нямаше никакви снимки на Минди.

Стефани изряза двете статии — резултатът беше по-добър, отколкото се надяваше, и то благодарение на Майкъл. Зачуди дали да му позвъни, но реши, че ако той иска да говори с нея, сам ще се обади. Всичко бе приключило така неловко и тя знаеше, че той бе ужасен при появата на Наташа. Както и тя, разбира се, но Наташа беше нейна приятелка. Майкъл я бе виждал само веднъж. Вероятно се тревожеше, че ще го помисли за крадец на съпруги или развратник. Нямаше откъде да знае, че Наташа от седмици я окуражава да действа и да си намери друг мъж.

Реши да се обади на Мередит и Менди с добрите новини, за да се разсее. Мередит, която вече беше купила вестниците, беше повече от мила.

— Сбърках за онази рокля, ти беше права — каза тя великодушно и като че ли искрено. Вече й се обадили от две списания тази сутрин, за да я питат кой я е обличал, и тя с удоволствие им обяснила, че Стефани Мортимър е прекрасен и талантлив стилист, когото ще препоръча на всичките си колеги. Ето защо работя това, помисли си Стефани, след като обеща на Мередит, че ще я облече и за годишното парти на екипа на сериала, и затвори телефона. Просто й се щеше да се радва малко повече.

Телефонът на Менди я прехвърли право на гласова поща. Без съмнение все още беше някъде с господин Телевизионна звезда. Стефани й остави съобщение да си купи „Мирър“ и затвори.

Погледна си часовника. Имаше консултация с потенциална нова клиентка в дома й в Холанд Парк в дванайсет. Сега бе едва десет и половина, но тя искаше да излезе от офиса, преди Наташа да се е появила. Можеше да обиколи магазините по пътя, за да събере идеи. Остави изрезките на бюрото на Наташа и излезе.

— Просто мисля, че е настъпил моментът — казваше Саймън.

Джеймс се опитваше да проумее думите му. Саймън, който работеше с него още откакто отвори клиниката, повече от осем години, сега си тръгваше, за да открие своя практика. И не само това, но и щеше да остане в селото, щеше да отвори клиника малко по-надолу по улицата. Малкълм отиваше с него.

— Но… — чу се Джеймс да заеква — … няма начин две ветеринарни клиники да оцелеят в такова малко село. Все пак откъде ще идва толкова много работа? — Това беше катастрофа. Саймън и Малкълм бяха обичани тук, освен това работеха през цялата седмица. Кой щеше да остане при него, когато знаеше, че ако любимецът му се разболее в сряда следобед, във вторник или в петък, или дори през уикенда, няма да има кой да го прегледа? Главата му се маеше; трябваше да наеме някой друг, може би само за дните, в които нямаше да е тук.

— Сигурен съм, че ще има достатъчно работа — каза Саймън с ужасна усмивка и Джеймс разбра, че с него е свършено. Те щяха да са в пряка конкуренция и той щеше да изгуби.

Когато Саймън си тръгна, той остана зад голямото си дъбово писалище, опрял глава на ръцете си. Беше прецакал живота си напълно и тотално. Кати би казала, че това е Съдба, но той не вярваше в такива глупости. Осъзна, че може да поговори само с един човек — и това беше Стефани. Тя нямаше да му повтаря, че за всичко си има причина. Щеше да му позволи да изплаче болката си, а после ще го разсмее и успокои. Взе телефона.

Стефани показа съчувствие, но звучеше разсеяна, каза, че е на улицата и не го чува много добре. Той се усети, че й разказва за Саймън, за проблемите си с общината и отдела по планиране, без да споменава за някои от местните, а тя го изслуша търпеливо, но не каза кой знае какво. Когато той приключи, Стефани отвърна, че е сигурна, че всичко ще се оправи, но сега трябва да затваря, защото има среща. След като тя затвори, той осъзна какво е очаквал да чуе от нея. Осъзна, че искаше тя да му каже, че това е чудесна възможност да затвори клиниката си в Линкълншир и може би е време да се премести за постоянно в Лондон. Но тя не го направи. Защо не го направи? По дяволите! Той винаги бе приемал за даденост, че Стефани просто го чака да се откаже от практиката си в провинцията и да се прибере у дома. Може би не беше така.

— Това е лоша карма — каза Кати, както и предполагаше Джеймс, когато й съобщи какво са намислили Саймън и Малкълм. — Ако се държиш лошо, винаги има възмездие — каза тя, като го гледаше право в очите по много смущаващ начин. Тази вечер като никога бяха заедно, седяха един срещу друг на масата и ядяха пиле с лилави броколи.

— Мисля, че трябва да отменим партито — каза Джеймс. Мислеше за това през последните дни. Какъв смисъл имаше да празнува рожден ден, когато половината от поканените вече не му говореха, или поне така му се струваше.

— Не ставай глупав — отвърна Кати. — Не можем да го отменим сега, то е в неделя, всичко е поръчано. Освен това ще дойдат много хора.

— Не и Саймън, Сали или семейството й, не и Малкълм.

— Добре, без Сали и семейството й, това е вярно. Но ти и без това не искаше да дойдат, нали? Саймън и Малкълм все пак ще дойдат. Постъпката им може да не ти харесва, но това е само бизнес. Нищо лично.

— Така ли? — попита мрачно Джеймс.

— Разбира се. Освен това ще дойдат Сам и Джеф, Хю и Алисън, Ричард и Симон…

Джеймс изстена.

Кати въпреки това продължи:

— И всичките ти клиенти.

— Онези, които не са роднини на Сали или не се чувстват виновни, защото вече ще ходят при Саймън или Малкълм.

— Джеймс, не бъди толкова негативен — каза Кати. — Ужасно преувеличаваш ситуацията. Ще бъде чудесно.

Кати се тревожеше, че нещата може би са стигнали твърде далече. Не защото съжаляваше Джеймс — не можеше да го гледа, а когато го погледнеше, едва се сдържаше да не закрещи обвинения. Не, притесняваше се, че той ще започне да се страхува от партито, както и се оказваше, и публичното унижение, което планираха, може да не окаже желания ефект. Да риташ паднал човек не беше така забавно, както първо ти да го повалиш и после да го риташ. Всички малки стрелички, които бе забила в него, я накараха да се почувства много по-добре. Не беше тя виновна, че нещата набраха собствена инерция. Нямаше как да знае, че той ще уволни Сали или че на Саймън и Малкълм ще им писне и ще си тръгнат. Това си беше по негова вина.

Не бе говорила със Стефани от дни. Получи няколко съобщения и имаше едно-две пропуснати обаждания, но така и не й позвъни. Не искаше Стефани да й казва да карат по-леко. Всъщност вече определено й се струваше, че тя не е особено ентусиазирана от плана, което беше смешно — защото той бе именно нейна идея. Ако не беше Стефани, Кати щеше просто да каже на Джеймс, че всичко приключва, защото е разбрала, че все още си е съвсем женен. Той щеше да се изнесе и това е. Но не: Стефани я убеди, че отмъщението ще им се отрази добре, че трябва да го накажат подобаващо за престъплението му, и беше абсолютно права. Когато разбра истината за двойния живот на Джеймс, Кати се почувства опустошена, нищожна, съсипана. Сега се чувстваше по-силна. Сега владееше положението и Джеймс не можеше да стори нищо по въпроса.

Стефани още не беше казала на Майкъл цялата истина за ситуацията с Джеймс. Беше възможно най-откровена, каза му, че е още омъжена, че е разкрила двойствения живот на съпруга си и че се опитва да се освободи от този брак, но не уточни защо все още не го е направила, защо не го е прекратила веднага щом е разбрала. И знаеше защо: защото усещаше, че Майкъл няма да одобри.

Той беше възрастен човек, а това щеше да му се стори като някаква жалка игричка, омаловажаване на факта, че с брака й е свършено. Въпреки че жена му явно не беше мълчала за недостатъците му пред приятелите им, той беше много горд, че се е справил достойно със ситуацията. За него беше особено важно да се държи на положение. А да дадеш парти с единственото намерение да разобличиш неверния си съпруг пред всичките му приятели и колеги не беше нещо, което изобщо би му хрумнало, камо ли да го осъществи. Майкъл винаги се опитваше да постъпва правилно.

Именно заради това Стефани знаеше, че той се чувства зле след случилото се в неделя. Бяха се разбрали да не се сближават прекалено, преди тя да разреши проблемите си, и не бяха планирали да се отдават на страстта като двама тийнейджъри. Камо ли да ги хванат. Той си тръгна така бързо, сякаш не можеше да я понася нито миг повече. И това определено уби момента. Внезапно случилото се между тях започна да изглежда потайно и не особено почтено. Някак долнопробно.

Все пак той й се обади, за да потвърди, че ще се срещнат вечерта. Разговорът беше кратък и делови, сякаш организираха конференция. Сега тя го чакаше в бара на хотел „Сохо“. Седеше на столче в ъгъла и смутено отпиваше от коктейла си.

Майкъл се появи с пет минути закъснение и се извини задъхано, че имало забавяне на метрото. Изглеждаше добре. Тя беше нелепо притеснена. Той я прегърна и я целуна сърдечно и притеснението й се изпари. Всичко щеше да бъде наред. За щастие той се стараеше да се държи все едно нищо не се е случило. Предложи да се опита да купи билети за новата постановка на Джо Пенхол в Роял Корт и тя се съгласи с радост. А после, вече отпусната, се засмя.

— Какво? — попита Майкъл.

— Извинявай — изчерви се Стефани. — Просто се чудех какво ли си е помислила Наташа.

— Недей — изкриви лице той.

Стефани се засмя отново — не можа да се спре, наистина беше смешно.

— Просто си спомних как каза: „Олеле“, сякаш е член на Женския институт и току-що е изпуснала конфитюр на земята.

Майкъл успя да се усмихне леко.

— Опитвам се да го забравя — каза той и смени темата. Може би наистина имаха нужда да поседят един до друг в театъра, без да говорят за случилото се.

33.

Кухнята беше почти изчезнала под море от хартиени гирлянди и ленти. Стефани бе казала на Фин, че може да украси хола за четирийсетия рожден ден на баща си, и той прие много сериозно този ангажимент. Последните две вечери майстори банер с Каси — на него пишеше „Честит рожден ден, татко“. Имаше и снимка на Джеймс със стетоскоп на врата, обграден от животни, които умираха по един или друг мъчителен начин. Имаше много кръв, провиснали крака, дори една набучена на ограда панда с провиснал език. Фин бе чул Каси да казва на майка му, че й приличало на картина от Втората световна война, която видяла в Националния музей. И беше изключително горд с това.

Малко му беше писнало от толкова вечери с Каси напоследък. Не че не я харесваше. Като за бавачка ставаше. Беше забавна и понякога, когато се навеждаше да го целуне за лека нощ, виждаше в деколтето й, което беше много вълнуващо, макар да не осъзнаваше защо. А и тя винаги му позволяваше да стои до късно и му помагаше с разни неща, например с банера и с домашните. Не беше същото като с мама обаче. Но тя все работеше до късно напоследък.

Той бе спестявал от джобните си пари (по седемдесет и пет пенса на седмица) доста време, за да купи нещо хубаво за татко си, и беше решил да е автомобилна поставка за чаши, защото татко му пътуваше много всяка седмица и Фин си мислеше, че ще е хубаво да може да пие топло кафе по пътя. Беше видял такава на бензиностанцията, където баща му зареди колата в неделя сутринта, и майка му обеща, че ще го заведе след училище, за да я купи. Последните два дни обаче тя нямаше време, защото трябваше да се приготвя за излизане. Той се надяваше да го вземе този следобед, преди баща му да се прибере от провинцията. И й напомни вече два пъти.

Стефани лежеше в леглото, знаеше, че трябва да става и да приготви закуската на Фин, но беше изтощена. Не беше свикнала да си ляга късно. В понеделник, след театъра, с Майкъл се прибраха заедно с такси и дори се целунаха целомъдрено. Снощи отидоха на вечеря в „Оксо Тауър“, после се разходиха по Саут Банк, преди да осъзнаят, че това не е много добра идея, защото там имаше съмнителни младежи и бездомни просяци. Скочиха в едно такси, като се смееха, че са успели да се спасят, а Майкъл я прегърна и целуна настоятелно, без да му пука, че шофьорът ги поглежда в огледалото.

— Ще ми се да можех да те помоля да останеш — каза Майкъл, когато слизаше.

— Следващия път, когато се видим, официално ще съм свободна — каза Стефани и за първи път това й се стори реално. С Джеймс щяха да се разделят. Този уикенд. В ума й бракът им беше така мъртъв, че това дори не й се струваше като кулминация. За нея тя бе настъпила преди седмици. Сега с Кати просто щяха да довършат намисленото и толкова. Щеше да започне новия си живот.

Колкото и да е нелепо, измъчваше я всъщност мисълта дали да му купи подарък за рождения ден. Партито му беше в събота, той щеше да очаква подарък, но пък тя трябваше да пести за времето след раздялата. Струваше й се нередно да харчи стотици лири за него и на следващия ден да му каже, че го напуска. Все пак реши да му каже, че е резервирала почивка. Можеше да я представи дори като нещо екстравагантно — и без това нямаше да се случи.

Принуди се да стане от леглото. Чуваше Фин на долния етаж и сърцето й подскочи при мисълта, че трябва да му каже, че баща му се изнася.

— Не съм виновна аз — промърмори на себе си. — Не съм виновна за нищо.

Фин се беше навел над кухненската маса и работеше по банера си.

— Разкошен е — каза Стефани и го прегърна толкова силно, че той се размърда в ръцете й. — Баща ти ще го хареса.

Не можеше да повярва, че днес Джеймс ще се прибере за последен път. Смяташе за справедливо след раздялата тя да остане в къщата с Фин, докато всичко се уреди. Знаеше, че колкото и да е неразумен в други отношения, Джеймс ще разбере, че така ще е най-добре за сина му. Тя искаше само всичко да приключи. Целият план вече й изглеждаше нелеп. Дори се чудеше дали да не се откаже от неделята и да остави Кати да му каже сама, че е разбрала всичко. Но тя й се обади снощи — сякаш след цяла вечност — и беше толкова сигурна, че постъпват правилно, и звучеше толкова… ами… по-щастлива, по-уверена, че тя се зарази от настроението й и се съгласи с последните уточнения, като например къде ще отседне и кога точно ще се появи.

Планът беше следният: Стефани щеше да отиде до Линкълн с влака в неделя следобед. Щеше да тръгне няколко часа след Джеймс, изпълнен с гордост и щастие след партито, на което близките и приятелите му са го накарали да се чувства важен и обичан. Тя щеше да отседне в същия хотел, където бяха родителите му преди няколко седмици, и в стаята си ще се погрижи да изглежда възможно най-красива и привлекателна.

Точно в девет и половина щеше да вземе такси до залата на общината в Лоуър Шипингам. Кати възнамеряваше да поднесе тортата към десет часа и щеше да изпрати съобщение на Стефани, която щеше да чака в съседната кръчма. Докато Кати държи реч колко прекрасен е Джеймс и какъв чудесен партньор и приятел е, Стефани щеше да влезе в залата. Щом я видеше, Кати щеше да оповести, че имат важен гост, който заема специално място в сърцето на Джеймс. Щеше да погледне към Стефани, развълнуваният Джеймс също щеше да погледне към Стефани, както и всички събрали се — някои от които я познаваха.

„Да — щеше да каже Кати, — това е съпругата му. Не, не сте ме чули неправилно, казах съпругата му, не бившата съпруга“. Джеймс щеше да е стъписан. „Той още живее с нея в Лондон половината седмица — щеше да продължи Кати. — Ето я, моята приятелка и настояща съпруга на Джеймс, Стефани“. Стефани щеше да се приближи, да се усмихне на Кати и двете щяха да се прегърнат. Щеше да настане суматоха, а Джеймс вероятно щеше да получи инфаркт. Не знаеха какво точно ще се случи после. Но вредата щеше да е нанесена, Джеймс щеше да бъде разобличен като измамник и лъжец, а Стефани и Кати щяха да продължат напред.

Всичко звучеше съвсем просто.

Стефани се обля в студена пот. Наистина ли можеше да направи това? Взе телефона и се обади на Кати, като излезе в дневната, за да не я чуе Фин.

— Наистина ли постъпваме правилно? — попита тя, когато Кати вдигна.

— Разбира се — отвърна уверено Кати. — Спри да се тревожиш.

В един без петнайсет Джеймс беше на магистралата. Искаше да се прибере в Лондон, при Стефани и Фин. Искаше да се върне към онова, което смяташе за истинския си живот. Беше се видял с данъчните рано сутринта. Почувства се повече като непослушен ученик, отколкото като престъпник, но все пак беше унизително. А фактът, че се опитваха да изчислят дължимия данък, означаваше, че скоро ще получи доста тлъста сметка плюс лихвите. Саймън и Майкъл не дойдоха в клиниката тази сутрин, защото щяха да оглеждат новото си помещение — огромен хамбар, който явно купуваха почти без пари от братовчеда на Сали, Кийрън, местния производител на сирене. Сали, както сестрата Джуди му бе казала тази сутрин, щеше да работи при тях като рецепционистка и самата Джуди също приела предложението им.

Джеймс остави клиниката в некомпетентните ръце на временна заместничка и я помоли да казва на всички клиенти да дойдат следобед, когато се надяваше, че някой от колегите му ще бъде там. Знаеше, че трябва да остане, че единственият начин да спаси потъващия кораб на любимата си клиника е да вложи цялата си енергия в нея, като същевременно започне да обикаля и очарова хората от района, но не му се занимаваше. Не и в момента. Сега искаше да се прибере у дома.

Спря само веднъж, на една бензиностанция, за да отиде до тоалетната и да си купи бутилка вода. Към четири без пет вече завиваше по Белсайз Авеню и припяваше на някаква банална песен по радиото. Провери си телефона, преди да излезе от колата. Нямаше съобщения от Кати. Беше забелязал, че тя вече не му изпраща порой от любовни съобщения, както правеше всяка сряда допреди седмици. Прибра телефона в джоба си, взе си куфарчето от задната седалка и тръгна по алеята.

Стефани и Фин подскочиха, когато той влезе в кухнята, а после започнаха да се смеят и да крият нещо — приличаше на голям лист хартия — под масата. Джеймс се усмихна. Знаеше, че му готвят изненада за рождения ден. Престори се, че се опитва да види какво правят, но Фин се разпищя истерично и се хвърли да го спре. Джеймс погледна засмян над рамото му и забеляза, че Стефани изглежда замислена, дори тъжна.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя му се усмихна.

— Абсолютно.

34.

Големият ден настъпи. Е, първият — не така значителен — от двата големи дни. Полин и Джон бяха дошли от Челтнъм и веднага се хванаха за работа: помагаха в чистенето и в разопаковането на чашите, които Стефани бе наела от местния магазин за алкохол. Фин беше разпънал банера си под аплодисментите им, макар че всички го смятаха за леко притеснителен и се тревожеха да не би детето да има някакви психопатични наклонности. Сега банерът беше окачен на стената заедно с хартиените гирлянди и няколко връзки балони. Останалата част от украсата на къщата беше по-зряла и се състоеше предимно от ароматни червени свещи и червени покривки с няколко екзотични букета тук-там. Японските готвачи трябваше да дойдат към пет и половина, за да започнат с подготовката, а Фин бе строго инструктиран да заключи Себастиан в една от спалните, далеч от изкушенията в пълната със сурова риба кухня. Гостите сигурно щяха да започнат да пристигат към седем и половина.

Стефани се опитваше да изглежда въодушевена, но всъщност се чувстваше зле. Джеймс бе дразнещо любвеобилен и я прегръщаше при всяка възможност. Тя усещаше как се сковава в ръцете му и полагаше огромни усилия да не го отблъсне. Той като че ли не забелязваше. Всъщност изглеждаше странно превъзбуден, пееше из къщата и общо взето й лазеше по нервите. Чувстваше се много странно, не точно ядосана, не, просто подразнена, искаше той да се разкара, за да може тя да си подреди живота. Питаше се как изобщо го е намирала за привлекателен.

Към шест и петнайсет отиде да се изкъпе, като нарочно го остави за последния момент, за да не може да лежи във ваната и да си мисли за това, което щеше да стори. Избра тясна тъмночервена рокля, която би трябвало да се бие с косата й, но някак не беше така, и чифт сандали с каишки и високи токове. Винаги можеше да ги свали, ако краката я заболят прекалено. Когато приключи с грима и слезе долу, оставаха само няколко минути да обиколи набързо къщата, за да види дали всичко е идеално.

— Еха, изглеждаш невероятно — каза Джеймс, когато тя се върна в кухнята и се насили да му се усмихне. Полин, която вече беше подпийнала, й подаде чаша шампанско. Стефани знаеше, че не бива, че трябваше да остане с ясна глава, но наистина имаше нужда от това. Благодари на свекърва си и изпи шампанското на екс.

На вратата се позвъни. Стефани си погледна часовника: седем и двайсет и пет. Сигурно бяха Наташа и съпругът й Мартин, който неохотно се бе съгласил да дойдат рано за морална подкрепа — не че беше наясно с плана им или с двойствения живот на Джеймс. Вероятно ако знаеше, нямаше да иска да дойде.

Джеймс отиде да целуне Наташа по бузата. Стефани беше сигурна, че приятелката й видимо се сви. Пъхна чаша с шампанско в ръката на Мартин, хвана Наташа и я издърпа от стаята.

— Извинявай, Мартин, но трябва да ти я отнема за минутка.

— Е, как си? — попита Наташа с драматичен шепот, щом се озоваха в спалнята.

— Ужасно, изплашена… развълнувана, вероятно. Просто искам да се свършва.

— Той изглежда толкова спокоен и щастлив — каза Наташа с ненавист.

— Всъщност напоследък е в доста странно настроение.

— Може би Кати му създава проблеми. Както и да е, ще си получи заслуженото. Не бива да забравяш защо правиш това.

— Защо правя това? — попита Стефани и Наташа извъртя очи.

— Заради достойнството си, за да го накараш да страда и за да приключиш по твоите правила. Мога да продължавам до…

— Ами давай.

Наташа се замисли за миг.

— Е, добре не мога, но тези причини не са ли достатъчни?

Стефани се хвана за главата.

— Знам, знам, просто вече ми се струва малко… безсмислено.

— Откакто се виждаш с Майкъл ли? Той как е, между другото?

Усети, че се изчервява.

— Добре е. Нека не говорим за него.

— Има хубав задник — отбеляза Наташа. — Аз знам най-добре. Първо това видях, когато влязох в офиса.

— Добре, стига толкова — изправи се Стефани.

Наташа се засмя.

— Стеф, радвам се за теб и за Майкъл, но не бива да забравяш голямата картина. Забавно е, кара те да се чувстваш по-добре и да не мислиш за това, което Джеймс ти причини. Чудесно! Нещата още са във вълнуващата фаза — когато се чувстваш поласкана, желана и така нататък. Но когато това отмине, ще трябва да си уверена в самата себе си. А не да се чувстваш като жена, чийто съпруг я е мамил една година и му се е разминало. Не като жена, която мъжете могат да тъпчат безнаказано.

Стефани се усмихна тъжно.

— Ще ми се да напишеш книга за самопомощ. Ще я купя.

— Знаеш, че съм права.

— Знам. Просто ми е трудно да го мразя в момента.

— А Кати какво мисли? — Наташа така и не бе свикнала с факта, че Стефани не таи лоши чувства към Кати.

— Тя определено няма този проблем. Дори смята, че му е малко.

Наташа я прегърна през раменете.

— Още два дни, няма и толкова — и всичко ще свърши.

Когато слязоха долу, бяха пристигнали още гости. Полин и Джон раздаваха чаши с шампанско, като се черпеха и сами и вече изглеждаха малко нестабилни. Фин търчеше развълнуван от група на група и общо взето бе твърде шумен и се пречкаше, но Стефани реши да го остави да се порадва преди неизбежните сълзи, когато щеше да го накара да си легне. Огледа се за Джеймс и го видя да разговаря със свой колега. Той й се усмихна и й помаха, а тя се обърна да говори с най-близкия човек, което доведе до скучен разговор за учебната програма с бащата на един приятел на Фин. След няколко минути кимане и опити да изглежда заинтригувана, тя се извини и включи айпода в усилвателя, като пусна тихо една от плейлистите на Джеймс. Звукът на класически цигулки изпълни стаите. По-късно, когато хората се отпуснат, щеше да пусне поп музика от осемдесетте и да увеличи звука с надеждата, че някой ще реши да танцува. Вероятно щеше да е Полин, ако обърнеше още няколко чашки, помисли си с обич Стефани.

Отиде да види японските готвачи, които забавляваха неколцина гости в трапезарията с техниката си на рязане.

— Пет минути? — попита тя един от тях, за да им подскаже да започнат да приготвят храната, да завиват рулцата футомаки и да оформят ориза за нигири. Той кимна и каза нещо на колегите си на японски. Планът беше да ударят гонга, малко твърде помпозно, когато са готови да сервират и хората да кажат какво искат или просто да погледат и да опитат различни неща.

Беше красива майска вечер. Вратите към градината бяха отворени и Стефани забеляза, че неколцина гости са излезли навън. Фин стоеше до клетката на Дейвид и изнасяше лекция пред всеки, готов да го слуша, за най-добрите грижи за едно морско свинче. Стефани се усмихна; той приемаше задълженията си много сериозно. Сигурно вече бяха дошли четирийсет души и тя си спомни, че е домакинята и би трябвало да се грижи за гостите си. Върна се в дневната и спираше тук-там да поговори с хората. Като че ли всички се забавляваха; никой не изглеждаше отегчен или самотен.

Преди да е осъзнала, че Джеймс е до нея, той я прегърна през раменете. Целуна я по главата, а тя усети как се сковава и си наложи да се отпусне.

— Забавляваш ли се? — попита го.

— Идеално е. Щастливи сме с такива страхотни приятели.

— Аха — отвърна Стефани, не знаеше какво друго да каже. Джеймс я гледаше доста напрегнато и тя извърна очи, чудеше се как да смени темата.

— Фин като че ли си прекарва чудесно — започна тя, но Джеймс я прекъсна.

— Ела горе за минутка. Искам да поговоря с теб. — Гледаше я право в очите и това ужасно я смути.

— Имаме гости, Джеймс — отвърна Стефани, опитваше се да говори нехайно. — Какво ще си помислят, ако изчезнем горе?

Джеймс не я пускаше.

— Не може да чака. Трябва да поговоря с теб сега. Моля те, Стеф. — Гласът му звучеше задавено. Почти отчаяно.

Стефани се огледа за Наташа. Това не беше част от плана. Опита се да го отблъсне, но той не отстъпваше и накрая се съгласи.

— Дано да е важно — каза, когато я поведе за ръка по стълбите.

Щом влязоха в стаята и затвори вратата, Джеймс я прегърна и я привлече към себе си. Стефани се отдръпна с фалшив смях.

— Не можем да го направим сега. Долу има парти. Да се връщаме.

И тогава той направи нещо странно. Разплака се.

Не смяташе да й казва. Цяла седмица се опитваше да вземе решение, да разбере какво иска наистина. И вече знаеше. Знаеше, без никакво съмнение, че иска да е със Стефани и Фин. Знаеше, че Кати е грешка — продължила цяла година грешка. Беше рискувал всичко важно за него, защото негодуваше, че Стефани иска кариера. Вече разбираше това. Всичко се случи заради неговата несигурност, заради ревността и… суетата му. Но той бе взел решение. Щеше да каже на Кати, че приключват, щеше да затвори клиниката в Лоуър Шипингам и да каже на Стефани, че с Фин му липсват ужасно много, че е бил егоист и че е решил да живее само в Лондон — град, който мразеше, макар че не би го признал, — за да е с тях. Нямаше да я кара да се чувства благодарна, че прави някаква огромна жертва заради нея. Не, това бе старият Джеймс. Този Джеймс щеше да се постарае семейството му да е щастливо, щеше да ги поставя на първо място и да се опитва да изкупи вината си. Щеше да носи вината си сам, без да обременява Стефани с нея.

Но тази нощ всичко му дойде прекалено много. Като видя с каква грижа и любов е организирала празника му, като видя колко са развълнувани с Фин, докато подреждаха и украсяваха, го заля огромна обич към тях. Как би могъл да продължи да ги заблуждава? Опита се да потисне порива да си признае, да признае всичко, но не можа. Знаеше, че ще има последствия, но трябваше да се опита да положи чисто начало и единственият начин да го стори, е да бъде напълно честен.

За първи път в живота си Джеймс искаше да каже истината и да понесе последствията, каквито и да са те. Опита да се спре, дълбоко в себе си знаеше, че това би било самоубийство, но когато гледаше как Стефани се смее с родителите му и докато получаваше прегръдки от приятелите си, разбра, че е стигнал до точка, от която няма връщане. Обзе го неестествено спокойствие, когато отиде да хване Стефани за ръката и й каза, че трябва да поговорят. Това беше. Той беше пристъпил от ръба на пропастта.

— Стеф, трябва да ти кажа нещо — успя да каже през сълзите, които се стичаха по бузите му. Тя го гледаше безизразно.

— О, Господи, не знам откъде да започна, затова просто ще го кажа. Виждам се с друга. — Той пое дълбоко дъх и зачака реакция. — Всъщност е по-лошо. Живея с нея в Лоуър Шипингам. И то от година. Повече от година. Много съжалявам, Стефани. Моля те, кажи нещо.

Но нещата не се развиха както си ги беше представял. Стефани нито се разкрещя, нито му каза, че го мрази, нито го прегърна и заяви, че всичко ще бъде наред. Той обичаше да си представя този последния вариант на своята изповед. Благослови ме, Стефани, защото съгреших. И тя щеше да опрости греховете му. А вместо това, въпреки че се разплака, въпреки че й каза всичко, и то самата истина, тя просто стоеше безизразна и мълчеше, докато не се наложи той да я попита:

— Чу ли какво ти казах? — И въпреки че тя кимна, той продължи: — Не исках да става така. Няма нищо общо с това, което изпитвам към теб и Фин. Стеф, трябва да ми повярваш, че се чувствам ужасно. Как ми се иска да можех да променя нещата, но не мога. Но ще го прекратя, обещавам ти. Ще направя всичко…

Накрая парата му свърши и той буквално се хвърли към нея, имаше нужда да го утеши. Стефани го потупа по гърба като куче, после го отблъсна.

Изглеждаше невъзмутима — напълно безразлична.

А после каза студено:

— И без това знаех. От цяла вечност.

Стефани имаше чувството, че вятърът е напуснал платната й. Всъщност го съжаляваше. Той беше толкова жалък, разреван, молещ се, очакваш реакция от нея — искаше да знае, че всичко ще бъде наред, но тя не можеше да се накара да го успокои. Чудеше се какво ли го е подтикнало, какво го е накарало да рискува всичко с това признание. Опита да си представи как би се чувствала, ако наистина сега научаваше, ако това се бе случило преди няколко седмици, преди да намери първото съобщение, но вече не беше същият човек. За миг се запита дали не е разбрал за плана им и сега нанася изпреварващ удар, но тя го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че е искрен. Нещо се бе случило, за да се стигне до тази изповед. И макар че се чувстваше така дистанцирана от него, така далеч от всичко това, тя все пак разбираше колко голяма стъпка е признанието му и че изисква много кураж. Той изглеждаше напълно отчаян, взираше се напрегнато в нея, искаше тя да каже, че всичко ще бъде наред, да го отърве от нещастието му. Не можеше обаче да му каже истината — че заговорничи с любовницата му, за да превърне живота му в ад.

— Съжалявам, Джеймс. Мисля, че трябва да се разделим. Просто исках да изчакам да мине рожденият ти ден, за да ти го кажа… Фин така се вълнуваше и…

Тя не успя да довърши, защото Джеймс нададе вик и посегна към ръцете й, молеше я за още един шанс.

— Аз се промених — казваше той. — Не знам как да ти го докажа или как ще ти се реванширам, но ти обещавам, че ще го направя. Моля те, моля те, нека не приключваме просто така.

Тя се освободи от него.

— Налага се. Съжалявам, Джеймс, наистина се налага. Имах време да помисля и знам, че ще е най-добре да се разделим. Не можеш да промениш решението ми.

Джеймс изглеждаше толкова объркан. Очевидно не бе очаквал подобна реакция на голямата си изповед.

— Как разбра? — попита той накрая.

Стефани се зачуди дали да му каже, че се е срещала с Кати, че си говорят редовно по телефона, че гостуването на родителите му е било част от техния план. Щеше да изпита известно удоволствие от изражението му, докато му разкрива, че донякъде е отговорна за разпадането на живота му. Но реши, че не й харесва да го рита, когато е паднал.

— Просто разбрах — каза тя. — Явно не си бил толкова дискретен, колкото си мислиш.

— Много съжалявам — повтори той. — Много, много съжалявам. Ще кажа на Кати, че приключваме, още утре. И после нека поговорим, моля те, моля те. Моля те, не ме отрязвай така.

„О, по дяволите — помисли си Стефани. — Кати.“

След десет минути, в които Джеймс продължи да плаче и да й разкрива още подробности от изневярата си, сякаш като я обремени с тях, тя няма да има друг избор, освен да му прости, Стефани го убеди, че трябва да слезе при гостите.

— Ще поговорим по-късно — каза на излизане. — Все пак, ако трябва да съм честна, не мисля, че има за какво да говорим.

Джеймс й бе казал, че Кати планира друго парти на следващия ден — тя вече знаеше това, разбира се. Той нямало да отиде. Всъщност не смятал да се вижда повече с Кати.

— Не ставай глупав — чу се Стефани да казва. — Не можеш просто да избягаш от тази ситуация. Имаш бизнес там.

Той я погледна объркан: явно си беше мислил, че ако обещае да не се вижда повече с Кати, тя ще остане доволна. Господи, помисли си Стефани, той наистина вярваше, че нещата могат да се оправят.

— Тогава ела с мен — каза той. — Така ще можеш да видиш, че ти казвам истината, че всичко е приключено. Ще се изправим срещу нея двамата и после ще отидем в клиниката, за да вземем нещата ми и ще се приберем право тук.

— Джеймс, ако искаш да приключиш с Кати, тогава го направи, но не и заради мен. Казах ти, че между нас всичко свърши, нали?

Нямаше начин Джеймс да слезе долу при гостите, затова Стефани избяга сама към свободата. Направи бърза обиколка и им каза, че той не се чувства добре и си е легнал. Неколцина погледнаха със съмнение японските готвачи, оставиха притеснени чиниите си, потъркаха се по корема и опипаха челата си за признаци на температура. Щом каза на достатъчно хора, за да се разнесе мълвата, тя взе телефона и излезе в градината. Намери тихо местенце, за да говори с Кати.

— Как върви? — изписука Кати.

Стефани й разказа всичко, като спести само неласкавите думи, които Джеймс бе казал за нея, за да угоди на жена си.

— Дали е разбрал, как мислиш? — попита Кати накрая.

— Не, определено не. Точно затова е толкова странно… защото е искрено.

— По дяволите! — отвърна Кати. — А аз очаквах с такова нетърпение партито утре вечер.

Стефани й каза за плана на Джеймс да отиде рано там, за да прекрати връзката им.

— Така че май всичко свърши. Какво ще правиш? Ще отмениш ли партито?

— Няма начин — засмя се Кати. — Ще кажа на всички, че с него празнувам свободата си.

— Не мога да те позная — отвърна Стефани, като си мислеше за милата, доста наивна жена, с която се запозна преди няколко седмици.

— Аз съм нов човек — заяви Кати. — Човек, който не позволява да се подиграват с него.

Стефани се засмя, макар да не беше съвсем сигурна, че това е прогрес.

— Обади се да кажеш как върви, нали?

— Разбира се.

Когато се върна сред приятелите и близките си, Стефани се запита дали да не направи изявление: „Благодаря на всички, че дойдохте. С Джеймс бихме искали да оповестим раздялата си. Той се оказа лъжливо изневеряващо копеле, но аз съм сигурна, че всички му пожелаваме честит рожден ден.“ Реши да не го прави. Хората се забавляваха чудесно и вероятно това бе последният път, когато ги виждаше заедно. От утре щеше да остави истината да се разчуе. Освен това трябваше да каже първо на Фин.

Наложи се да спят в едно легло, защото Полин и Джон бяха в стаята за гости, а един от приятелите им беше заспал на дивана в дневната. Джеймс прие появата й в спалнята като знак, че се задава разледяване, и тя почти цялата нощ отблъсква разплаканите му опити да се добере до нея.

В неделя сутринта той демонстративно стана много рано и обяви, че ще се върне от Линкълншир преди вечеря. Стефани го накара да седне и му повтори отново, че няма никаква надежда.

— Ако се върнеш тази нощ в Лондон, ще трябва да намериш къде да спиш — каза тя. — Аз ще започна да ти събирам нещата.

На закуска Фин беше развълнуван от партито и Стефани искрено съжали Джеймс, който мъжествено се опитваше да се включи в разговора и да не издаде нищо пред сина си. Бяха решили Стефани да съобщи на Фин новината, защото тя щеше да го направи спокойно и разумно. Джеймс най-вероятно нямаше да издържи.

— Обади ми се къде ще бъдеш — каза му тя, когато той се качи в колата, за да насади още по-стабилно в главата му мисълта, че не бива да се връща у дома.

— Скъпи, трябва да ти кажа нещо — обърна се тя към Фин, когато Джеймс замина. Най-добре беше да се приключва. — Ние с татко… Ами решихме да живеем известно време в различни къщи. Не защото не се обичаме или нещо такова, просто понякога възрастните решават да направят такива неща. Това не означава, че вече няма да бъдем семейство…

На нея й звучеше като ужасно клише, но Фин сякаш повярва. Гледаше я съвсем спокойно.

— И не означава, че ще обичаме и теб по-малко. О, и ще можеш да виждаш татко си когато пожелаеш. Разбираш ли?

— Да.

Тя очакваше въпроси, но той вече беше включил плейстейшъна си. Толкова много от приятелите му живееха само с един родител, помисли си тъжно Стефани, че вероятно му се струваше нещо съвсем нормално. Или се преструваше на спокоен заради нея. Трябваше първо да потърси съвет как е най-добре да му каже, за да се увери, че той няма да затаи чувствата в себе си и после, след години, да се превърне в наркоман престъпник.

35.

Почти цялата нощ и голяма част от сутринта Кати се чудеше как да реагира, когато Джеймс й заяви, че се разделят. Беше си мислила дали да му събере багажа и да го остави на стълбите, после да извика ключар да смени ключалките и да го гледа тайничко през прозореца. Или пък да сготви любимото му ястие (печено агнешко с броколи, грах с мента и печени картофи), да си облече най-хубавата рокля, да се гримира и да го гледа как се мъчи, докато събира кураж да й каже новината. Дори се запита дали да не излее насъбралия се гняв и да му крещи обиди, както си бе фантазирала през последните два месеца. Накрая реши, че от пълното безразличие ще го заболи най-много.

Затова, когато той спря пред къщата й към един часа — Стефани й се бе обадила тази сутрин в десет, за да й каже, че вече е тръгнал, — тя седеше на дивана и четеше неделните вестници, свила крака под себе си. Беше заела съвсем небрежна поза, когато чу колата му да завива по улицата, и сега се опитваше да изглежда сякаш това е съвсем нормална неделна утрин. Всъщност беше любопитна да разбере дали той ще има куража да й каже цялата истина. Не можеше да си го представи, но ако трябваше да е честна, не можеше и съвсем да го вини за това. Все пак откъде да започне? „Извинявай, че не ти споменах, че още живея с жена си. Казал съм ти, че сме разделени? Наистина? Не знам откъде ми е хрумнало.“

Сърцето й определено не послуша мозъка да се държи все едно не става нищо особено, защото препускаше като лудо, когато Джеймс слезе от колата. Тя забеляза, че той, разбира се, не носи чанти — нямаше намерение да остава. Принуди се да се втренчи в страницата на подлистника, който държеше, а с другата ръка галеше Стенли по ухото, за да се успокои. Когато влезе, Джеймс изглеждаше сякаш е плакал цяла нощ, което, разбира се, бе точно така. Стефани й беше казала, че се наложило няколко пъти да го помоли да намали децибелите, за да не събуди Фин. Косата му стърчеше, а очите бяха широко отворени и с безумен поглед. Ако не знаеше какво възнамерява да й каже, определено щеше да реши, че някой е умрял. Той застана на прага, явно очакваше реакция.

— Рано идваш — каза тя. Стенли скочи веднага, размахал опашка, щастлив да види господаря си.

— Трябва да поговорим — заяви Джеймс драматично. — Трябва да ти кажа нещо.

Кати знаеше, че иска тя да му помогне, да се притесни и да го попита какво има, да увеличи малко мелодрамата. Но не го направи.

— Добре — отвърна спокойно.

Той се хвърли на креслото срещу нея. Изглеждаше, сякаш смята да продължи да реве, и това я подразни. Хайде, давай, искаше й се да му каже.

— Работата е там, че… — започна той, после спря… за ефект, разбира се. — Ами просто ще го кажа. Всъщност аз още съм женен за Стефани. Все още живеем заедно, когато съм в Лондон, и тя няма никаква престава за това тук. За теб и мен. Лъгах те през цялото време — лъгах и двете ви всъщност — и съжалявам. Наистина съжалявам.

Кати за миг се стъписа от факта, че той наистина казваше цялата истина. И се наложи да си напомни да остане безизразна.

Джеймс я гледаше за някаква реакция. Когато не откри такава, пое дълбоко дъх и продължи:

— Осъзнах, че съм направил ужасна грешка. Не знам как да го кажа, без да прозвучи жестоко, но вече знам, че искам да съм при семейството си — макар че те не ме искат в момента, но аз ще се боря, за да си ги върна. Съжалявам, Кати, наистина, но трябва да направя всичко, за да спася брака си. Това ще е последната ни среща…

Макар да беше подготвена, това вече я ядоса. Той просто се опитваше да я захвърли настрани. Въпреки че не го искаше, пак я заболя, че е готов да я разкара така лесно, така окончателно, без дори да помисли за времето им заедно, което бе определил като „ужасна грешка“. Копеле.

Тя пое дълбоко дъх в опит да успокои пулса си и заговори бавно, за да запази гласа си спокоен и равен:

— Добре, сега ще изведа Стенли на разходка. Моля те да си събереш нещата и да те няма, когато се върна. Колко ще ти трябва, час? Добре, и остави ключа.

Джеймс, изтощен от дългата си реч, беше смаян.

— Само това ли ще кажеш?

Кати се усмихна насила. Беше го объркала.

— Ами късмет — добави ведро. После му помаха на излизане, без да се обърне. — Чао!

Щом зави зад ъгъла, където той не можеше да я види от къщата, тя разкара безгрижното изражение. Мразеше го. Добре де, наистина беше събрал смелост за първи път в живота си да каже истината, но фактът, че дори не се опита да пощади чувствата й, я засегна силно. Беше така заслепен сега, че не виждаше никой друг освен себе си и Стефани. Не му пукаше дали ще нарани нея, задето й беше съсипал живота — или поне той така си мислеше. Тя изкрещя от гняв и викът й отекна над празното поле. Нямаше да му се размине просто така.

Когато се върна у дома, изтощена от дългата разходка по мократа трева, от него нямаше и следа. За миг се запита дали е тръгнал право към Лондон, или първо ще се опита да събере парчетата от живота си тук. Поклати глава, прогонвайки тази мисъл. Това вече нямаше нищо общо с нея, а и трябваше да се приготвя за партито.

Той не искаше да взима много неща. Само оборудването, което можеше да се побере в колата — вероятно щеше да успее да го продаде, — личните си вещи и счетоводните документи, които можеше да му потрябват. Вече беше прибрал картоните на пациентите в кутии и направи два курса до къщата на Саймън, за да ги стовари пред вратата му. Не можеше да говори с никого. Остави бележка върху купчината: „Реших да се откажа от бизнеса. Това са всички картони. Дж.“

Реакцията на Кати го обърка и дори разочарова. Не искаше да я наранява повече от необходимото и знаеше, че трябва да е благодарен, че тя го прие абсолютно нормално, но не искаше да си мисли, че не е имала никакви чувства към него. В такъв случай за какво бе цялата последна година? Не беше наранено толкова егото му, колкото се чувстваше глупаво. Беше рискувал и вероятно съсипал всичко заради човек, който просто му пожела късмет и изведе кучето на разходка? Винаги бе вярвал, че Кати му е абсолютно предана. Нима беше бъркал тотално?

Направи последна обиколка. Трябваше да се обади на фирмата за почистване да изнесат останалите неща. Вече беше изпратил документите за разрешителното, така че всичко бе в ръцете на боговете. Питаше се дали, ако не го одобрят, трябва да събори пристройката лично, преди да продаде сградата. Но сега не можеше да се тревожи за това. Важното беше да се върне в Лондон и да опита да възстанови живота си там.

36.

Ако гостите на партито не знаеха какво ги очаква, преди да стигнат до залата тази нощ, не им отне много време да разберат. На две куки над предната врата имаше банер, на който личеше, че преди това е пишело: „Честит 40-и рожден ден, Джеймс“, но сега, с помощта на дебел маркер, надписът бе променен на: „Майната ти, Джеймс“. Гостите, които бяха довели децата си, се почувстваха доста неудобно.

Вътре залата беше много красива, но атмосферата бе напрегната — хората стояха на малки групи и си шепнеха. Новината, че Джеймс се е отказал от клиниката, вече се бе разпространила и явно нищо не беше наред, но Кати се усмихваше и отговаряше на всички, че ще обясни по-късно. Тя беше особено красива. С широка рокля на цветя, боядисани в черно къдрици се спускаха по раменете й, само колело й липсваше, за да прилича на излязла от пощенска картичка от седемдесетте.

Към девет часа тя си пое дълбоко дъх и изпи първата си глътка шампанско. Ужасно й се пиеше цяла нощ, но устоя, знаеше, че трябва да запомни всяка подробност от това, което предстоеше. Сега гаврътна половин чаша наведнъж и тръгна към малката сцена в единия край на залата, където музикалната група на селото, предвождана от Сам и Джеф Макнийл, даваше представления два пъти годишно. Изкачи стълбите от едната страна и застана пред червените кадифени завеси. Преди да е успяла да се притесни как ще привлече вниманието на всички, цялата зала вече я гледаше и се усещаше жуженето на очакването.

Кати преглътна. Не я биваше да говори пред хора, предпочиташе ролята на тих, подкрепящ приятел, но бе премислила внимателно думите си, а и това си беше нейната вечер. Нямаше съмнение, че хората ще бъдат на нейна страна. Прокашля се тихо.

— Сигурно всички се чудите какво става — рече тя и из залата се надигна тих шепот. Виждаше как всички я гледат с очакване: Ричард и Симон, Сам и Джеф, Хю, Алисън, Саймън, Малкълм, дори Оуен. Не бе успяла да накара Сали или близките й да дойдат, макар че се опита. Разпозна безбройните клиенти на Джеймс сред тълпата и човекът, който държеше „Льо Жоли Пуле“. Всички я гледаха и тя усети, че се изчервява. Реши просто да приключва.

— Сигурна съм, че много от вас помнят Стефани, съпругата на Джеймс. — Видя как израженията им се промениха в пълно изумление. Какво общо имаше Стефани с всичко това?

— Както знаете, Джеймс и Стефани се разделиха преди около година и половина. Ние с Джеймс се събрахме няколко месеца по-късно и той се нанесе в дома ми. Оттогава прекарваше половината седмица с мен, а другата половина работеше в Лондон, където спеше у приятели и в събота виждаше сина си Фин. Или… — тя направи драматична пауза — … поне аз така си мислех.

Тишината в стаята стана така пълна, че тя почти се замая. Изчака секунда да проумеят думите й.

— Преди няколко седмици разбрах, че Джеймс и Стефани всъщност не са се разделили.

Чу се ахване.

— Всъщност, доколкото Стефани знаеше, те още бяха щастливо женени. — Шепотът започна отново. На Кати й стана смешно от израженията им. Няколко души помолиха за тишина, за да чуят края на историята.

— И така, истината е, че аз нямах никаква представа за Стефани, а Стефани не знаеше нищо за мен. Джеймс е водил двойствен живот. Грижовен съпруг и баща от сряда до неделя и любящ приятел през останалата част от седмицата. Докато Стефани не разбрала, естествено. После ми каза. Искаше да дойде тук тази вечер, между другото, но не успя. — Объркването нарастваше. Идеално, помисли си Кати. Те поглъщаха всяка нейна дума. Нямаше търпение да напусне сцената.

— Та накратко, ние с Джеймс приключихме. Казах му да се маха и той се махна, отиде в Лондон, доколкото знам, макар че нямам представа какво ще прави там, защото Стефани също го изхвърли. И не ми пука, защото нямам намерение да говоря отново за него. Сега искам да се наслаждавате на партито. Бюфетът ще отвори след минутка. Нека пийнем.

Някой започна да ръкопляска и неколцина се присъединиха, несигурни дали етикетът го позволява. Кати слезе от сцената сред малката тълпа, която се събра около нея — хората я прегръщаха и я поздравяваха за смелостта й. Тя заслужавала нещо много по-добро. Джеймс явно бил неудачник и определено вече няма да е добре дошъл в Лоуър Шипингам. Кати се наслаждаваше на вниманието. Добре де, не беше публичното унижение, което планираха със Стефани, но беше почти толкова хубаво.

Към единайсет, когато най-сетне се откъсна от загрижените си съседи, тя излезе навън и се обади на Стефани.

— Направих го.

— Браво на теб — каза Стефани и Кати усети усмивката й. — Разкажи ми с подробности.

След това всичко й се сливаше. Кати помнеше милите думи и как всички искаха да се грижат за нея, носеха й напитки и я окуражаваха да танцува. Помнеше, че се разплака за малко, когато някой — май че Симон, която явно се чувстваше виновна заради опита си да прелъсти Джеймс — се държа особено мило с нея. Това, което не помнеше обаче, е как си е тръгнала с Оуен или се е озовала гола в леглото му.

Гледката от мотелската стая на Джеймс беше към климатиците на гърба на съседния ресторант и постоянното им жужене го лишаваше от всякакви надежди да гледа телевизия. Той се опита да затвори прозореца, но мотелът не разполагаше със собствен климатик и стана толкова горещо, че нямаше избор, освен да го отвори отново. Беше избрал този мотел заради местоположението, не заради удобствата. Намираше се съвсем близо до Стефани и щеше да може да я среща „случайно“. Усещаше, че е важно тя да не го изхвърли просто така от ума си.

Лежеше на тясното легло. Беше изтощен, но знаеше, че няма да може да заспи. Главата му се маеше от събитията през последните два дни. Не бе очаквал Стефани просто да му прости и да се държи нормално, след като й призна тайната си, но реакцията й съвсем го обърка. Как е възможно да знае? И откога знаеше? Опита да си спомни последните месеци, за да прецени дали отношението й към него се е променило, да определи деня или часа, когато е станало, но всъщност не беше обърнал никакво внимание. А колкото до Кати… той потърка очите си. Нямаше представа какво става, освен че животът му с Кати, всъщност целият му живот в Линкълншир е свършил, и дори не му пукаше. Беше даже приятно да се отърве напълно от тази част. Щом продадеше клиниката, вече никога нямаше да помисли за Лоуър Шипингам и хората там.

Изби го лепкава пот, когато се замисли как ще оцелява. Докато не продадеше клиниката, щеше да живее от спестяванията си — но голяма част от тях му бяха отнети от данъчните. На сутринта щеше да се обади на агент на недвижими имоти — може би имаше начин да продаде клиниката, без да чака разрешителното. Макар че не можеше да си представи кой би искал да я купи с подобен проблем. Мотелът му струваше седемдесет и пет паунда на вечер за съвсем малко пространство — дори без чайник или безплатна бутилка вода. Предполагаше, че трябва да си потърси апартамент, макар да се съмняваше, че може да си позволи да плаща наема сам в Лондон, а от мисълта да го споделя с други хора, като някой студент (а и те щяха да са много по-млади от него), направо му се доплакваше. Представи си Стефани в уютната им къща съвсем наблизо и се зачуди дали и тя мисли за него.

Не мислеше.

37.

В понеделник сутрин Стефани се събуди отпочинала. Спа добре след разговора с Кати. Всичко свърши. Все пак беше доволна, че на Джеймс му се размина публичното унижение, което планираха. Странно как реши да й каже, и доста смело всъщност, съвсем нетипично за него.

Фин като че ли бе на път да се разплаче, докато се приготвяше за училище. Сякаш едва сега бе осъзнал новината, която тя му съобщи предния ден. Стефани обеща да му купи приятелка за Дейвид и като че ли се получи. О, Господи, помисли си тя, разделени сме само от два дни, а вече се опитвам да подкупвам детето си. Но той отиде на училище щастлив, така че си струваше, макар че тя вече си представяше как ще събере цял Ноев ковчег, за да успокоява сина си.

След като остави Фин в училище, се върна в къщата, за да „работи“ от дома. След БАФТА нещата бяха доста спокойни, а лъскавите списания бяха поместили снимки на Мередит и Менди с похвални коментари и това щеше да се отрази добре на бизнеса й. Прекара половин час с Наташа — разказа й всичко, като унило прелистваше списанията за вдъхновение, после си позволи да помисли за предстоящата вечер.

Срещна се с Майкъл в „Нобу“ в седем и половина и макар че той още не го знаеше, тя бе решила тази нощ да затвърди връзката им. Беше уредила Фин да спи при Арун Симпсън, каза на майка му, че това сигурно ще го разсее от травмата у дома. Каръл също беше самотна майка и й помогна с радост.

Стефани възнамеряваше по време на ордьоврите да каже на Майкъл, че вече е свободна, а докато приключат с основното, да го е съблазнила дотолкова, че да я заведе у тях. Всъщност не мислеше, че ще й трябват големи усилия. Вече беше доволна, че Наташа ги прекъсна тогава и още не бяха правили секс — е, не съвсем, разбира се. Искаше връзката им да е напълно чиста, без да я мъчи съвестта, че я е започнала, преди да е приключила с Джеймс.

Към шест часа, докато се гримираше, тя не се чувстваше добре. Наистина ли можеше да направи това? Не ставаше дума за моралния аспект — не знаеше дали ще може да се съблече пред друг мъж след толкова години. Добре де, той всъщност я беше видял почти гола онзи ден. Изчерви се, когато си спомни как дори не изчакаха да се съблекат напълно, като тийнейджъри в парка. О, добре, ако тялото й не му хареса, това си е негов проблем. Опита да се убеди, че наистина вярва в това, но разбира се — не вярваше.

В осем без двайсет таксито я остави на Парк Лейн. Майкъл седеше на бара с почти празна чаша бяло вино в ръка.

— За кураж — каза й и тя се засмя.

Разбира се, че и той беше притеснен. Беше живял със съпругата си петнайсет години все пак. Стефани се отпусна малко.

— Най-добре и аз да пийна — каза тя.

След четири часа и половина вече беше сторено. Е, поне първия път. Стефани лежеше и се поздравяваше в голямото дървено легло на Майкъл, докато той отиде на долния етаж за напитки. Беше… е, беше малко неловко, както винаги първия път. Все още не можеха да предвидят действията на другия и често се питаха: „Харесва ли ти така?“, „Така хубаво ли е?“ и тем подобни, и се наложи тя да се преструва малко, защото иначе щяха да откарат цялата нощ. Но иначе беше хубаво. Приятно. Не разтърсващо, но хубаво. И това беше достатъчно за момента.

Кати се събуди с пресъхнала уста и леко замъглени спомени от вечерта. Когато отвори очи, усети непозната миризма. Не неприятна, просто не беше нейната ухаеща на лилии спалня. Някой изсумтя тихо до нея и тя отвори широко очи. Насили се да се обърне. До нея, по гръб и с усмивка на лицето, спеше Оуен. Не, не можеше да бъде. Нямаше как да го е направила. Погледна под завивките: като че ли още беше с бельото си, което бе добър знак. О, Господи, нямаше представа какво се е случило.

Измъкна се от леглото, като внимаваше да не го събуди. Не искаше да говори с него, а той дори можеше да очаква и нещо друго. Трябваше да се махне оттук. Оуен промърмори нещо и се обърна на другата страна в блажено неведение, че Кати стои и го гледа ужасена. Тя спря за миг, стаи дъх и той се укроти отново, като доволно бебе. Кати усети как в нея се събира гняв. Как можеше да спи така спокойно след случилото се? Не че знаеше какво се е случило, разбира се, но можеше да си представи. Явно се бе възползвал от нея, докато е била пияна и разстроена. Дори не можеше да си спомни кога си е тръгнала от партито и дали се е сбогувала с някого. Забеляза дрехите си на един стол и ги взе възможно най-тихо. Огледа се за обувките, но не ги видя никъде. По дяволите, щеше да ги зареже.

Навън тревата беше мокра от роса. Нямаше представа колко е часът и когато си погледна китката, видя, че и часовникът й липсва. Сигурно беше рано, но не искаше да срещне някой познат, затова реши да заобиколи през полето. Вървеше на пръсти, понякога настъпваше нещо остро или се спъваше в дървесните корени. Беше й лошо, болеше я глава. От толкова време не бе изпитвала истински махмурлук, че беше забравила колко е ужасно. Искаше само да се заключи в малката си къщичка и да се наспи.

Пъхна ключа в ключалката и чу нещастния вой на Стенли. Осъзна с вина, че го е забравила. Отвори вратата, а той се стрелна покрай нея и веднага вдигна крак до едно дърво. Тя се почувства ужасно — сигурно му се пикаеше от часове, но не беше посмял да го направи в къщата. Обсипа го с ласки и й се догади, когато отвори консерва с любимата му, отвратително воняща храна. Той махаше щастливо с опашка, травмата от предишната нощ явно беше забравена.

Горе Кати се съблече и въпреки умората се изкъпа, а после си легна. Искаше да отмие всички следи от Оуен от себе си.

След няколко часа — нямаше представа колко — я събуди звънецът на входната врата. Стенли започна да лае силно, в случай че не е чула пронизителния звън. Без да мисли, тя слезе по стълбите по пижама и отвори вратата. На стъпалото стояха обувките й и часовникът, свит в една от тях. Взе ги бързо и се огледа, за да се увери, че Оуен няма да се материализира отнякъде. Но нямаше и следа от него.

Върна се в леглото, изключи телефона и остана там цял ден.

38.

Джеймс опитваше да се концентрира. Знаеше, че трябва да си намери по-добро жилище, а нямаше представа откъде да започне. Почти двайсет минути разглежда витрините на агенциите за недвижими имоти, но не можеше да си позволи дори най-малкия апартамент. Започна да съжалява, че остави толкова много от вещите си; можеше да продаде нещо, макар да не знаеше какво и на кого. Купи си „Стандарт“ и го прегледа за обяви за съквартиранти, но нямаше нищо.

Трябваше да прегледа будките за вестници, това беше отговорът. Не помнеше къде се намират, но реши, че ако се поразходи, все ще намери някоя.

Разходката неизбежно го водеше все по-близо до Белсайз Авеню и преди да се усети, вече стоеше пред къщата и гледаше към прозорците. Питаше се какво ли правят Стефани и Фин. Фин, разбира се, сигурно се приготвяше за училище, а Стефани вероятно щеше да тръгва за работа, макар че работеше от дома поне два дни седмично. Погледна си часовника. Осем двайсет и пет. Можеше да позвъни и да обясни, че минава и иска да си вземе още дрехи. А после какво? Нямаше смисъл да я моли да го прибере. Бяха минали само два дни, откакто го отряза. Едва ли беше променила решението си. Обърна се тъжно. Трябваше му стратегия.

Докато завиваше по Хейвърсток Хил, вече напълно бе забравил за мисията си да търси обяви за стаи под наем. Едно такси го подмина в обратната посока. На задната седалка седеше жена, която подозрително много приличаше на Стефани и гледаше през другия прозорец. Джеймс спря рязко. Тя като че ли се прибираше у дома. В осем без двайсет и пет? Беше твърде рано, за да е водила Фин на училище. Обърна се и бавно тръгна по улицата. И наистина — таксито спря пред къщата му и Стефани слезе от него. Джеймс се скри в градината на съседите и занаднича иззад едно дърво. Тя беше облечена като за среща — тясна пола, високи обувки и малкото сако на „Шанел“, което много харесваше. Ако го бяха попитали какво е изражението й — щеше да отговори, че тя се усмихва. Почти самодоволно. И тогава го осени: беше прекарала нощта другаде. Стефани не беше спала у дома.

Стефани се събуди рано. Всъщност не спа добре, будеше се при всяко обръщане на Майкъл. Не че той се въртеше много или пък беше шумен, просто това бяха непривични движения и шумове. Без съмнение за него бе същото. Събудиха се едновременно, към пет и половина, и сънливо правиха отново секс, този път по-спокойно, не така трескаво. Повече заради насладата, а не заради впечатлението.

След това Стефани не можа да заспи отново, затова стана, изкъпа се и опита да се почувства у дома си в чуждия апартамент. Надничаше в кухненските шкафове за чай и хляб. Наистина й се искаше да се прибере и да се отпусне за миг, преди да се приготви за работа, но се тревожеше, че няма да изглежда добре, ако си тръгне, преди Майкъл да е станал.

Нямаше представа дали по принцип е ранобуден. Не знаеше милион неща за него, но знаеше, че събитията от последните дванайсет часа значително бяха подобрили самочувствието й. Реши да изчака до осем и ако той не стане дотогава, ще му напише бележка и ще си тръгне.

През следващия час и половина изпи три чаши чай, който започна да я замайва, и започна да се чуди какво точно да му напише. Не можеше да е просто: „Отивам на работа, с обич, Стефани“, защото щеше да си помисли, че нещо не е наред, но не знаеше дали трябва да е по-обстоятелствено („Изкъпах се и си направих чай и препечена филийка“), или смешно (Е, очевидно ти отворих всички шкафове и осъзнах, че съм направила ужасна грешка! Не можем да се виждаме повече!), или пък секси („Най-много ми хареса, когато ти…“) Не! Не можеше да го направи. Вече имаше чувството, че тази бележка е най-важното нещо, което някога ще напише. Сякаш споменът на Майкъл за тази нощ щеше да бъде повлиян завинаги от нея.

Започваше да я боли глава. Тъкмо се чудеше дали Наташа вече е станала, за да й се обади за съвет, когато чу, че Майкъл е в банята. Стрелна се към печката и се опита да намери някаква отразяваща повърхност, за да се огледа. Когато той влезе в кухнята, тя седеше до масата, четеше вестник и се опитваше да изглежда небрежно.

— Добро утро — каза той и се усмихна така, че тя чу пулса в ушите си. Той се приближи, прегърна я и я целуна по главата. — Притесних се, че може да си си тръгнала.

— Мислех да ти оставя бележка, но не можах да измисля какво да напиша.

— Е, радвам се, че си още тук. Ще имаш ли време да се върнем в леглото? — попита той и я целуна, преди да е успяла да отговори с „да“.

След като се прибра да се преоблече, тя прекара сутринта в преглеждане на мостри от „Фрост Френч“ с Наташа, като й разказа всичко с подробности. Тя винаги живо се интересуваше от всички детайли на чуждите връзки. Твърдеше, че като преживявала вълненията на приятелите си, успявала да остане щастлива в своята дълга и напълно моногамна ситуация. Стефани знаеше, че Наташа и Мартин всъщност не се нуждаят от подобно нещо, за да са щастливи. Винаги беше завиждала на приятелката си за идиличната й връзка.

Каза на Майкъл, че няма да могат да се видят две вечери, защото се чувства виновна пред Фин и не иска да го оставя на грижите на приятели или да се обажда твърде често на Каси. Джеймс определено щеше да го вземе, ако го помолеше, но нямаше представа къде е той от неделя, а и не искаше да му се обажда. Пък и беше твърде скоро, за да запознае сина си с новия си приятел. Майкъл прояви разбиране. Уговориха си среща за обяд на следващия ден и после в петък вечерта.

— Това е добре — каза Наташа. — Дръж го на нокти. А какво изпитваш към Джеймс? — попита след няколко минути.

— Знаеш ли? Нямам представа. Просто съм облекчена, че всичко свърши.

— Само не забравяй — каза Наташа, сякаш току-що си е спомнила, че винаги е извор на мъдрост, — че Майкъл е твоят преходен мъж. Той е за възстановяване. Не го приемай твърде сериозно.

— Познавам го от пет минути, Таш — каза Стефани, с надеждата, че говори истината. — Просто се забавлявам.

Към дванайсет мобилният й иззвъня и тя видя, че е Кати. Не очакваше да се чуят толкова скоро — всъщност когато и да било. Цялата тази история вече й се струваше много далечна. Имаше чувството, че животът й най-сетне е започнал наново и не беше сигурна дали иска да говори за миналото. Не че не харесваше Кати, харесваше я, но всъщност нищо не ги свързваше освен Джеймс. Отговори колебливо:

— Здравей, Кати.

— Е… — каза Кати с очакване. — Как мина?

За част от секундата се запита дали да й каже за Майкъл, едва не изтърси: „Най-сетне спахме заедно“, но после си спомни, че не й беше споделяла за новата си връзка. Не знаеше защо, просто не й се струваше правилно. Затова каза:

— О, мисля, че добре. Той си тръгна. Не знам къде е.

— Надявам се на някое ужасно място — засмя се Кати. — Цялото село говори за това, между другото. Имам толкова много нови клиенти — няма да повярваш. И само защото искат да научат цялата история. Изтощена съм.

— Радвам се за теб — каза Стефани и не се сети какво друго да каже.

— А как го прие Фин?

— Ами малко е унил. Предполагам, че нещата ще се нормализират, след като се разберем кога ще може да вижда Джеймс и прочее.

— Според Сам Макнийл е почти сигурно, че ще отхвърлят молбата му за разрешителното. Не си признава, но мисля, че тя се е погрижила за това.

— Господи, наистина ли? — попита Стефани, искрено шокирана. — Може би трябва да я разубедиш. Все пак няма смисъл да продължаваме, нали?

— Разбира се, че има — отвърна Кати. — Забавно е. — Замълча, после пак се засмя. — Само се шегувам. Ще видя какво мога да направя. Всички са толкова мили с мен, Стефани. Не знаех, че имам толкова приятели тук.

— Чудесно — каза Стефани. — Много се радвам за теб. — Но се чувстваше неловко. Явно за Кати играта не беше свършила.

39.

Това беше първият работен ден на Джеймс, откакто животът му започна да се разпада. Закъсня, защото нямаше часовник и от мотела забравиха да го събудят, както беше поръчал вечерта. Беше заспал чак към пет и се въртя трескаво, докато един клаксон не го събуди в девет и двайсет. Отначало не осъзна къде се намира, уплаши се, че се е забъркал в нещо, но после си спомни, че истината е дори по-страшна.

Възнамеряваше да ходи на работа пеша, за да пести пари, но беше толкова закъснял, че се наложи да вземе такси, което не можеше да си позволи, а после попадна в задръстване и закъсня още повече. Пристигна във ветеринарната клиника на Аби Роуд задъхан и потен в десет и петнайсет. Навремето, преди няколко години, се радваше на факта, че не е той шефът в лондонската клиника; не той отговаряше за наемането и уволняването, за счетоводството. Но днес не беше точно така.

— Хари е бесен — каза му рецепционистката Джаки още щом го видя. — Опитвах се да се свържа с теб, за да разбера къде си.

Джеймс си представи мобилния си на нощното шкафче в къщата, където вече не живееше, беше го забравил. Чудесно.

— Позвъних на Стефани, но тя нямаше представа. — Джеймс забеляза, че тя го гледа с подозрение, и опита да запази неутрално изражение. Джаки продължи: — Наред ли е всичко?

— Къде е Хари? — попита той, игнорирайки въпроса й. Хари, собственикът на ветеринарната клиника, беше прословут с лошия си характер и не пропускаше да напомни на Джеймс, че колкото и да е способен и квалифициран, и макар да е шеф в провинцията, в Лондон не командва той.

— Вади треска от лапата на Барни Макдоналд. Барни имаше час при теб в девет четирийсет и пет — каза тя мрачно, — и Хари вече пое пациентите ти за девет, девет и петнайсет и девет и половина.

— Е, вече съм тук. Можеш да ми изпратиш пациента за десет часа.

Джаки погледна списъка.

— Александър Харингтън — каза тя, като посочи блед мъж на средна възраст с голяма рижава котка — явно един от тях се казваше Александър. Джеймс даде знак на мъжа да влиза. Денят не започваше добре. Възнамеряваше да попита Хари дали ще може да увеличи работните си дни — най-добре до пет на седмица, — но сега това вече не му изглеждаше добра идея. Лошото настроение на Хари вероятно щеше да продължи цялата сутрин.

По обед беше изтощен, заради безсънието и факта, че бе закъснял с всичките си пациенти и не можа да изпие дори едно бързо кафе, за да се ободри. Имаше чувството, че няма да издържи до края на деня. Точно когато си тръгна пациентът за един без петнайсет и той се свлече в стола си, може би да подремне половин час и дори да хапне сандвич преди следващия пациент, телефонът му иззвъня. Помисли си да не вдига, но знаеше, че ако не го направи, Джаки ще дойде от рецепцията и ще му каже да вдигне.

— Стефани те търси — каза тя, когато той най-сетне вдигна, и сърцето му почти замря. — Добре, свържи я — отвърна, с надеждата, че гласът му звучи нормално. Джаки обаче вече го беше направила, тя никога не чакаше да разбере дали иска да приеме разговора.

— Джеймс. — Стефани звучеше делово.

— Здрасти, Стеф, как си? — Може би се обаждаше, за да разбере какво става с него. Може би се беше притеснила за него.

— Просто се чудех дали искаш да вземеш Фин утре вечер. Каси няма да може.

Джеймс си спомни колко беше издокарана, когато се прибираше в осем и половина сутринта. Не се сдържа и попита:

— Защо? Ти къде ще ходиш?

— Не мисля, че това вече ти влиза в работата, Джеймс — отвърна Стефани. — Можеш ли да го вземеш, или не?

Тя се виждаше с някого, помисли си той и забравил, че цяла година е водил двойствен живот и няма никакво право да й държи сметка, попита:

— Кой е той?

Стефани се засмя. По-скоро изсумтя.

— Невероятен си.

Джеймс се принуди да замълчи.

— Къде да го докарам? — попита тя накрая.

— Отседнал съм в мотел „Чалк Фарм“ в Камдън. Доведи го там.

— Отседнал си в мотел? Няма да го заведа в мотел. Какво ще правите цяла вечер? Ще гоните хлебарки?

— Мога да дойда в къщата — каза той с надежда. Ако беше там, тя нямаше да може да се прибере чак на сутринта.

— Всъщност — отвърна тя веднага, — това е добра идея. Ще е по-спокойно за Фин. — Ще се прибера в полунощ. Ще изляза да вечерям с Наташа.

Добре, може би наистина преувеличаваше. Може би сутринта се беше връщала от Наташа. Да, защо не. „И без това не ти влиза в работата — каза си. — Нямаш право да я разпитваш.“

— С кого всъщност ще излизаш? — попита, преди да се е спрял.

— Това вече не те засяга — отвърна любезно Стефани. — Ще се видим утре. Ще е идеално, ако успееш да дойдеш до шест.

Стефани не го излъга, наистина щеше да вечеря с Наташа в петък. Опитваше се да е възможно най-искрена с него, без да му казва все още за Майкъл. Не искаше да се вкарва в ситуация, в която ще трябва да му докладва за всяка среща или всеки флирт. Вече не му влизаше в работата: бяха разделени. Майкъл щеше да работи цял ден в Ийст Енд и щяха да се видят чак в осем. Щяха да разполагат с три и половина скъпоценни часа заедно — тя не искаше да остава отново до сутринта толкова скоро, не беше честно към Фин. Затова Наташа й предложи да хапнат след работа, за да не готви поне тази вечер за децата, и да убият час и нещо след това, преди Стефани да тръгне към Шордич и Майкъл. Не беше идеалният вариант, но това бе животът на самотна майка, която се опитва да има връзка.

С Майкъл възнамеряваха да отидат на концерт. Джаз, помисли си тя, и това не я изпълни с голям ентусиазъм. Предпочиташе да идат в апартамента му и да прекарат времето там. Имаше чувството, че ще прахосат една скъпоценна нощ в някакъв задушен бар, за да слушат музика, която всъщност не й харесваше. Но музикантите му бяха приятели и той им беше обещал да отиде.

Когато пристигна в къщата в петък, Джеймс изглеждаше така, сякаш се беше мил на мивката, което си беше самата истина. Защото се бе преместил в по-евтина стая в мотела — която споделяше една баня с още три стаи на същия етаж. Банята като че ли никога не беше свободна, затова Джеймс бе принуден да използва малката мивка в ъгъла на стаята, за да се мие и пере дрехите си. Разкъсваше се между желанието да направи добро впечатление на жена си и надеждата тя да го съжали. Накрая обстоятелствата наложиха извода, че няма да успее да направи добро впечатление, тъй че заложи на съчувствието. Щяха да се видят за първи път, откакто тя го изхвърли. Стефани, естествено, щеше да изглежда добре за срещата си. Той знаеше, че няма право да ревнува. И ако тя се срещаше вече с някого, колкото и невероятно да му се струваше, трябва да го приеме и да се опита да продължи напред. Но просто искаше да има равен шанс — шанс да спечели отново жена си, без да се тревожи, че е твърде късно, защото се е влюбила в друг. Опита се да отгатне кой може да е. Трябваше да е някой неин познат. Някой, който е чакал в резерва. Господи, ами ако беше негов приятел? Някой от гостите на партито дори. Призля му при тази мисъл.

Фин му отвори вратата и Джеймс забеляза, че вълнението на лицето му бе заменено от нещо като страх, сякаш на прага стоеше Гризли Адамс. Съжали, че не се е избръснал, макар че кой да очаква, че ще пусне такава брада само за седмица? Щом осъзна, че това е баща му, Фин му позволи да го прегърне и се отдръпна за миг, за да каже:

— Миришеш странно.

— Ти също — отвърна Джеймс и Фин се засмя.

Джеймс се оглеждаше за Стефани, докато Фин го водеше към кухнята, но от нея нямаше и следа. Надяваше се да поговорят, преди да излезе. Слушаше как Фин му разказва за събитията от седмицата („Себастиан повърна на килима и беше кафяво, с голяма буца в средата, като мъртва мишка“), но беше нащрек за стъпките й по стълбите. С изминаването на минутите осъзна, че тя не иска да прекарва с него повече време от необходимото.

— Къде е мама? — попита той, когато Фин замълча за миг.

— Горе. Ще излиза.

— О… — Джеймс опита да звучи небрежно, знаеше, че ще е много лош баща, ако въвлече сина си в тяхната драма. — И с кого ще излиза?

За щастие Фин май не разбираше, че го използват, само сви рамене и отвърна:

— Не знам.

Към шест без петнайсет я чу да слиза по стълбите и се стегна. Тя излезе, преди да я е огледал добре, като му каза, че ще помоли таксиметровия шофьор, който ще я докара, да го остави в мотела. Явно нямаше да могат да поговорят и по-късно. Стефани се бе сепнала, когато го видя, но не каза нищо за външния му вид. Целуна Фин за довиждане като вихър и излезе след секунда. Изглеждаше изключително добре. Джинси и високи токчета, любимата й комбинация, с тясна бледосиня блуза. Той седна унило, когато чу, че входната врата се затваря след нея.

След шест часа, след като позволи на Фин да си легне много по-късно от обикновено, защото имаше нужда от компания, Джеймс дремеше на канапето, когато чу, че вратата се отваря и затваря. Седна сънено.

— Таксито чака отвън — каза тя, щом влезе в стаята.

Джеймс потърка очите си.

— Добре ли си прекара?

— Да, благодаря.

Като че ли нямаше шанс за разговор, затова той добави само:

— Е, най-добре да тръгвам тогава — и стана. Стефани изглеждаше малко нестабилна, явно беше прекалила с виното.

— Ако отново пожелаеш да го гледам, само се обади. Искам да прекарвам възможно най-много време с Фин.

— Но гледай да се появиш в малко по-приличен вид следващия път — каза тя. — Не мисля, че е добре да те вижда такъв.

Дотук със съчувствието, помисли си той и излезе.

40.

В Лоуър Шипингам Кати още се чувстваше като знаменитост. В едно село всяка новина е голямо събитие, а такава история можеше да движи машината за клюки със седмици. Почти всички бяха имали някакъв контакт с Джеймс, дори и съвсем мимолетен, както съседът им веднъж го извика, за да прегледа болния им хамстер. Всички смятаха, че „Винаги е бил малко странен“, макар че ако ги бяха попитали само преди две седмици, щяха да кажат, че е очарователен, услужлив и надежден. Кати се наслаждаваше на новия си статут на измамена жена („Как можа да го причини точно на нея? Тя е толкова мила, така уязвима.“). Възрастни дами отиваха при нея в селския магазин, за да й кажат, че ще й е по-добре без него, че някъде я чака мъж, който ще се държи с нея като с принцеса, както заслужава.

Бизнесът й все така процъфтяваше, защото хората я търсеха, за да й помогнат („Трябва да е заета, горкичката?“) и защото нямаха търпение да чуят нейната страна на историята („Знаете ли, че той се опита да съблазни и Симон Найтли? Сякаш две жени не му бяха достатъчни!“). Симон с голямо удоволствие разказа на Кати силно редактирана версия на случилото се в нощта, когато се предложи пияна на Джеймс, като изкара себе си жертва, а него — хищник. Ричард бил бесен, заплашвал да размаже Джеймс, ако той се осмели да се появи отново в селото.

Сам Макнийл бе казала на Кати, че съветът е решил Джеймс да събори пристройката на клиниката, но тъй като не знаели адреса му, вероятно нямало да научи лошата новина преди изтичането на крайния срок, което щяло да му навлече и глоба.

— Колко безотговорно — каза тя. — Да си тръгне, без да каже на никого къде ще отиде.

Кати се опитваше да попречи на Сам да я вземе под крилото си, но тя беше решена да се грижи за нея и вечно настояваше да се отбива у тях за питие или вечеря. Това я устройваше, докато искаше да подклажда огъня за пристройката, но вече искаше да се отдръпне от задушаващото одеяло на приятелството на Сам. Време беше да се позабавлява, да си намери нови приятели и да си поживее малко.

Всъщност не се познаваше със Сали О’Конъл, рецепционистката на Джеймс, но реши, че е време да поправи това. Сали също беше пострадала от него, имаха нещо общо помежду си, освен това тя можеше да се окаже полезно оръжие. И така, една сутрин, въоръжена с торбичка домашни бисквити и с най-широката си усмивка, тя почука на вратата на Сали и се представи.

— Мисля си, че не бива да позволяваш да се измъкне безнаказано — заяви Кати, щом й сервираха чаша чай с бисквитите и се настаниха в кухнята. — Има си закони за тези неща. Не може просто да уволняваш хората на мига, каквото и да си мислиш, че са направили.

— Не съм направила нищо лошо — каза отбранително Сали.

Кати, разбира се, знаеше това, но не можеше да си признае.

— Дори да беше направила…

— Не съм — повтори Сали, като че ли щеше да се разплаче.

Кати смени тактиката.

— Знам. Имам предвид, че в каквото и да те беше обвинил Джеймс, пак няма право да те гони просто така. Има си процедури. — Тя не знаеше какви са тези процедури, но беше сигурна, че Джеймс ще си има доста проблеми, ако Сали вдигне врява. — Официално предизвестие и други такива. Трябва да поговориш с Инспекцията по труда.

Сали отпи от чая си.

— Не знам. Започвам работа при Саймън и Малкълм следващата седмица. Не си струва.

Кати беше чела, че в наши дни апатията процъфтява сред младото поколение и че младите искали само да седят на дивана и да играят по цял ден видеоигри. Тя огледа кухнята на семейната къща на Сали. Като че ли не можеха да си позволят много видеоигри, камо ли нещо, на което да ги играят.

— Може да ти дължи пари. Сигурна съм, че ще го накарат да ти изплати някаква компенсация. — Това вече май привлече вниманието й.

— Е, какво точно трябва да направя? — попита Сали и си наля още чай.

Единственият облак на хоризонта на Кати беше Оуен. Успяваше да го избягва от нощта на партито — или по-скоро от сутринта след партито, — но все още я беше яд, че може да се е възползвал от нея, докато е била уязвима. Възнамеряваше вече да контролира напълно връзките си с мъжете. Никакво седене у дома, за да го чака да се обади, или да готви с часове овчарския пай както му харесва. Следващата й връзка щеше да е по нейните правила, те трябваше да нагласят живота си към нейния.

Лоуър Шипингам обаче беше малко село и бе трудно да избягваш някого задълго. Така че неизбежното се случи — две седмици след партито Кати видя Оуен да излиза от магазина за органични продукти точно когато тя се канеше да влезе. Той й се усмихна. Кати си помисли да го подмине, но й се стори твърде крайно, все пак той стоеше точно пред нея. Затова го поздрави възможно най-безизразно.

— Как си? — попита сърдечно Оуен.

— Добре. — Кати се опита да влезе покрай него в магазина. Оуен, който вече изглеждаше малко объркан, не отстъпи.

— Ако обичаш — сопна се тя.

— Добре ли си? — попита я той. — Да не съм те разстроил някак?

Кати изсумтя.

— А ти как мислиш?

— Честно да ти кажа, Кати, нямам представа, но наистина изглеждаш много ядосана.

Кати виждаше, че две клиентки в магазина наблюдават драмата. Хвана Оуен за ръка и го изведе на улицата.

— Е, след като попита, не, не съм добре, и да, наистина ме разстрои. Не ми казвай, че нямаш представа за какво говоря.

— Всъщност нямам, но съм сигурен, че ти ще ми кажеш — отвърна Оуен, звучеше подразнен.

— Значи не помниш, че ме вкара в леглото си в нощта на партито?

— Помня, че те сложих в леглото, ако това имаш предвид.

— И легна до мен.

— Нямаше къде другаде да легна. Това ли ти е проблемът?

Кати замълча. Нещата не вървяха както си ги представяше.

— И просто реши, че първо трябва да ме съблечеш?

Оуен се огледа, сякаш да провери дали някой ги чува. После прошепна гневно:

— Не, ти си свали дрехите. Е, не всички… успях да те спра, преди да свалиш и бельото. Какво става, Кати? Срам те е, че се опита да спиш с мен? Защото аз си мислех, че просто ти помагам. Намерих ти място да спиш, вместо да те оставя да бродиш в състоянието, в което беше.

Кати се стъписа. Беше му се предложила? О, Господи, какво унижение! Все пак трябваше да разбере какво точно бе станало между тях.

— Значи… ти… не си… ние не сме…?

— Разбира се, че не сме. Ти беше мъртвопияна. Господи, за какъв ме мислиш?

— О, по дяволите, Оуен. Много съжалявам. Просто си помислих… — тя замълча, не знаеше какво да каже.

— Какво? Помисли си, че съм толкова отчаян, че ще спя с теб, докато си почти в кома. Много благодаря.

— Просто не помня нищо. Когато се събудих до теб…

— Забрави — каза той и понечи да си тръгне. — Разбира се, явно съм се възползвал от теб, защото съм пълен загубеняк.

— Господи, много съжалявам — извика тя след него и забеляза, че Сам Макнийл стои на прага на магазина и гледа цялата драма.

— Да ти помогна с нещо? — озвери й се Кати и Сам се престори, че разглежда доматите.

Кати се обърна и си тръгна, зачервена от гняв. Откъде да предположи, че Оуен е единственият от милион мъже, който ще се държи безупречно?

41.

Джеймс се отказа да си търси апартамент. Всичко беше твърде скъпо, твърде далече или твърде депресиращо. Освен това в мотела приемаха плащания с кредитната му карта, което означаваше, че ще може да си завира главата в пясъка по отношение на финансите. Хари му беше позволил да работи още един ден седмично в клиниката, а и той имаше някакви спестявания, с които се надяваше да изкара известно време. Не му се мислеше колко дълго. Беше продал колата на нелепо ниска цена, защото вече я разбиваха два пъти на улицата пред къщата на Стефани, а сега говореше по телефона с агента по недвижими имоти в Линкълн и му обясняваше защо е добра идея да продаде сграда с голямо разширение, което скоро ще трябва да се разруши.

— Едва ли си струва времето ми — казваше мъжът. — Мога да я предложа на пазара като проект за реновация, но тогава ще й искаш колко, половината от истинската цена.

Джеймс си мислеше за красивата си клиника, която бе освежил преди четири месеца, и му се доплака.

— А каква е алтернативата? — попита той ядосано, макар че агентът не беше виновен за нищо.

— Ами да събориш разширението, да я оправиш и тогава да я продадеш. Ще вземеш много по-добра цена.

— Добре — каза Джеймс, въпреки че нищо не беше добре. — Пак ще ти се обадя.

Едно знаеше със сигурност — не можеше да отиде в Лоуър Шипингам, за да оправи сам тази каша. Не се съмняваше, че вече е станал парий в селото, а и много се страхуваше да не срещне Кати. Или Сали, или Симон, или още много хора всъщност. Опита да се сети дали е останал някой, на когото може да разчита да направи ремонта без надзор, но единственият строител, когото познаваше — и който беше построил разширението, — беше приятелят на Сали, Джони, и някак не му се струваше добра идея да му се обажда. Трябваше да рискува и да се обади на някоя от големите фирми в Линкълн, макар че само Бог знаеше колко ще му струва.

Разбираше, че е време да седне и да проведе един зрял разговор със Стефани за това, което щеше да се случи, но твърде много се страхуваше, че тя ще заговори за развод, а и като че ли избягваше да остава насаме с него. Когато той отиваше да вземе Фин или да прекара вечерта с него в къщата, Каси винаги беше там и оставаше до мига, в който Стефани излизаше. А после, когато се прибираше, Стефани караше таксито да чака отвън, с работещ двигател, за да го откара до мотела. Той знаеше, че тя се вижда с някого. Беше очевидно. И подозираше, че в други нощи, когато Наташа или Каси гледат Фин, тя изобщо не се прибира. След думите й първата вечер той полагаше усилия да изглежда прилично, но не беше сигурен дали е забелязала.

Искаше да постъпи правилно с нея. Разбира се, не възнамеряваше да я убеждава да продадат семейния дом, за да могат и двамата да си купят нещо по-малко. Той беше виновен за всичко, така че той трябваше да прави жертви, освен това искаше Фин да живее възможно най-добре. Но беше ужасен, че ще остане без нищо, че докато продаде клиниката на каквото и да било цена, ще е натрупал такива сметки по кредитните си карти, че парите от продажбата ще отидат и няма да има с какво да живее.

Той беше ветеринар, за бога, и се обучава с години, за да работи това, което обича, но и за да изкарва много пари. Реши, че след време ще отвори своя практика тук, макар че щеше да му трябва капитал. Унило се обади в други клиники, за да провери дали могат да го вземат за ден-два през седмицата, но като че ли никой не се интересуваше.

Можеше да работи два дни нещо съвсем друго, на какво? Нямаше други умения. Освен това имаше нужда от тези дни, за да следи Стефани. Беше започнал да се спотайва около къщата — за щастие това беше Лондон и старите му съседи не надничаха през прозорците — и я наблюдаваше кога излиза и се прибира, опитваше се да разбере с кого се вижда и дали наистина си има някого. През последните три седмици — освен четирите вечери, когато той гледа Фин — тя бе излязла още поне три пъти. За щастие имаше малка градинка почти точно срещу къщата, където можеше да седне със сандвичи и бутилка вода и да чака завръщането й. Не видя мъж с нея, което му даде надежда. Осъзнаваше, че има такъв, но докато не видеше доказателство, щеше да си мисли, че тя просто излиза на питие с приятелки. Беше се чудил дали да я проследи някой път — да спре такси и да каже класическото: „Карайте след другото такси“, като по филмите, — но знаеше, че колкото и да е изпаднал, това е наистина много жалко. Ако тя се виждаше с мъж, когото харесваше, все някога щеше да го доведе у дома. Междувременно той трябваше да се старае и да й покаже какво губи. (И какво точно губи? — помисли си. — Един тъжен, небръснат мъж, който живее в мотел и яде боб от консерва вечер, защото няма къде да си сготви и няма пари да си купи храна за вкъщи. И дори по-зле, мъж, който се е доказал като ненадежден и не си струва емоционална инвестиция.)

Реши да се поразходи. Четирите стени на стаята в мотела го задушаваха и не можеше да гледа повече телевизия. Обади се на Стефани и остави съобщение, че ще вземе Фин от училище. Нямаше представа дали тя е на работа в момента, макар че винаги беше заета, когато говореше с него. Все пак това можеше да е просто извинение да съкрати разговора. После звънна на Каси, която отговори, и той й каза същото. Тя се зарадва, че ще има свободен следобед.

Пое по Чалк Фарм Роуд към Белсайз Парк, като се задъха малко при изкачването на хълма. Веднага се почувства у дома си, когато стигна до по-зелените улици и вече нямаше такава голяма опасност да го нападнат. Напоследък почти не можеше да си спомни защо е мразил толкова този квартал. Сега му се струваше като истински оазис в сравнение с околността на мотела. Стигна до вратите на малкото училище пет минути по-рано и застана смутен сред младите майки и дори още по-млади бавачки. Само преди няколко седмици щеше да сметне това за чудесна възможност — за ловен терен, където да се възползва от факта, че е такъв грижовен баща, и да го използва като инструмент за флирт. Но сега дори не помисляше за това. Искаше да впечатли само една жена.

Лицето на Фин грейна, когато видя, че баща му го чака, но сигурно си спомни, че приятелите му са наблизо, защото изражението му веднага стана по-сериозно и мрачно.

— Какво правиш тук?

Джеймс се засмя и устоя на порива да му разроши косата, вместо това го потупа по гърба.

— Освободих Каси този следобед. Реших, че можем да почистим клетката на Дейвид.

И тогава Фин каза нещо, от което сърцето му спря:

— Да не би мама да иска и ти да се запознаеш с Майкъл?

Майкъл. Значи така се казваше. За миг си помисли, че ще повърне в храстите полуготовите спагети, които бе изял за обяд. Мислено прехвърляше всичките си познати, приятели, бащи на съучениците на Фин, хора, с които Стефани беше казвала, че работи. Не можеше да се сети за Майкъл. Започна да диша дълбоко.

— Кой е Майкъл?

Фин, който нямаше представа каква реакция е предизвикал, каза нехайно:

— Той е новият приятел на мама. Ще дойде тази вечер, за да се запозная с него.

— Ясно. По кое време? — Джеймс се опитваше и не успяваше да звучи естествено.

— Не знам — каза Фин, вече отегчен от темата. — Сигурно когато мама се прибере.

О, Господи! Беше освободил Каси, така че трябваше да остане с Фин, докато Стефани се прибере. От друга страна, нали точно това искаше — да разбере с кого се вижда тя, за да проучи конкуренцията.

— И според теб колко скоро след като тя се прибере? Той с нея ли ще дойде? Да не би да работят заедно? Той какво работи?

— Защо ме разпитваш така? — нацупи се Фин. — Не ти ли харесва, че мама има приятел?

— Не особено — призна нещастно Джеймс и после съжали.

— Мама каза, че и ти си имаш приятелка.

— Нямам. Имах, но определено вече нямам. Това беше нещо много лошо.

— Значи е лошо да си имаш приятелка? — попита Фин и Джеймс не разбра дали е сериозен.

— Да, когато вече си имаш съпруга.

— Е, естествено — каза Фин, извъртайки очи. — Всеки знае това.

42.

Откакто чу съобщението на Джеймс, че ще вземе Фин от училище, Стефани трескаво се опитваше да му се обади. Само не и днес. Искаше Фин да вижда баща си, но не и този следобед. Трябваха й няколко безсънни нощи да реши, че Майкъл заслужава да бъде представен на сина й. И още няколко тревожни дни, преди да каже това и на двамата. След една-две седмици от началото на връзката им, тя бе започнала да споменава името на Майкъл пред Фин. Нямаше представа дали това е правилният начин детето ти да научи, че имаш нов партньор, без да го травмираш завинаги, но наистина не знаеше какво друго да стори, а да седне с Фин и да му го заяви официално й се струваше прекалено за нещо, което все още беше просто обикновена връзка.

Фин реагира доста спокойно, което я накара да се притесни, че може би не е разбрал напълно какви са отношенията й с Майкъл, затова един ден, когато му приготвяше любимите рибени пръстчета и фасул, тя каза възможно най-небрежно:

— Разбираш ли, че Майкъл ми е нещо като гадже?

Фин просто извъртя очи и каза:

— Твърде стара си за гаджета — от което тя не се почувства по-добре.

После, след два дни, той изневиделица заяви:

— Майката на Арун си има гадже.

Тя изчака дали ще каже още нещо и когато той не го направи, единственото, което се сети да отвърне, беше:

— О? Така ли?

— Като теб — каза той и после отиде да си играе със Себастиан.

Майкъл беше малко по-трудна задача. Не защото смяташе, че не би искал да се срещне с Фин — той винаги питаше за него и все още не бе започнал да се прозява, докато тя му разказва някаква сладка история за сина си, която би била интересна само за един родител, — а защото да го попита дали иска да се запознае със сина й бе същото като да го попита дали намеренията му са сериозни. Това бе само на крачка от въпроса дали е готов да се задоми.

Накрая обаче именно той отвори темата. Бяха на откриване на галерия в Шордич, обградени от красиви хора на свободна практика от района. Всъщност Стефани започваше да се отегчава от безбройните културни събития, които трябваше да посещава напоследък. Бяха ходили на изложби, концерти, инсталации, и като че ли всички се провеждаха само на радиус от половин миля от Хокстън Скуеър и привличаха едни и същи трийсет и пет годишни хора.

Стефани по принцип не се чувстваше особено добре в Хокстън. Всичко там изглеждаше като в края на деветдесетте и някак твърде самодоволно готино. Приятелите на Майкъл бяха предимно художници или музиканти, макар тя да подозираше, че повечето от тях работят в някое счетоводство, а останалите просто харчат парите на родителите си. Те успяваха да я накарат да се почувства не на място, макар и неволно, с неясните си забележки и небрежния си, излъчващ прекалено нехайство шик, за който тя много добре знаеше, че са нужни часове подготовка. Винаги се чувстваше прекалено изискано облечена, прекалено изтупана и прекалено… обикновена. Те винаги бяха мили с нея и правеха усилие да я включат в разговорите, но понякога тя копнееше да си поговорят за нещо нормално, например какво са видели по телевизията или за филм без субтитри.

Двама от тези приятели бяха довели децата си на изложбата — момченце на шест и момиче на осем. И двете бяха свръхпреждевременно развити и разсъждаваха с родителите са за смисъла в картините така, че на Стефани й се прищя да ги шамароса. Или може би искаше да шамароса родителите им, не беше сигурна. В последвалия разговор Майкъл спомена, че и тя има син и нямал търпение да се запознае с него, дори нещо повече — най-много съжалявал, че си няма свои деца. Пия, съпругата му, разбира се, просто не искала деца. Естествено, отвърнаха приятелите му и Стефани остана в недоумение.

По-късно тя го попита какво е имал предвид и той й каза, че Пия била модел и най-важната й грижа била да запази фигурата си. Сега Стефани се почувства ужасно в още две отношения. Първо, жена му е била модел, избрана сред много други заради физическото си съвършенство, което не можеше да накара нито една нормална жена да се почувства добре, и второ, във всичко това се съдържаше намекът — наистина от страна на Пия, а не на Майкъл, — че раждането деформира тялото на жената. Въздържа се да не сподели параноята си с Майкъл, защото знаеше, че най-непривлекателното нещо е да показваш слабостите си и нуждата да ти повтарят, че си хубава. Насочи разговора към удоволствието и удовлетворението, което ти носи едно дете, и как всяка физическа жертва си струва. Малко й домъчня за Майкъл, когато приключи, защото се поувлече, а не беше виновен той, че жена му не е искала бебе. Внезапно й се стори съвсем естествено да го попита дали би желал да прекара малко време с Фин и той веднага се съгласи.

Планът беше Майкъл да отиде в офиса й в края на деня и да се приберат заедно. Двамата можеха да прекарат малко време, докато тя приготви вечерята, а после Фин, който щеше да се държи много прилично, щеше да си легне без протести и да ги остави да се насладят на компанията си. Но съобщението от Джеймс променяше всичко.

Стефани му бе оставила четири съобщения, докато Майкъл дойде да я вземе. Той очевидно си беше изключил телефона, може би именно за да не му се обади, че ще остави Фин у Арун или у Каси. На домашния телефон не отговаряше никой и тя се зачуди дали не са се отбили в парка на път за дома. Опита да се обади и на Каси, разбира се. Не искаше да я лишава от неочаквания свободен следобед, но реши, че ако й обясни точно каква е ситуацията и й обещае друг свободен ден, тя ще прояви разбиране. За нещастие тя явно също очакваше подобно обаждане и беше неоткриваема. Сега Стефани трябваше да реши дали да каже на Майкъл, че има промяна в плана, и да разочарова Фин, или да рискува и да запознае гаджето си не само със сина си, но и с бившия си съпруг. Накрая каза на Майкъл точно какво става и той реши вместо нея: бяха възрастни хора, Стефани и Джеймс бяха разделени, нямаше нищо лошо да постоят заедно в една стая, нали?

Когато таксито зави по Белсайз Авеню, на нея вече й призляваше. Не можеше да си представи как ще реагира Джеймс на факта, че тя ще се появи с мъж, но беше сигурна, че няма да го приеме добре. Част от нея си мислеше, че си го заслужава, нека види, че тя продължава напред — че може да привлече друг мъж, че е хубава и успешна, — но най-вече искаше това да е приятно преживяване за Фин.

Преди да е успяла да пъхне ключа в ключалката, вратата се отвори и на прага застана Джеймс. Беше залепил огромна усмивка на лицето си и протегна ръка на Майкъл. Фин сигурно му беше казал какво става, помисли си тя с благодарност.

— Ти сигурно си Майкъл — рече той, докато разтърсваше ръката му. — Радвам се да се запознаем. Здрасти, Стеф, получи ли съобщението ми?

— Да — отвърна тя колебливо. — Опитах се да ти се обадя.

Джеймс отстъпи назад, за да ги пусне. Изглежда не смяташе да си тръгва скоро.

— Фин е в кухнята, Майкъл — каза той. — Няма търпение да се запознаете.

— Ясно — каза Майкъл и го последва през къщата.

Господи, Джеймс беше изумителен. Държеше се, сякаш все още притежаваше къщата, което отчасти бе точно така, но все пак. Майкъл я погледна питащо и тя направи физиономия в смисъл: „Нямам представа.“

Фин седеше в очакване до масата в кухнята. Джеймс го посочи, сякаш беше някакъв ценен експонат.

— Фин, това е Майкъл. Майкъл, това е Фин.

— Здрасти, Фин — каза Майкъл и му подаде ръка. Фин, който никога не беше се здрависвал с никого, го погледна с подозрение и остави ръката му да си виси във въздуха. Лицето му изглеждаше измито до зачервяване. Като че ли и на Джеймс беше същото.

— Стисни ръката на Майкъл — каза Джеймс и Фин пое вяло ръката му. Беше ял сандвич със сирене, когато влязоха, и Стефани забеляза, че Майкъл скришом (или поне той така си мислеше) избърса ръката си в крачола на панталоните си. Майкъл не беше много опитен с децата и тя го съжали, докато той се опитваше да говори със сина й. Щеше да е доста по-лесно, ако Джеймс се разкараше най-после и ги оставеше сами, но тя знаеше, че няма да го направи: щеше да провали всичко, щеше да седи в кухнята и да привлича вниманието на Фин, щеше да жегва от време на време Майкъл и да показва колко прекрасен и успешен е, макар че вече не бе много сигурна дали второто е вярно.

Всъщност тя нямаше представа как оцелява той в момента. Каза си, че трябва да поговорят за финансите; просто не можеше да се насили да остане насаме с него повече от необходимото, а нямаше как да проведат такъв разговор пред Фин. Така или иначе той щеше да започне да се перчи, защото си беше такъв. Ако не с работата, то с уменията си в голфа или пък как е успял да накара две жени да го обичат едновременно.

Мислите й бяха рязко прекъснати, когато забеляза, че Джеймс става от мястото си срещу Фин и Майкъл.

— Е — каза ведро, — най-добре да ви оставя да се опознаете.

Протегна ръка и подложи Майкъл на още едно ръкостискане. Сякаш бяха на среща на масоните, помисли си Стефани и едва не се засмя. Липсваха им само гумените ръкавици и перата за прах. Или бяха престилки?

— Радвам се, че се запознахме, Майкъл — каза Джеймс отново. — Сигурен съм, че ще се видим отново. Фин, дръж се прилично. Стеф, доскоро. Не ме изпращай.

И си тръгна. Просто така.

— Нали каза, че бил неразбран — каза Майкъл по-късно, докато пиеха вино на дивана, след като Фин си легна.

— Така е, не знам какво му става.

Накрая тази среща се оказа голям успех. Майкъл, който не обичаше животните, гледа как Фин сложи Дейвид в затвореното отделение на колибката му за през нощта и дори успя да се покаже заинтригуван. Поговориха малко за футбол, макар че Фин едва ли разбра думите на Майкъл, че „Лийдс“ имали нужда от ново ляво крило, и започна да се прозява.

Без съмнение Фин, повлиян от настроението на баща си, се държеше много прилично, беше любезен и не говореше непрекъснато или с пълна уста. Послушно отиде да си легне в осем и половина, като каза: „Радвам се, че се запознахме“, също като Джеймс.

Стефани се сгуши в Майкъл. Беше минало доста добре, като за вечер, в която запознаваш сина си с новия си приятел под надзора на бъдещия си бивш съпруг.

43.

Имаше нещо пречистващо в това да размахваш тежкия чук, нещо мъжествено, помисли си Джеймс, макар че сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт. Стените на пристройката се оказаха доста по-солидни от очакваното. Явно бе извадил лошия късмет да наеме единствения местен строител, който искаше сградите му да пребъдат. Чукът едва успя да направи вдлъбнатина в стената, а Джеймс вече се потеше за четирима.

Беше пристигнал в Лоуър Шипингам късно през нощта и спа в апартамента над клиниката. Тръгна си от къщата на Стефани (вече така я наричаше) в душевен смут. Беше му ужасно неприятно, че Майкъл е такъв хубавец, но бе съвсем нормално Стефани, с нейната любов към модата, да го хареса — а и работата му звучеше не само впечатляващо, но и готино. Не знаеше как би могъл да се съревновава с такъв мъж, с някой толкова различен от него. След като допусна мисълта, че Стефани наистина спи с друг, осъзна, че се е утешавал с представата, че новият е дебел или нисък, или и двете, и може би работи като счетоводител или анализатор на данни. Може би имаше лош дъх — макар че и Майкъл можеше да има такъв проблем, не беше се приближавал толкова, че да разбере. И все пак не му се вярваше. Фактът, че Майкъл е артистичен, беше ударът, който го нарани най-силно. Джеймс беше точно обратното.

От друга страна, се радваше, че се държа толкова добре — Стеф определено беше впечатлена. Знаеше, че му е благодарна за… за какво? Че се е държал като възрастен? И си мисли, че се справя доста добре. Инстинктите му го караха да не си тръгва, да не ги оставя заедно, защото това би означавало, че се предава. Но рационалната му страна, която той ценеше повече, настояваше да се държи зряло.

Ако не можеше да си върне Стефани — и напоследък това му се струваше все по-малко вероятно, — трябваше поне да й покаже, че Майкъл не е мъж за нея. А това означаваше, разбира се, да поеме немислимия риск тя да реши точно обратното, но все пак си струваше да рискува. Когато затвори входната врата след себе си и се пребори с порива да прекара нощта в храстите, за да ги наблюдава през прозорците, той се почувства невероятно горд със себе си. Сега можеше единствено да се държи добре, да постъпва правилно и да се надява, че някой ден тя ще го приеме отново. Всичко останало не беше в неговите ръце.

И ободрен от това, той реши да хване бика за рогата и да си подреди живота. Качи се право на влака за Линкълн. По пътя си спомни за Джак Шърли, момче, чиято котка веднъж бе съживил след падане от дърво. Джак беше дотичал с нея в клиниката, ужасно разстроен. Щом котката се възстанови, Джак призна през сълзи, че е беден студент и не може да плати сметката. Предложи да работи, за да изплати дълга си, но Джеймс се трогна от обичта му към животното и отказа това предложение. Джак, обзет от благодарност, настоя да му даде номера си, за да може да му се изплати по-късно, а Джеймс веднага забрави за случая. Сега Джак бе готов да помогне и дори щеше да доведе брат си Шон, който бе дошъл за няколко дни при него. Това много зарадва Джеймс, който бе получил оферта за две хиляди от строителна фирма.

Планът му беше следният. Щеше да му отнеме два дни да събори пристройката и да възстанови първоначалната външна стена. Стига, разбира се, тези два дни да започваха в седем сутринта и да свършваха в десет вечерта. Беше се заредил с консерви и диетична кола и нямаше намерение да излиза по улиците на селото повече от необходимото. На третата сутрин щеше да тръгне към Лондон, а клиниката щеше да е вече в регистрите на местната агенция за недвижими имоти. Щом я продадеше, щеше да си купи едностаен апартамент в Лондон, близо до Фин и работата си, и да започне отново бавното изкачване по стълбицата.

С помощта на Джак и Шон успя да разкачи инсталациите по доста грубоват начин. Те бяха добри момчета, работливи и забавни, и се интересуваха прекалено много от момичета, мотори и бира, за да се занимават със селските клюки, според които Джеймс беше в немилост. Разговорът им се състоеше предимно от разкази за купони, осеяни с информация за групи, които не беше чувал, и с какво ще се отрежеш по-бързо — „Снейк байт“ или шотове водка. Беше доста успокояващо да ги слуша как дърдорят. Напомняше му какъв живот бе водил на тяхната възраст: неусложнен и изпълнен с възможности. Искаше му се да им каже да не го прецакват, да мислят, преди да действат, и да се научат да ценят онова, което имат. Но знаеше, че ще го вземат просто за скучен стар загубеняк, който им изнася лекции, и няма да го послушат. Точно там беше работата. Не можеш да научиш никого от своя опит. Никой не се учи от твоите грешки. Трябва да направи свои.

До обед успяха да съборят почти изцяло една от стените и Джеймс изпрати момчетата да хапнат в кръчмата, докато той си стопли консерва. Огледа малката кухня точно над рецепцията. Странно беше, че е прекарал тук толкова много години от живота си. Харесваше му да има своя клиника. Винаги бе смятал, че всъщност му харесва статутът, която тя му даваше, да се чувства стълб на обществото, но сега му хрумна, че всъщност му е харесвало да бъде шеф на своя малка империя, свободата да работи за себе си, другарството в малкия екип, който внимателно бе подбрал. Освен Сали. Сали беше грешка. И ако трябваше да бъде честен, и Саймън и Малкълм не се оказаха чак толкова страхотни. Беше вълнуващо да си представя как ще започне отново някой ден, този път няма да бърза и ще го направи както трябва. Реши да гледа на това като на предизвикателство. Като на ново начало.

Събра няколко неща в кашони, за да ги изхвърли. После седна и зачака момчетата да се върнат, което те направиха след трийсет и пет минути. Шон му носеше халба бира от кръчмата. До седем и петнайсет вечерта бяха съборили всичко и натовариха микробуса на баща им с отломките, после ги откараха до сметището на няколко мили оттам. Джеймс беше изтощен. Вече бе твърде стар за такава физическа дейност.

Джак го откара в клиниката и той им помаха неохотно, отказвайки поканата да отиде с тях в „Лисицата и хрътките“. Нямаше какво друго да прави — нямаше телевизия или радио, дори кутийка бира, — затова се качи в апартамента и легна на неоправеното легло. Заспа почти веднага.

На сутринта се събуди в шест, беше скован и всичко го болеше, но нямаше търпение да продължи. Момчетата щяха да дойдат след час, затова той се осмели да потича около селото, като внимаваше да не приближава къщите на познатите си, макар че едва ли щяха да са станали в този час, с изключение на фермерите, разбира се. Взе си студен душ — беше забравил да включи бойлера, — изпи кутийка диетична кола и зачака. Джак и Шон се появиха точно в седем, прозяващи се и изпълнени с истории от нощта. Носеха седем бири и водеха дъщерята на местния полицай.

Този път приключиха до пет и половина и освен издайническите следи от основите, пристройката вече не съществуваше. Е, почти. Нямаше как да стане по-добре, когато не го правеха професионалисти.

Той отново заспа в мига, в който главата му докосна мястото, където трябваше да е възглавницата. Отново стана в шест, излезе да тича, изкъпа се и този път зачака агента на недвижими имоти да се появи в десет.

Към девет без двайсет някой затропа силно по вратата и Джеймс, впечатлен от нетърпението на агента, което прие като знак, че имотът все пак е желан, отиде да отвори. На прага стоеше Ричард. Джеймс се стъписа от изражението му, което определено не беше на човек, който просто се отбива при съседа на чай. Доколкото си спомняше, Ричард не беше голям приятел на Кати, а и не бяха ли разговаряли веднъж на пияна глава за невъзможността на моногамията? Не можеше да си представи, че Ричард ще му е ядосан заради нея. Сигурно само така му се струваше, помисли си и се усмихна приветствено.

— Здравей, приятел. Радвам се да те…

Един юмрук прекъсна изречението му — юмрукът на Ричард, — който влезе в съприкосновение с лицето му. Джеймс полетя към стената и се плъзна надолу, притиснал ударената си буза с ръка.

— Ама какво става? Какво съм направил?

— Сякаш не знаеш — каза Ричард, което не изясни ситуацията. Джеймс се зачуди дали да го удари, но Ричард беше много по-висок от него и редовно ходеше на фитнес. Затова реши да си остане на пода. Никой не удря паднал човек, нали?

Потърка бузата си. Болката беше невероятна.

— Случилото се между мен и Кати си е наша работа. И на Стефани, разбира се. Няма нищо общо с теб и с твоето мачовско усещане за справедливост.

Ричард се засмя. Доста страховит смях, като на гангстерски бос от филм точно преди да изтръгне нечий език или да отхапе главата на нещастната си жертва.

— Не става дума за Кати. А за жена ми.

„Господи — помисли си Джеймс. — Симон!“

— Аз каква вина имам, че тя ми се натискаше? — попита той, защото знаеше, че е обречен.

— Тя се е натискала на теб? — изсумтя Ричард. — Да не мислиш, че е толкова отчаяна.

Джеймс си пое дълбоко дъх. И без това щеше да изяде боя, затова имаше два варианта: да каже истината и може би да посее в ума на Ричард съмнението, че бракът му не е в добро състояние, или да излъже и да позволи на Ричард и Симон да се обединят в омразата си срещу него. Новият Джеймс, добрият Джеймс, избра второто.

— Добре — каза той и се стегна за нападение. — Съжалявам, Ричард. Бях пиян. Знам, че това не е извинение. Но да се пробвам със Симон беше едно от най-долните неща, които съм правил. Просто не мислех ясно.

Ричард пристъпи към него и Джеймс се сви до стената. Заслужаваше си го — не заради Симон, разбира се, а заради стореното на Кати и Стефани. Нямаше значение, че ще го накажат за друго престъпление. Какво значение има, ако си убиец, а са те осъдили за убийството на друг? Пак си си убиец и си заслужаваш затвора. Дори можеше да се почувства малко по-добре, ако го набиеха. Като мъж.

Ричард се поколеба за секунда и Джеймс си помисли, че ще му се размине, и в този миг осъзна, че всъщност не иска да го бият, колкото и праведен да го кара да се чувства това. Ричард явно не беше свикнал с побоищата, защото замахна и нанесе бавен, непохватен удар. Джеймс, който го видя още отдалече — и който навремето беше станал втори в един аматьорски боксов турнир в местен клуб във Фром, — инстинктивно се изправи и заби юмрука си право в основата на орловия му нос, който се разплеска на загорялото му лице като смачкана ягода. Придружаващият шум, като звуков ефект от кунгфу филм, едва не го накара да се засмее, беше такова клише. Ричард политна назад и падна на пода, по-скоро за да се предпази, отколкото от силата на удара. Не се съмняваше, че Джеймс ще го удари отново. А това беше нелепо, тъй като не той искаше да се бие.

Джеймс посегна надолу и го издърпа, после стисна ръката му и я разтърси.

— Всичко свърши. Просто искам да знаеш, че между мен и Симон не се случи нищо. Каквото и да ти е казала.

Ричард потъркваше лицето си.

— Е, защо ще си измисля? — попита той, гневът му като че ли бе изчезнал напълно.

— Нямам представа. Защо не я попиташ?

Чу се кашлица и Джеймс се огледа. Едно младо момче с твърде широк костюм, сигурно агентът на недвижими имоти, стоеше на прага и наблюдаваше нервно сцената. Джеймс избърса леко окървавената си ръка в панталоните и му я подаде.

— Просто тренираме — каза той, като посочи Ричард, който бе облечен за работа с кафяв костюм и никак не приличаше на спортист. — Нямахме търпение. Нали знаеш как е.

Агентът, който се представи като Тони, кимна, сякаш това бе най-нормалното обяснение на света, макар че ококорените му очи издаваха съмненията му.

Оказа се, че имотът струва към двайсет и пет хиляди паунда по-малко, отколкото ако бяха разрешили да оставят пристройката, и около десет хиляди по-малко, ако беше съборена професионално („… защото ще протестират, че трябва да извадят бетонните основи, за да си направят градина…“) и така цялата история се оказа безсмислена. Когато стана време да си тръгва, на Джеймс вече не му пукаше.

— Сложи няколко саксии и им кажи, че е вътрешен двор — рече той на смаяния агент, като сочеше бетонния четириъгълник, заемащ половината от предполагаемата градина.

— О, не мога да го направя — отвърна агентът, който едва ли беше на повече от седемнайсет и сигурно бе отишъл на работа с баща си, за да види света на възрастните.

— Добре, просто я продай бързо — каза Джеймс, когато осъзна, че за разлика от лондонските агенти, които обичаха да преувеличават, този притежава някаква етика. — Парите ми трябват. Просто се отърви от нея.

44.

Кати изведе Стенли на разходка рано сутринта и мина покрай автобусната спирка, където Оуен чакаше автобуса за болницата в Линкълн. Той се изненада да я види, но не го показа, той по принцип не показваше чувствата си. Само отвърна намусено на ведрия й поздрав, а после се обърна в посоката, от която щеше да дойде автобусът. Това беше вбесяващо. Част от нея смяташе, че той трябва да се смята за късметлия, задето такава жена му обръща толкова внимание, докато друга част искаше да го хване за раменете, да го разтърси и да изкрещи: „Какво не ми е наред?“.

Ядоса се, че дори й пука. Този мъж беше загубеняк, всички го знаеха. Тя самата знаеше, че всъщност страда от типичната реакция при отблъскване. Беше си клише, но и вбесяваща истина, че щом някой започне да се държи, сякаш не се интересува повече от теб, ти започваш да си мислиш, че все пак го харесваш. Някой, когото по принцип би отблъснал като досадна муха, внезапно придобива голямо очарование. Дори като го погледнеше обективно, не смяташе, че изглежда добре, но това, че се беше погрижил за нея, че не се бе възползвал от уязвимостта й, някак го правеше привлекателен. Той беше добър човек — просто трябваше да поработи, за да го преобрази от леко откачен загубеняк в представителен мъж, — а добрите мъже бяха рядкост, както вече бе установила. Ако изобщо се хванеше с някого вече, той нямаше да е хубав и успешен. Щеше да се спре на добър и грижовен човек. Човек, който би се държал с нея така, както тя с него. И този някой можеше да бъде Оуен.

Тази сутрин обаче тя бе разсеяна от мисията си, защото видя много познат мъж да тича със зачервено лице през полето в края на селото. Веднага се закова на място. Джеймс се беше върнал. И то толкова скоро. Тя зарови в джоба си за мобилния, но осъзна, че не може да се обади на Стефани в шест и двайсет сутринта.

Не се бяха чували скоро. Всъщност от голямата нощ само тя й се обаждаше. Знаеше, че според Стефани е прекалила, но Джеймс си го заслужаваше след всичко, което стори. Освен това така се чувстваше по-добре. Винаги беше вярвала в кармата. Ако тя не се беше намесила, нещо друго щеше да му се случи така или иначе: счупен крак или изгубен лотариен билет, може би катастрофа на магистралата. Трябваше да й е благодарен. Сега можеше да е мъртъв, ако тя не се бе погрижила да получи възмездието си по друг начин.

Джеймс беше достатъчно далеч и изглеждаше твърде замислен, за да я забележи, и тя беше благодарна: нямаше какво да му каже. Стенли опъваше каишката, вирнал нос, в опит да потвърди отдалече, че това наистина е бившият му стопанин. Кати се уплаши, че може да се разлае или да се изплъзне от нашийника и да се завтече към него с размахана опашка, без да съзнава колко неподобаваща е радостта му. Затова го издърпа в друга посока и тръгна към дома си. Една сутрин нямаше да преследва Оуен. Можеше да е за добро. Сигурно той щеше да се зачуди къде е тя.

Напоследък на Белсайз Авеню сутрините често включваха и закуска, приготвена от Майкъл — препечени филийки безглутенов хляб с органичен мармалад в кухнята, докато Стефани се опитваше да облече Фин с училищната униформа. Майкъл оставаше три-четири нощи в седмицата и макар че още не беше разбрал напълно как да общува със седемгодишно момченце, с Фин се спогаждаха доста добре. Стефани знаеше, че Майкъл би предпочел да излизат повече и че тя използва Фин като извинение, но наистина й беше писнало от джаз и ъндърграунд изкуство. Не беше сигурна, че ще преживее още един разговор за френско кино с приятелите на Майкъл, без да каже: „Някой гледал ли е «Рататуй»? Ето това е истински филм.“ Мислеше да поговори с него за това, да му предложи да излизат на питие само двамата или да гледат някой нашумял филм, но е трудно да кажеш на някого, че не харесваш приятелите му или не споделяш интересите му, особено ако този някой ти е гадже. Усещаше, че Майкъл ще се обиди, вместо да го сметне за забавно. Затова засега предпочиташе да се измъква, а не да бъде честна с него.

В нощите, когато си оставаха у дома, приготвяха вечеря и слушаха музика — за щастие тя нямаше никакъв джаз на айпода си, затова се споразумяха за Нора Джоунс и Сет Лейкман, — сгушени на дивана, и разговаряха. За разлика от Джеймс, Майкъл винаги се интересуваше как е минал денят й и дори разбираше работата й и не я смяташе за незначителна. Винаги намираха за какво да разговарят. Майкъл се вълнуваше от толкова много неща и обикновено стояха до късно, което означаваше, че тя не можеше да стане от леглото достатъчно рано, за да не бърза като луда сутрин.

За последно бяха излизали преди три вечери. Отидоха във „Фифтийн“ с Наташа и Мартин. Стефани бе решила, че е настъпил моментът да запознае както трябва гаджето си с най-добрата си приятелка. Майкъл беше притеснен, още не бе преодолял напълно смущението от нахълтването на Наташа в офиса. Стефани я предупреди да се държи прилично, но тя явно бе изпила чаша вино, преди да тръгне, защото каза: „Радвам се да те видя облечен“ — когато стигна ръката му.

Стефани не се сдържа и се засмя, но Майкъл дори не се усмихна.

— О, стига, Майкъл — каза тя. — Мисля, че вече можем да се посмеем на това.

— Честно да ти кажа, аз предпочитам да го забравя — отвърна той, не подразнено, той винаги беше разумен и любезен, но се усещаше, че иска да сменят темата. Затова тя побърза да заговори за друго.

Вечерта мина добре — макар че водиха доста напрегнат разговор за състоянието на света и Майкъл бе споменал два доста неясни филма, за да докаже тезата си, което накара Мартин и Наташа да се кокорят като зайци пред автомобилни фарове, без да знаят какво да отвърнат.

Стефани се намеси веднъж и попита:

— Този филм не беше ли с Жулиет Бинош? — А Майкъл я погледна, сякаш искаше да каже: „Не, онова беше «Шоколад» и той дори не е френски филм, само е сниман във Франция. Има голяма разлика.“ Тя вече знаеше това, просто пое удара вместо приятелите си.

Но като цяло те като че ли го приеха. На Наташа винаги много й личеше, когато не харесваше някого, така че фактът, че се усмихваше на Майкъл след това, беше добър знак. По-късно Майкъл заяви, че приятелите й били „много добра компания“ и Мартин е „начетен и съвестен човек“, и не било ли чудесно, че е учил така усилено в държавен колеж, защото е нямал пари? И го изкара дори комплимент.

— Ох — каза тя, — за мен е много важно да харесваш приятелите ми.

— Е, харесвам ги — каза той, като я прегърна с две ръце, както тя обичаше, защото я караше да се чувства защитена и в безопасност. — Наистина си прекарах добре.

Тя беше виждала няколко пъти Джеймс от деня, в който ги чакаше в къщата. Той обичаше да се отбива, за да види Фин, и тъй като продължаваше да се държи добре, тя се съгласяваше всеки път, когато я попиташе. Оставяше ги сами — все още не искаше да прекарва с него повече време от необходимото — и когато чуеше истеричния смях на Фин на някаква глупава тяхна шега, разбираше, че постъпва правилно, като позволява на Джеймс да идва. Винаги се грижеше той да си е тръгнал, преди Майкъл да дойде. Не защото се притесняваше как ще се държи Джеймс, а защото… ами честно казано, беше странно да водиш любезен разговор със съпруга си и с новия си партньор.

Телефонът й иззвъня, докато излизаше от душа, и тя си помисли да не вдигне, но после видя кой се обажда и любопитството взе връх. Не бяха говорили от две седмици. Стефани все смяташе да й се обади, за да я пита как се справя, но не събираше достатъчно ентусиазъм. Кати й беше оставила няколко съобщения, които звучаха доста позитивно, но все още искаше да говори за Джеймс и какъв негодник е, и какво още могат да му стоварят на гърба. Стефани се опита да й каже, че според нея трябва да продължат напред и да си подредят живота, но не беше сигурна, че успя да я убеди. Сега, когато виждаше името й на екрана, си каза, че не бива просто да отхвърля разговора, затова реши да е кратък.

— Здравей, Кати.

Кати започна направо:

— Познай какво? Току-що видях Джеймс. — Тя замълча, сякаш очакваше да чуе изумлението й.

Стефани, която имаше някаква представа какво прави той там, не се изуми.

— В клиниката ли? — попита тя. — Спомена, че ще отиде да оправи нещата и да се опита да я продаде.

Кати ахна.

— Значи знаеш и не си ми казала? Едва не получих инфаркт, когато го видях.

— Не се сетих, извинявай. Той е там само за два дни и знаех, че ще гледа да не се среща с теб. Или с когото и да било.

— И за колко я продава? — попита Кати. Беше казала на Стефани, че от известно време смята да смени къщичката си с нещо, където ще може да приюти и все по-разрастващия се бизнес. Да има една-две стаи за сеансите и може би да наеме някого почасово, за да се справя с не толкова важните клиенти. Да се изкачи по стълбицата, така да се каже.

— Нямам представа — отговори Стефани. — Той иска да я продаде бързо, струва ми се. Останал е почти без пари. — Още щом го каза, съжали за това. Беше твърде лично, твърде осезаемо оръжие, за да го дава в ръцете на човек, който няма да се поколебае да го използва. — Искам да кажа, че всичко е вложено в къщата, а аз нямам намерение да се изнасям.

— И правилно. — А после Кати смени темата, като попита любезно: — Как се справяш?

— О, добре — каза Стефани, без да издава нищо. — Изненадващо добре всъщност. Напълно го преодолях.

— Господи, аз също — рече Кати. — Но на теб сигурно ти е по-трудно. Все пак имаш Фин.

— Фин е добре — каза Стефани. — И двамата сме добре.

45.

Денят беше много напрегнат. Бърти Съливан, обичаното кутре на Чарлс Съливан, съветник на торите за Уестминстър, имаше проблеми с дишането. Лежеше изпружен на операционната маса и очите му се бяха извъртели назад, докато Джеймс трескаво се опитваше да реши какво да стори. Това беше рутинна операция. Бърти имаше абсцес на единия от задните си зъби, който трябваше да се извади. Джеймс беше правил тази процедура хиляди пъти през годините. И винаги беше минавала добре.

Тази сутрин обаче не мислеше ясно. Тони, агентът на недвижими имоти, му се обади да каже, че след няколко седмици без никакъв интерес най-сетне е получил оферта за клиниката. Много ниска оферта, но като се има предвид състоянието на мястото, той съветвал Джеймс да приеме, щом има такава нужда от пари. Предложението било от госпожица Кати Картрайт, много мила дама с чудесен баланс в банката благодарение на процъфтяващия й бизнес. Може би я познава, попита той: „Селото е много малко.“ Тя била много хубава — сигурно Джеймс щял да си я спомни, ако я е виждал. Всъщност Тони дори мислел да я покани на среща, защото тя споменала, че не е омъжена. Джеймс не коментира. Ако сега кажеше: „О, да, аз живях с нея“, щеше да последва разговор, който не искаше да води.

Каза на Тони, че трябва да си помисли няколко часа. Предложението беше така ниско, че едва ли щеше да му позволи да започне нов живот, но от друга страна щеше да изплати дълговете си и да даде депозит за миниатюрен апартамент в не твърде лош квартал. Някъде, където Фин ще може да го посещава и да остава да спи, дори ако трябваше да му отстъпва леглото си и той да спи на дивана. Трябваше да се измъкне от мотела, в това нямаше никакво съмнение. Колкото по-дълго стоеше там, толкова повече се превръщаше в един от безнадеждните самотни мъже от сериалите. Чувстваше се като търговски пътник от седемдесетте, който се прехранва с куфара си, носи все по-овехтели дрехи, яде в закусвални и си брои монетите. А Стефани никога нямаше да се върне при него, докато той живееше така. Освен това съществуваше и факторът Кати. Ако й продадеше клиниката на много ниска цена, може би тя най-сетне щеше да реши, че са квит. Може би дори той щеше да се почувства по-добре.

Преценяваше плюсовете и минусите и както винаги се самобичуваше за лошото си поведение в миналото, когато забеляза, че Бърти се дави. Надникна в устата на кучето и видя, че дълбоко в гърлото му има парче памук, без съмнение попаднало там, докато Джеймс пресмяташе комисионата за агента и кой адвокат в Лондон ще му излезе най-евтино. Аманда, сестрата, беше отишла да се погрижи за друг пациент, докато той приключи. Все пак го беше правил хиляди пъти, нали? Той си помисли да я повика, после реши, че ще е по-просто и по-бързо да се справи сам, вместо да й обяснява как е успял да изтърве тампон в гърлото на важния им пациент. Не биваше да се паникьосва, просто трябваше да го извади. Бръкна с пръсти и после с форцепс, като се притесняваше все повече. Преди да реши дали да му направи спешна трахеотомия, Бърти се отпусна на масата. Когато кучето изгуби съзнание, Джеймс лесно успя да извади тампона. Хвърли го на пода. Когато Аманда се върна, го завари да пъха тръба с кислород в гърлото на кучето, което, очевидно, само преди пет минути беше в чудесно здраве.

— Какво става? — Тя хукна към операционната маса да му помогне.

Джеймс неохотно вдигна глава от Бърти.

— Нямам представа. Преди минути беше добре.

Не можеше да си признае. Не и сега — не и при толкова други неприятности. И преди беше губил пациенти, но никога не бе убивал животно поради липса на концентрация. Добре, всеки греши, но нямаше начин да отрече факта, че бе прецакал една от най-лесните процедури, защото мислеше за кашата, в която се бе превърнал личният му живот. Чарлс Съливан едва ли щеше да се успокои от факта, че когато любимото му куче е умирало, Джеймс се е питал дали да си потърси жилище в Суис Котидж или в Куинс Парк. По-добре никога да не разбираше. По-добре просто да му кажат, че Бърни сигурно е имал недиагностициран сърдечен проблем или слаба бронхиална система. По-добре Аманда да свидетелства, че Джеймс усилено се е опитвал да спаси кучето.

Когато Джеймс се обади на Чарлс Съливан, за да му съобщи лошата новина, той беше ужасен, но благодарен за усилията, които е положил, за да реанимира любимеца му. Отказа аутопсия, както всички собственици на животни, и попита дали ще може да вземе тялото на Бърти, за да го погребе в парка. Когато пристигна, със зачервени от плач очи, той започна да прегръща Джеймс и да му благодари отново. Джеймс, който се чувстваше като пълен боклук, се разплака съвсем искрено и му каза колко много съжалява.

Това се случваше на всеки ветеринар рано или късно — смърт по негова грешка, но вината, която изпитваше, беше огромна. Мислеше си за Фин и как би се почувствал, ако това се случи със Себастиан, опитваше се да не мисли за десетгодишната дъщеря на Чарлс, която бе довела Бърти с него. Когато стигна на Белсайз Авеню в шест и петнайсет за уговорената среща с Фин, той беше ужасно нещастен.

— Здрасти, приятел — каза, когато Фин му отвори вратата с блеснало лице, зарадван, че ще бъде с баща си.

Стефани беше в кухнята, говореше по телефона с Наташа. Възнамеряваше тази вечер да подрежда гардеробите в спалнята — една купчина за благотворителност, друга с неща, които не са обличани повече от година, и трета с тези, които щеше да запази — само за да не е долу при Джеймс. Майкъл работеше — снимаше звездите на някаква премиера, — а Фин щеше да се забавлява с Джеймс. Това беше шанс тя да отдели малко време за себе си, лукс, който все по-рядко си позволяваше напоследък. Но все пак трябваше да поздрави съпруга си.

— Как си? — попита го тя, като мислеше, че не изглежда да е добре, но не й се искаше да чуе друг отговор освен „Добре“.

— Шибано, ако трябва да съм честен.

Стефани погледна към Фин.

— Съжалявам — отвърна Джеймс. — Исках да кажа, че не съм много добре. Имах лош ден.

Не й оставаше друго, освен да седне и да го изслуша. Когато стана очевидно, че тази история ще докара кошмари на Фин, тя го изпрати да среши Дейвид, за да покаже на Джеймс колко добре се грижи за него.

Фин въздъхна, знаеше, че ще пропусне нещо, и каза:

— Не искам.

— Знаеш ли какво? — рече Джеймс. — Почисти добре клетката му и после ще ти покажа как да го изкъпеш.

— Супер — каза Фин и изтича в градината.

Стефани погледна скептично Джеймс.

— Наистина ли трябва да се къпе морско свинче?

— Не съвсем, но няма да му навреди веднъж.

Когато Фин приключи, Джеймс й беше разказал всичко: боя с Ричард, предложението на Кати за клиниката и как грижите му са довели до смъртта на Бърти. Стефани устоя на порива да каже: „Е, сам си си виновен за това.“ Всъщност дори му съчувстваше.

— Ако бях на твое място, щях да взема каквото мога от клиниката. Ако наистина си в тежко положение, можем да поговорим да продадем къщата. Ще взема нещо по-малко за мен и Фин. — Наистина го мислеше. Не искаше да го наказва повече.

Но Джеймс беше непреклонен.

— Абсолютно не. Не ти го казвам за това… Не си мисли, че искам да ме съжаляваш. Вие с Фин не сте виновни. Нищо няма да ме накара да ви отнема дома. Просто искам да си стъпя на краката, това е. И ти си права, продажбата на клиниката ще е някакво начало. А после може да си намеря още работа тук. Накрая може да започна и сам. Ще кажа на агента да приеме предложението й.

Стефани осъзна, че все още му е неудобно да изрича името на Кати пред него.

— Нали нямаш нищо против, че я продавам на… нея? — попита той нервно.

— Разбира се, че не. Не ставай глупав. Всъщност мисля, че идеята е чудесна. Все пак й дължиш нещо.

Стефани тайничко се надяваше, че Кати ще сметне това за достатъчна отплата: щеше да прецака Джеймс с няколко хиляди и да продължи напред. Не я винеше.

Джеймс сложи ръка върху нейната и Стефани се скова. Трябваше да престане да се дърпа така рязко от него.

— Благодаря ти, че си толкова… добра във всичко. Не те заслужавам… всъщност не те заслужавах.

Стефани потупа вяло ръката му и той я отдръпна, сякаш разбра, че жестът е неподходящ.

— Няма проблем. И аз искам да си стъпиш на краката. Заради Фин. За да можем да продължим напред. — Господи, как й се искаше да спре да я гледа така, като нещо средно между наранено кутре и обнадеждено дете. Стана, за да се отдалечи от него, и слава богу, Фин нахлу в стаята, с Дейвид в ръка. Джеймс се измъкна от самосъжалението си и веднага се превърна във веселия татко.

— Добре, първо не бива да забравяш, че трябва да правиш това само веднъж годишно.

Стефани се засмя — явно той си мислеше, че след година Фин ще забрави напълно да къпе морското свинче. Остави ги с надеждата, че Дейвид няма да бъде твърде травмиран от преживяването. Знаеше, че Джеймс ще се погрижи за това, освен добър баща, той беше и добър ветеринар. Просто не ставаше за съпруг.

46.

Кати беше много изненадана, че Джеймс прие така бързо офертата й за клиниката. Предполагаше, че той ще изчака, за да я продаде по-скъпо, или дори да й откаже направо само за да не трябва да се занимава с нея. Нямаше търпение да каже на Стефани.

— Чудесно — отвърна тя, когато чу новината. — Браво на теб.

Стефани не звучеше толкова радостна, колкото Кати се надяваше, и чак тогава я осени.

— О, Господи, Стефани, надявам се, не мислиш, че така лишавам и теб от пари. Господи, дори не се сетих за това. Искаш ли да оттегля офертата си? Ще го направя, ако искаш. — Тя искрено се разтревожи, дори не й беше хрумнало, че ниската цена ще се отрази и на Стефани, когато стигнат до споразумението за развода. Не искаше тя да пострада още повече.

— Не, не е заради това — каза Стефани. — Дори не ми е хрумнало. Просто… не знам. Малко ми е мъчно за него в момента…

Кати я прекъсна, преди да е довършила.

— Мъчно ти е за него? След това, което ти причини? Стига…

Тогава Стефани й каза колко унил е бил последния път и как все още живее в мотел, както и някаква история за умряло куче, което, макар че Кати обичаше кучета, звучеше малко комично. Всичко изглеждаше доста тривиално. Все пак той не умираше от рак и не беше осъден на смърт, просто малко се самосъжаляваше, защото сам си беше постлал леглото и сега трябваше да легне в него. Стефани спомена, че кучето било на някакъв съветник от торите, и Кати каза през смях, че това сигурно е най-страшният кошмар на Джеймс — да разочарова такъв стълб на обществото, но Стефани отговори, че той изглеждал искрено разстроен: бил разстроен, че е направил такава ужасна грешка, а колкото до Чарлс Съливан — той смятал, че Бърти е умрял от естествена смърт.

— Господи — чу се Кати да казва, — ако разбера, че нещо такова се е случило със Стенли, ще откача.

Още щом й разказа за кучето, Стефани осъзна, че е сгрешила. В гласа на Кати се усещаше въодушевление, когато се сбогуваха, и Стефани имаше чувството, че й е дала заредена пушка в ръцете. Зачуди се дали да й се обади и да каже: „Забрави за това, измислих си го.“ Или направо да я помоли да не прави нищо, но знаеше, че така само ще налее масло в огъня. Можеше само да се надява, че вълнението от новата сграда и удовлетворението й от победата ще отклони Кати от желанието за отмъщение.

Цял ден пазаруваше с Мередит за предстоящите награди за сапунени сериали. Мередит беше номинирана за най-добра актриса конкретно заради един мъчителен епизод, в който героинята й научава, че мъжът, за когото смята да се омъжи, вече си има жена и три деца, които току-що са се преместили в същия квартал. Съперница й беше актриса, чиято героиня умираше продължително от рак (срещу който уж беше спечелила битката, но бе поискала удължаване на процедурите заради значително по-високото заплащане) и още една, чиято героиня наскоро беше хвърлена в затвора заради продажба на наркотици. Според Мередит нямаше съмнение, че смъртта винаги печели наградите, защото съдиите знаят, че това е последният шанс да се възхитят на таланта на конкретния актьор. Но въодушевена от триумфа си на БАФТА, тя възнамеряваше да ги порази с тоалет, като този път напълно остави избора на Стефани.

Сега бяха в „Ронит Зилка“ и Мередит обличаше в пробната поредното огромно творение, а Стефани крачеше отвън като бъдещ татко. Ужасяваше се от факта, че беше почти обяд и без съмнение от нея се очаква да почерпи Мередит поне с две ястия в ресторанта на „Харви Никълс“. Всъщност тя доста я харесваше напоследък — беше лесно да харесваш човек, който стриктно спазва инструкциите ти, — но нямаха за какво да си говорят. Освен това искаше да остане сама, за да помисли за бомбата, която Майкъл бе пуснал сутринта.

Мередит обаче нямаше такива намерения и след петнайсетина минути двете седяха пред ордьоври от стриди и супа от тиквички, а Стефани се чудеше какво да каже. За щастие Мередит говори известно време за някаква сюжетна линия, в която участва, и колко нечестно било, че някои от актьорите имали правото да си почиват от снимките заради доходни ангажименти, а на останалите — включително и на нея — отказали. Стефани се опита да покаже съчувствие, че през следващата зима Мередит ще печели само по четири хиляди на седмица, вместо по десет, но не беше лесно. След като разговорът замря, Стефани, която отчаяно искаше да наруши тишината, взе, че каза:

— А моят приятел иска да се нанесе при мен.

— Леле — отвърна Мередит и остави вилицата. — Много е бърз.

— Заедно сме почти от три месеца — каза Стефани. — Прекалено скоро ли е? Мисля, че май е така. — Защо говореше с Мередит за това? Госпожа Тайна лесбийка. Вероятно никога не беше имала връзка.

— Зависи. Аз веднъж се нанесох при гаджето си след седмица.

Стефани едва не се задави. Устоя на порива да изрече въпроса, който си умираше да зададе.

Мередит още говореше:

— Честно да ти кажа, беше глупаво. Изнесох се след месец.

Стефани се засмя.

— Е, много ме успокои.

— Мисля, че ако се притесняваш, че е твърде скоро, значи наистина е твърде скоро.

— И аз така смятам.

Ако трябваше да е честна, не знаеше какво мисли. Майкъл го беше споменал на закуска, сякаш ставаше дума за нова марка овесени ядки или нивата на Дау Джоунс. Дойде й така изневиделица, че отначало се засмя, а после той каза, че е напълно сериозен и било лудост да поддържат две отделни къщи, след като прекарват толкова време заедно. Освен това гледал много сериозно на тази връзка и искал да я постави на по-солидна основа. Най-разумно щяло да е той да продаде неговия дом и после, ако тя иска, да й даде парите, за да купи половината от къщата й. Знаеше, че тя не иска да се мести.

Първата мисъл на Стефани беше за Фин. С Майкъл се разбираха, но като че ли нямаха много общи неща. И той не беше и никога нямаше да му бъде баща. А после се замисли какво чувства — не чувстваше нищо. Знаеше, че трябва да е развълнувана. Това беше обещание за цял нов живот, с добър, свестен мъж, който явно я обожаваше. Нямаше никакъв шанс Майкъл някога да си устрои таен живот с друга, да се промъква в провинцията и при някоя влюбена в него нещастница. Просто усещаше някаква тревога, която се спотайваше в периферията на ума й и не можеше да я определи.

— Ами — продължи Мередит — или ще му кажеш, че искаш да изчакаш, или му дай нещо като пробен период. Поживейте няколко седмици и тогава решете. Но не му обещавай нищо постоянно, преди да си сигурна.

Стефани въздъхна.

— Права си, така е. Но ако трябва да съм честна, страх ме е. Ами ако му откажа и той повече не го предложи? — Защо казваше това на Мередит? Представа нямаше.

Мередит изсумтя.

— И какво… ще си останеш така, само с Фин? Толкова ли е лошо това? Стига, Стефани, не ми казвай, че си станала от онези жени, които предпочитат да живеят с Фред Уест^[2], отколкото сами.

Стефани се засмя.

— Разбира се, че не. Макар че той наистина имаше хубава коса.

— Ако наистина си пада по теб, ще иска да се съберете и след шест месеца. Ако не е така — значи си била права да изчакаш, нали?

— Знам, че е така. — Стефани прокара ръка по очите си. — Сигурно просто не разбирам защо не подскачам от радост. Все пак само преди шест месеца не бях и помисляла, че ще срещна някого така бързо. Толкова привлекателен, мил и умен мъж, който ме обича… — Тя замълча, не знаеше какво друго да каже.

— Но? — изви вежда Мередит.

Стефани я погледна объркана. Мередит продължи:

— Усетих, че следва едно „но“.

— Но… не знам. Но… той е малко… не е… Харесва джаз и говори за световно кино. Всичките му приятели са артисти, фотографи и музиканти. Или поне се опитват да бъдат. Не че има нещо лошо в това, освен че се взимат много на сериозно. Той също. — Нямаше представа дали Мередит разбира какво иска да каже. Тя самата почти не се разбираше. — Мисля, че това е моето „но“… „Но той е някак твърде готин.“

Мередит кимна.

— Звучи…

— Скучен ли? Не е скучен, всъщност не е, просто е малко… сериозен.

— Всъщност щях да кажа, че звучи интересен. Просто не съм сигурна, че е твой тип, ако ме разбираш. Извинявай, ако не съм права.

Стефани въздъхна.

— Понякога наистина ми се иска да е по-ведър.

— Е, ако наистина държиш да приемеш съвет от една огорчена стара мома, която никога не е живяла с никого за повече от четири седмици, тогава мисля, че… — Мередит, винаги актриса, замълча за ефект. — Не прави нищо. Не прибързвай. Не можеш да изгубиш нищо, като чакаш, освен малко от съня си вероятно.

— Защо всички ми дават този съвет? Да не правя нищо?

— Аз съм си мързелива. И нищоправенето ми се струва най-добрият вариант.

Стефани се усмихна с благодарност.

— Благодаря, Мередит, благодаря ти, че ме изслуша.

— Тя е права, разбира се — каза самодоволно Наташа. — Само че защо питаш тази стара неудачница за съвет, когато можеш да попиташ мен.

— Е, тя ми каза същото като теб, така че каква е разликата? Освен това я харесвам.

— Откога?

— Откакто реши, че съм гений. Всъщност напоследък се държи много мило.

Наташа изсумтя.

— Следващия път сигурно ще излезеш на среща с нея. Нищо чудно, че се опитва да те отдели от Майкъл, явно иска да те сваля тя.

— Стига, не сме в седемдесетте.

— Кажи ми само едно — каза внезапно сериозна Наташа. — Кога за последно успя да го разсмееш?

— Той се смее — възмути се Стефани. — Какво имаш предвид? Мислех, че го харесваш. Той те харесва.

— Наистина го харесвам, той е умен и много мил. Просто не е особено забавен, нищо повече.

— Харесва ми да съм с него. Добър е, умен е и се държи като възрастен човек. Освен това никога няма да ме заблуди.

— Супер. Знам, че в момента това ти се струва най-важното, но… това не означава, че трябва да е за постоянно. Не и ако не си сигурна, а ти явно не си сигурна.

Стефани се отпусна тежко на дивана. Внезапно се почувства нещастна. Заля я вълна от нетипично за нея самосъжаление и тя се разплака.

Наташа се ужаси.

— Не исках да те обидя! О, Господи, извинявай, Стеф.

Стефани рядко плачеше и затова, когато се случваше, сякаш изливаше всичко насъбрано от много време и не можеше да спре. Опита се да каже:

— Не, няма нищо общо с теб — но не можеше да го направи, докато плаче, а плачът не спираше. Клатеше глава с надеждата, че Наташа ще разбере какво има предвид. Без значение дали разбра, тя седна до нея и започна да я потупва безпомощно по крака. Стефани знаеше, че сигурно я притеснява — не мислеше, че Наташа я е виждала да плаче за толкова години, но нямаше как да спре. Дори не знаеше за какво плаче, просто се чувстваше празна и безнадеждна, сякаш целият й живот отиваше по дяволите.

— Хубаво е да го изкараш — казваше Наташа. — Ти винаги се владееш. А това не е… естествено. Виж се само. Повечето хора биха се разпаднали след това, което ти се случи, но ти го прие стоически. А това не е здравословно.

— Какво искаш да кажеш? Опитвам се да се владея. Мислех, че така трябва.

— Не те критикувам, Стеф. Просто казвам, че никой не може да премине през подобно нещо, без да се срине по някое време. Просто на теб ти отне по-дълго време, това е. Поплачи си. Ако не мразех ню ейдж глупостите, щях да кажа нещо от рода на: „Изцелението не може да започне, ако не си позволиш първо да се разпаднеш напълно.“ Но очевидно няма да го направя, а ще кажа само, че всички тези неща, отмъщението ти към Джеймс…

— Нали ти каза, че това е хубаво.

— … за което, казах, че е хубаво… и това с Майкъл бяха просто начини да се съхраниш. Те ти помогнаха да преживееш най-лошото. Дадоха ти нещо, върху което да се концентрираш. Помогнаха ти да отложиш момента на пълното осъзнаване досега, когато вече си достатъчно силна, за да се справиш с него. И когато го излееш от себе си, ще можеш да продължиш.

— С Майкъл всичко е наред — каза отбранително Стефани. — Знам, че не го харесваш, но това си е твой проблем. — Не обърна внимание на протестите на Наташа. — Ти не харесваше и Джеймс, а сега не харесваш и Майкъл.

Още щом го каза, разбра, че се държи детински. Всъщност Наташа беше права да е предпазлива по отношение на Джеймс: защото й мислеше само най-доброто. И ако Стефани се замислеше над това, щеше да признае, че Наташа има право за връзката й с Майкъл. Но сега не можеше да си позволи да се замисли.

— Ще му позволя да се нанесе — каза тя малко сприхаво. — Той е прав… добре ни е заедно.

— Е, ако това искаш, тогава го направи. Аз просто исках да се уверя, че си сигурна. Наистина се радвам за теб, ако те прави щастлива. — Тя протегна ръце да я прегърне, но Стефани не искаше. Беше й писнало Наташа да й казва кое е правилно и кое не, какво да стори. И много удобно забрави, че винаги тя настояваше за съвета й, че на нея се обаждаше в един или два през нощта, когато не знаеше какво да направи, че винаги Наташа зарязваше всичко, за да изслуша стенанията й при всеки проблем.

Стефани стана и посегна към палтото си.

— Трябва да тръгвам — каза тя студено и излезе, без да се сбогува.

47.

Единствената професионална грешка в кариерата му — или поне единствената значима, — нямаше да го накара да вдигне ръце и да поеме вината за случилото се с Бърти. Чарлс Съливан може би щеше да се ядоса, да не идва вече в клиниката и да повери котката си и второто си куче на друг ветеринар, можеше дори да заплаши да го съди за някаква компенсация, но почти със сигурност нямаше да настоява Хари да го уволни. Но дори да го беше направил, Хари нямаше да го послуша, ако напоследък Джеймс не беше станал толкова разсеян и не бе станал така немарлив към външния си вид. Хари вече си имаше собствени съмнения относно душевното състояние на Джеймс, когато получи обаждане от жената, твърдяща, че е помощница на Чарлс Съливан. Тя му каза, че Чарлс имал причина да смята, че Джеймс е убил Бърти поради некомпетентност — доказателство А, тампонът, попаднал в гърлото на Бърти. И Хари веднага повика Джеймс да даде обяснения.

— Това си беше просто грешка — каза веднага Джеймс, като вярваше — погрешно, разбира се, — че Аманда, сестрата, сигурно се е досетила какво се е случило.

— Значи казваш, че е вярно? Че ти си причинил по невнимание смъртта на кучето на Чарлс Съливан и после си опитал да скриеш това?

— Съжалявам — каза Джеймс. — Но нали знаеш как е. Случват се такива неща.

— Не, не, Джеймс — отвърна Хари. — Не ме разбра. Не съм ти ядосан за случилото се с Бърти, а че ме накара да приличам на пълен глупак. Ядосан съм ти, че ме поставяш в ситуация, в която трябва да те защитавам, без да съм наясно с фактите.

Джеймс пристъпи от крак на крак и измърмори:

— Съжалявам.

— Това е заблуда — продължи Хари, вече набрал скорост. — Бях принуден да се чудя как да блъфирам по телефона, за да не се разбере, че нямам никаква представа какво става в клиниката ми. Наложи се да кажа, че вече съм разследвал случая. Сигурно разбираш, че това е недопустимо?

— Няма да се повтори — промърмори Джеймс, като се взираше в обувките си.

— Знам, че няма, Джеймс, защото… съжалявам… наистина… опасявам се, че трябва да те освободя.

Джеймс го погледна за първи път. Това не можеше да се случва.

— Моля те, не го прави, Хари.

Хари още говореше:

— Можем да го направим официално с цялата необходима публичност или просто ти да се съгласиш да напуснеш в края на седмицата. Постъпи както прецениш.

Джеймс не се съмняваше кое е правилното в случая. Трябваше да го направи още в началото и тогава нямаше да е забъркан в тази каша. Трябваше да го направи и преди година, когато Кати и Стенли за първи път се появиха в клиниката му.

— Добре — каза той. — Ще поема пациентите, които вече са записани, и ще си тръгна. Не се тревожи, няма да влошавам още повече положението за теб.

— Благодаря ти — каза Хари, като насочи вниманието си към документите на бюрото, за да покаже, че разговорът им е приключил.

Джеймс излезе замаян в коридора. Това беше. Вече бе безработен. От човек със собствен бизнес, красива къща и красива съпруга (и любовница, но той се опитваше да изключи този факт дори от мислите си) само за три месеца се превърна в безработен, който живее сам и необичан в мотел. Нямаше работа, нямаше дом, нямаше партньор, нямаше пари, нямаше самочувствие. Нямаше достойнство, помисли си горчиво.

Сега оставаше да си пусне дълга коса и да проси върху кашон на улицата, може би с някое проскубано куче за другар. Беше чувал, че можеш да ги наемеш за няколко часа от главатарите на просяците. Колкото по-кльощаво — толкова по-добре. Хората бяха по-склонни да дадат пари за кучето на бездомник, отколкото на самия бездомник. Това говори много за света, помисли си нещастно Джеймс. Може би трябваше да стане алкохолик или да започне да се друса, макар че не знаеше дали и двете ще са му по джоба. Господи, дори за скитник не ставаше вече. Какво падение беше това? Трябваше да се насочи към престъпленията, за да финансира наркозависимостта си, която още не бе придобил. Нищо чудно, че Стефани вече не го искаше. Тъкмо се питаше кое ще е по-ефикасно — хапчета или бесило, когато телефонът му иззвъня. Погледна екрана: Фин. Разбира се, Фин, помисли си той. Фин още го обичаше. Фин беше причината да продължи.

— Здрасти, приятел — каза той с насълзени очи.

— Къде си? — попита гневно Фин. — Нали обеща да бъдеш тук.

Джеймс се паникьоса. Къде да бъде? Погледна си часовника. Вече беше четири без пет. Как се случи това? По дяволите, сърцето му подскочи. Футболният мач на Фин. По някое време, докато още беше нормален човек, обеща на сина си, че ще отиде на мача му и ще се разбере с Хари друг ветеринар да поеме пациентите му. Мачът започваше в четири. По дяволите.

— Задържаха ме. Сега тръгвам. Съжалявам, Финстър, трябваше да ти се обадя. — Започна да тъпче в джобовете си ключове и пари, за да излезе по-бързо.

— Забравил си — изкрещя Фин. — Никога не правиш нищо с мен. Мразя те.

После прекъсна разговора. Чудесно. Джеймс хукна презглава към рецепцията. Видя, че Черил Маршъл и бийгълът й Руни — пациентът за четири часа — го гледат с очакване. Така усърдно се опитваше да не поглежда към тях, че се блъсна право в Хари, който идваше срещу него, понесъл малко кученце, вероятно към операционната.

— Имам спешен семеен случай — промърмори той, без да спира.

— Ами пациентите ти? — възрази Хари.

— Вече не работя за теб — извика той, когато изтича на улицата. — Върви по дяволите! — добави за всеки случай, макар че по-късно вероятно щеше да му се стори прекалено. Е, този път правилното нещо беше да пренебрегне шефа си заради сина си. Господи, колко сложно бе всичко. Трябва да го преподават в училище: „Как да постъпваме правилно“, „Честност за начинаещи“ или „Въведение в пътя на праведника“.

Стефани мразеше да стои до игрището с другите родители. Не че не й харесваше да гледа как Фин играе, почти щеше да се пръсне от гордост всеки път, когато той ритнеше топката, и веднъж се усети, че извика „Давай“ твърде гръмогласно. Не, именно насилените разговори с майките на съотборниците му — винаги идваха майките, освен бащата на Шанън Карлинг, чиято жена бе починала след раждането и който имаше гъвкаво работно време, за да се грижи за дъщеря си — и илюзията, че щом имат деца на една възраст, значи имат и други общи неща. Повечето бяха доста мили, с някои дори беше приятелка, но насилената ведрост на несъществения разговор по време на мачовете я изтощаваше. Освен това беше в лошо настроение, защото Джеймс не се появи да гледа Фин, както бе обещал. Не че й пукаше, но знаеше, че синът й е ужасно разочарован. И честно казано, не беше типично за Джеймс напоследък да е толкова ненадежден. Той правеше какво ли не, за да се покаже като грижовен и отговорен баща.

Пак си погледна часовника — четири и петнайсет. Фин тичаше по игрището с нещастно изражение. Тя се озърна да види дали Джеймс не се е появил — беше казал на Фин, че идва — и точно тогава той се зададе по алеята. Тичаше като обсебен, потен и със зачервено лице. Всички други майки се обърнаха да го видят и тя знаеше какво си мислят: доволни са, че техните съпрузи не се правят на глупаци като тичат така и същевременно завиждат и са малко тъжни, че Стефани има съпруг — макар и бъдещ бивш, — който си прави труда да идва на училищни събития.

— По целия път ли тича? — попита тя, когато Джеймс се тръшна на тревата до нея.

Той кимна, не можеше да си поеме дъх да заговори.

— Е, по-добре късно, отколкото никога — рече Стефани и се намрази, че е толкова злобна, и на всичкото отгоре ръси клишета.

Джеймс не отговори. Още щом успя да си поеме дъх, стана и започна да вика окуражително на Фин, който се обърна ухилен, когато чу гласа на баща си, и веднага забрави гнева си — както единствено децата могат да раздават мигновена прошка. Не си проговориха до края на мача, когато Фин дотича при тях — въодушевен от победата с пет на четири, — хвърли се към баща си и го попита дали ще дойде на вечеря.

Стефани забеляза, че Джеймс я поглежда притеснено.

— О, не, не мисля… — започна той, но тя го прекъсна. Това щеше да зарадва Фин и по някакъв начин да компенсира предишното разочарование.

— Сигурна съм, че баща ти много би искал, ако няма някаква друга работа — успя да се усмихне тя.

Джеймс се усмихна с благодарност.

— Нямам. Нямам никаква друга работа.

Той й се стори доста потиснат по време на ранната вечеря. Тя се надяваше да хапнат към шест и после да се скрие в дневната, докато двамата се гонят из градината час-два, преди Джеймс да се върне в мотела. Той се шегуваше с Фин, както винаги, и двамата се смееха, но като че ли не го правеше съвсем от сърце. Фин не забеляза, разбира се, беше твърде развълнуван, че баща му е видял как подава критичния пас, който доведе до третия гол, но Стефани усещаше, че нещо не е наред — нещо по-сериозно от обичайните тревоги — и че каквото и да беше, той ще иска да го сподели с нея. Не беше сигурна дали иска да се справя с новите проблеми, които Джеймс си мислеше, че има: тя си имаше достатъчно свои, докато се опитваше да избере подходящото време и случай да съобщи на Майкъл добрата новина. Все го отлагаше. Не знаеше защо.

Към седем и половина Фин беше изтощен и готов да си ляга. И беше очевидно, че Джеймс не се кани да ходи никъде. Тя неохотно отвори бутилка каберне совиньон и му предложи чаша.

— Мога да изпия цялата бутилка — каза той. — Не е нужно да ставам рано за работа утре — добави с мрачен смях, а после зачака тя да го попита какво има предвид. И Стефани, естествено, го направи.

Още щом той стигна до обаждането на помощницата на Чарлс Съливан, Стефани разбра накъде отива работата.

— Жена беше, така ли? — попита тя.

— Кой? — изненада се Джеймс, явно объркан от въпроса.

— Ами не помощник, а помощница, нали? Жена се е обадила по телефона, нали?

Джеймс сбърчи чело.

— Ами да, защо, това какво общо има?

Стефани знаеше, че не бива да му казва. Или поне трябва да го обмисли внимателно преди това.

— Просто се питах, това е. Продължавай.

Когато й каза, че Хари го е уволнил, тя възкликна силно. Добре, нещата бяха отишли твърде далече. Освен всичко друго, уволнението му щеше да засегне и нея, но най-вече Фин.

— Не знам какво ще правя — каза печално Джеймс, изглеждаше толкова жалък, че тя изпита единствено съжаление към него.

— Мисля, че все пак ще трябва да продадем къщата — каза Стефани и Джеймс сякаш щеше да избухне в сълзи. — За две по-малки.

— Не. Казах ти, че не съм съгласен. Не ти го споделям заради това. Сам ще се оправя, обещавам.

Той продължи с историята си и стигна до частта, в която бе изкрещял на Хари, преди да изскочи на улицата за мача на Фин. Стефани не се сдържа и се засмя на описанието му на зяпналия от изумление Хари.

— Наистина ли му каза да върви по дяволите?

— Да.

— Е, време беше.

— Имаше вид, сякаш искаше да ме убие, но държеше едно чихуахуа, затова не изглеждаше толкова мъжествен, колкото се надяваше — добави Джеймс през смях.

— Трябва да говориш с полицията. Кажи им, че те е заплашил с кучето. Това си е смъртоносно оръжие.

— Имаше дори розово пуловерче — добави той. — И лак на ноктите. Определено видях, че кучето има лак. Розов.

Стефани избърса сълзите си.

— Сигурно са го завели за операция на носа.

— Не, за силиконови импланти на гърдите — каза Джеймс. — И на осемте.

— Искаш ли още една чаша вино? — попита Стефани и се зачуди това пък откъде й хрумна.

— Благодаря — подаде чашата си той.

Щом Джеймс си тръгна — след почти два часа и половина, в които разговаряха и се смяха, без той да покаже никакво самосъжаление — Стефани опита да се обади на Кати. Тя беше направила нещо немислимо. Добре, бяха се разбрали, че Джеймс трябва да си плати. Изчерви се, когато си спомни, че идеята всъщност беше нейна. Е, Наташа я насочи натам, ако трябваше да бъде честна, и тя не беше съвсем сигурна какво изпитва сега към Наташа и съветите й. Опита се да не мисли как бе говорила с приятелката си. Ако продължаваше така, нямаше да може да си помисли за нищо, без да се почувства неудобно.

Мобилният на Кати звъня дълго и накрая я прехвърли на гласова поща. Стефани остави съобщение, опитваше се да прозвучи по-приятелски, отколкото се чувстваше, но искаше да е сигурна, че Кати ще й позвъни.

„Здравей, Стефани е, обади се! Не сме се чували от векове!“ После направи същото и на домашния й телефон. След час отново позвъни и остави още съобщения. Каза й да й се обади колкото и да е късно — ако успее тази вечер, ще е чудесно, благодаря. Сложи мобилния на нощното си шкафче и си легна ядосана.

Спа лошо. Паникьосваше се какво може да направи Кати тепърва. Тази жена явно се беше побъркала напълно и нямаше намерение да спира. Едно беше да си отмъсти на Джеймс, но съвсем друго да му съсипе живота напълно. Стефани винаги бе вярвала, че наказанието трябва да съответства на престъплението. Искаше да унижи Джеймс, както той унижи нея. Искаше да го накара да страда, да се засрами и да съжалява. Но истината бе, че и двете можеха да възстановят живота си. Каквото и да им бе сторил, те още си имаха работа, дом и приятели. Все още имаха основи, върху които да градят. Просто беше прекалено да го лишават от всичко, да го оставят съвсем без нищо. Да не споменаваме факта, че като нараняваше така Джеймс, неизбежно щеше да нарани и Фин. Фин, който вече беше изгубил баща си, вероятно щеше да изгуби и дома си, и градината, която обичаше. Разбира се, можеха да живеят в по-малка къща, тази наистина беше твърде голяма за тях, но не това беше въпросът. А в това, че в момента Фин се нуждаеше от някаква стабилност в живота си.

Стана към шест и половина и си направи чаша чай, за да се занимава с нещо и да не се обади толкова рано на Кати. Вдигна доста шум пред стаята на Фин, за да го събуди. Когато го остави в училище и се върна у дома, беше вече девет. Съвсем приличен час да се обадиш на някого.

Телефонът на Кати отново звъня дълго. Стефани се беше убедила през нощта, че Кати всъщност я избягва и вече си я представяше как седи с мобилния в ръка и проверява кой се обажда, преди да реши дали да вдигне. Остави две напрегнати, но любезни съобщения, които не звучаха толкова ведро като предишните: „Кати, наистина искам да говоря с теб. Обади ми се.“ Това беше откачено. Кати можеше да не й вдигне телефона до края на живота си, ако решеше. Трябваше да измисли нещо друго.

Когато Джеймс се прибра у дома — добре де, в мотела, който беше най-близкото подобие на дом, с което разполагаше вече, — се чувстваше малко замаян заради четирите чаши вино, но изненадващо весел за човек, който току-що е загубил работата си. Стефани го разведри точно както тайничко се бе надявал. След като се посмя час-два на трагичната ситуация, той се чувстваше нов човек.

48.

Кати вече не издържаше. Беше изтощена от ставането в пет и половина, за да се гримира и фризира само за да може Оуен да не й обърне никакво внимание на автобусната спирка. Беше време да действа решително. Стенли, който вече си мислеше, че това е новият му режим, чакаше търпеливо до вратата в шест без десет, а каишката висеше от устата му. Кати се увери, че има дребни монети — осемдесет пенса и, разбира се, още осемдесет за обратното пътуване. Не мислеше, че ще трябва да плаща за кучето. Оуен нямаше да й избяга: качеше ли се на автобуса, и тя щеше да се качи.

Взе си мобилния, който беше изключила снощи, и реши да не го включва отново. Стефани й беше оставила съобщения, които я притесниха. Не думите, които звучаха съвсем приятелски, а начинът, по който ги изричаше, в гласа й се усещаше някакво напрежение или може би раздразнение. И Кати знаеше защо. Стефани сигурно й беше сърдита, че не се е посъветвала с нея, преди да се обади в клиниката. Всъщност мислеше да й звънне, но когато й хрумнеше нещо, тя искаше направо да действа. Просто си беше такава — импулсивна. Освен това имаше чувството, че Стефани няма да одобри и ще се опита да я разубеди. Тя напоследък нищо не одобряваше. А пък Кати си мислеше, че нямаше да й каже за кучето, ако на подсъзнателно ниво не се надяваше, че тя ще предприеме нещо по въпроса. Щеше да изчака няколко дни, преди да й се обади, за да й даде време да се успокои.

Зашляпа по алеята с розовите си чехли, дългата й пола се влачеше след нея в прахта. Оуен някога й беше споменал, че предпочита по-земни жени, а не като бившата му съпруга Мириам с фризираната й коса и тракащи токчета. Харесвал жени, които не държат толкова на външния си вид или поне на цената и етикета на дрехите. Истински жени. Жени, намекваше той, като Кати, грижовни, майчински настроени, меки. Днес тя бе разпуснала косата си, която се къдреше по раменете. Носеше дълги сребърни обици с нефрит, на които той някога се възхити, и блузка без сутиен, което може би не отиваше на годините й, но тя беше сигурна, че ще привлече вниманието му. Беше студено, затова си облече розовата жилетка. Можеше да я свали точно преди да завие към автобусната спирка.

Оказа се, че е подранила, и той не беше там, затова обиколи пресечката, за да може да се появи най-небрежно, когато той дойде. Времето беше от критично значение — дойдеше ли твърде рано, щеше да се наложи да обиколи отново, а ако закъснееше, той вече щеше да е в автобуса. Когато се върна, зърна зеленото му яке и сърцето й подскочи. Господи, наистина беше хлътнала. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои. Дръж се естествено, помисли си.

Оуен се взираше в пътя в посоката, от която щеше да дойде автобусът.

— Здрасти — каза тя, за да привлече вниманието му, и той се обърна бавно, без да изглежда нито изненадан, нито доволен да я види.

— Здрасти — отвърна безизразно и пак се обърна, явно очакваше тя да отмине.

„Е, добре — каза си Кати, — явно ще е по-трудно, отколкото се надявах.“ Седна на дървената пейка до него и го попита:

— Как я караш?

Оуен се обърна неохотно към нея.

— Добре.

— Липсват ми сеансите ни — каза Кати. — Питах се дали искаш да се върнеш.

— Нямам време.

— Вече работя и вечер. И през уикенда. Отварям истински спа салон в старата ветеринарна клиника.

— Браво на теб — каза той, звучеше искрено. — Знам, че винаги това си искала.

Май определено омекваше, макар че не се хвърли веднага на шанса за още сеанси по акупунктура. Автобусът се появи зад ъгъла и Оуен стана. Кати също стана, приготвила монетите.

— Е, чао тогава — каза той.

Кати го последва в автобуса.

— И аз идвам. Имам малко работа в града. — Още щом каза това, осъзна колко глупаво звучи. Каква работа ще има в Линкълн в шест и половина сутринта? — Ще плувам — добави бързо. — Отивам в спортния център. Те отварят много рано напоследък, за да могат хората да ходят преди работа.

Оуен я гледаше скептично.

— С кучето?

— Той чака отвън. Имат си място, където можеш да си оставиш кучето… — замълча. Звучеше нелепо. Беше очевидно, че лъже. Оуен седна на задните седалки и тя се настани до него. Разполагаше с осемнайсет минути. Реши да кара направо.

— Всъщност, Оуен, мислех си да приема предложението ти за вечеря.

— Вечеря ли?

Тя не разбра дали наистина е забравил, или нарочно се държи обидно. Явно още й се сърдеше. Може би искаше да я поизмъчи малко.

— Нали каза, че искаш да ме изведеш на вечеря — не помниш ли? За да ми благодариш за търпението, докато ми се изплатиш. — Оуен вече пъхаше пликовете с парите редовно в пощенската й кутия — когато я нямаше — и му оставаха само двайсет паунда, за да изплати дълга си.

— Теб и Джеймс — каза той. — Предложих да заведа на вечеря и двама ви.

Господи, щеше да я измъчи.

— Е, очевидно вече няма как да стане. Така че си помислих, че можеш да изведеш само мен — добави тя малко по-остро, отколкото възнамеряваше. Той защо просто не кажеше „да“?

— Съжалявам, Кати, не мисля, че на приятелката ми ще й хареса.

Сякаш я удариха с юмрук. Опита се — почти успешно — да скрие шока си.

— На приятелката ти?

Оуен се усмихна нервно, сякаш знаеше колко много ще я заболи и се притесняваше от това.

— Даниел Робинсън. Живее в селото. Познаваш ли я?

Кати я познаваше. Даниел Робинсън беше безлично, съвсем обикновено момиче — е, всъщност жена, караше трийсетте — и работеше в местната клиника. Със сигурност не можеше да й е конкуренция.

— Е, сигурна съм, че тя ще разбере. Все пак не сте сгодени, нали? Откога се виждате?

— От два месеца — каза Оуен и Кати едва не падна от седалката. Два месеца? И през цялото това време тя бе ставала в пет и половина и бе търчала към автобусната спирка?

— Ами да, тя ще разбере, защото е мила, любяща и не е ревнива, но все пак не ми се струва редно. Съжалявам.

— Но тя е толкова… обикновена — избълва Кати. Това беше нелепо. Оуен винаги си беше падал много по нея, знаеше го.

Той я погледна съжалително.

— За бога, Кати, какво ти се е случило? Винаги съм те мислил за толкова мила жена. Съжалявам за всичко, през което премина, наистина, но не позволявай това да те промени.

Помълчаха няколко минути и после Кати стана и натисна звънеца.

— Нали щеше да ходиш да плуваш — извика след нея Оуен, докато тя вървеше по пътеката.

— Размислих — извика Кати и дръпна силно каишката на Стенли.

Щом слезе от автобуса, прекоси пътя и се огледа за спирката обратно към селото. Как смееше да я поучава така? Точно Оуен ли ще й казва дали е добър човек? Той, който хвърли скъпата ваза на жена си през прозореца на зимната градина и е направил кой знае какво с онзи свински бут. Мъжът, който й сподели, че има тайни фантазии, как си отмъщава на жена си и любовника й. За миг влечението й към него изчезна и й призля при мисълта как го бе преследвала така явно.

Извади телефона от джоба си. Още щом го включи, той издрънча. Поредното съобщение от Стефани: „Обади ми се.“ Сигурно бе пристигнало късно снощи. После се обади на гласовата поща. Тя чу гласа на Стефани и я изключи. Не можеше да се занимава с това сега.

49.

Щом допиеше шампанското си, някой преминаващ сервитьор пълнеше отново чашата й, докато Стефани вече нямаше никаква представа колко е изпила. Но знаеше, че стаята се върти, и наистина трябва да мине на вода, за да не припадне или да не се направи на глупачка, или и двете. Мередит я беше изненадала, когато я покани на наградите като неин гост. Наташа сигурно цял ден щеше да я подкача, че е станала новото гадже на Мередит, и ще я пита какво ще облече на сватбата, но, разбира се, Стефани не й каза, защото я избягваше, което не беше лесно, тъй като работеха в един офис. Цяла седмица работи от дома, като оставяше само по някое кратко съобщение на телефона й, за да я помоли да направи нещо.

Когато Мередит се обади, тя си помисли: „Защо пък не?“ Все пак календарът й не преливаше от социални ангажименти, а и можеше да намери нови клиенти там (не беше сигурна как, сигурно като обикаля и казва на хората: „Изглеждате ужасно, мислили ли сте да наемете стилист?“). Освен това Майкъл щеше да е там, като един от официалните фотографи, за да снима щастливите победители, така че винаги можеше да седне зад сцената с него и да се преструва, че му е асистентка например.

Предната нощ най-сетне му каза, че е прав — наистина е време да заживеят заедно.

— Наистина ли? — попита той, ухилен до уши. — Наистина? Сигурна ли си?

— Само трябва да го съобщя на Фин — каза тя, като се усмихна на реакцията му.

— Разбира се. Разбира се, ако реши, че е твърде скоро, ще изчакаме. Каквото каже.

Той искаше всичко да бъде както трябва и всички да са доволни. Беше направо в екстаз, поръча бутилка шампанско и стискаше ръката й. Хубаво беше, че го прави толкова щастлив.

Тя знаеше, че рано или късно ще трябва да каже на Джеймс. Подозираше, че той няма да го приеме добре — явно все още хранеше надежди да се съберат някой ден, макар че тя ясно беше показала, че това не може да се случи. Просто трябваше да избере внимателно момента. Господи, всичко беше толкова сложно.

Днес Джеймс щеше да гледа Фин, докато тя надзирава гримирането и фризирането на Мередит. Още щом му каза за поканата на Мередит, той веднага отговори, че с удоволствие ще гледа Фин в миниатюрното си студио на Финчли Роуд. Най-сетне бе решил да наеме нещо, докато се появи апартамент, който му е по джоба. Премести се преди седмица, след като се разбра с хазяите, че няма да плаща наема за първия месец, ако го пребоядиса и направи лек ремонт. Едва ли беше много работа, като се имаше предвид колко миниатюрно е жилището. Леглото се сгъвало на диван през деня, каза им той; имал печка с два котлона, хладилник и микровълнова в ъгъла, и малка баня и тоалетна. Може и да беше малко, но пребоядисано, чисто и много по-уютно от мотела.

Джеймс бе казал на Фин, че може да остава при него винаги когато пожелае. Той щял да спи на надуваем матрак на пода, който купил специално за целта. Фин оттогава не спираше да тормози Стефани да го пусне там. Тя не беше сигурна дали идеята е добра, но когато спомена на Джеймс за плановете си тази вечер, той отново й предложи и тя реши, че е разумен вариант. Фин едва не припадна от вълнение.

Тя отпи голяма глътка газирана вода и главата й веднага се проясни. Огледа се за Мередит, която сигурно беше по-пияна дори от нея, защото празнуваше неочакваната си победа. Беше изнесла чудесна реч, като благодари буквално на всички, които някога е срещала, включително на Стефани, макар че за щастие се спря, преди да стигне до Бог. Сега се наслаждаваше на неискрените комплименти от продуценти и режисьори, които дори не биха я поканили на кастинг до вчера, камо ли да я наемат. Даже Стефани разбираше, че обещанията им за бъдещи ангажименти, ако се откаже някога от сериала, ще важат само няколко седмици, докато друг актьор стане звездата на месеца. Но тя беше доволна, че Мередит се наслаждава на своя дял от славата.

Стефани си погледна часовника. Беше почти полунощ. Церемонията бе приключила към десет и десет. Последва вечеря с огромни количества вино. Стефани бе седяла между един режисьор на сериали и съпругата на актьор. И двамата изразиха интерес към услугите й и взеха номера й, така че вечерта не бе съвсем пропиляна. Майкъл дойде да се сбогува преди около час — трябвало да прегледа снимките и да избере най-хубавите за сутрешните вестници. Попита я дали иска да отиде с него и тя трябваше да се съгласи, но й се стори грубо да си тръгне, когато беше едва на средата на порцията агнешко. Обеща да му се обади, щом се прибере у дома.

Сега обаче канеха гостите да минат в съседната зала за танци и за още пиене, разбира се, и тя реши, че й е достатъчно. Не беше лесна работа да водиш любезни разговори с хора, които не познаваш и които вероятно също не искат да разговарят с теб. Беше си изкарала добре и все си беше някакъв опит — например разбра, че събитията, които изглеждат бляскави отвън, често са доста скучни отвътре. Вече искаше да си ляга.

Изпи още една чаша вода за всеки случай и тръгна към Мередит, за да се сбогува. Както и очакваше, тя я притисна към огромната си пазва и отново й благодари за всичко, сякаш именно нейният вкус за дрехи й бе спечелил наградата.

— Той е готин тип — каза Мередит. Майкъл я беше снимал с наградата и явно бе успял да я очарова повече този път.

— Така е — прегърна я отново Стефани. — Реших да му позволя да се нанесе при мен.

Мередит се усмихна.

— Е, радвам се за теб. Ако си решила, че това е правилното, значи е така. Радвам се и за двама ви. Как го приема съпругът ти?

Стефани посърна.

— Още не съм му казала. Той има неприятности в момента. Всъщност… Господи, дори не знам дали трябва да му казвам…

Мередит я дръпна към един стол и пъхна поредната чаша шампанско в ръката й.

— Какво става?

И Стефани неусетно започна да й разказва цялата история: планът им да отмъстят на Джеймс, как всичко е ескалирало и понастоящем вече е излязло от контрол.

— Работата е там — чу се тя да казва, — че се чувствам виновна. Не исках да се стига толкова далеч.

— Отмъщението причинява странни неща на хората — каза Мередит, звучеше като мъдра леля, макар че завалваше думите. — Може да те накара да се почувстваш чудесно или по-лош от онзи, на когото отмъщаваш. Явно Кати е от първия вид.

— Явно аз съм от втория. Мислех си, че ще се почувствам по-силна. Честно да ти кажа, известно време беше така.

— Но сега се чувстваш ужасно?

— Точно. Говориш сякаш имаш опит в това.

Мередит се засмя.

— Човекът, с когото ти казах, че живях. Не осъзнах, че съм сгрешила. Просто един ден се прибрах и я заварих в леглото с една от приятелките ни.

Стефани застина с чаша до устните. Мередит „я заварих“ ли каза? Искаше да я прегърне и да каже: „Благодаря, че ми се доверяваш“ и после да й обясни, че не бива да продължава да живее в лъжа, че светът вече е друг, но се притесняваше, че може да я е чула погрешно и само да я смути, затова си седеше и чакаше продължението.

— Е, аз реших да й отмъстя. Тя също беше актриса и чух, че направила голям пробив — редовна роля в сериал. Обадих се на продуцента, представих се за агентката й, и му казах, че не може да поеме ролята. А после се обадих на агентката, като се престорих на човек от продуцентската компания, и й казах, че сме размислили. Винаги съм била добра в имитирането на гласове.

Стефани се засмя.

— Много находчиво, трябва да ти го призная.

— Знам. И няколко месеца се чувствах чудесно. После, след около година, чух, че тя още няма работа, и започна да ми става зле. Много зле. Бях провалила целия й живот, цялата й кариера. Да, тя не биваше да прави това, което направи, но моето отмъщение не можеше да го промени. Не изличих стореното от нея. Просто и двете бяхме постъпили зле.

Стефани въздъхна.

— Не знам какво да правя.

— Ами според мен имаш само два варианта. Или да убедиш Кати да спре, или да кажеш на Джеймс, за да може да се бори с нея.

— О, Господи!

— Но първо трябва да се наспиш. Хайде, да ти намерим палтото.

Когато таксито на Стефани най-сетне спря пред къщата, тя забеляза, че повечето лампи са изгасени, и мислено прокле Джеймс, че не се е сетил колко неприветливо ще е това за нея, когато се прибере много късно. Беше ги оставила да играят футбол в градината, след като събра багажа на Фин за една нощ. Джеймс щеше да го доведе на сутринта — не твърде рано, в случай че тя беше с махмурлук и имаше нужда да поспи. Влезе и едва не се спъна в раницата на Фин на пода в коридора. Върху нея имаше бележка: „Стефани, Фин не можа да свикне в апартамента. Каза, че го е страх, и искаше да се прибере. Затова го доведох обратно. Аз спя на дивана. Съжалявам. Ще си тръгна рано сутринта, преди да си станала. Надявам се, че си прекарала добре. Джеймс.“

В кухнята откри остатъци от вечерята им — спагети с доматен сос, любимите на Фин — в картонена кутия. Чиниите и тенджерите бяха прибрани в съдомиялната. Стефани отиде на пръсти до дневната и отвори леко вратата. Успя само да различи някаква форма на дивана под одеялата.

Без да съзнава точно какво прави, тя си събу обувките и влезе в стаята. Обзе я силното желание да го погледа, докато спи. Имаше чувството, че вече не го познава. Той като че ли не беше мъжът, за когото бе омъжена толкова много години — но не се ли бе оказало, че не познава и мъжа, за когото бе омъжена толкова време? Мъжът, за когото се омъжи, беше успешен, уверен и красив. Той никога не би си пуснал брада и не би носил едни и същи дрехи с дни. Определено не би готвил спагети с доматен сос за сина си. Тя предпочиташе тази версия, този непознат, който спеше на дивана й и приемаше сериозно задълженията си, за когото не можеше да си представи, че би въртял две жени едновременно и бе така измъчван от вината за стореното. Но тя си напомни и че не си беше представяла и че старият Джеймс е способен да върти две жени едновременно. Точно в това бе проблемът. Той я беше заблудил. Не биваше да забравя, че е способен на големи лъжи. Не искаше да го наранява повече обаче. Така не се чувстваше по-добре. Мередит бе права — сега те бяха просто двама души, които бяха постъпили лошо. И какъв смисъл имаше?

Той изглеждаше невероятно спокоен и Стефани бе обзета от желание да протегне ръка и да погали челото му, както винаги правеше с Фин, когато беше болен. Джеймс се размърда и шумът я сепна. „Ама какви ги върша? — помисли си и бързо се обърна, като едва не събори една снимка в рамка. — Явно пих твърде много и трябва да си лягам.“

Джеймс се размърда отново и каза сънено:

— Здравей.

— Пияна съм — отвърна Стефани, сякаш това обясняваше защо стои над него. — Просто… търсех нещо.

Джеймс се надигна и тя се смути от голите му гърди.

— Радвам се за теб. Добре ли си прекара?

— Да, чудесно. Но трябва да си лягам.

— Искаш ли чаша чай? — каза той и тя се опита да си спомни кога за последно й е предлагал да направи чай късно нощем. Нямаше как да му признае, че е отговорна за всичко, което му се случи.

— Не, благодаря. Наистина трябва да си лягам.

— Лека нощ тогава — каза той и се зави отново.

— Лека нощ.

50.

Стефани се сещаше поне за няколко неща, които предпочиташе да прави, вместо да седи във влака два часа и половина на път за Линкълн, за да разговаря с Кати. Например да си откъсне ръката или да изтърпи цял концерт на „Уестлайф“ трезва. Но изглежда нямаше избор. Трябваше да накара Кати да спре — просто нямаше представа какво ще й каже. Достатъчно зле беше, че отива в Лоуър Шипингам, където можеше да срещне хора, които познаваше и които щяха да изказват съжаленията си за съсипания й брак. Странно, че само преди няколко месеца, това й се струваше добра идея — някакво извратено забавление дори, — да се появи неочаквано на партито за рождения ден на Джеймс. Този път възнамеряваше да приключи възможно най-бързо. Само ако можеше да измисли как да го направи.

Вървеше през Кингс Крос към перона, когато мобилният й иззвъня. Полин, свекърва й. С Джеймс не бяха имали кураж да им съобщят за раздялата. Това щеше да ги съсипе. Стефани на два пъти спря Фин, когато споменаваше, че татко му щял да дойде да го види или за стаята му в мотела. Накрая каза на Полин, че е най-добре сега да я търси на мобилния, защото е прекалено заета. Не искаше да кара Фин да лъже.

Сега се зачуди дали да вдигне — не беше в настроение за приятно бъбрене колко щастливи били всички, а и винаги се страхуваше, че Полин ще усети, че лъже. Но се чувстваше зле. Знаеше, че Полин се тревожи за цената на обажданията по мобилния й, смяташе, че петминутен разговор ще й струва колкото да говори с някого в Америка два часа. Когато се включеше гласовата поща, щеше да се паникьоса дали да остави съобщение и колко ще струва то.

Стефани неохотно натисна бутона.

— Здравей, Полин. Аз ще те набера — каза както винаги.

— Добре скъпа — рече Полин, като че ли звучеше разстроена. Стефани не я попита направо — щеше първо да я набере.

— Какво има? — рече тя, когато Полин отговори.

— Нищо. Ако вие с Джеймс сте добре, значи всичко е наред.

Стефани се притесни.

— Защо да не сме добре? — Господи, наистина трябваше да им кажат. Това беше нелепо. Имаше известни подозрения, че Джеймс не иска да казват на родителите му, защото се надява всичко да отмине и те така и да не разберат. А това я притесняваше.

— Ами просто… получих едно обаждане. Трябваше да отида на фризьор тази сутрин… — Полин не умееше да съобщава нищо направо: трябваше да разкаже цялата история с всички подробности. Стефани едва се сдържа да не извика: „Просто ми кажи. Случило ли се е нещо?“

— … нали знаеш ходя в четвъртък. Тогава има петдесет процента намаление, ако отидеш преди десет, а те отварят в осем, което ми е удобно, защото аз ставам рано. О, и малко закъснях, тъй като срещнах Мери Артър по пътя. Помниш ли Мери? Тя намина един ден, когато с Джеймс бяхте тук. Една Коледа, струва ми се. Нисичка жена. Доста пълна.

Стефани извъртя очи. Погледна към големия часовник на перона. Все още имаше десет минути, преди влакът за Линкълн да потегли.

— Да, помня я — каза тя, с надеждата тонът й да подскаже, че иска да отклони разговора от Мери.

— Ами тя беше извела кучето си. Сладичко куче. Не знам каква порода е. Както и да е…

Стефани не можа да издържи повече.

— Е, и какво? След фризьорката?

— Ами работата е там, че се прибрах у дома чак след девет и половина. Бях се отбила у „Морисънс“, нали се сещаш… там става много оживено сутрин, хората минават на път за работа. — Полин изчака Стефани да се съгласи. Тя не го направи с надеждата, че свекърва й ще схване.

— И когато се прибрах у дома, имаше съобщение на телефонния секретар. Казах ли ти, че Джон беше отишъл до пощата?

— От кого? — попита Стефани, призляваше й. — От кого беше съобщението?

— Ами точно затова ти се обаждам, скъпа. От някаква ваша приятелка. Казваше, че иска да говори с някой от нас. И аз веднага си помислих, че се е случило нещо. Някакъв инцидент или нещо такова. Господи, имам нужда от бренди.

— А каза ли си името? — попита Стефани, макар да знаеше отговора.

— Кати, струва ми се. Но вие сте добре, нали? И двамата?

— Да, добре сме — отвърна Стефани. Трябваше да затваря. Трябваше да се свърже бързо с Кати.

— Е, питам се защо ни позвъни. Ти знаеш ли?

— Нямам представа. Виж, Полин, не си прави труда да й звъниш. Тя всъщност не ни е приятелка… ами просто позната и е малко откачена. Не е опасна, нищо такова — добави бързо, защото се притесни, че Полин ще има кошмари, — просто е малко глупава, не е съвсем наред с главата. — И когато го каза, си помисли, че вероятно е истина; може би Кати беше леко превъртяла.

— И ако ти се обади отново, не отговаряй. — Запита се дали да не й каже сега: „Всъщност с Джеймс се разделихме и Кати беше другата жена, но не искам да се тревожиш, защото сме добре“ — но нямаше как. Джеймс трябваше да съобщи всичко на майка си, а и тя не мислеше, че ще понесе болката и разочарованието в гласа на свекърва си.

— А как ще знам, че е тя? — попита притеснено Полин.

— Ами просто не говори с нея тогава. Кажи й, че си заета и ще й се обадиш по-късно. Междувременно аз ще се свържа с нея и ще я попитам какво иска. Вероятно ни е изгубила номерата и се опитва да се свърже с нас — каза тя във внезапен прилив на вдъхновение.

— Мога да й дам твоя номер. Или да й дам на Джеймс?

О, Господи!

— Просто се опитай да не говориш с нея, Полин. Тя има странно чувство за хумор — може да каже нещо, което ще те разстрои. Нали ти казвам — малко е откачена.

Нямаше начин Полин да не усети, че нещо не е наред. Дори да изглеждаше като сладка стара дама, тя никак не беше глупава. Но Стефани искаше само да я накара да не говори с Кати, после щеше да каже на Джеймс, че трябва да отиде при родителите си и да им съобщи новината.

— Добре, щом така искаш — отвърна предпазливо Полин.

Стефани хукна към влака. Нямаше представа дали трябва да ходи в Линкълн, но ако Кати никога не й вдигнеше телефона или не отговореше на съобщенията й, не й оставаше друг избор. Нямаше голяма надежда да й попречи да направи каквото е планирала, но трябваше поне да се опита. Нямаше друг начин: нуждаеше се от помощта на Джеймс. А ако го помолеше, това означаваше да му каже цялата истина.

— Знаеш ли какво — каза той ведро, когато вдигна телефона. — Намерих си работа. — Замълча победоносно, за да изчака реакцията й, но тя не можеше да се разсейва, а и почти не чу какво й казва.

— Джеймс, трябва да ти кажа нещо, но не мога в момента. Искам да се обадиш на майка си и да я задържиш на телефона възможно най-дълго. Най-добре около два часа и половина — каза тя, като почти се засмя, толкова беше нелепо. — Току-що ми каза, че някоя си Кати се опитва да говори с нея. Мисля, че ще й разкрие всичко.

— Господи! Но как… нали…

— Ще ти обясня по-късно. Ще се опитам да се обадя на Кати, за да я накарам да размисли.

— Да ти дам ли номера й?

— Всъщност вече го имам. О, и съм на път за там. За Лоуър Шипингам. Да говоря с нея.

Стефани го чу как заекна, при други обстоятелства щеше да е комично. Явно цялата тази информация му дойде в повече.

— Ще ти обясня всичко по-късно, обещавам. Важното сега е да не забъркваме Полин и Джон в тази каша. Нали? Просто я задръж възможно най-дълго на телефона и да се надяваме, че на Кати ще й омръзне да опитва да се свърже с нея. Само това можем да направим.

— Ще дойда там — каза Джеймс и Стефани усети облекчение. Всъщност не искаше да се оправя сама с това. — Ще ти се обадя по-късно — рече той и затвори.

Стефани седна в купето и започна да набира отново и отново номера на Кати, за да я накара да вдигне. Остави безброй съобщения, молеше я да не пада толкова ниско, че да нарани Полин и Джон. Беше заявила на Джеймс преди седмици, че не иска да казват на родителите му за Кати. Можеха да им кажат, че просто са се отчуждили, че са се разделили като приятели, за да запазят безупречния му образ на добрия син. Тя искаше Джон и Полин да не бъдат наранени. Тогава защо не им казаха? Така поне щяха вече да са свикнали с мисълта за раздялата. Вече щяха да приемат, че синът им ще се вижда с други жени. И цялата тази история сега нямаше да е така инфарктна.

51.

След около половин час Стефани спря за миг, за да си почине пулсиращият й палец, и телефонът почти веднага иззвъня. Един глас й каза, че има ново съобщение.

„Засега овладях положението — каза гласът на Джеймс. — Убедих ги да отидат при техни приятели за няколко часа. Обади ми се.“

Стефани си пое дълбоко дъх. Сега, когато бе малко вероятно Кати да се свърже с Полин и Джон, тя знаеше, че ще трябва да обясни всичко на Джеймс. Не мислеше, че ще й се ядоса — нямаше това право все пак, — просто не й беше приятно да му казва. Набра неохотно номера му.

— Аз съм на магистралата — извика той. — Не бива да се забъркваш, Стеф. Това си е моя каша. Аз ще я оправя.

Стефани затвори очи.

— Отчасти е и моя. Ще ти обясня, когато се видим.

Тя не обърна внимание на въпросите му. Щеше да е достатъчно трудно и без да спират на всеки няколко минути, защото влакът минава през тунел или човекът с напитките я пита дали ще иска пакетче фъстъци с кафето.

Разбраха се да се срещнат на гарата в Линкълн и да пътуват заедно за Лоуър Шипингам. Не беше кой знае какъв план, но не разполагаха с друго.

На Кати й омръзна да набира телефона на Полин и Джон. Като че ли постоянно беше зает. Е, и без това бе просто хрумване. Не че искаше да нарани родителите на Джеймс — поне не беше основната й цел и тя се опитваше да не мисли, че вероятно именно това ще постигне, — но искаше да накаже Джеймс за унижението с Оуен. Не се съмняваше, че ако Джеймс не бе постъпил така с нея, тя нямаше да се хвърли на първия свободен мъж — е, оказа се, че не е свободен — и да бъде отхвърлена така. В автобус. В шест и половина сутринта. Докато се преструва, че отива да плува.

Беше предположила, че Джеймс вече е казал на родителите си за края на брака си. Но бе абсолютно сигурна, че не им е признал причините за това. Не беше толкова смел. Тя възнамеряваше само да спомене на майка му, че е приятелка на сина й и се опитва да го открие, и толкова. После щеше да затвори и да остави тази бомба да тиктака. Набра номера отново. Този път даваше свободно, но пак се включи секретарят. Тя не остави съобщение. Нямаше смисъл. Щеше да опита по-късно. Дори и никога да не се свърже, помисли си с усмивка, родителите на Джеймс със сигурност щяха да му кажат, че е звъняла негова приятелка на име Кати и е оставила съобщение. Това щеше да го довърши. Питаше се дали Полин и Джон ще съберат две и две и ще си спомнят, че жената, която Джеймс им бе представил преди няколко седмици в Линкълн, се казва Кати. Това щеше да им даде храна за размисъл.

Замисли се отново за бизнес плана си. Банката се бе съгласила да й отпусне определена сума за начален капитал, стига тя да обяснеше как точно ще използва парите и кога ще може да ги върне. Но някак си не й се занимаваше с това. Не беше много въодушевена от перспективата да влезе в дълг и да работи прекалено усилено, за да се задържа над водата. Харесваше й начинът на работа досега: първо животът — работата после. Сега щеше да има отговорности, документи и споразумения и не беше сигурна, че това й харесва.

Осъзна, че ще е голямо напрежение. Важното бе да принуди Джеймс да й продаде клиниката за част от реалната цена. Това беше победата. Тя всъщност нямаше желание да става бизнес дама. Но договорите бяха подписани. Нямаше как да се откаже, без да изгуби депозита си, нещо, което определено не можеше да си позволи. Дори ирационално се ядоса на Джеймс, че я е поставил в положение, в което трябваше да жертва целия си живот заради работата.

Вдигна телефона и набра отново номера на Полин и Джон. Телефонен секретар.

Когато Джеймс пристигна да вземе Стефани от кафенето на линкълнската гара, тя вече пиеше третата си чаша кафе и сериозно си мислеше да хване влака обратно за Лондон. Това беше откачено. Какво щяха да правят? Да вържат Кати за някой стол, за да й попречат да се обади? Всъщност не беше толкова лоша идея. Тя определено не беше сигурна, че ако се появи при нея с Джеймс, ще постигне успех. Но имаше нещо ободряващо в мисълта, че скоро всичко ще се разкрие. Никога не бе разбирала католиците с обичта им към изповедите — може би защото никога нищо не й бе тежало на съвестта и не бе имала нужда да се изповяда, — но сега знаеше, че ще й подейства пречистващо, ако се освободи от това бреме.

Усети, че е прекалила с кофеина, опитваше се да не обръща внимание на погледите на нетърпеливите клиенти, които чакаха за маса, когато Джеймс влезе и се хвърли на стола срещу нея.

— Отдавна ли ме чакаш? — опита той, сякаш просто имаха среща на чаша чай.

— Няма значение. Трябва да измислим план.

Решиха да тръгнат за Лоуър Шипингам и да говорят в колата. Щом потеглиха, Стефани си пое дълбоко дъх и започна от самото начало: как е открила съобщението и се е свързала с Кати, как са се срещнали и са планирали да му съсипят живота. Джеймс слушаше в мълчание. Когато тя му каза, че Кати е виновна за проблемите му с данъчните и отдела по планиране, се насили да го погледне, за да види как го приема. Лицето му беше зачервено и тя знаеше, че е ядосан или засрамен от начина, по който се бе отнесъл със Сали, но няма да го признае.

— Съжалявам — каза тя накрая, когато приключи.

— Няма проблем. Заслужавам си го.

— Всъщност мисля, че наистина е така. Донякъде. Наистина си го заслужи, признавам. — Стори й се, че устните му се извиха леко. Реши да продължи в същия дух: — Особено онова с вечерята. Беше голям удар.

Той наистина се засмя.

— Ти ли го измисли?

— Съвместно. Но се почувствах по-добре, Джеймс. Какво да кажа?

— Не мога да повярвам, че толкова исках да впечатля онези хора.

— Аз не мога да повярвам много неща за теб — каза тя и веднага съжали. Нямаше нужда да изтъква всичките му недостатъци. Той явно вече добре ги съзнаваше. Затова се опита да разведри настроението. — Както и че си им сервирал буябес. Ти мразиш тази супа.

— Не намерих друго. В „Жоли Пуле“ наистина трябва да разширят асортимента.

Стефани се усмихна.

— Е, какво ще правим, когато стигнем там?

— В „Жоли Пуле“ ли?

— Много смешно.

Джеймс свали ръка от волана и избърса челото си.

— Надявах се, че ти имаш план. Просто не искам да въвличаме мама и татко в това.

— Аз също — отвърна Стефани.

— Не мога да повярвам, че тя наистина иска да ги нарани. Не мога да я позная.

— Ами… мисля, че тя прие доста тежко… постъпката ти… И като ти отмъщава, се чувства по-добре. Определено се е променила, не мога да отрека.

— Господи, какво ще правим?

Пътят беше толкова познат. Всяко кръстовище, всяко потенциално задръстване, всеки удобен заобиколен път бяха дълбоко отпечатани в съзнанието му, което беше добре, защото той изобщо не можеше да се концентрира. Дори не се замисли, когато предложи да отиде до Линкълн, за да се види със Стефани, но още щом потегли, съжали за решението си. Нямаше представа какво се случва между Стефани и Кати, макар че вече се беше досетил, че поддържат някаква връзка. Вероятно Стефани бе открила номера на Кати в телефона му и се беше свързала с нея, или Кати й се беше обадила: „Мисля, че живея със съпруга ти.“ Ако се съдеше по поведението й сега, това бе съвсем възможно. Може би Кати никога не е била така сладка и наивна, колкото изглеждаше. Тази мисъл някак го успокояваше.

Стефани изглеждаше бледа и притеснена, когато я видя да седи на масата в ъгъла на кафенето. И сърцето му прескочи няколко удара, сякаш да му напомни, че всъщност обича нея. Тя му се усмихна вяло, когато срещна погледа му, но бързо извърна очи, сякаш не знаеше какво да му каже. Той седна.

Трудно му беше да проумее напълно думите й, освен това се опитваше да шофира. Чувстваше се глупаво, ядосан и унизен едновременно, сякаш му се разкриваше някаква сложна шега, в която само той не е посветен. Когато тя стигна до данъчните, той едва не извика: „Но…“ и се спря. Стефани явно смяташе, че Кати е стигнала твърде далеч. А и какво право имаше да се оплаква? Но все пак се почувства ужасно заради Сали. Усети, че се изчервява при спомена какво й беше наговорил.

— Чувствам се ужасно заради Сали — каза Стефани, сякаш прочела мислите му. — Тя не биваше да пострада от всичко това.

— Ще се опитам да й обясня. Да се извиня — каза той и Стефани предложи да го придружи, което го успокои малко.

— Можеш да й кажеш, че си е въобразила всичко. Че е било сън, като в „Далас“ — каза тя и той се засмя. Стефани умееше да го разсмива дори в най-ужасните моменти.

Когато отвори вратата и видя бившето си гадже и бъдещата му бивша жена на прага, Кати вече бе забравила, че е звъняла на родителите му. Доста бързо й омръзна, щом осъзна, че едва ли някой ще отговори, и почти веднага се почувства зле, че изобщо им е оставила съобщение. Едно беше да нарани Джеймс, но да разстройва възрастните му родители беше малко прекалено. Все пак те изглеждаха много мили хора, много уязвими. Кога беше станала човек, който би искал да нарани двама седемдесет и пет годишни старци? Той я бе направил такава. Той беше виновен. Опита да си спомни какво точно бе казала в съобщението: просто, че е приятелка на Джеймс и Стефани и се опитва да се свърже с тях. Достатъчно той да получи инфаркт, ако му споменат за обаждането, но едва ли щяха да разберат от съобщението, че нещо не е наред. Нямаше нужда да прави нищо повече. Защото щеше да се превърне от справедлив отмъстител в нещо по-мрачно, а тя искаше да мисли, че дълбоко в нея все още се крие добър човек, който просто чака да се появи, когато тя напълно приключи с Джеймс.

— Здравей, Стефани — каза изненадана, когато отвори вратата. После забеляза кой стои до нея, крачка назад, сякаш се страхува от реакцията й, и добави: — Какво прави той тук?

52.

Стефани се помисли, че Кати не изглежда много добре. Изглеждаше остаряла, угрижена, вече не приличаше на принцеса от Дисни. Определено се сепна, когато видя Джеймс, и кой би могъл да я вини? Дори Стефани не разбираше какво правят тук заедно.

— Кати, дойдохме да те помолим да спреш. Осъзнавам, че сигурно изглежда малко странно. Повярвай ми, не само на теб ти се струва така. Но нещата стигнаха твърде далече. Не бива да замесваш родителите на Джеймс.

Кати погледна нервно към него.

— За какво говориш? — попита неубедително.

— Казах му всичко. Цял ден се опитвам да се свържа с теб. Ако ми беше отговорила, щях да ти обясня — след това щях да те накарам да ми обещаеш да оставиш на мира Полин и Джон, и толкова.

— Най-добре влезте — каза Кати и отстъпи към предната стая, точно когато Стенли осъзна кой стои на прага и се хвърли към Джеймс.

— Разбира се — чу се Стефани да казва. — Кучето.

Беше й трудно да си представи, че Джеймс е живял в тази миниатюрна женска къщичка. Беше уютна, шарена и спокойна, но Джеймс винаги беше харесвал черно-бялото, резките контрасти, мъжките линии и всичко, което изглежда като излязло от списание. А това не можеше да се постигне след раждането на Фин.

— О, пребоядисала си — каза той, когато влязоха.

Кати замълча. Стефани забеляза, че тя дори не поглежда към Джеймс. Разбира се, тя не го беше виждала след раздялата. Стефани, от друга страна, го виждаше много често.

Кати се засуети в кухнята, за да им направи кафе, без да ги пита дали искат. Джеймс седеше с наведена глава, явно му се щеше да е някъде другаде.

Стефани реши да поеме контрола и последва Кати в малката стаичка, като затвори вратата, за да останат насаме. Макар че Джеймс щеше да чуе всяка тяхна дума. „И какво от това — каза си. — Не изминах толкова път, за да се тревожа дали ще нараня чувствата му.“

— Съжалявам, че се появихме така изневиделица, Кати — каза тя. — Просто само това можех да сторя. Добре, искахме да му отмъстим…

— Ти искаше — каза Кати и Стефани с ужас осъзна, че Джеймс сигурно е наострил уши в другата стая.

— Да, исках. Знам, че идеята беше моя и ти не би и помислила за отмъщение. Не ти е в природата. Но всъщност аз успях да продължа, така че вероятно и ти имаш нужда да го направиш. Както и Джеймс, най-малкото заради Фин. Не е добре за едно малко дете да гледа как животът на баща му се разпада.

Кати остави чашата, която държеше.

— Ти беше права. Каза, че ще се почувствам по-добре, и наистина стана така. А това е добре, нали?

— Разбира се. Но наистина ли все още те кара да се чувстваш по-добре? Не е ли по-полезно за теб вече да се откажеш? — добави тя, като се опитваше да се свърже някак с ню ейдж възгледите на Кати. — Трябва да… се пречистиш. Трябва да мислиш за новия си бизнес. Ето че все пак от всичко това излезе нещо добро, нали?

— Бизнесът не ме интересува особено — каза сприхаво Кати. — Преди ми харесваше повече, само аз и клиентите ми, без да се занимавам с персонал, пенсионни планове и кого да назнача на рецепцията. Исках само той да ми я продаде на ниска цена. Исках да го накарам да ми се изплати някак.

— Тогава я продай на печалба. Можеш да бъдеш ароматерапевт и магнат в бизнеса с недвижими имоти.

Кати сви рамене.

— Всичко свърши, Кати. Сега Джеймс знае всичко. Моля те, не наранявай родителите му. Ти не си такъв човек. Точно това си помислих, когато те видях за първи път — колко си мила. Мисля, че затова ти повярвах, когато ми каза, че нямаш никаква вина. Затова те харесах, което, честно казано, беше странно, като се замисли човек.

— Никога не съм възнамерявала да им казвам нещо. Не съм се променила чак толкова.

— Тогава защо им се обади?

— За да го изплаша, предполагам.

— Е, постигна си целта. Сега какво?

— Какво имаш предвид? — попита отбранително Кати.

— Това ли беше, или планираш и нещо друго?

Кати я погледна безизразно.

— Не аз започнах, Стефани.

— Знам. Знам, че бях аз. Но сега те моля да спреш. Моля те. Кати, ти не си такава.

— Като бях добра, не стигнах далече, нали?

— Но това ме накара да те харесам въпреки всичко, което се случи — каза Стефани. — Заради добротата ти ти повярвах, когато каза, че си не по-малко наранена от мен. Добротата ти те прави такава, каквато си.

Кати въздъхна.

— Добре, ще спра. Заради теб обаче, не заради него. И заради Фин.

Стефани усети как огромно бреме пада от плещите й. Прегърна Кати.

— Значи се разбрахме? И сега ще опитаме да подредим живота си?

— Сигурно — отвърна Кати, като я прегърна. Стефани прие това за знак, че казва истината.

— Повече няма да ти се пречкаме — каза тя и тръгна към дневната. Колкото по-скоро се махнеха оттук, толкова по-скоро щеше да се прибере у дома и да забрави за тази глава от живота си.

Джеймс обаче имаше други намерения. Той стоеше до вратата с решително изражение. Още щом Стефани излезе, следвана от Кати, той заяви:

— Искам да кажа нещо.

О, Господи, помисли си Стефани.

— Всичко е наред, Джеймс. Хайде да си тръгваме.

— Не — отвърна той. — Не и преди да съм го казал.

Не беше възнамерявал да държи реч. Не смяташе да казва нищо, защото знаеше, че е по-вероятно Кати да послуша Стефани, отколкото него. Беше дошъл само за морална подкрепа, за баласт, в случай че Стефани се нуждаеше от него. През последните няколко месеца бе успял напълно да изхвърли Кати от ума си. Сякаш изобщо не беше съществувала. Тя беше просто засечка. Е, доста голяма засечка. Искаше му се да забрави за нея заради Стефани. Сега, когато се изправи пред реалността, разбра, че й дължи обяснение. Беше си паднал по нейната наивност, по сладката й доверчива натура и после беше разрушил всичко, което си мислеше, че обича. Той беше постъпил зле не само със Стефани, но и с Кати и ако искаше да стане по-добър човек, трябваше да го признае и да поеме отговорността за онова, което бе причинил и на двете жени.

— Кати — започна той, — искам да ти се извиня, да ти се извиня най-искрено за начина, по който се отнесох с теб. Беше непростимо. Бях слаб, глупав, безчестен и в общи линии — идиот. И копеле. И каквото друго ти хрумне…

Тя го гледаше безизразно, сякаш казваше: „Вече знам това.“

Стефани имаше вид на човек, който няма търпение да се махне оттук.

— Работата е там — продължи той, решен да довърши, — че направих ужасна грешка. Всъщност никога не съм спирал да обичам Стефани. Просто не го разбирах. — Той я погледна, сякаш очакваше тя да реагира някак, но Стефани се взираше в пода.

— Сигурно беше криза на средната възраст, не знам. Вероятно ти ще можеш да анализираш по-добре поведението ми… бива те в това — каза той, като се обърна към Кати, която сега го гледаше право в очите, сякаш го предизвикваше да я излъже отново. — Харесваше ми, че ме караш да се чувствам все още млад, привлекателен или не знам и аз какво. Жалко е, да. И после, преди да осъзная какво се случва, започнах да държа на теб. Всъщност те обичах. Наистина мислех, че е така… извинявай Стеф… — Погледна отново към Стефани.

— Е, просто исках да ти го кажа. Не исках да ви нараня, и двете. Бях глупак, който си въобразяваше, че може да получи всичко, а после осъзнах, че искам единствено да запазя брака си, жена си и сина си. Но вече беше твърде късно. Така че искам и двете да знаете, че съжалявам за всичко и не съм искал да те заблуждавам, Кати, но накрая осъзнах, че винаги съм обичал Стефани. И все още я обичам. И ще направя всичко по силите си, за да ме приеме отново.

Никой не каза нищо за миг и думите му увиснаха във въздуха. Накрая Кати се обърна към нея и попита:

— А ти ще го приемеш ли?

Когато Джеймс приключи речта си, Кати осъзна, че не изпитва нищо към него. Нито привличане, нито гняв, нито негодувание. Всичко си беше отишло и тя усещаше само една голяма, безсмислена празнина. Ако трябваше да бъде честна, почувства се по-добре.

— Нали няма да го приемеш обратно?

— Не! — възкликна възмутено Стефани, като най-сетне вдигна глава. — Разбира се, че не. — А после погледна косо Джеймс и добави: — Всъщност ще заживея с друг. Той ще се нанесе при мен. Съжалявам — каза тя, като погледна отново Джеймс. — Възнамерявах да ти кажа.

Той изглеждаше като ударен от камион.

— С Майкъл ли? — попита и Стефани кимна.

— Съжалявам — повтори тя, а Кати започна да се чуди дали не й се причува.

— Ама защо му се извиняваш? И кой е този Майкъл? — Започваше да й се дразни. Не само заради обратния завой, който бе направила по отношение на Джеймс, или заради това че му беше разкрила целия им план, без да говори първо с нея, но и сега разбираше, че Стефани е успяла да продължи и дори някакъв друг мъж я харесва толкова, че иска да заживее с нея. Това си беше завист, чисто и просто завист. Животът на Стефани се подреждаше, докато Кати само се унизи, като преследваше мъж, който не се интересуваше от нея. Старата Кати — истинската Кати — щеше да се радва за нея, щеше да е доволна, че за някого тази история свършва с щастлив край. Трябваше да се опита да върне старата Кати. Онази Кати, която можеше да бъде щастлива.

— Еха — насили се да каже и дори й се стори, че прозвуча искрено. — Наистина се радвам за теб. Това е чудесно.

Джеймс изсумтя като ранено животно и Кати видя, че новината го е опустошила. Наистина ли си е въобразявал, че има шанс да си върне Стефани? След всичко случило се? Тя усети, че го съжалява. Сега, когато се освободи от всички отрицателни чувства, старото й аз се завръщаше и вече можеше да го съжали така, както и не бе предполагала, че е способна. Несподелената любов бе ужасно страдание, особено когато си я имал и си я изгубил. Тя успя да му се усмихне съчувствено и той отговори с поглед, в който имаше толкова много облекчение, толкова благодарност, че тя веднага се почувства по-добре.

Стефани тръгна към вратата.

— Наистина трябва да се прибирам, преди Фин да се е върнал от училище.

— Аз ще те закарам — каза Джеймс. — Или ще те откарам до гарата, ако предпочиташ — добави притеснено.

Щом Стефани се съгласи, че няма смисъл да хваща влака, след като колата му беше пред къщата, той отиде до банята и ги остави сами.

— Каква каша, нали?

Кати, ободрена от мисълта, че отново става добър човек, се усмихна:

— Той се е променил. Май си е научил урока.

— Хей — възкликна Стефани и й се усмихна сърдечно. — Кати се завърна.

53.

И двамата не споменаха за изблика му по пътя на връщане. Стефани реши, че единственият начин да преживее това пътуване, е да усили радиото и да се престори на заспала. Не искаше да му казва, че няма никакъв шанс.

Бяха се отбили за малко до дома на Сали О’Конъл и Джеймс й се извини искрено и много разкаяно. Сали беше така добра да приеме извинението му.

— Можех да те съдя за неправомерно уволнение — каза тя, — но не съм способна да направя такова нещо.

— Защото си по-добър човек от мен — каза Джеймс. — Или поне от човека, който бях. Опитвам да се променя.

Към три часа стана ясно, че няма да се върнат, преди Каси да доведе Фин от училище, затова Стефани й се обади и я помоли да ги изчака. Слава богу, тя се съгласи. Стефани нямаше представа какво щеше да прави иначе. Наистина не беше обмислила всичко добре, преди да се качи на влака сутринта.

Когато стигнаха до къщата, тя беше изтощена, но Джеймс искаше да влезе да поздрави Фин и Стефани знаеше, че няма право да му отказва. Щом вечерята на Фин беше готова, й се стори глупаво да не предложи нещо на Джеймс и едва когато се настаниха на масата в кухнята, си спомни какво й бе казал тази сутрин:

— Ти не каза ли, че имаш нова работа? — попита тя. Сутринта й се струваше преди цяла вечност.

— Така е! — Изглеждаше много доволен от себе си, лицето му засия от ентусиазъм. Не го беше виждала такъв от месеци, може би дори години. — Само три дни в седмицата и заплащането не е кой знае какво, но е в приюта за животни „Кардю“ в Килбърн. Благотворително е и приемат местни хора, които не могат да си позволят цените на ветеринарните клиники. Грижат се и за бездомни животни. Вече няма да има кученца в дамски чанти или котки, на които трябва да махна ноктите, за да не раздират копринените възглавници. Ще работя истинска работа.

— Това е чудесно — каза тя. — Наистина се радвам за теб.

— Може ли да си взема куче? — попита ококорен Фин. — Някое, което никой не иска. Някое старо куче или пък трикрако.

Джеймс се засмя.

— Може би. Питай мама.

— Ма…

— Не — отряза го веднага Стефани. — Поне засега.

— Знаеш ли? — каза Джеймс. — Ако дойде някое с два крака, обещавам, че ще ти го взема.

— С един крак — обади се Стефани — и едно око. Тогава може.

Стефани трябваше да планира нещата. Майкъл щеше да се нанесе следващата седмица, а тя още не бе казала това на Фин, камо ли да разчисти място в гардероба и да изхвърли всичко смущаващо. Като крем против хемороиди или стягащи чорапогащи. Не го беше виждала от няколко дни, защото той снимаше някаква група за списание. Не му беше казала за пътуването до Линкълн с Джеймс и за срещата им с Кати. Имаше чувството, че няма да разбере. Наташа обаче щеше, ако все още си говореха, но Стефани усилено се опитваше да я избягва напоследък, а Наташа се примири и спря да й се обажда. Все още общуваха чрез съобщения и бележки, оставени в офиса. Стефани знаеше, че вината за тази ситуация е нейна и тя трябва да направи първата стъпка.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам — каза още щом Наташа вдигна телефона.

— Разбрах, че съжаляваш — каза Наташа и Стефани чу усмивката в гласа й.

— Не биваше да си го изкарвам на теб. Поисках ти съвет, но тъй като той не ми хареса, се ядосах. Беше глупаво. И нелоялно…

— И детинско.

— … и детинско, да, благодаря.

— И неблагодарно.

— Добре де, стига толкова. Опитвам се да бъда искрена. Работата е там, че аз прецаках всичко и съжалявам. Искам пак да си бъдем приятелки.

— Приемам, очевидно. Как е Майкъл?

— Добре. Мести се у нас следващата седмица.

— Чудесно — каза Наташа, като усилено се опитваше да прозвучи искрено.

— Нима? Аз вече не съм много сигурна.

— Е, не очаквай да ти дам съвет. Никога повече.

По-късно Стефани си мислеше, че щеше да е по-добре да изчака след вечерята, преди да каже новината на Майкъл. Така нямаше да седят двайсет мъчителни минути, да се опитват да преглъщат спагетите и да се чудят какво да си кажат.

Майкъл беше много спокоен и разумен, както и бе очаквала: той не си падаше по мелодрамите. Беше шокиран, без съмнение. Тъкмо й разказваше за някаква книга за Афганистан или Азербайджан, тя не можеше да си спомни, защото не успя да се концентрира, толкова беше погълната от усилието да измисли как да насочи разговора към връзката им. Накрая вече не можеше да чака и още щом той замълча, за да си поеме дъх, тя се чу да казва:

— Трябва да поговорим за нещо.

Той веднага разбра, че има проблем, естествено. Всички знаят, че такова изречение никога не е прелюдия към добри новини. Остави вилицата си, избърса си устата и зачака падането на секирата.

Стефани бе премисляла безброй пъти какво трябва да каже. Опита се да го изрече на глас пред Наташа, но тя не искаше да го приеме сериозно и все се преструваше на Майкъл, който изпада в истерия, хваща се за гърдите и крещи: „Защо? Защо?“ И накрая Стефани се отказа.

— Е, ако всичко се обърка, ти ще си виновна. Надявам се да си доволна.

Сега беше забравила намислените реплики и се сещаше само за глупости от рода: „Не е заради теб, аз съм виновна“ и „Трябва да си останем приятели“, които имаше благоразумието да не изрича. Затова се спря на откровения и малко рязък подход.

— Мисля, че трябва да спрем да се виждаме. — После се облегна и зачака отговора му.

— Добре — каза той тихо. — Има ли причина?

— Ами мисля, че прибързах. — Да, помнеше, че този курс смяташе да държи — да говори истината, но да не споменава факта, че връзката им едва ли ще издържи поради неговата липса на чувство за хумор. — Трябваше да се справя първо с отношенията си с Джеймс, преди да се обвържа с друг. Но просто те срещнах и ти беше толкова мил, а аз бях така поласкана… преди да се усетя, нещата станаха сериозни и аз… ами… Съжалявам.

Очакваше той да я обвини, че го е заблуждавала, че си е играла с чувствата му, че го е използвала, но той, разбира се, нали си беше Майкъл, само кимна тъжно и каза:

— Е, щом така си решила, трябва да го приема. Ще ми се да размислиш обаче.

— Ако те бях срещнала след няколко месеца… — каза тя, неспособна да спре клишето, което напираше от устата й — … нещата щяха да са други. Но сега трябва да остана малко сама, да се съвзема. Да реша какво наистина искам.

— Няма ли да се върнеш при Джеймс?

— Не! Защо всички ме питат това?

Майкъл лапна една хапка, явно се чудеше какво да каже. Макар че така определено беше по-лесно за нея, й се прииска той поне веднъж да се ядоса, дори да се разплаче. Беше така лишен от страст, помисли си сега, беше така изпълнен с любезност. Това може да те подлуди след години. Да, тя постъпваше правилно.

— Е, очевидно съм разстроен — каза той, макар че никак не му личеше. — Мислех си… Е, мислех си, че това между нас е специално. Но уважавам честността си. Може би след няколко месеца, ако пожелаеш, можем да опитаме отново. Но бих искал поне да бъдем приятели.

Стефани си помисли за джазовите нощи и откриванията на галерии, за арт филмите и се насили да каже:

— Да, надявам се, че ще бъдем.

Изядоха спагетите и салатата, като водиха скован, но цивилизован разговор. После тя се прозя и му каза, че не иска десерт — изтощена е, а на сутринта трябва да става рано. На улицата се прегърнаха и се целунаха по бузите, а Майкъл каза:

— Ще чакам ти да се обадиш. Не искам да те притискам.

— Добре, скъпи — рече тя, но знаеше, че вероятно няма да го направи. Никак не я биваше да остава приятелка с бившите си.

У дома Джеймс гледаше телевизия в дневната. Стана, когато я чу да влиза.

— Не казах на таксито да изчака — рече тя. — Реших, че можем да пийнем по нещо.

Джеймс седна отново.

— Добре.

Тя изглеждаше на ръба на сълзите.

— Добре ли си? — попита той плахо.

Тя седна на дивана.

— Скъсах с Майкъл.

Сърцето му пропусна удар, но той се опита да не показва радостта си от тази новина.

— Съжалявам. Той изглеждаше приятен тип. — О, да, вече беше лесно да го каже.

— Недей. Аз го реших.

И сърцето му подскочи отново, заплашваше да излети от гърдите му. Спокойно, каза си. Спокойно.

— Ясно.

Стефани го погледна, когато той й подаде чаша вино.

— Не си въобразявай нищо. Това не означава… нали се сещаш. Просто искам да остана сама.

Сърцето му заби рязко спирачки. Добре, значи романтичният щастлив край на тази история, който си фантазираше, още не беше настъпил.

— Разбира се — успя да отвърне много спокойно и зряло. — Е, разкажи ми. Той разплака ли се?

Стефани се усмихна.

— Не!

— А заплаши ли да се хвърли от висока сграда, ако не размислиш?

Тя се засмя.

— Не!

— Е, като че ли не му пука особено. Явно и без това си му омръзнала вече. — Добре де, последното изречение беше малко рисковано. Тя или щеше да се обиди, или да го сметне за ужасно смешно.

Тя се засмя и го замери с възглавница.

— Всъщност той си мисли, че ще се върна при теб, което означава, че явно не е наред с главата.

Джеймс се усмихна. Само това искаше, да си върне лекотата в отношенията с нея и шанс да й докаже, че може да бъде свестен съпруг. И вероятно някой ден щеше да я спечели отново. Засега можеше единствено да я разсмива.

Стефани му помаха, когато таксито потегли, после затвори вратата. За първи път от десет години се чувстваше съвсем сама. Е, не съвсем — с Фин. Нямаше съпруг, нямаше Майкъл. Беше хубаво. Не бързаше да се впуска в друга връзка. Щеше да изчака първо да се съвземе, да се увери какво точно иска. С Джеймс трябваше да минат през още едно изпитание: да кажат на Полин и Джон, че с брака им е свършено. Но тя вече не бързаше да прави това. Просто щеше да изчака и да види какво ще се случи.

Бележки

[1] Група писатели, критици и актьори в Ню Йорк, които се събирали на обяд в хотел „Алгонкин“ от 1919 г. до 1929 г. — Б.пр. ↑

[2] Сериен убиец от Глостър, заловен през 90-те години на XX век. — Б.пр. ↑

Край

Джейн Фалън Пази си гърба!

Метаданни

Данни

Пази си гърба!

Информация

История

Сваляне / Връзки

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.

17.

18.

19.

20.

21.

22.

23.

24.

25.

26.

27.

28.

29.

30.

31.

32.

33.

34.

35.

36.

37.

38.

39.

40.

41.

42.

43.

44.

45.

46.

47.

48.

49.

50.

51.

52.

53.

Джейн Фалън
Пази си гърба!