Луиз Пени
Красива мистерия (3)

Пролог

В началото на деветнадесети век Католическата църква осъзнала, че има проблем. Може би — нека признаем — не само един. Но проблемът, който в този момент поглъщал вниманието й, бил свързан с „Часослова“ — молитвата на часовете. Осем богослужения в ежедневието на католическата общност, на които се пеели псалми. Литургически песнопения. Грегориански хорали. Прости едногласни песни, изпълнявани от скромни монаси.

Нека го кажем без заобикалки: Католическата църква изгубила „Часослова“.

Различните служби в рамките на религиозния ден все още се изпълнявали. Така наречените грегориански псалми продължавали да се пеят в някои манастири, но дори Рим признал, че те вече прекалено много се разминават с оригиналите и са смятани за нечестиви, даже варварски. Поне в сравнение с изящните и нежни песнопения отпреди векове.

Но един човек намерил решение.

През 1833 година младият монах отец Проспер^[1] възродил абатството Сен Пиер в Солем, Франция, и приел за своя лична мисия да възкреси и оригиналните грегориански песнопения.

Това обаче създало друг проблем. Оказало се, след дълго разследване от страна на абата, че никой не знае как звучат оригиналните псалми. Нямало писмени сведения за най-ранните песнопения. Те били толкова стари, на повече от хилядолетие, че предшествали нотираната музика. Учели се наизуст, предавали се устно, след години учене, от монах на монах. Звучали леко и непринудено, но точно в простотата им се криела тяхната мощ. Първите псалми били успокояващи, съзерцателни, магнетични.

Древните песнопения оказвали такова дълбоко въздействие върху онези, които ги пеели и слушали, че се прочули като „красивата мистерия“. Монасите вярвали, че пеят Божието слово с кроткия, утешителен и хипнотичен Божи глас.

Отец Проспер бил наясно, че някъде през девети век, хиляда години по-рано, един негов събрат монах също седял и съзерцавал мистерията на псалмите. Според църковните предания този анонимен монах бил навестен от божествена идея. Щял да направи писмен архив на псалмите. За да бъдат запазени. Твърде много от слабоумните му послушници допускали прекалено много грешки, докато се опитвали да научат църковното пеене. Ако словата и музиката наистина били божествени, както той вярвал с цялото си сърце, значи трябвало да бъдат съхранени на по-безопасно място от тези несъвършени човешки глави.

Отец Проспер, в собствената си каменна килия, в собственото си абатство, виждал как този монах седи по същия начин, в килия, която е точно като неговата. Абатът си представял как монахът придърпва към себе си парче тънък пергамент от агнешка кожа, а сетне топва подостреното си перо в мастило. Пише думите, текста — на латински, разбира се. Псалмите. А щом приключва, се връща към началото. Към първата дума.

Перото му увисва над нея.

Ами сега?

Как се документира музика? Как изобщо да съобщи нещо толкова възвишено? Опитва се да напише инструкции, но се получава твърде тромаво. Думите сами по себе си никога не биха могли да изразят как тази музика се издига над нормалното човешко състояние и възнася човека до божественото.

Монахът изпада в затруднение. Занимава се с монашеските си дела ден след ден, седмици наред. Присъединява се към останалите за молитва и работа. И пак молитва. Припява псалмите. Поучава младите послушници, които лесно се разсейват.

И един ден забелязва, че се вторачват в ръката му, докато той направлява техните гласове. Нагоре, надолу. По-бързо, по-бавно. Тихо, тихо. Знаят думите наизуст, но за самата музика зависят от сигналите на ръката му.

Същата нощ, след вечернята, този незнаен монах сяда до скъпоценния пламък на свещта и втренчва поглед в псалмите, старателно записани върху пергамента. После потапя перото си в мастилото и изрисува първата музикална нота.

Прилича на вълничка върху дума. Една-единствена къса и крива чертичка. После още една. И още една. Рисува ръката си. Стилизирана. Дава знак на невидим монах да извиси гласа си. Още по-високо. После да задържи. И пак нагоре, още по-високо. Да задържи там само за миг, сетне да се спусне стремглаво надолу и да се понесе в шеметен музикален полет.

Тананика, докато пише. Простичките команди на ръката му се изкачват и спускат по страницата, а думите оживяват и политат. Стават по-леки от въздуха. Преливат от радост. Чува как гласовете на неродени още монаси се присъединяват към него. Пеят съвсем същите хорали, които му дават усещане за свобода и възнасят сърцето му към Рая.

В опита си да улови красивата мистерия този монах изобретява писаната музика. Изобразените от него знаци, които все още не са ноти, добиват известност като „невми“.

През вековете този простичък псалм се развил до сложно песнопение. Добавяли се инструменти, добавяли се съзвучия, което довело до акорди, петолиния и накрая до музикални ноти. До-ре-ми. Родила се модерната музика. „Бийтълс“, Моцарт, рап, диско, „Ани, вземи си пушката“^[2], Лейди Гага. Всичко това поникнало от едно и също древно семенце. Създадено от монах, който рисувал ръката си. Тананикал си, дирижирал, композирал Божествената мелодия.

Грегорианският хорал бил бащата на западната музика. Но накрая бил заличен от неблагодарните си деца. Погребан. Изгубен и забравен.

Поне до началото на XIX век, когато отец Проспер, отвратен от онова, което приемал за вулгарност от страна на Църквата, и от загубата на простото и чистото, решил, че е време да възроди оригиналните грегориански песнопения. Да открие гласа на Бог.

Монасите му се разпръснали из Европа. Започнали да претърсват манастири, библиотеки и колекции. С една-едничка цел. Да открият онзи оригинален древен ръкопис.

Монасите се завърнали с много съкровища, изгубени в далечни библиотеки и колекции. Накрая отец Проспер решил, че една от книгите с грегориански песнопения, написани с избледнели невми, е оригиналът. Първите — и може би единствени — писмени сведения за начина, по който би трябвало да е звучал грегорианският псалм. Намирал се върху почти хилядолетен къс агнешка кожа.

Рим оспорил това. Папата, който бил провел собствено издирване, открил друго писмено сведение. Той настоявал, че неговият оръфан пергамент е запечатал как точно трябва да се изпълнява Божествената литургия.

И както често се случва при спор между Божии люде, избухнала война. Залпове от песнопения хвърчали между Солемския бенедиктински манастир и Ватикана. Всяка страна настоявала, че нейните са по-близо до оригинала и следователно по-близо до божественото. Учени, музиколози, известни композитори и скромни монаси изказвали мнения по въпроса. Вземали страна в разгарящия се конфликт, който вече бил по-скоро борба за власт и влияние, отколкото спор за прости гласове, възпяващи Божието величие.

Кой бил открил оригиналното грегорианско песнопение? Как трябвало да се пее Божествената литургия? Кой притежавал гласа на Бог?

Кой бил прав?

Накрая, години по-късно, между учените се наложило дискретно единодушие. А после, още по-дискретно, било потулено.

Никой не бил прав. Докато монасите от Солем почти със сигурност се намирали далеч по-близо до истината в сравнение с Рим, се оказало, че дори те не са я достигнали. Откритието им било историческо, безценно, но незавършено.

Защото нещо липсвало.

Псалмите имали думи и невми, които указвали кога монашеските гласове трябва да се извисят и кога да се снишат. Кога една нота е по-висока и кога по-ниска.

Не притежавали обаче начална точка. По-високо, но спрямо какво? По-гръмко, но от кое? Все едно да намериш подробна карта за скрито съкровище с X върху мястото, където да завършиш, но без указание откъде да започнеш.

В началото…

Бенедиктинското абатство в Солем бързо се утвърдило като новия дом на старите песнопения. Накрая Ватиканът отстъпил и в рамките на няколко десетилетия Божествената литургия възвърнала предишния си статут. Възкресените грегориански псалми се разпространили из манастирите по цял свят. Простата музика предлагала истинска утеха. Тиха църковна песен в свят, който ставал все по-шумен.

И така, абатът от Солем кротко се преселил в отвъдното, уверен в две неща. Че е постигнал нещо важно, плодотворно и смислено. Възродил е една красива и проста традиция. Възстановил е изопачените псалми в чистия им вид и е спечелил войната с натруфения Рим.

Но освен това знаел, дълбоко в сърцето си, че макар да е спечелил, не е постигнал целта си. Грегорианските песнопения, които сега всички приемали за оригинални, били близо, да. Почти божествени. Но не съвсем.

Защото нямали начална точка.

Отец Проспер — самият той надарен музикант — отказвал да повярва, че монахът, който шифровал първите песнопения, не би съобщил на бъдещите поколения откъде да започнат. Те можели да се досетят. И го направили. Но не било същото като да знаят със сигурност.

Абатът страстно защитавал убеждението си, че псалтирът, който неговите монаси открили, бил оригиналният „Часослов“. Ала сега, на смъртното си ложе, се осмелил да се съмнява. Представил си онзи друг монах, облечен досущ като него, наведен над пламъка на свещта.

Представил си как монахът завършва първия псалм, създава първите невми. И после какво? Отец Проспер, докато потъвал в несвяст и отново идвал на себе си, докато се лутал между този свят и отвъдното, разбрал какво би направил онзи монах. Безименният монах би направил същото, което би сторил и той.

Отец Проспер видял — по-ясно, отколкото виждал братята си да шепнат молитви край смъртния му одър, — онзи отдавна мъртъв монах, приведен над писалището си. Видял как се връща обратно към началото. Към първата дума. И слага още един знак.

В самия край на живота си отец Проспер разбрал, че има начало. Но се падало на друг да го намери. Да разкрие красивата мистерия.