Луиз Пени
Красива мистерия (13)

Глава десета

Привечер Бовоар се зае да организира временен щаб в кабинета на приора, а главен инспектор Гамаш прочете записките от разпитите на монасите и зададе допълнителни въпроси на някои от тях.

Започваше да се оформя картина. Не можеше да се каже доколко е точна, но беше ясна и изненадващо съвместима с разказите на всички.

След бдението в пет сутринта монасите бяха закусили и се бяха приготвили за деня. Имаше още едно богослужение в седем и половина — утринната молитва. Тя приключваше в осем и петнайсет. После започваше работният им ден.

Работата включваше куп неща, но всеки вършеше общо взето едно и също.

Работеха или в градината, или при животните. Почистваха манастира, поддържаха архивите, поправяха разни неща. Готвеха.

Всеки монах, както се оказа, бе доста добър в своята област — готвач или градинар, инженер или историк.

И всички, без изключение, бяха забележителни музиканти.

— Как става това, Жан Ги? — попита Гамаш и вдигна поглед от записките си. — Как е възможно всички да са забележителни музиканти?

— Мен ли питате? — гласът на Бовоар идваше изпод бюрото, където младият инспектор се опитваше да свърже лаптопа. — Сляп късмет?

— Сляп късмет ще е, ако накараш това нещо да проработи — каза началникът му. — Мисля, че тук действа и друга сила.

— Надявам се нямате предвид божествена.

— Не съвсем, макар че не бих изключил и тази възможност. Не, според мен са ги избирали след прослушване.

Бовоар надникна изпод бюрото. Тъмната му коса стърчеше във всички посоки.

— Както избират хокейните играчи?

— Както беше избран ти. Открих те да охраняваш онзи сейф за веществени доказателства в Surete, помниш ли?

Бовоар никога нямаше да забрави. Натирен в сутерена, защото никой не искаше да работи с него. Не защото не го биваше в работата, а защото беше задник. Макар че Бовоар предпочиташе да вярва, че просто му завиждаха.

Назначиха го да охранява сейфа с веществени доказателства, тъй като бил способен да работи само с неща, които не са живи.

Искаха да го принудят да напусне. Надяваха се да напусне. И той, честно казано, тъкмо смяташе да напусне, когато главен инспектор Гамаш го навести във връзка с разследване на убийство. Търсеше веществено доказателство в сейфа. А откри агент Жан Ги Бовоар.

И го покани да се включи в разследването.

Бовоар никога нямаше да забрави този момент. Когато погледна в онези очи с хаплив коментар на върха на езика. До гуша му беше дошло да го будалкат, разиграват, обиждат, унижават. Не смееше и да се надява, че това не е поредният номер. Поредната жестокост. Поредният опит да риташ мъртвец. Защото Бовоар чувстваше как бавно умира в онзи сутерен. Винаги бе искал да е полицай в Surete. И всеки ден ставаше все по-невъзможно.

Ала сега този едър мъж с кротки маниери му бе предложил да го отведе.

Да го спаси. Макар че не се познаваха.

И агент Бовоар, който се бе заклел никога повече да не гласува доверие никому, се довери на Арман Гамаш. Преди петнайсет години.

Дали тези монаси също бяха избрани? Открити? Спасени дори? И доведени тук?

— Е — каза Бовоар, измъкна се изпод бюрото и си изтупа панталоните, — мислите ли, че някой е подмамил тези монаси в манастира?

Гамаш се усмихна и погледна към Бовоар над ръба на очилата си за четене.

— Имаш дарбата да накараш всичко да звучи подозрително, дори зловещо.

— Merci. — Бовоар се стовари тежко върху един от твърдите дървени столове.

— Работи ли? — Гамаш кимна към лаптопа.

Бовоар натисна няколко клавиша.

— Лаптопът работи, но не можем да се свържем с интернет. — Бовоар продължи да удря клавиша за свързване, сякаш това щеше да помогне.

— Пробвай с молитва — предложи началникът му.

— Ако ще се моля за нещо, то ще е храна. — Бовоар се отказа от опитите да се свърже. — Кога е вечерята, как смятате?

После се сети за нещо и извади от джоба си малък пакет, увит в хартия за печене. Сложи го върху бюрото помежду им и го отвори.

— Какво е това? — попита главният инспектор и се наведе да погледне.

— Опитайте ги.

Гамаш си взе един шоколадов бонбон и го задържа между огромните си пръсти. На фона им изглеждаше микроскопичен. После го изяде. А Бовоар посрещна с усмивка изумлението и насладата, изписани върху лицето на Гамаш.

— Боровинка?

Бовоар кимна.

— Дива боровинка, от онези дребните. Покрита с шоколад. Тук ги правят в огромни количества. Имат си chocolaterie, случайно я открих, докато търсех монасите. По-добрата находка.

Гамаш се засмя и двамата хапнаха по няколко шоколадови топчета. Трябваше да признае, че това без съмнение бяха най-добрите шоколадови бонбони, които досега беше вкусвал, а той имаше опит.

— Жан Ги, каква е вероятността от две дузини монаси всички до един да са добри певци?

— Доста малка.

— И не просто добри певци, а великолепни. И гласовете им да си пасват, да звучат добре заедно.

— Може да са били обучени — предположи Бовоар. — Не е ли това работа на капелмайстора? Който вече не е между живите.

— Но той трябва да е имал нещо, с което да работи. Не съм музикален експерт, но дори аз знам, че добрият хор не е просто сбор от добри гласове. Трябва да са правилните гласове, да се допълват. Да звучат хармонично. Аз мисля, че тези монаси са тук с умисъл. Мисля, че са грижливо подбрани да пеят псалмите.

— Може да са специално отгледани за целта — сниши глас Бовоар с престорена лудост в погледа. — Може това да е някакъв ватикански заговор. Промиване на мозъци чрез музика. За да подмамят обратно хората към Църквата. Да създадат армия от зомбита.

— Божичко, човече, как се сети? Великолепна идея, толкова е очевидно. — Гамаш погледна Бовоар с възхищение.

Бовоар се засмя.

— Значи смятате, че монасите са специално подбрани?

— Смятам, че съществува подобна възможност. — Началникът стана от стола си. — Пробвай отново с техниката. Би било хубаво да имаме връзка с външния свят. Аз отивам да поговоря с монаха portier.

— Защо точно с него? — попита Бовоар, когато Гамаш се запъти към вратата.

— Той е най-младият тук, вероятно е дошъл последен.

— А убийствата се случват, когато нещо се промени — каза Бовоар. — Нещо е провокирало убийството на брат Матю.

— И почти със сигурност се е трупало известно време, на повечето убийства им отнема години да се случат. Но накрая нещо или някой наклонява везните.

Ето какво правеха Гамаш и екипът му. Търсеха като под лупа тази — обикновено съвсем дребна — случка. Дума. Поглед. Обида. Онази последна рана, която събуждаше звяра. Нещото, което превръщаше човека в убиец. А когато ставаше дума за монах, със сигурност отнемаше по-дълго, докато се превърне в убиец.

— И коя е последната промяна? — попита Гамаш. — Може би пристигането на брат Люк. Може би това по някакъв начин е нарушило равновесието в манастира, смутило е хармонията.

Началникът затвори вратата след себе си, а Бовоар отново се залови за работа. Докато се опитваше да открие какъв е проблемът с връзката, мислите му се върнаха към сейфа с веществените доказателства. Неговият ад. Но в същото време мислеше и за вратата с надпис Porterie.

И за младия мъж, низвергнат зад нея.

Мразеха ли го? Вероятно да, щом го бяха натирили там. Всяка друга работа имаше смисъл за манастира. С изключение на неговата. Защо в крайна сметка бе нужен портиер за врата, която никога не се отваряше?

* * *

Гамаш крачеше по коридорите и по пътя си срещаше монаси. Започваше да ги разпознава, макар че все още не можеше да свърже всички лица с имена.

Брат Алфонс? Брат Фелисиен?

Лицата на монасите почти винаги бяха в покой, а ръцете им бяха скрити под дългите ръкави в типична за тях маниерност. Когато се разминаваше с тях, те винаги го поглеждаха и кимваха. Някои се осмеляваха да се усмихнат леко.

От разстояние всички изглеждаха спокойни. Сдържани.

Но отблизо, точно когато се разминаваха, в очите на всички, без изключение, Гамаш виждаше тревога. Отчаяна молба.

Да си тръгне? Да остане? Да помогне? Или да ги остави на мира?

Когато пристигна, не толкова отдавна, абатството изглеждаше спокойно. Идилично. Изненадващо красиво. С непристъпни каменни стени, но не студени, а успокояващи. Несъвършените стъкла пречупваха дневната светлина в червено, лилаво и жълто. Отделни цветове, които се сливаха в зашеметяваща пъстрота.

Като абатството. Създадено от отделни личности. Всеки от тях сам по себе си бе несъмнено забележителен. Но заедно бяха блестящи.

С изключение на един. Сянката. Необходима може би, за да докаже светлината.

Докато крачеше през Светия храм, Гамаш приближи още един монах.

Брат Тимоте? Брат Гийом?

На разминаване си кимнаха и Гамаш отново долови нещо в погледа на този анонимен монах.

Може би всеки от тях имаше лична молба, различна от останалите, в зависимост от това кой е и какъв е по природа.

Този мъж — брат Жоел? — очевидно искаше Гамаш да се махне. Не защото монахът се страхуваше, а защото Гамаш се бе превърнал в ходеща рекламна табела, която разгласяваше убийството на приора. И на техния провал като общност.

От тях се очакваше да правят само едно нещо. Да служат на Бог. Но вместо това абатството бе залитнало в противоположната посока. А Гамаш бе удивителният знак в изречението, което заковаваше тази истина.

Началникът зави наляво и тръгна по дългия коридор към затворената врата. Започваше да опознава манастира и да се чувства удобно.

Сградата имаше форма на кръст със Светия храм по средата и разклонения в четирите посоки.

Навън вече бе тъмно. В сумрачните коридори Гамаш имаше усещането, че е полунощ. Но когато погледна часовника си, видя, че още няма шест и половина.

Вратата с надпис porterie беше затворена. Гамаш почука.

И зачака.

Отвътре се чу шумолене. Като обръщане на страница. После отново тишина.

— Знам, че сте вътре, брат Люк — сниши глас Гамаш, опитвайки се да не звучи като Големия лош вълк. Отново се чу шумолене на хартия, после вратата се отвори.

Брат Люк изглеждаше съвсем млад, навярно едва около двайсет.

— Oui? — попита монахът.

Гамаш осъзна, че за пръв път чува това момче да се обръща лично към него. Дори една кратка дума бе достатъчна да разкрие, че брат Люк притежава звучен и плътен глас. Великолепен тенор, почти сигурно. Младежът бе висок и тънък като тръстика, за разлика от гласа си.

— Може ли да поговорим? — попита Гамаш. Собственият му глас бе по-дълбок от този на момчето.

Кафявите очи на брат Люк се стрелнаха над рамото на Гамаш.

— Смятам, че сме сами — каза детективът.

— Oui — повтори той и скръсти ръце пред себе си.

Това бе пародия на хладнокръвието на другите монаси. Тук спокойствие нямаше. Този млад мъж, изглежда, се разкъсваше между страха от Гамаш и облекчението, че го вижда. Искаше той едновременно да си тръгне и да остане.

— Вече ме разпитаха, мосю.

Гласът му, дори в проста реч, звучеше красиво. Колко жалко, че го криеше в обет за мълчание.

— Знам — отвърна Гамаш. — Прочетох доклада. Били сте тук, когато са открили брат Матю.

Люк кимна.

— Пеете ли? — попита главният инспектор.

Във всяка друга обстановка това би бил крайно нелеп първи въпрос. Но не и тук.

— Всички пеем.

— Откога сте в Saint-Gilbert-Entre-les-Loups?

— От десет месеца — отвърна брат Люк след кратко колебание и Гамаш усети, че този млад мъж може да му каже дните, часовете и точните минути от момента, в който бе прекрачил прага на тази тежка врата.

— Защо дойдохте тук?

— Музиката.

Гамаш не можеше да прецени дали брат Люк умишлено се държи неотзивчиво, като му дава кратки отговори, или обетът за мълчание му идва естествено, за разлика от думите.

— Чудя се дали не бихте могли да сте малко по-изчерпателен в отговорите си, mon frere.

Брат Люк изглеждаше раздразнен.

„Млад мъж се опитва да скрие своята сприхавост под монашеската роба — помисли си Гамаш. — Може да скрие толкова много в мълчанието. Или поне да се опита.“ Гамаш знаеше, че повечето емоции рано или късно намират начин да излязат наяве, особено гневът.

— Чух записа — каза Люк. — Псалмите. Тогава бях послушник в друг манастир, на юг, до границата. И те пеят псалми, но тези бяха различни.

— Как?

— Трудно е да се каже кое е различно. — Лицето на брат Люк промени изражението си веднага щом заговори за музиката. Престореното му спокойствие стана съвсем искрено. — Още щом чух монасите от „Сен Жилбер“, разбрах, че не съм чувал нищо подобно през живота си. — Люк дори се усмихна. — Може би трябва да кажа, че съм дошъл тук, за да бъда по-близо до Бог, но аз смятам, че мога да открия Бог във всяко абатство. Псалмите обаче не мога да открия къде да е, а само тук.

— Смъртта на брат Матю сигурно е голяма загуба.

Момчето отвори уста, после я затвори. Брадичката му потрепери, но той успя да овладее емоциите си.

— Представа нямате.

Гамаш предположи, че вероятно бе точно така.

— Приорът ли бе една от причините да дойдете?

Брат Люк кимна.

— Ще останете ли? — попита Гамаш.

Брат Люк сведе очи към ръцете си и започна да мачка робата си.

— Не знам къде другаде бих могъл да ида.

— Това ли е вашият дом сега?

— Псалмите са моят дом. А те по случайност са тук.

— Толкова много ли значи музиката за вас?

Брат Люк наклони глава на една страна и се загледа в главния инспектор.

— Някога били ли сте влюбен?

— Бил съм — отвърна Гамаш. — И все още съм.

— Значи разбирате. Когато чух този първи запис, аз се влюбих. Един от монасите в стария ми манастир имаше запис. Това се случи преди няколко години, когато го издадоха за първи път. Монахът дойде в килията ми и ми го пусна. Двамата пеехме в хора на абатството и той искаше да разбере какво мисля.

— И какво мислехте?

— Нищо. За пръв път през живота си нямах никакви мисли. Само усещания. Слушах записа отново и отново, непрекъснато, през цялото си свободно време.

— Какво ви даде?

— Какво ви дава влюбването? Възможно ли е изобщо да бъде обяснено? Запълни празноти, за чието съществуване дори не бях подозирал. Излекува самота, за която нямах представа. Даде ми радост. И свобода. Мисля, че това беше най-удивителната част. Внезапно се почувствах едновременно прегърнат и освободен.

— Това екстаз ли е? — попита Гамаш, след като обмисли последните думи на монаха. — Или духовно преживяване?

Брат Люк отново се вгледа в главния инспектор.

— Не беше поредното духовно преживяване. Имал съм такива. Всички ги имаме, иначе нямаше да сме монаси. Беше Духовното преживяване, с главна буква. Напълно отделно от религията. От Църквата.

— Какво имате предвид?

— Срещнах Бог.

Гамаш замълча, за да го осмисли.

— В музиката? — попита.

Брат Люк кимна. Онемял.

* * *

Жан Ги се взираше в скрийнсейвъра на лаптопа. После местеше поглед към портативната сателитна чиния, която носеха със себе си на отдалечени места.

Понякога работеше. Понякога не.

Защо веднъж решаваше да работи, а друг път не — това за Бовоар си оставаше загадка. Всеки път правеше свързването по един и същи начин. Правеше едни и същи настройки. Правеше едно и също при всяко разследване.

После чакаше необяснимото да се случи. Или не.

— Merde — измърмори. И все пак не всичко беше изгубено. Можеше да разчита на мобилния си телефон.

Отвори вратата на кабинета и надникна навън. Никой не идваше.

После седна и — мъчително, с помощта на двата палеца — написа съобщение. Ако някога имейлите му се ограничаваха до единични думи или символи, сега се състояха от цели изречения. Не съкращаваше думи. Никога не използваше пунктуация за усмивка или намигане, предпочиташе да изясни как се чувства с помощта на езика.

Не беше трудно. С Ани. Неговите чувства винаги бяха ясни — и много прости.

Беше щастлив. Обичаше я. Липсваше му.

Освен това, дори да искаше да използва съкращения и символи, все още не бяха измислени такива, които да изразят чувствата му. Дори думите не можеха да го направят. Но те бяха най-доброто, с което Жан Ги разполагаше.

Всяка буква, всеки интервал, го отвеждаха по-близо до нея и му доставяха не просто удоволствие, а радост.

Ани щеше да види какво бе сътворил — за нея. Какво бе написал.

Пишеше й, че я обича. Пишеше й, че му липсва.

Тя също му пишеше. Не просто в отговори, а нейни съобщения. Как бе минал денят й. Пълен с толкова ангажименти. И същевременно празен, без него. Щеше да вечеря с майка си, но смяташе да изчака, докато той и баща й се върнат, за да им кажат заедно.

„Ела си у дома, побързай“, пишеше. „Липсваш ми“, пишеше. „Обичам те“, пишеше.

И той усещаше присъствието й. Усещаше и липсата й.

* * *

— Затова решихте да дойдете в манастира „Сен Жилбер“ — каза Гамаш.

— Е, това е кратката версия — отвърна брат Люк. — В Църквата никога нищо не е кратко.

Люк бе спокоен, но след този въпрос, който леко го отдалечи от темата за музиката, отново застана нащрек.

— А дългата версия?

— Всъщност ми отне доста време да открия кой е направил записа. Мислех, че е дело на някой орден в Европа.

— И бяхте готов да отидете в Европа?

— Ако жената, която обичате, живееше във Франция, щяхте ли да отидете?

Гамаш се засмя. Младият монах успя да го улучи с един категоричен и точен удар.

— Съпругата ми — каза. — Щях да отида и в Ада, за да я взема.

— Надявам се, че не се е наложило.

— Е, само до Ошлага-Мезоньов^[1]. Но на вас ви се е наложило да търсите, така ли?

— Разполагах единствено с компактдиск, на който обаче не пишеше нищо. Все още е някъде в килията ми.

Гамаш също имаше този компактдиск. Беше си го купил преди повече от година. Той също бе търсил бележки от вътрешната страна, за да разбере кои са монасите. Но там нямаше нищо. Само списък на псалмите. На снимката върху обложката се виждаха просто монаси в профил, които вървяха в колона. Стилизирано изображение, едновременно много абстрактно и много традиционно. Нямаше данни за авторство. Албумът дори нямаше заглавие.

Изглеждаше — и беше — любителски. Звукът кънтеше металически.

— И как разбрахте кой е орденът?

— Разбрах го от радиото, като всички останали, когато онези репортери ги издириха. Не можех да повярвам. Всички в нашия манастир бяха в шок. Не само защото бяха квебекчани, а най-вече защото бяха гилбертинци. Те не фигурираха в списъка на съществуващите ордени. Според църковните регистри са измрели — или са били избити — преди четиристотин години. Няма оцелели гилбертински манастири. Или поне така смятаха всички.

— Но как стана така, че се присъединихте към тях? — прекъсна го Гамаш. Урокът по история можеше да почака.

— Отецът абат посети нашия манастир и ме чу да пея… — Брат Люк се смути и млъкна.

— Продължавайте — подкани го Гамаш.

— Ами… аз имам необичаен певчески глас. Особен тембър.

— И как влияе това?

— Означава, че на практика мога да пея с който и да било хор и да се впиша напълно.

— Добре ли хармонизирате?

— Ние пеем грегориански хорали, което значи, че всички пеем една и съща нота по едно и също време. Но с различни гласове. Не може да се каже, че хармонизираме, но трябва да сме в хармония, когато пеем.

Гамаш обмисли за момент тази отлика, сетне кимна.

— Аз съм хармонията.

Думите прозвучаха толкова изненадващо, че главният инспектор просто остана вторачен в този млад монах със семплата му роба. И грандиозното му изказване.

— Pardon? Не разбирам какво значи това.

— Не ме разбирайте погрешно, хорът няма нужда от мен. Компактдискът го доказва.

— Тогава какво имахте предвид? — На Гамаш му се струваше малко късно за скромничене.

— Всеки хор би звучал по-добре с мен.

Двамата мъже се гледаха мълчаливо. И тогава на Гамаш му хрумна, че това можеше и да не е гордост или самохвалство. Можеше да е просто констатация на факт. Може би монасите се учеха да приемат както провалите, така и дарбите си. Без да се преструват, че ги нямат, заради фалшива скромност.

Този мъж не криеше дарбата си. Обаче криеше гласа си. В обет за мълчание. В затънтен манастир, далеч от хора. Далеч от публика.

Освен ако…

— Значи не участвате в първия диск…

Люк поклати глава.

— … но планираха ли се още записи?

Брат Люк замълча за момент.

— Oui. Брат Матю много се вълнуваше. Беше избрал всички псалми.

Гамаш измъкна листа от раницата си.

— Този от тях ли е?

Люк взе листа от главния инспектор. Беше напълно съсредоточен. Съвършено неподвижен. Накрая смръщи вежди, поклати глава и му върна листа.

— Не мога да ви кажа какво е това, мосю. Но мога да ви кажа какво не е. Не е грегориански псалм.

— Как разбрахте?

Люк се усмихна.

— Има съвсем ясни правила, на които трябва да отговаря един псалм. Като при хайку или сонет. Неща, които трябва да правиш, и неща, които не бива. Грегорианският псалм се основава на дисциплина и простота. Смирението да се подчиниш на правилата и вдъхновението да се издигнеш над тях. Предизвикателството се състои в това да използваш правилата и същевременно да се издигнеш над тях. Да пееш на Бог, без да натрапваш собственото си его. А това… — той махна към листа в ръката на Гамаш — е пълна глупост.

— Имате предвид думите?

— Не разбирам думите. Имам предвид ритъма, метрума. Има огромно разминаване. Темпото е твърде бързо. Няма нищо общо с грегориански псалм.

— Но има тези неща. — Гамаш посочи към завъртулките над думите. — Невми, нали така?

— Да. И точно това е най-тревожното.

— Тревожно?

— Идеята е да изглежда като грегориански псалм. Маскиран е като такъв. Но е измама. Къде го открихте?

— При тялото на брат Матю.

Люк пребледня. Гамаш знаеше, че на този свят има две неща, които човек не може да направи, колкото и да се старае — да пребледнее и да се изчерви.

— Това какво ви говори, брат Люк?

— Че приорът е умрял, опитвайки се да предпази онова, което е обичал.

— Това? — Гамаш вдигна листа.

— Не, далеч не това. Сигурно го е взел от някой монах. Някой се е опитал да поругае псалмите. Да ги превърне в някаква мерзост. И приорът е искал да го спре.

— Смятате, че е извършено като обида?

— Някой е познавал грегорианските псалми и невми достатъчно добре, за да се гаври с тях. Да, направено е умишлено, като обида.

— Някой от монасите, казвате? Кой? — Гамаш внимателно наблюдаваше младия монах.

Брат Люк мълчеше.

Гамаш чакаше. После си даде сметка, че понякога мълчанието е полезна тактика. Действаше много по-тягостно и заплашително от директните обиди. Но тук мълчанието бе тяхната утеха. А устната реч сякаш ги плашеше.

— Кой мразеше брат Матю толкова, че да се подиграе с делото на живота му? — настоя Гамаш. — Кой го мразеше толкова, че да го убие?

Люк запази мълчание.

— Ако всеки от тукашните монаси обича псалмите, защо някой ще тръгне да се гаври с тях? Ще ги превърне, както казвате, в някаква мерзост? — Гамаш вдигна пергамента и леко се наведе напред. Люк отстъпи назад съвсем леко, но нямаше къде да избяга.

— Не знам — отвърна Люк. — Бих ви казал, ако знаех.

Главният инспектор внимателно се вгледа в брат Люк и заключи, че вероятно казва истината. Монахът обичаше псалмите и несъмнено изпитваше уважение и възхищение към приора. Брат Люк не би прикривал човек, посегнал и на псалмите, и на приора. И все пак, дори да не знаеше кой го е извършил, може би имаше своите подозрения. Както бе казал абатът, Гамаш имаше нужда от доказателства, но един монах се нуждаеше само от вярата си. Дали брат Люк вярваше, че знае кой е потъпкал псалмите и е убил приора? И дали бе достатъчно дързък да смята, че е способен да се справи с тях сам?

Главният инспектор остана загледан в очите на монаха, а когато заговори, гласът му звучеше строго.

— Трябва да ми помогнете да открия извършителя.

— Не знам нищо.

— Но подозирате.

— Не. Не е вярно.

— Тук броди убиец, младежо. Затворен е тук с нас. С вас.

Гамаш видя страха в очите на Люк. Един млад мъж, който по цял ден седеше сам с ключа към външния свят, завързан за връв около кръста му. Единственият изход беше на крачка от него. Ако убиецът някога решеше да избяга, може би щеше да е буквално през трупа на младия монах. Дали Люк си даваше сметка за това?

Главният инспектор се отдръпна назад, но съвсем леко.

— Разкажете ми каквото знаете.

— Знам само, че не всички се радваха на записа.

— На новия? Онзи, който приорът е подготвял?

Брат Люк поклати глава.

— На стария? Първия запис?

Брат Люк кимна.

— Кой беше недоволен?

Брат Люк видимо посърна.

— Трябва да ми кажеш, синко — настоя Гамаш.

Люк се наведе напред. За да прошепне. Очите му се стрелнаха към сумрачния коридор. Гамаш също се наведе напред. За да чуе.

Но преди да успее да каже каквото и да било, брат Люк ококори очи.

— Ето къде сте, мосю Гамаш. Вашият инспектор каза, че може да сте тук. Дойдох да ви заведа на вечеря.

Брат Симон, секретарят на абата, стоеше в коридора на няколко стъпки от вратата на портиера. Със скрити в ръкавите ръце и смирено наведена глава.

Дали беше чул разговора им? — запита се Гамаш.

Това бе монахът, чиито очи никога не се затваряха напълно. Който наблюдаваше всичко и който, както Гамаш подозираше, чуваше всичко.