Луиз Пени
Красива мистерия (10)

Глава седма

Столът до отец Филип беше празен.

От години, от десетилетия, не се беше случвало да погледне надясно и да не види Матю.

Сега абатът дори не извърна очи натам. Гледаше право пред себе си, към лицата на монасите от Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.

Те също го гледаха.

Очакваха отговори.

Очакваха информация.

Очакваха той да каже нещо. Каквото и да било.

Да застане между тях и ужаса, който изпитваха.

А той продължаваше да ги гледа. Останал без думи. Бе натрупал толкова много през годините. Склад, пълен с мисли, впечатления, емоции. С неизказани неща.

И точно сега, когато му трябваха думи, складът беше празен. Тъмен и студен.

Не беше останало нищо за казване.

* * *

Главен инспектор Гамаш се наведе напред, подпрял лакти върху протритото дървено бюро. Дланите му небрежно се докосваха.

Погледна към Бовоар и капитан Шарбоно, които седяха срещу него с отворени пред себе си бележници, готови да докладват на началника.

След медицинския преглед Бовоар и Шарбоно разпитаха монасите, свалиха им пръстови отпечатъци и започнаха да събират първоначални показания. Реакции. Впечатления. Обща представа за действията им.

Докато те се занимаваха с това, главен инспектор Гамаш претърси килията на мъртвеца. Беше почти същата като на абата. Същото тясно легло. Същият скрин, само че неговият олтар бе в чест на света Чечилия. Гамаш не беше чувал за нея, но реши да я проучи.

Имаше няколко ката монашески роби, бельо, обувки. Нощна риза. Молитвеници, псалтири. И нищо друго. Никакви лични вещи. Никакви снимки, никакви писма. Нито следа от родители, братя, сестри. От друга страна, може би Бог беше негов отец и Мария — негова майка. А монасите — негови братя. В крайна сметка съставляваха голямо семейство.

Но кабинетът, кабинетът на приора, беше златна мина. За жалост, не с улики по случая. Нямаше окървавен камък. Нямаше заплашително писмо, подписано с нечие име. Нямаше убиец, готов да си признае.

За сметка на това Гамаш откри върху бюрото на приора използвани пачи пера и мастилница. Прибра ги в найлонови торбички и ги сложи в раницата си заедно с останалите веществени доказателства, събрани от местопрестъплението.

Прие го за много важна находка. В крайна сметка старият лист, изпаднал от ръкава на приора, бе изписан с паче перо и мастило. Но колкото повече мислеше за това, толкова повече се разклащаше убеждението му, че находката ще се окаже важна.

Какви бяха шансовете приорът — капелмайстор и световен авторитет в областта на грегорианските псалми — да напише нещо неразбираемо? И абатът, и лекарят бяха озадачени от латинския, както и от онези невми.

Сякаш беше дело на някой неук и неопитен аматьор.

А и беше написано върху много стара хартия. Пергамент. Агнешка кожа. Опъната и изсушена вероятно преди стотици години. По бюрото на приора имаше много хартия, но пергамент липсваше.

Въпреки това Гамаш старателно прибра в надписани торбички пачите пера и мастилницата. За всеки случай.

Откри и партитури. Купища неподвързани нотни листове.

Книги с музика и история на музиката. Научни доклади на тема музика. Но макар и католик по вяра, брат Матю нямаше всестранни интереси.

* * *

Вълнуваше го само едно нещо. Грегорианските псалми.

На стената висеше прост кръст с разпнатия Христос в агония. А под разпятието и около него се ширеше море от музика.

Това бе истинската страст на брат Матю. Не Христос, а песнопенията, на чиито крила се възнасяше. И ако Христос го бе призовал при себе си, беше го направил с мелодията на грегориански хорал.

Гамаш нямаше представа, че за грегорианските псалми е изписано или може да се изпише толкова много. Макар че, ако трябваше да бъде честен, изобщо не се бе замислял. До този момент. Главният инспектор се бе настанил на бюрото и докато чакаше да се върнат Бовоар и Шарбоно, бе започнал да чете.

За разлика от килията, която ухаеше на почистващ препарат, кабинетът смърдеше на стари чорапи, миризливи обувки и прашни документи. Миришеше на човек. Приорът спеше в килията си, но живееше тук. И Арман Гамаш започна да вижда брат Матю просто като Матю. Монах. Музикален ръководител. Вероятно гений. Но основно човек.

Сега, когато Шарбоно и Бовоар се бяха върнали, главният инспектор насочи вниманието си към тях.

— Какво открихте? — Гамаш погледна първо към Шарбоно.

— Нищо, patron. Или поне не открих оръдието на убийството.

— Не се изненадвам — каза главният инспектор, — но трябваше да опитаме. Като получим доклада от аутопсията, ще разберем дали е било камък, или нещо друго. Докъде стигнахте с монасите?

— Снехме отпечатъци от всички — каза Бовоар. — Взехме и първоначалните показания. След службата в седем и половина всеки се залавя със задачите си. Така… — Бовоар хвърли поглед на записките си — в манастира има четири основни трудови области. Зеленчуковата градина, животните, ремонтни дейности, които нямат край, и готвене. Всеки от монасите е специалист в дадена област, но се редуват и в другите задължения. Разбрахме кой какво е правил в критичния момент.

Добре поне, помисли си Гамаш, докато слушаше доклада, че времето на смъртта е сравнително точно. Не е преди края на утринната молитва в осем и петнайсет и не е след девет без двайсет, когато брат Симон е открил тялото.

Двайсет и пет минути.

— Нещо подозрително? — попита той.

И двамата мъже поклатиха глава.

— Всички са били по работните си места — каза Шарбоно. — В компанията на свидетели.

— Но това е невъзможно — спокойно каза Гамаш. — Брат Матю не се е самоубил. Някой от братята монаси не е правел каквото му е било възложено. Или поне се надявам, че не му е било възложено.

Бовоар вдигна вежди. Прие, че началникът му се шегува, но може би си струваше да се замисли над думите му.

— Нека опитаме да подходим от друг ъгъл — предложи главният инспектор. — Някой от монасите да е споменавал за конфликт? Някой бил ли е във враждебни отношения с приора?

— Никой, patron — каза капитан Шарбоно. — Или поне никой не призна да е имало конфликт. Всички изглеждаха искрено шокирани. — Непрекъснато повтаряха думата „невероятно“. Incroyable.

Инспектор Бовоар поклати глава.

— Вярват в непорочното зачатие, във възкресението, в ходенето по вода и в някакъв белобрад старец, който виси в облаците и управлява света, обаче намират това за невероятно?

Гамаш помълча известно време, после кимна.

— Наистина е интересно — съгласи се той — в какво избират да вярват хората.

И на какво са способни в името на тази вяра.

Как ли монахът, извършил подобно деяние, успяваше да помири убийството с вярата си? И какво ли казваше на белобрадия старец от небесата в тихите си моменти за молитва?

За пореден път този ден главният инспектор се запита защо манастирът бе построен толкова далеч от цивилизацията. И защо имаше толкова дебели стени. И толкова високи. И заключени порти.

За да държат светските грехове отвън? Или за да крият нещо още по-лошо вътре?

— Значи — каза той — според монасите не е имало абсолютно никакви конфликти.

— Никакви — потвърди капитан Шарбоно.

— Някой лъже — каза Бовоар. — Или всички до един.

— Има и друга възможност — каза Гамаш. Той придърпа пожълтялата страница, която лежеше по средата на бюрото. Вдигна я, за да я огледа, после я свали и се вторачи в лицата им.

— Може би убийството няма нищо общо със самия приор. Може би наистина не е имало никакъв конфликт. Може да е бил убит заради това.

Главният инспектор отново остави листа помежду им. И отново видя тялото — така, както го бе видял за пръв път. Свито на кълбо в сенчест ъгъл на слънчевата градина. Тогава нямаше представа, но сега знаеше, че в самия център на онова мъртво тяло имаше лист хартия. Като костилка в праскова.

Това ли беше мотивът?

— Някой от монасите да е забелязал нещо странно сутринта? — попита Гамаш.

— Нищо. Изглежда, всеки е вършил работата, която му е била възложена.

Главният инспектор кимна и се замисли.

— А брат Матю? Той каква работа е трябвало да свърши?

— Да стои тук, в кабинета си. И да работи върху музиката — отвърна Бовоар. — А това е единственото интересно нещо, което изникна. Брат Симон казва, че се върнал в кабинета на абата веднага след утринната молитва, после трябвало да отиде да работи в animalerie.^[1] Но пътьом се отбил тук.

— Защо? — Гамаш се наведе напред и си свали очилата.

— За да предаде съобщение. Очевидно абатът е искал да се види с приора тази сутрин, след литургията в единайсет. — Изречени от Бовоар, думите звучаха странно. Абати, приори, монаси, ей богу!

Те вече не бяха част от квебекския речник. Не се използваха в ежедневието. Само за едно поколение тези учтиви думи бяха станали нелепи. И скоро щяха да изчезнат напълно.

Бог можеше и да е на страната на монасите, помисли си Бовоар, но не и времето.

— Брат Симон твърди, че когато дошъл да уточни часа на срещата, тук нямало никого.

— Трябва да е било около осем и двайсет — каза Гамаш и си го записа. — Чудя се защо абатът е искал да се види с приора?

— Pardon? — попита инспектор Бовоар.

— Жертвата е бил дясната ръка на абата. Струва ми се логично двамата да са провеждали редовни и предварително уговорени срещи. Също като нас.

Бовоар кимна. Двамата с главния инспектор се срещаха всяка сутрин в осем, за да обсъдят събитията от предишния ден и всички случаи на убийства, които се разследваха в отдела на Гамаш.

Но съществуваше и възможност нещата в един манастир да не са съвсем същите като в отдел „Убийства“ на Surete. И абатът да не е съвсем същият като главния инспектор.

Въпреки това предположението, че абатът и приорът са провеждали редовни срещи, изглеждаше съвсем на място.

— Това би означавало — каза Бовоар, — че абатът е искал да говори с приора за нещо различно от обичайните манастирски дела.

— Би могло. Или че е било нещо спешно. Неочаквано. Нещо, което е изникнало внезапно.

— Тогава защо не е поискал да се види с приора незабавно? — попита Бовоар. — Защо да чака края на службата в единайсет?

Гамаш се замисли.

— Добър въпрос.

— И така, ако приорът не се е върнал в кабинета си след утринната молитва, къде е отишъл?

— Може да е отишъл направо в градината — предположи Шарбоно.

— Възможно е — каза главният инспектор.

— В такъв случай брат Симон, секретарят на абата, нямаше ли да го види? — попита Бовоар. — Или да го срещне по коридора?

— Може да го е видял — каза началникът му. После сниши глас и прошепна театрално към Бовоар: — А може и да те е излъгал.

Бовоар влезе в тона му и шумно прошепна в отговор:

— Религиозна? Лъжа? Някой се е запътил към ада. — Той погледна Гамаш с драматична загриженост, после се усмихна.

Гамаш се засмя и разтри лицето си. Събираха много факти. И вероятно немалко лъжи.

— Името на брат Симон изниква непрекъснато — каза Гамаш. — Какво знаем за неговите действия тази сутрин?

— Ами ето какво казва той. — Бовоар разгърна няколко страници от бележника си и спря. — Веднага след утринната молитва, в осем и петнайсет, се върнал в кабинета на абата. Там абатът го помолил да насрочи среща с приора по някое време след литургията в единайсет. Абатът излязъл да погледне геотермалната система, а брат Симон тръгнал да поеме дежурството си при животните. По пътя се отбил тук, надникнал. Приора го нямало. И си тръгнал.

— Бил ли е изненадан? — попита Гамаш.

— Не изглеждаше изненадан или разтревожен. Приорът, също като абата, си е ходел където и когато пожелае.

Гамаш се замисли за момент.

— Какво е направил брат Симон след това?

— Работил двайсетина минути при животните, после се върнал в кабинета на абата, за да поработи в градината. Именно тогава открил тялото.

— Знаем ли със сигурност, че брат Симон е ходил до animalerie? — попита началникът.

Бовоар кимна.

— Версията му се потвърждава. И други монаси са го видели там.

— Може ли да е тръгнал оттам по-рано? — попита Гамаш. — Например в осем и половина.

— И аз се питах същото — усмихна се Бовоар. — Другите монаси, които работят там, твърдят, че е възможно. Всички са били заети със собствените си задачи. Но брат Симон трудно е можел да изпълни своите задължения за толкова кратко време. А цялата му работа е била свършена.

— Какво точно е свършил? — попита Гамаш.

— Пуснал кокошките от клетките и сложил на всички прясна храна и вода. После почистил клетките. Няма как да се престориш, че си свършил подобно нещо.

Гамаш си нахвърли някакви бележки, докато кимаше на себе си.

— Вратата към кабинета на абата беше заключена, като дойдохме. Така ли е обикновено?

Двамата мъже се спогледаха.

— Не знам, patron — каза Бовоар и драсна нещо в бележника си. — Ще проверя.

— Добре.

Това със сигурност беше важно. Ако вратата обикновено се заключваше, значи някой я бе отключил, за да пусне приора да влезе.

— Нещо друго? — попита Гамаш и отмести поглед от Бовоар към Шарбоно. После обратно.

— Нищо, освен че се опитах да свържа тази бракма, но тя, разбира се, не работи. — Бовоар махна възмутен към сателитната чиния, която мъкнеха със себе си чак от Монреал.

Гамаш пое дълбоко въздух. Това винаги се явяваше сериозна пречка при отдалечено разследване. Носеха свръхмодерна апаратура в примитивна обстановка, а после се изненадваха, че не работи.

— Пак ще пробвам — каза Бовоар. — Тук няма телекомуникационна кула, така че и мобилните ни телефони не работят, но все пак можем да получаваме текстови съобщения.

Гамаш си погледна часовника. Беше точно четири. Разполагаха с един час преди тръгването на лодкаря. Едно разследване на убийство не можеше да е лениво занимание, но точно този случай носеше допълнително напрежение. Гонеха дневната светлина и крайния срок на лодкаря.

Залезеше ли слънцето, оставаха в клопката на манастира. Заедно с уликите и трупа. А главен инспектор Гамаш не искаше това.

* * *

Отец Филип направи кръстния знак над главите на своето паство. Те се прекръстиха.

После седна. И те седнаха. Като сенки, които повтаряха всяко негово движение. Или деца, помисли си той. По-великодушни и може би по-прилежни.

Макар че някои от монасите бяха значително по-възрастни от абата, той бе техен баща. Техен водач.

Далеч бе от убеждението, че е много добър водач. Със сигурност не толкова добър, колкото Матю. Но точно сега имаха само него.

— Както знаете, брат Матю умря — започна той. — Неочаквано.

Стана по-зле обаче. Заприиждаха още думи. Нанизани в редица. Напираха да излязат.

— Бил е убит.

Отец Филип замълча преди последните думи.

— По особено жесток начин.

„Нека се помолим — помисли си той. — Нека се помолим. Нека попеем. Нека затворим очи и запеем псалмите. Нека потънем в тях. Нека се уединим в нашите песни и килии и нека оставим този полицейски служител да се тревожи за цялата каша.“

Но сега не бе време за уединение. Нито за песнопения. Сега трябваше да говори открито.

— Полицията е тук. Повечето от вас са били разпитани от тях. Трябва да им съдействаме. Не бива да крием тайни. Това означава да ги допуснем не само до килиите и работните си места, но и до мислите и сърцата си.

Докато изричаше тези чужди думи, отец Филип забеляза няколко кимвания. После още няколко. И прикритата зад привидно безизразните лица паника бе заменена с разбиране. И дори съгласие.

Да продължи ли нататък? „Мили Боже — помоли се наум той, — да продължа ли нататък? Казаното дотук е повече от достатъчно. Наистина ли е нужно да бъде изречено и останалото? И да бъде направено.“

— Вдигам обета за мълчание.

Последва рязко поемане на въздух. Събратята му монаси изглеждаха така, сякаш току-що бе свалил всичките им дрехи. И ги бе оставил голи, изложени на показ.

— Трябва да се направи. Свободни сте да говорите. Не празни приказки. Не клюки. А да помогнете на тези полицаи да стигнат до истината.

Сега лицата им преливаха от тревога. Очите им го търсеха. Опитваха се да уловят погледа му.

И макар че го болеше да гледа страха им, отец Филип знаеше, че тази емоция е далеч по-естествена от предишните строги, стерилни изражения.

И тогава абатът направи онази финална, необратима крачка.

— Някой в този манастир е убил брат Матю — каза отец Филип и се почувства така, сякаш скачаше в бездна. Казаната дума не можеше да се върне назад. — Някой от присъстващите в тази стая е убил брат Матю.

Бе дошъл тук с намерението да ги утеши, а бе успял единствено да ги разсъблече до голо и да ги ужаси.

— Някой от нас трябва да се изповяда.