Луиз Пени
Красива мистерия (20)

Глава седемнайсета

Брат Люк изчака кимването на абата и пъхна ключа в ключалката. Завъртя го с лекота и вратата се отвори. Отвън нахлу свеж бриз с боров аромат, слънчева светлина и звукът на хидроплан, който бавно се придвижва към пристана.

Монасите се струпаха около отворената врата. Тогава абатът пристъпи напред.

— Ще ги помоля да напуснат — каза той с твърд глас.

— Може би ще е по-добре да дойда и аз — предложи Гамаш.

Отец Филип го погледна, после кимна.

Бовоар понечи да тръгне с тях, но Гамаш го спря с едва доловимо махване с ръка.

— Предпочитам да останеш тук.

— Какво има? — попита Бовоар, щом видя изражението на началника си.

— Не съм съвсем сигурен.

Гамаш се обърна към абата и кимна към езерото.

— Да тръгваме?

Хидропланът почти бе стигнал до пристана. Пилотът изключи двигателя, витлата забавиха ход, самолетът се плъзна по инерция на поплавъците си и измина последните метри до кея. Гамаш и абатът уловиха подпорите и спряха клатенето на самолета. Сетне Гамаш се протегна да хване въжетата, които висяха в студеното езеро.

— Не бих си правил труда — каза абатът. — Няма да се заседяват.

Главният инспектор се обърна, стиснал мокрото въже в ръка.

— Мисля, че може и да поостанат.

— Забравяте кой е началник тук.

Гамаш коленичи и ловко направи няколко възела, за да завърже хидроплана към пристана, а после отново се изправи.

— Не забравям. Просто мисля, че знам кой е в самолета. Не са журналисти.

— Не са ли?

— Не бях съвсем сигурен дали съм видял правилно, когато самолетът прелетя над главите ни. Затова исках да дойда с вас.

Инспекторът посочи към герба на вратата. Изобразяваше четири хералдически лилии^[1]. А над тях — инициалите MJQ.

— MJQ? — попита абатът.

Малката врата се отвори.

— Ministere de la Justice du Quebec^[2] — отвърна Гамаш и пристъпи напред с протегната за подкрепа ръка към посетителя, който тъкмо се измъкваше от хидроплана.

Жестът на главния инспектор остана незабелязан — или пренебрегнат. Появи се обувка от фина черна кожа, после още една, а след тях и собственикът им, който се изправи за момент на поплавъка, сетне небрежно закрачи по пристана, сякаш отиваше на опера или в художествена галерия.

Озърташе се и попиваше с поглед околността.

Не като изследовател, попаднал в нов свят, а като завоевател.

Мъжът беше в напреднала възраст, вероятно около шейсетгодишен. С посивяла коса, гладко избръснато лице, красив и уверен. Без каквито и да било недостатъци. Нямаше вид на тиранин. Човекът се чувстваше като у дома си, улегнал и спокоен. Повечето хора биха изглеждали малко нелепо, ако пристигнат в дивата пустош в елегантен костюм и с вратовръзка, ала този човек се вписваше напълно естествено. Завидно дори.

Гамаш подозираше, че ако посетителят остане в манастира достатъчно дълго, накрая и самите монаси ще облекат костюми с вратовръзки. И ще му благодарят.

Така влияеше той на хората. Не се приспособяваше към света, а караше света да се приспособява към него. И светът го правеше. С малко, но бележити изключения.

Мъжът спря на пристана и се огледа, очите му се плъзнаха покрай Гамаш. Край него и през него. И спряха върху абата.

— Отец Филип?

Абатът се поклони, без да откъсва сините си очи от непознатия.

— Казвам се Силвен Франкьор. — Мъжът протегна ръка. — Главен комисар на Surete du Quebec.

Абатът за момент отмести поглед. Към Гамаш. После отново се вгледа в посетителя.

Арман Гамаш знаеше, че собственото му изражение е спокойно, любезно. Почтително.

Но успял ли бе отец Филип — така добър в невмите — да разчете миниатюрните бръчици върху лицето на главния инспектор и да проумее как се чувстваше Гамаш наистина?

* * *

— Какво, по дяволите, е това? — прошепна Бовоар, докато крачеха обратно по коридора, на няколко крачки зад абата и комисар Франкьор.

Гамаш го изгледа предупредително. Не деликатно визуално порицание, а по-скоро сопа по главата. Млъкни! — казваше суровото му изражение. „Задръж си езика зад зъбите, поне веднъж!“

Бовоар млъкна. Но това не му пречеше да гледа и слуша. Докато вървяха, до тях откъслечно достигаше разговорът на двамата мъже отпред.

— Колко жалко, mon pere — тъкмо казваше комисарят. — Смъртта на приора е национална трагедия. Мога да ви уверя обаче, че бързо ще разрешим този случай и ще ви оставим да скърбите на спокойствие. Наредил съм на хората си да пазят в тайна смъртта на брат Матю колкото се може по-дълго.

— Главен инспектор Гамаш каза, че това не би било възможно.

— И е бил напълно прав, разбира се. Той не би могъл да го направи. Храня огромно уважение към мосю Гамаш, ала правомощията му са ограничени.

— А вашите не са? — попита абатът.

Бовоар се усмихна и се запита дали абатът знаеше с кого си има работа.

Комисар Франкьор се засмя. Смехът бе спокоен и добродушен.

— Според вашата мяра, отче Филип, моите пълномощия са съвсем дребни. Но според аршина на смъртните са съществени. И са на ваше разположение.

— Merci, mon fils.^[3] Огромни благодарности.

Бовоар извърна възмутеното си лице към Гамаш и отвори уста, но отново я затвори, щом видя изражението на началника си. Не беше гневно. Не бе дори тревожно.

Главен инспектор Гамаш изглеждаше озадачен. Сякаш се мъчеше да реши някаква сложна математическа формула, която упорито не излизаше.

Бовоар също имаше въпрос.

Какво, по дяволите, става тук?

* * *

— Сега мога ли да го кажа? — Бовоар се облегна на затворената врата.

— Няма нужда — отвърна инспекторът и си дръпна стол в тесния кабинет на приора. — Знам въпроса, но не и отговора.

— Като в „Джепърди“^[4] — каза Бовоар, все тъй облегнат на вратата със скръстени на гърдите ръце. Живо резе. — Ще взема „Какво, по дяволите“ за двеста, Алекс.

Гамаш се засмя.

— Наистина е смущаващо — призна той.

Освен това, помисли си Бовоар, би могло да е и рисковано.

За последно видяха комисар Франкьор да влиза в Светия храм, потънал в разговор с абата. Полицейските инспектори и монасите бяха отпратени, но останаха заедно за момент и наблюдаваха как двамата мъже крачат през църквата и по коридора към кабинета на абата.

Главата на Франкьор, с отличителната му сива коса, бе килната към обръснатия череп на абата. Две крайности. Единият облечен елегантно, другият — в проста роба. Единият с твърд характер, другият — еталон за смирение.

Но и двамата бяха началници. Очевидно.

Бовоар се запита дали двамата мъже ще станат съюзници, или ще започнат поредната война.

Той погледна към Гамаш, който си бе сложил очилата за четене и си водеше записки.

А сега това къде поставяше инспектора? Гамаш изглеждаше озадачен от появата на Силвен Франкьор, но не и разтревожен. Бовоар искрено се надяваше да е така, за да не се налага да се безпокои.

Ала вече беше твърде късно за това. Безпокойството бе пуснало корени в стомаха му. Една стара и добре позната болка.

Гамаш вдигна глава и срещна погледа на Бовоар. Началникът му се усмихна успокояващо.

— Няма полза от размишления, Жан Ги. Съвсем скоро ще разберем причината за посещението на комисар Франкьор.

Двамата прекараха следващия половин час в обсъждане на разговорите си от сутринта. Бовоар с брат Антоан, а Гамаш с абата.

— Значи абатът е назначил брат Антоан за диригент на хора? — Бовоар не криеше изненадата си. — Той не ми го каза.

— Може би брат Антоан е предпочел да го премълчи, защото това би представило абата в добра светлина.

— Да, може би. Но смятате ли, че абатът го е направил по тази причина?

— Какво имаш предвид? — Гамаш се наведе напред.

— Можел е да назначи всекиго. Или сам да поеме диригентството. Но той е избрал брат Антоан, може би, за да всее смут сред хората на приора. Да им разбърка мозъците. Като направи точно обратното на онова, което те очакват. Да докаже, че е над техните глупави дребни битки, и затова назначава брат Антоан за диригент на хора. Може би абатът е искал да покаже, че е по-добър от тях. Мъдър ход, ако се замислите.

Гамаш се замисли. Замисли се за двете дузини монаси. Представи си как взаимно си бъркат в мозъците. Как се опитват да вадят останалите от равновесие. Това ли се случваше тук, и то вероятно от години? Някаква форма на психологически тероризъм?!

Невидим, коварен. Бегъл поглед, усмивка, обърнат гръб.

В орден, приел обет за мълчание, една дума, един звук дори, можеше да има опустошително въздействие. Цъкване с език, подсмъркване, сподавен кикот.

Успял ли бе кроткият абат да усъвършенства тези оръжия?

Повишението на брат Антоан беше правилен ход. Той бе най-добрият музикант, очевиден наследник на приора като капелмайстор. Но дали абатът не го бе направил с грешни подбуди?

Да всее смут сред хората на приора?

Ами обетът за мълчание? Дали абатът се бе борил да го запази заради духовната му важност за общността? Или пак, за да дразни приора? Да му откаже онова, което е искал най-много?

И защо приорът бе толкова твърдо решен да вдигне обет, действал в продължение на почти хиляда години? В полза на ордена ли беше, или в полза на приора?

— За какво си мислите? — попита Бовоар.

— В главата ми изплува една фраза и просто се мъчех да си спомня откъде е.

— Поезия ли е? — попита Бовоар, леко напрегнат. Малко му трябваше на началника да започне да рецитира някоя неразбираема поема.

— Всъщност си мислех за една епична творба на Омир. — Гамаш отвори уста, сякаш се готвеше да декламира, после се засмя на посърналата физиономия на заместника си. — Не. Само един ред е. Да водиш свята битка за демонско дело.^[5]

Бовоар се замисли.

— Чудя се дали важи и обратното.

— Какво имаш предвид?

— Ами възможно ли е да водиш демонска битка за свято дело?

Гамаш си свали очилата.

— Продължавай. — Той внимателно се заслуша, без да откъсва спокойните си кафяви очи от младия инспектор.

— Убийството например — каза Бовоар. — Да убиеш някого е демонско деяние. Но възможно ли е причината за това да е приемлива?

— Оправдано убийство — каза Гамаш. — Да е защита, но доста съмнителна.

— Мислите ли, че това убийство може да е оправдано?

— Защо питаш?

Бовоар се замисли за момент.

— Нещо се е объркало тук. Манастирът се е разпадал. Сривал се е навътре. Да приемем, че по вина на приора. И така…

— Той е бил убит, за да се спаси останалата част от братството? — попита Гамаш.

— Може би.

И двамата знаеха, че това е отвратителен довод. Измислен от много луд човек. Че убийството е било нужно за „по-висшето благо“.

Но дали бе възможно да е вярно?

Гамаш също си бе задавал този въпрос. Да речем, че точно абатът беше онази гнила ябълка, която сееше разкол и причиняваше разлагането на тази общност, монах по монах.

На война хората убиваха непрекъснато. Ако в „Сен Жилбер“ се водеше тиха, но опустошителна война, може би някой от монасите бе убедил сам себе си, че това е единственият начин да я прекрати. Преди цялото абатство да прогние отвътре.

Прогонването на приора нямаше да е възможно. На пръв поглед той не бе сторил нищо лошо.

Това бе проблемът с гнилата ябълка. Беше коварна. Бавна. Отвън изглеждаше съвсем нормална, докато гнилото не се разпростре. А тогава бе твърде късно.

— Може би — каза Гамаш. — Но може би гнилата ябълка е още тук.

— Убиецът?

— А може някой друг да е шепнал в ухото на убиеца. — При тази мисъл той се облегна назад. — Никой ли няма да ме отърве от този размирен свещеник?^[6]

— Мислите ли, че са използвали тези думи? — попита Бовоар. — Струва ми се твърде натруфено. Аз вероятно бих казал: „Няма ли да пукнеш вече?“.

Гамаш се засмя.

— Напиши го на „Холмарк“.

— Идеята не е лоша. Бих го изпратил на много хора.

— Никой ли няма да ме отърве от този размирен свещеник — повтори Гамаш. — Казал го е Хенри Втори относно Томас а Бекет.

— Това трябва ли да ми говори нещо?

Гамаш се ухили.

— Потърпи малко, младежо. Историята завършва с убийство.

— Още по-добре.

— Случило се преди почти деветстотин години — продължи началникът. — В Англия.

— Вече заспах.

— По заповед на Хенри Втори неговият добър приятел Томас бил ръкоположен за архиепископ на Кентърбъри. Кралят смятал, че така ще получи контрол над Църквата. Но планът му се провалил.

Бовоар неволно се наведе напред.

— Кралят се тревожел, че престъпленията в Англия са твърде много. Искал да предприеме решителни мерки в това отношение — продължи Гамаш, а докато той говореше, Бовоар кимаше, — но усещал, че всичките му усилия били подкопавани от Църквата, тъй като тя била доста снизходителна към престъпниците.

— И този крал…

— Хенри — подсказа Гамаш.

— Хенри. Той вижда своя шанс и назначава за архиепископ приятеля си Томас? Какво се е прецакало?

— Ами, като за начало, Томас не искал тази длъжност. Дори писал на Хенри и му казал, че ако приеме работата, приятелството им ще се превърне в омраза.

— И се оказал прав.

Гамаш кимна.

— Кралят издал закон, който постановявал, че всеки, признат за виновен в църковен съд, ще бъде наказан от кралския съд. Томас отказал да го подпише.

— И затова бил убит?

— Не веднага. Отнело шест години, омразата се натрупвала с всеки изминал ден. И в един момент крал Хенри измърморил тези думи, а четирима от рицарите му ги приели като заповед.

— Какво се случило?

— Убили архиепископа. В Кентърбърийската катедрала. Убийство в катедралата.

— Никой ли няма… — Бовоар се опита да си спомни цитата.

— … да ме отърве от този размирен свещеник — довърши Гамаш.

— Смятате, че абатът е казал нещо подобно, а някой го е приел за заповед?

— Възможно е. На място като това абатът може и да не говори. Един поглед е достатъчен. Вдигната вежда, гримаса.

— Какво е станало след убийството на архиепископа?

— Провъзгласили го за светец.

Бовоар се засмя.

— Това сигурно е вбесило краля.

Гамаш се усмихна.

— Хенри прекарал остатъка от живота си в разкаяние за убийството. Твърдял, че никога не е имал това предвид.

— Мислите ли, че е вярно?

— Мисля, че е било лесно да се каже постфактум.

— Значи смятате, че нашият абат може да е казал нещо подобно, а някой от монасите му да е убил приора?

— Възможно е.

— И след като вече знае какво се е случило, отец Филип обръща палачинката и прави неочакваното. Назначава човек на приора за диригент на целия хор. — Бовоар внимателно опипваше почвата. — Чувство за вина?

— Покаяние? Изкупление? — Гамаш смръщи чело и се замисли. — Възможно е.

Трудно беше да се каже защо тези монаси вършеха каквото и да било, помисли си Гамаш. Бяха толкова различни в сравнение с всички, които познаваше или бе разследвал.

Но в крайна сметка не биваше да забравя, че те бяха просто мъже. Със същите подбуди като всички останали хора, само че техните бяха скрити зад черни роби и ангелски гласове. И мълчание.

— Абатът отрича да е имало разцепление — каза Гамаш, облегна се назад в стола си и преплете пръсти.

— Брей! — Бовоар поклати глава. — На какви неща са способни да повярват тези монаси без доказателство. Обаче като им дадеш доказателство, не вярват. Разделението е толкова очевидно. Половината искат да запишат още псалми, другата половина не искат. Половината искат вдигане на обета за мълчание, другата половина не искат.

— Не съм сигурен, че се делят на равни половини — каза Гамаш. — Подозирам, че балансът се е изместил в полза на приора.

— И затова е бил убит?

— Смятам, че е възможно.

Бовоар се замисли над думите на началника си.

— Значи абатът в известен смисъл е бил прецакан. Брат Антоан го нарече уплашен старец. Мислите ли, че той е убил брат Матю?

— Честно казано, не знам. Но ако отец Филип е уплашен, не е единственият — каза Гамаш. — Мисля, че така се чувстват повечето от тях.

— Заради убийството?

— Не. Не съм убеден дали тези хора се страхуват от смъртта. Мисля, че се страхуват от живота. Но тук, в „Сен Жилбер“, те най-сетне са открили своето място.

Бовоар се замисли за полето с гигантски гъби — широкополите шапки. И как се бе почувствал единственият различен, с изгладените си панталони и пуловер от мериносова вълна.

— В такъв случай, ако най-сетне са открили своето място, от какво се страхуват?

— Да не го загубят — каза началникът. — Били са в чистилището. Мнозина от тях вероятно са били и в ада. А щом веднъж си бил там, със сигурност не би искал да се върнеш.

Гамаш замълча и двамата мъже останаха загледани един в друг. Бовоар виждаше дълбокия белег до слепоочието на началника. И усещаше болката, която разяждаше собствените му вътрешности. Виждаше шишенцето с дребни таблетки, което държеше скрито в апартамента си. За всеки случай.

„Да — помисли си Бовоар. — Ако си бил в ада, със сигурност не би искал да се върнеш обратно.“

Главният инспектор се наведе напред, сложи си очилата и разгъна голям свитък хартия върху бюрото.

Бовоар го гледаше, но виждаше нещо друго. Как комисар Франкьор слиза от самолета, който се бе спуснал от небето толкова бързо. Началникът бе протегнал ръка, за да му предложи подкрепа, но Франкьор демонстративно бе обърнал гръб на Гамаш, така че всички да видят. Бовоар да види.

Противното усещане седеше като юмрук в корема на Бовоар. Там бе намерило дом. И удобно се настаняваше. И растеше.

— Абатът ни даде план на манастира. — Гамаш се изправи и се наведе над бюрото.

Бовоар отиде до него.

Чертежът съвсем точно съвпадаше с представата на Бовоар за абатството, след като в продължение на двайсет и четири часа бе обикалял из коридорите му. Имаше форма на кръст, с храма в самия му център, а над него — камбанарията.

— Ето го Крилото — каза Гамаш. Върху скицата стаята бе долепена към едната страна на храма. Нямаше опити да се скрие. Но в реалния живот беше скрита зад паметната плоча на свети Гилберт.

Градината на абата, скицирана с мастило, също се виждаше съвсем ясно върху плана, но не и в реалния живот. Тя също бе скрита, но не и тайна.

— Има ли други скрити стаи? — попита Бовоар.

— Абатът не знае, но признава, че се носят слухове за тайни стаи, както и за още нещо.

— Какво?

— Ами то е малко смущаващо — призна Гамаш, после свали очилата си и погледна Бовоар.

— За човек, хванат по пижама в църковен олтар, очаквах доста по-трудно да се смущавате.

— Добре казано. — Главният инспектор се усмихна. — Съкровище.

— Съкровище? Шегувате ли се? Абатът твърди, че тук някъде има скрито съкровище?

— Не го твърди — каза Гамаш. — Отбеляза, че се носят подобни слухове.

— Търсили ли са?

— Не се знае. Смятам, че монасите не би трябвало да се интересуват от подобни неща.

— Но това не важи за останалите хора — каза Бовоар и отново се наведе над плана.

Старо абатство със скрито съкровище, помисли си Бовоар. Звучеше твърде нелепо. Нищо чудно, че началникът се срамуваше да го изрече на глас. Но макар да осмиваше тази идея, очите на Бовоар грееха, докато оглеждаше скицата.

Кое дете независимо дали е момче, или момиче, не си бе мечтало за скрито съкровище?

Не беше поглъщало жадно истории за безразсъдна храброст, за галеони и пирати, за избягали принцове и принцеси, заровили нещо ценно. Или още по-добре — открили нещо ценно.

Колкото и невероятна да бе идеята за тайна стая със скрито в нея съкровище, Бовоар се остави да бъде засмукан от тази фантазия. Миг по-късно се улови, че вече се чуди какво би могло да е това богатство. Богатствата на средновековната църква? Бокали, картини, монети. Безценни бижута, върнати обратно от кръстоносците.

После Жан Ги си представи как го намира.

Не заради богатството. Или поне не изцяло заради това. А заради тръпката от находката.

Веднага си представи как споделя с Ани. Виждаше я как го гледа и слуша. Как попива всяка негова дума. Как изражението й се променя при всеки обрат в историята. Как лицето й отразява всяка емоция, докато той й разказва за претърсването. Ахка от изненада. Смее се.

Щяха да говорят за това до края на живота си. Да разказват на децата и внуците си. Как дядо открил съкровище. И го върнал на Църквата.

— Е — рече Гамаш и нави плана на руло, — мога да ти го оставя, нали?

И подаде свитъка на Бовоар.

— Ще разделя всичко с вас, patron. Поравно.

— Аз вече открих своето съкровище, благодаря.

— Не мисля, че торба с шоколадови боровинки може да мине за съкровище.

— Non? — попита Гамаш. — Ти си знаеш.

Чу се плътен камбанен звън. Не бодър и празничен, а тежък, погребален.

— Пак ли? — попита Бовоар. — Не мога ли просто да си остана тук?

— Разбира се, че можеш. — Гамаш извади от предния джоб на сакото си хорариума, с който го бе снабдил секретарят на абата, и го разгледа внимателно. После отмести поглед към часовника си. — Богослужение в 11:00 — каза той и тръгна към затворената врата.

— Едва единайсет сутринта, ли е? Имам чувството, че е време за лягане.

На това място, което функционираше като часовников механизъм, времето сякаш бе спряло.

Бовоар отвори вратата за началника и — след миг колебание и прошепната под мустак ругатня — го последва по коридора обратно към Светия храм.

Гамаш се отпусна на пейката, Бовоар зае мястото до него. Седяха тихо и чакаха службата да започне. Главният инспектор отново се наслади на светлината, която нахлуваше от високите прозорци. Пречупена в куп различни цветове, които обливаха олтара и пейките и сякаш танцуваха там. В радостно очакване на монасите.

Началникът огледа вече познатото пространство. Имаше усещането, че е тук от много дълго време, и се изненада от мисълта, че двамата с Бовоар все още не бяха прекарали и един пълен ден в Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.

Светият храм, както Гамаш вече знаеше, бе построен в чест на толкова скучен светец, че Църквата не бе успяла да му намери подобаваща дребна болка, която да му повери за покровителстване.

Малцина се молеха на свети Гилберт.

И все пак, в своя мъчително дълъг живот, Гилберт бе успял да направи нещо грандиозно. Беше се опълчил на крал. Бе защитил архиепископа си. Томас бил убит, но Гилберт се опълчил на тиранията и оцелял.

Гамаш се сети как с абата се шегуваха, че Гилберт би могъл да стане покровител на тревожните, съдейки по заключените врати и високите стени на манастира.

И многобройните места за криене.

Но може и да грешеше, правейки лоша услуга на Гилберт. Въпреки безпокойството си Гилберт в крайна сметка бе проявил повече кураж от когото и да било. И докато кротко седеше, загледан в пречупената светлина, Гамаш се запита дали той самият би успял да намери подобна смелост.

Сетне прекара известно време в размисъл за новия посетител и се помоли на свети Гилберт.

Щом отекна и последният тон на тържествения камбанен звън, монасите влязоха в храма. Точеха се в колона по един. И пееха. Лицата им тъмнееха под белите качулки. Ръцете им се криеха до лактите под широките черни ръкави. С влизането на още гласове в Светия храм звукът се усилваше, докато накрая празното пространство се изпълни с песента. И светлината.

Накрая се появи още някой.

Комисар Франкьор се поклони, прекръсти се, а после, въпреки изобилието от празни пейки, се намести точно пред Гамаш и Бовоар, закривайки гледката им.

Главният инспектор за пореден път наклони глава на една страна. С надеждата да види по-ясно. Монасите. Но и мотивите на човека пред себе си. Който се бе спуснал така стремително от небето с някаква цел.

Докато Бовоар пухтеше и се мръщеше до него, Гамаш затвори очи и се заслуша в хубавата музика.

И се замисли за тиранията и убийствата.

И за това дали изобщо бе оправдано да убиеш един в името на мнозина.