Луиз Пени
Измамна светлина (20)

Глава осемнайсета

— Сигурна ли си, че не мога да дойда с теб? — Питър следваше Клара по алеята към колата, паркирана пред портата на къщата.

— Няма да се бавя. Просто трябва да свърша нещо в Монреал съвсем набързо.

— Какво? Не мога ли да ти помогна?

Отчаяно се опитваше да й докаже, че се е променил. Но хладната й любезност беше показателна. Съпругата му, която имаше толкова много вяра, най-сетне бе изгубила всичката си вяра в него.

— Не. Забавлявай се тук.

— Обади се, като стигнеш — извика след колата Питър, но нямаше представа дали Клара го е чула.

— Къде отива?

Художникът се обърна и видя зад себе си инспектор Бовоар.

— В Монреал.

Младият детектив вдигна вежди, но не каза нищо. После тръгна към бистрото и неговата тераса.

Питър проследи с поглед как мъжът се настани съвсем сам на маса под синьо-жълт чадър с рекламен надпис „Кампари“. Оливие мигновено се появи отвън, все едно бе личният иконом на инспектора. Бовоар взе предложените две менюта, поръча си напитка и се отпусна.

Художникът завиждаше на това. Да седиш сам. Съвсем сам. И да не ти липсва компания. Завиждаше почти толкова, колкото на хората в група по двама, трима или четирима, които се чувстваха добре в присъствието на останалите. За него самия единственото по-лошо от това да е в компания, бе да е сам. Освен ако не беше сам в ателието си. Или с Клара. Само двамата.

Сега обаче тя го бе зарязала да стърчи край пътя.

И Питър Мороу не знаеше какво да прави.

 

 

— Вашият човек ще се вкисне, че бавите обяда му. — Сюзан кимна към бистрото.

На тръгване от градината на Клара бяха решили да се разходят около затревения площад. Рут седеше на пейка в самия му център. Най-мощният източник на гравитация в Трите бора.

Възрастната поетеса се взираше в небето и Гамаш се запита дали молитвите действително получават отговор. Той също вдигна поглед нагоре, както направи и когато ръката му лежеше върху пръчката.

Ала небето остана пусто и безмълвно.

Сетне сведе очи обратно към земята и съзря Бовоар, седнал с лице към тях на маса в бистрото.

— Не изглежда щастлив — отбеляза Сюзан.

— Той никога не е щастлив, като е гладен.

— Готова съм да се обзаложа, че често е гладен — подхвърли жената. Главният инспектор я погледна. Очакваше да види вездесъщата й усмивка, но с изненада установи, че е напълно сериозна.

Продължиха разходката си.

— Защо Лилиан Дайсън е дошла в Трите бора според вас? — попита Гамаш.

— И аз си задавам същия въпрос.

— И намерихте ли отговор?

— Хрумнаха ми две причини. За да оправи някоя каша. — Сюзан спря и погледна детектива право в очите. — Или да забърка нова.

Главният инспектор кимна. И той си мислеше същото. Но каква пропаст делеше тези два свята. В единия Лилиан беше трезва и здрава, в другия — жестока, непроменена, неразкаяна. Един от царедворците ли беше, или бе дошла в Трите бора, за да бутне някого от стената?

Гамаш сложи очилата си за четене и отвори „Голяма книга на анонимните алкохолици“, която бе оставил в бистрото, а по-късно бе взел обратно.

Алкохоликът е като ураган, който преминава през живота на другите — прочете с дълбок, благ глас. После погледна към Сюзан над очилата си. — Открихме томчето на нощното й шкафче. Тези думи бяха подчертани.

Вдигна изданието. Върху тъмната корица с ярки бели букви бяха изписани думите „Анонимни алкохолици“.

Жената се ухили.

— Не е много дискретно. Всъщност е иронично.

Гамаш се усмихна и отново сведе поглед към книгата.

— Има и още. Разбиват се сърца. Хубави приятелства се съсипват. — Бавно затвори томчето и свали очилата си. — Това говори ли ви нещо?

Възрастната жена протегна ръка и инспекторът й подаде книгата. Сюзан отвори на отбелязаната страница, плъзна поглед по текста и се усмихна.

— Говори ми, че е била на деветата стъпка. — Върна изданието на Гамаш. — Явно е четяла тази част от книгата. Това е стъпката, в която търсим прошка от хората, които сме наранили. Предполагам, че затова е дошла.

— Коя е деветата стъпка?

— Лично изкупихме вината си пред тези хора, когато това бе възможно, освен в случаите, когато това би наранило тях или други — цитира възрастната художничка.

— За кои хора става въпрос?

— За онези, на които сме навредили с действията си. Навярно е дошла тук, за да каже, че съжалява.

— Хубави приятелства се съсипват — повтори Гамаш. — Мислите ли, че е дошла тук да говори с Клара Мороу? И… как го нарекохте? Да изкупи вината си?

— Възможно е. Тук обаче е имало и доста други хора от арт средите. Може да е дошла да се извини на всеки от тях. Бог е свидетел, че е била длъжница на много хора.

— Но някой би ли го направил наистина?

— Какво имате предвид?

— Ако имах искреното желание да се извиня, едва ли бих го направил на коктейл.

— Така си е. — Жената въздъхна дълбоко. — Има и още нещо. Нямах особено желание да ви го споделям. Не съм сигурна дали Лилиан е стигнала до деветата стъпка. Не мисля, че е изпълнила всички стъпки, които водят до нея.

— Има ли значение? Задължително ли е да се изпълняват последователно?

— Няма нищо задължително, но определено е по-добре. Какво би станало, ако след завършването на първата година в университета прескочиш направо в последната?

— Вероятно ще се провалиш.

— Именно.

— Но какво означава да се провалиш в този случай? Едва ли биха те изхвърлили от Организацията на анонимните алкохолици, нали?

Сюзан се засмя, но без особен ентусиазъм.

— Не. Вижте, всички стъпки са важни, но стъпка девет е може би най-деликатната, най-трудната. Това всъщност е първият път, когато търсим контакт с околните. Поемаме отговорност за онова, което сме сторили. Ако не се направи както трябва…

— Какво става?

— Можем да нанесем по-голяма вреда. На тях и на себе си.

Жената спря, за да подуши цъфналия люляк край безлюдния път. И за да си даде време да помисли, както подозираше Гамаш.

— Колко е красиво — изрече, щом отдръпна носа си от ароматния цвят и се огледа, сякаш виждаше красивото селце за пръв път. — С удоволствие бих живяла тук. Приятно място да създадеш дом.

Инспекторът мълчеше, не искаше да прекъсва мисълта й.

— Животът на алкохолика е много сложен. Истински хаос. Забърквали сме се в какви ли не неприятности. Пълна каша. А точно това сме искали винаги. Тихо местенце на припек. Но всяка изпита чаша ни е отдалечавала все повече от него.

Сюзан се загледа в къщичките около затревения площад. Повечето имаха веранди и градинки с цъфнали божури, лупини и рози. Из дворовете се мяркаха котки и кучета, излегнали се на слънце.

— Ние копнеем за дом. След дълги години на война с всички около нас, а и със самите себе си, просто искаме спокойствие.

— И как го намирате? — Гамаш знаеше по-добре от мнозина, че спокойствие като това в Трите бора трудно се намира.

— Ами… първо трябва да открием себе си. Защото някъде по пътя сме се изгубили. Лутаме се без цел и посока, объркани и замаяни от алкохол и наркотици. И все повече се отдалечаваме от истинската си същност. — Възрастната жена се обърна към него и отново се усмихна. — Ала някои от нас успяват да намерят обратния път и да се върнат. От пущинака. — Сюзан откъсна поглед от дълбоките кафяви очи на Гамаш, от затревения площад и къщичките и се загледа към околните планини и гори. — Да се наквасиш, е само част от проблема. Това е болест на емоциите. На възприятията. — Почука няколко пъти по слепоочието си. — Мирогледът ни, начинът ни на мислене се прецаква. Наричаме го мисловна смрад. А това влияе и на начина, по който се чувстваме. И нека ви кажа, господин главен инспектор, че е много трудно и много страшно да променим възприятията си. Повечето не успяват. Малцина имат късмета да го направят. Но когато успеем, намираме себе си — художничката се огледа наоколо, — а после намираме и своя дом.

— Нужна е промяна в мисленето, за да промениш емоциите си, така ли? — попита детективът.

Сюзан не отговори. Вместо това продължи да рее поглед из селото.

— Колко интересно, тук мобилните телефони нямат обхват. А от началото на разходката ни не е минала нито една кола. Чудя се дали светът изобщо знае за това място.

— Селото е анонимно — каза Гамаш. — Няма го на нито една карта. Човек трябва сам да намери пътя дотук. — Обърна се към събеседничката си. — Сигурна ли сте, че Лилиан изобщо е успяла да спре алкохола?

— О, да, още от първата й сбирка.

— И кога беше това?

Жената се замисли за момент.

— Преди около осем месеца.

Гамаш пресметна наум.

— Значи е дошла в Организацията на анонимните алкохолици през октомври. Знаете ли защо?

— Имате предвид дали е станало нещо конкретно, за да се запише? Не. Има хора като Брайън, при които се случва нещо ужасно. Светът се срутва. Те се разпадат. За други е нещо по-спокойно, почти незабележимо. По-скоро рухване. Навътре. Както се е случило с Лилиан.

Инспекторът кимна.

— Ходили ли сте в дома й?

— Не. Винаги се срещахме в кафене или вкъщи.

— Виждали ли сте картините й?

— Не. Сподели ми, че отново е започнала да рисува, но не съм ги виждала. Не исках.

— Защо? Самата вие сте художник, изобщо ли не проявихте интерес?

— Всъщност имах желание. Опасявам се, че съм доста любопитна. Но ми се струваше безнадеждно. Ако бяха добри, можеше да изпитам завист, а това нямаше да е хубаво. А ако не струваха, какво щях да кажа? Така че не, не съм виждала картините й.

— Наистина ли можете да изпитате завист към свой довереник? Това не пасва особено на връзката, която описахте.

— Описах ви идеалните взаимоотношения. Аз съм близо до съвършенството, както несъмнено сте забелязали, но все още не съм го достигнала. — Сюзан се засмя. — Това е единственият ми недостатък. Завистта.

— И любопитството.

— Двата ми недостатъка. Завист и любопитство. Освен това обичам да командвам. Божичко, май съм доста повредена.

Художничката отново се засмя.

— Разбрах също, че имате дългове.

Усмивката й замръзна.

— Откъде знаете? — Вторачи се в него, но когато Гамаш не отговори, кимна примирено. — Естествено, че знаете. Да, имам дългове. Никога не съм се оправяла добре с парите, а сега, когато не ми е позволено да крада, животът е много по-труден. — Усмихна се подкупващо. — Списъкът с недостатъците ми набъбва.

Наистина набъбваше, помисли си инспекторът. Какво още премълчаваше тази жена? Стори му се странно, че две художнички не биха сравнили творбите си. Че Лилиан не би показала картините си на своята наставница. За одобрение, за съвет.

И какво, ако Сюзан ги бе видяла в целия им блясък? Би ли убила Лилиан в яростен пристъп на завист? Звучеше неправдоподобно.

Ала наистина изглеждаше странно, че за осемте месеца близки взаимоотношения тя нито веднъж не бе посетила дома на по-младата жена. И никога не бе виждала картините й.

После му хрумна нещо друго.

— В Организацията на анонимните алкохолици ли се срещнахте за пръв път, или се познавахте отпреди? — попита.

Усети, че е напипал нещо. Усмивката й не трепна, но погледът й се изостри.

— Ние всъщност наистина се познавахме. Макар че „познавахме“ е малко пресилено. Сблъсквали сме се по изложби преди години. Преди тя да замине за Ню Йорк. Но никога не сме били приятелки.

— Бяхте ли поне донякъде близки?

— След няколко питиета? Ставах повече от близка с хората, господин главен инспектор. — Сюзан се засмя.

— Но не и с Лилиан, очевидно.

— Не — призна възрастната жена. — Вижте, истината е, че не се вписвах в обкръжението й. Тя бе голям и важен критик, а аз — поредният художник пиянде. Обаче, между нас да си остане, нямах нищо против. Тя беше такава кучка. Всички я знаеха. Няма такова количество алкохол, което да оправдае решението ти да се приближиш до Лилиан.

Гамаш спря и се замисли за миг, после продължи да върви.

— Откога сте в Организацията на анонимните алкохолици? — поинтересува се.

— На осемнайсети март се навършиха двайсет и три години.

— Двайсет и три години! — Беше изумен и му личеше.

— Трябваше да ме видите в самото начало — засмя се художничката. — Луда за връзване. Това, което виждате сега, е резултат от двайсет и три годишен упорит труд.

Подминаха предната част на терасата. Бовоар кимна към бирата и Гамаш му отвърна със същия жест.

— Двайсет и три години — повтори главният инспектор, когато продължиха разходката. — Спрели сте да пиете долу-горе по същото време, когато Лилиан е заминала за Ню Йорк.

— Предполагам.

— Съвпадението случайно ли е?

— По онова време тя не беше част от живота ми. Нямаше нищо общо с това дали се напивах, или изтрезнявах.

В тона й се долавяше остра нотка. Леко раздразнение.

— Рисувате ли още? — попита Гамаш.

— Случва се. Но без особено старание. Посещавам курсове, слушам лекции, чета лекции, ходя по вернисажи, където има безплатна храна и напитки.

— Лилиан споменавала ли е за Клара Мороу или за изложбата й?

— Никога не е споменавала Клара по име. Но е споделяла, че трябва да изкупи вината си пред много художници, арт дилъри и собственици на галерии. Клара може да е била сред тях.

— А те? — Гамаш едва забележимо кимна към двамата творци, които седяха на верандата на пансиона и ги наблюдаваха.

— Полет и Норман? Не, не ги е споменавала. Но не бих се изненадала, ако е дължала извинение и на тях. Не е била особено мила, когато е пиела.

— Или пишела. Иде му отвътре да твори с такава лекота, както облекчава физиологичните си нужди — цитира Гамаш.

— О, и вие го знаете, така ли?

— Вие също, очевидно.

— Всеки художник в Квебек го знае. Беше най-величественият момент на Лилиан. Като критик, имам предвид. Нейният шедьовър. Почти перфектното публично убийство.

— Знаете ли за кого се отнася?

— Вие не сте ли наясно?

— Щях ли да питам, ако знаех?

Сюзан внимателно го изгледа.

— Може би щяхте. Много сте хитър, така ми се струва. Но не, не знам.

Почти перфектно публично убийство. Било е точно това. С едно изречение Лилиан бе нанесла смъртоносен удар. Дали жертвата е чакала десетилетия, за да й върне услугата?

* * *

— Нещо против да се присъединя към вас?

Твърде късно. Мирна вече се бе настанила, а веднъж седнала, никой не можеше да я помести оттам.

Бовоар я погледна. Не особено предразполагащо.

— Добре. Няма проблем.

Инспекторът огледа терасата. Неколцина други клиенти седяха по масите на припек и пийваха бира, лимонада или студен чай. Ала имаше и свободни места. Защо книжарката бе решила да седне при него?

Единственият възможен отговор бе тъкмо онзи, от който се ужасяваше.

— Как сте? — попита тя.

Жената искаше да си бъбрят. Бовоар отпи дълга глътка от бирата си.

— Добре съм, благодаря.

Мирна кимна и взе да рисува с пръст по изпотената си бирена чаша.

— Денят е приятен — каза накрая.

Жан Ги продължи да се взира пред себе си, не си струваше да й отговаря. Може би щеше да схване намека. Искаше да остане сам с мислите си.

— За какво мислите?

Сега вече се обърна към нея. Погледът й излъчваше кротост. Заинтригуван, но не проницателен. Не изпитателен.

Закачлив, приятен поглед.

— За случая — излъга той.

— Разбирам.

Обърнаха поглед към затревения площад. Там нямаше голямо движение. Рут мяташе камъчета по птиците, неколцина селяни работеха в градините си. Един разхождаше куче. А главният инспектор вървеше по черния път в компанията на странна жена.

— Коя е тя?

— Познавала е мъртвата — обясни Бовоар. Нямаше нужда от много приказки.

Мирна кимна и си взе едро кашу от купичката със смесени ядки.

— Радвам се, че главният инспектор изглежда доста по-добре. Дали се е възстановил, как мислите?

— Разбира се. Отдавна.

— Е, трудно би могло да е отдавна — не без основание отбеляза тя. — Като се има предвид, че се случи малко преди Коледа.

Само толкова ли, запита се смаян Бовоар. Едва шест месеца? Струваше му се преди цяла вечност.

— Ами добре е, също като мен.

— Дърт, отвратителен, безсрамен, разярен егоист? Определението на Рут за „добре“?

Жан Ги неволно се ухили. Опита се да превърне усмивката в гримаса, но не успя съвсем.

— Не мога да говоря от името на главния инспектор, но смятам, че спокойно бих могъл да го кажа за себе си.

Мирна се усмихна и отпи глътка от бирата си. Следваше с поглед Бовоар, който пък следваше с поглед Гамаш.

— Не сте виновен вие, нали знаете?

Младият инспектор се напрегна и неволно потръпна.

— Какво имате предвид?

— За случилото се във фабриката. С него. Нещата са били извън вашия контрол.

— Знам — отсече той.

— Чудя се дали наистина го знаете. Онова, което сте видели, сигурно е било ужасно.

— Защо ми го казвате? — попита Бовоар като зашеметен. Всичко изведнъж се бе обърнало с главата надолу.

— Защото смятам, че имате нужда да го чуете. Не може винаги да го спасявате.

Мирна погледна измъчения млад мъж срещу себе си. Човекът страдаше, знаеше го. Наясно бе също така, че само две неща биха могли да причиняват подобна болка толкова дълго след събитието.

Любов. И вина.

— Онова, което е било веднъж счупено, вече е по-здраво.

— Това къде го чухте? — изгледа я свирепо Жан Ги.

— Прочетох го в едно интервю, дадено от главния инспектор след нападението. И е прав. Но е нужно много време, а и много помощ, за да се излекуваш. Вие навярно сте го помислили за мъртъв.

Така си беше. Бовоар бе видял как Гамаш поема куршума. Пада. И не помръдва.

Мъртъв или умиращ. Жан Ги бе сигурен в това.

И не направи нищо, за да му помогне.

— Нищо не сте могли да направите — заяви Мирна, сякаш четеше мислите му. — Нищичко.

— Откъде знаете? — попита младият инспектор. — Как е възможно да го знаете?

— Защото го видях. Във видеото.

— И смятате, че това ви е достатъчно, за да знаете всичко?

— Наистина ли вярвате, че е било възможно да направите нещо повече?

Бовоар извърна поглед и усети как познатите иглички в корема му се превръщат в болезнени спазми. Знаеше, че Мирна се опитва да помогне, но искаше само тя да се махне.

Книжарката не бе присъствала там. За разлика от него. А той никога нямаше да повярва, че не е било възможно да направи още нещо.

Главният инспектор бе спасил живота му. Беше го издърпал на безопасно място и го бе превързал. Но когато самият Гамаш бе ранен, не друг, а полицай Лакост си бе проправила път до него. И го беше спасила.

Самият Жан Ги не направи нищо. Просто лежеше. И гледаше безучастно.

 

 

— Харесвахте ли я? — попита Гамаш.

Направили бяха пълна обиколка и сега стояха на поляната точно срещу терасата на бистрото. На една от масите Андре Кастонге и Франсоа Мароа се наслаждаваха на обяда си. Поне на храната, ако не на компанията. Не изглеждаха особено разговорливи.

— Да — отвърна Сюзан. — С времето започна да става мила. Деликатна дори. Щастлива. Не очаквах да я харесам, когато за пръв път си довлече жалкия задник в мазето на църквата. Не може да се каже, че сме били първи приятелки, преди да тръгне за Ню Йорк. Но тогава бяхме по-млади, а и по-пияни. Подозирам, че и двете не сме били стока. Ала хората се променят.

— Толкова ли сте сигурна за Лилиан?

— А вие толкова ли сте сигурен за мен? — засмя се тя.

Добър въпрос, помисли си Гамаш.

После му хрумна друг въпрос. И се изненада, че не се е сетил за него по-рано.

— Как открихте Трите бора?

— Какво имате предвид?

— Селото. Почти невъзможно е за откриване. Обаче ето ви тук.

— Той ме докара — посочи с ръка Сюзан.

Гамаш се обърна и погледна в указаната посока. Към един недалечен прозорец, зад който с гръб към тях стоеше мъж. С книга в ръка.

Главният инспектор не виждаше лицето му, но с лекота разпозна мъжа. До прозореца в книжарницата на Мирна стоеше Тиери Пино.