Луиз Пени
Измамна светлина (5)

Глава трета

На следващата сутрин Клара стана рано. Обу си гумените ботуши, навлече пуловер върху пижамата, наля си кафе и седна на един от дървените столове в градината зад къщата.

Обслужващият персонал беше почистил и нямаше и помен от огромното празненство с барбекю и танци, което се бе състояло тук предишната вечер.

Художничката затвори очи и усети милувката на младото юнско слънце върху лицето си. Чуваше песента на птиците, а река Бела Бела бълбукаше някъде отвъд оградата на двора. С тези звуци се смесваше и тихото бръмчене на земните пчели, които жужаха около божурите и се катереха по цветовете им. Изгубваха се вътре.

Непохватно, тромаво.

Изглеждаха комични и нелепи. Но толкова много неща можеха да се определят по същия начин, ако човек не знаеше достатъчно за тях.

Клара Мороу държеше топлата керамична чаша между дланите си и вдъхваше аромата на кафето и мириса на прясно окосена трева. На люляците и божурите, на свежите уханни рози.

Това бе селото, което в детството на Клара живееше под завивките. Криеше се зад тънката дървена врата на стаята й, зад която родителите й се караха. Братята й я пренебрегваха. Телефонът звънеше, но никога не търсеха нея. Хората плъзваха поглед по малкото момиче, подминаваха го или се взираха през него. Към някое друго момиче. По-хубаво. По-интересно. Нахълтваха в спалнята й, сякаш Клара бе невидима, и я прекъсваха, преди да се доизкаже.

Но когато затвореше очи и се завиеше през глава, тя си представяше красивото селце в долината, гората край него, цветята и милите хора.

Там непохватността не бе порок.

Откакто се помнеше, художничката копнееше за едно-единствено нещо. Искаше го много повече, отколкото желаеше самостоятелна изложба. Не беше богатство, власт, нито дори любов.

Клара Мороу искаше да намери мястото си под слънцето. Кътче, където да я приемат безусловно. Сега, на прага на петдесетгодишнината си, го бе открила.

Грешка ли бе самостоятелната й изложба? Дали се бе изолирала от обкръжението си заради нея?

Докато художничката седеше в градината, умът й се изпълни със спомени от предишната вечер. Приятели, други художници, Оливие, който току я поглеждаше и кимваше успокоително. Колко бе развълнувана, когато се запозна с Андре Кастонге и с много други. Щастливото изражение на уредничката от музея. Барбекюто в двора на къщата им. Храната, питиетата и фойерверките. Музикантите и танците. Смехът.

Облекчението.

Но сега, на ярката дневна светлина, безпокойството се бе завърнало. Не като буря, както го усещаше, когато бе най-зле, а като лека мъгла, притъпила блясъка на слънчевите лъчи.

Досещаше се за причината.

Питър и Оливие бяха отишли за днешните вестници. Щяха да донесат думите, които цял живот бе чакала да прочете. Рецензиите на критиците за картините й.

Блестящи. Революционни. Шедьоври.

Скучни. Неоригинални. Предсказуеми.

Какви ли щяха да са отзивите?

Клара седеше, отпиваше от кафето и се опитваше да не мисли за това. Да не обръща внимание на сенките, които се удължаваха и пълзяха към нея, докато минутите отлитаха.

Чу се трясък, сякаш се затвори врата на автомобил. Художничката подскочи в стола. Стреснато и с неохота се върна към реалността.

— Прибрахме сеее! — пропя Питър и до ушите й долетя шум от стъпки.

Клара се изправи и се обърна, за да посрещне съпруга си и Оливие. Но вместо да крачат към нея, мъжете стояха вцепенени. Сякаш се бяха превърнали в големи градински джуджета.

И вместо да гледат към нея, се бяха втренчили в една от цветните лехи.

— Какво има? — попита Клара, тръгна към тях и ускори крачка, щом видя израженията им. — Какво е станало?

Питър се извърна, хвърли вестниците на тревата и с жест спря съпругата си, за да не се приближава повече.

— Обади се в полицията — промълви Оливие и бавно се придвижи напред, към лехата, от която надничаха божури, дамски сърца и макове.

И още нещо.

* * *

Главен инспектор Гамаш се изправи и въздъхна.

Нямаше съмнение. Ставаше дума за убийство.

Вратът на жената, която лежеше в краката му, бе счупен. Ако я бяха открили в подножието на стълбище, можеше да предположи, че е станал нещастен случай. Но тялото лежеше по гръб до цветната леха. Върху мека трева.

С отворени очи, вперени право в късното утринно слънце.

Гамаш нямаше да се изненада, ако жената ей сега примигнеше.

Детективът се озърна наоколо, докато стоеше насред приятната градина. Познатата градина. Колко ли пъти се бе озовавал тук с Питър, Клара и други жители на Трите бора? Колко ли пъти бе приближавал димящото барбекю с бира в ръка? Унесен в сладки приказки.

Но не и днес.

Питър, Клара, Оливие и Габри стояха долу край реката. Наблюдаваха. Жълта полицейска лента ги държеше далеч от Гамаш като непреодолим вододел. От едната страна бяха разследващите, от другата — разследваните.

— Жена, бяла — произнесе съдебният лекар.

Доктор Харис бе коленичила край жертвата, а до нея се бе навела полицай Изабел Лакост. Инспектор Жан Ги Бовоар даваше разпореждания на екипа по събиране на улики от местопрестъплението. Криминалистите от Surete du Quebec старателно обследваха околността. Прибираха веществени доказателства. Заснемаха. Внимателно и прецизно извършваха задачите си.

— На средна възраст — продължи патоложката. Тонът й бе безпристрастен. Фактологичен.

Главен инспектор Гамаш слушаше и възприемаше потока от информация. Наясно бе със силата на фактите повече от всеки. Но още по-добре знаеше, че рядко може да се разкрие убиец само с помощта на голи факти.

— Боядисана руса коса с наскоро поникнали сиви корени. Тегло леко над нормата. Няма халка на безименния пръст.

Фактите бяха необходими. Служеха като насоки и с тяхна помощ се оформяше скелетът на случая. Но за залавянето на самия убиец не бяха достатъчни. Важни бяха и чувствата. Нездравите емоции, които превръщаха човека в престъпник.

— Вратът е счупен при втори прешлен.

Гамаш слушаше и наблюдаваше. Процедурата бе позната и рутинна. Но това не я правеше по-малко ужасяваща.

Отнемането на живот винаги го стъписваше, макар да бе прекарал много години начело на отдел „Убийства“ в знаменитата квебекска полиция — Surete du Quebec. След всички убийства и убийци продължаваше да се удивлява какво бяха способни да си причинят хората един на друг.

* * *

Питър Мороу се взираше в червените обувки, които едва се подаваха иззад цветната леха. Бяха на краката на мъртвата жена, просната на тревата. В момента не виждаше самото тяло. Скрито бе зад високите стебла на цветята, но виждаше краката. Извърна очи. Опита се да съсредоточи вниманието си върху друго. Върху разследващия екип — Гамаш и хората му, които се навеждаха, приклякаха и мърмореха, сякаш изпълняваха някаква колективна молитвена церемония. Мрачен ритуал в градината му.

Забеляза, че Гамаш не си записва нищо. Слушаше и кимаше с уважение. Зададе няколко въпроса с все така замислено изражение. Оставил бе воденето на записки на друг — полицай Лакост.

Художникът се опита да отклони очи и да мисли за красотите в градината си.

Но нещо все теглеше погледа му към трупа на тревата.

И докато Питър наблюдаваше, Гамаш внезапно се вторачи в него. Художникът незабавно и инстинктивно се извърна, сякаш бе извършил нещо срамно.

Веднага съжали за реакцията си и погледна към главния инспектор, но детективът вече не се взираше в него. А се приближаваше.

Питър се замисли дали да се обърне някак небрежно. Като че ли е чул шум от сърна в гората на другия бряг на река Бела Бела.

Понечи да го направи, но се спря.

Напомни си, че не е нужно да гледа настрани. Не беше направил нищо нередно. Едва ли бе забранено да наблюдаваш полицаи, докато си вършат работата.

Нали?

В този момент обикновено самоувереният художник не бе сигурен в нищо. Светът му се бе преобърнал, земята под краката му пропадаше. Изгубил бе представа кое е редно. Не знаеше къде да дене ръцете, погледа, цялото си тяло. Какво да прави с живота си. С жена си.

— Клара. — Гамаш протегна ръка към художничката и я целуна по двете бузи. Ако на останалите разследващи им се бе сторило странно началникът на отдел „Убийства“ да целува една от заподозрените, не го показаха. А главният инспектор явно не се интересуваше от мнението им.

Мина през цялата група и се здрависа с всички. Последно се спря пред Оливие, като очевидно остави време на по-младия мъж да осъзнае, че го приближава. Гамаш протегна ръка. Всички застинаха и за момент сякаш забравиха за трупа.

Оливие не се поколеба. Стисна дланта на детектива, но не посмя да го погледне в очите.

Главният инспектор се усмихна някак извинително, сякаш носеше някаква вина за трупа. Така ли започваше всичко ужасно, зачуди се Питър. Не с трясък на гръмотевица. Не с писък. Не със сирени, а с усмивка. Страшните неща пристигаха, увити в опаковка от любезност и добри маниери.

Но страшното вече бе отминало и бе оставило след себе си труп.

— Как сте? — попита Гамаш и се обърна отново към Клара. Не бе задал въпроса просто от учтивост. Изглеждаше искрено загрижен.

Питър усети как се отпуска. Сякаш някой пое тялото от раменете му и го стовари върху плещите на този здрав и силен мъж.

Художничката поклати глава:

— Смаяни сме — отрони и хвърли поглед през рамо. — Коя е тази жена?

— Не я ли познавате?

Гамаш се взря в Клара, после в Питър и Габри, а накрая в Оливие. Всички клатеха глава.

— Не е ли била на празненството снощи?

— Сигурно — отвърна Клара, — но не съм я канила.

— Коя е? — полюбопитства Габри.

— Видяхте ли я? — настоя Гамаш. Още не бе готов да отговори на въпроса.

Четиримата кимнаха.

— След като се обадихме в полицията, се върнах в градината да я погледна — призна Клара.

— Защо?

— Исках да видя дали я познавам. Дали е приятелка или съседка.

— Не беше от нашите — намеси се Габри. — Приготвях закуска за гостите в пансиона, когато Оливие се обади да ми каже за станалото.

— Затова ли дойдохте? — попита инспекторът.

— Вие не бихте ли? — отвърна едрият готвач.

— Аз съм детектив и разследвам убийства. Задължен съм. Вие не сте.

— Аз пък съм любопитен кучи син — заяви Габри. — Задължен съм. А и също като Клара исках да разбера дали я познаваме.

— Казахте ли на още някого? — поинтересува се Гамаш. — Идвали ли са други хора в градината?

Приятелите поклатиха глава.

— Значи сте я огледали добре и никой от вас не я е разпознал?

— Коя е? — обади се отново Клара.

— Не знаем — призна детективът. — Когато е паднала, чантата й е останала под нея, а доктор Харис все още не иска да я местим. Скоро ще разберем.

Габри се поколеба, но след миг се обърна към Оливие:

— Не ти ли напомня на нещо?

Светлокосият мъж мълчеше, но Питър се обади:

— Вещицата е мъртва?

— Питър — побърза да го скастри Клара, — някой е убил тази жена и я е оставил в градината ни. Как можа да кажеш такова ужасно нещо?

— Съжалявам — промълви художникът, изненадан от собствените си думи, — но наистина ми заприлича на Злата вещица от Запада^[1] с тези червени обувки, които стърчат от тревата.

— Не казваме, че е вещица — уточни Габри, — но не може да се отрече, че с този тоалет сякаш е долетяла от Канзас.

Клара направи отегчена физиономия, поклати глава и измърмори:

— Господи!

Гамаш трябваше да признае, че с хората от екипа му също го бяха обсъдили. Мъртвата жена не им бе напомнила на Злата вещица, но определено бе неподходящо облечена за градинско барбекю в провинцията.

— Не я видях снощи — обади се Питър.

— Щяхме да си я спомняме — проговори най-сетне и Оливие. — Едва ли щяхме да пропуснем жена в подобен вид.

Гамаш кимна. И той си бе помислил същото. Жертвата щеше да се набива на очи с яркочервената си рокля. Всичко в нея крещеше „Вижте ме!“.

Детективът я погледна отново и се опита да си спомни дали предишната вечер в музея е забелязал жена с подобни дрехи. Възможно бе да е дошла направо от коктейла като много от гостите. Но в спомените си не намери нищо. Повечето жени — с изключение на Мирна — носеха дрехи в приглушени тонове.

Тогава му хрумна нещо.

— Excusez-moi^[2] — рече и се отдалечи към другия край на поляната с бърза крачка. Размени няколко думи с Бовоар, след което тръгна обратно, ала по-бавно, замислено. — По пътя насам четох доклада, но искам лично да ми разкажете как сте я намерили.

— Питър и Оливие първи я видяха — започна Клара. — Аз седях на ей онзи стол. — Посочи един от двата дървени градински стола, боядисани в жълто. На широкия подлакътник все още стоеше чаша за кафе. — Мъжете бяха отскочили до Ноултън да купят вестници. Чаках ги да се върнат.

— Защо? — попита главният инспектор.

— Заради рецензиите.

— Ааа, разбира се. Това обяснява… — Гамаш махна към купчината вестници, които лежаха на тревата зад жълтата полицейска лента.

Клара също обърна поглед натам. Искаше й се да каже, че съвсем е забравила за рецензиите заради шока, който бе изпитала при откриването на трупа, но не беше така. „Ню Йорк Таймс“, „Глоуб енд Мейл“ от Торонто и лондонският „Таймс“ си стояха на купчинка на земята — там, където ги бе изпуснал Питър.

Недосегаеми.

Гамаш я изгледа объркано.

— Но ако сте толкова нетърпелива, защо не погледнахте в сайтовете на вестниците? Сигурно са качили рецензиите онлайн още преди няколко часа, non?^[3]

Питър й бе задал същия въпрос. Оливие — също. Как да обясни?

— Защото исках да усетя хартията в ръцете си — отвърна Клара. — Исках да прочета рецензиите за моята изложба по същия начин, по който чета отзиви за творчеството на художниците, които харесвам. Да се докосна до хартията. Да усетя мириса й. Да разгръщам страниците. Цял живот съм мечтала за това. Струваше си да почакам още час.

— Значи останахте сама в градината за около час тази сутрин?

Клара кимна.

— От колко до колко? — попита Гамаш.

— От седем и половина сутринта до завръщането им към осем и половина.

Художничката погледна съпруга си.

— Точно така — потвърди той.

— Когато се прибрахте, какво видяхте? — обърна се инспекторът към Питър и Оливие.

— Слязохме от колата и понеже знаехме, че Клара е в градината, решихме да минем ето оттам. — Художникът посочи единия ъгъл на къщата, където стар люляков храст все още пазеше последните си цветове за сезона.

— Вървях след Питър, но той изведнъж спря — вметна Оливие.

— Забелязах нещо червено на земята, докато вървяхме покрай стената на къщата — продължи Питър разказа си. — Май си помислих, че е мак, който се е прекършил и е паднал. Но беше твърде голямо. Затова забавих крачка и се вгледах. Тогава разбрах, че е жена.

— Какво направихте?

— Помислих си, че някоя от гостенките е прекалила с пиенето снощи и е припаднала — обясни художникът. — Заспала е в градината ни. Но забелязах, че очите й са отворени, а главата…

Килна своята, но, разбира се, не можа да пресъздаде същия ъгъл. Не би се удало на никой жив човек. Това бе подвиг, запазен за мъртъвците.

— А вие? — обърна се Гамаш към Оливие.

— Казах на Клара да се обади на полицията — отвърна собственикът на бистрото. — После повиках Габри.

— Споменахте, че при вас има отседнали гости — рече Гамаш на Габри. — Хора, които са присъствали на празненството снощи.

Едрият мъж кимна:

— Някои от художниците, дошли за партито от Монреал, решиха да останат в пансиона. Има и няколко човека горе, в СПА хотела.

— Резервацията в последния момент ли бе направена?

— За пансиона да. Обадиха се, докато празненството бе в разгара си.

Гамаш кимна, извърна се и повика с жест полицай Изабел Лакост. Жената незабавно се отзова, изслуша заръките, които шефът й тихо изреди, след което побърза да се отдалечи. Проведе кратки разговори с двама млади служители на Surete, които кимнаха и тръгнаха нанякъде.

Клара винаги наблюдаваше с възхищение с каква лекота даваше разпореждания Гамаш и колко естествено го следваха хората. Главният инспектор никога не крещеше, никога не бе груб. Държеше се възможно най-спокойно, дори учтиво. Заповедите му бяха маскирани почти като молби. Но никой не правеше грешката да ги приема за такива.

Гамаш отново насочи цялото си внимание към четиримата приятели от Трите бора.

— Някой от вас докосвал ли е тялото?

Спогледаха се, поклатиха глава, сетне пак се обърнаха към детектива.

— Не — отговори Питър. Вече се чувстваше по-сигурен. Земята под краката му се бе втвърдила, подсилена от факти. От директни въпроси и ясни отговори.

Нямаше от какво да се бои.

— Ако не възразявате… — изрече Гамаш и тръгна към дървените столове в задния двор.

Дори някой да бе възразил, нямаше значение. Главният инспектор щеше да отиде там, а останалите бяха добре дошли да го последват.

— Преди мъжете да се върнат, докато седяхте тук сама, забелязахте ли нещо странно? — попита детективът, докато вървяха. Наясно бе, че ако Клара бе видяла труп в градината си, щеше да се е обадила много по-рано. Но не искаше да разбере само за тялото. Това бе градината на художничката и тя я познаваше добре. Щеше да й направи впечатление, ако нещо не бе на мястото си — отъпкано растение, прекършен клон на храст…

Интересуваха го такива уж дреболии, които хората от неговия разследващ екип можеше да са пропуснали. Самата Клара можеше да ги пренебрегне, ако не получи директен въпрос.

Художничката благоразумно не използва случая да се направи на остроумна.

За разлика от Габри, който се обади:

— Като например трупа ли?

— Не — отвърна главният инспектор и се спря до дървения стол. Обърна се и огледа градината от новата си позиция. Наистина от този ъгъл мъртвата жена не се виждаше, скриваха я цветните лехи. — Имах предвид друго.

Спря замислено очи върху Клара.

— Имаше ли нещо необичайно в градината тази сутрин? — повтори въпроса си и стрелна Габри с предупредителен поглед. Едрият мъж сложи пръст пред устата си. — Нещо дребно? Нещо не съвсем на място?

Клара се огледа. Задният двор бе осеян с големи цветни лехи. Някои бяха кръгли, други — продълговати. Високи дървета хвърляха шарена сянка покрай речния бряг, но по-голямата част от градината бе напечена от яркото обедно слънце. Художничката се огледа и останалите последваха примера й.

Имаше ли нещо по-различно? Беше й трудно да прецени с всичките тези хора наоколо, с вестниците, суматохата, жълтата полицейска лента. Вестниците. Трупа. Вестниците.

Всичко бе различно.

Художничката се извърна и впери в Гамаш умолителен поглед, в който се четеше вик за помощ.

Инспекторът не искаше да помага, не искаше да дава по-конкретни насоки, за да не я подтикне да види несъществуваща улика.

— Вероятно убиецът се е крил някъде тук — рече детективът накрая — и е чакал.

Прецени, че трябва да остави нещата дотам. Виждаше, че Клара разбира. Художничката отново се обърна към градината си. Нима тук се бе спотайвал човек с намерение да извърши убийство? В нейното лично убежище?

Дали се бе скрил в цветните лехи? Клекнал зад високите божури? Дали бе надничал иззад стълба, по който пълзяха телефончетата? Коленичил зад туфите цъфнал флокс?

Изчаквал?

Погледна всяко растение, всеки храст. Търсеше нещо бутнато, разместено, усукано стебло, отронена пъпка.

Но всичко бе съвършено. Мирна и Габри бяха работили дни наред по градината, за да я подготвят, за да е безупречна за празненството. И бяха го постигнали. Снощи всичко беше наред. И тази сутрин.

С изключение на полицаите, които бяха плъзнали като вредители. И на трупа в яркочервена рокля. Като рана.

— Ти виждаш ли нещо? — обърна се художничката към Габри.

— Не — отвърна едрият мъж. — Ако убиецът се е крил тук, не е стъпвал в лехите. Може би зад дърветата? — Посочи кленовете, но Гамаш поклати глава.

— Твърде са далече. Би му отнело прекалено много време да пресече целия двор и да мине покрай цветните лехи. Жертвата щеше да го забележи.

— Къде се е скрил тогава? — попита Оливие.

— Не се е крил — заяви инспекторът и седна на единия стол. Оттам също не виждаше трупа. Не, нямаше как Клара да е забелязала мъртвата жена.

Гамаш се надигна и повтори:

— Не се е крил. Бил е напълно видим.

— И жертвата е отишла право при него? — удиви се Питър. — Познавала ли го е?

— Може и той да е отишъл при нея — каза детективът. — Във всеки случай едва ли е била разтревожена или уплашена.

— Какво ли е търсила тук? — попита Клара. — Барбекюто беше ей там, пред къщата — махна с ръка. — Всичко беше на моравата. Храната, напитките, музиката. Обслужващият персонал беше подредил масите и столовете отпред.

— Но ако някой е имал желание, е можел да влезе в задния ви двор, нали? — предположи Гамаш, докато се опитваше да си представи как е изглеждало събитието.

— Разбира се — отвърна Оливие, — ако е имал желание. Няма огради или въжета, които биха го спрели, но и не са нужни.

— Ами… — започна Клара.

Всички се обърнаха към нея.

— Не съм идвала тук, зад къщата, снощи, но съм го правила по време на други празненства. За да се усамотя за няколко минути, нали разбирате?

За изненада на останалите, Габри кимна:

— И аз правя същото понякога. Просто си търся тихо място далече от тълпата.

— А снощи направихте ли го? — попита Гамаш.

Едрият мъж поклати глава.

— Имах твърде много работа. Бяхме наели персонал, но все някой трябваше да го наглежда.

— Значи е възможно жертвата да е дошла тук, за да се усамоти — предположи инспекторът. — Може да не е знаела, че това е вашият дом. — Погледна към Клара и Питър. — Просто е избрала място, което й се е сторило достатъчно спокойно и отдалечено от хората.

Всички замълчаха за момент. Представиха си как жената с яркочервена, привличаща вниманието рокля се е промъкнала покрай стената на старата тухлена къща. Далече от музиката, фойерверките и хората, които са я гледали.

За да намери миг покой и тишина.

— Не ми изглежда особено срамежлива — отбеляза Габри.

— Същото важи и за вас — усмихна се Гамаш леко и огледа градината.

Имаше проблем. Всъщност имаше доста проблеми, но този, който най-много озадачаваше главния инспектор в момента, беше, че никой от четиримата жители на Трите бора до него не бе виждал жертвата жива по време на партито.

— Bonjour.^[4]

Жан Ги Бовоар крачеше към тях. Когато младият инспектор се приближи, на лицето на Габри разцъфна усмивка и едрият мъж протегна ръка:

— Започвам да си мисля, че носите лош късмет — заяви. — Всеки път, когато дойдете в Трите бора, отнякъде се появява труп.

— Аз пък мисля, че ги произвеждате, за да си подсигурите приятната ми компания — отвърна Бовоар и стисна топло ръката на Габри, а след това — и на Оливие.

Бяха се видели предишната вечер, по време на вернисажа. Тогава бяха в естествената среда на Питър и Клара. Галерията. Сега обаче Бовоар бе в свои води. На местопрестъплението на убийство.

Изкуството го плашеше. Но ако на стената бе закован труп вместо картина, всичко беше наред за инспектора. Или ако трупът бе захвърлен в градина, както бе в случая. Това бе разбираемо. И просто. Винаги беше просто.

Някой бе мразил достатъчно силно жертвата, за да я убие.

Работата на Бовоар бе да открие този човек и да го прати в затвора.

Нямаше нищо субективно в едно убийство. Не ставаше въпрос дали е добро, или е лошо. Никой не се интересуваше от перспективата или нюансите. Нямаше светлосенки. Нищо не изискваше разбиране. Убийството просто бе това, което е.

От инспектора се искаше само да събере фактите, да ги подреди правилно и да открие убиеца.

Звучеше просто, ала невинаги беше лесно, разбира се.

Но при всички положения Жан Ги Бовоар предпочиташе убийството пред изкуството.

Макар че и той като всички други присъстващи подозираше, че в случая убийството и изкуството са двете страни на една и съща монета. Взаимносвързани.

Мисълта го изпълваше с безпокойство.

— Ето снимките, които поискахте — подаде няколко фотографии на шефа си. Гамаш ги прегледа.

— Merci. C’est parfait.^[5] — Главният инспектор вдигна поглед към четиримата души, които го наблюдаваха. — Искам всички да видите тези снимки на убитата жена.

— Но нали вече я видяхме? — възрази Габри.

— Чудя се дали наистина е така. Когато ви попитах дали сте я виждали на партито, всички казахте, че би било невъзможно да не я забележите с тази яркочервена рокля. И аз си помислих същото. Когато се опитах да си спомня дали съм я виждал на вернисажа, всъщност ровех из паметта си и търсех жена в яркочервен тоалет. Бях се съсредоточил върху роклята, а не върху жената.

— Е, и? — попита едрият готвач.

— Е — продължи Гамаш, — да предположим, че червената рокля се е появила по-късно. Жената може би е присъствала на коктейла, но е била облечена с нещо по-консервативно. Може дори да е дошла тук…

— И да се е преоблякла по средата на партито? — възкликна Питър невярващо. — Защо би направила подобно нещо?

— Защо някой би я убил? — попита главният инспектор. — Защо напълно непозната се е озовала на празненството на Клара? Въпросите са много и най-различни. Не казвам, че това е отговорът, но е една от възможностите. Толкова сте се впечатлили от роклята на жертвата, че не сте обърнали достатъчно внимание на лицето й.

Детективът вдигна пред себе си една от снимките.

— Ето така е изглеждала.

Подаде я първо на Клара. Очите на жената на фотографията бяха затворени. Изглеждаше спокойна и малко отпусната. Дори когато човек спи, лицето му излъчва някакъв живец. Това тук бе празно. Безизразно. Лишено от мисли и чувства.

Клара поклати глава и подаде на Питър снимката. Тя мина от ръка на ръка, обиколи кръга от приятели, но реакцията на всички бе еднаква.

Нищо.

— Съдебният лекар разреши да преместим тялото — съобщи Бовоар.

Гамаш кимна и прибра снимката в джоба си. Знаеше, че заместникът му, Лакост и останалите имат копия от нея. Инспекторите се извиниха и се отправиха към мястото, където лежеше трупът.

Край носилката стояха двама асистенти, готови да вдигнат убитата жена и да я пренесат до буса. Фотографът също чакаше. Всички гледаха към главен инспектор Гамаш. Очакваха нареждания.

— Знаете ли от колко време е мъртва? — обърна се Бовоар към съдебната лекарка, която тъкмо се изправяше и раздвижваше изтръпналите си крака.

— Между дванайсет и петнайсет часа — отговори доктор Харис.

Гамаш погледна часовника си и пресметна. В момента бе единайсет и половина в неделя преди обед. Това означаваше, че жертвата е била жива в осем и половина предишната вечер, а до полунощ бе намерила смъртта си. Не бе дочакала неделния ден.

— Няма следи от сексуално насилие. От никакво насилие всъщност, като изключим счупения врат — съобщи доктор Харис. — Смъртта е настъпила незабавно. Не е имало борба. Убиецът навярно е стоял зад жертвата и е хванал и извил врата й.

— Толкова просто ли е, доктор Харис? — попита главният инспектор.

— Боя се, че да. Особено ако жертвата не е била напрегната. Ако е била спокойна и нападателят я е сварил неподготвена, не е могла да окаже съпротива. Вратът й е бил прекършен с едно-единствено бързо движение.

— Едва ли са много хората, които знаят как да счупят нечий врат — отбеляза полицай Лакост, докато изтупваше с длани панталона си. Беше дребна на ръст като повечето квебекчанки и успяваше да изглежда едновременно небрежно и елегантно дори в неофициални дрехи.

— Не е толкова сложно — възрази доктор Харис. — Само едно завъртащо движение. Но е възможно убиецът да е имал и резервен план. Да я удуши, ако не успее да й счупи врата.

— От устата ви звучи така, сякаш е имал бизнес план — рече Лакост.

— Може и така да е било — отвърна патоложката. — Студено и рационално. Макар да не е физически трудно да се счупи нечий врат, повярвайте ми, емоционално е много тежко. Затова повечето убийства се извършват с пистолет или с удар по главата. Или дори с нож. За да има нещо като посредник, друг да е причинителят на смъртта. Но да отнемеш живот с голи ръце? Не в борба, а като хладно и добре пресметнато деяние? Не. — Доктор Харис се обърна и погледна убитата жена. — Човекът, който е извършил това, не е случаен.

— Какво искате да кажете с „не е случаен“? — попита Гамаш.

— Знаете какво искам да кажа, господин главен инспектор.

— Да, но искам да го изречете ясно.

— Извършил го е или някой психичноболен, когото въобще не го е било грижа за жената, или силно загрижен човек. Искал е да го направи с голите си ръце. Да отнеме живота й собственоръчно.

Доктор Харис изгледа Гамаш продължително. Детективът кимна:

— Merci.

Извърна поглед към асистентите на съдебната лекарка, те вдигнаха по сигнал тялото и го преместиха върху носилката. Покриха мъртвата жена с чаршаф и я отнесоха към място, където слънцето никога вече нямаше да я види.

Фотографът започна да щрака с апарата си, криминалистите се заеха за работа. Започнаха да събират веществени доказателства от мястото, което досега бе под тялото. Прибраха дамската чанта. Внимателно описаха и заснеха съдържанието й, взеха проби и отпечатъци, а след това занесоха всичко на Бовоар.

Червило, фон дьо тен, носни кърпички, ключове за кола и за апартамент, портмоне.

Бовоар отвори портмонето, прочете името, изписано на шофьорската книжка, и я подаде на главния инспектор.

— Разполагаме с име, шефе. И с адрес.

Гамаш хвърли поглед на книжката и вдигна очи към четиримата жители на Трите бора, които го наблюдаваха. Закрачи през моравата към тях.

— Вече знаем самоличността на жертвата — обяви и отново погледна шофьорската книжка. — Казва се Лилиан Дайсън.

— Какво? — възкликна Клара. — Лилиан Дайсън?

Детективът се обърна към художничката.

— Познавате ли я?

Клара бе вперила невярващо очи в Гамаш. След малко премести поглед някъде отвъд градината, оттатък криволичещата река Бела Бела, към гората.

— Явно не — прошепна.

— Коя е тя? — попита Габри, но художничката видимо бе изпаднала във вцепенение и се взираше озадачено към далечните дървета.

— Може ли да видя снимката? — помоли Клара накрая.

Гамаш й подаде шофьорската книжка. Портретът не бе много ласкав, но определено бе за предпочитане пред снимката, направена тази сутрин. Жената се вгледа внимателно във фотографията, после си пое въздух много дълбоко и го задържа за няколко секунди, преди да издиша.

— Възможно е да е тя. Косата й е по-различна. Руса. Доста е остаряла. Напълняла е. Но може би е тя.

— Коя? — повтори въпроса си Габри.

— Лилиан Дайсън, много ясно — намеси се Оливие.

— Това го разбрах — сопна се едрият готвач на партньора си. — Но коя е всъщност?

— Лилиан беше…

Питър замлъкна, когато Гамаш вдигна ръка. Не заплашително, а като знак. Да спре да говори. И художникът се подчини.

— Искам да го чуя от Клара — рече главният инспектор. — Можем да поговорим и насаме.

Жената се замисли за момент, след това кимна.

— Какво? Без нас? — възкликна Габри.

— Съжалявам, mon beau^[6] Габри — изрече художничката, — но бих искала да говоря с тях на спокойствие.

Едрият мъж изглеждаше обиден, но се примири. С Оливие тръгнаха покрай къщата и се изгубиха зад ъгъла й.

Гамаш погледна полицай Лакост, даде й знак само с очи и с кратко кимване. После се обърна към дървените столове пред себе си и попита:

— Можем ли да намерим още два?

След малко столовете се появиха с помощта на Питър и четиримата седнаха в кръг. Ако в средата имаше лагерен огън, последвалият разказ можеше да бъде история за духове.

И в известен смисъл бе точно това.