Луиз Пени
Измамна светлина (4)

Глава втора

— Забележителна е, нали?

Арман Гамаш се обърна към изискания възрастен господин, който стоеше до него.

— Съгласен съм — кимна.

Замълчаха за миг и се вгледаха замислено в картината пред себе си. Коктейлът бе в разгара си и около тях цареше оживление: хора разговаряха и се смееха, приятели обсъждаха новостите в живота си или представяха непознати един на друг.

Но двамата мъже сякаш се бяха отделили в свой собствен малък quartier^[1] — пространство на покой и тишина.

Пред тях на стената, преднамерено или не, висеше централната творба в самостоятелната изложба на Клара Мороу. Картините й бяха предимно портрети, окачени по белите стени на главната галерия в Музея на съвременното изкуство. Някои бяха събрани на групи, други висяха самотни, изолирани. Като тази.

Най-скромният портрет на най-голямата стена.

Без конкуренция или компания. Островна държава. Суверенна картина.

Сама.

— Какви чувства предизвиква у вас, докато я наблюдавате? — попита непознатият и прониза Гамаш с острия си поглед.

Главният инспектор се усмихна.

— Всъщност не я виждам за първи път. Приятел съм на семейство Мороу. Бях в дома им, когато Клара за пръв път изнесе картината от ателието си.

— Щастливец.

Гамаш отпи от хубавото червено вино и кимна утвърдително. Наистина бе щастливец. Възрастният господин протегна ръка и се представи:

— Франсоа Мароа.

— Арман Гамаш.

Събеседникът му се вгледа по-внимателно в него и кимна:

— Desole.^[2] Трябваше да ви позная, господин главен инспектор.

— Няма нищо. По-приятно ми е, когато не ме разпознават — усмихна се Гамаш. — Вие художник ли сте?

Всъщност старецът изглеждаше по-скоро като банкер. Дали не беше колекционер? Човек от другия край на арт веригата. Вероятно беше на седемдесет и няколко години, предположи инспекторът. Преуспял мъж с копринена вратовръзка, облечен с шит по поръчка костюм. От него се долавяше нотка на скъп парфюм. Съвсем деликатно. Оредялата му коса бе наскоро подстригана в безупречна прическа, лицето му бе гладко избръснато, очите — интелигентни и сини. Главен инспектор Гамаш отчете тази информация бързо и инстинктивно. Франсоа Мароа му се струваше едновременно жизнен и сдържан. Чувстваше се у дома си в тази изтънчена и прекалено лъскава обстановка.

Инспекторът хвърли поглед към залата. Претъпкана бе с мъже и жени, които сновяха насам-натам и бърбореха, докато балансираха в ръце пълни винени чаши и чинии с коктейлни хапки. В средата на просторното помещение бяха поставени няколко стилизирани, неудобни пейки. По-скоро красиви, отколкото полезни. Детективът забеляза Рен-Мари, която разговаряше с някаква жена в другия край на помещението. Потърси с очи и Ани. Дейвид тъкмо бе пристигнал, събличаше си палтото и се насочваше към съпругата си. Накрая съзря Габри и Оливие, застанали един до друг. Зачуди се дали да отиде при антикваря и да поговори с него.

Но защо? За да се извини за пореден път?

Права ли бе Рен-Мари? Какво търсеше? Прошка, изкупление? Нима искаше да изтрие тази грешка от личното си досие? Онова, което пазеше дълбоко в себе си и записваше в него делата си всеки ден.

Дебелата книга.

Да зачеркне провинението си ли желаеше?

Смяташе, че може да преживее ситуацията с Оливие. Но сега, когато го видя за пореден път, нещо го жегна. Запита се дали търси опрощение. И дали антикварят бе готов да му го даде.

Обърна отново поглед към събеседника си.

На Гамаш му се струваше интересно, че макар най-доброто изкуство да отразяваше човешката и живата природа, галериите бяха студени и сурови. Нищо приветливо и гостоприемно, нищо естествено нямаше в тях.

И все пак мосю Мароа беше в свои води. Мраморът и строгите форми сякаш бяха естествената му среда.

— Не — отговори той. — Не съм художник. — Подсмихна се. — За съжаление, нямам талант. Както повечето колеги, и аз правех плахи опити в изкуството, когато бях млад и зелен, но веднага разбрах, че страдам от дълбока, почти мистична липса на творчески заложби. Бях доста шокиран.

Гамаш се разсмя.

— Тогава какво ви води тук?

Доколкото бе известно на детектива, коктейлът бе частно събитие и се състоеше ден преди официалното откриване на голямата изложба. Само избрани гости бяха поканени на вернисажа в прочутия Музей на съвременното изкуство в Монреал: заможните и влиятелни хора, приятелите и семейството на художничката. И самата художничка. В този ред.

Не се изискваше много от един творец по време на вернисажа му. Ако беше облечен и трезвен, повечето куратори на изложби се смятаха за късметлии. Гамаш хвърли поглед към Клара, която бе разрошена и изглеждаше изпаднала в тиха паника. Носеше костюм със строга кройка и подплънки на раменете, но като че ли му се беше случило някакво произшествие. Полата бе леко усукана, а яката на ризата стърчеше твърде високо, сякаш художничката се бе опитала да се почеше по гърба.

— Занимавам се с покупко-продажба на произведения на изкуството. — Възрастният джентълмен подаде визитна картичка и Гамаш я прие. Загледа се в релефните черни букви на кремав фон. Само име и телефонен номер. Нищо повече. Картонът бе плътен и грапав. Визитка от висока класа. Несъмнено принадлежеше на човек, чиято работа е от висока класа.

— Познавате ли творбите на Клара? — попита инспекторът, след като прибра картичката в джобчето до ревера на сакото си.

— Изобщо не бях запознат, но съм приятел на главния уредник на музея и получих брошура на изложбата. Бях искрено удивен. В описанието се казва, че мадам Мороу е прекарала целия си живот в Квебек и е почти на петдесет години. А като че ли никой не е чувал за нея. Появила се е сякаш от нищото.

— Появи се от Трите бора — заяви Гамаш, а когато събеседникът му го изгледа неразбиращо, поясни: — Селце на юг от Монреал. Близо до границата с Върмонт. Много хора не знаят за него.

— И за нея. Неизвестна художничка от село, за което никой не е чувал. Въпреки това…

Мосю Мароа разпери ръце в елегантен и красноречив жест, за да обхване залата и светското събитие.

Мъжете отново се взряха в портрета пред себе си. На платното бяха изобразени лицето и кокалестите рамене на старица, която придържаше син шал около шията си с жилеста, изкривена от артрит ръка. Под наметката се разкриваше бледа кожа, опната върху ключицата и сухожилията.

Но онова, което приковаваше погледа, бе изражението й.

Старицата гледаше право към тях. Към стеклото се множество, звъна на чашите, веселите разговори, приповдигнатата атмосфера.

Излъчваше гняв. Изпълнена бе с презрение. Изпитваше ненавист към онова, което чуваше и виждаше. Към щастието, което я обграждаше. Към смеха. Мразеше света, който я бе изоставил. Сама на стената. За да вижда, да наблюдава, но не и да участва.

Подобно на прикования Прометей, това бе велика душа, осъдена на вечно страдание. Очернена от горчивина и дребнавост.

Гамаш чу тихо ахване и веднага разбра на какво се дължи. Търговецът на картини Франсоа Мароа бе вникнал в същината на произведението. Не ставаше въпрос за очевидния гняв, който всеки можеше да забележи, а за нещо много по-сложно и едва загатнато. Но мъжът го бе съзрял. Проумял бе какво всъщност е сътворила Клара.

— Mon Dieu^[3] — въздъхна мосю Мароа. — Господи!

Откъсна очи от картината и ги впери в Гамаш.

* * *

В другия край на залата Клара кимаше и се усмихваше, но не възприемаше почти нищо.

Ушите й бучаха, светът се люлееше пред очите й, ръцете й бяха изтръпнали. Всеки момент щеше да изгуби разсъдъка си.

„Вдишай дълбоко — повтаряше си. — Издишай бавно.“

Питър й бе донесъл чаша вино, а приятелката й Мирна — чиния с коктейлни хапки, но Клара трепереше толкова силно, че не прие нищо, за да не го изпусне.

Сега полагаше огромни усилия да се съсредоточи и да не изглежда малоумно. Новият костюм я побъркваше от сърбеж. Навярно приличаше на счетоводителка. От времето на комунизма в някоя източноевропейска страна. Или от режима на Мао в Китай. Счетоводителката на Мао.

Не търсеше такъв ефект, когато си избра дрехата от луксозен бутик на улица „Сен Дени“ в Монреал. Искаше да опита нещо по-различно от обичайните обемни поли и рокли, които носеше. Нещо стилно и изискано. Минималистичен и елегантен тоалет.

В магазина се бе харесала, докато се усмихваше на любезната продавачка в огледалото и разказваше за предстоящата си самостоятелна изложба. Разказваше на всички за събитието. На таксиметровите шофьори, на сервитьорите, на хлапето, което седеше до нея в автобуса със слушалки на айпод, затъкнати в ушите. Не й пукаше, че няма да я чуе. Въпреки това му разказа.

Денят най-сетне бе дошъл.

Сутринта, докато седеше в градината си в Трите бора, бе дръзнала да си помисли, че ще е по-различно. Представяше си как минава по коридора и влиза през огромната двойна врата от матово стъкло, а от другата страна я посрещат бурни аплодисменти. Представяше си, че изглежда зашеметяващо в новия си костюм. В арт средите щеше да настане суматоха. Критици и уредници щяха да се втурнат към нея, жадни за вниманието й. Щяха да се избиват, за да я поздравят. Усилено да търсят точните думи — les mots justes, за да опишат картините й.

Formidable.^[4] Блестящи. Сияйни. Гениални.

Шедьоври до една.

Там, в тихата утрин, в смълчаната градина, Клара бе затворила очи, обърнала бе лице към ранните слънчеви лъчи и се бе усмихнала.

Мечтата й се сбъдваше.

Напълно непознати щяха да попиват жадно всяка нейна дума. Някои дори можеше да си водят записки. Да искат съвети от нея. Щяха да я слушат в захлас, докато разкриваше философията си и споделяше вижданията си за света на изкуството — накъде отива и през какво е преминал.

Щяха да я обожават и уважават. А тя самата щеше да е умна и красива. Елегантни дами щяха да я питат откъде е купила костюма си. Щеше да вдъхнови нова модна тенденция.

Но сега се чувстваше по-скоро като раздърпана булка на злополучна сватба. Гостите не обръщаха толкова внимание на нея, колкото на храната и напитките. Никой не искаше да хване букета или да я заведе до олтара. Нито да танцува с нея. Освен това приличаше на счетоводителката на Мао.

Почеса се по бедрото и прокара пръсти, оцапани с пастет, през косата си. После си погледна часовника.

Мили боже, оставаше още час.

„О, не, не, не…“ — каза си мислено. Вече се опитваше просто да оцелее. Да задържи глава над водата. Да не припадне, да не повърне, да не се напишка. Новата й цел бе да остане в съзнание и в пълен контрол на телесните си функции.

— Поне не си се запалила.

— Моля? — Клара се обърна към едрата чернокожа жена в яркозелен кафтан, която стоеше наблизо. Нейната приятелка и съседка Мирна Ландерс — психоложка от Монреал, оттеглила се от професията си. Понастоящем тя бе собственичка на книжарницата за нови и употребявани книги в Трите бора.

— В момента не гориш — поясни Мирна.

— Напълно вярно. Наблюдателна си. Освен това не летя. Списъкът с неща, които не правя и не съм, е доста дълъг.

— Не по-къс е и списъкът с неща, които си — разсмя се приятелката й.

— Нали няма да кажеш нещо грубо? — попита Клара.

Мирна замълча и я погледна. Почти всеки ден художничката посещаваше книжарницата и двете сядаха да си поговорят на чаша чай. Или пък книжарката отиваше на гости у семейство Мороу за вечеря.

Но днес бе различен ден. Нямаше друг такъв в живота на Клара досега. Може би нямаше и да има втори. Мирна знаеше за страховете й, за нейните провали и разочарования. Клара знаеше същото за приятелката си.

Споделили бяха една на друга и мечтите си.

— Знам, че ти е трудно — изрече Мирна. Стоеше точно пред Клара и с масивното си туловище препречваше гледката към останалата част от залата, така че тълпата сякаш я нямаше и разговорът бе само между двете. Тялото й бе като съвършено зелено кълбо, което скриваше всичко от поглед и слух. Бяха сами на света.

— Исках да е идеално — прошепна Клара и се помоли мислено да не се разплаче. Докато другите момиченца мечтаеха за сватбите си, като дете художничката бе мечтала за своя самостоятелна изложба. В този музей. Точно тук. Просто не си я бе представяла по такъв начин.

— Кой казва, че не е? Какво липсва, за да е идеално?

Замисли се за момент.

— Иска ми се да не бях толкова уплашена.

— Кое е най-лошото, което може да се случи? — попита Мирна тихо.

— Хората няма да харесат картините ми, ще кажат, че нямам талант и творчеството ми е абсурдно. Ще ми се подиграят. Уредниците ще обявят, че са допуснали ужасна грешка. Изложбата ще е пълен провал, а аз ще стана за смях.

— Точно така — отвърна с усмивка книжарката. — Всичко това можеш да го преживееш. И какво ще правиш после?

Клара пак се замисли.

— Ще се качим в колата с Питър и ще се приберем в Трите бора.

— И?

— Ще съберем приятелите си на празненство вечерта.

— И?

— Утре сутринта ще се събудя…

Гласът на художничката постепенно утихна, докато в ума й се появяваха картини от света след апокалипсиса. Щеше да се събуди на следващия ден и скромният й живот в малкото село щеше да продължи. Отново щеше да разхожда кучето си, да сяда на терасата с питие или пред камината на бистрото с cafe au lait и кроасан. Приятелите й щяха да идват на гости за вечеря. Щеше да прекарва време в градината си. Да чете и да размишлява.

Да рисува.

Не можеше да се случи нищо, което да промени това.

— Поне не съм се запалила — повтори и се усмихна широко.

Мирна хвана двете й ръце и ги задържа за миг:

— Повечето хора биха убили за такъв ден. Не го оставяй да отмине, без да му се насладиш. Картините ти са шедьоври, Клара.

Художничката стисна дланите на приятелката си. През всичките години, месеци и обикновени дни, когато никой друг не я бе забелязвал и не се бе интересувал какво прави в ателието си, Мирна бе наблизо. И шепнеше в тишината:

— Картините ти са шедьоври.

Клара се бе осмелила да й повярва. И да продължи напред. Движена от мечтите си и от онзи нежен, окуражаващ глас.

Книжарката отстъпи встрани и зад нея се разкри съвсем различна зала. Пълна с хора, а не със заплашителни сенки. Хора, които се забавляваха и бяха дошли да отпразнуват първата самостоятелна изложба на Клара Мороу в Музея на съвременното изкуство.

* * *

— Merde!^[5] — изкрещя мъж в ухото на жената до себе си, докато се опитваше да надвика околната врява. — Това е пълен боклук. Можеш ли да повярваш, че са се навили да организират самостоятелна изложба на Клара Мороу?

Жената поклати глава и изкриви лице в гримаса. Облечена бе с дълга надиплена пола и прилепнала тениска, около шията и раменете й бяха омотани шалове. На ушите й висяха големи халки, а всеки от пръстите на ръцете й бе украсен с пръстен.

В друго време, на друго място щяха да я вземат за циганка. Тук я разпознаваха като такава, каквато бе. Художничка с прилична кариера.

Съпругът й — също художник, носеше панталон от рипсено кадифе и протрито сако, а около врата му бе увит екстравагантен шал. Мъжът обърна гръб на картината.

— Кошмарно.

— Горката Клара — съгласи се жената. — Критиците ще я разпънат на кръст.

Жан Ги Бовоар, който стоеше близо до двамата художници, но с гръб към творбата, се извърна и я погледна.

На стената, сред група портрети, бе закачена най-голямата картина. На нея бяха изобразени три много възрастни жени, които се смееха.

Гледаха се, склонили глави близко, задушевно. Държаха се за ръце, а една докосваше друга по рамото. Независимо каква бе причината за смеха им, те се бяха обърнали една към друга. Както и щяха да сторят, ако им се беше случило нещо ужасно. Всяка спонтанно щеше да потърси някоя от посестримите си, каквото и да я сполетеше.

Картината не излъчваше само приятелство, радост и обич, а крещеше болезнено най-вече „близост“.

Жан Ги побърза да обърне гръб на произведението. Не можеше да го гледа. Затърси с поглед из залата, докато я откри.

— Виж ги само — продължаваше дисекцията на портрета застаналият наблизо художник. — Не са особено привлекателни.

Ани Гамаш бе в другия край на претъпканата галерия, до съпруга си Дейвид. Слушаха някакъв по-възрастен човек. Дейвид изглеждаше разсеян и като че ли изобщо не бе заинтригуван. Но очите на Ани грееха. Попиваше всяка дума. Запленена.

Жан Ги почувства прилив на ревност. Искаше и него да гледа така.

„Насам — опита се да я застави мислено да се обърне. — Погледни насам.“

— Пък и се смеят — добави мъжът зад Бовоар, докато разглеждаше с неодобрение портрета на трите старици. — Няма и помен от нюанси. Със същия успех можеше да нарисува клоуни.

Жената до него се изкиска.

В другия край на помещението Ани Гамаш положи длан върху ръката на съпруга си, но той сякаш не обърна внимание.

Бовоар нежно докосна собствената си ръка с другата. Ето такова бе усещането.

* * *

— Ето те и теб, Клара! — възкликна главната уредничка на музея, хвана художничката за ръка и я отведе далеч от Мирна. — Поздравявам те. Истински триумф!

Клара бе прекарала достатъчно време в компанията на хора от артистичните среди и знаеше, че триумфът за едни бе най-обикновено събитие за други. И все пак този коментар бе по-добре от сритване по кокалчетата.

— Така ли?

— Absolument.^[6] На всички много им харесва.

Уредничката я прегърна ентусиазирано. Очилата й стояха като малки правоъгълници пред очите и Клара се почуди дали жената вижда света вечно прорязан от линии. Прическата й бе къса и ъгловата също като дрехите. Лицето й бе невъзможно бледо. Приличаше на ходеща арт инсталация.

Но беше мила и Клара я харесваше.

— Чудесно! — Уредничката направи крачка назад, за да огледа новия тоалет на Клара. — Харесва ми. Едновременно ретро и шик. Изглеждаш като…

Жената раздвижи ръце пред себе си и описа малък кръг, докато се опитваше да уцели името.

— Одри Хепбърн?

— C’est ca!^[7] — плесна с ръце уредничката и се разсмя. — Със сигурност ще вдъхновиш нова модна тенденция.

Клара също се засмя и почти се влюби. Някъде далеч в залата забеляза Оливие, който както обикновено стоеше близо до Габри. И докато едрият му партньор дърдореше с напълно непознат човек, антикварят се взираше през тълпата.

Художничката проследи острия му поглед. И стигна до Арман Гамаш.

— И така — прегърна я уредничката през кръста, — кого познаваш?

Преди Клара да отговори, събеседницата й започна да сочи разни хора в препълнената зала.

— Тях вероятно си ги срещала — кимна към двойката на средна възраст зад Бовоар. Стояха като приковани пред „Трите грации“. — Съпруг и съпруга, екип в живота и в изкуството. Норман и Полет. Той полага основите на творбата, тя довършва фините детайли.

— Като ренесансовите майстори, които работели със своите ученици.

— Нещо такова — отвърна уредничката. — Или по-скоро като Кристо и Жан-Клод. Рядко се среща двойка художници в такъв синхрон. Всъщност са доста добри. И както виждам, обожават картината ти.

Клара познаваше артистичния тандем и подозираше, че Норман и Полет едва ли биха използвали тъкмо тази дума.

— Кой е онзи човек? — посочи изискания мъж, застанал до Гамаш.

— Франсоа Мароа.

Клара се ококори и се огледа из залата. Защо нямаше стълпотворение от хора, които се борят да се доберат до изтъкнатия търговец на произведения на изкуството? Защо единствено Арман Гамаш, който дори не беше художник, разговаряше с мосю Мароа? Основната цел на вернисажите не бе да отпразнуват постиженията на твореца. А да се създават контакти. По-добър контакт от Франсоа Мароа не можеше да се намери. След миг Клара осъзна, че едва ли много хора в залата са наясно кой е онзи човек.

— Както знаеш, той почти не ходи на изложби, но му дадох един каталог и мнението му беше, че произведенията ги са невероятни.

— Наистина ли?

Дори да преведеше „невероятни“ от езика на артистичните среди на нормален език, пак си беше комплимент.

— Франсоа познава всички хора с вкус и пари — изтъкна уредничката. — Това е истински успех. Ако той харесва платната ти, се смятай за уредена. — Загледа се внимателно и добави: — Не познавам мъжа, с когото разговаря. Навярно е професор по история на изкуството.

Преди Клара да поясни, че не е професор, видя как Мароа премества поглед от портрета към Арман Гамаш. На лицето му бе изписан потрес.

Художничката се запита какво ли е забелязал. И как да тълкува изражението му.

— А ето там — продължи уредничката, като насочи вниманието й към противоположния край на залата — е Андре Кастонге, който също е важна клечка.

Клара се извърна към познатата фигура от арт обществото на Квебек. Ако Франсоа Мароа беше сдържан и не се появяваше често на светски събития, то Андре Кастонге беше постоянното присъствие, eminence grise^[8] на квебекското изкуство. Малко по-млад от Мароа, малко по-висок и малко по-едър, мосю Кастонге бе обграден от човешки пръстени. Най-вътрешният кръг бе съставен от критици, които пишеха за влиятелни вестници. Около тях кръжаха по-малко известни собственици на галерии и журналисти. Най-накрая, във външния кръг, се въртяха художниците.

Те бяха дребни планети, а Андре Кастонге беше Слънцето.

— Нека те представя.

— Невероятно — отвърна Клара. В главата й преводът на „невероятно“ звучеше съвсем другояче.

„О, merde!“

* * *

— Възможно ли е? — попита Франсоа Мароа и се взря въпросително в лицето на главен инспектор Гамаш.

Арман погледна по-възрастния мъж, усмихна се и кимна.

Мароа отново се обърна към портрета.

Шумотевицата в галерията бе почти оглушителна. Прииждаха още и още гости на вернисажа.

Но Франсоа Мароа виждаше само едно лице. Огорчената старица на стената. Която преливаше от неодобрение и отчаяние.

— Това е Мария, нали? — попита почти шепнешком.

Гамаш не беше сигурен дали арт дилърът говори на него, затова не каза нищо. Мароа бе съзрял онова, което малцина други виждаха.

Портретът, който бе нарисувала Клара, не показваше просто една озлобена бабичка. Всъщност художничката бе изобразила възрастната Дева Мария. Отритната от света, който се бе уморил от чудеса и не вярваше в тях. Свят, твърде зает да забележи един отместен камък. Свят, който се бе насочил към друг вид наслади.

Това бе Мария към края на дните си. Забравена. Самотна.

Отправила гневен поглед към залата, пълна с весели хора, които отпиваха от хубавото вино. И я подминаваха.

С изключение на Франсоа Мароа, който откъсна очи от картината и отново погледна към Гамаш.

— Какво е направила Клара? — попита тихо.

Арман Гамаш замълча за миг и събра мислите си, преди да отговори.

* * *

— Здрасти, тъпако. — Рут Зардо пъхна кокалестата си ръка под мишницата на Жан Ги Бовоар. — Казвай, как си.

Това беше заповед. Малцина бяха способни да пренебрегнат Рут. Но пък и възрастната поетеса питаше малцина как са.

— Добре съм.

— Глупости — сопна се Рут. — Изглеждаш ужасно. Слаб. Блед. Сбръчкан.

— Описваш себе си, дърта пияницо.

Рут Зардо се изкиска:

— Вярно е. Приличаш на злобна бабичка. И това не е комплимент, ако така ти се струва.

Бовоар се усмихна. Всъщност се радваше да я види. Вгледа се във високата жилеста старица, която се подпираше на бастуна си. Косата й бе бяла, рядка и подстригана толкова късо, че главата й напомняше на оголен череп. Което беше подходящо според Бовоар. Нищо в главата на Рут не оставаше скрито-покрито. Поетесата успяваше да потули само сърцето си.

Но то се изливаше в творенията й. По някакъв непонятен за Бовоар начин Рут Зардо бе спечелила наградата на генерал-губернатора за поезия. Поезия, която той самият не проумяваше. За щастие, общуването с Рут на живо бе много по-лесно за разгадаване.

— Защо си дошъл? — попита старицата и впери изпитателен поглед в него.

— А ти? Не ми казвай, че си била целия този път от Трите бора, за да подкрепиш Клара.

Рут го изгледа, сякаш бе изгубил разсъдъка си:

— Разбира се, че не. Тук съм заради същото, което е довело и всички останали. Безплатното ядене и пиене. Но вече се наситих. Ще идваш ли на празненството в Трите бора довечера?

— Поканени сме, но по-скоро не.

Поетесата кимна.

— Хубаво. Ще остане повече за мен. Чух, че се развеждаш. Сигурно ти е изневерила. Очакваше се.

— Вещица — промърмори Бовоар.

— Идиот — върна му Рут.

Инспекторът вече се взираше в друга посока и поетесата проследи погледа му до младата жена в другия край на помещението.

— Можеш да си намериш и по-хубава — отбеляза, хванала Жан Ги над лакътя, и усети как той се напряга. Събеседникът й мълчеше. Рут се вгледа в него проницателно, а после пак погледна към жената, която Бовоар наблюдаваше.

Близо трийсетгодишна, нито дебела, нито слаба. Нито красива, нито твърде грозна. Нито висока, нито пък ниска.

Щеше да изглежда съвсем невзрачна и незабележима, ако не беше едно нещо.

Младата жена излъчваше благополучие.

Към нея се приближи по-възрастна дама, прегърна я през кръста и я целуна по бузата.

Рен-Мари Гамаш. Рут я познаваше, бяха се виждали няколко пъти.

Сбръчканата поетеса се обърна към Бовоар и го изгледа още по-заинтригувано.

* * *

Питър Мороу водеше неангажиращи разговори със собственици на галерии. Бяха дребни риби в света на изкуството, но не бе излишно да им направи добро впечатление.

Знаеше, че Андре Кастонге от галерия „Кастонге“ също е наоколо, и изгаряше от нетърпение да се срещне с него. Освен това бе забелязал критиците на „Ню Йорк Таймс“ и „Фигаро“. Огледа се из залата и видя как фотограф прави снимки на Клара.

Художничката извърна очи за момент, срещна погледа на съпруга си и сви рамене. Той вдигна чашата с вино и се усмихна.

Дали да отиде при Кастонге и да му се представи? Край галериста се тълпяха толкова много хора, че Питър не искаше да изглежда жалък, като обикаля и прави опити да се добере до целта си. Реши да стои настрана и да си дава вид, че Андре Кастонге не го интересува, че не му е притрябвал.

Отново се съсредоточи върху разговора със собственик на малка галерия, който тъкмо обясняваше, че много би се радвал да организира изложба с негови картини, но в момента нямал свободни дати.

С крайчеца на окото си художникът забеляза как пръстените около Кастонге се разкъсват, за да направят път на Клара.

* * *

— Попитахте какви чувства предизвиква у мен картината, докато я гледам — заговори Арман Гамаш, докато наблюдаваше портрета заедно със събеседника си. — Чувствам се спокоен. Дава ми утеха.

Франсоа Мароа го погледна изумен.

— Утеха? Но как така? Може би се радвате, че самият вие не изпитвате такъв гняв? Нима нейната огромна ярост ви успокоява, че вашата е съвсем приемлива? Какво име е дала мадам Мороу на тази картина?

Мароа свали очилата си и се наведе към описанието, закрепено на стената до рамката.

След миг отстъпи, дори по-объркан отпреди.

— Казва се „Натюрморт“^[9]. Чудя се каква е причината.

Докато възрастният джентълмен се бе съсредоточил върху портрета, Гамаш забеляза в другия край на залата Оливие, който бе вперил поглед в него. Главният инспектор се усмихна приветливо, но не се изненада, когато собственикът на бистрото от Трите бора се извърна.

Поне вече имаше отговор.

До него Мароа въздъхна:

— Разбирам.

Гамаш отново се обърна към арт дилъра. Мъжът вече не изглеждаше изненадан. Маската на учтивост и изтънченост се бе смъкнала и бе разкрила искрена усмивка.

— Всичко е в очите й. Прав ли съм?

Детективът кимна.

Тогава Мароа наклони глава, но не се вгледа в портрета, а в тълпата. Озадачен. Пак погледна картината, после отново тълпата.

Гамаш проследи взора му и не се изненада, че търговецът наблюдава възрастната жена до Бовоар.

Рут Зардо.

Жан Ги изглеждаше раздразнен и изнервен — събеседниците на Рут често добиваха подобно изражение. Но пък поетесата имаше доста доволен вид.

— Това е тя, нали? — попита Мароа тихо и развълнувано, сякаш не искаше някой друг да чуе тайната им.

Гамаш кимна:

— Съседка е на Клара в Трите бора.

Мъжът се взираше в Рут като хипнотизиран. Сякаш картината бе оживяла пред него. След това с Гамаш се обърнаха отново към портрета.

Клара бе изобразила старицата като забравена и озлобена Дева Мария. Похабена от възрастта и гнева, от обидите — истински и въображаеми. От предателството на приятели. От незасвидетелствано уважение и непоказана любов. Но имаше още нещо. Едва забележим намек в уморените очи. Почти невидим. По-скоро загатнат. Като обещание, прошепнато в далечината.

Множеството пластове, нанесени от художничката, изобилието от елементи, цветове и нюанси в портрета — всичко се свеждаше до един мъничък детайл. Самотна бяла точица.

В очите й.

Клара Мороу бе пресъздала мига, в който отчаянието се превръща в надежда.

Франсоа Мароа направи половин крачка назад и кимна мрачно:

— Забележително е. Прекрасно. — Сетне се обърна към Гамаш. — Освен ако не е илюзия, разбира се.

— Какво искате да кажете? — попита детективът.

— Може би изобщо не е надежда — отвърна Мароа, — а просто игра на светлосенки.