Луиз Пени
Измамна светлина (31)

Глава двайсет и девета

Всички се обърнаха натам.

Убиецът се усмихна колебливо, зашари с поглед из стаята и накрая фиксира Жан Ги Бовоар, който стоеше пред вратата към кухнята. Единственият изход. Блокиран.

— Вие? — едва чуто ахна Клара. — Вие ли убихте Лилиан?

Дени Фортен се втренчи в нея.

— Лилиан Дайсън си получи заслуженото. Единствената изненада е как някой не й е извил врата по-рано.

Оливие, Габри и Сюзан се отдръпнаха от мъжа и застанаха в другия край на стаята. Галеристът стана от мястото си и ги изгледа.

Единствено Гамаш бе спокоен. За разлика от останалите, детективът не се бе оттеглил в безопасност, а продължаваше да седи срещу Фортен.

— Лилиан ви е потърсила, за да се извини, нали? — попита, все едно бъбреше приятелски с неспокоен гост.

Фортен го изгледа съсредоточено и кимна, после седна обратно на стола си.

— Дори не се обади да си уговори час. Просто цъфна в галерията. Каза, че съжалява за грубия си език в рецензията.

Галеристът замълча, за да овладее емоциите си.

— Съжалявам — започна да вдига по един пръст за всяка изречена дума, — бях твърде жестока в рецензията си за картините ви. — Дени Фортен погледна ръката си. — Казва десет думи и решава, че е изкупила вината си. Видяхте ли рецензията?

Гамаш кимна.

— Имам я. Но няма да я чета пред всички.

Мъжът срещна погледа му.

— Е, благодаря ви поне за това. Дори не се сещам за точните думи, но помня как се почувствах. Лилиан Дайсън сякаш бе опасала гърдите ми с експлозиви и ги беше взривила. Истински кошмар, защото на изложбата ми се държа изключително дружелюбно, буквално сияеше. Обясни колко много харесва картините ми. Увери ме, че мога да очаквам блестяща рецензия в съботния брой на „Прес“. Чаках цяла седмица, почти не мигнах. Казах на цялото си семейство, на всичките си приятели.

Фортен отново замълча, за да се овладее. Лампите примигваха все по-често и все по-задълго. Питър и Клара извадиха свещи от бюфета и ги поставиха из стаята, за да са подръка, ако спре електричеството.

Навън проблясваха светкавици и разцепваха небето току зад планината. Постепенно затягаха обръча около Трите бора.

Поройният дъжд яростно шибаше прозорците.

— И тогава излезе рецензията. Не беше просто лоша, а катастрофална. Злобна. Подигравателна. Жената се присмиваше на творбите ми. Моите платна може и да не са били брилянтни произведения на изкуството, но аз тъкмо започвах и се стараех максимално. А тя заби токчетата на обувките си в картините ми и ги направи на пух и прах. Не просто ме унизи — това може би щях да преглътна, направи много повече. Успя да убеди дори мен, че нямам и капка талант. Уби най-добрата част от мен.

Дени Фортен спря да трепери. Спря да мърда. Сякаш спря дори да диша. Просто застина. И се вторачи с празен поглед пред себе си.

Ярка светкавица озари затревения площад, а последвалият тътен бе толкова мощен, че старата къщичка се разтресе. Всички подскочиха, в това число и Гамаш. Дъждът вече блъскаше по стъклата на прозорците и настояваше да му отворят. Вятърът свистеше между дърветата. Усукваше ги и ги огъваше. Следващата светкавица озари вихрушката от млади листенца, откъснати от кленовете и тополите. Чуваше се и съскането на трепетликите.

В центъра на селото върховете на трите огромни бора се огъваха от вятъра.

Гостите се спогледаха с широко отворени очи. Чакаха. Ослушваха се. Да чуят разцепване, разкъсване, срутване.

— Спрях да рисувам — призна Фортен, извисил глас над шума от природната стихия. Той единствен като че ли не забелязваше бурята или не й обръщаше внимание.

— Но вие успяхте да се утвърдите като галерист — обади се Клара. Опитваше се да не забелязва случващото се навън. — Пожънахте огромен успех.

— И вие го съсипахте — заяви мъжът.

Бурята вече бушуваше точно над тях. Питър запали свещите и газените лампи, докато осветлението в къщата примигваше и угасваше. Отново и отново.

Клара обаче седеше като вкаменена на стола си. Вторачена в Дени Фортен.

— Бях казал на всички, че съм ви отхвърлил, защото не струвате, и те ми повярваха. Докато от Музея на съвременното изкуство не решиха да ви организират самостоятелна изложба. Самостоятелна изложба, за бога! Излязох пълен глупак. Целият ми авторитет рухна. Не притежавам нищо освен репутацията си, а вие ми я отнехте.

— Затова ли убихте Лилиан тук? — попита художничката. — В нашата градина?

— Когато хората се сещат за вашата изложба — изрече галеристът, без да откъсва поглед от нея, — искам да помнят трупа в градината ви. Искам и вие да го помните. Да си мислите за вернисажа и да виждате Лилиан мъртва.

Присви очи срещу наредените в полукръг лица. Гледаха го така, сякаш се взират в нещо гнило и зловонно.

Лампите примигнаха. Всички усетиха напрежението, докато мъждивата светлина се опитваше да се задържи.

После угасна.

Останаха единствено трепкащите огънчета на свещите.

Никой не говореше. Всички чакаха да разберат дали ще се случи още нещо. Нещо по-лошо. Чуваха яростното фучене на вятъра между дърветата и плющенето на дъжда по покрива и прозорците.

Гамаш обаче не откъсваше очи от убиеца.

— Щом ме мразите толкова много, защо дойдохте на изложбата ми в музея? — попита Клара.

Фортен отново се обърна към главния инспектор.

— Можете ли да предположите?

— За да се извините — каза детективът.

Галеристът се усмихна.

— Веднага щом Лилиан си тръгна и воят в главата ми утихна, се замислих.

— Как да убиеш два пъти — изрече Гамаш.

— A coup de grace^[1] — поясни Фортен.

— Милосърдието няма нищо общо — възрази инспекторът. — Било е план, изпълнен с омраза.

— Ако е било така, значи заслугата е на Лилиан. Тя създаде звяра. И въпреки това се изненада, че той се обърна срещу нея.

— Откъде разбрахте, че ме е познавала? — попита Клара.

— От нея. Лилиан ми разказа какво прави. Че обикаля наоколо и се извинява на хората. Каза, че се е опитала да ви намери в телефонния указател на Монреал, но там ви нямало. Попита ме дали съм чувал за вас.

— И какво й отговорихте?

Тогава той се усмихна. Бавно.

— Отначало отрекох, но щом си тръгна, се замислих. Обадих се на Лилиан, за да й кажа за изложбата ви. Начинът, по който реагира, беше като възмездие. Изобщо не се зарадва на новината.

Противната усмивка на Фортен достигна очите му.

— Квебекският артистичен свят е тясно местенце и вече бях чул за коктейла след изложбата, макар че, естествено, не бях поканен. Казах на Лилиан за събитието, намекнах й, че мястото и моментът са подходящи за разговор с вас. Отне й няколко дни, но ми се обади. Искаше адреса.

— Но е възникнал проблем — обади се главният инспектор. — Идвали сте и друг път в селото, така че не е било трудно да я упътите. Знаели сте, че тя с радост би отишла и непоканена. Но е трябвало да присъствате и вие. А за целта ви е била нужна покана. Само че отношенията ви с Клара не са били цветущи.

— Така е, но Лилиан ми даде идея. — Фортен погледна към домакинята. — Знаех, че ако ви поднеса извинение, ще го приемете. Точно затова никога няма да пробиете в света на изкуството. Нямате воля. Гръбнак. Знаех, че ако ви попитам дали мога да дойда, ако ви помоля настойчиво, ще се съгласите. Но не се наложи. Вие сама ме поканихте. — Мъжът поклати глава. — Честно, не проумявам. Държа се с вас като с парцал, а вие не само ми прощавате, но и ме каните в дома си? Трябва да сте малко по-разумна, Клара. Ако не внимавате, хората ще се възползват от вас.

Художничката го изгледа свирепо, но не обели и дума.

Поредният мощен тътен разтърси къщата, докато бурята, приклещена в долината, бушуваше все по-свирепо.

Обстановката във всекидневната беше уютна. Древна. Разбулваха се стари грехове. Трепкащата светлина от свещите улавяше хора и мебели и ги превръщаше в гротески по стените, сякаш зад тях имаше още един кръг от мрачни слушатели.

— Как разбрахте, че съм убил Лилиан? — попита Фортен.

— В крайна сметка беше много просто — заяви Гамаш. — Трябваше да е някой, който и друг път е идвал в селото. Който е знаел не само как да открие Трите бора, но и коя е къщата на Клара. Изглеждаше твърде голямо съвпадение някой случайно да убие Лилиан точно в тази градина. Трябваше да е планирано. А ако е било планирано, тогава каква е била целта? Убийството на Лилиан в двора наранява двама души. Лилиан, естествено. Но също и Клара. А благодарение на коктейла получавате десетки заподозрени. Други хора, които са познавали жертвата. Които може да са желали смъртта й. Това обяснява и подбора на момента. Убиецът трябва да е бил човек от арт средите, който е познавал и Клара, и Лилиан, и Трите бора.

Главният инспектор задържа поглед върху безизразните очи на Фортен.

— Вие.

— Ако очаквате разкаяние, няма да го получите. Тя беше ужасна, отмъстителна кучка.

Арман Гамаш кимна.

— Знам. Но се е опитвала да се промени. Може да не ви се е извинила точно както вие бихте искали, но наистина е съжалявала за стореното.

— Пробвай ти да простиш на човек, който е разрушил живота ти, самодоволен негодник такъв, и после ела да ме поучаваш относно прошката.

— Ако това е критерият, значи имам право да поучавам.

Всички обърнаха поглед към мрачния ъгъл и смътните очертания на силует. На една странна жена в дрехи, които никак не си подхождаха.

— Иде й отвътре — прошепна Сюзан на фона на бурята отвън — да твори с такава лекота, както облекчава физиологичните си нужди. Аз успях да простя това. И знаете ли защо?

Никой не отговори.

— Да ми прости Господ, но не заради Лилиан, а заради себе си. Години наред живях вкопчена в тази болка. Прегръщах я, хранех я, отглеждах я. Докато едва не ме погълна. Но накрая закопнях за нещо друго, нещо, което ме привличаше много по-силно от болката. Бурята започваше да утихва. Измъкваше се от долината и бавно отнасяше грохота в друга посока.

— Тихо местенце — изрече главен инспектор Гамаш — на припек.

Сюзан се усмихна и кимна.

— Покой.