Диего Галдино
В любовта винаги става така (9)

8
Динамична мисъл

Много дни вече Емилия ходеше умислена. А тя не обичаше много да разсъждава. За разлика от Карлота, която все пак обмисляше и анализираше всеки аспект на многоликата действителност, Емилия беше по-склонна да счита за губене на време всичко онова, което отиваше отвъд основното, и да нарича параноя проблеми, които нямаха практични решения. Тя не беше сериозен или скучен човек, напротив, обичаше да се забавлява, но най-вече чрез действие, а не с празни приказки. Накратко, както казваше Карлота винаги, Емилия беше мъж в женско тяло. Но сега трябваше да се сблъска с непозната душевна болка, с въпроси, на които само един човек можеше да отговори, ала този човек го нямаше вече. Семействата, дори тези, които на пръв поглед са сплотени и щастливи, крият понякога неразгадаеми тайни.

Лоренцо и Карлота бяха настояли да се свържат с онова момиче и да й разкрият всичко. Бяха й се обадили по телефона и междувременно й бяха изпратили по имейл писмото на Мария. Казваха, че така е справедливо, казаха, че ако тя не е искала, е нямало никога да го напише, а е щяла да отнесе тайната си в гроба.

На Емилия понятието за справедливост винаги й се беше струвало, ако не безпочвено, то поне относително, но никога това разбиране не е било толкова силно, колкото през тези дни. Това, което беше справедливо за майка й, трябваше ли да е справедливо и за нея? И какво право имаше тя да им стоварва проблем, пред който сама не беше намерила смелост да се изправи, докато беше жива? Майка й беше силна и самоуверена жена и тази сила изглежда, че Емилия беше наследила, заедно с откритата й веселост и със страстта към пеенето. Винаги се беше гордяла с тази прилика в характерите, но сега се питаше дали не е било само привидно, дали зад тази сила не се е криела слабост, която е можела дори да се превърне в подлост.

Очевидно не беше възможно да прекарва следобедите над книгите с тези объркани мисли в главата си, затова Емилия се опитваше да се разсее, доколкото може, с филми, излизания и най-вече с много спорт. Отборът й по волейбол обаче тренираше само два пъти в седмицата, затова тя започна да тича почти всеки ден.

В късния следобед все още слънцето не се оттегляше зад хоризонта. Онзи тъжен период, през който се стъмва в четири и половина, бе вече отминал, и навсякъде се усещаше пролетта, която даваше ясни признаци за приближаването си. Розовата градина на Мария, със смесица от различни видове, вече беше нацъфтяла, но надделяващото усещане беше за очакване на предстояща голяма експлозия от цветови нюанси.

Емилия се затича леко, за да се стопли, после увеличи темпото. Имаше хубава и добре утъпкана пътека, която й позволяваше дълго да тича, без да се налага да пресича твърде често натоварени улици, с изключение на няколко отсечки покрай „Аурелия“. Това й позволяваше да забрави града, но колоната от коли в двете посоки, на които попадна, й припомни за него. Очевидно Емилия се беше заразила със страстта по бягането от Лоренцо, който дори беше участвал в няколко маратона, и постоянно превъзнасяше въодушевено силата на това предизвикателство към самия себе си, като непрекъснато подчертаваше вътрешния му и почти мистичен аспект. Карлота обаче не можеше да разбере как може човек да губи толкова време, за да обикаля наоколо задъхано по къси панталонки и ярки блузи. За мен това дори е вредно за здравето, винаги казваше тя.

Емилия се опита да ускори темпото, още повече че менталната примка около въпроса Жозефин Понти не даваше признаци да се разхлаби (обаче трябваше да признае, че тази мисъл не беше чак толкова досадна, докато тичаше). Въпросителните относно миналото и майка й бяха по-големи от тези относно бъдещето. Какво трябваше да очаква сега? Жозефин беше реагирала, като отложи във времето срещата с тях. Изглеждаше леко разстроена, почти невярваща, нормално е, но не беше показала особени намерения нито да ги види, нито пък нещо друго. И сега Емилия, подложена вече на тежко изпитание от събитията, не знаеше какво да очаква. Омразно усещане. Не знаеше дали животът й ще се промени с тази нова сестра и дали въпросът щеше да остане само на теория. В крайна сметка защо не? Жозефин би могла да преодолее проблема сама или пък с помощта на добър психоаналитик, както я беше посъветвала Карлота със своя ласкав израз на „аз знам всичко“. Все едно й каза, че докато на нея всичко й е наред, защото е добра, мъдра и зряла, то Емилия трябва да ходи да се лекува… с всички проблеми, които има; сега само психоаналитик й липсваше!

Но хубавото на бягането е, че потиска гнева, и така Емилия успя да се успокои от ритъма, в който тичаше по изпопадалите клонки и отъпканата земя. Небето притъмняваше и тя се затича към дома си. Увеличи скоростта, докато усети ударите на сърцето си в гърлото. Мислите й, освободени от физическото усилие, станаха по-неясни и чувство на спокойствие започна да я обзема. Точно това искаше, това й харесваше в тичането — когато всичко изчезва и оставаш сам с пътя. Един глас ти казва да се откажеш, но съзнанието ти знае, че всеки отскок в повече е спечелен сантиметър щастие. Стиснала зъби, стигна до последния завой с лек наклон и оттам се втурна през глава по спускащата се към дома й алея, огряна косо от залязващото слънце, онова февруарско слънце, което в дни като този те кара да осъзнаеш, че си оставил зад гърба си още една зима. Този път беше поддържала отличен ритъм, Лоренцо щеше да се гордее с нея.

Джейсън, прекрасният лабрадор с цвят на домашен мед, изтича срещу нея с обичайния си устрем, но вместо да се спре да я оближе, захапа края на блузата й и я повлече към къщата.

Истинско чудо бе, че сърцето й, вече изтощено от бягането, не изскочи от гърдите й: едно момиче беше седнало на стъпалата на верандата, като беше подпряло глава на стената. По отпуснатите черти на лицето и движението на гърдите личеше, че спи спокойно. Емилия много бавно се приближи, опитвайки се да възвърне нормалното си дишане, ускорено вече не от тичането, а от тревогата заради това неочаквано появяване. В първия миг дори помисли, че е Карлота, но цветът на косите, клонящ към меден, веднага я убеди, че се е озовала пред непозната. Времето спря и за няколко мига Емилия остана смутена, без да знае добре какво да прави. Джейсън, очевидно по-спокоен от господарката си в тази ситуация, я накара да дойде на себе си, като започна да лае силно срещу нея.

Емилия тогава се сепна и като набра смелост, се наведе над момичето, докосвайки леко ръката й. То смръщи устни и нос в израз на раздразнение. Емилия се успокои, като въздъхна от облекчение, въпреки че проблемът с присъствието на една непозната в градината си оставаше. Момичето внезапно се размърда, опитвайки се да се съвземе, накрая примига с очи, като погледът й първо беше отсъстващ и замаян, а после стана изплашен.

— Всичко наред ли е?

— Благодаря… мисля, че да. Само съм малко объркана.

Емилия не се сети какво друго да добави. Седеше неподвижно и я гледаше. После й протегна ръка, за да й помогне да се изправи. Младата жена се пооправи и се опита да изтупа полата си, която леко се беше омачкала, после взе чантата си и я отвори. Емилия не знаеше вече какво да мисли, но със сигурност не очакваше момичето да извади фотоапарат и да я снима.

— Извинете ме! Правя по една всеки път, когато се събудя. Дълго е за обясняване.

— Да, предполагам. Може би искате да влезете у дома, може би имате нужда от чаша вода? — попита любезно Емилия.

Жозефин се усмихна. Не знаеше как да приеме гостоприемството на това момиче, но със сигурност то се държеше приятелски, така че прие поканата с доверие и го последва в къщата.

 

 

Жозефин седна на белия диван в дневната, срещу прозореца, приличащ на картина на деня, който умираше зад хоризонта, превръщайки се в здрач. Не успя веднага да си свали сакото, нито да спре треперенето, което я разтърсваше. Беше доста топло, но студът от болестта й я караше да трепери — точно като нежелан гост, появил се в неподходящ момент. Жозефин знаеше това много добре, предвид неприятния навик да заспива на най-странни места.

Емилия й донесе чаша вода.

— Зле ли се почувствахте? Искате ли да повикам лекар? — я попита.

— Не, не, оставете. Свикнала съм. Но може би няма нужда да си говорим на вие.

— Да, разбира се. Значи сигурна си, че си по-добре? Ако искаш нещо за ядене.

— Благодаря ти, но така съм добре. Сигурно се питаш коя съм и какво правя тук…

— Е, в действителност не ми се случва всеки ден да намирам заспали хора пред дома ми.

Инстинктивно Емилия не се чувстваше толкова чужда с тази непозната, но в същото време предусещаше далечно ехо от заплаха.

— Казвам се Жозефин Понти. Търсех семейство Мартини. Или… Меле, семейство Меле. Може би съм сгрешила адреса. Таксито…

— Адресът е този.

— Ти трябва да си Емилия?

— Да — отговори, изправяйки се рязко. — Сега ме извини, но трябва непременно да отида да се преоблека, иначе ще се простудя.

Без повече да я поглежда в лицето, Емилия изтича на горния етаж.

Жозефин остана сама, подтиквана от огромно любопитство и едновременно възпирана от инстинктивен страх: това беше домът, в който бе живяла майка й. Със сигурност тук се намираха нейните снимки, книгите й, пръстовите й отпечатъци, останали навсякъде, и все пак смелостта да види всичко това още й липсваше.

За втори път, само за няколко минути, момичето беше надвито от емоцията и погълнато в тъмен водовъртеж.

 

 

— Да, казвам ти, че е тя! Даваш ли си сметка? Появява се изведнъж, без дори да предупреди!

— О, боже мой! И какво прави там?

— А, не знам! Обаче казвам ти, че спи. Отново. Случи й се и преди това.

— Как?

— Ох, остави, щях да получа инфаркт. Пристигнах в градината, бях отишла да тичам, и я заварих седнала на стълбите и спяща с глава, подпряна на стената. После се събуди свежа като роза.

— Попита ли я как е? Сигурно й е прилошало, можеше да повикаш някого.

— Ама не, изглеждаше ми спокойна. Каза ми, че ще изчака, докато си взема душ. Добре си беше… дори ми направи снимка!

— Снимка?

— Да. Първото нещо, което направи, след като се събуди, беше да извади стар „Полароид“ и да увековечи момента.

— Добре, мислиш ли, че трябва да я събудим?

— Не знам, може би е по-добре да я оставим.

— Виж, размърда се!

Жозефин премига, после отвори широко очи с изражение на изненада, накрая стана от дивана и се приближи до новодошлата. Гледаха се дълго, без да посмеят да проговорят.

— Здравей!

— Здравей!

— Значи ти си… — каза Карлота, много развълнувана.

— Аз съм Жозефин и не зная как да се извиня.

— И… защо? Не трябва да се извиняваш за нищо.

— Не, трябва. Пристигам тук без предупреждение, после заспивам дори два пъти… Е, да знаете, че не го правя нарочно. По-добре да ви кажа веднага, имам този проблем, че понякога, особено в ситуации на емоционален стрес, заспивам.

— Тоест ти си…

— Нарколептичка, да. Но не се притеснявайте, не е заразно, а и човек свиква, става му навик. Разбира се, би било по-добре, ако се намери по-добра дума, с която да се нарече това. Но като става въпрос за навици, почти забравих снимката.

— Мечтателка — отговори Карлота. — Би могла да кажеш, че си мечтателка.

Емилия погледна изумено сестра си (по-голямата й сестра, да уточним): струваше й се абсурдно, че тя не изпитва нейното затруднение, нейния гняв, смущението й. После наруши мълчанието:

— Е, аз отивам да приготвя чай. След малко ще се прибере и Лоренцо. Ще бъде доволен от тази приятна изненада. Да се надяваме, че няма да получи инфаркт — и се отдалечи, преди новата й сестра да я увековечи за втори път на снимка.