Диего Галдино
В любовта винаги става така (15)

14
Love Boat^[1]

 

В живота понякога, както в любовта, всеки е това, което иска да бъде. И така, няколко вечери по-късно Лоренцо покани Жозефин да отиде с него в едно от любимите заведения на майка му.

Ернесто, собственикът, скъп приятел на Лоренцо още от детинство, ги посрещна с усмивка от тридесет и два зъба.

— Не мога да повярвам! Това ти ли си? Не си идвал от сто години.

Наистина, откакто Мария се беше разболяла, не беше идвал. Беше твърде болезнено.

На това място всичко му напомняше жената, която го беше отгледала, особено песните, които тя пееше до прегракване заедно с него и другите от семейството. Спомени, които сега изплуваха с цялата си емоционална сила.

— Да, да кажем, че напоследък не съм минавал често насам. Но тук има един човек, който е нетърпелив да ме чуе как пея. Да ти представя Жозефин.

Жозефин, усмихната, стисна ръката на Ернесто.

— Надявам се, че нямате кристални чаши, защото ми се струва, че този тенор тука е доста фалшив.

Приятелят на Лоренцо избухна в смях и като не спираше да превъзнася очарованието на новодошлата, ги придружи до най-добрата според него маса в заведението. Вечерта се очертаваше да е хубава.

Сервитьорката взе поръчките и Лоренцо се възползва, за да продължи разговора, който бяха започнали, докато идваха насам.

— Та каза, че обичаш старите американски сериали.

Жозефин кимна, докато отпиваше глътка вода. Лоренцо тъкмо й беше сипал.

— Да. Когато бях малка, аз и баща ми сядахме след вечеря на дивана в хола и ги гледахме с часове. Беше един от нашите любими моменти между баща и дъщеря. Той излизаше сутрин рано, за да отиде на работа, и се връщаше чак късно следобед, така че нямахме много време, за да бъдем заедно, но малкото, с което разполагахме, трябваше да е специално и такова си и беше.

Лоренцо мълчаливо я слушаше, завладян от гласа й, който се лееше като музика.

Произнасяше „р“ по свой особен начин, който му напомняше за Джулия Робъртс, когато в „Яж, моли се и обичай“ произнася по прекрасен начин думата attraversiamo^[2].

— И кой беше любимият ти?

Жозефин дори не се замисли:

— „Love Boat“.

Лоренцо отвори широко очи.

— „Love Boat“? Е това наистина не го очаквах. Ти трябва да си по-скоро уникален, отколкото рядък случай.

— Да… Знаеш ли, може би защото заради болестта не бях много склонна да оставя сигурността на дома си и затова да виждам всички тези хора как пътуват безгрижно, изживявайки прекрасни любовни истории, много ми харесваше, все едно ги преживявах аз.

Лоренцо, въртейки в ръце чашата си с вода, сведе поглед.

— Разбирам… Може ли да те попитам на колко години беше, когато разбра за болестта си?

Жозефин се скова. Не беше свикнала да й задават директни въпроси, свързани с болестта й. Дори винаги имаше усещането, че тази тема витае около нея като мрачен ореол, който не можеш да пренебрегнеш, нито пък можеш да се изправиш срещу него. Не й харесваше да говори за това с другите. Не й беше лесно да се чувства уязвима. Но сега, пред този мъж с мили очи, внимателен и отнасящ се с голямо уважение към нея, реши, че все пак би могла да се освободи от тази тежест.

— Разбрах, че съм нарколептичка в лицея. Започнах все по-често да заспивам по време на часовете, докато един ден ректорът не повика баща ми, за да го посъветва да ме държи под контрол. Беше сигурен, че съм започнала да вземам наркотици. Можеш да си представиш реакцията на баща ми. За щастие, не повярва дори за миг на този абсурд. Разбира се, оставаше си обаче фактът, че аз от известно време не бях вече същата. Чак след време кризите ми придобиха по-ярки симптоми. Болестта първо беше предположена, а после и диагностицирана след безкрайна поредица от клинични изследвания. Спомням си, че дори думата „нарколепсия“ ми звучеше абсурдно… Никога не бях я чувала. Постепенно се опитвах да съжителствам с нея, като си казвах, че малко сън от време на време може само да ми е от полза. Но с времето болестта ми отне силите. Дори най-простите действия станаха за мен трудни, защото не можех да се владея.

— Най-тъжната случка, която преживях, беше по време на един управителен съвет на финансовото дружество на „Група Понти“. Наскоро се бях дипломирала, участвах на тези заседания по желание на баща ми. Всички бяха там, събрани около масата като екзекутори да чакат избирането ми за вицепрезидент на дружеството, докато аз… Аз лежах блажено в прегръдката на Морфей… От този ден поисках от баща ми да ми спести в бъдеще всякакви събрания, като го уверих, че ще извършвам работата си коректно, но зад кулисите. За да успея да контролирам болестта, опитах да пия лекарства, предписани от лекар, но не ми помогнаха — резултатите закъсняваха, а униженията следваха едно след друго. Случи ми се дори да заспя, докато танцувах блус с едно момче, което ме беше поканило да излезем. И сякаш това не беше достатъчно, ами нарколепсията дори рискуваше да изложи на риск моята невредимост. Например, докато бях в хидромасажната баня, се унесох, рискувайки да се удавя. Оттогава баща ми напълни дома ни с аларми: срещу изтичания на газ, пожари или някакво друго рисково за мен или за другите, събитие. От престараване реши да наеме човек, който да бъде до мен, или по-скоро да ми върви по петите: Люк — нещо като телохранител, който да ме следва навсякъде. Той е шофьор, но на практика момче за всичко, но най-вече той е моят ангел хранител.

Лоренцо изслуша Жозефин с голямо внимание, кимайки и клатейки глава от време на време. Тя, която първоначално гледаше в някаква точка, като че търсеше необходимата подкрепа, за да говори върху тема, която си бе забранила, насочи погледа си към него. Сърцето на Лоренцо ускори ритъма си. Той се опитваше да скрие вълнението си, но когато гледаше Жозефин, тя предизвикваше у него буря от емоции.

Въпреки че физически беше съвършено копие на Мария, в същото време беше много различна. Свенливостта й, лекотата на движенията й, но най-вече нежната й крехкост, тази нужда от закрила, сякаш постоянно искаше прегръдка, допълваха портрета на майка й.

— А снимките? Защо правиш всички тези моментни снимки?

— Предполагам, че може да изглежда като обсебване, обаче е начин да гоня болестта. Помага ми да помня мига, в който ме е повалила, налагайки ми волята си, и моята победа, когато се събуждам, за да продължа живота си точно от мястото, на което ме е уловила.

Лоренцо си помисли, че е грехота, красиво и сияйно момиче като Жозефин да трябва да живее осакатен живот, който я принуждава да прави такива големи жертви, и си каза, че тази смелост, тази решителност да не се остави да бъде повлечена от жестоката съдба, са плод на характера, наследен от майка й.

После сервитьорката им донесе десерт, любезно предложен от Ернесто: едно страхотно домашно приготвено тирамису. Това прекъсна разказа на Жозефин и разведри Лоренцо, който се измъчваше, че не е намерил точните, но не банални думи, за да изрази близост и съпричастност към това прекрасно момиче, което посрещаше със стил и изтънченост несправедливата съдба. И наистина, преди тя да започне да яде, той потопи лъжичката в десерта и й я подаде, сякаш искаше да й дари цялата нежност, без да се оплита в приказки.

Внезапно светлините в заведението намаляха и прожектор освети в кръг малката сцена на няколко метра от мястото, където бяха седнали. Ернесто се качи на подиума и включи микрофона.

— Добър вечер на всички, „Pub Senza Fondo“ ви поздравява с добре дошли. Както винаги нашето заведение има щастието да даде на всеки, който пожелае, възможността да покаже певческите си умения. Затова… сега е ваш ред!

Всички присъстващи се престориха, че правят друго, оглеждайки дискретно залата в търсене на този, който за общото благо ще се принесе в жертва на караокето. Очевидно и Жозефин се оглеждаше, когато видя, че Лоренцо се изправя.

— Какво правиш? Да не си луд? Пошегувах се, когато казах, че искам да те чуя как пееш. Моля те, не го прави.

Той се усмихна и като се наведе, за да стигне ухото й, каза тихо:

— Правя го само заради теб.

Клиентите на заведението започнаха да ръкопляскат, а междувременно Лоренцо, след като се качи на сцената, стискаше ръката на приятеля си, като му казваше нещо. Ернесто, смеейки се, го потупа по рамото и му помогна с микрофона, а после избра песента от компютъра.

— Ок, приятелю, добре си дошъл… Гласът ти ни липсваше!

Лоренцо взе микрофона и го потупа отгоре, за да се увери, че работи.

— Здравейте на всички! Аз съм Лоренцо. От доста време не съм се качвал на тази сцена, защото обикновено, когато го правех, тук стоеше един човек, много скъп за мен, който ме слушаше и който сега за съжаление вече го няма. Но тази вечер искам да посветя една песен на едно момиче, което много ми харесва, и затова имайте търпение и не ме освирквайте много.

Изрече тези думи, гледайки съсредоточено Жозефин.

Музиката зазвуча, Лоренцо започна да пее и гласът му, топъл и лек, започна да превзема цялата зала насред всеобща изненада. В първия момент хората започнаха да се смеят, шегувайки се с избора на песента. Но след малко тишина се спусна над залата и никой вече не се смееше. Всички бяха завладени от това изпълнение, което се разбираше, че е от сърце, и по съвсем ясна причина. Лоренцо пееше песента от „Love Boat“, като не откъсваше очите си от очите на Жозефин.

Тя не сведе поглед, а го гледаше, и очите й се премрежиха от сълзи, благодарна за този прекрасен подарък.

И бе Mare profumo di mare…^[3].

Когато песента свърши, Лоренцо се върна на масата сред аплодисментите и възторжените свиркания на клиентите.

Преди да седне, целуна по бузата Жозефин, която го погали по ръката.

— Благодаря ти! Това беше прекрасна изненада. Имаш чудесен глас, не преставаш да ме изненадваш.

— Благодаря ти, но аз съм звезда, която блести с отразена светлина.

Жозефин сведе за миг очи, като се изчерви.

 

 

— Надявам се, че няма да ме караш да чакам още две години, преди да наминеш насам — каза Ернесто, когато ги изпращаше. — Беше удоволствие да се запозная с теб, Жозефин. Благодаря ти, че ни го доведе отново.

Жозефин прегърна приятеля на Лоренцо и му позволи да й помогне да си облече якето.

— Аз ви благодаря. Бяхте наистина съвършеният домакин. Сигурна съм, че ще се върнем възможно най-скоро, той не може да издържи, без да даде воля на певческите си умения.

Ернесто се засмя и потупвайки Лоренцо по рамото, се пошегува с него:

— Проклетнико, направи много опасен прецедент. Сега, всички съпруги и годеници ще искат същото отношение, като започнем от моята. Докато пееше, гледайки Жозефин в очите, моята ме сръга и ми каза: „Видя ли как се прави?“.

При тези думи по лицата на Лоренцо и Жозефин премина леко смущение, неловко скрито от две вежливи усмивки.

Двамата излязоха от заведението и стигнаха до колата, поглеждайки се мълчаливо, а в сърцата и на двамата се зараждаше нещо неразбираемо, нещо нежно.