Диего Галдино
В любовта винаги става така (7)

6
Пандора

Винаги има първи път. Въпреки че не на всеки се случва да открие, че човекът, за когото е мислел, че е починал преди тридесет години, е бил жив през цялото това време, но само преди няколко седмици е умрял от нелечима болест. А и да разбере неочаквано, че този човек не си е мръднал пръста, за да го намери, въпреки че най-вероятно е мислел за него доста често. Не на всеки се случва да се усъмни в бащата, когото толкова много е обичал. Не се случва често да изгубиш за втори път майката, която никога не си познавал. Но ако това се случи, повечето в първия момент биха поискали да затворят очи и да заспят, а когато се събудят с въздишка на облекчение да разберат, че това е било само сън. По очевидни причини Жозефин никога не бе търсила помощта на съня, дори напротив, искаше да е по-често в будно състояние, но след онова телефонно обаждане се беше надявала, че болестта й ще се появи, и като вълшебен балсам ще изтрие всичко. Но нищо такова не се случи.

Бе останала будна да се взира в градския пейзаж — безцветен, наситен с влага, сякаш да подчертае, че имаше все още време до идването на пролетта. Жа д’О стоеше като ненужен и се сливаше със сивотата на пейзажа. Светлината е всичко, а този ден светлината беше наистина противна. Тъй като явно нямаше да изпадне в амнезия, да припадне или да се появи някакъв изход от положението, Жозефин реши да направи единственото, което можеше да се направи: да се изправи решително пред баща си, без увъртания или стратегии, както й се струваше най-правилно. Най-добре беше да не го мисли много.

Секретарката я видя как се втурва като вихър, така че дори не успя да съобщи за нея, и ако не беше дъщеря на шефа, само заради погледа й най-вероятно щеше да повика охраната.

Както често правеше следобед, когато не беше някъде по света, Филип бе потънал в докладите на по-малките дружества от „Група Понти“ (изискваше да бъде информиран подробно чрез седмични доклади от различните директори дори когато ставаше въпрос само за обикновена администрация; смяташе за правилно да дава независимост, но още по-правилно беше да държи тази независимост под строг контрол). Но от начина, по който вратата се отвори, веднага предусети неприятности. Облекчението да види дъщеря си продължи съвсем кратко и бе последвано от още по-голяма уплаха, защото никога не я бе виждал толкова ядосана, с пламнали страни и очи.

Въпреки това настана миг тишина — затишие пред буря.

— Татко!

— Какво има, Прасковке, изглеждаш…

Жозефин се огледа, сякаш търсеше някаква опора. Истината е, че не знаеше откъде да започне. Тропическите рибки плуваха в големия аквариум безразлични и почти надменни в разноцветните си окраски. Момичето се приближи до стъклото, докосна го с пръст и почука два пъти, както всеки път правеше, за да поздрави приятелката си риба клоун. После с наведена глава и премрежен поглед се отпусна върху един от изработените от кожа и стомана фотьойли, които стояха срещу писалището на баща й. Той обаче се изправи и заобиколи бюрото, за да седне до дъщеря си.

— Ти май ще се разплачеш, скъпа. Какво се е случило?

— Не. Няма да се разплача. Обаче ми дължиш обяснение.

— Какво обяснение?

— Да поговорим за майка ми. Искам да знам истината.

Този път Филип се наведе напред като премазан от внезапна и непоносима тежест.

— Е? — Жозефин не искаше да му даде време да се съвземе. — Темата сигурно е трудна, но не можеш да си представиш колко трудна е за мен, така че по-добре да я обсъдим и то по-бързо, ако все още искаш да имаш дъщеря.

Той най-накрая успя бегло да я погледне. Почувства се остарял с десет години.

— Добре. Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

— Не ти ли стига това, което вече знаеш? Майка ти си отиде, докато те раждаше. Не че не искам да говоря за това с теб, но спомените са мъчителни.

Жозефин разтърси глава.

— Татко! Казах, че искам да знам истината. Истината.

— Не разбирам обвинителния ти тон. Не беше лесно, но струва ми се, че успяхме да се справим с положението. Това са нещастия, които е по-добре да не преживяваме, но за съжаление понякога се случват.

Дъщеря му повиши глас:

— Е, не! Не ми го повтаряй! Ами ако ти кажа, че разбрах, че сте ми разказвали един куп лъжи?

— Не разбирам какво имаш предвид. Добре ли си?

— Чувствам се чудесно. Бих искала да зная дали твоята съвест е чиста!

— Извинявай, хайде да се опитаме да разсъждаваме спокойно. Сигурен съм, че има някакво недоразумение или поне обяснение, но трябва да ми помогнеш да разбера, иначе не мога да следя мисълта ти.

Филип се опита да спечели време, но беше все по-убеден, че дъщеря му е сериозна.

— Татко, можеш да правиш и говориш всичко, което пожелаеш, но от този момент нататък знай, че няма да допусна никога повече да бъда разигравана, дори и за секунда. Така че сега аз ще ти открия картите си, но после ти ще ми направиш услугата да ми разкажеш нещата точно такива, каквито наистина са били и може би да ми обясниш причината, която те накара да ме измамиш по този начин. И постарай се да си убедителен.

След което тонът й от превъзбуден стана леден.

— Обадиха ми се от Италия, за да ми кажат, че майка ми е починала. Но не е починала, докато ме е раждала, ами съвсем наскоро, от нелечима болест. Докато е била болна обаче, се е решила да разкаже в писмо онази част от живота си, която е била принудена да пази в тайна.

За първи път Филип разпозна в дъщеря си жестокостта на баба й, неговата майка, сурова жена, за която социалният престиж и благородническият им произход бяха над всичко, и която държеше решително под контрол решенията на децата си. Той, далеч по-добър от нея, а може би някак слаб, се беше молил Жозефин да наследи поне малко от силата на духа й, но без нейната понякога жестока суровост. И наистина желанието му беше изпълнено, макар и по несъвършен начин, типичен за реалния живот. Една болест се беше настанила като господарка в живота на дъщеря му и беше моделирала момичето, отглеждайки го непоколебимо, но в същото време крехко. Но сега беше време да пренебрегне тези разсъждения, защото момичето беше показало ноктите си, които изглежда бяха насочени към него. Филип си прочисти гласа и напук на онова усещане за замайване, което го беше парализирало до този момент, се реши да каже истината.

— Добре, Прасковке. Имаш право. Ще ти разкажа всичко.

Замълча. Защото сега Мария наистина си беше отишла завинаги. Беше се опитвал по всякакъв начин да я заличи от сърцето си, но дълбоко в себе си все още я очакваше. Сега вече нямаше какво да очаква.

— Е? — подтикна го тя.

Той се сепна и разбра, че не е време да мисли за своите чувства, сега трябваше да спаси отношенията си с Жозефин, трябваше най-накрая да се изправи пред истината.

— Взех решения, вероятно погрешни, и ти си свободна да ме съдиш, обаче нека ти обясня, че тези решения бяха болезнени и ги взех за твое добро. Ти за мен си най-важна на света, не го забравяй.

— Да, добре, но сега искам да знам — прекъсна го тя с леден тон.

— Добре. Очевидно говорим за преди повече от 30 години. Бях млад наследник на добро семейство, с известни качества и доста недостатъци, които дори не съзнавах, че притежавам, за разлика отсега.

Мъжът стана, взе от бара бутилка газирана вода и напълни две чаши. Беше настанала такава тишина, че ясно се чу съскането на въглеродния диоксид.

— След като учих в Англия и Съединените щати, постъпих във фирмата. Баща ми ме хвърли във водовъртежа на „Група Понти“, възлагайки ми веднага доста важни задачи. Бързо разбрах, че времето на опитите беше свършило и че сега от всяко мое решение можеше да има сериозни последствия, от катастрофални до доста успешни. Не ми беше лесно да живея с мисълта, че от моите решения зависят големи парични потоци и че моите грешки могат да повлияят върху работата на много други хора. Тези мисли ме преследваха често дори нощем, но точно това беше целта на баща ми: да ми внуши, че да стоиш начело на подобно дружество не е само привилегия, а най-вече голяма отговорност към обществото. Не че преди това съм бил безотговорен младеж, но със сигурност бях подценил тежестта, произтичаща от привилегиите ми.

Жозефин усещаше със сърцето си, че баща й не може да е лош — гласът му беше прекалено искрен. И все пак я беше лъгал за нещо толкова важно… Стисна зъби и прехапа устни, опитвайки се да остане будна и да не позволи да бъде измамена. Да, помисли си, ще му простя, но ей така, на доверие: ще му се наложи да е много убедителен. И все пак отчасти вече го беше извинила.

— Не знам как да ти го обясня. Сякаш внезапно разбрах, че светът е нещо много сериозно. И така отдадох се на работата, без да мисля почти за нищо друго. Дори представителните ангажименти, които винаги бях намирал за приятно обществено развлечение, дори те се бяха превърнали в ценни моменти, в които да уча, възползвайки се от спокойната атмосфера. Беше начин да се движа сред партньори и конкуренти. Тогава открих, че баща ми на практика се преструваше, че пие и че се забавлява — той беше дори по-концентриран в тези моменти, отколкото по време на събранията на управителния съвет.

Филип се усмихна, но с усмивка, която контрастираше и в същото време подчертаваше мрачната светлина на погледа му.

— Точно заради това първата среща с майка ти не беше много сполучлива. Бях на едно събитие, организирано от „Група Понти“, за набиране на средства за благотворителност. Беше изключителна вечер, на която присъстваха представители от най-важните институции, както и чуждестранни предприемачи, с които имахме доста общи интереси.

Усмивката на Филип стана още по-широка, като слънчев лъч, който раздира облаците. Върховен момент, обречен да умре.

— Накратко, разговарях за нещо със съпругата на един от посланиците, когато върху мен се изсипа цял сребърен поднос с чаши с шампанско, салфетки и други неща, а зад подноса се появи едно несръчно момиче, което не беше от редовните ни сервитьорки, ами ново, което не бях виждал досега.

— Майка ми…

— Точно тя. Мога да кажа, че съдбата ми я поднесе на сребърен поднос. Не спираше да се извинява. Беше толкова мила с разтревоженото си лице, сияйна, без дори да го съзнава. В очите й сигурно съм изглеждал много по-важен от нея. Все пак връхлетелият ме заради случилото се гняв бързо премина и аз се почувствах като неин роб. Никога не ми се бе случвало да се чувствам по този начин и ако трябва да съм искрен, не ми се случи никога повече след това.

Жозефин видя сълзи да блестят в сивите очи на баща си и се почувства почти виновна, затова че го е принудила да се върне отново към тези спомени.

— Съжалявам… не бих искала да те карам да страдаш, но трябва да знам.

— Имаш право. Бях глупак, че не го сторих по-рано. И така накрая я поканих на вечеря, за да я утеша след тази неприятна случка, която тя предизвика. И между нас се появи магия. Поне си мисля, че беше така. Тя беше дошла в Женева, за да учи, и се беше присъединила към групата на нашите сервитьорки, за да се издържа през този период. Беше от Рим, но това вече го знаеш…

— Едно от малкото неща, които знам. Заедно с името и онези няколко черно-бели снимки…

Филип продължи да разказва, изумен от това как спомените, които се беше опитвал по всякакъв начин да изтрие, се появиха отново съвсем ясни. Разказа за онази прочута вечеря навън с Мария Мартини и как нежно му бе прозвучало името й, след като го бе узнал. Решително момиче, силно, жизнено, прекрасно. Разказа със затрогнат глас за онази омая, в която беше живял през следващите месеци. Разказа как далечната мисъл, че тя трябва да се завърне в Италия, бе само бледа сянка, която не можеше да помрачи импресионистичната картина, в която се бяха озовали. Пролетта отстъпваше пред лятото, а Женева беше блестяща каквато никога до този момент не му беше изглеждала. Филип преоткри с Мария всичко онова, което можеше да се види от северната кула на катедралата „Сен Пиер“, кралица на историческия център и пазителка на съкровища от праисторията до Средновековието, от Цветния часовник в Английската градина до Площада на нациите, преминавайки най-вече през хилядите не толкова известни кътчета, които правят от един красив град твоя град; и всичко това се случваше под онзи красив фонтан, където двамата влюбени стояха, а сърцата им биеха ускорено. След това Мария се завърна в Италия за известно време, но не преди да вземе решението да продължи обучението си и през следващата година.

Колко хубаво беше да се срещнат отново през септември, когато Мария беше обкръжена от нова и различна светлина. Филип разказа за големите й и с неповторим цвят очи, толкова подобни на тези на дъщеря му. А тя, забравила гнева си, слушаше унесено и не можеше да разбере поради каква грозна шега на съдбата тази приказка е трябвало да има лош край.

И тъкмо понечи да й разкаже как Мария беше избягала, без дори да му даде някакво обяснение или да се сбогува с него за последно, след като беше родила Жозефин, когато от вълнение едва успя да продължи.

— Извини ме. Винаги ме боли дори само при мисълта да говоря за това. Разочарованието беше твърде голямо, а исках да те защитя от тази болка.

— Но какво разочарование?

— Разочарованието от изоставянето.

— Изоставяне? В писмото тя казва, че баба я е отпратила и че ти си бил съгласен!

— Изобщо не е вярно, скъпа. Гарантирам ти, че аз никога и по никакъв начин не бих я изгонил. Тя пожела да си тръгне.

Филип вдигна навлажнените си очи и видя, че тя е заспала. Помисли си, че би било хубаво да започне отново да разказва и да сънува една различна съдба. Взе на ръце спящата красавица като булката, която никога не бе имал, и я пренесе внимателно на дивана в дъното на кабинета. Извади от едно чекмедже шотландското одеяло и я зави, преди да седне леко задъхан. Колко ли бащи имат привилегията да носят на ръце спящата си дъщеря, дори когато вече е голяма. Но най-вече дали знае някой докога ще мога да го правя, помисли си той, разтривайки гърба си. След това я погали по косите. Никога не можа да намрази Мария, именно защото му беше оставила това прекрасно момиченце, което толкова приличаше на нея. Да, Жозефин имаше право, той беше излъгал, обаче тя не знаеше, че тази версия на историята — че Мария е умряла, раждайки малката — и за него бе спасителен пояс, начин да потисне всеки въпрос и да осмисли едно иначе безсмислено изоставяне. Всъщност тази лъжа я беше разказал първо на себе си и така беше успял да продължи напред, преодолявайки хиляди трудности. Беше вървял напред, правейки най-доброто, на което е способен, и повече не се бе запитал дали поетият път е правилният, просто беше правил крачка след крачка по този път, опитвайки се да мисли винаги за доброто на детето.

Сега обаче не можеше да спре да мисли за думите на Жозефин: „Казва, че баба я е изгонила и че ти си бил съгласен“. Думите й кънтяха в главата му. Остави бележка на дъщеря си, помоли секретарката да откаже всички ангажименти и да се обади на Люк, за да се погрижи за Жозефин. Беше дошло време да отвори кутията на Пандора.