Диего Галдино
В любовта винаги става така (4)

3
Един много силен отбор

Коварно и упорито нещо е болката, защото може да приема различни форми и нюанси, защото се спотайва и те напада, когато си сам и беззащитен, защото, докато те причаква, хвърля сянка върху дните и измъчва нощите ти. Болката може да те съсипе, особено когато съвпада с нерешена ситуация, която нямаш смелостта или възможността да изясниш. Лоренцо усещаше тази тежест в стомаха, която го притесняваше непрекъснато. Знаеше, че рано или късно трябваше да направи нещо, но какво? Така се нуждаеше от нечий съвет, но в същото време мисълта да разкрие тайната на друг човек го парализираше, все едно държеше в ръцете си бомба, която трябваше да реши къде и кога да хвърли. Единственото сигурно беше, че не можеше да чака до безкрай.

Последния път, преди да си тръгне, братовчедът Флавио, изрече една от обичайните си мъдрости, после хвърли бегъл поглед към Лоренцо и силно го потупа по рамото. Потупванията на Флавио бяха опустошителни като на здравеняк с бицепси, чийто диаметър беше равен на диаметъра на бедрото на нормален човек. Не че спортуваше, напротив, просто винаги си е бил такъв: здрав като бик, добър и винаги готов да те защити в сбивания, както и да ти се усмихне в труден момент. Като видя, че Лоренцо не реагира по никакъв начин, се почувства длъжен да му повтори мъдрите си думи:

— Хайде, съвземи се, майка ти е отишла на по-хубаво място!

— Надявам се, че си прав — каза само Лоренцо.

— Аз ли не съм прав? Виж го ти! Хайде, момче, скоро пак ще намина.

— Благодаря ти, Флавио.

— Обаче не ми прави тая физиономия! Усмихни се, защото сестрите ти ще се притеснят. Дай да те прегърна!

Лоренцо се насили да му се усмихне, защото определено не можеше да му разкаже какво му се върти в главата. Имаш право, Флавио, твоята мисъл е проста и именно затова винаги точна. Това е въпросът. Има в живота на човек излечими болки, но те носят със себе си и изцелението. Може да те ударят с юмрук, да те скъсат на изпита по кормуване, приятелката ти да те зареже с основателна причина (да, бе!)… Знаеш, че ще ти е нужно време, знаеш също, че няма да е лесно, но знаеш, че ще се успокоиш и онази светлинка в дъното на тунела ще ти даде силата да продължиш напред стъпка по стъпка. Обаче има и една друга, нелечима болка, тъмна и неясна, срещу която не намираш смелост да се изправиш, а съзнаваш, че само тази смелост може да те изцери.

Тази смелост обаче Лоренцо не я намираше. Много пъти препрочете писмото на Мария — задълбочено, което обикновено помага на човек да разбере по-добре, но в случая само умножи въпросителните, без да им даде отговор, и сякаш не стигаше това, ами се появи и противното чувство на вина, вечно съпътстващо човешкото същество. Да, защото всички тези съмнения към човека, когото го нямаше вече и не можеше да се защити или да обясни, го караха да се чувства като тесногръд лицемер. Но въпреки това не можеше да отрече, че се чувства разочарован и изигран и че не си задава въпроси дори относно баща си, когото сега виждаше в друга светлина… Прословутата му доброта дали пък не я бяха наричали с неправилното име? Дали не ставаше въпрос за слабост, или за наивност? Той дали е знаел и е приемал положението, или е бил измамен? Или още по-лошо, дали в действителност не е бил той палачът, попречил й да се изправи пред отколешните си призраци? И така нататък. Невъзможно беше да разсъждава, защото към всичко това се наслагваха неизчезващите образи от последната година, пропадането на тази прекрасна и смела жена на болестта, която щеше да я отведе в непознато и без обратен път място. Как е възможно тя, която бе посрещнала, без да сведе глава, мъченичеството на безнадеждното лечение, на поредицата от лоши новини, тя, която им бе оставила безценния спомен за едно измъчено и изпито от болестта, но все още усмихващо се и щастливо от живота лице… да, как беше възможно обичната му майка-по-избор да не е имала силата да разкаже тази история, преди да си отиде, да сподели този товар, да развърже заедно с тях този възел? Резултатът беше един сломен син, свил се на дивана вкъщи. Той се бе оставил на грижите на по-малките си сестри, за които всъщност би трябвало да се грижи; водеше жестоки вътрешни битки, без да признае и да потърси помощ от някого.

Излезе в градината. В зимния въздух различи нежния аромат на химонанта, засаден от майка му. Колко пъти му бе показвала чудото на този цъфтеж извън сезона? Предвестява пролетта посред зима, му казваше тя. Той слушаше, без да обръща много внимание, защото растенията никога не го бяха интересували особено. Растенията бяха нейна територия, дори татко не се бъркаше. Тя говореше за тях с любов и нежност, знаеше, че никой не й обръща внимание, но повтаряше, че един ден някой ще трябва да поеме щафетата и да се грижи за градината вместо нея. Трудно е в едно семейство всички да обичат едно и също нещо, обаче е нужно в едно семейство да има поне един градинар и един чирак.

Ето сега тези бледожълти, но благоуханни цветя му се струваше, че ги вижда за първи път, и изобщо му се струваше, че вижда градината с други очи. Виждаше растенията, за които трябваше да се погрижи, сякаш мама му беше оставила домашно. Или домашното е да намери някого, който да се погрижи за тях? Или пък домашното ще избере подходящия човек?

Но веднага след това мисълта му от градината неизбежно се върна отново към болката му.

Мамо, защо ме остави в това положение? Защо не ми каза по-рано? Мамо… винаги съм те наричал мамо, защото това беше ти за мен, но как си могла да таиш толкова голяма тайна?

— Май доста работа ни чака в тази градина, а?

Лоренцо подскочи уплашено, като не можа да спотаи измъчен и остър вик.

— Извинявай, не исках да те изплаша. За какво мислеше?

— Аз… не, моля те, Карлота, не съм се уплашил. Пошегувах се.

— Да, да, разбира се, друго трябва, за да се уплашиш.

— Така е.

Сестра му го прегърна и се притисна към него, след което се отдръпна, за да го погледне в лицето.

— Как си? Какво гледаше така умислено?

Лоренцо не отговори. Тогава Карлота го погледна изпитателно.

— Много въпроси задавам, нали? — продължи, отмествайки кичур коса, който беше паднал пред очите й.

— Струва ми се, че да. Много е дори това, че помня как се казвам. Уморен съм, спя зле.

— На кого го казваш…

— На теб — отговори със сериозно изражение на лицето, после избухнаха в смях и Лоренцо почувства облекчение, каквото не беше изпитвал от дни.

В този момент някакъв шум привлече вниманието им: Емилия тичаше към тях.

— Вие двамата какво правите тук? Избягвате ли ме?

— Да — отговори Карлота, — опитвахме се, но явно е невъзможно.

Емилия се приближи и тримата силно се прегърнаха. Тогава Лоренцо разбра, че моментът е дошъл, и реши, че на следващия ден ще се изправи пред действителността. Щеше да го направи сам, но смелост му дадоха, без да разберат това, неговите сестри.