Диего Галдино
В любовта винаги става така (23)

22
Ще те взема и ще те отведа

Люк спря лимузината пред оградата на лятната резиденция на Понти. Къщата, собственост на семейство Понти от няколко поколения, в която Жозефин и баща й прекарваха обикновено лятото, беше всъщност старинен замък на брега на езерото Лугано, не много далеч от малкото рибарско селище Гандрия.

Жозефин от малка се чувстваше силно привързана към това мъничко рибарско градче, разположено по склоновете на Монте Сан Джорджо.

Всеки път, когато имаше случай, идваше да прекара няколко дни в замъка си, дори през зимата въпреки доста суровия климат и честите атмосферни промени.

Жозефин беше убедена, че, за да се чувства принцеса, има нужда от своя замък и че в най-тежките моменти от живота й никое друго място не можеше да е по-добро от това, за да се чувства защитена.

Лоренцо беше прекосил селото с лице, залепено за прозореца, като внимаваше да не пропусне нито една подробност от мястото, към което жената, която обичаше, беше привързана така, както той беше привързан към Рим. За момент се беше почувствал виновен за това, че си беше позволил своеволието да си помисли, че домът му в Рим, колкото и да беше хубав, може да се превърне за Жозефин в мястото, където да изживеят заедно остатъка от дните си.

Ами ако тя откаже да го последва? Ами ако го помоли да остане с нея в Швейцария?

Искаше да съгради нов свят за нея, като я постави в центъра на всичко. Душата му преливаше от желание да я прегърне, да я целуне, да бъде с нея. И мислеше за утре, за вдругиден, за всеки ден, в който нямаше да може да я вижда, и искаше да изкрещи гневно — та за какво му беше нужен такъв свят, щом не можеше да я докосва? Защото в този живот, който сякаш никога не го обичаше, Жозефин беше единствената жена, на която принадлежеше сърцето му.

Затвори за миг очи и помоли Бог да направи така, че и тя да се е влюбила не само в него, но и в Рим, както вече се беше случило за майка му, както се случваше винаги на всички. Вдигна ръка към сърцето си, за да усети дали още бие, и си спомни за стихотворението, което беше сложил в джобчето на ризата си за късмет, любимото стихотворение на Мария, онова, което Карлота беше прочела в края на погребението на майка им.

Лоренцо го извади от джоба си, разгъна го и го прочете още веднъж. Въпреки че вече го знаеше наизуст. Лоренцо затвори очи и изрецитира наум стихотворението от Дъглас Малок.

Щом не можеш…

Когато отново отвори очи, Лоренцо видя през стъклото на колата очертанията на замъка, построен на върха на една скала над езерото.

Силно впечатлен, слезе от колата и се приближи до затворения портал на резиденцията. Погледна очарован през решетките на оградата назъбените бастиони и гигантските кули, които се издигаха, здраво стъпили в четирите ъгъла на старинната крепост.

Увереността, че ще успее да убеди Жозефин да се върне в Италия, започна да се разклаща.

Отстъпи назад, отдалечавайки се от оградата. Редно ли беше да иска от Жозефин да се откаже от всичко това заради него и да я принуди да се задоволи с обикновен живот, който да споделя заедно с карабинер в малка къщичка на върха на един хълм?

Подпря се с гръб на вратата на колата, докато Люк търпеливо чакаше на шофьорското място.

 

 

Предишната вечер пристигна в Женева и се качи на първото свободно такси, за да го закара до централата на „Групо Понти“.

Лоренцо се отправи към рецепцията и помоли една госпожица, облечена в елегантна униформа, да съобщи на Жозефин Понти, че Лоренцо желае да я види. Няколко мига след това беше поканен в огромна стая на последния етаж на сградата.

Надяваше се да бъде приет от Жозефин и остана разочарован, като установи, че в стаята нямаше никого.

Докато чакаше някой да дойде, започна да се оглежда наоколо и остана изненадан от разкоша, който цареше в този кабинет. Очарова го най-вече сбирка картини, които представляваха прекрасни пейзажи от Швейцарските Алпи.

По едно време Лоренцо чу зад себе си стъпки. Без да се усъмни, разпозна в мъжа, който го поздрави с добре дошъл, Филип Понти. Господин Понти се ръкува сърдечно с него, като му поднесе съболезнованията си за смъртта на Карлота и го покани да седне. Строгият му вид беше в контраст с изражението на сивите му очи, които излъчваха сърдечно съчувствие към Лоренцо.

Капитанът пръв наруши мълчанието.

— Съжалявам, че ви притесних, но дойдох тук, за да се срещна с дъщеря ви.

При тези думи Филип отговори с дълбока въздишка, отмести очи към прозореца и погледът му се зарея отвъд оловното небе, надвиснало над Женева.

— Лоренцо, съжалявам, но трябва да ви уведомя, че за съжаление Жозефин в този момент не е в Женева. Откакто се върна от Италия, реши и се оттегли в лятната ни резиденция в Гандрия, малко рибарско село на брега на езерото Лугано.

Лицето на Лоренцо придоби разочаровано изражение.

— Разбирам разочарованието ви, но трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че и аз изпитах същото, когато дъщеря ми ми съобщи намерението си да се премести там. Уверявам ви, че опитах по всякакъв начин да я убедя да се откаже от намерението си, но тя не пожела да ме чуе. Единственото, което успях да изтръгна от нея, беше да се съгласи Люк да отиде с нея.

Лоренцо изслуша думите на Филип мълчаливо. Но беше дошъл от Италия, решен да говори с Жозефин и още едно пътуване, колкото и дълго да беше то, определено нямаше да го накара да се откаже.

— Господин Понти, аз обичам дъщеря ви. Бих отишъл накрай света, за да я видя и да разговарям с нея. Затова, ако вие можете да ми помогнете да отида при Жозефин, моля ви, направете го.

Филип го погледна, без да покаже никаква емоция.

След малко обаче смекчи напрежението, което се усещаше, с усмивка.

— Невероятно е как съдбата понякога се забавлява да мести хората като пешки по шахматната дъска на живота. Винаги съм се питал каква може да е била причината, която накара Мария, единствената жена, която някога съм обичал, да не се върне в Швейцария при дъщеря си. После видях Жозефин, когато се върна от Италия, чух я да говори за Рим с такъв ентусиазъм, какъвто не беше показвала към нищо. И останах изненадан, виждайки дъщеря си дълбоко огорчена от това, че е напуснала място, където е живяла само няколко месеца. И най-вече да се топи от мъка, защото вероятно никога повече няма да има възможността да се върне там. Сега вие, Лоренцо, сте тук, срещу мен и аз разбирам доста неща.

Филип се изправи и отиде да отвори вратата.

— Откакто Жозефин се роди, единствената цел на живота ми е била да я направя щастлива. И ако заради това бъда принуден да я виждам веднъж в годината, няма значение. Е, какво чакате? Искате ли да отидете при нея? Да или не?

Бащата на Жозефин придружи Лоренцо до летището и му даде на разположение частния си самолет. Преди да се качи на борда, Филип стисна ръката му и му пожела успех; после го притегли към себе си и го прегърна като стар приятел.

 

 

Когато пристигна в Гандрия, Люк го очакваше, за да го отведе до замъка. Люк се обади по мобилния телефон на пазача на замъка, който го уведоми, че госпожица Понти е отишла на обичайната си разходка по брега на частния плаж на резиденцията. Люк затвори и заобиколи колата.

— Ако господинът желае, сега бих могъл да ви отведа при госпожица Жозефин.

Лоренцо кимна в знак на съгласие и отново се качиха в колата.

Всеки ден, веднага след обяд, Жозефин слизаше до залива, скрит точно под каменните стени на замъка. Вървеше цял час, препрочитайки писмото, което майка й беше оставила на сестрите й и което беше дало началото на всичко. В последната му част се обръщаше директно към дъщерите си.

Мили мои дъщери, щом четете това писмо, значи, че аз вече не съм до вас, защото добрият Бог ме е повикал при себе си.

Оставих това писмо на Лоренцо, защото знам, че на него мога да се доверя. Денят, в който го видях да ви помага да се качите на люлката, разбрах веднага, че той е ваш брат повече от това, което диктува кръвта. Никога не съм приемала Лоренцо като син на съпруга ми, обичах го така, както бих го обичала, ако аз го бях родила, и знам, че винаги ще бъде до вас и ще се грижи за вас. Исках той да ви предаде това писмо, като завещание на сърцето.

Причината е проста: в болезнения момент на моята загуба бих искала да ви даря един нов човек в замяна, когото да обичате с цялото си сърце, с любов, с която ме дарявахте, откакто се родихте.

Бих искала да ви даря една сестра, Жозефин…

Тогава си мислех, че да оставя Жозефин на баща й, е най-правилното решение, което можех да взема, и че да се отдалеча завинаги от живота й е единственият начин да го спася.

Желанието да я притисна в прегръдките си винаги е било неудържимо.

Угризението от това, че я изоставих, не ми даде никога покой, а разкаянието, че никога не я потърсих, дори когато се върнах в Швейцария за сватбата на моя приятелка, ме изгаряше отвътре като адски огън.

При всяко мое събуждане мисълта ми летеше към нея, преминавайки планините, които ни разделяха.

Понякога дори успявах да я видя.

Представях си я, че прилича на мен, с дългите си червени коси, които се отдаваха на вятъра в цялата си красота.

Виждах лицето й, обляно от светлината на бледото швейцарско слънце, което изведнъж се показва сред облаците в метален цвят; гордото й чело, очите й зелени като обширните долини; устните й толкова плътни, че да накарат дори свещеник да се изчерви.

Виждах я да говори разпалено, завладявайки с мелодичния си, но решителен глас вниманието на всички присъстващи.

Но сърцето ми ме връщаше с бързия си ритъм към суровата действителност и към съзнанието, че съм изгубила всичко това.

Нямах нищо нейно и не й оставих нищо свое, освен живота.

Винаги съм страдала за това, но съм сигурна, че тя трябваше да остане в Швейцария.

Разбирах го всеки път, когато случайно чуех нотите на песента, звучала, докато пътувах обратно към Италия… „My way“ на Франк Синатра.

Жозефин вероятно още не знае това, но има късмета да може да вижда всеки ден Жа д’О, символа на нейния град. Който за кратко беше и мой.

Цветето, което си представях, че ухае като петното във форма на праскова, което имаше върху сърцето, и което отнесох със себе си, когато напуснах Женева, вече съвсем е изсъхнало, но красотата му по вълшебен начин остана непокътната, запазвайки удивителния му цвят…

Държа го в Библията, която баща ми ми подари, когато се върнах у дома, и която грижливо пазя в стаята си, в чекмеджето на нощното си шкафче. Винаги съм си мислила, че дядо ви беше разбрал всичко. Вероятно преждевременната загуба на баба ви му беше помогнала да разбере причината за моето душевно състояние.

Преди да умра, много би ми се искало да усетя отново онзи аромат, уханието на моята Прасковка.

Отминаването на всички тези години не успя да заличи от паметта ми спомена за нея, спомена за онзи мрачен ден, в който я оставих, за да не я видя никога повече.

Сега я оставям на вас, дъщери мои, обичайте я така, както аз обичах вас и не позволявайте никога на нищо и никого да ви раздели отново.

И след като избърсваше сълзите си, Жозефин сядаше пред езерото да хвърля камъни във водата, опитвайки се да ги накара да подскачат по повърхността й.

Не беше много добра: камъните, които хвърляше, не правеха никога повече от два-три подскока.

Откакто дойде в замъка или по-скоро откакто беше напуснала Лоренцо, болестта й се влоши значително. Заспиваше по-често от обикновено. Люк се стараеше да остава близо до нея колко се може повече, въпреки че тя не искаше.

Мразеше себе си, живота си, съдбата, мразеше всичко и всички. Да хвърля камъчета в езерото, беше начин да излее гнева си. Но Жозефин го правеше и защото това й напомняше Лоренцо и първия път, когато се бяха любили на брега на езерото Брачано.

Шумовете на заобикалящата я природа заглушиха стъпките на Лоренцо, който бавно се приближи до Жозефин, без тя да усети присъствието му. Когато стигна зад нея, взе едно камъче и го метна по повърхността на водата. Жозефин видя как камъкът подскочи четири-пет пъти и мислейки, че телохранителят й го е хвърлил, се усмихна тъжно, без да се обърне.

— Люк, ти наистина не можеш да стоиш далеч от мен, нали? Но определено си добър. Познавам само още един човек, който умее така добре да хвърля камъчета и да ги кара да подскачат по водата.

Една сълза се търкулна по лицето й. Подсмръкна и затърси в джоба на палтото си.

— Да му се не знае! Нямам и една кърпичка.

Лоренцо извади своята и протегна ръка, за да й я подаде. Жозефин я взе, като продължаваше да стои с гръб към него.

— Благодаря.

Канеше се да си издуха носа, когато видя избродирана върху кърпичката емблемата на Офицерската школа на карабинерите в Рим.

Обърна се рязко. Лоренцо стоеше там, пред нея и й се усмихваше.

— Здравей, Прасковке, извинявай за закъснението! Отдавна ли ме чакаш?

— Цял живот…

Събуди се малко след това с глава, положена върху краката на Лоренцо, който, седнал на брега, гледаше езерото и с ръка галеше косите й.

Жозефин сложи ръката си върху неговата.

— Знам, знам, няма снимки, но следващия път, моля те, ме предупреди. Знаеш как ми въздействат силните емоции.

Лоренцо я целуна по устните и с пръст я погали по лицето.

— Знаеш ли, Прасковке? Още по-хубава си от това, което си спомням.

— Казваш го само за да ме убедиш да се върна в Италия. Какво прави без мен?

— Мислих…

— За какво?

— За теб.

Лоренцо се усмихна и като въздъхна дълбоко, й каза това, което чувстваше в сърцето си.

— Обичам те и бих искал да прекарам остатъка от дните си заедно с теб, в Рим. Ако искаш.

Жозефин се изправи и седна срещу него.

— А Емилия? Не искам заради мене да напусне Рим и най-вече не искам да напусне теб. След смъртта на Карлота имате нужда един от друг.

Лоренцо протегна ръка и след като отмести ревера на палтото й, докосна бижуто, което носеше на шията си.

— Мисля, че си иска обратно подаръка за рождения ден.

Жозефин погали ръката му, която държеше бижуто, и очите й се навлажниха от вълнение. Изправи се, взе един камък и го хвърли към езерото.

При петия отскок възкликна като дете и после се обърна към Лоренцо с огромна усмивка, отпечатана на лицето.

— Хайде, да вървим, трябва да си стегна багажа.

Започна да тича към замъка.

Лоренцо я последва и когато я настигна, Жозефин го хвана за ръка.

— Как е Джейсън?

— Добре, но и той усети липсата ти.

Внезапно Лоренцо се спря. Стисна двете й ръце и се огледа наоколо.

— Сигурна ли си, че искаш да се откажеш от всичко това, за да живееше с мен, Емилия, един лабрадор, в мизерна малка къщичка на хълм?

Тя го погледна сериозно, после обгърна с ръце врата му и силно го целуна по устните. Когато се отдели от него, думите й се понесоха от вятъра.

— Искам най-накрая една нощ, в която да мога да легна до теб, и докато ме прегръщаш в обятията си, все още будна да ти прошепна: „Обичам те“.

Лоренцо кимна. Откакто Карлота беше починала, това беше първият път, в който се чувстваше спокоен.

— Надявам се, че за теб ще бъда това, което се случва само един-единствен път в живота. Да обичаш, не е задължение, условие, право или дълг, да обичаш, е избор… И аз избрах да те обичам, Прасковке, избрах да те обичам завинаги. Сега да вървим, време е да се приберем у дома.

Люк ги очакваше на пътя, който вървеше покрай заливчето, с отворена врата на лимузината. Шофьорът, за изумление на Жозефин и Лоренцо, вместо да се насочи към замъка, пое по пътя, водещ към малкото летище.

— Ей, Люк! Къде отиваш?

— На летището, госпожице Понти.

— Но аз трябва да си взема куфара от замъка.

Телохранителят й се съгласи със сериозно изражение.

— В интерес на истината, докато вие с господин Лоренцо разговаряхте, си позволих да приготвя куфара ви и вече го сложих в багажника.

Жозефин се протегна от задната седалка, за да лепне една целувка по бузата на Люк.

— Обичам те! Благодаря.

Лоренцо, изумен от сръчността на шофьора, не можа да не го попита:

— Извинете ме, Люк, откъде бяхте толкова сигурен, че Жозефин ще приеме да се върне с мен?

Шофьорът го погледна в огледалото за обратно виждане:

— Плащат ми, за да предвиждам и да се грижа. Без излишна скромност аз съм един от най-добрите, иначе никога нямаше да ме наемат за толкова важна задача. Но бих казал, че в този случай не ми беше необходим голям усет, за да отгатна, че госпожицата ще замине с вас. Всеки би го разбрал.

— Ама как така, Лоренцо, не знаеше ли? В договора на Люк е написано ангел хранител, а знае се, че ангелите имат особена сила.

Жозефин и Люк се разсмяха звучно.

Лоренцо също се разсмя и само Господ знаеше каква потребност имаше сърцето му от това.