Диего Галдино
В любовта винаги става така (21)

20
Бягство

По време на вечеря Жозефин предпочете да мълчи. От време на време вдигаше поглед от чинията, за да погледне Лоренцо и сърцето й се свиваше, като го виждаше така блед и сломен.

Лоренцо беше сломен от болка и от противоречиви емоции, но щом усещаше, че го гледа, се мъчеше да се усмихне.

Като приключи да яде, той отиде на горния етаж, докато Жозефин оправяше кухнята.

По-късно, притеснена от дългото отсъствие на Лоренцо, тя се качи на първия етаж при него. Доближи се до вратата на банята и го чу да плаче и да повтаря:

— Какво да правя? Какво да правя?

Жозефин почака Лоренцо в хола, седнала на дивана.

— За момента ще е по-добре да продължим да спим всеки в своята стая, за да не нараняваме още повече чувствителността на Емилия.

— Имаш право, така е правилно.

* * *

Емилия се прибра късно през нощта, когато къщата беше вече потънала в мрак и веднага си легна в леглото.

В тъмното излизат призраците, уговарят се с кошмарите и с тревогата, изпълвайки тишината със зловещи шепоти и превръщайки всяко очертание в заплашителна сянка. В тези часове им беше лесно да измъчват с безсъние обитателите на малката вила на „Аурелия“, толкова, че дори не им беше интересно. Емилия, Лоренцо и Жозефин, всеки в отделна стая, всеки с разни мисли, се въртяха неспокойно в безспирна тревога.

Само Жозефин, напълно съсипана, знаеше много ясно какво трябва да направи и се движеше внимателно на лунната светлина, която се процеждаше през стъклата на затворения прозорец и осветяваше фигурата й. Въпреки че сърцето й плачеше, струваше й се, че друго решение не може да намери. Изведнъж някакво изскърцване в коридора привлече вниманието й, последвано от леко почукване по вратата. Някой беше почукал или си внушаваше?

След неопределено време звукът се повтори, този път съвсем ясен. Жозефин не помръдна. Не знаеше какво да направи, сякаш там от другата страна я очакваше лично съдбата. Този път тя не знаеше дали да отвори, или не, защото вече беше решила и единствено фактът, че беше взела решение, й даваше чувство на облекчение, необходимо й, за да издържи. Не можеше да позволи решението й да бъде оспорено, особено ако леката ръка, както тя предполагаше, която докосваше вратата, беше същата, която й беше дала толкова върховни и безценни усещания. Не, Лоренцо, този път няма да влезеш в стаята ми.

След като не получи отговор, Емилия се върна обратно и се затвори в стаята си, въпреки че мразеше това място, но така или иначе сега мразеше почти всичко. Мразеше и обичаше, беше потресена и разстроена, не знаеше какво да прави. Да, беше взела силно успокоително, както й беше препоръчала нейната приятелка, обаче то като че ли не действаше. Искаше й се да крещи, да счупи нещо, да удря с юмрук по стената, искаше й се да пребие някого и после да се извини. Искаше й се прегръдка. После усети, че хапчето най-накрая започваше да действа и тя рухна върху разхвърляното легло. Поне за малко всяка мисъл щеше да изчезне.

Жозефин се приготвяше. И без това й беше невъзможно да заспи. А и беше по-добре да побърза. Но съдбата беше решила да обърка нещата и докато се връщаше обратно в стаята си, след като беше отишла до банята, се натъкна на Лоренцо, като едва не получи инфаркт.

— Какво правиш тук?

— Ходя.

— И къде отиваш?

— Предполагам, че стъпките ми ме отвеждат към вратата ти.

Жозефин помисли, че съдбата се опитва да я изиграе или да не позволи да бъде изиграна. Лоренцо, чувствайки се притиснат, не искаше да губи повече време в терзания и заяви:

— Обичам те, Жозефин, и ако, за да те обичам съм принуден да стоя далеч от Емилия, ще поема риска. Защото вероятно и тя един ден ще се влюби и ще разбере какво означава това. Ти си моето бъдеще и с теб никога няма да се страхувам, че ще остана сам. Преди време прочетох в една книга как приятелят на главния герой му казва, че трябва да избере, в противен случай другите ще изберат вместо него. Е, аз избрах! Избрах теб! В мига, в който те видях… избрах теб! И ще те избирам всеки ден от живота си. Защото има решения, които променят живота и решението да избера теб промени моя живот. Завинаги.

Жозефин се усмихна, прегърна го през врата и го целуна поривисто.

— И аз те обичам, Лоренцо.

— Ако сме един до друг, този момент ще отмине. Ще го преодолеем. Няма да позволим на никое нещастие да ни отдалечи един от друг. През тези часове разбрах, че колкото повече удари поемам върху себе си, толкова повече те обиквам.

Жозефин се усмихна в мрака.

— Добре, спри тогава! Така е добре. Опитай се да си отпочинеш поне малко.

Целуна го отново, плачейки, после го погали по главата.

— От колко време не си спал?

— И аз вече не зная, но сега може би вече е време. Само още една целувка.

После се върна в леглото си и заспа от облекчението, което му донесе тази среща.

Жозефин затвори вратата след себе си и се огледа наоколо. Куфарите й бяха готови, вече беше повикала таксито, а частният самолет я очакваше на Фиумичино. И все пак съдбата й беше заложила поредния капан. Как можеше да си тръгне и да остави този прекрасен мъж, който я беше избрал? Да бъдеш избран, е безценен дар, който не може току-така да се захвърли.

 

 

Лоренцо се събуди внезапно. Беше сънувал Карлота. Беше седнала заедно с родителите си на люлката на верандата. Разговаряха и се смееха като хора, с които не са се виждали от много време. После бяха станали и хванати за ръка се бяха отправили към дъбовата гора, докато изчезнаха от погледа му. Преди да потънат в тъмнината обаче, се бяха обърнали да го поздравят усмихнати.

Стана от леглото целият изпотен и като се приближи до прозореца, видя първите лъчи на зората да огряват полето.

Замисли се отново за съня, който току-що беше сънувал, и се убеди, че може да означава едно-единствено нещо: че сега Карлота е заедно с родителите си и че тримата ще продължат да го обичат.

Реши първо да провери дали Емилия се е прибрала и дали е добре. Като стигна пред затворената врата на стаята на сестра си, Лоренцо си пое дълбоко въздух и с трепереща ръка хвана дръжката и бавно я натисна надолу. Влезе в стаята, осветена само от слабата светлина на зората, която проникваше през притворените капаци на прозорците. Емилия спеше спокойно в леглото си.

После мина покрай стаята на Жозефин. Завари вратата широко отворена. Леглото й беше непокътнато. Отвори гардероба и установи, че е празен. В него нямаше вече нищо. Опита се да разсъждава трезво къде може да е отишла и защо.

Върна се в стаята си и бързо си облече униформата. Слезе в кухнята и провери в телефона разписанията на влаковете, заминаващи от Вале Аурелия за летището. Лоренцо излезе от къщи и изтича към джипа, следван от Джейсън, който скачаше и лаеше, сякаш искаше да накара господаря си да побърза.

Летеше към гарата и стигна жив и здрав по чудо. Не се и спря да благодари на всичките си светии за това, че са му помогнали да избегне някоя катастрофа, само защото сега трябваше да изтича вътре, преди спрелият на коловоза влак да потегли. Тичешком прекоси чакалнята. Беше като луд. Чу дълго изсвирване, което не разбираше дали идва от влака, от мозъка му или пък от свиващото му се сърце и наистина, въпреки че тичаше много бързо, имаше чувството, че стои все на едно място. Даже не — сега вече тичаше назад. Трябваше му известно време, за да разбере, че влакът за Фиумичино беше потеглил, отнасяйки Жозефин със себе си и оставяйки го там като пълен глупак. Мисълта колко жалък изглежда отстрани го накара да се усмихне за миг, преди да пропадне в мрака, този път истински, пълен, окончателен.

Бавно се върна, бръкна в джоба на сакото от униформата си, за да потърси кърпичка, с която да си избърше потта, но вместо това намери плик, който първоначално не беше забелязал.

Нервно го отвори.

Скъпи Лоренцо, извинявай, че си тръгвам през нощта като крадец, но не мога по друг начин. Не бих могла да те погледна за последно и дори да се сбогувам с този дом, с този живот, който можеше да бъде, но не бе.

Ти имаше право. Тази любов е невъзможна, грешна е, а може би и прокълната. Но пък е толкова хубаво, че няма никога да я забравя, нито да се разкайвам за нея. Ще се справя някак си, както са се справили майка и татко, но винаги ще я нося в сърцето си. Обаче ти ме мрази, моля те, защото, само ако ме мразиш, мога да оживея далече от теб. Ако ме обичаш, ще е много по-трудно.

Твоя,

Прасковка