Диего Галдино
В любовта винаги става така (17)

16
За риба

Един ден, след вечеря, Лоренцо се появи в кухнята с шапка, високи ботуши, военно яке и започна да рови в килера.

Карлота, заинтригувана, спря да бърше чиниите.

— За риба ли ще ходиш?

Лоренцо, който междувременно беше поставил чекмеджето на масата и търсеше кукички, тежести и плувки, й отговори, без да я поглежда:

— Да, тази нощ, на езерото Брачано. Наистина имам нужда малко да се поотпусна. А и времето леко поомекна, така че сега е моментът.

— Еха! Сигурно е много хубаво да ловиш риба на лунна светлина — възкликна Жозефин.

Карлота направи физиономия на несъгласие и се съсредоточи отново в работата си.

Лоренцо забеляза това, остави кордите и се приближи до сестра си.

— Проблем ли има?

— Не, нищо. Но мисля, че те предупредих, че тази вечер ще излизам, и понеже Емилия ще спи при своя приятелка… Ами не искам да оставям Жозефин сама.

— А, излизаш! Ама ще се прибереш ли да спиш у дома?

— Ммм, е там е работата, че може би ще остана да спя при… ами, навън — приключи Карлота, изчервявайки се до уши.

— Аха! Нещо май сме пропуснали? — засмя се Лоренцо.

— Не знам, не знам.

— Чудесно! — извика Жозефин. — Най-накрая някой от семейството да си има приятел! Поне добро момче ли е?

— Очевидно! Обаче много да не бързаме, че с мъжете никога нищо не се знае… Когато му дойде времето, ще ви разкажа за него.

— Е нищо ли няма да ни кажеш? Поне кажи датата на сватбата, че да се освободя! — каза Лоренцо с леко иронична усмивка. — А да не говорим за това, че Емилия ще спи при своя приятелка… Имам чувството, че в това семейство настъпва анархия.

— Ти не се подхилвай! Анархия или не, проблемът си остава — ако ти отидеш за риба, Жозефин остава вкъщи сама.

Лоренцо объркано започна да се почесва по брадичката, поглеждайки към Жозефин.

Жозефин се чувстваше виновна, защото беше ясно, че проваляше плановете на Лоренцо.

— Извинявайте, вината е моя, но аз мога да остана и сама. Не мисля, че съм в голяма опасност. А и Джейсън е с мен.

Карлота кръстоса ръце и се подпря с гръб на кухненския плот.

— Изобщо и дума не може да става. А болестта ти няма нищо общо, Прасковке. И аз няма да съм спокойна, ако остана сама тук през нощта, защото мястото е изолирано.

После се обърна към Лоренцо:

— Не би ли могъл да идеш утре сутринта? Или следващата седмица?

Този път Лоренцо поклати глава.

— Знаеш много добре, че предпочитам да ходя нощем, защото през деня е шумно и рибата се крие. Ами ако ти отложиш излизането си с този мистериозен мъж? А и така ще те иска още повече, което не вреди.

Карлота го погледна с умоляващ поглед, при което Лоренцо направи последен опит.

— Ами ако Жозефин дойде с мен тази нощ?

Карлота се разсмя:

— Ти наистина си разбрал всичко за женската вселена! Ние най-вече обичаме ботушите и затова да ни заведете на риба, е най-добрият начин да ни направите щастливи!

— Някой ботуши ли каза? — обади се Жозефин.

 

 

Беше тъмна нощ, когато Лоренцо и Жозефин се качиха на джипа. Тръгнаха по Виа Аурелия към морето и след около половин час пътуване Лоренцо сви по един второстепенен път. Когато пристигнаха, паркираха пред будката на туристическата служба на езерото.

Лоренцо извади изпод седалката една преносима лампа и започна да разтоварва необходимото за нощния риболов.

Сега, когато всичко беше потънало в гъста тъмнина и само лъч лунна светлина едва осветяваше мястото около тях, Жозефин се опита да разгледа внимателно лицето на Лоренцо, за да забележи евентуално по него израз на раздразнение заради непредвидената й компания. Когато той я погледна, насочвайки лампата към лицето й, за да я види по-добре, тя разбра, че грешеше: Лоренцо беше щастлив, че тя е с него.

Повървяха около половин километър един до друг, следвайки отъпкана пътека. От време на време, докато се приближаваха до езерото, чуваха някакви шумове да идват от дърветата: доказателство, че гората и от двете страни на пътеката е населена с нощни животни. По едно време далечен кучешки лай накара Жозефин да подскочи, като се улови за ръката на Лоренцо.

— Какво беше това?

— Не се страхувай, това е само едно бездомно куче.

Думата „само“ не успокои Жозефин и тя започна да се оглежда притеснена наоколо.

— Да имаш случайно пистолет?

— О, виждам, че обичаш животните…

— Животните ги обичам, но не когато ме преследват през нощта. И все пак нямам нищо против тях, моето е само законна защита, а и не искам нощният ти риболов да бъде провален заради засада на диви зверове.

Лоренцо едва се въздържа да не се засмее.

— Благодаря ти за грижата, но тук да се защитиш, е достатъчна само тази лампа. Всички тукашни животни се страхуват от светлината.

Още не беше свършил да говори и отново чуха кучешкия лай, този път много по-близо. Жозефин рязко изтръгна лампата от ръката на Лоренцо.

— По-добре аз да я държа.

Изведнъж пред тях се появи езерото. Разположено насред прекрасна поляна с върби, на фона на планините, то придаваше на целия пейзаж вълшебна и атавистична атмосфера.

Жозефин остана очарована. Доближи се до брега и протегна ръка да докосне тази гладка като огледало вода.

Лоренцо, след като приготви необходимото, за да запали огъня, не устоя на желанието да се пошегува. Застана предпазливо зад нея и като си прочисти гласа, каза:

— На твое място не бих го правил, това езеро гъмжи от хищни риби.

Жозефин веднага отскочи назад и се озова седнала на влажната трева.

Този път смехът на Лоренцо прозвуча силен и звънлив. Жозефин вдигна поглед към него, изпепелявайки го със заплашително изражение, докато той продължаваше да се превива от смях.

— Няма що! Много си духовит. Наистина, не предполагах, че притежаваш такова ярко чувство за хумор.

— Прости ми, беше опит за шега — й отговори Лоренцо, опитвайки се да се успокои.

Подаде й ръка, за да й помогне да се изправи.

— Мир, Прасковке?

Жозефин успя да се преструва на обидена още известно време, после широка усмивка озари лицето й.

— Добре, мир.

Лоренцо държеше все още ръката на Жозефин, стисната в неговата, когато отмести поглед към небето. Изражението на лицето му внезапно стана сериозно.

— Какво има? Пак ли някоя от шегите ти?

— А не, за съжаление, не — каза той. — Студен въздух и облаци идват от планините. Опасявам се, че времето може да се влоши.

Последните му думи бяха заглушени от тътена на далечен гръм. Лунната светлина бавно потъваше зад облаците. Небето, което само допреди малко беше осеяно със звезди, се покри с тъмни облаци, носещи дъжд.

Лоренцо, без да губи още време, сложи дървата за огъня в непромокаема торба.

— Готово! Така поне няма да се навлажнят и ще са готови, когато се наложи да си сушим дрехите.

— Искаш да кажеш, че е сигурно, че ще се намокрим ли?

Лоренцо, без да й отговори, извади от една друга торба голям найлон във войнишки зелен цвят.

— Под това трябва да успеем да останем сухи поне за малко.

— Ами ако продължи повече от малко?

Лоренцо изгаси лампата, прибирайки я при дървата. Всичко потъна в мрак. Пейзажът около тях придоби заплашителен вид.

— Ако продължи повече, ще се намокрим.

Бурята се разрази с такава сила, че само за няколко минути непромокаемото платнище стана ненужно. Валеше толкова силно, че езерото почти не се виждаше.

Жозефин заспа, полагайки вече измокрената си глава на рамото на Лоренцо, който с ръка обхвана гърба й, като я приближи още повече към себе си. Остана така да вдишва аромата на дългите й измокрени коси, смесен с този на влажната земя. Беше толкова нелепо и тайнствено, че изглеждаше почти невъзможно, като в приключенски или детски филм. А може би и Жозефин имаше същото усещане, защото, когато малко след това се пробуди, примига с клепачи, пое си дълбоко въздух, повдигна глава и го погледна съучастнически с усмивка.

После Лоренцо стана отново сериозен.

— Не знаеш колко бих искал в момента, в който си разбрала, че си нарколептичка, да съм бил до теб — това беше една тайна мисъл, която вероятно при други обстоятелства Лоренцо не би споделил.

Жозефин се усмихна.

— Да, би било хубаво. Знаеш ли? Тогава, понеже не исках да притеснявам баща ми и тези, които ме обичат, превърнах стаята си в мой магазин на сълзите.

— В твой какво?

— Магазин на сълзите: място, където можеш да се скриеш, когато усетиш необходимост да плачеш, без никой да те види. Място, където никой не може да дойде да ти досажда, за да разбере защо плачеш или да те пита само заради успокоение на съвестта си дали може да направи нещо за теб. В моя магазин на сълзите има звукоизолирана стая, която те очаква, за да ти позволи да излееш на спокойствие болката си. Плачеш, плащаш и си тръгваш, и никой никога няма да разбере, че животът ти е гаден, ако ти не искаш. Струва ми се чудесно, не смяташ ли?

Лоренцо кимна и не отговори нищо.

— Ако човек размисли добре, подобен магазин би могъл да се окаже доходна дейност, предвид времената, в които живеем. На човек, който идва от друг град, би ли направила отстъпка?

— Разбира се, и ако сделките вървят добре, бих открила цяла верига.

— Да! Да живее магазинът на сълзите!

— Трябва да ти споделя, че когато ми се обади, за да ми кажеш, че майка ми е починала, си помислих, че това е някаква лоша шега.

Лоренцо откъсна едно стръкче трева и си го сложи в устата като цигара.

— Опитах се да съм колкото се може по-внимателен, но… не вярвам, че Мария щеше да е горда с мен. Ако само бях по-подготвен, ако знаех повече, може би…

Лоренцо поклати глава видимо разстроен и с навлажнени очи.

— Мария беше удивителна майка, най-добрата, за която можех да мечтая. Беше наистина изключителен човек. Съжалявам, че е трябвало да се откажете една от друга.

Жозефин му махна стръкчето трева от устата и си го сложи в своята.

— Баща ми ми разказа толкова неща за тяхната любов. По онова време е бил момче, покорно на семейството си и не си е давал сметка за ужасния план на баба ми. Знаел е, че тя не одобрява тази връзка, но наистина не е могъл да си представи, че тя може да стигне чак дотам — да лиши мен и него от любовта на мама и да го принуди да направи такъв страшен избор. Баща ми никога не се обвърза сериозно с нито една жена, защото дълбоко в душата си се е надявал, че майка ми един ден може да се върне при нас.

Лоренцо си взе обратно стръкчето трева, сякаш то беше нишката на разговора.

— Ти не си сама, никога няма да бъдеш, Прасковке, докато аз живея на твоята планета. Обещах го на майка ти.

Жозефин се приближи и го целуна по бузата.

— Знам.

Бурята малко по малко започна да отслабва, докато премина напълно.

Лоренцо, без да губи време, се захвана да запали огън — задача, която го затрудни не малко.

Когато най-накрая пламъкът лумна, погледна Жозефин, която, трепереща, се беше изправила пред огъня, разтривайки ръцете и раменете си. Лоренцо сложи още дърва в огъня, за да избегне да я гледа в очите.

— Може би ще е по-добре да си свалим мокрите дрехи.

Каза й го тихо от страх да не бъде разбран погрешно.

— Ако искаш, докато се сушат, можем да се обърнем с гръб един към друг.

Жозефин остана неподвижно няколко секунди, после започна да си разкопчава копчетата на ризата. Веднага щом я свали, Лоренцо се обърна на другата страна.

Жозефин се съблече, събу си и джинсите, оставайки само по бельо. Постави старателно дрехите си близо до огъня и се приближи до него, потупвайки го с пръст по рамото.

— Няма смисъл да стоиш обърнат, не вярвам да съм първата жена, която виждаш по бикини и сутиен, а и сме брат и сестра, нали?

Лоренцо се обърна бавно и се озова на няколко сантиметра от нея.

— Да.

Всеки има своята особена усмивка — на един тя отива нагоре, на друг надолу, на трети е крива. Лоренцо харесваше усмивката на Жозефин, моделирана сякаш от мислите й. Усмивката й караше ъгълчетата на устните й да се закръглят нежно, докато се разлее по цялото й лице, точно както се разпростират мрежите на рибарите, излезли нощем, за да изненадат спящите риби. Но това, което най-много му харесваше, беше, че, когато се усмихнеше, тя свеждаше поглед смутено, сякаш искаше да се извини на света, че усмивката й е от друга планета.

Ако някой онази нощ беше минал покрай езерото, щеше да се изуми, виждайки едно момче и едно момиче, седнали без дрехи близо един до друг да ловят риба. От време на време нощната тишина беше нарушавана от шума на капка дъждовна вода, останала върху листата на растенията, които се надвесваха над езерото.

Най-накрая кордата на Жозефин се опъна, дръпвайки силно въдицата.

— Гледай, Лоренцо, хвана се!

Лоренцо се изправи веднага, за да помогне на Жозефин.

— Невероятно, сигурно е огромна! Дръж я, не я оставяй да ти се изплъзне! Навий още малко кордата. Хайде!

Жозефин се опитваше да следва указанията на Лоренцо, но рибата продължаваше да дърпа с все повече сила.

— Не мога повече да я държа! Моля те, помогни ми.

Лоренцо застана зад гърба й и протягайки ръце, хвана въдицата. Рибата като че се предаде и започна да се съпротивлява все по-малко на въдицата, която и двамата държаха с цялата си възможна сила.

— Хайде, Жозефин, предава се! Започни да дърпаш кордата, но го прави внимателно, без да дърпаш рязко. Трябва да си помисли, че е свободна. Накарай я да се отпусне и я приближи, колкото се може повече.

Внезапно рибата, с още повече сила, започна отново да дърпа, правейки последен отчаян опит за бягство. Тогава Жозефин и Лоренцо започнаха да навиват макарата, като задържаха кордата, но плячката им се заизвива и накрая успя да извади кукичката от устата си и да се изплъзне.

Двамата рибари, изненадани от обратния удар, паднаха на земята, озовавайки се седнали един върху друг. Лоренцо захвърли ядосано въдицата, разочарован, че беше изпуснал такава риба.

— Проклятие! Сигурен съм, че толкова голяма повече няма да хванем.

Жозефин, седяща все още върху него, се опита да го успокои.

— Съжалявам, Лоренцо, вината беше моя, не внимавах достатъчно.

Лоренцо й оправи нежно косите, разрошили се от падането.

— Не се притеснявай, случват се такива работи. Обаче моля ти се, Прасковке, никой нищо не трябва да разбере, че ще си разваля репутацията.

Жозефин се засмя и кимна:

— Можеш да разчиташ на дискретността ми.

Лоренцо стана сериозен и й пошушна в ухото:

— Това ще е нашата тайна.

Дъхът на този глас предизвика дълга тръпка, която премина по гърба й и студът нямаше нищо общо с това. Обърна се към него и с устни на няколко сантиметра от неговите му каза, нарочно използвайки същия неустоим тон:

— Да, това ще бъде нашата тайна…

Всичко стана за част от секундата и съвсем естествено. Тези няколко сантиметра, които ги разделяха, изчезнаха и все едно никога не ги е имало. Жозефин притвори очи и се отдаде на целувката на Лоренцо, целувка, която идваше от дълбините на душите им.

Вероятно това отдавна трябваше да се случи или подходящият момент беше точно сега, и те се притиснаха силно, сякаш, съзнателно или не, са очаквали именно това. Той се премести и, продължавайки да я държи в прегръдките си, я положи върху платнището, което ги беше пазило от дъжда. Освободиха се от последните си дрехи, без дори за миг да спират да се гледат отблизо. Гледаха се нежно и с много обич. Съдбата им ги бе събрала сега, защото в края на краищата с любовта винаги става така: когато дойде, човек вече не може да си представи липсата й. Какъв е бил светът преди? Съществувал ли е?

Пукотът на огъня се съедини с диханията им, които вече бяха станали едно.

Тялото на Жозефин следваше движенията на Лоренцо, оставяйки се да бъде водена в танц, който редуваше покой с бясна лудост, и не оставяше място за съмнения и други мисли. Всяко очакване беше начало на нова потребност от страст и всяка пауза — стартът на нов бяг, винаги заедно, духовно, ръка за ръка и с телата си, вплетени един в друг.

Въодушевени и изтощени се отпуснаха щастливи и не си казаха нищо, защото нямаше нужда да си обясняват нищо: обич искреше от очите им.

* * *

Когато Жозефин се събуди, Лоренцо вече се беше облякъл и стоеше близо до брега на езерото. Клекнал, събираше камъчета, които после мяташе със засилка, за да ги накара да подскочат по повърхността на водата.

За първи път се усмихна на болестта си и опита вкуса от това, че я е надиграла.

Забеляза, че Лоренцо я е завил с одеяло. Взе от сака фотоапарата си и направи обичайната снимка. Лоренцо се престори, че не е чул, и остана неподвижен. Тогава тя остави фотоапарата и снимката да изсъхне близо до огъня, после хвана одеялото, загърна се с него и като застана зад гърба му, го прегърна със завивката.

Тонът на гласа на Лоренцо я смрази.

— Развиделява се, по-добре се облечи и да вървим. След малко тук ще е пълно с народ.

Без да я удостои дори с поглед, Лоренцо изгаси огъня и приготви чантите, за да се върнат вкъщи.

Жозефин се запита какво може да го е накарало да промени настроението си така рязко. Но не намери смелостта да го попита. Докато се обличаше, се опита да потърси в очите му отговор на въпроса си, който обаче така и не дойде.

Върнаха се към колата, изминавайки пътя, по който бяха дошли. Атмосферата обаче беше напълно променена: шегите, усмивките, думите бяха отстъпили място на тежко мълчание.

Лоренцо се беше проявил като слаб и сега изпитваше страх. Жозефин се беше унесла в ръцете му малко, след като се бяха любили, и той нежно я беше повдигнал от земята, за да я увие в одеялото. Остана седнал, да я погледа няколко минути, хипнотизиран от красотата й. Когато се беше запитал дали в този момент тя сънува нещо, като отговор Жозефин му се беше усмихнала в съня си и Лоренцо за миг бе видял усмихващото се лице на майка си. Даде си сметка за това, което току-що се беше случило, и скочи на крака дълбоко потресен. Беше обхванал лицето си в ръце, отдалечавайки се от нея отчаян, като си повтаряше: Какво направих, какво направих?

Оставаха още няколко километра до дома им и Жозефин, раздразнена от мълчанието на Лоренцо, беше вече на границата да избухне. Намираше за абсурдно поведението му, най-вече след случилото се току-що между тях.

Не можеше да приеме мисълта, че за него тя е мимолетна прищявка, защото точно това беше усещането й — че той не я иска близо до себе си и че дори изпитва към нея явно отвращение.

Тя се беше оставила на страстта, убедена, че той изпитва истинско чувство. Докато го наблюдаваше как шофира с поглед, вперен в пътя и със стисната челюст, Жозефин се почувства унизена от неговото безразличие.