Диего Галдино
В любовта винаги става така (16)

15
Няма по-хубаво от дома

Жозефин си пое дълбоко въздух, като го задържа няколко секунди, преди да издиша.

С ръка избърса сълзите, които мисълта за майка й предизвикваше всеки път, когато гледаше градината, опитвайки се да си я представи как се грижи за своите растения, докато мислеше вероятно и за изгубената си дъщеря.

Когато излезе навън, небето все още имаше неопределен цвят, но сега, озарено от първите лъчи на изгряващото слънце, беше станало сияйно синьо. Въпреки че в този час температурата беше ниска, Жозефин си беше събула обувките и чорапите и нагази в тревата боса, така че да усети капките утринна роса.

Затвори очи и за няколко мига се наслади на онова усещане за свежест, след което се разходи боса по ливадата, вървейки известно време напред-назад, като докосваше с ръце растенията. Точно тогава заплака.

Когато стигна на няколко крачки от нея, Лоренцо се изкашля, за да привлече вниманието й и така да избегне вероятността да я изненада и изплаши. Жозефин се обърна рязко и се усмихна, вдигайки ръка за поздрав.

— Добро утро! Виждам, че не само аз обикалям на развиделяване.

Лоренцо застана до нея, гледайки хоризонта.

— Е, да.

Като разтриваше измръзналите си крака, Жозефин се обърна към Лоренцо, накланяйки глава настрани.

— Сега разбирам как успяваш да си винаги във форма. Отдавна ли тичаш?

Лоренцо потрепери и преди да й отговори, си закопча ципа на якето чак до врата.

— От около час.

Тя се разсмя.

— Имах предвид кога за първи път през живота си реши да тичаш?

Лоренцо се усмихна смутено и кимна, като се почеса по главата.

— Прощавай, но по това време е будно само тялото ми. Започнах да бягам през първата година на лицея и оттогава не съм спрял.

— Нещо като Форест Гъмп. Тичай Форест, тичай!

— Горе-долу, само дето на пинг-понг съм слаб.

И двамата се засмяха, насочвайки поглед към слънцето, което малко по малко се издигаше на небето. После, кой знае откъде, при тях дойде, мятайки опашка, лабрадорът с цвят на мед, който, ако не беше точно господар на къщата, беше поне един от най-големите акционери в градината.

— Джейсън, ама знаеш ли, че това е едно наистина хубаво име? — каза Жозефин, като галеше лабрадора под врата.

— Емилия го кръсти така — отговори Лоренцо. — Тя го намери миналата есен. Някой явно го беше изоставил на Виа Аурелия. Беше без медальон с име и с доста уплашен вид, така че решихме да го задържим при нас.

Жозефин се усмихна и отново погали Джейсън.

— Прилича повече на име на човек, отколкото на куче… Е, може би е било на момче, което й е харесвало.

После отиде до градината с рози на майка си, за да я разгледа отблизо. Приближи се до една виеща се роза с особен цвят, близък до лилавия и помириса аромата й с притворени очи. Когато ги отвори, Лоренцо беше зад нея.

— Радвам се, че ти харесват толкова много.

Жозефин го погледна объркано. Когато застана до нея, той протегна ръка и погали листата на цветето, което висеше точно над лявото рамо на Жозефин. Растението, подпряно на желязна арка, създаваше истинска порта, която водеше към розовата градина, а в основата си имаше поредица ниски храсти с обикновен бял цвят.

— Сигурен съм, че майка ти щеше да е щастлива да те види сега тук. Точно към тези рози беше много привързана. Според нея принадлежат към специален сорт, на който обаче не си спомняше името и затова ги наричаше Жа д’О. Казваше, че това растение е от разсад, който била взела от не знам къде, известно време растяло в саксия, докато тя дойде да живее тук. Пресадила розата в градината на татко, която, благодарение на грижите й, стана прекрасна.

— Не мога да повярвам! — възкликна Жозефин. — И при нас в Гандрия, на езерото Лугано, имаме същата роза. Има силен аромат и цъфти много дълго. Понякога има цветове дори когато наоколо вече има сняг, Кой знае, може би я е взела точно оттам…

Младото момиче прокара пръсти по нежните цветни листчета.

— Била е красива, нали?

Лоренцо си вдигна яката, като скри носа си в нея и в същото време свенливо сведе поглед.

— Красива като тези цветя… Приличаше на теб.

Тя докосна с усмивка висулката, която носеше на врата си.

— Благодаря ти, мамо.

— По-добре да влизаме вече вътре. След малко ще се събудят двете малки вещици, питайки се къде сме се загубили.

Двамата се оказаха за миг много близо един до друг и Жозефин неочаквано го целуна по бузата.

— Благодаря, че си поприказвахме, имах нужда от това.

После се обърна и се отправи към къщи, докато Лоренцо, изненадан, остана за миг неподвижно да наблюдава това прекрасно създание, което би трябвало да счита за своя сестра. Жозефин след няколко крачки се обърна.

— Е? Какво правиш? Идваш или не?

Лоренцо се сепна и тръгна да я настигне, като докосваше с ръка страната, където се бяха докоснали устните й. Този жест в простотата си го беше поразил напълно и беше оставил в него усещане, което не можеше да определи. Тази целувка беше най-нежното нещо, което му се беше случвало през последните месеци от живота му. Затова ускори крачка, изкачвайки тичешком стъпалата на верандата, и като стигна до Жозефин, й се усмихна. В отговор тя, сякаш беше най-естественото нещо на света, го хвана за ръка, преплитайки пръстите си с неговите. Лоренцо я остави да го направи без никакво колебание, влизайки у дома с нея ръка за ръка.

 

 

Тази сутрин Карлота и Емилия трябваше заедно да излязат рано. Лоренцо също имаше работа в казармата, докато Жозефин реши да остане у дома. Момичетата се страхуваха, че може да й се случи нещо, но тя ги успокои — откакто беше дошла в Рим, въпреки няколкото повторили се кризи, беше добила по-голяма независимост и това я изпълваше с радост. Но най-вече беше доволна да види, че Емилия се притеснява за нея. Естествено, не беше казано, че е искрена, но усещането бе, че с всеки изминал ден сестра й става по-мила с нея. Може би Лоренцо имаше право: трябваше само да й даде време.

Като остана сама, Жозефин стоя дълго под душа. Това й помагаше да се отпусне и да остави мислите си да се реят, без да се чувства длъжна да разрешава някакъв сложен въпрос. Да, защото като швейцарка, тя бе научена да подрежда мислите си, да регистрира и да обяснява всичко. Но под душа се чувстваше освободена от житейски размишления. След това, докато си сушеше косата, се изненада при мисълта, че би й харесало да остане завинаги да живее в Рим заедно с момичетата. Може би. Думите на Емилия онази нощ я бяха засегнали, но все пак се чувстваше неизбежно привлечена от нея, която, както казваха всички, имаше характера на майка си. А тя, както казваха всички, имаше лицето и тялото й. Загледа се в образа си, отразен в огледалото, и се запита дали майка й се бе изкушавала да се върне в Швейцария при нея.

Отмести погледа си навън през прозореца на банята, сякаш търсеше отговора през дърветата и хълма в далечината. Може би отговорът беше наистина там някъде навън, може би Рим, заедно с любовта към новото семейство, беше успял да смекчи болката от това, че е била изоставена. Остави сешоара в чекмеджето и спря да реши косата си с медни отблясъци, която обичаше да носи пусната по раменете.

В стаята най-накрая се реши да премести нещата си от куфара в гардероба, преодолявайки веднъж завинаги мисълта, че всеки момент ще си тръгне. Рано или късно, ще трябва може би да кажа на татко да дойде да ме види тук, помисли си тя, като се сети за усилието, което той беше положил да я пусне да замине сама, за да се изправи пред призраци, които по правило принадлежаха и на него. Това е тихата и героична битка на най-мъдрите родители: да бъдат едновременно близо и далеч, да отстъпят сцената на децата си и все пак, оставайки готови, да се намесят в случай на нужда.

Отвори скърцащата врата на големия дъбов гардероб, който се намираше в стаята, за да провери дали има място за нейните дрехи. Видя окачена прекрасна униформа на рецепционист и протегна ръка, за да докосне тъканта й. В началото помисли, че е на Карлота; но когато отмести единия край на сакото, забеляза, че името, гравирано върху металната табелка, е на Мария. Беше работната униформа на майка й.

Жозефин отдръпна рязко ръката си, като подскочи от изненада.

Очите й се премрежиха от сълзи, докато си представяше майка си в тази униформа.

Сигурно е била прекрасна. Изпита неудържим порив — извади униформата от гардероба, като я държеше внимателно от страх да не я намачка, и я положи нежно върху леглото. Започна да се съблича.

Лоренцо паркира джипа пред къщи, отправи се с бърза крачка към верандата, изкачи стъпалата, погали Джейсън, свил се пред входа, и почука на вратата. Беше забравил у дома важно досие. Отвътре не се чуваше никакъв звук. Убеден, че Жозефин е заспала, се опита да не вдига шум, за да не я събуди внезапно.

След като провери всички стаи на долния етаж, без да я открие, се качи горе. Отвори бавно вратата на стаята на Жозефин и за малко не получи удар, когато видя профила на Мария, облечена за работа и стояща с гръб към него.

Никой от двамата не се осмели да наруши тишината, но той се приближи и я притисна в обятията си, целуна я нежно по едната страна, после се отдръпна от нея и излезе, без да каже дума, както беше влязъл.

Няколко минути по-късно се срещнаха в хола, на долния етаж. Тя заговори първа.

— Съжалявам, не трябваше да я вземам, а още повече да я обличам. Много съжалявам, не уважих майка ни, прости ми.

Лоренцо не отговори, отиде в кухнята и се върна с две димящи чаши в ръка.

— Искаш ли малко зелен чай? Приготвих го сам.

Жозефин мълчаливо прецени степента на трудност при приготвянето на две чаши чай.

— Е? Готова ли си да рискуваш? Започват да парят.

Жозефин кимна.

— Добре. Ако наистина си го приготвил сам, трябва непременно да го опитам.

Настаниха се на дивана един до друг, близо до Джейсън, блажено унесъл се на килима.

Отпиха бавно от чая, продължавайки да се гледат. Беше като предизвикателство кой ще остане сериозен по-дълго. Когато положението стана непоносимо, тя прихна да се смее и няколко капки чай измокриха брадичката й. Опита се да се избърше с длан, но Лоренцо я изпревари с кърпа.

— Извини ме, понякога съм като децата, чувствам се толкова неудобно.

Той остави салфетката, продължавайки да й се усмихва.

— Днес много често се извиняваш, докато би трябвало аз да го правя. Нахлух в стаята ти, без дори да почукам, а сега се опитвам да те задавя с врял чай.

Жозефин оцени любезния му начин да направи така, че да не й тежи онова, което се беше случило, и не можа да не му сподели усещанията си.

— Знаеш ли, преди, в стаята… Е, стана ми приятно.

Стори й се, че думите, които изрече, прозвучаха някак формално (приятно ми е да се запозная с вас, удоволствие е да се правят сделки с вас!), но в действителност тръпката, която беше почувствала, усещайки силния парфюм и дъха на Лоренцо върху врата си, проникна дълбоко в съзнанието й.

Лоренцо взе чашата от ръцете й и тръгна към кухнята, но когато стигна до вратата, се спря.

— И за мен беше много хубаво.

Тогава Жозефин скочи на крака, хващайки го за ръката.

— Чакай!

Двамата застанаха един срещу друг, гледайки се съсредоточено. Жозефин преглътна с мъка, преди да го попита:

— Направи го само защото ти напомних мама ли? Защото, ако е така, знай, че не съм дошла тук в Рим, за да заема мястото й.

Беше започнала с категоричен тон, но при последните думи гласът й се задави.

Лоренцо изглеждаше изненадан и за кратък миг не можа да издържи на погледа й. Когато отново погледна Жозефин в очите, хиляди мисли нахлуха в главата му.

— Тя е мъртва, а аз никога не съм вярвал в призраци.