Диего Галдино
В любовта винаги става така (14)

13
Спри на място

Мирисът на дим се усещаше отдалече и не му беше необходимо особено развито обоняние, за да разбере, че таксито, което изхвърча толкова рано, криеше някакъв проблем. Лоренцо го видя как се стрелна точно когато се връщаше от сутрешното си тичане (само Бог знаеше каква нужда имаше от това, след като предишната вечер беше пил повече от необходимото, без да обърне внимание), изскачайки от пътеката на улицата на къщата. Разпозна силуета на Жозефин с чело, подпряно на стъклото, както беше вече свикнал да я вижда. Понякога въображението си прави лоши шеги, но на него наистина му се стори, че улови израз на болка в изчезващото от погледа му лице. Тя изглежда не забеляза присъствието на Лоренцо, който в изненадата си не намери смелост да последва автомобила, викайки нейното име, въпреки че много искаше да го направи.

Надяваше се да намери обяснение за случилото се у дома, но момичетата все още спяха. Опита да й се обади, попадайки на познатото и омразно съобщение на телефонния оператор. Влезе под душа, донякъде, защото беше неизбежно след бягането, донякъде, защото под душа мислите могат да се подредят. Не разбираше причината, но това внезапно заминаване го изпълни със смазваща тревога, от онези тревоги, които те карат да си мислиш, че няма време, че трябва да действаш, да направиш нещо, да оправиш положението.

И все пак не беше ясно какъв беше проблемът, нито какво е решението.

Веднага щом излезе изпод душа, опита отново да й се обади, но със същия резултат като преди. Сигурно телефонът й е изключен, какво странно има в това, се опита да се успокои сам. Веднага обаче си отговори, че в днешно време никой не си изключва телефона, освен ако няма някаква конкретна причина. Той самият май не знаеше откъде се изключва неговия.

В коридора засече Карлота:

— Имаш ли представа защо Жозефин замина призори с такси?

— Хм, не — каза тя със сънен глас. — Странно, вчера вечерта не ми каза нищо, не мисля, че има ангажименти или нещо друго. Е, предполагам, че по-късно ще ни се обади. Ти закусва ли вече? Искаш ли кафе?

Като я видя толкова спокойна, се засрами от цялото това вълнение и се престори, че няма нищо:

— Не, съжалявам. Бях забравил, че днес имам да проверявам досиета, трябва да съм рано на работа.

— Добре, тогава ще се видим по-късно.

 

 

В службата си обаче Лоренцо не можеше да си намери място. Докато разумът му го съветваше да се успокои, сърцето му отказваше да го направи, а знае се, че когато сърцето отказва, може да стане по-зле — да те накара да правиш най-глупавите неща, включително многобройни обаждания без отговор и после да тичаш към квартал „Аурелио“, защото, когато сърцето е развълнувано, не ти остава друго, освен да вървиш много бързо, за да не чуваш поне за момент досадното му блъскане.

Пристигна задъхан на улица „Кардинале Ореля“, докато сърцето му, което изобщо не се беше успокоило, кънтеше в главата му като лудо. Малко луд се чувстваше и той самият.

Утешаваше го обаче онова типично за лудите сляпо доверие в собствените действия: върша правилното нещо. Да, правеше необходимото в случая, но на проклетия домофон никой не отговаряше.

Влезе в близкото кафене и поръча едно кафе, обаче безкофеиново, за да не би окончателно да получи удар.

— Знаете ли нещо за близкия бед енд брекфаст? Трябва ми информация, но там не намерих жив човек.

— Да, знаем, знаем — отговори господинът зад бара, подавайки му безкофеиновото кафе. — Нали, Диего? Да кажем, че ако онова там е бед, ние сме брекфаст. А го наричаме така, за да си дадем вид пред чужденците, но истината е, че тук при нас човек може да си направи чудесна закуска с най-добрите корнети в Рим.

Изпод бара пристигна друг глас, последван само след малко от един мъж, натоварен с малки бутилки плодов сок.

— В това няма никакво съмнение. Обаче силната ни страна би била кафето. Казвам би била, щото на човек, който пие дълго безкофеиново, няма какво да му обясняваш… Знаеш ли, че една топла вода би ти свършила горе-долу същата работа?

В този момент отзад се отвори врата и една госпожа с доста поддържан вид и строго изражение се притече на помощ на Лоренцо.

— Ей, вие двамата — каза тя, — ако продължите да се държите с клиентите по този начин, вече никой няма да идва.

— Хайде, Джорджа, пошегувахме се малко — оправда се старият, — но после винаги се връщат, защото сме добри и симпатични.

— Всеки си има вкус, но господинът не ми изглежда щастлив от това отношение — продължи тя.

Тогава Лоренцо усети, че се е разсеял и че беше по-добре да се намеси, за да не помислят, че е странен:

— Ама не, моля ви, просто аз съм малко умислен в момента.

— И имате право. Само че тези двамата господа са убедени, че когато някой дойде в кафенето, трябва винаги да проявява симпатия. Или поне да ги търпи.

— Имат право. Човек винаги трябва да се усмихва — заключи той с увесен като за Книгата на Гинес нос.

— И все пак — намеси се младият, — за да се върнем на бед енд брекфаста, ако искате, апартаментът се освободи точно тази сутрин. Само трябва да се почисти и е на ваше разположение.

Лоренцо чувстваше, че бягството с таксито и изключеният телефон не бяха нищо друго, освен мрачни предзнаменования. Той посърна и сякаш сърцето му се разби на хиляди малки парчета.

— Извинявай, ама наред ли е всичко? Какво има? — Младият барист се опита да привлече вниманието му. — Не беше ли добро? Аз все казвам, че трябва да спрем да предлагаме безкофеиново.

— Е — отговори другият, — и това е решение. Но да си кажем истината: с безкофеиново или с кофеиново, нормалните хора ни заобикалят отдалече.

— Да, ама това е странно. И сега какво ще стане?

И наистина на никого не убегна от вниманието внезапната промяна у Лоренцо, който, докато наблюдаваше огледалото зад бара, внезапно се беше оживил, а след това беше изпънал врат като онези жирафи, които искат да стигнат до най-свежите и високи листенца на дървото, и накрая, с усмивка, на която би завидял и крокодил заради показаното количество зъби, се беше обърнал и прекосил заведението, за да отиде до една полускрита масичка, където закусваше едно момиче.

По-възрастният барист посочи с показалец слепоочието си — жест, който сигурно беше правил хиляди пъти с клиентите, които идваха:

— Винаги съм казвал… модерният живот не е нормален!

Жозефин го погледна измъчено и с укор и се опита да го отблъсне, преди той да се приближи много:

— Какво правиш тук?

— По-скоро ти какво правиш тук!

— Закусвам. Не може ли?

— Да, но с куфарите? — Лоренцо разпери ръце.

— Да — изсумтя тя. — Заминавам.

— Просто така? Без да ми кажеш нищо? Не останах с впечатлението, че вчера вечерта се канеше да си ходиш. Нещо пропуснал ли съм?

Жозефин поклати глава с тъжно изражение, което на Лоренцо се стори почти елегантно в сравнение с виковете и крясъците, които обикновено придружават емоционалното напрежение.

— Пропусна това, че дойде моментът да се прибера у дома. Пропусна това, че цялата тази история с щастливото семейство е само една красива илюзия. Разбира се, има нещо, което ни свързва всички, не може да се отрече, но съдбата ни държа далече един от друг. Аз и ти не сме брат и сестра, дори и наполовина. Моите сестри си имат свой живот, който аз нямам право да преобръщам.

— А защо до вчера изглеждаше наистина щастлива да останеш с нас?

Жозефин въздъхна дълбоко:

— Защото бях! Но бях егоистка. Мога спокойно да разреша проблемите си от моя дом, с един добър психоаналитик и разни такива. Ще се изправя спокойно пред създалата се ситуация и ще сложа ред в мислите си.

— Ама моля ти се! Сега пък станахме проблеми за записване в тефтера на психолог. Не мога да си обясня тази промяна, нещо трябва да се е случило. Да не би да се обиди, че вчера вечерта заспах?

Най-накрая тя се разсмя:

— Разбира се, че не, а и как бих могла. По тая логика ти трябва да ме мразиш.

— В действителност малко те мразя. Но не защото заспиваш. Ще ми кажеш ли какво се е случило, или не?

— Слушай, нямам нищо против теб, само че… така е редно.

— Ама какво означава това? Няма смисъл, не разбираш ли?

— Добре, ще ти кажа нещо, но ти ми обещай, че няма да се ядосваш.

— Обещавам.

Чак тогава му сподели това, което беше чула Емилия да казва предишната нощ.

— Определено не мога да я укоря, разстроена е и е толкова млада. Тази ситуация е тежка за всички ни и аз не мога, разбира се, да налагам присъствието си, особено пък, когато не е желано.

Лоренцо разпери ръце. И той самият не знаеше дали от изумление, или от неудобство.

— Не се притеснявай! Емилия прави така, защото е малко дръпната и защото има нужда от време. А и не за първи път реагира рязко както сега. Често казва неща, които дори не мисли. В крайна сметка знаеш, тя е на осемнайсет. Тя е като едно котенце, което трябва да си наточи ноктите.

— Имаш право, така е. Точно затова трябва да й дам време и да си отида. Знаеш много добре, че това е най-доброто решение.

— Може да е най-доброто решение, но е погрешното решение — каза той отчаяно.

— Е, щом е най-доброто, не може да бъде твърде погрешно.

— Обаче е.

— Не разбирам защо настояваш толкова.

— А аз не разбирам защо не разбираш. Ти трябва да останеш.

— И защо?

Той не знаеше как да отговори, но знаеше, че не може да я остави да си тръгне.

— Нашето семейство се оформя сега. Сега се раждат нашите взаимоотношения. Този път трябва да се измине. Ти прочете писмото на мама, нали? Тя ме моли да се боря с всички сили, за да направя така, че кръгът да се затвори, за да се роди нещо красиво от бъркотията, оставена от нея.

— Тоест правиш го само заради това? За да изпълниш последната воля на един човек, който, без да се обиждаш, вместо лично да се изправи срещу проблемите си, ти ги стовари с цялата им тежест?

— Не, не е така — отговори веднага Лоренцо, но после му бяха необходими няколко секунди, за да си подреди мислите. — Вярно е, че тя поиска това от мен, но преди да изпълня заръката й, се опитах да те видя, да те опозная. И когато те опознах, разбрах, че тя има право. Кой знае, може би е чиста случайност или нейна интуиция на прага на смъртта, но е правилно това, което е казала. Трябва да се обичаме.

Лоренцо се изчерви до ушите.

— Искам да кажа ние всички да се обичаме като семейство — промърмори смутен.

— Не знам, много красиви думи, но още не разбирам защо трябва да остана.

— Защото не искам да си тръгнеш.

— Защо?

— Защото има още толкова неща, които да ти покажа.

— Затрудняваш ме.

— Остани!

— Остави ме да си тръгна!

— Остани! Остани тук с нас! Ела в дома ни! Мама е искала това да е и твой дом, знаеш го.

— Ако го е искала наистина, щеше…

Лоренцо знаеше много добре, че това, което Жозефин се канеше да каже, беше основателно, но не искаше паметта на Мария да бъде поставяна под въпрос дори за миг. За да я накара да замълчи, се приближи и я целуна по устните.

— Извинявай — каза после, — не зная какво ме прихвана.

— Може би сега определено е по-добре да си тръгна.

— Не. Трябва да останеш. Довери ми се.

Жозефин го изгледа продължително, но при все че беше съвсем объркана и мразеше това усещане за неяснота, разбра, че единственият начин да преодолее бурята, беше да се хвърли в нея.

— Обещай ми обаче, че, ако Емилия прояви отново досада или непоносимост, ще ме пуснеш да си отида, защото това ще означава, че така трябва.

— Няма да се случи. Емилия те обича.

— Въпреки това — заключи Жозефин, ровейки в чантата си — с твоя жест заслужи музикалната кутия.

 

 

Същата вечер, седнал на люлката на верандата и отпивайки от кафето си, докато чакаше Джейсън да се върне от една от разходките си след ядене, Лоренцо остана няколко минути да се наслаждава на вечерната тишина.

Размишляваше за много неща, но един въпрос не му даваше мира — каква е причината за неговото поведение към Жозефин.

Може би беше заради невероятната прилика с Мария. А може би това беше илюзията, че се е върнал назад във времето, когато в това семейство цареше атмосфера на безгрижно спокойствие.

Да, сигурно точно това беше причината, заедно с желанието да си върне онези малки радости, които жестоката съдба му беше отнела още веднъж.

Но въпреки че всичко това беше смешно и лишено от смисъл, като че ли причината беше друга. В действителност се чувстваше привлечен от Жозефин. Не можеше да се отрече, че е прекрасно момиче, но не беше само физическото привличане, което го тласкаше към нея. Беше по-скоро една невидима алхимична нишка, която се развиваше между тях сред думи, жестове и погледи на разбирателство, неочаквани и за двамата, защото едва се познаваха.

Благодарение на Жозефин изпитваше нови усещания. Или може би просто изгубени в едно време и в един живот, непознати за него.

Но не. Дъщерята на жената, която беше станала негова майка, никога не можеше да стане жената на живота му.

По едно време Лоренцо сведе очи, засрамвайки се от толкова много глупости, които беше успял да си помисли само за една вечер.