Д. П. Лайл
Звездна лига (51)

51

След края на партито в бара двамата с Никол седнахме в „Криоло“, ресторанта на „Монтелион“. Изискан, елегантен и много по-тих от бара. Пенкейк и Софи се присъединиха към нас. Рей заяви, че има работа и ще си поръча вечеря в стаята. Подозирам, че му беше писнало да гледа как Пенкейк се умилква около Софи като кученце. Може и да греша, но все ми се струва, че Рей е лишен от онези гени, които отговарят за чувства от рода на топлота, сърдечност и прочее. Флиртът на Пенкейк със Софи ми напомни за връзката му с Джил Ханкс в гимназията. Тя бе мажоретка, а той — звездата на футболния отбор. Струваше ми се съвсем естествено, дори неизбежно да станат гаджета. Отначало Пенкейк беше хлътнал до уши като сега. Джил също. Но с течение на времето връзката им се изчерпа и още преди да завършим, всеки от тях бе поел в различна посока.

Когато сервитьорката ни се появи, Софи си поръча скариди с гъби, лук и млечен сос, а Пенкейк — телешка пържола и за предястие свинско шкембе с лют царевичен хляб. Аз си взех сафрид на скара, докато Никол се спря на стриди на грил, като добави, че и аз трябва да си поръчам от тях.

— Защо? — попитах я.

— Може да ти се отразят добре. Имам големи планове за теб тази вечер.

Софи се засмя и подхвърли, че и Пенкейк трябва да си поръча стриди. Аз обаче отказах, като заявих, че мога да мина и без тях.

— Много си самоуверен — възкликна Никол.

— Естествено.

— Естествено? Просиш си похвала.

— Да си прося? Та аз съм Джейк Жребеца!

— Разбира се, разбира се — потупа ме тя по ръката.

— Оплакваш ли се? — попитах аз.

— Ни най-малко — отвърна Никол и ме целуна.

Храната бе великолепна, продължихме с шампанско, защото не искахме да смесваме алкохола насред толкова приятна вечер. Не бях сигурен, че ще ми се отрази зле, но защо да изкушавам съдбата? Особено след като ме очакваха „големи планове“.

Разговорът, който вървеше леко и засягаше предимно неангажиращи теми, постепенно се насочи към събитията от изминалия ден. Софи се чувстваше виновна, че „подло е изпортила“ близначките, но аз я уверих, че постъпката й в никакъв случай не може да бъде наречена „подла“.

— На мен така ми изглежда — отвърна тя.

— Не е същото — обади се Пенкейк и я прегърна през раменете. — Ти просто ни предостави улика.

Тя само сви рамене. Той я придърпа към себе си и я целуна по челото.

— Постъпи правилно. Ако Тара и Тигън са замесени, трябва да разберем. Ако Кърк е невинен, трябва да разберем и това.

— Не мога да си представя, че Тара и Тигън имат нещо общо — каза Софи. — И през ум не ми минава.

— Знаем само, че са манипулирали пробите — обадих се аз. — И нямаме представа защо са го направили.

— Възможно ли е просто да са се пошегували? Непрекъснато го правят.

— Не мисля, че да скроиш подобен номер на полицията е добра идея.

— Сигурно си прав — призна Софи.

— Утре ще знаем повече — казах аз. — Дусет обеща да получи предварителните резултати до обед.

Когато се върнахме в стаята, „големите планове“ на Никол се оказаха наистина големи. Дори повече от големи. Тя беше във вихъра си. Обожавам, когато това се случва.

 

 

На следващата сутрин се събудих уморен и схванат. Всичко ме болеше — раменете, гърбът, краката… Главата също. Тя — в резултат на многото алкохол, останалото — по вина на Никол.

Пропуснахме закуската, като се задоволихме с кафе и разходка край реката. Онези от групата по тай-чи бяха отново там, както и влекачите, които теглеха шлепове по реката.

След като взехме душ и се преоблякохме, отидохме на обяд с Рей и Пенкейк в „Кухнята на мама“. Минаваше един часът. После, докато вървяхме пеша към хотела, Дусет звънна на Рей и попита къде сме. Рей му обясни и ченгето отвърна, че ще ни чака в „Монтелион“. Когато пристигнахме, го заварихме във фоайето да разговаря по телефона. Видя ни, затвори и пъхна телефона в джоба на сакото си.

— Да разбирам ли, че вече си получил резултатите? — попита Рей.

Дусет кимна. Огледа фоайето и посочи към входната врата.

— Да излезем навън.

Когато се озовахме на улицата, той каза:

— Софи беше права. Пробите на близначките не съвпадат. Но тази на Тигън съвпада с образеца, взет изпод нокътя на Кристи.

Рей подсвирна.

— Тя ли е убила Кристи? — възкликна Никол с широко облещени очи.

— Не е задължително — отвърна Дусет. — Това означава просто, че нейната ДНК е открита на местопрестъплението. Обяснението за това може да е съвсем невинно.

— Например? — попитах аз.

Дусет огледа разсеяно улицата.

— Всъщност не се сещам за невинно обяснение. Но те могат да ни кажат нещо, на което да повярваме. — Погледът му се върна на нас. — Някаква представа къде мога да ги открия?

— Отидоха на пазар — каза Пенкейк. — Заедно със Софи.

— По кое време?

— Към десет и половина.

— Къде?

— Излязоха пеша — отвърна Пенкейк. — И доколкото видях, тръгнаха натам. — Той кимна към Роял Стрийт.

— Едва ли ще е трудно да ги открием — отбелязах аз.

— Ще изпратя един патрул — каза Дусет и пак извади телефона си.

Трийсет минути по-късно все още нямахме резултат. И тогава мобилният на Пенкейк звънна. Той вдигна, слуша в продължение на минута, след което заяви:

— Идваме веднага. Не мърдай оттам. — Затвори и се обърна към нас: — Беше Софи. Близначките са изчезнали.