Д. П. Лайл
Звездна лига (3)

3

Докато тръгнем от Гълф Шорс, минаха два часа.

Първо се отбихме в „Капитан Роки“. Трябваше да поговоря с Карла Мартинес, управителката, за да я уведомя, че ще отсъствам няколко дни и тя ще трябва да се грижи за всичко.

Отговорът й?

— Аз така или иначе се грижа за всичко. Ти си само собственик.

Което си беше самата истина. Тя въртеше цялата оперативна работа, не че аз не можех да се справя, ако се наложеше. Но това щеше да изяде времето ми за развлечения. А то ми е важно. Разбира се, Рей не споделяше мнението ми. За него времето за развлечения беше пропиляно време. Дори смяташе, че е голяма глупост да имаш ресторант. Според него трябваше да зарежа заведението и да започна работа като частен детектив. Което никога нямаше да се случи.

Но докато Карла ми показваше приходите и разходите за изминалата седмица, както и поръчките за продукти и напитки, а аз кимах, все едно слушах внимателно, осъзнах, че Рей за пореден път е успял да ме притегли в своята орбита. Ето, канех се да отида в Ню Орлиънс, за да работя за него. Как, по дяволите, го допуснах?

Тогава погледнах Никол. През прозореца на кухнята. Тя стоеше на терасата, опряла ръце на парапета, и се взираше в Мексиканския залив. Това обясняваше всичко. Достатъчно беше да я погледна.

Помолих да ни приготвят за из път бурито и термос кафе, след което се отбихме първо в моята къща, а после и в къщата на Никол. Аз успях да си стегна багажа за двайсет минути, а тя за десет. Никога не съм виждал жена да върши това толкова бързо и толкова ефикасно.

Излязохме от Пойнт и двайсетина минути по-късно вече се носехме на запад по междущатската магистрала 10. Никол разполагаше с 429 коня под капака и ги пришпори до един. Аз търпях стоически и си мълчах.

Не за дълго.

— Разкажи ми повече за Кърк Форд — казах, докато се носехме покрай ниви и ферми.

Вече ръмеше, а хоризонтът пред нас потъмняваше заплашително.

— Вече ти обясних. Той е голяма работа. Донесе на киностудията купища пари.

— Да, с участието си в онази поредица.

— Точно така. „Космически приключения“ започна с „Тайнственият свят“. Разказваше се за някаква затънтена планета, която воюва със свой съсед…

— Мразя подобни истории.

— Този филм донесе повече от триста милиона.

— Явно, в затънтените планети се крият доста пари.

— Филмът разби боксофиса благодарение на Кърк и останалите от екипа. Същото се отнася и за следващите — обясни Никол, изпреварвайки конвой от пет огромни тира.

— Май съм ги пропуснал — отбелязах аз.

— И бездруго не отговаряш на демографския профил на аудиторията. Поредицата е популярна сред гимназистите и студентите. И има много вярна аудитория.

— Това може да промени нещата. Имам предвид, дали Кърк ще се окаже виновен или не.

— Чичо Чарлс да му мисли. Той е вложил луди пари в новия филм.

— За какво се разказва в него? За малки зелени човечета, които нападат двореца на губернатора?

— Не, казва се „Блатни войни“. Затова избраха Ню Орлиънс. Там блата колкото щеш.

— Добре ли познаваш Кърк Форд?

— Излизали сме един-два пъти.

— И?

— Какво и? — погледна ме тя.

— Станахте ли гаджета?

Никол се засмя.

— Никакъв шанс! Разбира се, таблоидите се опитаха да извъртят нещата. „Пийпъл“ дори помести наша снимка на червения килим.

— На Оскарите ли?

— Не, на връчването на друга награда… не помня коя. — Тя повдигна вежди. — Да не би да ревнуваш?

— Всеки би ревнувал от секси мъжкар, който е суперзвезда.

— Не му отстъпваш по нищо — намигна ми Никол.

— Въпреки това го мразя.

— Но ти дори не го познаваш.

— Какво от това? Имам право да го мразя. Живеем в свободна страна.

Тя извъртя очи театрално. Предпочитах да не го прави, докато се носим със сто и петдесет километра в час по мокра магистрала.

— Истината е, че между нас нямаше химия — обясни ми Никол. — Той е готин, но е прекалено красив.

— Прекалено?

— Да, по-скоро красив, отколкото мъжествен. — Никол изпревари рязко един тир и поясни: — Никое момиче не иска да излиза с мъж, който я засенчва с красотата си.

— При теб това е невъзможно.

— Май се опитваш да натрупаш точки за довечера.

— Защо да не помисля за бъдещето?

— Като всяко добро момче, нали?

— Именно.

Никол поклати глава.

— В случай че си забравил, аз съм лесна.

— Ще ти го припомня.

— О, не се съмнявам! — отвърна Никол, докато изпреварваше един след друг корвет, лексус и джип.

— Твърдиш, че Форд е свестен, така ли?

— Да.

— Прекалено свестен, за да убие някоя своя любовница?

— Не и Кърк, какъвто го познавам — въздъхна тя. — Не мога да си представя, че го е направил.

— Любовта и сексът карат хората да вършат ужасни неща.

— Съгласна съм — кимна Никол.

Изобщо не забелязах кога прекосихме Мисисипи. Целия щат! Имах чувството, че са минали само два удара на сърцето (или в моя случай два милиона), докато пресечем щата и навлезем в Луизиана. Профучахме покрай изхода за Слидел и продължихме право към бурята. Никол продължаваше да дава газ до дупка. Не след дълго оставихме зад гърба си езерото Пончартрейн, където вятърът пенеше вълните и създаваше усещането, че ще залеят пътя. Дъждът удряше по предното стъкло косо и чистачките едва се справяха.

Това обаче изобщо не притесняваше Никол, която шофираше с една ръка, а с другата затъкваше непокорен кичур зад лявото си ухо. Бих предпочел да виждам и двете й ръце на волана, но проявих достатъчно здрав разум и си замълчах.

Бурята бе доста силна, но премина бързо. Когато навлязохме във Френския квартал, пороят утихна до лек ръмеж. Дори успях да видя късче синьо небе на запад.

След няколко резки завоя, оставили зад нас куп разгневени шофьори, Никол спря пред „Монтелион“. Бяла фасада с куп орнаменти и много позлата. Много френско. Много… тортено. Нали мога да използвам тази дума? Защото хотелът наистина приличаше на огромна сватбена торта.

Мигом се появиха пиколо и момче от паркинга. Първият натовари багажа ни на количка, която затика към входа, а вторият се качи в мерцедеса и зави зад ъгъла. Ние последвахме пиколото.

Сватбената торта изглеждаше добре и отвътре. Фоайето на „Монтелион“ наподобяваше дворец на Лазурния бряг. Сводести тавани, кристални полилеи, истински паркет. На рецепцията ни очакваше привлекателна млада дама на име Катрина, ако се съдеше по табелката на гърдите й. Нищо общо с урагана, разбира се. Прическата й изглеждаше безупречно до последното кичурче и последното косъмче. Катрина бе елегантно облечена и ни посрещна с усмивка.

Отне й само минута да ни обясни, че апартаментът ни е готов, и след още пет минути пиколото отключи вратата му. Да, апартаментът също бе като пренесен от френски дворец. Чичо Чарлс се бе представил добре. Много добре. Докато си разопаковах багажа, Никол позвъни на Мартин Ебърсол, който каза, че ще ни чака в бара след трийсет минути. Време, което не бе достатъчно нито за дрямка, нито за душ, нищо за „нещо друго“, затова решихме да слезем в бара и да си поръчаме нещо за пиене. Една-две чаши нямаше да ни навредят, нали?