Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жертвите, които правим (7)

1-ви ноември

Тересе пак е съобщила в полицията, но не и Ида.

Звучи невероятно, но може би не е.

Казаха, че не са направили връзката.

На пресконференцията в понеделник.

Не им и трябва, за да разберат коя е следващата.

Затова наблюдават Клара.

Тя е сама вкъщи.

Сигурна, че могат да я защитят.

Бях там. Видях ги.

Това усложнява нещата. Прави ги по-опасни.

Но аз ще успея.

На всяка цена.

Те ще страдат.

Както аз страдах.

Както ти страда.

Смятах да го направя на празниците.

На Хелоуин. Или на Задушница.

Когато почитаме мъртвите.

Но промених плана.

Ще трябва да е утре.

Петък.

Ще се подготвя.

 

 

Петък сутрин.

Още преди да е звъннал будилникът, Ваня се събуди със свит от напрежението стомах. Полежа малко, като дишаше дълбоко, след което извади пистолета изпод възглавницата на Сакариас и го премести на нощната масичка.

Всеки ден можеше да се случи нещо.

Днес, утре, вдругиден.

Но пък иначе започваше да става странно обичайно да се буди в двойното легло в спалнята на Клара и Сакариас и да гледа сватбената им фотография на бялото бюро до гардероба, а на стената — снимките на Виктор в различни възрасти.

Първите нощи спа неспокойно. Всъщност изобщо не спа, ослушваше се и реагираше на всеки звук. Нощем във и около всяка къща се чува какво ли не, но тъй като за нея тук всички шумове бяха нови и непознати, тя не знаеше какви са, дали са нормални, или не.

Дали означават, че има някого в къщата.

Освен нея.

Някой с лоши намерения.

От време на време се чуваше с Били. Посред нощ. Молеше го да прегледа всички камери още веднъж. За всеки случай. Уверяваше се по радиостанцията, че подкреплението е на място. Че са будни. Че са наблизо. Проверяваше оръжието си, гледаше винаги да й е подръка.

Но нищо не се случваше.

Цяла седмица.

Тя стана от леглото и отиде в банята. Там нямаше прозорци, затова нямаше нужда да се старае да се извръща или по друг начин да крие лицето си. Заключи вратата и влезе под душа. Почувства се по-спокойна, но и малко глупаво, като остави пистолета в неръждаемия кош, където стояха шампоанът, балсамът и душ гелът. Гола в банята се чувстваше най-уязвима и изпитваше нещо, което най-добре можеше да се оприличи на страх.

През седмицата се стараеше от време на време да се мярва на прозорците. Беше висока колкото Клара, физиката им беше сходна. Нужна беше само перука, за да изглеждат еднакви и в главата. Помагаше им фактът, че Клара имаше бретон, затова стигаше само да размърда глава, да стои леко извърната или да си играе с кичур коса, за да стане много трудно да се види, че не е Клара. От разстояние беше направо невъзможно.

Облече се и отиде в кухнята. Там имаше прозорец, но сутрешното слънце грееше през него, така че беше съвсем нормално да пусне пердето. Чаша кафе и сандвич, после щеше да тръгва. Цяла седмица правеха размяната в апартамента на Ваня. Тревожеха се леко, че ако някой я държи под наблюдение, ще се пита защо отива на „Норбювеген“ всяка сутрин и вечер, но Ваня можеше да се закълне, че никой не я следи. Всеки път минаваше по различен маршрут и внимателно следеше движението наоколо.

И така, времето течеше.

Ден след ден.

Или по-скоро нощ след нощ.

Спеше в къщата на Клара, сутрин излизаше, срещаше се Клара, която отиваше на работа, следобед — същото, само че обратна посока, прибираше се „вкъщи“, в гаража, в къщата и после още една нощ.

Повторение. Пак и пак.

Четири дни след пресконференцията.

Всичко беше спокойно.

Твърде спокойно. Ане-Ли не издържа, Ваня беше решила да легне да поспи малко, докато Клара е на работа, когато й се обадиха да иде в службата.

— Какво става? — попита, щом се присъедини към останалите.

— Нищо не става, това е проблемът! — отвърна Ане-Ли, видимо недоволна от слабите резултати от последните дни. — Още нямаме представа къде се намират баща и син Валбуена — продължи със същия висок глас. — Бившето гадже си е в Худиксвал, доколкото знаем, а шибаният Борис Холт се прибира от Кипър през уикенда.

— Откъде знаем, че Хампус си е в Худик? — попита Урсула и погледна към Карлос и Били, все едно по някаква причина смяташе, че те трябва да знаят, ако е заминал.

— Мамка му, нали не е тук и не напада Ваня, това е важното! — почти изпищя Ане-Ли. — Не сме открили колата на оня Вебер и нямаме понятие какви ги е вършил, че да му светят маслото.

— Кайса Крунберг, колежката му, не можа да ни помогне — спокойно осведоми Торкел останалите. — Шефката й е дала нареждане на техническия отдел да й съобщят, ако някой се опита да проникне в компютъра на Вебер, така че… — Той сви рамене, за да покаже, че това е задънена улица. И не първата, за съжаление. — Между другото, не знаем да е мъртъв — поправи той Ане-Ли.

— Не, дявол да го вземе, не знаем нищо. Нямаме нищо. Това е недопустимо.

Торкел подозираше, че ги е привикала, защото някой по-голям шеф е попитал Ане-Ли как върви с глас, който всъщност е казвал: „Гледай да го разрешиш бързо, че иначе…“. Натискът върху нея се беше увеличил след втората пресконференция в понеделник, на която съобщиха за новото нападение над Тересе и се проявиха, както беше по план, като доста некомпетентни. Вестниците вече пишеха всеки ден. Два от тях изпратиха репортери, които да предават ежедневно от „Ужасената Упсала“. От новините на двете национални телевизии и на ТВ4 се занимаваха непрекъснато с изнасилванията и в никой от репортажите полицията не бе представена в особено добра светлина. Вървеше по план, но все пак… Ане-Ли нямаше желание да се показва като неспособна, ако това не дадеше резултат. Той предполагаше, че се е опитала да говори с Русмари, но и тя не е имала с какво да помогне. Тъй като Ане-Ли отказа да предаде отговорността за случая на „Риксмурд“, официално вината не можеше да бъде хвърляна върху тях, съответно и върху Русмари. Така че проблемът си беше изцяло на Ане-Ли. И тя изглеждаше твърдо решена да се справи.

— Ще им отворим прозорец. Времева рамка, през която да ги принудим да действат.

— Как? — обади се Себастиан и от гласа му пролича, че макар още да не я е чул, вече смята идеята за лоша.

— Клара ще пише в социалните мрежи, че ще отсъства известно време. Неопределено време. Заминава в събота вечер.

Ане-Ли взе няколко листа от масата, раздаде екземпляри на всеки и те започнаха да четат.

„Само да ви кажа, че от събота вечер няма да бъда в Упсала. Тримата със Сак и Виктор ще попътуваме малко. Ще видим за колко време и къде ще ни отвее вятърът. Сак и Виктор вече са при баба и дядо и аз отивам при тях през уикенда. Взехме си отпуска, за да можем да бъдем заедно цялото семейство. Имахме трудна есен и просто ни трябва малко време насаме. Казвам го просто за да не се чудите къде се губя. Поздрави на всички! Прегръдки, Клара“.

— Тя знае ли? — попита Ваня, докато преглеждаше текста.

— Естествено, тя го написа.

— Не! — отсече Себастиан и остави листа. — Не го правете.

— Защо?

— Не предизвиквайте реакция, не ги провокирайте, точно тогава нещата се объркват. Имайте търпение. Рано или късно ще ударят. Може би не тази седмица, може би не и следващата, но ще ги хванем.

— И тази седмица е късно.

Себастиан се обърна към другите за подкрепа. Торкел също остави листа и вдигна очилата си за четене на челото.

— Има ли голяма разлика с това, което вече правим? — погледна той Себастиан.

— Да, има.

— Каква?

Себастиан стана от стола и започна да крачи из стаята.

— Ти сама каза, че той е хищник, когато дойде при мен в Сала, помниш ли? — обърна се той директно към Ане-Ли.

— Да.

— Представи си истински хищник… лъв човекоядец. Искаш да го хванеш, затова оставяш някъде коза и гледаш наблизо да има хора, които да причакат лъва и да го заловят или убият.

— С коза ли ме сравни? — прекъсна го Ваня с лека усмивка.

Той не й обърна внимание.

— Чакайте, лъвът приближава, когато се почувства в безопасност, напада и вие го хващате.

— Така…

— Същият сценарий, но този път гоните лъва. Подгонвате го към козата с огън и с онези електрически джаджи, с които се води добитък… Какво смятате, че става?

Преди Ане-Ли дори да си поеме дъх, за да отговори, той продължи:

— Той напада, не задължително козата. После избягва. Вероятно убива някого, ако ще и случайно.

— Аз съм козата, нали така?

— Добре де, може да не беше най-доброто сравнение — въздъхна Себастиан, след като се спря и забеляза скептичните и донякъде развеселени погледи на останалите. — Но фактите са си факти — лоша идея е да ги водите до отчаяни мерки.

— Според мен идеята е страхотна — заяви Ваня и се надигна. — Защо да чакаме по-дълго от необходимото?

— Току-що обясних защо.

— Знам, че искаш да ме защитиш, да се правиш на татко, но нямам нужда да ме защитава някой, най-малко пък ти.

— Не става дума за това, не става дума за мен.

— Винаги става дума за теб. Но аз мога да се грижа за себе си.

Себастиан разпери ръце в жест, който можеше да означава, че се предава или че си измива ръцете.

Ане-Ли го беше измислила.

Торкел не възразяваше.

Ваня искаше.

Невинаги беше толкова схватлив, но дори той осъзна, че това е битка, която не може да спечели.

 

 

Това беше вчера. Цялата вечер Ваня прекара в къщата. Опита се да почете, да гледа филм, но думите на Себастиан не й излизаха от главата. Глупаво ли беше да ги принуждават да действат? Дали извършителите щяха да станат по-отчаяни и с това — по-опасни? Чу се още няколко пъти с полицаите отвън, обади се и на Били, но остана с впечатление, че го безпокои, че той си има други, по-важни неща, за които да мисли. Стори й се разсеян и напрегнат, затова тя приключи разговора бързо и се обади на Юнатан, разговаряха до късно през нощта. Чувстваше се по-притеснена, тревожна и уязвима, отколкото през цялата седмица дотук.

Но днес, когато се събуди, тези чувства бяха изчезнали напълно, заменени от напрегнато очакване.

Днес или утре.

Щяха да ги заловят.

Най-сетне щяха да ги заловят.

Радваше се, че скоро ще се свърши; най-вече, защото копнееше за Юнатан. Не се бяха виждали цяла седмица. Той й липсваше. Всичко в него. Компанията му. Тялото му. Искаше да спи с него. Да си направи дете с него.

Тя си допи кафето и остави чашата в миялнята, излезе в антрето и облече тъмнозеленото яке. Вдигна качулката и се погледна в огледалото. Оправи си бретона. Искаше й се да носи и слънчеви очила. Но като се имаше предвид, че навън беше кажи-речи тъмно, а за слънце и дума не можеше да става, вероятно би събудила известни подозрения. Затова леко наведе глава, когато отвори входната врата, затвори я след себе си, заключи и продължи към гаража. Знаеше, че полицаите, които стояха в автомобил нагоре по улицата, я наблюдават, но не си позволи дори да погледне натам, когато зави наляво. Натисна копчето и вратата на гаража се плъзна нагоре с жално скърцане. Всеки път, като вадеше колата през тази седмица, си помисляше, че трябва да я смаже. Но как и с какво? Нямаше представа, пък и определено не беше сега моментът. След като чуваше този звук всеки ден в продължение на седмица, щеше да го изтърпи още един ден.

Влезе в гаража — трябваха й няколко секунди да привикне с тъмнината. Тя свали качулката, когато пристъпи към шофьорското място на синьото поло. Тъкмо протягаше ръка към вратата, когато се вцепени. По-скоро изпита чувство, отколкото чу или видя нещо.

Чувство, че вече не е сама.

Че някой я причаква.

В тъмния ъгъл точно вляво от вратата на гаража, където нямаше камера.

Че някой се промъква към нея отзад.

Безшумно, в обувки „Ванс“, номер 42,5.

Инстинктивно реши да не се опитва да вади оръжието, а да рискува в ръкопашен бой. Но не успя дори да се наведе или да се завърти, преди тъмният гараж да стане напълно черен и тя да усети остро убождане във врата. С едната ръка се опита да смъкне чувала, но нападателят просто я бутна. Помисли си, че трябва да опита отново, трябва да го махне, да се опита да види мъжа, който я напада, но ръцете не я слушаха. В следващата секунда краката също се предадоха и тя падна в безсъзнание на мръсния под на гаража.

 

 

Берг и Ядав седяха в автомобила на безопасно разстояние от къщата на Клара Валгрен. Заповедта беше да я държат под постоянно наблюдение, но да стоят скрити. И двамата искрено се надяваха да са се скрили добре, по никакъв начин да не застрашат успеха на мисията. Трябваше да се реваншират. Никога не говореха за това, но и двамата знаеха, че другите често мислят за издънката при публичния дом на „Норфоршгатан“. Вярно, оказа се, че не са подплашили точния човек, затова не стана голяма беля, но все пак… не можеха да си позволят още една грешка. След издънката чуха в трапезарията онзи дебел психолог, когото Ане-Ли извика, да ги нарича Клинг и Кланг. Полицаите от „Пипи Дългото чорапче“. Ако не внимаваха, този прякор можеше да им се лепне за цял живот. Колегите щяха да им викат Клинг и Кланг и ако Берг и Ядав се обидеха, щяха да обясняват, че е само „дружеска закачка“.

При къщата имаше раздвижване. Ваня излезе с вдигната качулка на зеленото яке. Заключи вратата с гръб към тях и я видяха как отива към гаража, завива наляво и се скрива от поглед. И двамата я проследиха с очи, а Берг взе малкия бележник, оставен между седалките, погледна часовника и отбеляза часа, в който тя излезе от къщата. Никой не им беше наредил, но въпреки това го правеха. Записваха всичко. Кога слизат от колата, кога правят обиколка около къщата — от разумно разстояние, разбира се — кога се свързват с Ваня, кога я виждат за последен път вечерта, за първи път сутринта. Този път нищо нямаше да се обърка.

Берг остави бележника и химикалката и тъкмо щеше да каже на колегата си, че днес Ваня се бави повече от обикновено в гаража, когато синьото поло се показа на задна от гаража, излезе на улицата, зави надясно и пое в тяхната посока. Останаха на място, видяха Ваня, все още с вдигнатата кожена качулка на зеленото яке, да кара колата. Берг вдигна ръка за дискретен поздрав. Ваня отлепи два пръста от волана, но не погледна към тях. Ядав взе радиостанцията и докладва по канала, който използваха, че е напуснала къщата и е на път. Че двамата ще продължат да държат къщата под наблюдение и ще докладват, ако видят нещо необичайно или някой, който приближава до нея.

Себастиан чу съобщението на Клинг и Кланг в колата си, която беше паркирал на една от страничните улички — скрита, на разстояние; не искаше Ваня да знае, че я наблюдава, че е наблизо, за да я пази. Ако вече не беше прекъснала отношенията си с него, не би посмял. Щеше да се бои до смърт тя да не научи, да не й хрумне, че той й няма доверие, че според него трябва да я защитава мъж — всичко, на което беше дала израз вчера. Но сега нямаше как нещата да станат по-лоши, той нямаше какво повече да губи, така че можеше поне за собствено спокойствие да я държи под око и да направи всичко по силите си тя да не пострада.

Видя колата на Ваня да минава покрай него, запали двигателя и бавно потегли. Сви надясно, не бързаше, следваше я от безопасно разстояние. Знаеше, че лесно би могла да го забележи. Тъкмо беше стигнала до кръстовището, където трябваше да завие наляво. Себастиан натисна спирачката и почти спря. Мигачът на полото светна.

Надясно. Зави надясно.

Себастиан сбърчи чело учудено.

Какво, по дяволите…

Той даде газ и стигна до кръстовището, също зави надясно, увеличи скоростта и в последния момент успя да види, че колата на Клара свива вляво по-напред при една табела с нарисувани мъж, жена и дете с раници на път към обществената зона за отдих. Това не беше нормално. Нещо не беше както трябва. Себастиан последва колата, но се наложи да спре заради автомобилите в насрещното платно. С усилващо се безпокойство взе уоки-токито от съседната седалка.

— Ей, Клинг и Кланг, аз съм Себастиан Бергман, карам след Ваня и нещо не е както трябва.

— Кое не е както трябва? — гласеше незабавният отговор.

— Тръгна по друг път, отива в някаква тъпа зона за отдих наблизо.

Най-после колите в насрещното минаха и Себастиан успя да завие по тесния път; не след дълго се озова между дървета.

— Може би е избрала друг път, за да обърка евентуални преследвачи — предложи Клинг. Или може би Кланг.

— Не е вярно! — почти изкрещя той от притеснение. — Нещо не е наред. Домъкнете си дебелите задници.

— Къде сте?

Себастиан се огледа. Да, къде беше? Нямаше представа. Спокойният квартал с еднофамилни къщи бързо беше заместен от гори и поля.

— Зави първо надясно, после наляво… в някаква зона за отдих. — Той бързо погледна през десния страничен прозорец. — В момента минавам покрай футболно игрище.

— Знаем къде е. Идваме.

— Бързо — призова ги Себастиан и усети, че дишането му се учестява, сърцето бие лудешки.

Вече не се тревожеше.

Страхуваше се. Ужасно се страхуваше.

Продължи право напред, мина покрай някаква къщичка с паркинг отпред. Никакво синьо поло. Пътят се стесни, но Себастиан увеличи скоростта. След неколкостотин метра се раздели на две. Той спря с ругатни, свали предпазния колан и слезе. Отиде до кръстопътя, все едно беше някакъв проклет следотърсач, който може да проследи отпечатъци от гуми. Закрачи напред-назад, нервно прокара пръсти през косата си, от устата му се отрони сподавен вик, огледа се — и двата пътя водеха право в гората.

Тъкмо се връщаше към колата, за да рискува, да избере път наслуки, когато чу навътре в гората вляво от него да се затръшва автомобилна врата. Незабавно се втурна по тесния чакълен път нагоре. След половин минута видя синьото поло, спряло край пътя. Силует, наведен през отворената задна врата. Себастиан виждаше само гърба, краката и обувките, но веднага почувства, че не е Ваня. Изглежда, двигателят заглушаваше стъпките му, защото човекът не реагира, докато Себастиан не стигна почти до него. Вкопчи се в якето, издърпа го от колата. Блъсна го встрани. Хвърли бърз поглед към задната седалка. Ваня, жената с чувала на главата можеше да бъде единствено Ваня. Лежеше неподвижно по корем със смъкнати панталони. Себастиан се обърна, очакваше нападение, очакваше, че ще трябва да се защитава, но не последва нищо. Завъртя се, изненадан и объркан. За няколкото секунди, които му трябваха да обхване с поглед ситуацията, извършителят беше избягал, Себастиан го видя да тича в посоката, от която той самият беше дошъл. Остави го. И без това не беше във форма, нямаше как да го настигне, а и имаше по-важна работа.

Пак се завъртя към колата. Тъкмо щеше да се наведе, когато се вкамени. Между краката на Ваня беше паднала спринцовка, пълна с някаква субстанция.

Чак тук ли й биеше приспивателното?

Как тогава я беше вкарал в колата?

Тя би се съпротивлявала. Не би могъл да я доведе толкова далеч, ако вече не е обезвредена. Значи спринцовката не съдържаше приспивателно, освен това другите жертви бяха инжектирани във врата…

Зъбчатите колелца бавно се завъртяха. Той разбра какво вижда. И все пак не разбираше. Сякаш мозъкът му отхвърляше заключението, до което искаше да стигне. Той се досещаше каква беше белезникавата субстанция в спринцовката. Но защо му е на един мъж спринцовка със сперма?

Мислите продължиха да се пресичат, объркани, изплъзващи се. Какво означаваше това, което виждаше? Някъде дълбоко в себе си знаеше отговора, но беше толкова неправдоподобно, толкова немислимо, че разумът му се мъчеше да потърси друг отговор. Твърде странно. Твърде извратено. С последен поглед към Ваня на задната седалка той все пак стигна до немислимия отговор. С всички сили се втурна към паркираната си кола, отвори рязко вратата, сграбчи уоки-токито и изкрещя, докато тичаше обратно към Ваня в синьото поло:

— Жена, търсим жена!

 

 

Берг и Ядав бяха подминали сградата на клуба по спортно ориентиране на път към чакълената пътека, когато чуха Себастиан по радиостанцията. Ядав спря и се обърна към колегата си, който, изглежда, мислеше същото. Преди малко се бяха разминали с жена, която вървеше бързо към шосето. Друг човек не бяха видели наоколо и Берг си спомни, че тя му направи впечатление, понеже не носеше връхни дрехи.

— Нали говорим за изнасилване? — попита Ядав; личеше си, че се опитва да схване последната информация по случая, по който работеха.

— Да.

— Тогава как може да е жена?

Берг не знаеше какво да каже, продължи да гледа объркано колегата си. Жените също можеха да извършат изнасилване, но не по този начин, не като този извършител. Доколкото знаеха.

— Не знам.

— Беше жена. Онази, с която се разминахме… — кимна Ядав към задното стъкло и пътя, по който бяха дошли.

— Да, но…

Берг не довърши изречението. Какво да правят? Дебелият психолог каза жена, но те търсеха изнасилвач. Брутални изнасилвания. На жени. Ако обърнеха и арестуваха жена за такова престъпление, пак щяха да станат за смях. „Клинг и Кланг“ щеше да им остане до пенсионирането. Но, от друга страна… Получиха пряка заповед. От човек, който участваше в разследването, а и беше свидетел, доколкото разбираха. Ами ако беше прав и не всичко в онази кола беше наред? Което звучеше възможно, като се има предвид къде се намираха. Защо й е на Ваня да минава оттук на път за „Норбювеген“?

— Може да говори за съучастничка — предложи Ядав и прекъсна размислите на Берг.

— Може — кимна Берг. — Напълно е възможно.

Спогледаха се за момент, решиха. Ядав даде назад, обърна колата и пое след жената, с която се бяха разминали.

 

 

Седяха заедно на задната седалка, когато тя се събуди.

Той я беше сложил да седне, облегната на гърдите му до отворената врата. Чувала, спринцовката — беше прибрал всичко в жабката. Не му пукаше, че вероятно унищожава улики — Ваня не биваше да вижда нищо такова, когато се събудеше, той нямаше да го позволи.

В продължение на около минута тя леко помръдваше, преди да отвори очи, сякаш тялото й се събуждаше преди мозъка. Няколко секунди гледаше право напред и той видя как се опитва да разбере къде се намира, с кого и как се е озовала тук. Когато се сети, се надигна рязко, дишането й веднага се учести.

— Всичко е наред — каза Себастиан меко.

Разбра, че за нея изобщо не е така, като видя паниката в очите й, когато се обърна към него.

— Всичко е наред. Нищо не е станало — продължи той с тих успокоителен глас. — Честна дума.

Тя бавно осъзна какво има предвид, какво е можело да стане. Погледна надолу към краката си. Панталоните на място, закопчани, всичко беше както трябва. Отново погледна Себастиан въпросително, за да потвърди той, че го е разбрала правилно.

— Нищо не е станало. Дойдох навреме.

Нямаше причина да я травмира още повече. И така беше достатъчно страшно, едва й се беше разминало. Защо да й казва как я намери? Полугола. Извършителят надвесен над нея. Спринцовката между краката. Как я облече. Каква полза да й казва? Никаква. Нямаше никаква причина да й причинява излишно страдание. Спринцовката беше пълна, така беше. Наистина. По-добре да живее с илюзията, че най-лошото, което я е сполетяло, е да я дрогират и отвлекат. И преди й се беше случвало. От ръката на Едвард Хинде. Онзи път Били спаси и двама им. Този път я спаси той.

— Нищо не е станало — повтори той тихо.

За да убеди нея, но едно мъничко гласче казваше, че се мъчеше да убеди и себе си.

Ваня кимна, все още й трябваше време, за да разбере. Пак се облегна на него, главата й на рамото му, и той усети как силният стрес намаля, как тялото й се отпусна и после тя заплака. Прегръщаше я.

Още седяха така, когато чу да приближават автомобили, гласове през гората; когато Торкел притича до тях. Страхът почти струеше от него.

— Добре е, нищо не е станало. Дойдох навреме.

Слънцето грееше от светлосиньото небе, но не топлеше, беше студено като в най-дълбока зима и това правеше Себастиан още по-намръщен и напрегнат, когато със скърцане на зъби профуча покрай регистратурата, извади картата си, отиде до асансьора и натисна копчето за осмия етаж.

Беше отишъл с Ваня в болницата. Рутинен преглед. Най-вече, за да се уверят, че няма някакви странични ефекти от приспивателното. Главата я болеше от едната страна, която вероятно бе ударила при падането на пода в гаража. Посъветваха я да внимава за признаци на сътресение на мозъка. Иначе всичко беше наред, доколкото е възможно. Той си тръгна от болницата, когато Юнатан пристигна.

Сега слезе от асансьора и тръгна към общия им кабинет, видя Ане-Ли и Били. Блъсна рязко вратата. Ане-Ли се завъртя и като видя кой е, пристъпи към него да го посрещне.

— Как е Ваня?

— Добре е, но заслугата не е твоя.

Тя се спря, явно неподготвена за гневната му реакция.

— Нищо не й се случи само защото аз стигнах навреме — продължи Себастиан с едва сдържана ярост. — Лайняният ти план за бързи резултати се провали и изложи подчинените ти на опасност.

— Беше злощастно, че…

— Не беше злощастно — прекъсна я той. — Беше безотговорно и зле обмислено.

— Мисли каквото искаш — отвърна Ане-Ли и възвърна част от авторитета и самоувереността си, след като първоначалното стъписване от поведението му отмина.

— Няма значение какво мисля. Ваня е в спешното заради теб.

— Както казах, мисли каквото искаш — повтори тя с привидно спокойствие. — Но за едно грешиш.

— Вярно?

— Получи се. Хванахме я.

— Кой? Къде?

 

 

Себастиан си пое въздух и с известно колебание бутна вратата на стая за разпити номер две.

И Карлос, и Торкел се обърнаха към него, когато влезе в безличната малка стая. Торкел пак се завъртя към масата и съобщи за записа, че Себастиан Бергман се е присъединил към тях. Себастиан тихо седна на стола встрани от четиримата около масата. Торкел, Карлос, служебният адвокат и червенокосата жена, която гледаше към него с лека, почти флиртуваща усмивка.

Ренате Форш.

Неговата леплива жена.

Когато научи кого са задържали, се поколеба дали да присъства на разпита. Ами ако тя разкажеше? Как той я потърси. Как тя го потърси. За вчера. Когато дойде в хотела му и той без миг колебание я пусна в стаята си. Все пак тя беше леплива жена. Всички вече го бяха укорявали за навика му да спи с жени, участващи в разследванията. Ваня веднъж даже беше казала полусериозно, полушеговито, че просто трябва да почакат и да видят с кого ще скочи Себастиан в леглото, и после да го арестуват. Това беше, когато едно от случайните му завоевания във Вермланд за кратко бе сред заподозрените.

Тогава не беше тя.

Никога не беше лягал с някой от убийците.

Досега.

Но и какво толкова, помисли си той, ако Ренате кажеше нещо, ако научеха. Ваня вече се беше дистанцирала от него, той никога повече нямаше да работи с „Риксмурд“, а що се отнася до Ане-Ли, вярно, беше обещал да не си развява оная работа, но това беше, преди тя да застраши дъщеря му. Вероятността тя отново да потърси услугите му беше минимална, освен това стореното от него не беше незаконно — глупаво, неморално, недопустимо може би, но не и наказуемо от закона.

Погледна Ренате в очите. Всички позитивни чувства към нея бяха заличени. Какво само беше сторила. На какво подложи Ваня и другите жени… Никога не беше чувал за нещо подобно и тя несъмнено беше интересна от професионална гледна точка, но той имаше чувството, че я вижда за последен път. Тя пак му се усмихна и той осъзна, че това, което в първия момент изтълкува като флирт, беше по-скоро знак за мълчаливо съглашение. Имаха обща тайна.

Торкел отново привлече вниманието й:

— Разказвахте за Улрика — напомни й.

— Да — кимна Ренате, откъсни очи от Себастиан и ги насочи към Торкел. — Тя ме повика в болницата няколко дни преди да умре. Разказа ми какво е станало в онази нощ.

— Когато са оставили дъщеря ви пред болницата.

— Мислите, че е за това, така ли? — отвърна тя. — Само защото са изоставили Линда пред болницата. — Ренате леко поклати глава и пак се усмихна, този път по-скоро на себе си, сякаш открила забавно недоразумение. — Лекарите са се погрижили за нея почти веднага. Нямало е значение, че не са я закарали до самата болница.

Тя впи зелените си очи в Торкел, важно беше той да разбере:

— Те са осъдили Линда на смърт дълго преди това. Когато са я убедили да продължи бременността. Когато са я заплашили с вечни мъки, ако направи аборт.

— Затова искахте и те да забременеят, да ги принудите да решават.

— Именно.

Кратко и ясно. Никакъв триумф в гласа. За разлика от мнозина други, на които се бе натъквал Себастиан в работата си, тя нямаше огромно его, не изпитваше нужда другите да разберат колко умна е била, да й се възхищават как е успяла да ги води за носа в продължение на месеци.

— Ами Вебер? — попита Торкел и не можа да скрие, че наистина иска да знае отговора.

— Журналистът ли? Той умря. Не беше това целта. — За първи път в гласа й се долавяше угризение. — Целта не беше да убивам когото и да било. Инжектирах му сънотворното, за да си спечеля малко време, а той просто… спря да диша.

Торкел сведе очи към записките си. Разполагаха със самопризнания, беше почти сигурен, че Урсула ще намери технически доказателства в дома й, а мотивите бяха ясни. Нямаха кой знае колко още работа в Упсала.

— Работите в „Автомобили за безопасност“ — взе думата Карлос, който явно не беше на това мнение.

— Да, от няколко години. Те нямат нищо общо. Те са добра организация. Феликс е добър човек. Свестен човек.

— Вие ли сте Реми?

— Второто ми име е Мими — кимна Ренате.

Карлос си отбеляза нещо и се спря с химикалката върху листа. Явно искаше да знае още нещо.

— Откъде взимахте спермата?

— Откъде ли? От презервативи. На мъжете не им пука какво става с тях, като приключат. Но няма да казвам от кого е.

— Знаем, че е повече от един мъж, намерихме ДНК от друг човек в Йевле.

— Да, наложи се да направя смяна преди Ребека — кимна Ренате. — Тази, която обикновено използвам, тогава не беше достъпна.

Тя отмести поглед от Карлос и го плъзна към Себастиан, който слушаше разпита мълчаливо, без да се намесва.

— Случва се понякога. Тогава се задоволяваш с каквото е под ръка…

Сякаш го удари товарен влак. Вцепени се от ужас.

Боже Господи!

Замисли се.

Към онова място. Тогава. Онази вечер. Успехът. Твърде лесно ли го постигна? Винаги се стараеше да дава на жените усещането, че те съблазняват него, не обратното, но в този случай може и наистина да е било така. Търсела е от него не подкрепа и утеха, а нещо съвсем друго. Вчера също. Тя ясно показа какво иска. Той й го даде почти с благодарност.

Бил й е под ръка.

Разбира се, имаше възможност да е спала с някой друг след него, но нещо в зелените очи, вторачени в него, му казваше, че не е така.

Без да продума, стана от стола и се насочи към вратата. Торкел го изгледа въпросително, но той не му обърна внимание. Това беше ново преживяване за него, земята се люлееше под краката му, докато напускаше стаята за разпити.

Излезе в коридора и тежко се отпусна на затворената врата, едва успяваше да се задържи на крака. Мъчеше се да си събере мислите. Препускаха във всички посоки, в посоки, в които в никакъв случай не искаше да отиват, но накрая най-сетне разбра защо реагира толкова тежко — беше изненадан, шокиран, но това всъщност не променяше нищо.

Той беше пристигнал навреме.

Спринцовката беше пълна.

Нищо не се беше случило.

Ако променеше показанията си сега, щеше да има много за обясняване. Например защо каза, че е намерил Ваня напълно облечена. Няколко пъти пое дълбоко въздух и усети как бавно, но сигурно идва на себе си. Върху това трябваше да се съсредоточи, помисли си. Защо постъпи по този начин.

За да я защити.

Да я предпази от ненужно страдание.

Това, което научи сега — че може би спермата в спринцовката е била негова — само правеше мисълта какво е можело да стане още по-извратена и ужасяваща. В известен смисъл, ако Ваня научеше, можеше да й причини повече страдание, отколкото самото нападение.

Той пристигна навреме.

Спринцовката беше пълна.

Нищо не се беше случило.

Значи нямаше защо да казва на никого.

 

 

И седмината седяха в един ъгъл на трапезарията.

Торта на масата и полупразни чаши кафе и кутийки кока-кола пред тях. Като празненство беше жалка работа, но поне нямаше да е проблем да обяснят разходите на финансовия отдел.

Ане-Ли държа импровизирана реч.

Призна, че разследването не мина без конфликти, но важното беше, че разрешиха случая, при това с общи усилия.

Беше доволна.

Даже много доволна.

Което беше необяснимо за Ваня.

Две убийства — на Вебер и на Ребека Алм, един амбициозен прокурор би могъл да поиска и присъда за предизвикване на смърт за Ида, седем изнасилвания и два опита за изнасилване. Ане-Ли се надяваше да сложи край, преди да е станало като с Мъжа от Хага, а всъщност стана далеч-далеч по-лошо.

Как може да е доволна?

Между другото, най-сетне бяха открили баща и син Валбуена. Ренате знаеше, че са се върнали в Швеция, за да видят дали могат да започнат нещо ново, положението във Венецуела беше непоносимо, а и двамата имаха шведско гражданство. Тя даде на полицията няколко места, където биха могли да се намират. Нищо не сочеше, че Улрика някога се е свързвала с тях след първия имейл, нито че те по някакъв начин са участ вали в отмъщението на Ренате, но Родриго доброволно даде ДНК проба, когато го помолиха. Искаха да изключат възможността Ренате да е правила секс с бившия си, той да е знаел за какво ще използва спермата и по този начин да се е превърнал в съучастник — нищо не сочеше да е било така. Иначе бяха изоставили опитите да научат с кого е спала Ренате. Тя отговори на всичките им въпроси освен на този, пък и не беше толкова важно. Надали някой ще се радва да научи, че неволно е станал съучастник в тежко престъпление.

— Прибирам се в Стокхолм — изправи се Торкел. — Довиждане на всички. Тези дни ще се видим, има още работа за довършване.

Цял следобед беше потиснат. Ренате им каза къде ще намерят Вебер. Откриха и автомобила му. Не им се вярваше тя да прикрива някой друг или да поема върху себе си вината за престъпление, което не е извършила, но все пак Били провери джипиеса на Вебер и последният адрес в него беше този на Ренате Форш. На Себастиан му се щеше да го бяха открили по-рано. Примерно преди уикенда.

Тръгването на Торкел беше сигнал за всички да се разотиват. Върнаха се в кабинета и си събраха нещата. Били приключи набързо, на практика имаше да си вземе само якето и компютъра. Ваня го спря на излизане.

— Ще ме закараш ли до Стокхолм?

— С удоволствие, но първо трябва да свърша нещо.

— Окей, до скоро.

— Да, чао.

Без да каже довиждане на никой друг, Били напусна кабинета, мина покрай асансьорите, бутна вратата с надпис „Авариен изход“ и пое надолу по стълбите с подтичване.

Ваня си взе якето от облегалката на стола и чантата от бюрото. Беше си прибрала вещите, преди да се съберат в трапезарията. Мина да се сбогува с Карлос и Ане-Ли, накрая се озова при Себастиан.

— Благодаря ти.

— Няма за какво да ми благодариш. Радвам се, че бях там.

Замълчаха. Ваня усещаше, че трябва да каже още нещо, нещо по-подходящо за сбогуване.

— Известно време няма да се виждаме — смотолеви.

— Известно време? — попита Себастиан с вдигнати вежди и надежда в гласа.

Тя въздъхна, трябваше да внимава повече. Не биваше да му дава надежди. Той беше класически пример за „ти му подадеш пръст, той ти отхапва ръката“.

— Казах го просто така. „Никога повече“ щеше да прозвучи грубо.

— То си е грубо.

— Да, но така трябва да бъде.

Себастиан кимна. Това не беше новина. Не се надяваше намесата му в гората да промени нещо. Тя беше признателна, но не толкова, че да преоцени всичко.

— Пази се — заръча й той и си прочисти гърлото, като чу колко плачливо прозвуча гласът му.

— Да, ти също.

Време за прегръдка, помисли си той, но Ваня просто се завъртя и го остави. Както той знаеше, че ще направи, но въпреки това изпита непоносима болка. Да не може да стори нищо друго, освен да я гледа как си отива. Урсула дойде и застана до него, стисна рамото му утешително.

— Готов ли си?

Себастиан се огледа. Ваня си беше отишла. „Риксмурд“ беше затворена страница. Той имаше да пише книга. Предстояха му единствено самотни дни в студения сив ноември. Пое си дълбоко въздух, изпусна го с въздишка и кимна. Готов беше.

— Добре, трябва да поговорим.

— За какво?

— За нещо, което осъзнах онази вечер. Може да ме закараш до вкъщи.

Двамата излязоха заедно от кабинета, от полицейското управление и от Упсала.

 

 

Били чакаше в колата.

Насред нищото, наречено Фибюския лес, поне според „Гугъл Мапс“. Удовлетворението от залавянето на убийцата и приключването на случая беше слабо, потиснато от други, по-належащи проблеми, които трябваше да реши. Разследването беше само една от трите теми, които занимаваха мислите му в последно време, при това тази, на която несъмнено посвети най-малко време и усилия. Свърши каквото трябваше, каквото се очакваше от него, ни повече, ни по-малко, действаше рутинно. Работеше механично, безстрастно и често насочил мислите си в съвсем друга посока.

Например към Кони.

Напористият баща на Йенифер.

Видяха се преди няколко дни, Били не можеше да отлага срещата повече. Отидоха в кафенето, където говориха първия път, и той му даде доказателствата, че снимките са манипулирани. Кони се скъса от благодарности. На Били се дължеше фактът, че полицията беше принудена да вземе насериозно изчезването на Йенифер и подозренията на Кони. Точно както се боеше Били, но същевременно, колкото повече мислеше, толкова по-силно се убеждаваше, че помощта му към Кони беше в негова полза.

Той работеше в „Риксмурд“, един от най-реномираните отдели в полицията; той беше човекът, който се погрижи да се отвори отново случаят — разтревожен колега, който търсеше истината. Докато никой не свържеше почивката му в Бухюслен с постовете в профила на Йенифер през онази седмица, нямаше страшно.

Щеше да се справи.

Когато станаха да си вървят, Кони го прегърна. Силно и искрено, толкова беше щастлив, че Йенифер е имала верен и загрижен приятел като Били. За миг му стана неловко, но иначе след срещата се чувстваше изненадващо добре.

Така че му оставаше само един проблем за решаване. Хвърли бърз поглед към водоустойчивия плик на съседната седалка. Готов за плащане, ако се наложеше. Ако след това дойдеха още заплахи, щеше да отрече всичко, да каже, че снимката е правена, докато е бил там по работа — за полицейското разследване. Вярно, това щеше да насочи нежелано внимание към него, но не можеше и да продължи да плаща до безкрай.

Бяха се уговорили във форума къде и кога да се срещнат. Мястото му беше дадено под формата на координати. Цялата история — от комуникацията през геймърския сайт и изпращането на координати до скромната за тези обстоятелства сума — създаваше у Били може би леко предубедената и генерализираща представа, че ще се появи някой задръстен млад компютърджия.

Далеч обаче не очакваше да е чак толкова млад.

Няколко минути след уреченото време пристигна мършаво хлапе на колело, шестнайсет, може би седемнайсетгодишно, и спря на десетина метра от колата на Били. Скочи от велосипеда и го пусна на земята, докато присвиваше очи към колата. Черни джинси, черно яке, ботуши на краката, рядка пуберска брадичка, пиърсинг над едното око и под долната устна. Когато си свали каската, разкри рошава коса, твърде черна, за да не е боядисана. Явно минаваше за гот, помисли си Били, докато момчето приближаваше колата със самоуверена походка. Той отвори вратата и слезе.

— Били? — попита тийнейджърът с по-плътен глас, отколкото очакваше Били.

— Знаеш, че съм аз, нали ми прати снимка.

— Носиш ли парите?

— Да, но откъде да знам, че това няма да се повтори?

— Снимката вече не е в мен.

— Да бе — изсумтя Били и вложи в тези две думи цялото си изумление, че момчето може да го смята за толкова тъп.

— Защо мислиш, че я пратих по пощата? Защото всички дигитални следи могат да се проследят. Не съм толкова глупав.

Изглеждаше доста глуповат, помисли си Били. Или поне неопитен.

— Откога се занимаваш с това? — попита той с искрено любопитство.

— Отскоро — отговори облеченото в черно момче за учудване на Били. — Когато разбрах какви ги вършат в онази къща, си помислих, че мога да извадя малко пари от свинете, които се възползват от жените.

— Тя го прави по собствена воля и по своите си условия, но както и да е…

— Носиш ли парите? — попита малкият пак, леко напрегнато.

Били мълчеше и разглеждаше младия изнудвач. Стоеше разкрачен, местеше тежестта от десния на левия крак. Може би го правеше целенасочено, за да се прави на як, но по-вероятно беше да е от неосъзнато притеснение. Това, че отговаряше на въпросите, обясняваше, бърбореше, оставяше Били с впечатление, че далеч не е толкова силен и самоуверен, на колкото се преструваше.

Нямаше да се наложи да му плати.

Достатъчно щеше да е да го уплаши.

Били извади пистолета си.

Момчето се вкамени. На лицето му се изписа ужас от внезапния обрат в ситуацията. Беше просто хрумване, моментно вдъхновение. Били си спомни как си беше помислил, че не е зле да е въоръжен, въпреки че беше срещу правилата да носи оръжие, когато не е на служба.

В мига, в който извади пистолета, змията в него се пробуди, разшава се.

„Застреляй го — съскаше тя. — Убий го!“.

— Дай си телефона.

— Не е там! — Паника в гласа. — Принтирах я и я изтрих. Никъде я няма. Честно.

Не беше вярно, помисли си Били, изтритите файлове се възстановяваха доста лесно, но за тази цел му трябваше телефонът.

— Дай телефона — повтори той и пристъпи към него.

Момчето го извади с треперещи ръце, докато с несвързани приказки се мъчеше да накара Били да свали оръжието, да разбере, че само се е шегувало, увещаваше го да не прави глупости, извиняваше се, обещаваше никога повече да не се свързва с него.

„Застреляй го. Убий го!“.

Змията се мяташе диво в гърдите му. Гърчеше се и се извиваше, надушваше мириса на плячката, виждаше възможността да се нахрани, да се засити за дълго, дълго време.

„Не може — отговори й друг глас. — Куршумът може да се проследи. Има много технически доказателства в един куршум.“.

Били прибра пистолета, приближи се и взе телефона с една ръка. С другата стисна момчето за китката и го придърпа, посрещна го с коляно в чатала, корема. Все тая къде щеше да попадне. От смесицата от сила и изненада на момчето му секна дъхът, преви се надве. Били захвърли телефона, хвана го за яката на якето и го притисна към колата.

— Снимката само в телефона ли е? — изръмжа през стиснати зъби, приближил лице до ухото му.

— Няма я вече… — Гласът вече беше много по-тънък, уплашен и писклив.

— Но я е имало. Само там ли беше, или е качена и другаде?

Момчето поклати глава. Сълзи от болка и ужас се стичаха по бузите му.

— Кой знае за това? Че ще се срещаме?

— Никой. Честно. На никого не съм казвал.

Били го пусна и момчето пак се преви, опитваше се да превъзмогне болката, с хълцане и хленчене възстанови нормалното си дишане.

Били отстъпи крачка назад и го изгледа. Змията се извиваше. Съскаше. Мамеше го.

„Не ти трябва пистолет“.

Били пак се приближи и с един ритник подкоси краката на момчето; то падна тежко на земята. В следващата секунда седна на гърдите му, притисна ръцете му с бедра, хвана го за гърлото и стисна. Момчето осъзна какво става и се опита да се съпротивлява. Напразно. След малко Били усети, че подритванията зад гърба му стават все по-слаби и по-слаби, и накрая спряха напълно. Той се наведе близо до лицето на момчето, още усещаше топлия дъх да се процежда между леко разтворените устни. Стисна по-силно. Гледаше го в очите. Не искаше да го пропуска. Магическият момент, когато животът угаснеше. Остави се на опияняващата власт. Изпълни се с емоции, по-силни откогато и да било. Изкрещя, нададе триумфален рев, когато дишането спря и тъмните очи угаснаха.

След това момчето лежеше мъртво до автомобила.

Били седеше на предната седалка с отворена врата.

Беше невнимателен, остави технически доказателства. Влакна от дрехите, кожа под ноктите, пот или слюнка по лицето. Но и преди се бе погрижвал труп да изчезне. Успешно. С този щеше да е по-лесно. Това момче нямаше нужда да минава за живо в продължение на седмици.

Можеше просто да изчезне.

Както правеха понякога тийнейджърите.

Безследно изчезнало. Никога нямаше да го намерят.

Извади телефона си, звънна на Мю. Затвори очи, отпусна глава на облегалката, сложи ръка върху твърдия си пенис под джинсите и успокои дишането си, докато слушаше сигналите. Адреналинът и ендорфините препускаха из тялото му и му носеха сила, спокойствие и удовлетвореност, които, колкото и да е странно, очевидно бяха и възбуждащи.

Когато Мю вдигна, той й каза, че ще се прибере до час-два, че я обича и много му се прави секс, като се върне при нея.

Влюбеният мъж, когото тя заслужаваше.

Който държеше змията сита.

Докато седеше в колата във Фибюския лес, го осъзна — като миг на откровение, на внезапна яснота.

Нямаше защо да избира.

Той можеше да бъде и двете.