Дейвид Балдачи
Жертвите (61)

61

Декър седеше на леглото и слушаше пороя, който се изливаше навън.

Тук никога ли не спира да вали?

Погледна малката масичка под прозореца. Бе оставил дрехите си там. А върху тях — значката си.

Стана и я взе.

Не беше значка на специален агент, защото той не беше специален агент. Но си беше значка на федерален агент, подкрепена от цялата власт, с която разполагаше ФБР. Освен това като член на един от специалните екипи на Бюрото Декър имаше правомощия да извършва арести.

Той бе носил значка повече от двайсет години. Бе я носил в нощта, когато разбра, че вече няма семейство. Бе я носил и когато в живота му се появиха Алекс Джеймисън и Мелвин Марс.

А сега я носеше в Барънвил, Пенсилвания.

Значката му даваше утеха, когато се нуждаеше от нея. Осигуряваше му и средство да постигне единственото, което го интересуваше.

Истината.

Но не истината бе причината да се взира в нея сега.

Декър погледна през прозореца и макар да не бе в състояние да го види, отлично знаеше къде се намира домът на Дан Бонд.

Старецът заслужаваше да изживее на спокойствие оставащите години от живота си. Но някой му бе попречил. И Декър щеше да накара този човек да си плати.

Извърна поглед към къщата, в която живееше Алис Мартин. А през няколко врати от нея се намираха Фред Рос и неговата пушка с рязана цев.

Мислите на Декър се върнаха към първата нощ, малко след като бе открил телата. Двамата с Джеймисън бяха минали по улицата с колата. И не бяха видели нито един паркиран автомобил.

В същото време обаче микробусът на Фред Рос стоеше под навеса му.

Самият Рос бе заявил, че се е намирал в болницата. И Декър се бе уверил, че това е истина. Както и че Рос е бил транспортиран с линейка, което означаваше, че микробусът би трябвало да е прекарал цялата нощ под навеса.

Тези му мисли бяха прекъснати от почукване на вратата.

— Да?

— Аз съм — обади се Джеймисън.

— Една секунда — отвърна Декър и погледна часовника си. Минаваше полунощ. Той си обу панталона и каза: — Влизай.

Джеймисън влезе. Беше по халат.

— Какво има? — попита той.

— Мислех си за срещата ни с Норис и реших да потърся информация.

— Каква информация?

— За застрахователните премии.

— Добре.

— Изпратих имейл на една приятелка, която работи в застрахователния бизнес и й зададох няколко въпроса. По-конкретно, предоставих й цялата информация за Кийт Дрюз, с която разполагам. Травмата на гърба, фактът, че е злоупотребявал с болкоуспокояващи, мястото, където е живял… И току-що получих отговора й.

Декър погледна часовника си и отбеляза:

— Приятелката ти работи до късно.

— Тя работи в Манхатън, в една от най-големите застрахователни компании в света и, общо взето, е прикована към бюрото си. Заяви, че Барънвил се намира точно по средата на това, което застрахователите наричат Магистралата на опиатите. Преди петдесет години застрахователните компании са присъждали различни застрахователни рейтинги на различните общини. Тази практика обаче била забранена. Затова, макар да обявяват градове като Барънвил за част от Магистралата на опиатите, това е неофициално. Застрахователите нямат право да увеличават цената на полицата само заради местожителството. Но на практика те увеличават цената, изхождайки от ситуацията в щата като цяло и от факта, че опиатната криза е достигнала такива размери, че влияе върху продължителността на живота. Както спомена Норис, основната цел на застрахователите е да излязат на печалба. Според моята приятелка, макар че Кийт Дрюз е бил млад, фактът, че е живял в Барънвил и че е страдал от травма на гърба, в резултат на която е вземал болкоуспокояващи, е равносилен на червен флаг. Сключването на полица за един милион долара от безработен, който няма семейство и деца, също би повдигнало въпроси. С две думи, приятелката ми се съмнява, че някой би позволил на Дрюз да сключи застраховка за толкова голяма сума. Но дори някой все пак да се съгласи, вноските съвсем няма да са няколкостотин долара годишно, както каза Норис.

— А какви?

— Тя ми даде само приблизителна цена, но е убедена, че десетгодишна полица би излязла около два бона годишно. А трийсетгодишна — около четири. Как Кийт Дрюз би могъл да си позволи такъв разход, освен ако някой не е плащал вноските вместо него, както ти предположи?

— Но твоята приятелка е казала, че на първо място никой не би сключил полица с Кийт Дрюз.

— Точно така.

— А това ме кара да се запитам защо някой застраховател ще поеме подобен риск. Не става въпрос единствено за Дрюз. Както знаеш, Кемпър ми каза, че през последните години тук са изплатени голям брой застраховки „Живот“.

— В такъв случай или застрахователните компании са се прецакали здравата, или хората са излъгали във формулярите, които са попълнили.

— Застрахователите проверяват информацията, преди да изплатят обезщетението — възрази Декър. — Според Кемпър те са разследвали част от случаите, но въпреки това са платили обезщетенията.

— След като са сключили тези застраховки и не са открили нищо нередно, са длъжни да платят.

— Кемпър ми изпрати по имейла списък на застрахователите, изплатили обезщетения. Доста дълъг списък. От всички краища на страната. Сред тях има имена на големи компании, но повечето никога не ги бях чувал.

— Което означава, че Норис и евентуалните му съучастници разпределят риска. Според моята приятелка застрахователните компании сключват със своите агенти договори, базирани на оборота, който те правят. Ако обемът на застраховките спадне след няколко години, те не подновяват договора. При положение че Норис върти някаква измама, той не може да си позволи да работи с ограничен брой застрахователи, защото те бързо ще разберат, че има нещо нередно, ще прекратят подписването на нови полици и ще анулират договора му. Възможно е обаче на него изобщо да не му пука за това…

— Което повдига друг важен въпрос.

— Какъв?

— Каква част от онзи милион е получила Линда Дрюз. И кой е взел остатъка?