Дейвид Балдачи
Жертвите (6)

6

— Не може да бъде! — възкликна Франк Мичъл, който седеше на канапето в дневната в компанията на Амбър, Декър и Джеймисън.

Минаваше полунощ и той се бе прибрал преди броени минути. На път за вкъщи бе позвънил на Амбър и така бе научил за убийствата.

Франк бе висок метър и осемдесет и пет, стегнат и мускулест, с чуплива руса коса и дълги бакенбарди. Бе с черен панталон и бяла риза с разкопчана яка. Вратовръзката му бе разхлабена, чорапите му се бяха смъкнали, а черните му обувки като че ли бяха ожулени отпред.

Амбър седеше до него и той бе поставил ръка на раменете й.

— Когато чух да говорят за другите убийства по телевизията, останах изумена — каза тя. — Подобни неща не би трябвало да се случват в малък град като нашия. Вече съжалявам, че дойдохме.

Франк я погледна учудено.

— Получих предложение да започна работа тук. Предложение, което не беше за изпускане.

— Какво можеш да ни кажеш за останалите убийства? — попита Декър. — Спомена, че си научила за тях от телевизията.

Амбър сви рамене.

— Видях репортаж по новините. Не обърнах внимание на подробностите, но ставаше въпрос за убийства, които полицията разследва. После изключих телевизора, защото Зоуи влезе в стаята…

Франк свали вратовръзката си, хвърли я на масичката и разтри врата си. После се усмихна унило.

— Още не мога да свикна да се обличам официално. — Облегна се назад и продължи: — Трябваше или да приема предложението, или да остана на конвейера в Кентъки. — Погледна Декър и добави: — Работих в търговията на дребно, преди да се прехвърля в логистиката. Но търговските центрове започват да западат, защото всички пазаруват онлайн. А аз не успях да завърша колеж. Така се озовах тук.

— Майка ти се е разболяла и си напуснал колежа, за да се грижиш за нея, скъпи. А сега работиш здраво и се издигаш в компанията — добави окуражително Амбър.

Франк се усмихна едва забележимо и я потупа по ръката.

— Във всеки случай, в Барънвил сме само временно. Получавам почти двойно в сравнение с предишната длъжност, а и осигуровките са по-добри. Освен това животът тук е доста евтин. Затова никой не строи складови бази или логистични центрове в големите градове. Там земята и всичко останало са прекалено скъпи.

— А градчета като това се нуждаят от работни места — изтъкна Джеймисън.

— Проблемът е, че не можем да запълним всички позиции.

— Защо? — попита Джеймисън. — Мислех, че местните ще се редят на опашка за работа.

— Така е, но се провалят на теста за наркотици — отвърна Франк. — Започнахме да наемаме служители от други райони на щата, дори от Охайо.

— Време е да си лягаме — каза Амбър. — Франк е работил цял ден и сигурно е изморен. Успя ли да хапнеш нещо, скъпи?

— Поръчах си пица, не съм гладен. — Той погледна Декър и Джеймисън и се усмихна. — Радвам се, че ни дойде на гости, Алекс. И че се запознах с теб, Еймъс. Съжалявам, че идването ви в града е свързано с това ужасно нещастие.

Декър го погледна.

— Полицаите вече говориха с Амбър, но бих искал да попитам и теб: виждал ли си някого в съседната къща?

Франк се замисли.

— Не, определено не. Пристигнах тук няколко месеца преди Амбър и Зоуи, за да се аклиматизирам, така да се каже, да свикна с работата, да наема къща и прочие… Излизам рано сутрин и се прибирам по тъмно. Това ще продължи известно време. Станах мениджър и имам доста да уча, налага се да работя допълнително.

— Никого ли не си виждал в задния й двор? На прозореца или на вратата?

Франк поклати глава и погледна Амбър, която каза:

— Не стоя на верандата. Имам достатъчно работа вътре в къщата. Още не съм отворила всички кашони. Това казах и на полицията.

— Как са били убити? — попита Франк.

— Полицията не е сигурна — отвърна Декър.

— Но нали ти си открил телата? — каза Амбър. — Трябва да имаш някакви догадки как са били убити.

— Имам. Но не мога да ги споделя с вас.

Амбър го погледна недоумяващо и сестра й побърза да обясни:

— Възможно е да се включим в разследването. Затова нямаме право да го обсъждаме.

— Да се включите! Но аз мислех, че сте в отпуск!

Джеймисън изгледа остро Декър, преди да отговори на сестра си:

— Аз също. Но очевидно убийците не се интересуват от нашия график. Поне от моя.

Амбър потрепери неволно.

— Божичко, още не мога да повярвам. — Погледна Декър и добави: — Предполагам, че ти си свикнал с подобни неща.

— Предположението ти е погрешно — отвърна той и каза на Джеймисън: — Искаш ли да се поразходим?

Тя го погледна изненадано, но кимна.

 

 

Бяха взели джип под наем, защото колата на Джеймисън бе прекадено малка и Декър трябваше да се сгъне на две, за да се побере вътре. Трудно би понесъл да пътува така дълго време.

— Каза „да се поразходим“. Това означава, че отиваме някъде наблизо. Да позная ли къде? — попита Джеймисън.

— Да отидем просто до съседната улица, Алекс.

— Мога ли да попитам защо, тъй като вече бяхме там?

— Искам да видя нещо.

— Можеше да отидем пеша.

— С колата е по-лесно.

Когато стигнаха до началото на улицата, Декър посочи знака на тротоара.

— Път без изход.

— Да, тази вечер това ми се струва особено подходящо — отбеляза Джеймисън.

Полицаите още не бяха приключили с огледа на местопрестъплението и един от тях хвърли поглед към колата им, докато минаваха. Джеймисън обаче подмина къщата, преди той да успее да реагира. Стигнаха края на улицата, направиха обратен завой, спряха до бордюра през шест-седем къщи от местопрестъплението и угасиха фаровете.

Видяха Грийн и Ласитър да излизат от предната врата. Благодарение на светлината, която хвърляше лампата на верандата, установиха, че двамата водят оживен разговор.

— Това ли искаше да видиш? — попита Джеймисън и се прозя.

Декър поклати глава. Искаше да огледа улицата и паркираните на нея коли. Къщите тук нямаха гаражи.

Проблемът бе, че на улицата нямаше паркирани коли, като се изключат патрулките и техният джип. Декър огледа къщите. Всички бяха потънали в мрак, но това не бе изненадващо предвид късния час.

— В повечето къщи май не живее никой.

— Както разбрахме, Барънвил не се радва на благоденствие.

— А това означава, че няма да открием много хора, които да са видели какво става около местопрестъплението. Убийците трябва да са докарали двете жертви с кола, без значение живи или мъртви. Къщата няма гараж, който да ги скрие от чужди погледи, следователно са поели риска някой да ги види.

— Или пък двете жертви са влезли сами в къщата и са били убити там.

Декър затвори очи и си припомни какво е видял и чул, преди лампите в къщата да започнат да примигват в резултат на късо съединение.

Прелитане на самолет.

Повтарящи се звуци: потропване и стържене, отново и отново.

Запалване на автомобилен двигател.

Самолетът? Очевидно нямаше връзка.

Странните звуци? Да, може би бяха свързани със случая.

Възможно ли бе автомобилът да е потеглил, след като някой е оставил труповете тук?

Декър стисна очи още по-здраво. Абсолютната му памет се справяше най-добре с визуални образи, но и при звуковите картини надвишаваше значително капацитета на обикновените хора.

— Какво правиш? — попита Джеймисън.

Той се намръщи, тъй като гласът й прекъсна опитите му да анализира шумовете, които бе чул.

— Декър, наближава един и съм капнала от умора. Карахме шест часа. И по-точно, аз карах шест часа до тук.

Напрегнатото изражение на Декър се отпусна.

— Тя ти е сестра. Ако отивахме на гости на някоя от моите сестри, щях да карам аз.

— Но едната ти сестра живее в Калифорния, а другата в Аляска. Няма начин да шофираме чак до Калифорния или Аляска.

— Това май означава, че няма да им отидем на гости.

Джеймисън въздъхна, облегна се на седалката и се заигра с лоста на мигачите.

— Защо придаваш толкова голямо значение на това разследване? Да, престъплението е ужасно. Но ти не можеш да разследваш всяко убийство, на което се натъкнеш.

— Защо да не мога? — отвърна рязко той.

— Защото просто не можеш.

Декър поклати глава.

— Не съм съгласен с теб.

Следващите минути изминаха в мълчание, след което Джеймисън каза:

— Ти откри убийците на Каси и Моли, Еймъс. И те си получиха заслуженото. Но наистина не можеш да разкриеш всяко убийство, на което се натъкнеш. Просто е невъзможно. Подобна кауза е обречена.

Декър не отговори, а продължи да се взира през прозореца към къщата, в която бе открил двата трупа.

Накрая Джеймисън каза:

— Можем ли да се върнем у сестра ми? Ако ли не, ще легна на задната седалка и ще заспя.

— Можем — отвърна той.

И тя потегли бързо.

Амбър ги бе настанила в двете стаи за гости на горния етаж. На мястото им бе имало една голяма стая, която семейство Мичъл бе разделило на две. Макар Зоуи да бе почти на шест, Амбър и Франк искаха още деца.

Джеймисън размени няколко думи със сестра си, която ги чакаше да се върнат, след което й пожела „лека нощ“. Двамата с Декър се качиха по стълбите и се прибраха в стаите си.

Малко по-късно той отиде до прозореца и се загледа по улицата. Барънвил му напомняше за неговото родно градче в Охайо. Западнало, но отказващо да се предаде. Полуживо и полумъртво. Може би повече мъртво, отколкото живо.

Декър се съблече, легна и впери поглед в тавана.

Може би Джеймисън бе попаднала право в целта.

Опитвам се да хвана убийците на Каси и Моли отново и отново. Това няма да има край, защото винаги ще има убийци.

Ето го моя свят. Добре дошли в него.