Дейвид Балдачи
Жертвите (50)

50

Декър седеше на масата в кухнята на семейство Мичъл два дни след погребението на Франк.

Разгъваше копията, които бе направил на писмата, съхранявани от Стенли Нотингам, и ги подреждаше на масата. Бяха няколко, но като че ли нито едно от тях не съдържаше информация за каквото и да било скрито съкровище.

Прочете поредното. За пети път.

Скъпи Самюъл,

Съзнавам, че се отчуждихме напоследък и не сме си писали от известно време. Сега обаче взех писалката, защото ми липсваш, синко. Съжалявам, че напусна Барънвил, но знам, че искаш да изживееш живота си според собствените си разбирания. Разбирам, че никога не си харесвал господаря Барън, но той се отнася много добре с мен. Миналата година заминахме на дълго пътешествие, по време на което прекосихме Австралия от единия до другия край. Това ни отне няколко месеца. Господарят Барън нае частен кораб само за нас и макар че пътувахме доста дълго, беше невероятно. Много от страните, които посетихме преди това, бяха уникати и пленителни по свой начин, но никога не бях попадал на място като Австралия. Обиколихме големите крайбрежни градове — Сидни, Пърт, Аделаида, настоящата столица Мелбърн. Чух, че обсъждат създаването на нова столица на място, наречено Канбера. Посетихме и Джилонг, Туумба, Калгурли, Бачарат, Молиагул и дузина други места със също толкова странни имена. Видяхме аборигени, кенгурута, птици ему, вамбати, кукабури и какви ли не още животни. Един от водачите ни уби змия, три пъти по-дълга от ръста ми. В Австралия има огромни коралови рифове, а водата е толкова бистра, че можеш да видиш дъното. Има обширни планински вериги, гъсти джунгли и безкрайни пустини. Вътрешността на страната трудно може да бъде описана с думи. В сравнение с нея Англия изглежда направо скучна, макар да се гордея, че Австралия е част от Британската империя. Убеден съм, че дори могъщият Барън, който обикновено мисли единствено за бизнеса си, успя да се отпусне, да си почине и да изпита наслада по време на това пътуване. В същото време обаче със съжаление трябва да те уведомя, че след завръщането ни здравето на господин Барън започна да се влошава. Убеден съм, че трудното пътуване го изтощи. Измина почти година, откакто се върнахме, но обичайната му енергичност така и не се възвърна. Държи се, но аз го познавам по-добре от всички и виждам, че силите му отслабват. Не знам какво ще се случи тук, когато си отиде. Той определено не е очарован от децата си, нито едно, от които не притежава неговия делови нюх. Господарят Барън направи толкова много за тях, а те си останаха най-обикновени неблагодарници. Синко, честно казано, и твоят баща не се чувства добре. Дишам трудно, движа се още по-трудно. Надявам се, че ти и децата ти сте добре. Дано да се видим, преди да си отида. Ако ли не, ела да се сбогуваш с моите останки. Иска ми се да вярвам, че душата ми ще се рее високо, високо над теб, но кой знае? Може да се озова в Ада. Всичко е в божиите ръце. Осланяй се на неговата прошка.

Твой Найджъл

Декър остави писмото настрани. Ако в него се криеше някаква следа, той не успяваше да я открие. Колко жалко, че Найджъл боготвореше Барън само заради богатството му. От друга страна обаче, мнозина правеха същото и сега. Найджъл бе прав, че здравето и на двамата се е влошило. Ако съдеше по датата, писмото бе написано едва шест седмици преди смъртта им.

Вдигна поглед, когато в стаята влезе Джеймисън.

Тя седна срещу него и погледна писмата.

— Откри ли нещо интересно?

Той поклати глава и се облегна на стола си.

— Как са Зоуи и сестра ти?

— Беше добра идея Зоуи да се върне в училище, за да не мисли постоянно за случилото се… Ще я взема по-късно. Амбър отиде до банката да уреди някои финансови въпроси. И вече позвъни на адвоката, който Тед Рос препоръча. Той ще дойде тук, за да се срещне с нея.

— Добре. Тя трябва да осъди компанията да й плати сериозно обезщетение.

— Казах й същото и я предупредих да не подписва никакви документи, които може да получи от „Максус“. Франк е имал застраховка „Живот“ на стойност половин милион долара. Доколкото разбрах, сумата ще бъде изплатена съвсем скоро.

— Застраховката от компанията ли е направена?

— Мисля, че да.

Декър кимна и отново впери поглед в писмата.

— Някаква идея защо е бил убит Дан Бонд? — попита тя.

— Защото може да е знаел нещо за онази нощ.

— Нещо, което е чул?

Декър кимна.

— Получих потвърждение, че Фред Рос е бил в болницата онази вечер. Изписали са го на другия ден. Така че, каквото и да е чул Дан Бонд, не е било свързано с него.

— Смяташ ли, че следващата мишена може да е Алис Мартин? Убиецът на Бонд може да реши, че тя също е видяла или чула нещо?

— Затова помолих Грийн да възложи на някоя патрулка да минава редовно по улицата.

— Добра идея — каза Джеймисън.

Декър се надигна.

— Къде отиваш?

— В Историческото дружество.

— Всички си заминаха. Искаш ли компания?

— Добре дошла отново.

 

 

— Да, много добре си спомням господин Коста.

Декър и Джеймисън разговаряха с Джейн Сатъруайт, председателката на Историческото дружество на Барънвил, която очевидно бе единствената му служителка. Тя беше безвкусно облечена белокоса жена, наближаваща седемдесет, загърната в розов шал. На врата й висяха старомодни очила с телени рамки.

Дружеството се помещаваше в занемарена тухлена сграда, заобиколена от отдавна изоставени постройки.

— Барънвил има много богата история — заяви Сатъруайт, — но не разполагаме с ресурси, за да я разкажем подробно.

Достатъчно бе Декър и Джеймисън да се огледат, за да разберат, че жената говори истината. Витрините с експонати бяха стари и потънали в прах, а лавиците бяха полупразни. Цялото помещение изглеждаше запуснато.

— Имате ли много посетители? — попита Джеймисън.

— Не, боя се, че не. Хората сякаш вече не се интересуват от историята на града.

— В такъв случай са обречени да повтарят грешките на миналото — отбеляза Декър.

— Именно — оживи се изведнъж Сатъруайт. — Много сте прав. Всички търсят отговорите в бъдещето и игнорират факта, че въпреки изминалите години хората си остават същите.

— Разказвахте ни за Брадли Коста — подсети я Джеймисън.

— О, да. Много симпатичен младеж. Живо се интересуваше от историята на нашия град.

— А от нещо по-конкретно?

— От Джон Барън. Първия, имам предвид, основателя на града.

— И от какво по-точно, свързано с Джон Барън? — попита Декър.

Сатъруайт ги въведе в друго помещение.

— Това е залата на Барън, както я наричат. Тук пазим всичко, свързано с него, от раждането до смъртта му.

— Разбрах, че е в починал в един и същ ден със своя иконом Найджъл Нотингам.

— Точно така. Да не би и вие да сте историк?

— Само любител — излъга Декър. — Коста прояви ли интерес към този факт?

— Да, попита ме за това. Искаше да разбере дали притежаваме някаква кореспонденция на Найджъл. Беше първият, който ми задава този въпрос.

— Имате ли негови писма? — попита Декър.

— Не.

— Какво друго ви пита Коста?

— Интересуваше се дали пазим делова кореспонденция на Барън от месеците непосредствено преди смъртта му.

— И? — попита Джеймисън.

— Пазим само едно писмо.

Сатъруайт отиде до един шкаф, отвори го и порови вътре.

— Странно.

— Не можете ли да го намерите? — попита Джеймисън.

— Тук беше. Може да съм го сложила другаде. — Жената прерови всички чекмеджета и шкафове, но напразно. — Чудно нещо — промърмори тя по-скоро на себе си, отколкото на своите посетители. — Няма го.

— Кога го вадихте за последен път? — поинтересува се Джеймисън.

— Ами когато господин Коста беше тук. Но съм сигурна, че го върнах на мястото му.

— Възможно ли е някой да го е взел?

— Аз съм единствената служителка. Вярно, през деня оставям вратата отключена… ако съм отзад и някой влезе, би могъл да го вземе, без да разбера. Но защо ще го прави?

— Можете ли да ни кажете какво пишеше в писмото? — попита Декър.

— Да, защото го прочетох внимателно, когато го извадих за господин Коста. В него нямаше нищо особено. Барън беше писал до някаква компания във връзка със строителството на нова сграда на територията на текстилната фабрика. Беше свързано с покупка на оборудване, бетон, глина, форми за тухли… такива неща. Не мисля, че беше важно. Най-обикновено делово писмо.

— Обърнахте ли внимание на датата? — попита Декър.

— Приблизително година преди смъртта му.

— До местна компания ли бе адресирано?

— Не, до фирма от Питсбърг.

— Спомняте ли си името й? — попита Джеймисън.

— Момент да помисля… А, да! „О’Райли и синове“. Запомних я, защото моминското име на майка ми е О’Райли.

— Предполагам, че Коста е проявил интерес към писмото — каза Декър.

— Да. Но то беше единственото от деловата кореспонденция на Барън, което успях да открия. Разчитахме на наследниците му за подобни материали, но те или не разполагаха с кой знае какъв архив, или не желаеха да се разделят с него.

— Благодарим ви за помощта — каза Джеймисън.

Докато вървяха към колата, тя каза:

— Изглежда ми странно, че точно това писмо е изчезнало. Смяташ ли, че Коста го е откраднал?

— Възможно е. Но нищо чудно да е бил някой друг.

— Жалко, че не успяхме да научим повече.

— Трябва да намерим отговора на един въпрос.

— Кой?

— За какво всъщност е използвал Барън всички материали, които е поръчал. Защото те не са отишли за разширение на текстилната фабрика.

— Откъде знаеш?

— Благодарение на онова, което Грийн вече ни каза.