Дейвид Балдачи
Жертвите (48)

48

Навън валеше проливен дъжд. Капките трополяха по покрива на къщата на Мичъл, където след погребението се бяха събрали всички роднини и приятели на семейството.

Декър бе пристигнал навреме, за да помогне на Джеймисън и сестрите й да поднесат храната и напитките и да подредят в дневната столовете от всички стаи. Предаде на Амбър визитката, която Тед Рос му бе дал. Тя обеща да звънне на адвоката към края на седмицата.

Зоуи седеше на един стол, гушнала одеялото и котето Феликс, докато майка й разговаряше тихо с родителите на Франк.

Алис Мартин бе донесла пай. Сега тя стоеше в ъгъла с Джеймисън и майката на една съученичка на Зоуи. Тед Рос и колегите му от „Максус“ се бяха сбогували с Амбър още на гробището и не бяха дошли в дома й. Декър прецени, че са постъпили правилно, защото видя как бащата на Франк стисна зъби, когато Рос пристъпи към Амбър да изкаже съболезнованията си.

На вратата се почука и когато Декър отвори, зяпна смаяно двойката на прага.

Джон Барън и Синди Райли — и двамата с чадър в ръка — се взираха в него.

— Да разбирам ли, че сте изненадани от появата ни? — попита Барън.

Декър забеляза, че той е облечен с идеално изгладен панталон, бяла риза и избеляло кадифено сако с кръпки на лактите.

Под шлифера си Райли носеше черна рокля до коленете и черни обувки. Косата й бе сплетена на френска плитка. Държеше в другата си ръка кутия.

— Да, определено съм изненадан — призна Декър.

— Дойдохме да изкажем съболезнования — каза Барън.

Райли му подаде кутията.

— И да донесем това. Бутилка малцово уиски.

— Добре — отвърна Декър, но не помръдна от мястото си, докато до него не изникна Джеймисън.

— Здравейте — посрещна тя неочакваните гости.

Барън протегна ръка.

— Вече се срещнахме. Аз съм Джон Барън, а това е Синди Райли.

Джеймисън се здрависа с тях.

— Както казах на вашия колега — заяви Барън, — дойдохме да изкажем своите съболезнования.

— И да донесат бутилка уиски — добави Декър и връчи кутията на Джеймисън.

— Аз съм ирландка. Затова носим уиски — обясни Синди Райли. — Надявам се да нямате нищо против.

— Разбира се, че не — отвърна Джеймисън. — Не стойте на дъжда, влезте.

Тя ги въведе в къщата и всички погледи се насочиха към тях. Никой не позна Барън, с изключение на Алис Мартин.

Декър забеляза, че очите й се разшириха леко, след което тя продължи разговора с една от младите майки от училището на Зоуи.

Барън и Райли размениха няколко думи с Амбър и изказаха своите съболезнования. После Джеймисън ги поведе към Зоуи и ги запозна с нея.

Барън коленичи пред момиченцето и каза:

— Приличаш ми на дете, което не вярва във вълшебства.

Зоуи не отговори, тъй като отново бе пъхнала палец в устата си.

— Да приема ли това за „да“? Не вярваш във вълшебства, нали? — попита Барън.

Зоуи поклати глава.

— Добре. Я да видим тогава… Как го направих това?

Той потупа джобовете на якето си, погледна под стола, опипа краищата на одеялото.

— Не, определено не е тук.

Зоуи извади пръста от устата си и попита:

— Кое не е тук?

Барън се престори, че не я чува, и продължи:

— О, разбира се! Сега се сетих! Зоуи, ще провериш ли в дясното ухо на твоето коте? Мисля, че е там.

Зоуи погледна колебливо първо Декър, а после и Джеймисън, които й кимнаха окуражително. Пъхна пръсти в дясното ухо на Феликс и облещи очи, когато извади от там малка сребърна монета.

— Как е влязла в ухото на Феликс?

Барън плесна с ръце и погледна Джеймисън.

— Предполагам, че Феликс е много специална котка, нали?

Зоуи кимна.

— Е, специалните котки правят вълшебства. Например крият монети в ушите си.

Барън взе монетата и я разгледа.

— О, това е много рядка монета! Тя носи късмет на своя собственик. Разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Зоуи, чийто учуден поглед сновеше между котето и монетата.

Барън я вдигна пред нея и продължи:

— Тази монета е на сто четирийсет и седем години. Някога е принадлежала на моя прадядо. Той имал много монети, но не се разделял с тях. Тази обаче я намерих и за мен ще бъде чест, ако я приемеш в знак на възхищение, че си толкова смела млада дама, която притежава толкова специална котка. Ще го направиш ли, Зоуи? Ще приемеш ли монетата?

Момиченцето кимна и сви юмруче около монетата.

Барън седна на един стол и погледна Зоуи.

— А сега вярваш ли във вълшебства? Може би мъничко? Или поне в много специалните котки?

Тя закима.

— Какво ще кажеш, Зоуи? — попита Джеймисън, която погледна Барън с признателност.

— Благодаря.

— Не, аз ти благодаря за това, че ми оказа честта да приемеш монетата. — Барън забеляза, че Амбър ги наблюдава от другия край на стаята. — Мисля, че майка ти има нужда от прегръдка точно в този момент. А ти можеш да й покажеш твоята чисто нова и много стара монета.

Зоуи се усмихна, скочи от стола си и хукна към майка си, а Барън се изправи.

— Това беше много мило — каза Джеймисън.

— Така е — съгласи се Райли.

— Май ще се окажете човек с много достойнства — добави Джеймисън.

— Не, боя се, че онези, които се захващат с много неща, не ги бива в нито едно. Как вървят нещата тук?

— Според очакванията — отвърна Джеймисън. — Погребението мина.

Барън поклати глава.

— Никога не съм разбирал ритуалите, свързани е погребения и църковни служби. Според мен скърбящите хора не бива да се подлагат и на това.

— Това е начин да покажат уважение към покойника, Джон — възрази Синди Райли.

Барън посочи бутилката, която Джеймисън продължаваше да държи в ръце.

— Предпочитам да покажа уважение, като пийна от това. И ако ми посочите къде е кухнята, ще донеса чаши.

Джеймисън го поведе към кухнята. Декър и Синди останаха сами.

— Тръгнахте си много внезапно онази вечер — каза тя. — Споменахте, че трябва да отидете някъде.

— Така беше.

— Къде?

Декър я погледна изпитателно.

— Открих Стенли Нотингам.

— Кого?

— Името му беше изписано на гърба на снимката.

— А, да.

— Той е роднина на Найджъл, иконома на Барън.

— Какво съвпадение! — възкликна Синди и погледна остро Декър. — Но нали казахте, че не вярвате в съвпадения?

— Дори да вярвах, не бих повярвал на толкова голямо съвпадение.

— И какво открихте?

— Чували ли сте слуховете за съкровище, скрито в имението на Барън?

Синди поклати глава.

— Не, защо? Да не би този Стенли да е казал, че там има съкровище?

— Чул е подобни истории. И е живял в Ню Йорк в една и съща сграда с Брадли Коста. Всъщност са били приятели.

— Чакайте малко! Нали не твърдите, че Брад е дошъл в Барънвил, подведен от слуховете за някакво съкровище?

— Не мисля, че са били само слухове. Той е дошъл тук, след като с направил съответното проучване.

— Но би трябвало да е убеден, че съкровището съществува, за да зареже всичко и да пристигне тук.

— Съгласен съм.

— Смятате ли, че то съществува?

— Мисля, че доста хора са го търсили. Но никой не го е намерил.

— По дяволите!

— Барън никога ли не го е споменавал?

— Не. А ако беше открил нещо, едва ли щеше да живее по този начин.

— Съгласен съм. Но той би трябвало да е чувал тези слухове.

— Защо ми разказвате всичко това? — попита Синди. — Да не би да е част от вашето разследване?

— Да го наречем, паралелна част. И ви го разказвам, защото следвам интуицията си. А тя ми подсказва, че мога да ви имам доверие. За да разреша случая, трябва да си осигуря помощта на местни хора.

— Джон би трябвало да знае повече от мен. Все пак става въпрос за неговото семейство.

— А мога ли да му имам доверие?

— Аз му имам.

В този момент Барън и Джеймисън се върнаха с четири чаши. Барън наля уиски на всеки.

— За Франк — каза той и вдигна чаша.

Всеки отпи по глътка уиски.

— Не съм свикната на толкова силни напитки — примижа Джеймисън. — И то рано следобед.

— Ако останеш тук достатъчно дълго, Алекс — погледна я Барън, — ще промениш отношението си към пиенето през деня. Но не те съветвам да оставаш.

Декър погледна Синди Райли, след което се обърна към Барън.

— Найджъл Нотингам?

Барън свали чашата си и го погледна.

— Какво за него?

— Верният иконом на прадядо ти.

— Да, знам.

— Декър е говорил с негов роднина — побърза да поясни Синди. — Живял е в една и съща сграда с Брадли Коста. Декър смята, че този роднина е разказал на Коста, че някъде в имението има съкровище. Затова е дошъл тук.

— И е бил убит — добави Декър, без да откъсва поглед от Барън.

— А, да, съкровището — отвърна отегчено Барън. — Легендарното съкровище.

— Никога не си го споменавал — каза Декър.

— Защо да го споменавам? Няма никакво съкровище.

— Значи си го търсил! — възкликна Джеймисън.

— Не, но моите предшественици са го търсили, и то в продължение на много десетилетия. Така и не са го открили, защото праотецът ни не е искал потомците му да го намерят. Останал е верен на себе си.

— Коста явно е бил на друго мнение — заяви Декър — Защо иначе ще напусне Ню Йорк и ще дойде тук? Разпитвал ли те е някога за него?

— Както казах и преди, не познавах Коста. Никога не съм го срещал, следователно няма как да ме е питал за каквото и да било.

— Сигурен ли си?

Барън присви устни. Изглеждаше развеселен.

— Намекваш, че премълчах за Джойс и Майкъл Суонсън?

— Определено не се ползваш с моето доверие.

— Не съм сигурен какво мога да кажа, за да те убедя, затова е най-добре да си тръгна. — Барън се обърна към Алекс: — Много съжалявам за загубата ви. Съмнявам се, че мога да направя нещо, но ако ти или сестра ти имате нужда от каквото и да било, само кажи и ще направя всичко по силите си.

— Аз също — присъедини се Синди.

— Благодаря — отвърна Джеймисън.

Четиримата излязоха навън. За щастие, дъждът бе отслабнал. Барън и Райли се отправиха към стария шевролет, когато прозвучаха сирени.

— Идват насам — отбеляза Декър.

Проблясващите светлини завиха по улицата, на която се намираше Къщата с труповете.

Всички се втурнаха натам и видяха полицаите да излизат от автомобилите си и да хукват към една къща. Предната врата бе отворена, а на верандата стоеше объркана възрастна жена. След секунди отпред спря и линейка с изключени светлини.

— Кой живее там? — попита Синди.

— Дан Бонд — отвърна Декър. — И ако съдя по случващото, не мисля, че продължава да живее.