Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еймъс Декър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fallen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan(2019)

Издание:

Автор: Дейвид Балдачи

Заглавие: Жертвите

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Излязла от печат: 04.07.2019

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Вяра Николчева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-478-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10550

История

  1. —Добавяне

45

Алармата на телефона му се включи в девет сутринта.

Той се изправи на шофьорската седалка, прозя се и се огледа.

Беше пристигнал пред старческия дом в шест и подремна няколко часа. Отиде в близкия „Макдоналдс“, изми се и се преоблече в тоалетната. После си поръча сандвич и кафе.

Върна се до Центъра за възрастни хора „Глемонт“ и влезе вътре.

Фоайето бе с мека мебел, просторно и уютно, озарено от слънчевите лъчи, които струяха от широките прозорци. Сградата изглеждаше сравнително нова, на рецепцията имаше голямо бюро, а стените бяха покрити с тапети на цветя.

Зад бюрото седеше жена с делови вид. Тя вдигна поглед, когато Декър пристъпи към нея, и попита:

— С какво мога да ви помогна?

Той извади служебната си карта и значката и ги вдигна високо.

— ФБР. Трябва да говоря с един от вашите пациенти.

— Наричаме ги гости — отвърна тя и огледа значката му. — Мога ли да попитам за какво става въпрос?

— Разследвам няколко убийства в Пенсилвания. В хода на разследването изникна името на един от вашите гости, Стенли Нотингам. Той вероятно е познавал един от убитите от времето, когато е живял в Ню Йорк.

— Мисля, че трябва да питам директора.

— Правете каквото трябва, но не ме карайте да чакам. Не разполагам с много време.

Тя се отдалечи с бърза крачка и се върна след по-малко от минута, придружена от висок широкоплещест мъж с гъста черна коса. Беше облечен в тъмносин костюм на фини райета. Изражението му бе сериозно и умислело, изпълнено с чувство за собствена значимост.

— Аз съм Роджър Крендал, изпълнителен директор. Какъв е проблемът?

Декър му обясни причината за своето посещение.

— Не трябва ли да носите съдебна заповед или нещо подобно? — попита Крендал.

— Не. Господин Нотингам не е заподозрян. Но може да се окаже важен свидетел в разследване на убийство. И имам пълно право да говоря с него.

— Мисля, че трябва да се свържа с адвоката ни. Можете ли да се върнете по-късно?

В отговор Декър извади бележника си.

— Името ви беше Крендал, нали? А не Крендел? Защото съм го чувал и с „е“.

— Крендал. Защо питате?

— Шефът ми във ФБР много се ядосва, когато някой сбърка името в заповед за арест.

Директорът отстъпи крачка назад.

— Заповед за арест? За мен? — възкликна той с писклива нотка в гласа. — Защо?

— Защото в момента възпрепятствате правосъдието, нали така?

— Не мисля, че го възпрепятствам.

— Вече ви уведомих, че вашият гост не е заподозрян в извършването на престъпление. Не е издирван от правосъдието. Не носи наказателна отговорност. Но може да се окаже важен свидетел. Ако се посъветвате с адвокат, ще откриете, че ФБР има право да разговаря със свидетели навсякъде и по всяко време. Но ако не ми позволите да го направя, ще извършите федерално престъпление, което се наказва с минимум пет години затвор. — Декър огледа елегантно облечения мъж и добави: — Оранжевият гащеризон няма да ви стои така добре, както тъмносиният костюм.

Крендал зяпна глуповато, след което заяви:

— Лично ще ви отведа при господин Нотингам.

Декър театрално откъсна листа от бележника с името на Крендал, смачка го на топка и го хвърли в най-близкото кошче.

— Благодаря ви за сътрудничеството.

Докато вървяха по коридора, той попита:

— Какво можете да ми кажете за Нотингам? Доколкото разбрах, постъпил е съвсем наскоро.

Крендал кимна.

— Точно така. Обикновено процедурата се задвижва от представители на семейството. Всички остаряваме и понякога ни е трудно да признаем, че не сме в състояние да се грижим сами за себе си. Случаят с господин Нотингам обаче е различен. Той няма близки роднини. Лично е взел решението, че не може да продължи да живее сам. Затова постъпи при нас по собствено желание.

— Как е попаднал на вашия дом за възрастни хора?

— Голяма част от гостите ни са от Ню Йорк. Разстоянието не е голямо, за роднините не е проблем да ги посещават редовно.

— Разбрах, че е работил в модния бизнес.

— Да, за няколко от големите модни къщи. Много е мил. Изглежда добре образован.

— Как е със здравето?

— Нямаме право да разгласяваме подобна информация, но мога да ви кажа, че проблемите му са обичайни за хора на неговата възраст.

— Интересува ме дали мисълта му е останала ясна.

— О, в това отношение няма никакъв проблем. Поне за момента.

Двамата спряха пред една врата. Името Нотингам бе изписано на лист хартия, пъхнат в месингова рамка, захваната с винтове за вратата.

— Пристигнахме.

Директорът почука.

— Господин Нотингам? Стенли? Мога ли да вляза? Аз съм господин Крендал.

Дълбок гърлен глас отвърна утвърдително и Крендал отвори вратата. Двамата с Декър влязоха в стаята.

Стенли Нотингам седеше на фотьойл до леглото. Беше висок и блед, с пръстен от бяла коса около темето и очила с дебели стъкла. Беше облечен в копринена пижама на точки.

В единия ъгъл стоеше бутилка с кислород.

Стените бяха покрити с големи черно-бели снимки на модели по време на модно ревю.

— Стенли, това е… — Крендал спря и се обърна към Декър: — Много се извинявам, забравих ви името.

— Казвам се Еймъс Декър, господин Нотингам. Работя във ФБР.

Нотингам, който се бе излегнал във фотьойла си и изглеждаше безкрайно отегчен, мигом се изправи. Определено изглеждаше доволен от този неочакван развой на събитията и дори плесна с ръце.

— ФБР? — усмихна се широко той. — Колко вълнуващо!

Декър погледна към Крендал.

— Аз ще поема оттук, благодаря.

Крендал изглеждаше неприятно изненадан от думите му, но кимна рязко и излезе.

Все пак остави вратата отворена. Декър се пресегна, затвори я и се обърна към Нотингам.

— Благодаря ви за тази среща.

— Познаваме ли се от преди?

— Не. — Декър разгледа снимките по стените. — Били сте в модния бизнес, така ли?

— Близо петдесет години. Работих за всички големи дизайнери. Диор, Версаче, Валентино, Калвин, Томи… Мога да продължа да ги изброявам.

— И какво по-точно правехте там?

В отговор Нотингам махна с ръка към снимките.

— Бях фотограф. Един от най-добрите, смея да заявя. Летях с Валентино на борда на личния му самолет. Джорджо беше записал телефонния ми номер на бързо избиране. Юбер дьо Живанши беше сред най-близките ми приятели. Одри Хепбърн, Елизабет Тейлър, Джаки О… Снимал съм ги всичките. С тях са свързани най-прекрасните мигове в живота ми.

Старецът сияеше от щастие, макар да бе затворил очи. Когато ги отвори и огледа тясната стаичка, радостта му помръкна.

— Но едва ли сте дошли заради това — каза той.

Декър придърпа единствения стол в стаята, седна и отвърна:

— Брадли Коста.

Нотингам направи гримаса.

— А, Брад, да, да, разбира се. Да не би да е загазил? — учуди се той.

— Не, просто вървя по една следа, на която попаднах. Бил е ваш съсед в Ню Йорк, нали?

— Точно така. Купи апартамент в моята сграда в „Сохо“. Живях там няколко десетилетия. Взех го под крилото си, така да се каже. Беше свястно момче. Много красиво. Можеше да стане молел, мен ако питате. И умно. Направи добра кариера на Уолстрийт.

— И после се премести?

— А, да, така е. Малко изненадващо. Честно казано, дори се обидих. Не си направи труда да се сбогува с мен.

— Един от вашите предци се е казвал Найджъл Нотингам, нали?

Старецът се усмихна.

— Да. Икономът. Той е мой прадядо. Работил на някакво ужасно място, наречено… не мога да си спомня името, но работил за истински гадняр.

— Джон Барън. А градът се нарича Барънвил.

Нотингам щракна с пръсти.

— Точно така! В Охайо, ако не ме лъже паметта.

— В Пенсилвания.

Нотингам погледна Декър с тъга.

— През последната година паметта започна да ми изневерява. А беше невероятна. Това е причината да дойда тук. Забравям много неща. Не исках да подпаля апартамента си погрешка.

— Няма за какво да се извинявате. Имате отлична памет. Коста проявяваше ли интерес към семейство Барън?

Старецът сбърчи чело в опит да си спомни.

— Ами… да, като се замисля. Беше на една вечеря, която организирах преди години. Добре си я спомням, защото току-що бях получил награда от модната индустрия. От онези, които ти връчват заради това, че си се задържал толкова дълго в бизнеса — добави той с неловка усмивка.

— Какво се случи по време на вечерята?

— Тъкмо бяхме хапнали и пиехме порто в стаичката, в която държа снимките. Брад взе една и започна да ме разпитва. На нея беше Найджъл. Разказах му за него това, което бях чувал от баща ми и дядо ми. Найджъл бил роден в Англия, графство Съри, преди много, много години. Емигрирал в Съединените щати. Никой не знае как се е озовал в Барънвил, но станал иконом на Джон Барън. Синът му, Самюъл, моят дядо, напуснал Барънвил като млад и заживял в северната част на щата Ню Йорк, където се родил баща ми. След сватбата родителите ми се преместили в Бруклин, където пък съм се родил аз.

— И никой от семейството не е останал в Барънвил?

— О, не, слава богу! От това, което съм чувал, Барънвил бил едно от най-мръсните, най-противните места на Земята с всички онези въглищни мини, смрадливи фабрики и хора, които работят до самата си смърт. Дядо ми разказваше, че напуснал града, защото го мразел. Искал да избяга колкото се може по-далече. И го направил. Слава богу! Съмнявам се, че щях да имам същата кариера, ако се бях родил там.

— Какво можете да ми кажете за Найджъл?

Нотингам се замисли за миг, докато потропваше с дългите си пръсти по облегалката на фотьойла.

— Точно така. Сега се сетих. Останал с Барън до смъртта си. — Помълча, а после добави: — Дядо ми разказваше, че се е върнал за погребението му. Странно било.

— Кое било странно? Не и смъртта на баща му, нали?

— О, не. Било странно, защото умрял в същия ден като Барън. Онзи, който основал града и го кръстил на себе си.

— Двамата са починали в един и същ ден? Не знаех.

— Да. Явно са били връстници. Господар и слуга до деня, в който и двамата умрели. А след това кой го е грижа за титли и пари, нали?

— Ще останете ли изненадан, ако ви кажа, че Брадли Коста се е преместил да живее в Барънвил?

Нотингам се свлече във фотьойла си.

— О, боже! Сигурно се шегувате!

— Ни най-малко. И дори е бил убит там.

В мига, в който изрече тези думи, Декър осъзна, че е допуснал огромна грешка.

Нотингам не успяваше да си поеме дъх. Хвана се за гърдите и посочи нещо. На Декър му отне известно време, докато проумее какво.

Кислородната бутилка.

Претърколи я набързо и постави канюлата в носа на Нотингам. Старецът вдиша дълбоко няколко пъти и се успокои.

Декър седна с облекчение.

— Съжалявам, господин Нотингам, не биваше да ви поднасям тази новина внезапно.

Нотингам махна с ръка и изрече с усилие:

— Имам хронична обструктивна белодробна болест. Проклетите цигари! Стресът влошава състоянието ми.

— По реакцията ви съдя, че не сте имали представа, че Коста е заминал за Барънвил. Или че е мъртъв.

Нотингам поклати глава.

— Никаква. Как е умрял? Казахте, че е бил убит? Това е ужасно!

— Подробностите нямат значение, а и не искам да ви разстройвам отново. Факт е, че е бил убит, и аз се опитвам да разбера защо.

— Боже господи! Горкият Брад!

— Имате ли представа защо е заменил дома си в „Сохо“ и работата си на Уолстрийт за Барънвил?

Нотингам бавно извади канюлата от носа си и я остави настрани.

— Седмица след като разказах на Брад за Найджъл и семейство Барън, той се върна и ми зададе още въпроси.

— Какви например?

— Първо трябва да ви разкажа една легенда, която се предава от поколение на поколение.

— Каква легенда? С Нотингам или с Барън е свързана?

— И с двете фамилии. Дядо ми я разказа, когато бях дете. Разбирате ли, първият Барън, онзи, който създал града и всичко останало, бил ужасен негодник. Дядо ми израснал в помещенията за прислугата. Мразеше онова място. И макар да се е срещал едва няколко пъти със стария Барън, казваше, че е бил отвратителен тип.

— Ако положението е било толкова лошо, защо Найджъл не си е тръгнал? — попита Декър.

— Добър въпрос. От това, което съм чувал, стигам до извода, че Барън не се е отнасял зле с Найджъл. Нещо повече, държал се е с него като с равен.

— Това е необичайно. Богаташ да се държи с иконома си като с равен.

— Найджъл бил на възрастта на Барън и започнал работа при него още преди той да построи онова имение на хълма. Виждал съм го на снимки. Направо е огромно!

— Бях там. Възрастта не му се е отразила добре. Но разговаряхме за някаква семейна легенда.

— Доколкото знам, когато Барън е умрял, никой от наследниците му не е работел абсолютно нищо.

— Използвали са стареца като дойна крава?

— Да. И това ме води право към въпросната легенда. Барън обичал парите, но не обичал да плаща. Бил много стиснат. Работниците му получавали нищожни надници. През целия си живот не дал и един цент за благотворителност. Бил невъобразимо богат, но все му се струвало малко…

— Голям симпатяга — отбеляза Декър.

— Във всеки случай, старецът нямал високо мнение за синовете си, които трябвало да наследят бизнеса му. Както казах, те и бездруго не проявявали интерес. Доколкото съм чувал, предпочитали да харчат парите, а не да ги изкарват.

— Ето защо семейството е обедняло в крайна сметка.

— Така ли? Гледай ти! Сега стигаме до най-интересната част. Ако се вярва на тази история, малко преди да умре, Барън е скрил състоянието си някъде в имението. Става въпрос за огромно състояние.

— Под каква форма?

— Не знам. Бижута, редки монети, пари в брой, акции, облигации… Вложил в тях значителна част от своето богатство. Явно не искал семейството му да го наследи.

— И вие разказахте това на Коста?

Нотингам кимна.

— Той се заинтригува. Прояви много голям интерес. Обсипа ме с въпроси. Дори му показах някои от онези стари писма, които дядо ми и баща ми си бяха писали. Пазех и писма, които Найджъл беше писал на дядо ми.

— Писмата подсказваха ли къде би могло да е скрито това съкровище?

— Не. Аз поне не успях да открия никакви насоки. Дядо и татко разсъждаваха на глас, но и те нямаха представа. А и дори да имаха, какво от това? Не бяха собственици на имота. Не можеха да влязат и да го претърсят.

— За разлика от представителите на семейство Барън, нали?

— Предполагам. Ами ако са обеднели и са знаели, че там има скрито съкровище? Аз лично бих го потърсил. Не се съмнявам, че след като дядо ми е знаел за вероятността в имението да е скрито цяло състояние, и потомците на Барън също са знаели.

— Аз мисля, че са правили опити да го открият.

— Откъде знаете?

Декър се сети за онези дупки в стените, които бе забелязал в имението.

— Защото видях нещо.

Нотингам се изправи в креслото си.

— Смятате ли, че Брад е отишъл в Барънвил, за да търси съкровището?

— Не виждам друга причина да зареже живота си в Ню Йорк и да замине за там. Дали според вас е направил собствено разследване, преди да напусне Ню Йорк?

— Възможно е… всъщност е много вероятно. Много пъти разговаряхме за семейство Барън и всеки път откривах, че Брад знае неща, които не му бях казвал. Затова подозирам, че е направил собствено проучване. — Нотингам изглеждаше ужасен от следващата мисъл, която му хрумна. — След като аз му разказах тези неща и той е отишъл там… това означава, че съм… че съм виновен за смъртта му.

— Не, не сте — възрази категорично Декър. — Всеки човек сам взема своите решения и сам си носи последствията.

— Дано сте прав — отвърна Нотингам, макар да не изглеждаше убеден.

— Пазите ли писмата, които сте показвали на Коста?

— Да, но не са тук, а в един склад, където държа най-ценните си неща. Писмата са там, в една папка.

— Мога да направя копия и да върна оригиналите в склада.

— Чудесно.

— Благодаря ви за отделеното време, много ми помогнахте — каза Декър и връчи визитката си на Нотингам. — Моля, позвънете ми, ако се сетите за още нещо.

— Разбира се. А когато приключите разследването, ще ми кажете ли какво се е случило?

— Непременно. — Декър огледа снимките на стената и отбеляза: — Наистина сте били страхотен фотограф.

Нотингам вдигна поглед от визитката и отвърна:

— Благодаря. Какво ще правите сега?

— Ще си свърша работата — каза Декър.