Метаданни
Данни
- Серия
- Еймъс Декър (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fallen, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милко Стоименов, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дейвид Балдачи
Заглавие: Жертвите
Преводач: Милко Стоименов
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново
Излязла от печат: 04.07.2019
Редактор: Димитрина Кондева
Технически редактор: Вяра Николчева
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-478-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10550
История
- —Добавяне
45
Алармата на телефона му се включи в девет сутринта.
Той се изправи на шофьорската седалка, прозя се и се огледа.
Беше пристигнал пред старческия дом в шест и подремна няколко часа. Отиде в близкия „Макдоналдс“, изми се и се преоблече в тоалетната. После си поръча сандвич и кафе.
Върна се до Центъра за възрастни хора „Глемонт“ и влезе вътре.
Фоайето бе с мека мебел, просторно и уютно, озарено от слънчевите лъчи, които струяха от широките прозорци. Сградата изглеждаше сравнително нова, на рецепцията имаше голямо бюро, а стените бяха покрити с тапети на цветя.
Зад бюрото седеше жена с делови вид. Тя вдигна поглед, когато Декър пристъпи към нея, и попита:
— С какво мога да ви помогна?
Той извади служебната си карта и значката и ги вдигна високо.
— ФБР. Трябва да говоря с един от вашите пациенти.
— Наричаме ги гости — отвърна тя и огледа значката му. — Мога ли да попитам за какво става въпрос?
— Разследвам няколко убийства в Пенсилвания. В хода на разследването изникна името на един от вашите гости, Стенли Нотингам. Той вероятно е познавал един от убитите от времето, когато е живял в Ню Йорк.
— Мисля, че трябва да питам директора.
— Правете каквото трябва, но не ме карайте да чакам. Не разполагам с много време.
Тя се отдалечи с бърза крачка и се върна след по-малко от минута, придружена от висок широкоплещест мъж с гъста черна коса. Беше облечен в тъмносин костюм на фини райета. Изражението му бе сериозно и умислело, изпълнено с чувство за собствена значимост.
— Аз съм Роджър Крендал, изпълнителен директор. Какъв е проблемът?
Декър му обясни причината за своето посещение.
— Не трябва ли да носите съдебна заповед или нещо подобно? — попита Крендал.
— Не. Господин Нотингам не е заподозрян. Но може да се окаже важен свидетел в разследване на убийство. И имам пълно право да говоря с него.
— Мисля, че трябва да се свържа с адвоката ни. Можете ли да се върнете по-късно?
В отговор Декър извади бележника си.
— Името ви беше Крендал, нали? А не Крендел? Защото съм го чувал и с „е“.
— Крендал. Защо питате?
— Шефът ми във ФБР много се ядосва, когато някой сбърка името в заповед за арест.
Директорът отстъпи крачка назад.
— Заповед за арест? За мен? — възкликна той с писклива нотка в гласа. — Защо?
— Защото в момента възпрепятствате правосъдието, нали така?
— Не мисля, че го възпрепятствам.
— Вече ви уведомих, че вашият гост не е заподозрян в извършването на престъпление. Не е издирван от правосъдието. Не носи наказателна отговорност. Но може да се окаже важен свидетел. Ако се посъветвате с адвокат, ще откриете, че ФБР има право да разговаря със свидетели навсякъде и по всяко време. Но ако не ми позволите да го направя, ще извършите федерално престъпление, което се наказва с минимум пет години затвор. — Декър огледа елегантно облечения мъж и добави: — Оранжевият гащеризон няма да ви стои така добре, както тъмносиният костюм.
Крендал зяпна глуповато, след което заяви:
— Лично ще ви отведа при господин Нотингам.
Декър театрално откъсна листа от бележника с името на Крендал, смачка го на топка и го хвърли в най-близкото кошче.
— Благодаря ви за сътрудничеството.
Докато вървяха по коридора, той попита:
— Какво можете да ми кажете за Нотингам? Доколкото разбрах, постъпил е съвсем наскоро.
Крендал кимна.
— Точно така. Обикновено процедурата се задвижва от представители на семейството. Всички остаряваме и понякога ни е трудно да признаем, че не сме в състояние да се грижим сами за себе си. Случаят с господин Нотингам обаче е различен. Той няма близки роднини. Лично е взел решението, че не може да продължи да живее сам. Затова постъпи при нас по собствено желание.
— Как е попаднал на вашия дом за възрастни хора?
— Голяма част от гостите ни са от Ню Йорк. Разстоянието не е голямо, за роднините не е проблем да ги посещават редовно.
— Разбрах, че е работил в модния бизнес.
— Да, за няколко от големите модни къщи. Много е мил. Изглежда добре образован.
— Как е със здравето?
— Нямаме право да разгласяваме подобна информация, но мога да ви кажа, че проблемите му са обичайни за хора на неговата възраст.
— Интересува ме дали мисълта му е останала ясна.
— О, в това отношение няма никакъв проблем. Поне за момента.
Двамата спряха пред една врата. Името Нотингам бе изписано на лист хартия, пъхнат в месингова рамка, захваната с винтове за вратата.
— Пристигнахме.
Директорът почука.
— Господин Нотингам? Стенли? Мога ли да вляза? Аз съм господин Крендал.
Дълбок гърлен глас отвърна утвърдително и Крендал отвори вратата. Двамата с Декър влязоха в стаята.
Стенли Нотингам седеше на фотьойл до леглото. Беше висок и блед, с пръстен от бяла коса около темето и очила с дебели стъкла. Беше облечен в копринена пижама на точки.
В единия ъгъл стоеше бутилка с кислород.
Стените бяха покрити с големи черно-бели снимки на модели по време на модно ревю.
— Стенли, това е… — Крендал спря и се обърна към Декър: — Много се извинявам, забравих ви името.
— Казвам се Еймъс Декър, господин Нотингам. Работя във ФБР.
Нотингам, който се бе излегнал във фотьойла си и изглеждаше безкрайно отегчен, мигом се изправи. Определено изглеждаше доволен от този неочакван развой на събитията и дори плесна с ръце.
— ФБР? — усмихна се широко той. — Колко вълнуващо!
Декър погледна към Крендал.
— Аз ще поема оттук, благодаря.
Крендал изглеждаше неприятно изненадан от думите му, но кимна рязко и излезе.
Все пак остави вратата отворена. Декър се пресегна, затвори я и се обърна към Нотингам.
— Благодаря ви за тази среща.
— Познаваме ли се от преди?
— Не. — Декър разгледа снимките по стените. — Били сте в модния бизнес, така ли?
— Близо петдесет години. Работих за всички големи дизайнери. Диор, Версаче, Валентино, Калвин, Томи… Мога да продължа да ги изброявам.
— И какво по-точно правехте там?
В отговор Нотингам махна с ръка към снимките.
— Бях фотограф. Един от най-добрите, смея да заявя. Летях с Валентино на борда на личния му самолет. Джорджо беше записал телефонния ми номер на бързо избиране. Юбер дьо Живанши беше сред най-близките ми приятели. Одри Хепбърн, Елизабет Тейлър, Джаки О… Снимал съм ги всичките. С тях са свързани най-прекрасните мигове в живота ми.
Старецът сияеше от щастие, макар да бе затворил очи. Когато ги отвори и огледа тясната стаичка, радостта му помръкна.
— Но едва ли сте дошли заради това — каза той.
Декър придърпа единствения стол в стаята, седна и отвърна:
— Брадли Коста.
Нотингам направи гримаса.
— А, Брад, да, да, разбира се. Да не би да е загазил? — учуди се той.
— Не, просто вървя по една следа, на която попаднах. Бил е ваш съсед в Ню Йорк, нали?
— Точно така. Купи апартамент в моята сграда в „Сохо“. Живях там няколко десетилетия. Взех го под крилото си, така да се каже. Беше свястно момче. Много красиво. Можеше да стане молел, мен ако питате. И умно. Направи добра кариера на Уолстрийт.
— И после се премести?
— А, да, така е. Малко изненадващо. Честно казано, дори се обидих. Не си направи труда да се сбогува с мен.
— Един от вашите предци се е казвал Найджъл Нотингам, нали?
Старецът се усмихна.
— Да. Икономът. Той е мой прадядо. Работил на някакво ужасно място, наречено… не мога да си спомня името, но работил за истински гадняр.
— Джон Барън. А градът се нарича Барънвил.
Нотингам щракна с пръсти.
— Точно така! В Охайо, ако не ме лъже паметта.
— В Пенсилвания.
Нотингам погледна Декър с тъга.
— През последната година паметта започна да ми изневерява. А беше невероятна. Това е причината да дойда тук. Забравям много неща. Не исках да подпаля апартамента си погрешка.
— Няма за какво да се извинявате. Имате отлична памет. Коста проявяваше ли интерес към семейство Барън?
Старецът сбърчи чело в опит да си спомни.
— Ами… да, като се замисля. Беше на една вечеря, която организирах преди години. Добре си я спомням, защото току-що бях получил награда от модната индустрия. От онези, които ти връчват заради това, че си се задържал толкова дълго в бизнеса — добави той с неловка усмивка.
— Какво се случи по време на вечерята?
— Тъкмо бяхме хапнали и пиехме порто в стаичката, в която държа снимките. Брад взе една и започна да ме разпитва. На нея беше Найджъл. Разказах му за него това, което бях чувал от баща ми и дядо ми. Найджъл бил роден в Англия, графство Съри, преди много, много години. Емигрирал в Съединените щати. Никой не знае как се е озовал в Барънвил, но станал иконом на Джон Барън. Синът му, Самюъл, моят дядо, напуснал Барънвил като млад и заживял в северната част на щата Ню Йорк, където се родил баща ми. След сватбата родителите ми се преместили в Бруклин, където пък съм се родил аз.
— И никой от семейството не е останал в Барънвил?
— О, не, слава богу! От това, което съм чувал, Барънвил бил едно от най-мръсните, най-противните места на Земята с всички онези въглищни мини, смрадливи фабрики и хора, които работят до самата си смърт. Дядо ми разказваше, че напуснал града, защото го мразел. Искал да избяга колкото се може по-далече. И го направил. Слава богу! Съмнявам се, че щях да имам същата кариера, ако се бях родил там.
— Какво можете да ми кажете за Найджъл?
Нотингам се замисли за миг, докато потропваше с дългите си пръсти по облегалката на фотьойла.
— Точно така. Сега се сетих. Останал с Барън до смъртта си. — Помълча, а после добави: — Дядо ми разказваше, че се е върнал за погребението му. Странно било.
— Кое било странно? Не и смъртта на баща му, нали?
— О, не. Било странно, защото умрял в същия ден като Барън. Онзи, който основал града и го кръстил на себе си.
— Двамата са починали в един и същ ден? Не знаех.
— Да. Явно са били връстници. Господар и слуга до деня, в който и двамата умрели. А след това кой го е грижа за титли и пари, нали?
— Ще останете ли изненадан, ако ви кажа, че Брадли Коста се е преместил да живее в Барънвил?
Нотингам се свлече във фотьойла си.
— О, боже! Сигурно се шегувате!
— Ни най-малко. И дори е бил убит там.
В мига, в който изрече тези думи, Декър осъзна, че е допуснал огромна грешка.
Нотингам не успяваше да си поеме дъх. Хвана се за гърдите и посочи нещо. На Декър му отне известно време, докато проумее какво.
Кислородната бутилка.
Претърколи я набързо и постави канюлата в носа на Нотингам. Старецът вдиша дълбоко няколко пъти и се успокои.
Декър седна с облекчение.
— Съжалявам, господин Нотингам, не биваше да ви поднасям тази новина внезапно.
Нотингам махна с ръка и изрече с усилие:
— Имам хронична обструктивна белодробна болест. Проклетите цигари! Стресът влошава състоянието ми.
— По реакцията ви съдя, че не сте имали представа, че Коста е заминал за Барънвил. Или че е мъртъв.
Нотингам поклати глава.
— Никаква. Как е умрял? Казахте, че е бил убит? Това е ужасно!
— Подробностите нямат значение, а и не искам да ви разстройвам отново. Факт е, че е бил убит, и аз се опитвам да разбера защо.
— Боже господи! Горкият Брад!
— Имате ли представа защо е заменил дома си в „Сохо“ и работата си на Уолстрийт за Барънвил?
Нотингам бавно извади канюлата от носа си и я остави настрани.
— Седмица след като разказах на Брад за Найджъл и семейство Барън, той се върна и ми зададе още въпроси.
— Какви например?
— Първо трябва да ви разкажа една легенда, която се предава от поколение на поколение.
— Каква легенда? С Нотингам или с Барън е свързана?
— И с двете фамилии. Дядо ми я разказа, когато бях дете. Разбирате ли, първият Барън, онзи, който създал града и всичко останало, бил ужасен негодник. Дядо ми израснал в помещенията за прислугата. Мразеше онова място. И макар да се е срещал едва няколко пъти със стария Барън, казваше, че е бил отвратителен тип.
— Ако положението е било толкова лошо, защо Найджъл не си е тръгнал? — попита Декър.
— Добър въпрос. От това, което съм чувал, стигам до извода, че Барън не се е отнасял зле с Найджъл. Нещо повече, държал се е с него като с равен.
— Това е необичайно. Богаташ да се държи с иконома си като с равен.
— Найджъл бил на възрастта на Барън и започнал работа при него още преди той да построи онова имение на хълма. Виждал съм го на снимки. Направо е огромно!
— Бях там. Възрастта не му се е отразила добре. Но разговаряхме за някаква семейна легенда.
— Доколкото знам, когато Барън е умрял, никой от наследниците му не е работел абсолютно нищо.
— Използвали са стареца като дойна крава?
— Да. И това ме води право към въпросната легенда. Барън обичал парите, но не обичал да плаща. Бил много стиснат. Работниците му получавали нищожни надници. През целия си живот не дал и един цент за благотворителност. Бил невъобразимо богат, но все му се струвало малко…
— Голям симпатяга — отбеляза Декър.
— Във всеки случай, старецът нямал високо мнение за синовете си, които трябвало да наследят бизнеса му. Както казах, те и бездруго не проявявали интерес. Доколкото съм чувал, предпочитали да харчат парите, а не да ги изкарват.
— Ето защо семейството е обедняло в крайна сметка.
— Така ли? Гледай ти! Сега стигаме до най-интересната част. Ако се вярва на тази история, малко преди да умре, Барън е скрил състоянието си някъде в имението. Става въпрос за огромно състояние.
— Под каква форма?
— Не знам. Бижута, редки монети, пари в брой, акции, облигации… Вложил в тях значителна част от своето богатство. Явно не искал семейството му да го наследи.
— И вие разказахте това на Коста?
Нотингам кимна.
— Той се заинтригува. Прояви много голям интерес. Обсипа ме с въпроси. Дори му показах някои от онези стари писма, които дядо ми и баща ми си бяха писали. Пазех и писма, които Найджъл беше писал на дядо ми.
— Писмата подсказваха ли къде би могло да е скрито това съкровище?
— Не. Аз поне не успях да открия никакви насоки. Дядо и татко разсъждаваха на глас, но и те нямаха представа. А и дори да имаха, какво от това? Не бяха собственици на имота. Не можеха да влязат и да го претърсят.
— За разлика от представителите на семейство Барън, нали?
— Предполагам. Ами ако са обеднели и са знаели, че там има скрито съкровище? Аз лично бих го потърсил. Не се съмнявам, че след като дядо ми е знаел за вероятността в имението да е скрито цяло състояние, и потомците на Барън също са знаели.
— Аз мисля, че са правили опити да го открият.
— Откъде знаете?
Декър се сети за онези дупки в стените, които бе забелязал в имението.
— Защото видях нещо.
Нотингам се изправи в креслото си.
— Смятате ли, че Брад е отишъл в Барънвил, за да търси съкровището?
— Не виждам друга причина да зареже живота си в Ню Йорк и да замине за там. Дали според вас е направил собствено разследване, преди да напусне Ню Йорк?
— Възможно е… всъщност е много вероятно. Много пъти разговаряхме за семейство Барън и всеки път откривах, че Брад знае неща, които не му бях казвал. Затова подозирам, че е направил собствено проучване. — Нотингам изглеждаше ужасен от следващата мисъл, която му хрумна. — След като аз му разказах тези неща и той е отишъл там… това означава, че съм… че съм виновен за смъртта му.
— Не, не сте — възрази категорично Декър. — Всеки човек сам взема своите решения и сам си носи последствията.
— Дано сте прав — отвърна Нотингам, макар да не изглеждаше убеден.
— Пазите ли писмата, които сте показвали на Коста?
— Да, но не са тук, а в един склад, където държа най-ценните си неща. Писмата са там, в една папка.
— Мога да направя копия и да върна оригиналите в склада.
— Чудесно.
— Благодаря ви за отделеното време, много ми помогнахте — каза Декър и връчи визитката си на Нотингам. — Моля, позвънете ми, ако се сетите за още нещо.
— Разбира се. А когато приключите разследването, ще ми кажете ли какво се е случило?
— Непременно. — Декър огледа снимките на стената и отбеляза: — Наистина сте били страхотен фотограф.
Нотингам вдигна поглед от визитката и отвърна:
— Благодаря. Какво ще правите сега?
— Ще си свърша работата — каза Декър.