Дейвид Балдачи
Жертвите (41)

41

Декър се върна в колата си, извади карирания лист хартия и го огледа внимателно. А после го поднесе на няколко сантиметра от лицето си.

Бе повторил всички линии, но очевидно бе пропуснал няколко вдлъбнатини в долния десен ъгъл на листа. Извади молив от жабката и го прокара по тях. Появи се изображение.

Когато го огледа, установи, че това е мащабът на чертежа, който показваше колко метра съответстват на всеки сантиметър.

Декър прибра листа в джоба си и потегли. По пътя позвъни на Грийн и го попита за адреса на доктор Фридман, лекаря, предписал на Тоби Бабът всички онези лекарства.

— Той е в затвора за злоупотреба с рецепти.

— Предписвал е болкоуспокояващи на хора като Тоби Бабът?

— Точно така.

— И откога е зад решетките?

— Скоро ще стане година, затова не мисля, че има нещо общо със случая.

Декър не бе съгласен с подобно заключение, но предпочете да не спори.

— В кой затвор е?

— Престъплението е федерално и затова не е в щатския. Мисля, че е в Индиана. Впрочем никога не съм успявал да открия логиката, според която Федералното управление на затворите разпределя затворниците.

— Благодаря.

— Как върви разследването?

— Върви.

Декър затвори и огледа пътя. След като нямаше възможност да говори с Фридман, щеше да премине към следващото име в списъка си.

Направи обратен завой и се насочи към дома на Мичъл. Преди да стигне там, спря пред къщата на Дан Бонд, която се намираше срещу Къщата с труповете. Дан беше единственият от съседите, с когото още не бе разговарял.

Почука на вратата и веднага чу стъпки.

Някой извика:

— Да? Кой е?

— Казвам се Еймъс Декър, господин Бонд. Работя за ФБР. Искам да ви задам няколко въпроса за случилото се в дома срещу вас.

— Не обичам да отварям на непознати.

— Разбирам, но трябва да ви задам няколко въпроса.

— Имате ли значка?

— Разбира се.

— Можете ли да я пъхнете през вратичката на котката?

Декър сведе поглед и видя вратичка с панти. Извади значката и я пъхна през отвора.

От другата страна се чу шум и трийсетина секунди по-късно той получи значката си. Вдигна я и я разгледа. Цялата бе покрита с мазни отпечатъци от пръсти и нещо, което приличаше на брашно. Избърса я в якето си и я прибра. Няколко секунди по-късно чу да се отварят три резета.

На прага застана нисичък сбръчкан старец, който едва се крепеше на немощните си крака.

— Господин Бонд?

— Да?

Незрящите очи на Бонд бяха покрити с тъмни очила.

Декър надзърна през рамото му и видя бял бастун, окачен на стената.

— Мога ли да вляза?

— Предполагам, че да. Опипах значката ви. Стори ми се истинска.

— Такава е.

— Предпазливостта никога не е излишна.

— Съгласен съм.

Бонд отстъпи крачка назад и Декър влезе в дома му.

Старецът затвори вратата след него, дотътри се бавно до един стол в дневната и седна.

Декър се настани срещу него. Къщата бе пропита с миризма на зеле и нафталин. Но също и на прясно изпечен хляб.

— Съжалявам, че прекъснах готвенето ви…

Бонд махна с ръка.

— Тъкмо приключих. Извадих хляба от фурната. Това е едно от малкото удоволствия, които са ми останали. Пека хляб по всяко време на денонощието. Не се нуждая от много сън.

Розовата кожа на плешивата му глава бе покрита с люспици. Беше облечен спретнато с бежов панталон и синя риза с къси ръкави, под която се подаваше бяла тениска. Носеше черни ортопедични обувки.

— Сам ли живеете? — попита Декър.

— Да, доскоро ми правеше компания Доли, моята котка, но тя умря. Имах и съпруга. Бети. Идната седмица ще станат двайсет и една години, откакто почина от рак. Аз съм на деветдесет и една и не се съмнявам, че възрастта ми личи, макар да не мога да се видя в огледалото.

Бонд се усмихна едва-едва.

— Изглеждате много добре. И имате чудесен дом.

— И той е стар като мен. Няма да си взема друга котка. Няма да я надживея и кой тогава ще се грижи за нея?

— Някой идва ли да ви помага?

— По-рано, да. Освен това имах повече съседи. Едни умряха, други напуснаха квартала. Тъжна гледка. Но това е положението, плащам цената на дълголетието си.

Декър се огледа.

Как пазарувате? Как ходите на лекар?

— Отивам пеша до магазина. Това ми отнема голяма част от деня. Понякога идва най-малкият ми син, но той живее в Питсбърг. А на лекар изобщо не ходя. Не виждам смисъл. Няма да направи нищо, освен да ми предпише още хапчета.

— Отдавна ли живеете в Барънвил?

— Тук съм роден.

— Какво работехте?

— Бях счетоводител. — Старецът докосна очилата си. — Невинаги съм бил така. Имам макулна дегенерация. Започна, когато бях на шейсет и нещо. Ослепях напълно преди десетина години.

— Искам да ви задам няколко въпроса за нощта, в която в къщата отсреща бяха открити телата на двама мъже. У дома ли си бяхте?

— О, да. Вечер винаги съм си у дома.

— Предполагам, че полицаите вече са разговаряли с вас.

— Да. Ласитър. Тя ми зададе куп въпроси, но мисля, че не успях да й помогна.

— Възможно е част от въпросите ми да се повторят. Какво си спомняте от онази нощ?

— Сирените.

— А преди това?

— Спомням си бурята. Беше доста силна.

— Нещо друго?

Бонд се облегна на стола си и поглади брадичката си.

— Спомням си, че една кола потегли…

— Аз също я чух — каза Декър. — Видях и самолет. Прелетя няколко минути преди да връхлети бурята.

За негова изненада, Бонд поклати глава.

— Не, не беше самолет.

— Напротив. Видях го в небето. Примигващите светлини през облаците. Летеше доста ниско. Или излиташе, или — което е по-вероятно — кацаше.

— Не, синко, не беше самолет.

— Но аз го видях, господин Бонд.

— Знам какво си мислиш. Че не мога да видя нищо. Работата е там, че по нашите места няма ниско прелитащи самолети. Наблизо няма летища. Питсбърг е далече на юг, а Кливланд — доста на запад. Дори някой самолет да излети оттам или да направи заход за кацане, при нас ще е високо в небето. Затова смятам, че си видял мигащи светлинки и си решил, че е самолет. Но тъй като беше облачно, дори мъгливо, не би могъл да видиш самолета, нали? Само светлините?

Декър премигна и върна лентата към онзи момент.

Видях светлини или отражение на светлини. Но това беше всичко. Облаците бяха прекалено ниско, а мъглата — прекалено гъста. Но трябва да беше самолет.

Сякаш прочел мислите му, Бонд каза:

— И ако самолетът наистина е прелетял ниско, би трябвало да чуеш двигателите, нали? Защото те са доста шумни на малки височини. В онази нощ бях излязъл навън, на задната веранда, преди да започне бурята. И не чух нищо подобно.

Декър се замисли и поклати глава.

— Не чух никакви двигатели. Видях само светлини.

Бонд се подсмихна.

— С други думи, предположил си, че това е самолет. Няма нищо. Реакцията ти е съвсем естествена.

— Добре, какво съм видял тогава, след като не е бил самолет?

— Знаеш ли, случилото се ме накара да се сетя за моя внук, Джереми.

— Вашият внук? Защо? — попита заинтригуван Декър.

— Когато дойде на гости веднъж, той го донесе, за да ми го покаже. Е, не в буквалния смисъл. Но го чух, когато го включи…

— Какво сте чули? — възкликна Декър, който започваше да губи търпение.

— Дронът му. Има един от онези, големите. Използва го, за да прави въздушни снимки на имотите, които продава. Той е брокер, но освен това снима любителски филми. Затова използва дрона, за да снима от небето. Излиза му много по-евтино, отколкото да наеме хеликоптер. Мисля, че в онази нощ най-вероятно си видял именно това. Някой голям дрон.

Декър зяпна изумен. Дрон!

— Чакайте малко! Възможно ли е да се управлява дрон през нощта?

— Разбира се. Джереми го прави. Последния път, когато беше тук, пусна своя дрон именно през нощта. Не се съмнявам, че има някакви правила… регулации, които ограничават използването. Нищо чудно да изискват дронът да е оборудван със светлини например. И ако човек го използва по някой самолетен маршрут или в близост до летище, би трябвало да поиска разрешение. И да внимава какво снима. Нали всеки има право на лично пространство и прочие… Може да имаш проблеми със закона, ако прелетиш над нечий заден двор и започнеш да снимаш хората там. Или надникнеш през прозорците им. Така поне ми обясни Джереми, когато го разпитах за тези неща.

— Добре, но какво ще прави дрон тук?

Бонд сви рамене.

— Нямам представа. Знам само, че не е бил дронът на Джереми. Той не беше тук онази вечер. Живее в Мериленд. Не беше и на Алис Мартин, защото тя няма дрон. Съмнявам се, че дори е виждала подобна машинка. А Фред Рос? Обзалагам се, че види ли дрон, ще го гръмне с проклетата си пушка. Това са всички на нашата улица. Няма никой друг. Но може да е бил приходящ или човек от съседната улица. От Джереми знам, че има дронове с различен обхват. И достигнат ли края на този обхват, не могат да продължат по-нататък. Моделът на Джереми обаче е професионален и има доста голям радиус на действие.

Декър изведнъж се сети нещо.

— Възможно ли е да е бил хеликоптер, а не дрон?

Бонд поклати глава.

— Хеликоптерите са прекалено шумни. Непременно щях да го чуя, ти също, особено ако беше прелетял на ниска височина.

— Звучи логично. А на дроновете обикновено е монтирана камера, нали?

— Това е идеята. Използват ги, за да правят снимки или видео. Чувах, че някои обсъждат дали да не използват дронове за доставка на пратки вместо куриери. Както и да е, този на Джереми има много хубава камера. Свързва я с мобилния си телефон и тя предава изображенията на екрана му. Не разбирам как работи, но все пак съм прекалено стар за тези неща. На нашата улица всички сме дъртаци. Не, връщам си думите назад. Алис не е дърта. Тя е достолепна възрастна дама. Едно време преподаваше в неделното училище.

— Познавате се отдавна, нали? — попита Декър.

— О, да. Двете с жена ми бяха добри приятелки. Дойде на погребението й.

— А Фред Рос? Споменахте пушката му. Добре ли го познавате?

Бонд направи гримаса.

— Имам неудоволствието да го познавам прекалено добре.

— Същото каза и Алис Мартин. И така, споменахте, че в онази вечер сте били отвън. Чухте ли дрона?

— Не. Дроновете могат да се чуят ниско над земята, но не и високо във въздуха. Доста са тихи. Поне този на Джереми е от тихите.

— А чухте ли други звуци? Много е важно.

Бонд отново поглади брадичката си.

— Да, долових странен звук, какъвто никога не бях чувал. Някакво потропване и чегъртане по настилката… Повтаряше се многократно.

Потропване и чегъртане. Доста точно описание.

— И аз го чух, но не мога да определя какво точно го предизвика — призна Декър. — Казвате, че никога не сте го чували по-рано?

Бонд поклати глава.

— Но го чухте от задната веранда?

— Дворовете тук са доста малки, а къщите — още по-малки. Разстоянието от задния ми двор до улицата не е никак голямо.

— А колата, която е потеглила? Можете ли да определите дали е била на Алис Мартин например?

— Алис няма нито шофьорска книжка, нито кола.

— Предполагам, че Рос също няма кола, нали е в инвалиден стол?

— Напротив. Има голям микробус, целият преустроен според нуждите му. Има рампа за инвалидния му стол, разни лостове, за да може да шофира дори без крака. Поне едно време го караше. Често го виждах по улицата, преди да ослепея напълно.

— Какво се е случило с него?

— Злополука в текстилната фабрика, в която работеше. Някакво тежко оборудване паднало върху него. Парализирало го от кръста надолу. Но това беше преди десетилетия.

— Гадна работа.

— Да. А случилото се не го направи по-общителен. Беше голям гадняр дори когато беше напълно здрав.

— Мога да си го представя — усмихна се Декър.

— А аз го виждах с очите си. Съжалявам, че не успях да ти помогна повече.

— Напротив, много ми помогнахте.

Декър се сбогува с Бонд и се отправи към колата си.

Дрон. В такъв случай кой какво е наблюдавал в онази нощ?