Метаданни
Данни
- Серия
- Еймъс Декър (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fallen, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милко Стоименов, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дейвид Балдачи
Заглавие: Жертвите
Преводач: Милко Стоименов
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново
Излязла от печат: 04.07.2019
Редактор: Димитрина Кондева
Технически редактор: Вяра Николчева
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-478-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10550
История
- —Добавяне
35
Рос поведе Декър към една врата в края на коридора. От нея се минаваше в мецанин, а от него се откриваше гледка от птичи поглед към основното ниво.
— В кабинета ми има прозорец, от който да наблюдавам хората, които идват при мен, както и мениджърите на отделите — обясни Рос. — Но основната част от вниманието ми е насочена именно към това хале. Защото тук се правят парите.
Декър огледа морето от стелажи, безкрайните конвейерни ленти, хората и роботите, които действаха в идеален наглед синхрон.
— Доста движещи се части — отбеляза той.
— Това място е един огромен алгоритъм — кимна Рос. — Но общата идея е сравнително проста. Получаваме стока, която след това трябва да напусне складовете колкото се може по-бързо.
Той посочи към дъното на халето, където се намираха товарните рампи.
— Стоката, която пристига с камионите, се отваря, сканира и реди в онези сини сандъци, а конвейерите я отнасят до съответното място в ЛЦ. — Рос погледна Декър и поясни. — Съкратено от „логистичен център“. Достигне ли местоназначението си, тя се изважда от сандъка, сканира се отново, сканира се и баркодът на съответното отделение на стелажа.
— Отделение? — попита Декър.
— Да, всички метални стелажи са разделени на малки отделения с баркодове и буквено-цифрова идентификация. Това наподобява старата библиотечна система с каталожни карти, но е цифровизирана. Пристигнат ли поръчките — а те пристигат със скорост от по няколкостотин в секунда, — операторите, онези с жълтите елеци, използват ръчни скенери, за да открият продукта, необходим за изпълнение на поръчката. Сканират го и го поставят в съответния контейнер. Когато контейнерът се напълни, отива на конвейера.
— Как стига до там?
— Или някой човек го отнася с количка, или някой робот върши това. — Рос посочи едно устройство, което приличаше на голяма изправена прахосмукачка. — Това е АМР, или автономен мобилен робот. Той отнася пълния контейнер до конвейера, като използва за целта вградения софтуер… това е мозъкът на робота.
Рос посочи друго устройство, което носеше цял палет.
— Това е робот повдигач. Прилича на онези роботизирани прахосмукачки, но е в състояние да повдигне няколко тона и да ги постави на конкретно място по стелажите. Движи се по предварително зададена координатна система.
Рос посочи друг сектор от помещението.
— Продуктите пристигат там, в станциите за пакетиране, където се разпределят в малки отделения на високи стелажи на колелца. Всяко отделение побира една поръчка, защото вече сме преминали от доставки на едро към индивидуални поръчки и фунията, ако мога да се изразя така, се стеснява. Много е важно поръчките да се изпълняват, без да се допускат никакви грешки. В станциите за пакетиране те се подготвят за изпращане.
— От хора, доколкото виждам — отбеляза Декър.
— Роботите не могат да пакетират. Поне засега. Специален алгоритъм избира подходящия по размер кашон за всяка поръчка, машина подава опаковъчното фолио и тиксото за запечатване. После кашонът продължава по конвейера към машината за поставяне на етикети, която залепя адреса на получателя. От там пратките се подават към рампата, където се товарят на камиони. Товаренето им прилича на редене на пъзел, защото всеки камион трябва да бъде максимално натоварен, а пространството му — максимално уплътнено. Когато изпращаш милиони пакети, всеки сантиметър има значение.
— Камионите се товарят от хора, нали?
— Да, роботите не могат да се справят с подобна задача. Засега.
— Все повтаряте „засега“.
Рос го погледна.
— Роботите имат един голям проблем. Нямат ръце като хората. Виждате ли онези фиксирани роботизирани ръце ей там?
Декър погледна към мястото, посочено от Рос, и видя редица от масивни метални ръце да повдигат палети в задната част на склада.
— Това е чудесно приложение на роботите — обясни Рос. — Повдигане на тежести, с които хората не могат да се справят. Преместването им в определена посока и поставянето им на определено място. Това не изисква фини моторни умения, а само груба сила. Хората са в състояние да усещат нещата с ръцете си, да работят в тесни пространства по начин, на който роботите не са способни. Те могат да преценят на момента и да преместят някой кашон със сантиметър-два в едната или другата посока, защото така е по-добре. Те могат да разпознават нови продукти, с каквито не са работили, и да решат на момента свързаните с това проблеми. Роботите не могат да го направят. Индустрията обаче работи по въпроса. Светият граал на логистичните центрове се нарича надеждни механизми за манипулиране, които всъщност целят да накарат роботите да се държат като хора, поне по отношение на вземането на предмети и поставянето им на конкретни места. Този проблем ще бъде решен някой ден, защото хората се разболяват, ходят до тоалетна, обядват, изморяват се, искат отпуски или здравни осигуровки… Роботите не се нуждаят от подобни неща.
— Искате да кажете, че някой ден тук ще работят само роботи?
— Бизнесът не се интересува от създаването на работни места, а от правенето на пари. Автоматизираш ли напълно това място, ще ти трябват само няколко техници, които да поддържат и да ремонтират роботите.
— Но ако хората не работят и не изкарват пари, кой ще купува всички тези стоки, наредени по рафтовете? — попита Декър.
— Не смятам, че големите богаташи са се замислили чак толкова надалече — ухили се Рос. — Вероятно ще оставят решението в ръцете на правителството. В такъв случай, бог да ни е помощ.
Декър посочи двойната врата в отсрещната стена.
— Това магнитометри ли са?
— Да. Това е входът за служителите. Както при всеки бизнес, и ние трябва да се справяме с кражбите. Затова всички минават през магнитометрите, а охраната проверява багажа им.
— И всички ли минават оттам? — попита Декър.
— Да, включително аз.
— Доколкото разбирам, работата тук е свързана с големи физически натоварвания.
— Изпълняваме около четиристотин поръчки в секунда, затова работата никога не спира. Електронният четец, с който разполага всеки оператор, получава сигнал при постъпването на нова поръчка. Системата насочва оператора към стелажа, където се намира съответният артикул. Служителите ни трябва да бъдат в състояние да повдигат тежести от порядъка на двайсет, двайсет и пет килограма и да вървят или стоят прави в продължение на дванайсет часа дневно. По време на една смяна те изминават двайсет и повече километра. Но движението е добро упражнение, нали? Аз самият изминавам толкова, докато обхождам логистичния център и следя как върви работата. — Рос погледна часовника си. — Всъщност след около час трябва да направя именно това. Трябва да поддържам добри отношения с работниците. Отбивам се при тях, бъбрим си. Хубаво е да виждат управителя тук. Но не всичко е сладки приказки. В складовете има мениджъри и задачата им е да следят нещата да вървят както трябва. Изискваме много от служителите, защото и нашите шефове изискват много от нас. Логистичният център е толкова голям, че побира двайсет футболни игрища и се налага да изминаваме огромни разстояния. Понякога използваме велосипеди или триколки, за да се придвижим по-бързо и да покрием по-голяма площ. Новите сгради ще увеличат складовата площ с петдесет процента. Имаме климатична система, но въпреки това понякога вътре става твърде горещо.
— Е, очевидно хората искат да работят тук.
— Заплащането е добро. Операторите получават по десет долара на час, плюс пенсионно и здравно осигуряване. Изкараш ли пет години при нас, започваш да получаваш по шестнайсет долара. Даваме солидни бонуси за извънреден труд, за работа по празници като Коледа, когато операторите работят шейсет-седемдесет часа седмично. Като прибавим бонусите, много хора тук изкарват по четиресет бона годишно или повече. В наши дни това те причислява към средната класа, особено ако и мъжът, и жената в едно семейство работят тук, а има доста такива случаи. В град като Барънвил подобни доходи те правят богат.
— Но Франк Мичъл ми каза, че имате проблем с набирането на персонал.
— И най-вероятно ви е казал причината. Имаме близо хиляда служители и изпитваме постоянна нужда от още. И определено ще ни трябват повече хора, след като пуснем новите складове. Проблемът е, че стотици кандидати се провалят на тестовете за наркотици. Но това се случва из цялата страна. Деца, родители, баби и дядовци, всички вземат дрога. — Рос замълча и добави: — Това е, запознах ви със света на нашия логистичен център.
— А сега да видим къде Франк Мичъл е загубил живота си — каза Декър.
Рос го поведе по металните стълби, които се спускаха към халето, а после по дълъг коридор, който водеше към новата пристройка. Отключи една врата и двамата с Декър се озоваха в огромно помещение, подобно на това, което бяха напуснали току-що. С тази разлика, че в него нямаше нито хора, нито стелажи с палети.
— Обикновено тук е пълно със строители, но полицията затвори обекта, докато продължава разследването. Надявам се скоро да подновим работата. Вече ми звъняха от централата на компанията. Не са доволни от забавянето на строителството.
— Полицията не се интересува от строителни графици.
— Знам. Тъкмо разговарях с шефовете, когато вие дойдохте. Те са опечалени от случилото се с Франк. Никой не заслужава подобна участ, но все пак става въпрос за бизнес.
— Така е — отвърна Декър и се огледа. — Къде се случи злополуката?
— Ей там!
Рос го поведе към другия край на помещението, където имаше цяла редица роботизирани ръце, макар че високите стелажи, на които щяха да повдигат палетите, още не бяха монтирани.
Имаше само голи бетонни стени.
На едно място върху стената Декър забеляза петно от кръв. Роботизираната ръка отпред бе оградена с жълта полицейска лента.
— Не бива да минаваме отвъд лентата — каза Рос и побърза да добави: — Но предполагам, че го знаете.
— Криминалистите обработиха ли местопроизшествието?
— Бяха вчера тук, дойдоха и тази сутрин. Снимаха, правиха измервания, чертаха скици, снемаха отпечатъци…
— Обичайна процедура при подобен инцидент — отбеляза Декър. — Някой друг проверявал ли е ръката, за да разбере какво се е случило?
— От компанията, която я монтира, изпращат екип, за да огледа всичко под лупа. Трябва да разберем причината. Не можем да си позволим това да се повтори. В никакъв случай! Когато открихме Франк, това нещо още го притискаше към стената. Беше го премазало… Ръката може да извършва бавни движения, но може също да се движи с такава бързина и сила, че да ти откъсне главата.
— Какво е правил Франк тук онази вечер?
— Част от задълженията му изискваха да следи как напредва строителството. Обикновено минаваше оттук, преди да си тръгне. Работниците идват в седем и си тръгват към пет. Не бях тук, когато се е случило, но веднага ми позвъниха.
— Кой ви се обади?
— Марджъри Линтън. Двамата с Франк работеха заедно. Знаела е, че той е на обекта. Когато не се върнал, го потърсила на мобилния му, но той не отговорил. Тогава отишла да го търси. И открила тялото му…
— И ви позвъни?
— Да. Беше в истерия. Първо я успокоих, защото не можех да разбера какво казва, а после се обадих в полицията.
Декър огледа роботизираната ръка, която бе убила Франк Мичъл.
— Възможно ли е да е идвал, за да инспектира роботите?
— Да, възможно е. Франк знаеше как функционира всеки от тях.
— Значи това нещо работи?
— Имаше захранване, но не беше включено. Тествахме го преди около седмица, по-точно, не ние, а компанията, която го инсталира. Всичко мина както трябва.
— И как тогава роботът го е убил?
— Тъкмо затова компанията изпраща свой екип. Няма да разберем, докато не извършат пълна диагностика.
— И какво ще кажат тогава? Ще дадат ли категоричен отговор?
Рос сви рамене.
— Нямам достатъчно технически познания, за да ви отговоря. Надявам се да дадат, защото, както вече споменах, не искаме това да се повтори.
Декър погледна кръвта по стената.
— Да, веднъж е повече от достатъчно.
По обратния път минаха покрай голяма маса. Декър забеляза навити на руло листове.
— Какво е това? — попита той.
Рос отиде до масата.
— Строителните планове на тази сграда. Разположението й е същото като на сега действащата с тази разлика, че е два пъти по-малка. Защо?
Декър впери поглед в чертежите, прелисти ги, докато не се спря на един, разгледа го, а после разгледа втори. Когато съпостави двата, в мозъка му сякаш прещрака нещо. Поне паметта му работеше както трябва.
— Нищо специално — отвърна Декър.