Дейвид Балдачи
Жертвите (31)

31

— Да? — отвърна гласът от другата страна на шпионката.

Декър поднесе служебната си карта пред малкото стъклено кръгче във вратата.

— Госпожо Мартин, казвам се Еймъс Декър и работя за ФБР. Бихте ли отговорили на няколко въпроса?

— Какви въпроси?

— За случилото се по-надолу по улицата.

— Много е късно. А и не ви познавам.

— Съжалявам, че ви безпокоя по това време, но видях, че свети. Работя по случая с инспектор Ласитър. Тя ми каза, че сте й преподавали в неделното училище — добави Декър с надеждата да разтопи леда.

Успя, защото чу ключалката да прещраква. Вратата се отвори и на прага застана висока възрастна жена с бяла коса и бледо лице. На върха на дългия й нос бяха кацнали чифт очила с телена рамка. Носеше бежова жилетка върху колосана бяла блуза. Облеклото й довършваше сиво торбесто долнище на анцуг, което й придаваше доста нелеп вид. Беше обута с бели ортопедични обувки.

— Благодаря ви, госпожо Мартин. Оценявам го.

— Ще пиете ли чай? Навън е толкова влажно — потрепери тя, — че чак костите ме болят.

Декър нямаше никакво желание да пие чай, но прецени, че това ще му помогне да прекара повече време с възрастната жена.

— Би било чудесно, стига да не ви притеснявам.

— Няма проблем. И бездруго нямам какво да правя, самата аз мислех да пийна още една чаша. А, ето я и Миси!

Изпод канапето в дневната се измъкна сребристочерна котка, която отиде при Декър и се отри в крака му.

— Красавица — каза неловко Декър.

— О, голяма е досада, но само тя ми остана.

Декър погледна към стената, на която бе окачена глава на елен.

— Рога с шест разклонения — отбеляза той.

— Заслугата е на покойния ми съпруг. Той я окачи преди… почти четиресет години. Но за разлика от други ловци ние ядяхме дивеча, който той отстрелваше. Този елен ни осигури месо за дълго време.

Тя се обърна и се подпря за миг на стената.

Декър забеляза в ъгъла бастун с четири масивни опори.

— Да ви донеса ли бастуна? — попита той.

Старицата поклати глава.

— Трябва да го дам на поправка. Не мога да го използвам вътре, издраска целия под.

Тя го поведе към кухнята, като продължи да се подпира на стената в коридора.

Декър прецени, че къщата е строена през петдесетте години на миналия век, затова кухнята бе малка, но функционална. На прозореца над мивката бяха закачени пердета с набори и воланчета, а до нея имаше дървена маса и два стола с кожена тапицерия. На една от стените бе монтиран телефон. До него, направо върху стената, с молив бяха изписани номера, срещу някои от които стояха имена.

Госпожа Мартин проследи погледа му и се усмихна.

— Нямам от онези модерни телефони, а не помня числа, затова записвам най-важните номера там. Наричам я Стената с указателя.

— Добра система.

— А вие помните ли числа?

— Не толкова добре, колкото помнех доскоро.

Госпожа Мартин сложи чайника на печката и запали газовия котлон с дълга клечка кибрит. Извади две чаши и две чинийки от лакиран чамов бюфет. После отвори пластмасова кутийка и попита:

— Искате ли бисквити? С овесени ядки и стафиди са. Сама съм ги правила.

— Звучи чудесно, благодаря.

— Работите във ФБР, значи? Колко вълнуващо! Но агентите не носят ли костюми? Така поне ги показват по телевизията. — Тя огледа небрежно облечения Декър, ахна и постави ръка пред устата си. — Или сте под прикритие? Да, определено приличате на агент под прикритие.

Декър я изслуша, без да я прекъсва, и отвърна:

— Работил съм и под прикритие, но в момента помагам на местната полиция да разбере какво се е случило в онази къща, малко по-надолу по улицата.

— О, ужасна работа! — потрепери госпожа Мартин. — Вярно, градът ни преживява трудности, но до този момент на нашата улица никога не са били извършвани убийства.

Тя поднесе чиния с бисквити и хартиени салфетки.

— Искате ли мляко и захар в чая като англичаните? Не че приличате на англичанин. Нали не сте? Вярно, че не говорите с британски акцент, но винаги питам.

— От Охайо съм. А чаят без мляко и захар, благодаря.

— Ментов. Отразява се много добре на гърлото и синусите.

— Не се съмнявам.

— Имах приятелка от Охайо. От Толидо. Били ли сте някога там?

— Да.

— Пазя много хубави спомени от посещението ми. Но това беше през… шейсет и пета. Много ли се е променил?

— Предполагам, че да.

— Повечето градове се променят, нали?

— Като Барънвил? — попита Декър.

Тя го погледна и този път съвсем не приличаше на бъбрива старица.

— Целият си живот съм прекарала тук — отвърна госпожа Мартин. — Дори по времето, когато градът процъфтяваше, имаше неща, които… не бяха особено приятни.

— По-конкретно?

Тя вдигна поглед над чашата си и каза:

— Беше много отдавна. С какво мога да ви помогна по случая, който разследвате?

— Търся някой, който може да е забелязал нещо странно около онази къща.

— Разговаряхте ли със съседите?

— Само с един. С Фред Рос.

Като чу името му, лицето на госпожа Мартин се разкриви в гримаса.

— Този човек! — изрече презрително тя.

— Не се ли погаждате?

— Съпругът ми го презираше до сетния си миг. Фред има труден характер. Изпълнен е с предразсъдъци и омраза, освен това обича да манипулира хората.

— Първите две разбирам, нали вече се срещнах с него. Но манипулатор?

Госпожа Мартин не отговори, докато водата в чайника не завря и тя наля чай. Връчи на Декър чаша и седна срещу него.

— Съпругата на Фред почина преди… сигурно са минали двайсет или повече години. Горе-долу по същото време, когато си отиде и моят Хари. Беше симпатична жена, а той не я оставяше на мира. Ако вечерята не беше готова, ако нещо не му харесаше как е приготвено, ако тя похарчеше повече пари за покупки или къщата не блестеше от чистота, Фред веднага се нахвърляше върху нея. Беше ужасно!

— Тя обръщала ли се е за помощ към полицията?

Госпожа Мартин отпи от чая си и остави чашата, преди да отговори.

— Сега стигаме до онази част с манипулациите. Нито веднъж не я докосна с пръст. Нито веднъж не повиши тон, не я заплаши…

— Какво правеше тогава?

— Заяждаше се, придиряше й, натякваше й… Как изглежда, как се облича… Колко много трябва да се срамува заради това, че не е толкова добра съпруга и майка като останалите жени на нашата улица. С лекота тормозеше и манипулираше бедната жена, убеждаваше я, че всичко е по нейна вина. Много го биваше в това отношение, гадното му копеле. Фред се отнасяше жестоко и към сина си. Мисля, че затова нямаха добри отношения.

Декър отпи от чая си и кимна.

— Да, мога да си представя Рос в подобна светлина. Винаги има готов отговор. Обръща думите ти против теб. Така се държа и с мен.

Госпожа Мартин го посочи с пръст.

— Именно! Обръща всичко против теб, дори собствените ти думи.

Двамата замълчаха за миг.

— Искахте да ме питате за онази нощ — каза госпожа Мартин.

— Някой от полицията отби ли се при вас? Ласитър или Грийн?

— Грийн дойде да си поприказваме. А днес се отби и Дона. Не я бях виждала от години. Останах изненадана, че е започнала работа в полицията. Мислех, че ще стане лекарка или нещо подобно. Беше толкова умна и винаги целеустремена… Нищо не можеше да я спре.

— Полицейската работа, особено в отдел „Убийства“, не е никак лесна — отбеляза Декър.

— Разбира се, аз много се гордея с нея. Тя измина дълъг път, преодоля куп препятствия…

— Какво имате предвид?

— Сигурно сте чули за баща й.

— Не, не съм.

— Мисля, че в такъв случай не би трябвало да казвам нищо.

— Ще се радвам, ако споделите с мен. Може да се окаже полезно.

— Ами има причина да съм изненадана, че Дона е постъпила в полицията.

— И каква е тя?

— Баща й беше осъден за престъпление.

— Какво престъпление? — попита Декър.

— Уби човек.

— Кого?

— Един банкер тук, в града.

Декър положи усилия да запази спокойствие.

— И кога се случи това?

— О, преди десетилетия. Дона беше съвсем малка.

— И защо е убил банкера?

— Банката обяви ипотеката им за просрочена. Бащата на Дона работеше в текстилната фабрика. Но тя затвори врати и остави Рич Ласитър и стотици като него без пукната пара в джоба. Той изгуби дома си, изгуби всичко. Една вечер се напил, отишъл в дома на онзи банкер и го подпалил. Банкерът… забравила съм името му… живееше сам. И загина в пожара. Рич беше ужасен от случилото се, но си призна, че е запалил къщата, и отиде в затвора. Почина там две години по-късно. Предполагам, че от срам, от чувство за вина…

— Това означава, че Ласитър е била малко момиче и по времето на смъртта му.

— След случилото се с баща й тя беше едно много тъжно малко момиче. Мисля, че се обърна към религията, за да й помогне да преодолее тези трудни времена. Майка й се самоуби със свръхдоза наркотици, след като Дона завърши колежа и се върна в града.

— Ужасна трагедия — заяви Декър, — но да се върнем към настоящето. Какво казахте на Грийн за нощта, в която бяха открити труповете на жертвите?

— Че не съм видяла нищо. Имах главоболие и си легнах рано.

— По кое време?

— Гледах една телевизионна игра, после свърших малко работа в кухнята, така че е било след осем.

— Случайно да видяхте или чухте нещо, преди да си легнете? Дори да не е свързано с онази къща?

Госпожа Мартин се замисли.

— Спомням си, че се надигаше буря.

— А чухте ли някакви звуци, преди да завали?

— Какви звуци?

Декър се замисли и върна назад лентата със спомените.

Добър въпрос. Какви звуци?

— Не съм сигурен. Нещо необичайно. Аз например се намирах у семейство Мичъл. Видях да прелита самолет.

Госпожа Мартин поклати глава.

— Нито съм видяла, нито чула самолет. Събудих се чак в шест сутринта.

— Полицейските сирени не ви ли събудиха?

— Взех си хапче за сън, така че не.

— А виждали ли сте някой да влиза или да излиза от онази къща?

Госпожа Мартин отпи от чая си и побутна чинийката с бисквити към Декър, който си взе една.

— Случи се едно нещо… — каза изненадващо тя.

— Какво?

— Ами то не е свързано с къщата, в която са убити онези хора, а със съседната.

— Видели сте нещо?

— Беше преди две седмици. Не го споменах пред Грийн, защото той ме разпитваше само за нощта, в която откриха жертвите. Но тогава видях един човек да влиза в къщата. Беше към единайсет вечерта. Разбирате ли, познавах семейство Шафър, което живееше там. Родителите починаха, а децата се опитаха да продадат къщата, но не успяха. Оттогава стои празна.

— Продължавайте — подкани я Декър.

— Този човек вървеше по улицата. Не видях кола. Единствената причина да го забележа беше Миси, която искаше да излезе навън, и аз й отворих вратата. Беше пълнолуние, затова го видях съвсем ясно. Той вървеше по улицата и влезе в дома на семейство Шафър.

— Можете ли да го опишете?

— Висок… струва ми се над метър и осемдесет.

— Бял, чернокож?

— О, определено бял. И слаб.

— Успяхте ли да видите лицето му?

Тя поклати глава.

— А по-късно… две нощи след това, отново видях…

— Този мъж?

— Не, друг. По-нисък, по-набит. Също бял. И също влезе в къщата. Продължих да наблюдавам известно време, но той така и не излезе.

— И отново не видяхте кола?

— Не, дойде пеша по улицата. По същото време. Бях будна, защото подремнах привечер и се събудих към девет. Така правят възрастните хора — добави тя.

— Съобщихте ли на полицията?

Госпожа Мартин поклати глава.

— Не. Реших, че тези хора са наели къщата и имат пълното право да влизат там. А дори да не бяха наематели… виждала съм мнозина да използват изоставените къщи. Пълно е с бездомници. Ако се нуждаят от място, където да прекарат нощта…

Декър я изгледа с любопитство, защото възрастната жена като че ли се притесни изведнъж.

— Имаше ли друга причина да не съобщите в полицията?

Тя сведе поглед.

— Трудните времена се отразяват неблагоприятно на хората. Ако бях позвънила в полицията и тези хора бяха разбрали? Аз съм възрастна и живея сама. Не искам проблеми.

— И така, единият е бил висок и слаб, а другият — по-нисък и набит. И двамата бели?

— Точно така.

Десет минути по-късно Декър вече крачеше към къщата, за която госпожа Мартин му бе разказала.

Може би грешеше, но ако съдеше по описанията й, това спокойно можеха да бъдат Бийти и Смит, мъртвите агенти на АБН.