Дейвид Балдачи
Жертвите (30)

30

Десет вечерта.

Неподходящо време за размисъл.

Защото тогава човек е уморен. Не е в състояние да се задълбочава над жизненоважни проблеми.

Особено когато навън бушува буря.

Декър седеше на стола до леглото си в съсипаната от мъка къща и гледаше навън, където се изливаше същински порой.

Въпреки това той се опитваше да анализира ситуацията с надеждата да открие някаква логика във всичко това.

Остави на пода празната кутийка от бира и избърса уста.

Нямаше вкус на бира, а по-скоро на киселина. Не можеше да си представи, че отново ще усети приятен вкус на каквото и да било.

Светкавиците, следвани от мощни тътени в далечината, сякаш действаха в синхрон с туптенето на сърцето му.

Макар да не можеше да чуе риданията им заради гръмотевиците, не се съмняваше, че двете жени в семейството плачат неутешимо — едната съвсем малка, а другата прехвърлила трийсет, едната загубила баща, а другата съпруг. Представяше си ги седнали една до друга, прегърнали се здраво, сякаш това можеше да ги опази да не рухнат напълно.

Декър очерта с пръст кръгче върху запотеното стъкло.

Едно от най-дългите разстояния, които бе изминавал в живота си, бе това от входната врата на ресторанта до масата. Бе помолил Грийн и Ласитър да изчакат навън, за да изведе Зоуи и Амбър от ресторанта. Не искаше да научат новината на обществено място.

Нямаше представа как му хрумна това. Старият Декър би го направил инстинктивно. За стария Еймъс Декър проявите на внимание и състрадание бяха нещо обикновено.

А после онази жестока травма, получена на футболния терен, го бе превърнала в съвсем друг човек. Имаше чувството, че в неговото тяло се е вселил абсолютно непознат.

И все пак се бе досетил, че е по-добре да чуят новината за трагедията някъде насаме.

Това е напредък, нали?

Беше им казал, че полицаите искат да говорят с тях за нещо важно и предпочитат да го направят в управлението, което се намира на няколко преки от ресторанта. Помолил ги е да изчакат, но трябвало да тръгнат веднага.

Бе забелязал разтревожения поглед на Амбър, което му подсказа, че тя предусеща нещо лошо, което я засяга лично. Но остана спокойна и сдържана. И Декър смяташе, че знае причината.

Зоуи продължаваше да разглежда книгата и да се усмихва. Майката очевидно се владееше заради дъщеря си.

Каси, съпругата на Декър, щеше да постъпи по същия начин.

Докато събираха нещата си, Декър прошепна на Джеймисън.

— Става въпрос за Франк. Положението е зле… много зле… възможно най-лошото.

Отначало Джеймисън не реагира, но после пребледня и с треперещи ръце се подпря на масата, за да не изгуби равновесие.

Полицаите откараха двете жени и Зоуи в управлението, а Декър ги последва.

Очевидно бяха мълчали по пътя, защото, когато излезе от патрулката, Зоуи изглеждаше щастлива и изпълнена с любопитство.

Това нямаше да продължи дълго.

Грийн и Ласитър ги въведоха в някаква стая. Всъщност Джеймисън остана отвън със Зоуи. Декър забеляза, че в единия ъгъл ги очаква полицейска служителка.

Грийн заговори пръв:

— Много съжалявам, че се налага да ви съобщя подобна вест, госпожо Мичъл. Става въпрос за съпруга ви.

Очите на Амбър се наляха със сълзи и тя затрепери цялата.

— О, не, моля ви! О, не! — простена тя.

Ласитър погледна към своята колежка, която пристъпи напред с пакетче носни кърпички и бутилка вода.

Декър остана прав, опрял гръб на стената. Така държеше под око цялата стая.

— По всичко изглежда, че в логистичния център е станала ужасна злополука — започна Грийн. — Съобщиха ни, че съпругът ви не е страдал. Станало е много бързо.

Амбър просто спря да го слуша. Приведе се напред, лицето й се доближи на сантиметри от коленете й и тя се заклати напред-назад.

— О, господи! Моля те, моля те! О, Франк! Моля те!

Грийн погледна безпомощно към Ласитър, която придърпа един стол, седна до Амбър и постави ръка на треперещите й рамене.

— Много съжалявам, госпожо Мичъл. Много, много съжалявам.

Франк Мичъл бе загинал. Толкова неочаквано.

Амбър и Зоуи бяха осиротели. Толкова неочаквано.

Декър бе изпитал същата мъка. Защото същото се бе случило и с него в нощта, когато се бе прибрал у дома си и бе открил съпругата си, брат й и дъщеря си мъртви. Убити. Изтръгнати от живота му завинаги. В една нощ. В един миг.

Дори да имаше нещо по-лошо от това, той нямаше представа какво може да е то.

Умът му, макар и толкова специален, толкова удивителен, не бе в състояние да възприеме подобно трагично събитие, да го осмисли, да го преодолее без никаква подготовка. Подобна новина отнемаше въздуха от тялото, сковаваше мускулите на крайниците, изпращаше синаптични импулси към мозъка.

И оставяше човек съсипан, смазан, опустошен.

От смъртта на Каси и Моли бяха изминали повече от две години, но Декър продължаваше да потъва в бездната, в която го бе запратила тяхната загуба.

След известно време Амбър се съвзе, избърса сълзите си, изправи се на омекналите си крака и излезе в коридора. Прегърна дъщеря си и я отведе у дома, без да сваля ръце от раменете й.

Бе поискала да види тялото, но полицаите й бяха казали, че не бива. То било доста обезобразено. Вероятно щяло да се наложи Франк Мичъл да бъде погребан в затворен ковчег, освен ако в погребалното бюро не извършели истинско чудо.

Джеймисън бе придружила сестра си и племенницата си, докато Декър бе останал в управлението, за да научи повече подробности.

Грийн и Ласитър му ги осигуриха.

— Онова място е огромно — отбеляза Грийн. — И е пълно с машини, автоматизирани системи и роботи, които сноват между стелажите. Една огромна метална ръка вдига невероятно тежки палети и ги реди едно над друго. Всеки робот върши работата на петдесет души. Кажи ми какво ще остане за нас, хората?

Декър не се интересуваше от икономическите предизвикателства, свързани с предстоящата революция в автоматизацията, а от подробностите около последните мигове на Франк Мичъл.

— Какво всъщност се е случило с Мичъл? — попита той.

Думата взе Ласитър.

— В момента се довършва една от новите постройки в логистичния център. Мичъл отишъл да провери нещо. Там била монтирана роботизирана ръка, която щяла да реди тежки палети високо по рафтовете, както каза Марти. Мястото не е пуснато в експлоатация и тя не би трябвало да работи. Очевидно нещо се е объркало. Когато колегите на Мичъл го потърсили, открили, че е премазан върху бетонната стена, а роботизираната ръка продължавала да го притиска към нея.

— Но след като не е трябвало да работи, как се е включила? — попита Декър.

— Това е въпросът за един милион долара — направи гримаса Грийн. — Убедени са, че е компютърна грешка, която се дължи на софтуерен проблем или пикови токове. Както споменах, обектът не е пуснат в експлоатация и не всички грешки са отстранени.

— Направихме проучване — добави Ласитър. — Това не е първата смърт, причинена от повреден робот. Подобни нещастия са се случвали в Мичиган, Охайо и други щати. Така се получава, когато тези чудовищно силни стоманени зверове работят редом с хора. Нищо не може да ги спре, ако нещо се обърка. Една такава роботизирана ръка повдига пет тона без никакъв проблем. И стовари ли се върху човек… видях тялото на Франк Мичъл. Беше… меко казано, ужасно — добави тя с треперещ глас.

Това беше всичко.

Декър се върна в къщата, където го чакаше Джеймисън. Тя бе позвънила на близките си и на родителите на Франк, за да им съобщи ужасната вест. Майка му, баща му и четиримата му братя и сестри щяха да пристигнат в Барънвил. Две от сестрите на Джеймисън също щяха да присъстват на погребението. Тя бе дала на Амбър сънотворно.

Майката и дъщерята лежаха в спалнята, все така прегърнати.

Декър и съкрушената Джеймисън обсъждаха случилото се в кухнята. Той й разказа подробностите, които бе научил в управлението.

— Това е ужасно! Те току-що се преместиха тук! Как е възможно?

Декър не каза нищо.

Тя го погледна с насълзени очи.

— Какво мислиш?

— Концентрирай се върху сестра си и Зоуи. Остави разследването на мен. Поне засега.

Тя кимна.

— Знаеш, че не искам, но няма как.

— Знам.

— Зоуи е в шок. Тревожа се за нея. Беше много привързана към баща си. Да се случи на рождения й ден… Толкова е нелепо!

— Страшно нелепо.

— А и трябва да помислим за погребението. Да не говорим, че пристигането на роднините е логистичен кошмар. Ами самото погребение? Дали Франк би искал да бъде погребан тук? Той не е свързан по никакъв начин с това място. Може би кремация? Господи, не мога да повярвам, че обсъждам подобни неща — каза тя и захлипа.

Декър се надигна неуверено, отиде до нея и постави длан на рамото й. Дойдоха му наум различни утешителни думи, но така и не успя да ги изрече.

Джеймисън като че ли разбра вътрешната му борба и улови огромната му ръка.

— Благодаря ти, Еймъс!

Той не отвърна. Потупа я по рамото и прокле неспособността си да направи нещо повече.

Когато се прибра в стаята си, погледна онова място на прозореца, където бе очертал кръг върху капчиците влага.

Шест жертви.

Убити по жесток начин.

А сега имаше и седма. Франк Мичъл бе мъртъв. Това бе най-вероятно нещастен случай.

Най-после Джеймисън си легна.

Декър обаче отново не можа да заспи.

Затова реши да се разходи отново въпреки дъжда.

Взе същия чадър от килера в коридора, закопча палтото си и излезе.

Маршрутът му го отведе до Къщата с труповете. Тя бе потънала в мрак, но полицейската лента стоеше на мястото си. Патрулката на местните ченгета липсваше, но един от черните джипове на Кемпър бе на пост. Вътре имаше някой.

Декър погледна надолу по улицата.

Дан Бонд, слепецът.

Госпожа Мартин, преподавателката от неделното училище.

И Фред Рос с неговото жлъчно отношение и пушка по одеялото.

Те бяха единствените трима души, които живееха на тази улица, единствените, които биха могли да видят нещо. И ако целта на Декър бе да разбере какво са видели, спокойно можеше да изключи Бонд. Но пък той можеше да е чул нещо.

Рос бе заявил, че по това време е бил в болница, но Декър трябваше да провери думите му.

Погледна часовника си.

Десет и половина.

Госпожа Мартин живееше на номер 1640. Лампите светеха.

Декър тръгна към дома й.