Дейвид Балдачи
Жертвите (26)

26

Развалина.

Това бе единственото определение, което хрумна на Декър, докато оглеждаше огромната къща.

Бе почукал силно на олющената двойна врата, после бе думкал с юмрук, но не чу никакви звуци вътре.

— Може би е излязъл — предположи Джеймисън.

— Сигурно трябва да извърви дълго разстояние, за да дойде до входа. Каза ми, че почти не мърда от тук.

Няколко минути по-късно отекнаха стъпки. Вратата се отвори и пред тях застана Джон Барън IV.

Декър забеляза, че той е облечен в същите дрехи като предишната вечер. Косата му бе рошава, а очите — подпухнали от сън.

— Събудихме ли ви? — попита Декър и го погледна учудено, тъй като бе късен следобед.

Барън се усмихна и протегна дългото си тяло.

— Всъщност, да. Разбира се, допреди малко бях буден. Измъкнах се от леглото по обед, както обикновено. Това беше следобедната ми дрямка, преди да си легна вечерта. — Погледна изумената Джеймисън и попита: — Кого виждам тук?

— Виждате Алекс Джеймисън — отвърна тя. — Партньорката на Декър.

— Голям късметлия сте, агент Декър. И на какво дължа тази чест?

— Разследваме убийствата, извършени в града — каза Декър.

— Вече ми го съобщихте.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

Усмивката на Барън си остана все така широка.

— И защо?

— Съвсем рутинни въпроси.

— И аз казвам същото, когато нямам никакво основание да любопитствам, но въпреки това задавам въпроси. Добре, за мен ще бъде удоволствие, но само ако очарователната Алекс също задава въпроси.

Барън отстъпи крачка назад и ги покани с жест.

Влязоха вътре и той затвори вратата след тях.

Джеймисън потрепери, защото във вестибюла беше студено.

Барън забеляза това и каза:

— Не включвам отоплението чак до януари. Издържам няколко месеца на студ, преди да запаля котлето. То е на нафта и ми излиза ужасно скъпо. А човек трябва да се простира според възможностите си.

Барън ги поведе по коридора. Докато минаваха покрай отворените врати от двете страни, Декър и Джеймисън забелязаха огромни стаи с мебели, пердета и килими отпреди много десетилетия. От всички тях обаче лъхаше на упадък.

— Страхотно място — отбеляза Джеймисън.

— Честно казано, майсторите са си свършили работата през пръсти, да не говорим, че са използвали най-евтините материали.

— Защо? — поинтересува се Декър.

— Защото Джон Барън Първи е бил пословично стиснат. Винаги съм смятал, че той е прототипът на Дикенсовия чичо Скрудж. В същото време обаче искал да създаде символ на своето богатство, който целият град да вижда. Е, това е резултатът.

— Ами майсторите? Не са ли били добри?

— О, чувал съм, че били отлични, но толкова мразели своя работодател, че претупали нещата. Така поне гласи семейната клюка.

Барън посочи една отворена врата.

— Оръжейната стая.

Въведе ги в помещение с площ от близо сто и петдесет квадратни метра. Трите стени бяха заети от шкафове за оръжия, в много малко, от които имаше пушки — стара двуцевка, три ловни карабини, изящна кремъклийка… Част от стъклените витрини бяха заети от пистолети, мускети, стари патрони и ловни принадлежности.

— Барън Първи си е въобразявал, че е нещо като феодал и се е държал по подобаващ начин.

— Бил ли е ловец? — попита Декър.

— Единствената плячка, която го е интересувала, са били парите. И не е използвал пушка, а нож, който да забие в гърба на другия.

Джеймисън повдигна вежди при тази забележка.

— Тук очевидно е имало много повече оръжия — отбеляза тя.

— Някога имаше по много от всичко. Що се отнася до оръжията, от време на време продавам по някоя пушка, за да покрия разходите по издръжката на тази къща. Но както сами можете да видите, възможностите ми стават все по-ограничени. А сега, позволете да ми поканя в светая светих.

Барън ги поведе по коридора и не след дълго се озоваха в просторен кабинет, обзаведен с мебели от началото на миналия век. До срещуположната стена бе разположено голямо писалище. Върху него имаше допотопен компютър, който въпреки това не се вписваше в старинната обстановка. Лавиците и ниските масички бяха отрупани с книги и документи, в единия ъгъл имаше голям метален глобус, а коженото канапе бе хлътнало почти до пода. До друга стена бе долепен изящно резбован контрабюфет, върху който бяха наредени пълни до половина бутилки алкохол и кристални чаши. Пред писалището бяха разположени два тапицирани стола. Барън ги подкани с жест да се настанят на тях и зае мястото си зад него, като отмести част от книгите и документите пред себе си.

Столът на Декър проскърца заплашително под тежестта му, но все пак издържа. Тъмнозелените завеси зад гърба на Барън бяха покрити с безброй петна.

Декър хвърли поглед към обемистия компютър и попита:

— Е, с какво си изкарвате прехраната?

— Защо смятате, че не живея от несметното богатство, което съм получил в наследство? — отвърна Барън, но усмивката му подсказваше, че се шегува. — Извършвам проучвания за професори от различни университети в Пенсилвания. Работата не е добре платена, но мога да я върша от тук, освен това ми осигурява някакъв доход.

— Какви проучвания? — поинтересува се Джеймисън.

— Предимно исторически. Обичам да се ровя в миналото. Това ми позволява да забравя настоящето и не ми оставя време да мисля за бъдещето… или по-скоро, за липсата му.

— Проучвали ли сте историята на вашето семейство? — попита Декър.

— Знам само това, което се е предавало от поколение на поколение. В нея няма нищо по-различно от историята на други индустриални барони в този дружелюбен край.

— Като стана въпрос за барони — каза Джеймисън, — чудя се дали това е истинското ви фамилно име, или е избрано от прадядо ви.

— Доколкото ми е известно, истинското е, макар да не се доверявам напълно на думите на моите предци.

Той сключи ръце на тила си, облегна се назад, вдигна дългите си крака на бюрото и заяви:

— Добре, готов съм да чуя рутинните ви въпроси.

Джеймисън извади диктофона си.

— И така, какви въпроси искате да ми зададете?

— Попитах ви дали познавате някоя от жертвите.

— Спомням си нещо подобно.

— А спомняте ли си какво ми отговорихте? Че не ги познавате.

— Възможно е.

— Или ги познавате, или не ги познавате, господин Барън — намеси се Джеймисън.

Той я погледна и се усмихна обезоръжаващо.

— Скъпа Алекс, обикновено отговарям на подобен въпрос, без да се замисля, но в момента, в който твоят колега ми го зададе, бях изпил повече, отколкото ми понася. С други думи, бях пиян. Трябваше да се прибера пеша у дома, а аз се качих в колата и едва не паднах в реката. Мога ли да отбележа, че въпросът ти е изключително добре конструиран и логически необорим?

— Ъъъ… добре. — Джеймисън изглеждаше изненадана.

Барън се обърна към Декър:

— А сега, след като съм напълно трезвен, можем ли да започнем отначало?

Декър му съобщи имената на жертвите, като премълча, че две от тях са агенти за АБН.

— Прекарал съм в Барънвил почти целия си живот, с изключение на следването в колежа. Ако и тези хора са живели винаги в Барънвил, може би сме се срещали и дори запознавали, но не си спомням нищо за тях.

— Джойс Танър е живяла тук четиресет години. Била е приблизително на вашата възраст. Суонсън е живял тук винаги, но е бил на трийсет и няколко. Коста и Бабът са пристигнали сравнително скоро.

— Имената им не ми говорят нищо.

— Попаднахме на една снимка, на която сте вие и бейзболният отбор, който тренирате. Децата държат банер, който възвестява, че са станали шампиони. Снимката е от миналата година.

— Това е, защото тогава спечелихме щатския шампионат — усмихна се Барън.

— Поздравления. Банката е спонсорирала отбора ви. Коста е работил там като старши вицепрезидент. Държал е снимката в дома си.

— Така ли? И защо? — Барън се обърна към Джеймисън. — Играех бейзбол в колежа, получих стипендия, бях още първи курс, когато участвах в драфта и бях избран от „Атланта Брейвс“.

— Впечатляващо — отвърна Джеймисън.

— Бях питчър, и то добър. Имах бърза ръка. Можех и да удрям. И да тичам…

— Какво се случи?

Барън отново се усмихна обезоръжаващо.

— Животът, това се случи. — Погледна Декър и продължи: — Затова вече десет години тренирам детски бейзболни отбори. И миналата година спечелихме щатското първенство. Това беше последната ми година начело на отбора.

— Но защо последната? Тук не обичат ли да печелят?

— Местните решиха, че съм прекалено противоречива личност. С други думи, притесни ги това, че съм Барън.

— Но защо тогава са ви позволили да тренирате децата цели десет години? — попита Декър. — Преди пак сте си били Барън, нали?

— Не знам. Ще трябва да попитате милите ми съграждани. Вероятно защото дълго време имаха възможност да крещят по мен при всяка загуба. Ако следвам тази логика, стигам до извода, че не са останали доволни, че направих отбора им шампион. Затова, когато се появих на първата тренировка от новия сезон, най-любезно ми обясниха, че не се нуждаят от услугите ми.

— Кой ви го каза?

— Не си спомням името на въпросната личност, само тона му, който беше твърде… радостен, дори ликуващ.

— Защо сте останали в града, господин Барън? — попита Декър. — Защо продължавате да търпите подобно отношение?

Барън свали краката си от бюрото и се приведе напред. Макар изражението му да бе сериозно, в очите му грееха весели пламъчета.

— Може да ви прозвучи като проява на мазохизъм, но се наслаждавам на този дуел. Тръгна ли си, това ще означава, че те са спечелили. А и къде да отида?

— Това едва ли е най-приятният начин човек да изживее живота си.

— Нали? И все пак става въпрос за моя скромен живот.

— Продължавате ли да твърдите, че не сте познавали Брадли Коста?

— Не мога да кажа, че го познавах. Просто тренирах децата. Банката плащаше за екипите, топките, бухалките, соковете… — Барън се изправи изведнъж. — Бих ви развел из къщата, но преди това може би ще имате нужда от инжекция против тетанус. Какво ще кажете да се разходим из градината? Не е така прекрасна, каквато беше някога, но може да откъсне човек от живота в Барънвил поне за половин час. А може да си направим и забавна, макар и леко зловеща разходка до семейната гробница.

Барън стана и излезе от стаята, преди посетителите му да отговорят.

Джеймисън погледна Декър.

— Видя ли го как излезе? Да ти напомня за някого?

— За кого? — погледна я Декър.

Джеймисън извъртя театрално очи.