Дейвид Балдачи
Жертвите (21)

21

— Окъснял си, младежо. Или си подранил.

Когато Декър приближи къщата, в която светеше, той забеляза възрастен мъж в инвалиден стол. Към верандата, на която седеше, водеше дървена рампа.

Къщата бе малка и занемарена. Листата на единственото дърво отпред бяха пожълтели. Моравата бе буренясала. Всичко изглеждаше толкова запустяло, сякаш чакаше единствено да рухне, да изсъхне, да умре.

Под навеса до къщата бе паркиран стар микробус.

Декър спря и отвърна:

— Вие също.

Мъжът изглеждаше толкова дребен в инвалидния си стол. Лицето му бе сбръчкано, а главата — плешива и покрита с кафяви петна от прекомерно излагане на слънце. Носеше очила с телени рамки. Той сви рамене и отвърна:

— На моята възраст времето няма никакво значение.

Старецът приглади пуловера си и потрепери. Въздухът бе влажен от дъжда и той бе покрил краката си с одеяло. Явно забеляза, че Декър гледа към одеялото му.

— Лято, зима, няма никакво значение. Все ми е студено. Докторите казват, че имам проблем с оросяването. Виждаш ли, не е хубаво човек да се застоява на този свят прекалено дълго. Целият се разпада.

— Тук ли живеете?

— Не си ли личи?

— Вие сте Фред Рос, нали?

— Кой се интересува? — сопна се Рос.

— Аз. Казвам се Еймъс Декър.

— Еймъс? Отдавна не съм чувал това име. Напомня ми за онова телевизионно шоу „Еймъс и Анди“. Гледах го едно време. Много отдавна. По дяволите, всичко ми се струва толкова отдавна… Това е старостта. На осемдесет и пет съм, но обикновено се чувствам на сто и пет. Има дни, в които се будя и се чудя кой, по дяволите, съм. И как този старец се е вмъкнал в тялото ми. Никак не е забавно.

Декър пристъпи към верандата. Дъждът бе спрял, затова той свали чадъра.

— Къде бяхте преди две вечери, господин Рос?

Ласитър бе казала, че Рос най-вероятно не е бил у дома си, но Декър искаше сам да го чуе.

Рос погледна надолу по улицата.

— Имаш предвид онова, което се е случило там?

— Да.

— Ченге ли си?

— Да.

— Видях ги да влизат там днес по-рано — каза Рос и посочи надолу по улицата. — Приличаха на федерални.

— По какво познахте?

— Гледам телевизия.

— Бяхте ли тук в нощта на убийствата?

Рос поклати глава.

— Бях в болницата. Получих задух. Сега съм добре. Но имам доста проблеми с дишането. Всички от спешното ме познават добре. Не че се гордея с това, разбира се. Едно е да си стар и богат. Но не ти пожелавам да си стар и беден, Еймъс.

— Съжалявам да го чуя. От полицията взеха ли ви показания?

— Не. Разбираш ли, днес се прибрах. Или вече е вчера?

— Сам ли живеете?

Рос кимна.

— Жена ми почина преди двайсет години. Много пушеше. Недей да пушиш, Еймъс, ако не искаш да умреш в ужасни мъки.

— Виждали ли сте някога някой да влиза в онази къща, господин Рос? Когото и да било?

Рос впери поглед в Декър и отвърна:

— Зрението ми не е никак добро, затова не виждам почти нищо.

— Носите очила. А и споменахте, че в къщата са влезли федерални.

Рос свали очилата и избърса стъклата им в пуловера си.

— Повечето къщи на тази улица пустеят. Както и по-голямата част от Барънвил — каза той и отново си сложи очилата.

— Но в града има нов логистичен център.

Рос сви рамене.

— Работните места не са достатъчно, за да съживят града. А и заплатите не са като едно време. Да, определено не са като едно време. Аз никога не съм учил в колеж — така и не получих тази възможност, — но си намерих добре платена работа. А сега не работиш ли с компютър, не ставаш за нищо. — Старецът вдигна ръцете си. — Днес никой не строи нищо, само трака по клавиатурата. Нищо не правят, пишат глупости. Що за работа е това, по дяволите?

— В мините ли работихте или в заводите?

— Първо в мините, после в хартиената фабрика, в текстилната… Поправях машините там. А също и в коксовия завод. По онова време, когато човек влезеше в града, веднага усещаше миризмата. От въглищата, от целулозата за хартията… Чувал съм, че старият Барън казвал, че така миришат парите. Майната му! Сега мексиканците и азиатците вършат същото за по няколко долара на ден. Не след дълго всичко ще се върши от роботи. Тогава мексиканците и азиатците също ще останат без работа — засмя се старецът. — Едно време имаше железопътна линия, която минаваше през самия център на града. По нея превозваха въглищата и кокса за стоманолеярните в Питсбърг, а и за други части на страната, за да послужат за производството на електричество. Работих и в мините, ама бързо се отказах. Плащаха добре, но не исках белите ми дробове да почернеят. Макар че жена ми умря тъкмо от рак на белите дробове, а кракът й не беше стъпвал в мина. Аз обаче не исках да нося в себе си онези гадости от мината.

— Познавахте ли някой от семейство Барън?

— Негодници са до един! — заяви Рос и се изплю на верандата.

— Защо?

— Създадоха това място, а после го оставиха да отиде по дяволите, затова! Оня непрокопсаник си седи в голямата къща на хълма и ни гледа отвисоко! Копеле мръсно!

— Джон Барън ли имате предвид?

— Него, мерзавеца!

— Но сте изкарвали добри пари, нали? Сам го казахте!

— Никой не ми ги е давал даром. Изработвах ги с тия две ръце. Разбира се, че изкарвах пари, но те изкарваха много повече.

— Имате ли роднини?

— Един син, който не се е вясвал да види баща си. Майната му!

Декър погледна инвалидния стол.

— Какво се случи?

Очите на стареца зад очилата заприличаха на черни сачми.

— Какво се случи ли? Животът, ето какво се случи! Не ти трябва да знаеш повече!

— Добре. Виждали ли сте някой да влиза в онази къща?

— Каза, че си ченге. Аз откъде да знам, че е вярно? Стар човек съм, затова подхождам с недоверие към всеки и всичко.

Декър се приближи и му показа служебната си карта.

— ФБР, а? — подхвърли Рос, докато малките му очички се взираха в картата от хлътналите си орбити. Огледа улицата и продължи: — Навсякъде има федерални. Защо? По телевизията казаха, че в онази къща са открити два трупа. Защо се намесват федералните?

— Много престъпления попадат под федерална юрисдикция — отвърна Декър.

— Прекалено много — сопна се Рос и от ъгълчето на устата му потече струйка слюнка. — Правителството си вре носа навсякъде. До гуша ми дойде от него!

— Това означава ли, че сте на принципа всеки сам за себе си?

— На принципа съм държавата да стои по-далече от мен. И да не взема страната на хора, които изобщо не се нуждаят от помощта й. Виж ме, нямам абсолютно нищо, но не се жалвам. Не моля за подаяния, защото имам проблем, или защото някой се е отнесъл несправедливо с мен. В този живот няма нищо справедливо. Не ти ли харесва, върни се там, откъдето си дошъл, и не позволявай американското знаме да те перне по задника.

— Интересна философия — подхвърли Декър.

— Нищо не разбирам от философия. Просто гледам на света с двете си очи. И го виждам такъв, какъвто е.

— И какъв е според вас?

— Далеч не толкова добър към хора като мен в сравнение с едно време.

Декър реши да насочи разговора в друга посока.

Казахте, че може би сте видели някакви хора около къщата.

— Вече забравих.

— Господин Рос, ако знаете нещо, трябва да ми го съобщите.

— И защо? Защото си федерален? Това да не е някаква вълшебна дума?

— Не, просто съм полицай, който се опитва да открие истината.

Рос се усмихна жлъчно.

— Същата реплика използват и по телевизията. Не вярвам на актьорите, не вярвам и на теб.

— Ако сте видели нещо и го скриете от нас, убийците на онези мъже може да стигнат до същия извод. Че сте видели нещо. Възможно е да се намирате в опасност.

Вместо да отговори, Рос отметна одеялото от немощните си крака и Декър видя пушка с рязана цев. Старецът я вдигна и я насочи към него.

— Това бебче отдавна е с мен. „Ремингтън“ с патрони магнум. Винаги заредена. Понечи ли някой да ми направи нещо, здравата е загазил. Дори да е федерален. Не си падам по предупредителните изстрели. Намирам ги за излишни.

Декър отстъпи крачка назад.

— Държа да ви информирам, че отправянето на заплахи към федерален агент също е престъпление. И ако използвате толкова мощни патрони за пушка с рязана цев, откатът от първия изстрел ще ви блъсне назад и столът ви ще се забие в стената с такава сила, че пломбите ви ще изпаднат. Шансът ви да произведете втори изстрел ще бъде нулев, защото ще бъдете с мозъчно сътресение.

— Какво ме е грижа за някакво си мозъчно сътресение, ако онзи, по когото съм стрелял, ще стане на дупки като швейцарско сирене?

— Освен това пушките с рязана цев са незаконни в Пенсилвания. Мога да ви арестувам дори само за притежаването й.

Старецът се приведе напред.

— Време е да научиш нещо, Еймъс, докато си тук. А може и да не го научиш…

— И какво е то?

— В Барънвил няма нищо незаконно.