Дейвид Балдачи
Жертвите (2)

2

— Декър?

Той се извърна и видя босата Джеймисън, разтреперана от студ, да стои в другия край на коридора.

— Имаш ли пистолет? — попита тихо Декър.

Заля го вълна от електриковосини светлини. Последвана от още една и още една… Зави му се свят, започна да му се повдига.

Джеймисън поклати глава. Той й направи знак да се приближи и тя се втурна напред. Зави зад ъгъла, зърна онова, което Декър вече бе видял, и се вкамени.

— Мили боже!

Декър кимна. Реакцията й бе разбираема. Все пак човекът висеше от тавана.

През халката, на която някога е бил окачен полилеят, оставен сега на пода, бе прекарано въже. То завършваше с примка, впила се във врата на жертвата.

В същото време обаче смъртта чрез обесване не водеше до загуба на кръв.

Декър впери поглед в дъсчения под. Локвата кръв под обесения бе потекла към стената, където се бе натъкнала на оголения електрически кабел на лампиона и бе дала началото на поредица от къси съединения.

Преди да се появи Джеймисън, Декър бе извадил кабела от контакта и бе стъпкал искрите с крак. Пламъците бяха обхванали част от килима и парче прокъсан тапет, затова се наложи той да използва мокрото си яке, за да угаси огъня, плъзнал по стената. После нави на руло килима, за да потуши пламъците. Точно в този момент чу Джеймисън.

Погледът му пробяга по тялото на мъжа в търсене на рана, която да обясни обилната кръв. Не откри такава, а и нямаше възможност да търси по-обстойно. Трябваше да изчака полицията. Едно друго нещо обаче не можеше да чака.

— В къщата може да има някой — прошепна Джеймисън, изразявайки на глас собствените му мисли.

— Трябва да проверим. Носиш ли мобилния си?

— Не.

— И аз. Тук не виждам телефон. Добре, искам да се върнеш у сестра си и да повикаш ченгетата. Аз ще продължа с огледа.

— Декър, трябва да изчакаш полицията…

— Може да открия ранен човек или самия убиец.

— Втората възможност ме притеснява — прошепна Джеймисън.

— Аз съм полицай — отвърна той. — Обучен съм да се справям с подобни ситуации, освен това съм въоръжен. А ако убиецът е още тук, вероятността да е по-дребен от мен е много голяма. Побързай!

Джеймисън се обърна бавно, после хукна по коридора и излезе навън.

Декър обходи първия етаж. Къщата имаше и втори етаж, а сигурно и мазе, ако наистина бе копие на съседната. Той се втурна нагоре и докато вземаше по две стъпала наведнъж, почувства как мускулите му се напрягат. В продължение на десет години бе работил като патрулен полицай, преди да постъпи в отдел „Убийства“, и бе влизал безброй пъти в домове на убити. Трябваше да следва определени правила, които се бяха запечатали в ума му. Въпреки това задачата не изглеждаше толкова лесна като… като карането на велосипед например, поради една проста причина. Велосипедът не можеше да стреля по теб.

На втория етаж имаше две малки спални с баня между тях. Той провери и трите помещения, но не откри нищо. Къщата изглеждаше изоставена.

Може би в нея нямаше никой, освен мъртвеца на партера. Декър слезе долу и откри вратата за мазето.

В началото на стълбите имаше електрически ключ, но той не посегна към него. Нямаше представа дали късото съединение е засегнало електрическата инсталация в останалата част на къщата, но в момента мракът бе негов приятел. Опипваше с ходило стъпалата, преди да им повери цялата си тежест. Въпреки това те проскърцваха и Декър потрепваше при всяка стъпка. Стигна долу, без никой да се опита да го нападне.

Озърна се. Беше тъмно и не успя да види почти нищо, но мазето като че ли бе голо. Лъхна го миризма на влага и плесен. Той пристъпи напред и едва не падна на земята. Възстанови равновесието си и се дръпна назад.

Трябваше да включи осветлението, каквито и рискове да криеше това. Изкачи обратно стъпалата и запали лампата. Слезе долу с насочен напред пистолет и видя в какво се е спънал.

В него се взираше безжизнено лице. Мъжът бе трийсет и пет, четиресетгодишен, слаб, с черна коса и бледа кожа. Вероятно бе около метър и осемдесет, но тъй като лежеше на земята, ръстът му не можеше да се определи с точност.

Декър регистрираше всички тези данни автоматично благодарение на дългогодишната си работа в полицията. Те обаче отстъпваха на заден план пред най-важния факт.

Мъжът носеше полицейска униформа.

Декър коленичи и постави длан на врата му, за да провери има ли пулс.

Пулс нямаше, а кожата му бе твърде студена. Опипа крайниците. Бяха вкочанени, което означаваше, че rigor mortis вече е започнал. Опитът на Декър в разследването на множество убийства го накара да се замисли над причината за смъртта и времето, в което е настъпила.

Огледа тялото в търсене на рани, но не откри нито една. Нямаше намерение да го мести. И бездруго бе останал твърде дълго на местопрестъплението.

Насочи поглед към лицето на мъжа. По устните му бе избила пяна. Това подсказваше поне два начина, по които би могла да настъпи смъртта.

Сърдечен пристъп.

Или отрова.

Добре, причината за смъртта остава неясна. А времето?

Огледа ноздрите на мъжа. Имаше само няколко мухи месарки, които вече бяха снесли яйца, но съвсем малко. Месарките подушваха мъртвата плът от километри и бяха сред най-добрите приятели на полицаите, тъй като играеха ролята на биологичен часовник и помагаха да се определи времето на смъртта.

Но когато Декър анализира всички тези факти, в главата му светнаха червени лампички. Не една, а няколко. Нещо определено не беше наред.

Вкочаняването на крайниците подсказваше, че мъжът е мъртъв от известно време. Всъщност може би вече настъпваше обратния процес, при който първо се отпускаха по-големите мускулни групи, а после по-малките. А това означаваше, че мъжът е мъртъв от доста време. Това съответстваше на ниската температура на тялото, но не и на останалите фактори.

Мислите на Декър бяха прекъснати от полицейски сирени.

Той изкачи бързо стълбите, прибра пистолета си в кобура, излезе на предната веранда и зачака.

Петнайсет секунди по-късно пред къщата спря патрулка.

За времето, което Декър бе прекарал в къщата, бурята бе отслабнала, макар да продължаваше да присветва и да гърми. Но поне не валеше толкова силно.

Когато двама полицаи излязоха от колата, Декър извика името си и вдигна високо служебната си карта. И двамата бяха с извадени оръжия, а единият насочи към него мощния си фенер.

— Дръжте ръцете си така, че да ги виждаме! — извика единият полицай, който бе млад и малко притеснен.

И тъй като Декър и бездруго бе вдигнал ръце, нямаше какво да направи, освен да обясни:

— Аз съм федерален агент. Моята партньорка подаде сигнала.

Ченгетата приближиха верандата предпазливо. Вторият полицай, който изглеждаше четиресетинагодишен, с добре поддържани прошарени мустаци, прибра пистолета си, взе картата на Декър и я огледа. После освети лицето му с фенера си.

— Какво става? — попита той.

— Вътре има два трупа. Един обесен в дневната, другият е в мазето. — Декър погледна униформата му и добави: — Не знам дали мъжът в мазето е бил полицай, но носи същата униформа като вашата.

— Какво?! — възкликна по-възрастният.

— И казвате, че е мъртъв? — попита по-младият, който продължаваше да стиска пистолета си.

— Да, мъртъв е. Може ли да отместите оръжието? Да не сочи към мен.

— Покажете ни — нареди по-възрастният полицай.

В този момент зад ъгъла изскочи Джеймисън.

По-младото ченге се завъртя и се прицели в нея.

— Не! — извика Декър, скочи напред и блъсна ръката му секунда преди да стреля. Куршумът профуча на две педи от главата на Джеймисън. Тя се просна на тревата.

Ченгето се олюля назад и насочи пистолета си към главата на Декър.

— Това е моята партньорка — изкрещя Декър. — Тя ви повика! Алекс, добре ли си?

Джеймисън се надигна бавно и, олюлявайки се, пристъпи напред. Пое дълбоко дъх и кимна.

— Да, добре съм — каза, макар да имаше вид на човек, който ще припадне всеки момент.

По-възрастният полицай хвърли смразяващ поглед към своя колега и помоли Джеймисън да покаже служебната си карта. След като я видя, той се обърна към партньора си.

— Едва не застреля федерален агент, Дони! — скастри го той. — Сега те очаква цял тон бумащина и дни наред няма да отлепиш задник от бюрото си. От „Вътрешни разследвания“ ще те погнат здравата. Браво на теб!

По-младият полицай прибра оръжието си, намръщи се, но не каза и дума.

— Покажете ни — повтори по-възрастният.

— Насам — отвърна Декър.