Дейвид Балдачи
Жертвите (11)

11

Някога имението нямаше равно на себе си. А сега бе старо, порутено и вероятно обречено да рухне.

Бе построено в епоха, в която парите се движели свободно, никой не дължал данък върху доходите, животът бил по-прост, богатите обичали да демонстрират състоянието си и всеки си знаел мястото. Тогава никой не бил чувал за глобализация (тази дума още не била измислена), информацията се разпространявала далеч по-бавно и мнозинството живеело в блажено неведение.

Мъжете се грижели за прехраната. Прибирали се у дома след работа, прекарвали вечерите със семейството си, пушели цигари, пиели бира, отначало слушали радио, а по-късно започнали да гледат телевизия като всички други в страната, лягали си, ставали и всичко се повтаряло отначало. Жените също работели, но у дома.

Джон Барън огледа градината зад дома си — някога безупречно поддържана, а сега запустяла и буренясала.

Беше висок мъж, почти метър и деветдесет, с широки рамене и тесен ханш. Беше силен и се поддържаше в добра форма. Винаги го бе правил. Но тъй като бе на петдесет и три, започваше да усеща как мускулите му се отпускат, а ставите му се сковават. Посребрената му коса отдавна не беше виждала ножица на професионален фризьор.

Облеклото му представляваше сбирщина от стари дрехи — протрито сако от смокинг, джинси, бяла тениска с якичка, оръфан кожен колан и работни ботуши. Красивото му обветрено лице бе покрито с набола брада.

Джон Барън не се интересуваше от външния си вид.

Живееше съвсем сам. Нямаше кого да впечатли.

Домът на предците му бе огромен — две хиляди и триста квадратни метра, — а стопанските постройки заемаха почти още толкова. Това бе най-голямото имение в града и вероятно едно от най-големите в цяла Пенсилвания. Целият имот се бе простирал на стотици декари, а самата къща се издигаше на най-високото място в града. Място, подобаващо за членовете на фамилия Барън, които гледаха на останалите отвисоко.

Джон Барън живееше тук от самото си раждане. Беше единственото дете на Бенджамин и Дороти Барън. Бъдещето му изглеждаше добре подсигурено — достойно за завист, сигурно и непоклатимо. Но само до деня, или по-скоро, до нощта, в която родителите му загинаха при злополука, а може би от нещо друго — полицейското разследване не бе стигнало до категоричен извод. Деветнайсетгодишният Джон беше единственият им наследник. Макар да знаеше, че семейството не е баснословно богато, както някога, той очакваше да наследи значителна сума.

Но само до момента, в който адвокатът и счетоводителят се срещнаха с него и го уведомиха, че задълженията, които трябва да изплати, са двайсет пъти повече от средствата, с които разполага. Бе дошло време да се платят сметките и тази чест се падна именно на Джон.

Затова още преди десетилетия той разпродаде голяма част от семейните активи и направи всичко по силите си, за да разсрочи задълженията в отчаян опит да спаси поне къщата. Въпреки това над имота още тегнеше толкова голяма ипотека, че почти целият му доход отиваше за изплащане на лихвите. Подобно на своите предшественици, и Джон Барън бе започнал да разпродава земите наоколо. Така стотиците декари се бяха свили до едва няколко десетки. Околните сгради лежаха в руини. Огромната къща се рушеше. Когато Джон умреше, банката щеше да я събори или продаде, тъй като той нямаше нито съпруга, нито деца. На това място щеше да се появи нещо по-модерно. Стига по това време Барънвил още да съществуваше, разбира се.

Може би щяха да разкопаят и преместят дори семейното гробище, разположено далече от къщата и заобиколено от двуметрова тухлена ограда.

Джон Барън погледна през прозореца на кабинета си и зарея поглед над земята, из която бе тичал като щастливо хлапе. Навремето бе пълен с енергия, но дори тогава не успяваше да стигне до края на имота. Като дете това му носеше едновременно успокоение и смирение.

Извърна се и погледна лавиците с книги, покрили стените зад гърба му. Беше ги прочел всичките. Нещо повече, успя да запази от тях повече, отколкото бе смятал за възможно. С най-редките томове се бе разделил много отдавна, за да може да плати една или друга сметка. Какъв бе смисълът някой да държи книги, след като няма дом, в които да ги съхранява?

Джон Барън стана, отиде до бюрото си и седна на стола, който изскърца под тежестта му. Всичко в тази къща скърцаше и при най-лекия допир.

И аз скърцам, но само защото съм жив.

Беше жив, но водеше мизерно съществуване. И трябваше да се примири с него до края на дните си.

Беше се прибрал у дома от колежа, за да се погрижи за семейните дела след смъртта на родителите си. После продължи следването си благодарение на спортната стипендия, която бе получил, но скъса ротаторен мускул в рамото. Подобна травма бе равносилна на смъртна присъда за всеки бейзболист. На следващата година стипендията му бе спряна и Джон бе принуден да се прибере у дома без диплома. Направи няколко опита да се захване с бизнес, но те се провалиха до един поради липсата на средства. По всичко изглеждаше, че хората, които толкова дълго бяха живели под ботуша на фамилия Барън, нямат никакво желание да подадат ръка за помощ на последния й потомък.

Макар че мините и заводите имаха друг и собственици в продължение на много години преди да затворят врати, изхвърлените на улицата работници, а и целият град обвиняваха за това един-единствен човек. По времето, когато се случи това, Джон Барън бе на двайсет и няколко, но пое цялото разочарование и недоволство на града. Местните дори организираха подписка с искане да сменят името на Барънвил. Инициативата се провали, вероятно защото жителите му предпочетоха то да остане, за да могат да продължат да обвиняват семейството му за собствените си проблеми.

Така Джон Барън се превърна в парий. Може би трябваше да замине. Да зареже къщата, града и жалкото си съществуване. Но не го направи. Не беше сигурен дали причината се нарича упорство или лудост, а може би поравно и от двете. Нещо в главата или в душата му не му бе позволило да загърби всичко и да започне отначало на някое ново място. А както сам бе установил, тези неща в главата или в душата можеха да бъдат много, много силни.

Накрая той бе продал достатъчно земя и бе платил достатъчно сметки, за да си позволи да остане в къщата и да води съвсем скромен живот. Каквато и амбиция да бе имал да постигне нещо повече, тя бе угаснала през годините.

Докато се взираше в мрака навън, Барън си даваше ясна сметка, че напълно е съсипал онова, което някога му се бе струвало ведро бъдеще, изпълнено с обещания.

Едновременно с амбицията му бе угаснал и живецът на градчето.

Жилища, магазини и офиси, които някога кипяха от живот, сега пустееха. Огромните рудници и заводи, построени от предците му, вече ги нямаше.

Барънвил се бе появил на бял свят в резултат на мечтите на Джон Барън Първи и стремежа му към богатство. Сега мечтите се бяха превърнали в кошмар.

За всички.

От своя прозорец Барън често наблюдаваше погребалните процесии, които бавно се нижеха към едно от градските гробища. В дворовете на местните църкви отдавна нямаше свободни места. Знаеше, че фаталните свръхдози са зачестили неимоверно. Изгубили всяка надежда, хората прибягваха до спринцовки и хапчета, за да потърсят забрава от отчайващата действителност.

В същото време обаче Барън наблюдаваше и появата на микробуси и пикапи, с които пристигаха нови семейства с нови надежди. Нямаше представа дали идват, за да оглозгат и последните парченца месо от скелета на Барънвил. Нямаше представа дали градът има шанс да се възроди за нов живот.

Но се надяваше.

Макар да не носеше абсолютно никаква вина, Джон приемаше упадъка на фамилия Барън като свой личен провал. И това нямаше да се промени. Най-малкото защото градът смяташе, че той е виновен за всичко, и не пропускаше да му го напомни.

Барън се надигна от бюрото си.

Бе твърде рано, за да си легне. Искаше да отиде на едно място. Трябваше да отиде там. Всъщност това се бе превърнало в нещо като ритуал.

Той влезе в просторния гараж за шест автомобила, в който от трийсет години насам имаше само една кола.

Тя беше светлосин шевролет събърбан, модел 1968 година, принадлежал някога на стария градинар. След смъртта на родителите си Барън бе принуден да освободи малцината служители в имението, но бе успял да задържи възрастния градинар, защото ливадите и градините бяха наистина огромни. Но и това се бе променило след продажбата на по-голямата част от земята. Градинарят, който по онова време вече наближаваше деветдесет, му остави раздрънкания шевролет и отиде в един старчески дом наблизо, където почина.

За щастие, Барън бе следвал инженерни науки, а освен това разбираше интуитивно как работи всяка машина. Затова успяваше да поддържа шевролета толкова години. След пет десетилетия обаче нямаше представа колко живот е останал в тази таратайка.

Или колко живот е останал в мен.

Качи се в колата и излезе от гаража. Ролетните врати отдавна не работеха, затова ги държеше отворени, а ключа за шевролета прибираше под сенника.

Спусна се надолу по хълма и подмина кварталите, появили се на земята, принадлежала някога на семейството му. От тях — както и от дома му, разбира се — се разкриваше най-хубавата гледка към града. Поне от онези, в които още живееха хора.

Барън излезе на главния път и ускори.

В джоба му имаше пари. И той възнамеряваше да ги похарчи.

Бар „Мъркюри“ бе единственото място в града, където се надяваше да намери малко спокойствие.

Паркира отвън и излезе от колата.

Остави сакото си вътре. Знаеше, че привлича достатъчно нежелано внимание и без да се облича ексцентрично.

Той беше Барън. Последният.

Ако здравето не го подведеше, можеше да влачи жалкото си съществуване още трийсетина години. И за да издържи на всичко това, имаше нужда от едно уиски със сода. Или две. Или три.

Тази вечер той нямаше да се задоволи с едно питие.