Историята на Ганем Бен Аюб

Разказват, че в стари времена в Дамаск живял един много богат търговец. Той имал син, сладкодумен и хубав като пълна месечина, на име Ганем Бен Аюб^[1] и дъщеря Фитна^[2], наречена така заради неземната й красота.

Търговецът умрял и оставил огромно богатство. Сто товара с брокат, коприна и благовонни масла били готови и надписани с големи букви „За Багдад“, където търговецът се канел да ги откара. След неговата смърт синът му Ганем натоварил стоката на няколко камили и се присъединил към един керван, който отивал за Багдад.

Той се сбогувал с майка си, с близките си, с хората от града, тръгнал с упование в бога и стигнал жив и здрав в Багдад. Това било по времето на халифа Харун ар-Рашид.

В Багдад Ганем наел хубава къща и я наредил богато с красиви килими и тежки пердета. В нея прибрал товарите и останал да си почине няколко дена след уморителното пътуване. В това време при него дошли търговците от Багдад да го поздравят и да го поканят да отиде с тях на пазара, за да покаже стоката си. Ганем взел няколко топа от най-скъпите платове, на всеки от които била написана цената, и отишъл на пазара. Търговците го посрещнали много добре и той продал в дюкяна на най-уважавания търговец всичко, което носел, и спечелил за всеки динар два динара. Това го зарадвало много. Дните минавали. Ганем носел на пазара по един товар стока и го продавал все така добре. Изтърколила се година.

Един ден той пак дошъл на пазара, но всички дюкяни били затворени. Когато попитал за причината, узнал, че някакъв търговец бил починал и всички били отишли на погребението му. Посъветвали го да иде и той, защото аллах ще го възнагради. Ганем научил къде е домът на покойника и отишъл. След това се присъединил към близките и търговците, които се били запътили към джамията, за да се молят за душата на умрелия, а после всички тръгнали пред ковчега към гробищата. Ганем ги последвал. Гробищата били извън града. Дълго вървели между гробовете, докато стигнали до един прясно изкопан гроб. Роднините на починалия ги чакали там, разпънали една шатра. Ганем забелязал много запалени свещи и кандила. След погребението всички продължили да се молят. Търговците се настанили на постланите килими. Седнал и Ганем, защото му било неудобно да ги напусне. Чели Корана, докато станало време за вечеря. Тогава им поднесли ядене и сладкиши. След като се нахранили, умили ръцете си и се върнали по местата си. Ганем започнал да се безпокои за стоката си, тъй като се страхувал от крадци. „Аз съм чужденец — казал си той — и минавам за богат търговец. Ако тази нощ спя далеч от къщата си, ще ми оберат стоката и парите!“ Той станал, извинил се, че има работа, и тръгнал по пътя, който водел към градската порта. Наближавало полунощ и вратата била затворена. Наоколо нямало жива душа. Чувало се само кучешки лай и виене на вълци. „Няма друга сила освен божията помощ — си казал Ганем, ето че се страхувах за парите си, а сега се боя и за живота си.“

И той потърсил подслон за останалата част от нощта. Огледал мястото и видял една семейна гробница, заградена с високи стени, вътре растяла палма. Тежката каменна врата била отворена. Ганем влязъл и легнал на тревата. Опитал се да заспи, но сънят бягал от очите му, като се видял сам между гробове. Той станал и тръгнал към изхода, но забелязал по пътя към гробницата светлинка, която се приближавала. Уплашен, Ганем бързо затворил вратата и се покатерил на палмата, която му се сторила най-сигурното убежище. Светлинката се приближила до гробницата и той различил трима роби. Първият носел фенер и лопати, а другите двама — някакъв тежък сандък. Единият от робите извикал: „Нещастие, о, Сауаб“!

— Защо, Кафур?

— Надвечер оставихме вратата отворена!

— Да, вярно!

— А сега я намираме затворена.

Бахит, който носел фенера, се намесил:

— Колко сте умни! Не знаете ли, че ако някой, който има градини извън Багдад, замръкне по пътя, се крие тук, докато съмне, и винаги затваря вратата, защото се страхува да не би суданци като нас да го заколят, опекат и изядат!

Двамата му другари не се съгласили:

— Ти си най-глупавият от нас! — казали те.

— Ще ми повярвате, когато влезем в гробницата и намерим оня, който се е скрил там. Мисля, че като е видял светлината, той се е покатерил на палмата.

Ганем чул какво говорят робите и си казал: „Колко са хитри и коварни тези суданци“. И започнал да се моли на бога да го избави.

Най-после носачите на сандъка се уморили и сърдито подвикнали на Бахит да се прехвърли през оградата, за да отвори вратата.

— Ако отвориш вратата — казали те, — ще хванем оня, който се крие вътре, и що го изпечем, без да се загуби нито една капка кръв.

— А защо да не хвърлим сандъка през оградата и да си идем — предложил Сауаб. — Страхувам се, че вътре са се скрили разбойници, които убиват хората, за да ги ограбят. Не сте ли чували, че нощем те влизат тук, за да си делят плячката?

Двамата, които носели сандъка, му казали:

— Ти наистина си луд. Как ще влязат тук?

После те се прехвърлили през оградата и отворили вратата.

— Уморихме се да носим, да се качваме и да слизаме, да отваряме и затваряме врати — казал един от тях. — Сега е полунощ и нямаме сили да заровим сандъка. Да поседнем малко, да си отдъхнем, а после ще си свършим работата. А сега най-добре е всеки от нас да разкаже как е станал евнух и така ще се изтърколи нощта.

Бахит казал, че ще започне пръв.

— Братя, когато бях на пет години, търговецът на роби ме взе от моята страна и ме продаде на един войник, който имаше дъщеря на три годинки. Израснахме заедно. Всички се смееха, когато се кривях и танцувах, за да забавлявам момичето на господаря. Това продължи, докато станах на дванадесет, а момичето на десет години. Един ден влязох при нея, когато беше сама. Ухаеше на благовония, беше излязла току-що от банята, а лицето й грееше като луната на четиринадесетия ден. Започнахме да се забавляваме. Щом проумях какво се е случило, избягах от страх при мои приятели.

Майка й се върнала и припаднала, когато научила какво е станало, после се свестила и нищо не казала на бащата.

Два месеца ме викаха и увещаваха да се върна при тях.

После майка й я сгоди за бръснаря на бащата. Тя платила и приготвила добра зестра. Баща й нищо не знаел за случилото се.

Един ден ме издебнаха, хванаха ме и ме направиха евнух. Когато дъщерята на господаря ми се омъжи, станах неин роб. Вървях пред нея навсякъде — до градската баня, в къщата на баща й. Служих й дълго. Тя беше много красива и ми позволяваше да я целувам до насита. Но всички умряха: тя, мъжът й, баща й и майка й. Аз взех парите, които намерих вкъщи, и дойдох на това място, където служа и днес.

Вторият роб започнал историята си така:

— Бях на осем години и всяка година измислях по една лъжа, за да скарам търговците на роби. Моят господар ме даде на един посредник и му заповяда да ме предложи на пазара, като вика:

— Има ли някой, който иска да го купи с неговия порок?

Всички питаха какъв е той, а той им казваше, че всяка година измислям по една лъжа.

Тогава се приближи един търговец и попита:

— Колко платиха другите за момчето?

— Шестстотин дирхама — отвърна посредникът.

— Вземам го — рече търговецът. — На теб ще дам двадесет дирхама за труда.

Щом брои парите на моя господар, посредникът ме заведе в дома на търговеца и получи бакшиша си.

Търговецът ме облече прилично. Останах при него до края на годината.

Новата година беше благодатна и благословена. Търговците започнаха често да правят гощавки. Всеки канеше гости в определен ден, докато дойде редът на моя господар. Тогава покани гости в една градина вън от града, като взеха много ядене и пиене. До обед ядоха, пиха и си разказваха различни истории. В това време на господаря му потрябва нещо от къщи. Поръча ми да взема мулето и да му го донеса.

Отидох и казах на господарката си, че господарят е умрял. Тя започна да плаче, да се вайка и да ме разпитва как е станало това. Казах й, че го е затрупала една стена. Господарката и синовете й заридаха още по-силно и от скръб започнаха да си разкъсват дрехите.

Притичаха съседите и моята, господарка взе да чупи всичко, което й попаднеше подръка. Извика ме на помощ: „О, Кафур, ела да ми помогнеш да счупим шкафовете, съдовете и вазите!“. Аз се спуснах и започнах да чупя, каквото ми попадне, като виках: „О, господарю мой!“.

Сетне господарката ми излезе само с една кърпа на главата, с открито лице. Синовете и дъщерите й я последваха. „Кафур — замолиха се те, — покажи ни мястото, където умря господарят ти, за да го изровим, да го сложим в ковчег и да го погребем, както подобава.“ — Тръгнах пред тях, като виках: „О, господарю мой!“. Всички зад мен повтаряха: „Какво нещастие, каква беда!“. Следваха ни много мъже, жени, момчета и момичета и всички плачеха и се удряха в гърдите. Така преминахме през града и хората се питаха: „Какво е станало?“. Щом узнаха тъжната вест, съобщиха на градоначалника. Той яхна коня си, взе няколко слуги с лопати и кошници, за да изровят господаря ми изпод срутилата се стена. Всички ме следваха. Аз плачех, виках, посипвах си главата с пепел и се биех по лицето. Стигнах преди тях при господаря, а като ме видя, той се изненада, уплаши се и прежълтя.

— Какво ти е, Кафур? Какви са тия хора след теб?

Казах му:

— Когато стигнах вкъщи, за да изпълня поръчката ти, видях, че стената на гостната се е срутила върху моята господарка и децата й.

— Никой ли не се спаси?

— Не, нито един. Първа умря добрата ми господарка.

— А малката ми дъщеря?

— И тя.

— А мулето ми?

— И то. Стените се срутиха и затиснаха всичко, каквото имаше вкъщи, даже овцете, мулетата и кокошките — всичко остана под развалините.

— Ами възрастният ти господар?

— И той. Сега нямаш нито къща, нито един близък човек. Нищо не остана. Кучетата и котките пируват с твоите овце, гъски и пилета.

Щом моят господар чу това, светлината в очите му помръкна, а краката му се подкосиха. Започна да къса дрехите си, заскуба брадата си, захвърли чалмата си, заудря си лицето, докато кръв потече от него, и завика:

— О, деца мои, о, жено, какво нещастие! Има ли друг, който да е бил сполетян от такава скръб!

Неговите приятели, търговците, заплакаха с него и закъсаха дрехите си. Всички излязоха от градината и се отправиха към къщата на пострадалия, но видяха облаци прах и дочуха скръбни стонове и ридания.

Скоро съгледаха сред тълпата валията и слугите му, търговци, а най-подир близките на търговеца, които жално викаха и плачеха. Господарят се вцепени, като видя жена си и децата си. Щастие огря лицето му. Той ги запита:

— Живи ли сте? Какво стана с къщата?

— О, слава на аллаха! Ти си жив и здрав!

И започнаха да го прегръщат. Жена му не можеше да повярва на очите си и го попита:

— Как се измъкна навредим?

А той я попита как те са се спасили.

Жена му рече:

— Ние сме много добре и нищо й няма на къщата. Твоят роб Кафур дойде гологлав, с разкъсани дрехи, като викаше: „О, господарю мой!“. Когато го попитах какво има, той отвърна, че ти си седял до някаква стена, която се срутила и те затиснала.

Господарят извика:

— Но той току-що дойде разтревожен, облян в сълзи, при мен, като повтаряше: „О, господарю, о, синове на моята господарка!“. И после ми каза, че сте загинали.

И той разярен ме повика при себе си. Аз бях без чалма, плачех и нареждах и посипвах косите си с пепел. Приближих се.

— Проклет да си, нещастни робе, кучи сине, какво направи! Ще те одера жив и ще те насека на парчета!

— Не можеш да го сториш, защото ме купи с този мой порок. Предупредиха те и свидетелите ще потвърдят, че ме купи, като знаеше, че всяка година съчинявам по една лъжа. Това, което направих, е само половината й. Другата половина ще съчиня, когато изтече годината.

Той извика:

— О, най-проклети робе сред робите, нима всичко туй е само половината лъжа? Върви си, свободен си!

— Ти ме освобождаваш, но аз няма да си отида, докато не довърша лъжата си! После ме закарай на пазара и ме продай с моя порок. Не можеш да ме освободиш, защото нямам занаят, за да преживявам. Това повелява шериата^[3].

Сетне господарят разправи всичко на валията и се оплака, че това е само половината лъжа. Всички присъствуващи сметнаха, че това е връх на лъжите, и ме прокълнаха, а аз умирах от смях. Когато се върна у дома, господарят видя, че всичко е изпочупено, и господарката му каза, че по-голямата част съм счупил аз. В гнева си той ме заведе отново при валията. Биха ме до безсъзнание, после бръснарят дошъл и ме направил евнух. Когато дойдох на себе си, господарят каза:

— Ти погуби най-скъпото на сърцето ми, аз ти отвръщам със същото и ти отнех най-скъпото.

Сетне ме продаде скъпо и прескъпо като евнух. Но където и да отидех, сеех раздор и пак ме препродаваха. И тъй минавах от ръка на ръка, от един господар на друг, докато попаднах в двореца на повелителя на правоверните. Силата ми отслабна, промени се и характерът ми.

Когато другите двама чули историята му, казали:

— Ти си подъл и си сторил много зло с тези лъжи.

Поискали да чуят разказа на третия, но той им рекъл:

— Аз заслужавам повече от онова, което ми поднесе съдбата, но моята история е дълга и няма време да ви я разкажа. Зазорява се, а трябва да се отървем от този сандък. Ако ни види някой и работата се разкрие, ще ни убият. Нека изпълним заповедта.

И те избрали място между четири гроба и започнали да копаят. Когато ямата станала достатъчно дълбока, сложили вътре сандъка и го затрупали с пръст. После излезли от гробницата и затворили вратата.

Ганем останал сам, но мисълта за сандъка не му давала покой. Щом се зазорило, той слязъл от палмата и изровил сандъка с ръце. Счупил катинара с голям камък, отворил капака и пред погледа му се появила девойка, която спяла дълбоко като упоена, но дишала леко и равномерно — сигурен знак, че е жива. Тя била чудно красива и отрупана с накити от злато и скъпоценни камъни, които стрували колкото едно царство.

Ганем разбрал, че тук се крие някаква тайна. Извадил девойката от сандъка и я положил на земята. Щом чистият въздух я лъхнал, тя кихнала и леко извърнала глава. От устата й изтекла упойка, която би приспала и слон. Девойката потъркала очи и изредила с ясен глас няколко женски имена, но никой не отговорил. Това я накарало да отвори очи и да се огледа.

— Нещастие! — извикала тя. — О, ти, който познаваш тайните на сърцата и съдиш хората в деня на страшния съд, кажи ми, кой ме изтръгна от разкоша на двореца и захвърли между тези четири гроба?

Ганем, който стоял прав, се обадил, за да успокои девойката:

— Тук няма нито харем, нито палат, нито гроб. Аз съм твоят роб Ганем Бен Аюб. Аллах, за когото няма тайни и единствен познава неизвестното, ме изпрати, за да изпълнявам твоите желания.

Той млъкнал. Когато осъзнала това, което чула, девойката рекла:

— Кълна се, че аллах е един и Мохамед е неговият пророк!

После притиснала ръце до гърдите си и изрекла със сладък глас:

— О, млади момко, бъди благословен! Благодаря на бога, че ми праща теб, но кажи ми, кой ме донесе на това място?

Ганем и разказал всичко, което се случило, и я помолил да му разкрие коя е.

— Върни ме в сандъка и излез на пътя. Ако видиш мулетар, наеми го и ме откарай у вас — рекла девойката. — Щом стигнем, ще бъдем вън от опасност и тогава ще ти разкажа историята си. Знай, че ще бъдеш възнаграден богато.

Ганем излязъл от гробницата. Слънцето вече било изгряло и хора сновели по пътищата. Той наел един мулетар и натоварил сандъка с девойката. Вече чувствувал в сърцето си обич към нея и вървял след мулетаря, като си мислил с радост, че тази робиня сигурно струва десет хиляди динара, а накитите и дрехите й струват много повече. Едва дочакал да стигнат, и отворил сандъка. Девойката огледала стаята и всичко й харесало — на пода имало скъпи килими в красиви багри, на прозорците — завеси, а наоколо купища с най-различни стоки и платове. Така разбрала, че Ганем е богат търговец. Тя открила лицето си и го загледала. Той бил много красив, почти на нейна възраст. Щом го погледнала, го обикнала.

После поискала нещо за ядене. Ганем отишъл на пазара и купил печено агне, фъстъци, блюдо с халва, свещи, вино и благовонни масла и се върнал вкъщи. Девойката го посрещнала засмяна. Целунала го, прегърнала го и го приласкала. И любовта в сърцето на Ганем още повече пламнала.

Те яли и пили до вечерта. Когато се стъмнило, Ганем Бен Аюб, който вече бил роб на любовта си към тази девойка, станал и запалил свещи и лампи. Донесъл вино. Седнали двамата. Ту той пълнел чашата и й давал да пие, ту тя пълнела неговата. Смели се, веселили се, рецитирали стихове и това засилило любовта им. Да бъде благословен онзи, който съединява сърцата! Така седели до зори.

На следващия ден Ганем Бен Аюб отишъл на пазара и купил зеленчуци, месо, вино и други неща. Пак седнали заедно да ядат и да се веселят. После той донесъл вино. Пили и се задявали, докато бузите им почервенели, а погледите им потъмнели. Ганем пожелал да целуне красавицата, ала тя го спряла:

— Почакай да се напия, тогава!

Сетне станала, съблякла връхните си дрехи и останала само по една тънка риза и воал на главата. При вида й кръвта на Ганем забушувала.

— Красавице — казал той, — позволи ми да взема това, което поисках!

— Кълна се в аллах, не трябва да настояваш, защото на дрехата ми са извезани страшни думи.

Ганем се намръщил, а тя му изпяла:

Моли аллах да ти прости.

Целувай, искаш ли, насила.

И любовта ти ще е мила,

ако дочуеш упрек ти.

Любовта на Ганем станала още по-силна. Огън загорял в сърцето му, но девойката не се съгласявала и все му повтаряла:

— Няма да ме имаш.

От време на време двамата прекъсвали сладките си приказки, рецитирали стихове, пеели песни, а виното се леело. Ганем Бен Аюб бил като корабокрушенец в морето на любовта, докато девойката ставала все по-неумолима и твърда.

Нощният мрак паднал и повлякъл воала на съня. Ганем запалил свещи и кандила и стаята станала по-уютна. Той целунал нозете на девойката, меки като масло, притиснал лице в тях и казал:

— Господарке, бъди милостива към своя роб. Очите ти ме убиха. Сърцето ми беше здраво, преди да те познавам.

Ганем заплакал, а тя му отговорила:

— Бог ми е свидетел, че съм влюбена и привързана към теб, но знам, че никога не ще ме притежаваш.

— Защо? Какво ми пречи?

— Тази нощ ще ти разкажа коя съм, за да разбереш причината за моя отказ.

После обвила ръце около врата му, започнала да го целува и гали и му обещала да бъде негова. Смели се и се забавлявали, докато любовта пуснала котва в сърцата им.

Всяка нощ те спели в едно легло и всеки път, когато той искал да я има, тя му отказвала. Това продължило месец. Ганем изгубил търпение и една нощ, когато спели пияни в леглото, той протегнал ръка и погалил корема й. Тя се стреснала, седнала и огледала шалварите си. Видяла, че са здраво вързани, и заспала успокоена. Ганем протегнал ръка отново и развързал шалварите й. Девойката го усетила и седнала в леглото. Ганем също седнал. Тя го попитала какво иска.

— Да бъда с теб и да получа благоволението ти.

— Ще ти разкажа всичко, за да узнаеш какво високо място заемам и защо упорито ти отказвам.

Девойката разкъсала края на ризата си и му показала колана на шалварите си.

— Прочети какво пише тук!

Той взел колана и прочел следните думи, извезани със злато:

„Аз съм твоя и ти си мой, о, братовчеде на пророка!“

Ганем дръпнал ръката си и настоял:

— Обясни ми какво означава това!

— Аз съм любимката на повелителя на правоверните. Казвам се Кут ал-Кулуб. Възпитаваха ме в двореца на халифа и когато пораснах, той забеляза моите качества, чар и голяма красота, с която ме беше надарил аллах, и ме обикна силно. Даде ми най-красивите покои и десет робини да ми прислужват. Подари ми тези скъпи накити, които виждаш по мен. Един ден халифът замина за някаква своя далечна провинция и тогава господарката Зубайда дошла при една от моите робини и й казала: „Сложи тази упойка в носа на Кут ал-Кулуб, когато спи, или в чашата й. Ще ти дам толкова пари, че ще останеш доволна“. Робинята преди служела при Зубайда, затова й изразила голямата си обич и уважение. Взела упойката, като предварително се радвала на голямото възнаграждение, което щяла да получи. Дошла при мен, сложила ми упойката и аз съм паднала на земята в несвяст. Когато хитрият й план успял, Зубайда заповядала да ме сложат в оня сандък и платила добре на черните и на пазачите, за да ме изнесат тайно от двореца. През онази нощ, която си прекарал на палмата, наредила на робите да ме отнесат на гробищата и да направят с мен това, което си видял. Ти ме спаси и ме доведе тук, като се отнесе към мен с най-голямо внимание. Ето историята ми, но не знам какво е станало с халифа, докато ме е нямало. Вече научи какво уважение ми дължиш, но не казвай никому нито дума за това, което чу.

Когато Ганем Бен Аюб изслушал разказа на Кут ал-Кулуб и разбрал, че е любимка на халифа, веднага се отдръпнал, за да не обиди името му. Седнал в един ъгъл сам, като се упреквал и размислял върху положението си. Бил силно объркан, защото не можел да притежава тази, която обикнал страстно. Заридал, разкъсван от любов и копнеж по нея, и започнал да се оплаква от превратностите на съдбата и от нейната враждебност. Да бъде благословен този, който влага любов в благородните сърца и не дарява на недостойните нито зрънце от нея. И той изрекъл следните стихове:

На влюбения уморено е сърцето от любимите.

Открадна неговия ум красавицата чудна.

„Какво е любовта?“ — чух някой да ме пита.

Отвърнах, че е сладка, но… и много трудна.

Кут ал-Кулуб се приближила до него, прегърнала го, целунала го, любовта й към него пуснала по-здрави корени в сърцето й и тя му разкрила чувствата си. Обвила шията му с ръце и го целунала, но той се бранел, защото го било страх от халифа. Сетне продължили да си приказват до зори, потънали в морето на любовта.

На сутринта Ганем станал, облякъл се и както обикновено отишъл на пазара. Купил всичко необходимо и се върнал вкъщи. Намерил Кут ал-Кулуб обляна в сълзи. Щом го видяла, тя престанала да плаче и се усмихнала.

— Ти ми липсваше, скъпи мой — казала тя. — Когато си далеч от мен, часът е равен на година. Нямам сили да понеса раздялата с теб. Знай чувствата ми. Аз съм твоя. Прави с мен, каквото искаш!

— Това не може да стане! Де се е чуло и видяло кучето да седне на мястото на лъва! Това, което принадлежи на господаря, е забранено за роба!

Ганем с мъка се изтръгнал от прегръдките й и седнал по-далеч от нея. Тази му постъпка още повече разпалила любовта й. Тя седнала до него, наляла му вино и го забавлявала, докато се напили и тя била готова на всичко. После запяла и заредила тези стихове:

Не може повече да издържи сърцето

и докога ще си извръщаш ти лицето?

Не знаеш ли, че степните сърни

в очите право гледат, не встрани,

където любовта дълбока и гореща

не вижда ласка, не познава среща!

Ганем заплакал, заридала и тя и продължили да пият, докато паднала нощта. После той станал и приготвил две отделни постели.

— За кого е второто легло? — попитала Кут ал-Кулуб.

— Едното е за мен, а другото за теб. От тази нощ ще спим отделно. Това, което принадлежи на господаря, е забранено за роба.

— Остави тези приказки! — рекла тя. — Писано е било да стане така.

Ганем не се съгласил и това разпалило още повече страстта й и раздухало огъня в сърцето й.

— И все пак няма да спим разделени!

— И дума да не става! — не се съгласил Ганем и легнал отделно.

На другата сутрин нейната любов и страст се усилили още повече. Заизмъчвали я любовната мъка и нега. Така изминали три дълги месеца. Щом тя се приближавала до него, той се отдръпвал и казвал: „Това, което принадлежи на господаря, е забранено за роба!“. Кут ал-Кулуб прекарала дълго време с Ганем Бен Аюб, бедния влюбен, нейната любовна мъка и горест се усилвали и тя прошепнала:

И докога ще ме измъчваш,

о, съвършена красота!

Кажи, накара ли те някой

да не приемеш любовта,

когато всичко в теб говори,

че ти си толкова прекрасна

и всеки дар на красотата

блести с усмивката ти ясна.

Във не едно сърце събуди

ти любовта като зора,

покри с безсъние очите,

в гърдите огън разгоря.

Преди да те познавах, знаех,

че късат пролетните клони,

сега, о, клонке, ти самата

ни късаш и скръбта се рони.

Преди аз виждах как преследват

със трепет степните сърни,

сега ловците ти преследваш

из равнини и планини.

Най-странното за теб това е,

че няма отговор въпроса,

как, без да знаеш — мълчаливо

самата ти ме омагьоса.

Не позволявай да те зърна,

да те не срещна по земята.

От себе си те аз ревнувам,

ревнувам те от теб самата.

Аз повече не ще повторя,

додето дишам на света:

„И докога ще ме измъчваш,

о, съвършена красота!“

Така дълго страхът държал Ганем Бен Аюб далеч от Кут ал-Кулуб.

Това се случило с бедния влюбен, а Зубайда, която успяла да се отърве от любимката на халифа, докато той отсъствувал, с всеки изминат ден ставала все по загрижена: „Какво ще кажа на халифа и какво ще му отговоря, когато се върне и ме попита за нея?“. Тя повикала една старица, поверила й тайната си и я помолила за съвет.

— Знай, господарке — подхванала старицата, — че халифът ще се върне скоро. Прати да извикат дърводелец и го накарай да издяла тяло от дърво. Ще го увиеш в скъпо платно и ще го погребеш с всички почести. След това ще облечеш траурна дреха и ще заповядаш на всички робини и придворни да направят като теб. Когато се върне, халифът трябва да види, че скърбите. Ако попита защо, ще кажете: „Кут ал-Кулуб умря. Нашата господарка я обичаше толкова, че я погреба в своя дворец“. Халифът ще заплаче и ще прати шейхове и четци на Корана да бдят над гроба й. Ако се усъмни и си каже: „Моята съпруга Зубайда е изгонила от ревност Кут ал-Кулуб“, или ако любовта го подтикне да отвори гроба, не се бой дори ако извади дървения труп, увит в прекрасен саван. Ала поиска ли да отметне савана, за да я погледне още веднъж, не му позволявай. Кажи му: „Повелителю на правоверните, грешно е да се гледат мъртвите голи!“. Той ще повярва, че Кут ал-Кулуб е умряла, ще ти бъде признателен за това, което си направила, и така ще се избавиш от грижите си.

Зубайда сметнала съветите на старицата за разумни и заповядала да ги изпълнят, а на нея се отплатила щедро.

Старицата поръчала на един дърводелец да й издяла труп и го отнесла на Зубайда. Погребали го, а на гроба запалили кандила и свещи, наоколо разстлали килими. Зубайда се облякла в черно и наредила на всички свои робини да сторят същото. В двореца се разнесла мълвата, че Кут ал-Кулуб е умряла.

Скоро след това Харун ар-Рашид се завърнал в Багдад и забързал към двореца си, воден от желанието да се срещне по-скоро с Кут ал-Кулуб. Той се удивил, като видял, че всичките му роби и придворни са в траур. Сърцето му изтръпнало от лошо предчувствие и той влязъл при Зубайда. Забелязал, че и тя е в черни дрехи, и я попитал за причината. Тогава тя му съобщила за смъртта на Кут ал-Кулуб. При тази вест халифът загубил съзнание. Като дошъл на себе си, поискал да отиде на гроба й.

— Знай, повелителю на правоверните — казала Зубайда, — че заповядах да погребат Кут ал-Кулуб в моя дворец, защото много я обичах.

Халифът тръгнал към гроба, без дори да се преоблече след пътуването. Видял запалените свещи и кандила и разстланите килими и благодарил на Зубайда за това, което е направила.

Кой знае защо, го обзело съмнение и когато то надделяло, заповядал да отворят гроба и да извадят ковчега, но религиозното чувство не му позволило да разгърне платното, което покривало трупа.

Сетне халифът заповядал да повикат всички принцове, придворни, везири, шейхове и четци на Корана и седнал до гроба, облян в сълзи. Останал там цял месец, а после всички се разотишли по домовете си.

Харун ар-Рашид се оттеглил в харема си, за да пости. До главата му седяла една робиня, а до краката му — друга. Когато отворил очи, той чул робинята, която седяла до главата му, да казва на другата:

— Хайзуран, нашият господар не знае какво се случи, затова оплаква гроба, в който има само едно издялано дърво.

— А Кут ал-Кулуб къде е? — попитала робинята, която седяла при краката на халифа.

— Знай, че Зубайда я упои и заповяда да я сложат в сандък и да я заровят в гробницата.

— Значи Кут ал-Кулуб не е мъртва! — възкликнала Хайзуран.

— Смъртта е далеч от младостта й. Чух от нашата господарка Зубайда, че от четири месеца Кут ал-Кулуб е при някакъв млад търговец от Дамаск на име Ганем. Халифът бди и плаче дни и нощи над гроб, в който няма мъртвец.

Халифът чул всичко това и разбрал, че гробът не е истински, а Кут ал-Кулуб е при Ганем. Изпаднал в страшна ярост и изпратил да повикат незабавно принцовете и везира Джаафар ал-Бармаки. Везирът дошъл веднага и целунал земята пред халифа.

— Джаафар — извикал ядосан халифът, — вземи войници, разпитай къде е къщата на Ганем Бен Аюб, нападни го и ми доведи робинята Кут ал-Кулуб, а Ганем аз сам ще науча как да ме почита.

— Слушам и се подчинявам! — отвърнал великият везир.

После взел войници и придружен от валията, намерил къщата на Ганем и я обградил. В това време Ганем бил донесъл месо и току-що били седнали с Кут ал-Кулуб на трапезата. Тъкмо посегнал към едно парче месо и забелязал везира, валията и войниците с голи саби. Кут ал-Кулуб също ги видяла и разбрала, че халифът, нейният господар, е чул за нея. Била сигурна, че е настъпил последният й час. Пребледняла и красивото й лице помръкнало. После се обърнала към Ганем:

— Бързо, любими мой, бягай!

— Къде да отида! А парите и стоката ми?

— Бягай! Ако останеш, ще изгубиш и парите, и живота си.

— О, скъпа моя, светлина на очите ми! Как да бягам, къщата е обградена!

— Не се бой — казала тя. После свалила дрехите му, дала му да облече нещо вехто и сложила подноса с месо на главата му.

— Сега излез и не мисли за мен, аз знам как да умилостивя халифа!

Ганем послушал думите на Кут ал-Кулуб и излязъл с подноса на глава. Аллах го спасил, като знаел добрите му намерения.

В това време Джаафар слязъл от коня си. Влязъл в къщата и намерил Кут ал-Кулуб красива и пременена. До нея имало сандък, в който била сложила пари, скъпоценности, злато и всичко, което било леко за носене, но имало голяма стойност. Тя целунала земята пред везира и казала:

— Господарю, нека се изпълни волята на всевишния!

Джаафар разбрал нейните опасения и я успокоил:

— Кълна се в аллаха, нашият господар заповяда само да хвана Ганем Бен Аюб!

— Знай, че той замина за Дамаск със стока и повече нищо не съм чула за него, но искам да ми запазиш този сандък и да го отнесете в двореца на халифа.

— Слушам и се подчинявам — отвърнал везирът и заповядал да отнесат сандъка. После отвел Кут ал-Кулуб с всички почести, а къщата на Ганем била разграбена.

Джафар разказал на халифа какво се е случило, той заповядал да затворят Кут ал-Кулуб в тъмница, като й прислужва само една старица, защото бил убеден, че Ганем е прелъстил робинята му.

После веднага написал писмо до емир Мохамед бен Сулейман аз-Зайни, негов васал в Дамаск, в което му нареждал, щом получи писмото, незабавно да залови Ганем Бен Аюб и да му го изпрати.

Емирът целунал писмото, сложил го върху главата си в знак на най-голяма почит към господаря, а сетне изпратил да разгласят по улиците, че всеки, който иска, може да иде в къщата на Ганем и да вземе всичко, каквото си пожелае. Отишли в къщата и заварили майката на Ганем и сестра му да оплакват гроба, който били направили на Ганем. Хванали ги и разграбили къщата, без сами да знаят защо.

Когато завели двете жени при емира, той ги попитал за Ганем Бен Аюб. Те отговорили, че от година не са чували нищо за него, и той наредил да ги върнат обратно у тях.

А какво се случило с Ганем Бен Аюб? Загубил всичко, робът на любовта се почувствувал объркан и заоплаквал съдбата си. След като се спасил от гнева на халифа, той вървял до залез-слънце. Изгладнял и уморен, стигнал до едно село. Влязъл в джамията, седнал и опрял гръб о стената, без да може да се помръдне от глад и изтощение. Така останал до сутринта. Когато хората дошли за първата молитва, намерили го съвсем изнемощял, но красотата му личала въпреки умората. Видели, че трепери от студ и глад, и му дали една вехта дреха. След това го разпитали откъде идва и защо е така отпаднал. Той отворил очи, изгледал ги и заплакал, без да продума. Някой се сетил, че навярно е много гладен, и му донесъл хляб и мед. Ганем ял, а хората седели с него до сутринта, после всеки тръгнал по работата си. Така останал един месец. Слабостта и болестта го съсипвали. Селяните се посъветвали помежду си и решили да го отведат в лудницата в Багдад.

През това време две просякини влезли в джамията. Това били майка му и сестра му. Като ги видял, той им дал хляба, сложен до главата му. Те преспали в джамията, но нито той ги познал, нито те него. На другия ден селяните докарали една камила и казали на камиларя:

— Качи този човек на камилата. Щом стигнеш лудницата, свали го пред вратата. Може там да се оправи. Аллах ще те възнагради за това ти дело.

Камиларят се съгласил. Хората натоварили спящия Ганем на камилата. Майка му и сестра му били сред тълпата, но не го познали. Когато камилата тръгнала, Ганем се събудил. Той заплакал пред очите на насъбралите се селяни. Заридали и майка му и сестра му, без да го познаят.

Те също се отправили към Багдад.

Камиларят отвел Ганем до вратата на лудницата, оставил го и се върнал. Ганем останал там до сутринта, когато минувачите го забелязали и се насъбрали около него. Случайно оттам минал и най-уважаваният търговец. Той отстранил хората, като си казал: „Аз ще си спечеля място в рая, ако помогна на този нещастник. Ако го вкарат в лудницата, за един ден ще го довършат“.

Сетне заповядал на прислугата си да го отнесе в дома му. Приготвили му постеля с нов дюшек, чаршафи и възглавница и търговецът поръчал на жена си да се погрижи за госта. Тя стоплила вода, изкъпала го и му дала от дрехите на прислугата, после му поднесла някакво питие и го напръскала с розова вода. Ганем отворил очи и си спомнил за своята любима Кут ал-Кулуб.

А сега да оставим Ганем и да видим какво станало с Кут ал-Кулуб. Тя седяла осемдесет дни в тъмницата, където я пратил разгневеният халиф. Един ден халифът, който минавал наблизо, чул Кут ал-Кулуб да реди стихове. След това тя заговорила на висок глас:

— О, любими мой, о, скъпи Ганем! Колко си добър и целомъдрен! Ти направи добро на онзи, който ти причини толкова злини. Ти запази честта на онзи, който потъпка твоята чест. Ти подслони любимката му, а той прогони теб и твоето семейство. Не ще и съмнение, че ще се срещнеш с повелителя на правоверните пред справедливия и върховен съдник.

Като чул тези думи, халифът разбрал, че е невинна. Върнал се в двореца си и изпратил да я доведат. Когато влязла при него, тя навела глава с насълзени очи и тъга в сърцето. Той казал:

— О, Кут ал-Кулуб, разбрах, че ме обвиняваш в несправедливост, че съм сторил зло на човека, който ми е направил добро, кой е той?

— Това е Ганем Бен Аюб. Кълна се в името ти, повелителю на правоверните, че той не ме е докоснал!

Халифът се разкаял и рекъл:

— О, Кут ал-Кулуб, ще изпълня всяко твое желание.

— Искам да ми върнеш моя любим Ганем Бен Аюб — отвърнала любимката му.

— Ще ти го доведа с всички почести.

— Повелителю на правоверните — казала тя, — ако аз го намеря, ще ми го дадеш ли за съпруг?

— Давам думата си на благороден човек, който държи на обещанието си.

— Позволи ми тогава да го търся, може аллах да ме срещне с него.

— Прави, каквото намериш за добре — казал той.

Радост огряла лицето на Кут ал-Кулуб. Тя взела хиляда динара и ги раздала на шейховете и бедните. На другия ден излязла на пазара и дала на най-уважавания търговец пари да ги раздаде на бедните чужденци. Следващия петък взела отново хиляда динара, отишла на златарския пазар и попитала за най-уважавания златар. Дала му всичките пари да ги раздаде на бедните чужденци. Златарят я поканил у дома си, за да види младия чужденец, когото приютил. Според него той бил съвършен по външност и обноски. Това бил Ганем Бен Аюб — робът на любовта, но търговецът не знаел това и го мислел за клетник, на когото всичко са отнели, или за влюбен, когото са разделили с любимата му.

При тези думи сърцето на Кут ал-Кулуб забило и тя поискала да отиде веднага в къщата на златаря. Той й дал едно чираче да я придружи. Тя му благодарила и поела към дома му. Там я посрещнала жената на търговеца, която целунала земята пред нея, защото я познала.

Когато Кут ал-Кулуб запитала за болния чужденец, жената заплакала и казала:

— Ето го тук. Вижда се, че е роден в разкош.

Кут ал-Кулуб погледнала спящия младеж. Той приличал на Ганем, но бил толкова отслабнал, че не могла да го познае, но се смилила над него, като си казала: „Чужденците са нещастни даже ако в своята страна са принцове“. Поднесла му напитка и лекарства и останала около час до главата му, после се върнала в двореца.

Така Кут ал-Кулуб обиколила всички пазари, за да търси Ганем.

Един ден старейшината на търговците отвел Фитна и майка й при Кут ал-Кулуб и й казал:

— О, благородна господарке, в нашия град днес дойде тази жена с дъщеря си. Вижда се, че са от почтеното съсловие, но дрехите им са от зебло и всяка има на шията си торба. Очите им са пълни със сълзи, а сърцата — с тъга. Доведох ти ги, за да ги подслониш и да им дадеш храна, защото не са създадени да просят от лошите хора. Ако сториш това добро, ще отидеш в рая.

Кут ал-Кулуб казала:

— Кълна се, че ти събуди в сърцето ми желание да ги видя. Къде са те?

Той повикал жените. Кут ал-Кулуб видяла, че са красиви, и заплакала от жалост. Казала:

— Следите от богатството личат по тях въпреки всичко.

— Господарке — рекъл старейшината, — ние помагаме на бедните и нуждаещите се, за да отидем в рая. Може би насилници са взели тяхното богатство и са ограбили дома им.

Двете жени заридали горчиво, защото си спомнили за Ганем. Кут ал Кулуб заплакала с тях. Майката зашепнала:

— Ние молим аллах да ни събере с моя любим син Ганем Бен Аюб!

Като чула тези думи, Кут ал-Кулуб разбрала, че това са майката и сестрата на нейния възлюблен. Простенала и загубила съзнание. Когато дошла на себе си, им казала:

— Не се бойте от нищо. Днес е последният ден на вашите беди и първият на вашето щастие.

После подала шепа пари на старейшината и му заръчала да ги прати у дома си и да нареди на жена си да ги заведе на баня и да ги облече в хубави дрехи, като им окаже всички почести.

На следващия ден Кут ал-Кулуб отишла в дома на старейшината и влязла при неговата жена, която й благодарила за добротата и щедростта. Тя видяла майката и сестрата на Ганем, които били в чисти и нови дрехи. Поприказвала с тях, а после попитала стопанката как се чувствува болният чужденец. Тя й отговорила, че все така е изтощен.

— Елате да го видим! — предложила Кут ал-Кулуб. Жените станали и отишли при него.

Когато Ганем чул името Кут ал-Кулуб, се съживил. Той вдигнал глава от възглавницата и извикал:

— О, Кут ал-Кулуб!

Тя го изгледала, познала го и на свой ред извикала:

— Да, любими мой!

— Приближи се до мен.

— Не си ли ти Ганем Бен Аюб?

— Да, аз съм.

При тези думи тя паднала в несвяст.

Сестра му и майка му, когато чули разменените между тях слова, извикали от радост и също припаднали.

Когато всички се свестили, Кут ал-Кулуб промълвила:

— Да благодарим на бога, който ни събра!

Тя разказала на Ганем Бен Аюб какво се случило между нея и халифа, как му доверила истината, как халифът й повярвал и не само му простил, но желае да го види и дори е съгласен да му я даде за жена. След тези думи тя им казала да я чакат, докато се върне. Веднага отишла в двореца и донесла сандъка с парите и имуществото на Ганем. Дала на старейшината пари, за да им купи най-хубави дрехи и всичко, от което имали нужда.

Три дни ги хранила с най-хубава храна, докато възстановят силите си, после ги завела на баня и им дала нови дрехи. Оставила ги в дома на старейшината и отишла при халифа да му разкаже случилото се.

След като я изслушал, халифът извикал Джаафар и му заповядал да доведе Ганем, но Кут ал-Кулуб стигнала преди него, за да предупреди любимия си да не се плаши.

— Халифът прати да те заведат при него. Бъди спокоен и използувай красноречието си.

После му дала много пари и му рекла:

— Когато влизаш при халифа, раздай тези пари на слугите му.

Точно тогава пристигнал Джаафар. Ганем станал, поздравил го и целунал земята пред него, а после двамата се отправили към повелителя на правоверните. Ганем видял везирите, принцовете, първите хора на държавата, с една дума — всички, които държали властта в ръцете си, и уверено, прочувствено и изискано отправил към халифа следното приветствие:

Принасям ти живота си, царю велики!

Делата ти добри са многолики.

Подобно огън в теб е смелостта.

В сърцето ти — море е щедростта.

Когато идват да те поздравят царете,

на твоя праг те слагат даровете —

короните си скъпоценни. И с поклон

те славят до самия небосклон.

И твойта справедливост пак царува

за всеки, който нейде съществува.

Халифът останал доволен от думите на Ганем и му казал:

— Приближи се до мен и ми разкажи историята си. Искам да знам истината.

Ганем седнал и му разказал всичко отначало докрай. Когато халифът разбрал, че говори истината, дал му дарове и му казал:

— Прости ми пред аллах!

— Повелителю на правоверните, робът и всичко, което той притежава, принадлежат на неговия господар.

Халифът останал много доволен от отговора на Ганем и заповядал да му дадат дворец и голяма заплата. Майка му и сестра му заживели при него.

Халифът чул, че сестра му Фитна е дивна красавица, и я поискал от Ганем за жена. Той отвърнал:

— Тя е твоя робиня, а аз — твой слуга.

Халифът му благодарил и му дал сто хиляди динара. После повикал кадията и няколко свидетели и изготвили двата брачни договора — на халифа с Фитна и на Ганем с Кут ал-Кулуб.

На другия ден сутринта халифът заповядал да запишат всичко, което се случило на Ганем, от началото до края и да го съхранят за ония, които идват след тях, та да се чудят и дивят на съдбата, която върши чудеса, и да поверят участта си в ръцете на твореца на деня и нощта.

Бележки

[1] Роб на любовта (ар.). — Б.пр. ↑

[2] Прелест (ар.). — Б.пр. ↑

[3] Шериат — съвкупност от юридически и религиозно-нравствени правила, изложени в Корана. — Б.пр. ↑