Момъкът Пипет (Овернска приказка)

Не бива да мислите, че в Оверн има само глупци. Редом с разни там нехранимайковци и безделници се срещат и момци като Пипет, който живеел в енорията Крест и когото, вярвайте ми, мъчно бихте могли да укорите в нещо. Този юначага не се плашел от нищо и знаел какви ли не хитрини. Господарят му скоро имал случай да разбере това.

Пипет бил вторият син на възрастни и небогати земеделци. По-големият син бил добър момък, но съвсем не така хитър като брата си.

Един ден родителите повикали синовете си и им казали:

— Мили деца, ние вече остаряхме. Не можем да обработваме земята като едно време, а нямаме и достатъчно имот да изхраним и двама ви. Затова единият от вас ще трябва да се глави някъде на работа. Ти си по-голям, Антоан, затова на тебе се пада да се отделиш. А Пипет, като по-малък, ще оставим в къщи да ни помага в стопанството.

Антоан послушал. Чувал бил той, че на около две левги от тях, в чифлика Бесин, имало един богат стопанин, който търсел ратай. И отишъл при него. Взели го веднага, защото имал приятна външност.

Стопанинът бил много зъл човек. Мислел само как да съсипва от работа слугите си, да им плаща малко и да ги храни още по-малко. Давал им само по едно яйце всяка сутрин, а хляб — колкото могат да си намажат с жълтъка. Значи съвсем малко. Но слугите не смеели да се оплачат, защото когато ги приемал на работа, стопанинът правел с тях уговорка, която ги принуждавала да си затварят устата:

— Да се разберем още отсега. Който пръв се оплаче от другия и каже, че не е доволен, ще изяде двайсет тояги.

Двайсет тояги, стоварени по най-дебелите ви меса… ще признаете, че ще ви накарат да се позамислите…

Въпреки това нещастният Антоан не изтърпял дълго реда, който злият господар се стараел да му наложи. След няколко дни той не издържал и се оплакал от гладуването. Последицата не закъсняла: изял боя!… И трябва да ви кажа, здрав бой — след който се върнал в къщи пребит, жалък, без пет пари в джеба, защото господарят му се възползувал, разбира се, от случая и не му платил.

— Мили братко — рекъл Пипет, — никак не ти е провървяло наистина, но и ти не си постъпил хитро! Искаш ли да взема аз твоето място? Заклевам ти се, че тоя човек няма да ме изиграе като тебе и преди да минат две седмици, ще отмъстя както подобава за побоя, който си изтърпял.

— Иди, щом искаш, братко, и дано бъдеш по-честит от мене.

Напуснал Пипет бащиния дом и отишъл „да се глави“ в чифлика на злия стопанин, но твърдо решен да не се остави да го изиграят…

 

 

Още на другия ден стопанинът му съобщил условията, които имал навик да подписва с прислугата си. Пипет приел всичко, каквото му предложили. На закуска му дали по обичая едно яйце.

— Намажи си колкото хляб искаш, Пипет. Защото няма да получиш нищо друго.

Добре, но яйцето било сварено много твърдо. Макар че се старал, момъкът едва смогнал да намаже половин филия хляб. Не казал нищо, но си решил какво ще прави.

На другата заран отишъл в кухнята тъкмо когато стопанката се готвела да свари яйцето за тоя ден.

— Чакай, чакай — извикал Пипет. — Спри, моля ти се, защото аз предпочитам сурови яйца!

— Както искаш — рекъл господарят, който бил също там. — Така ще имаш още по-малко хляб.

— Ами! — отвърнал Пипет. — Ще видим.

Взел той една игла и пробил съвсем малка дупчица в черупката. Жълтъкът почнал да тече. Пипет взел да го размазва с паче перо по една филия хляб, после по втора, по трета. Това яйце не свършвало. Всичкият нарязан хляб от самуна се свършил.

— О! — викнал чифликчията. — Ти ще ме опропастиш така.

— Не си ли доволен, господарю? Оплакваш ли се? Чудесно! Знаеш условията, нали? — вдигни си ризата да ти ударя тоягите.

— Не, не, доволен съм, много съм доволен. Нищо не съм казал.

— Добре, отсега нататък всеки ден ще бъде тъй!

Като уредил, както му изнасяло, въпроса за храната, Пипет взел остена, набучил на върха му хляба и се приготвил да тръгне за полето.

„Ще ти платя аз за тая хитрина — мислел си господарят. — Като те съсипя от работа, скоро ще се откажеш от суровите яйца.“

— По кое време трябва да се върна? — попитал Пипет.

— Много просто. Ще вземеш със себе си кучката. Тя познава часовете по-добре от самото слънце. Щом поиска да се върне, и ти ще можеш да се прибереш.

Тръгнал нашият Пипет. Стигнал до нивата, гдето трябвало да копае, и се заел здраво за работа. Копал час, два, три; кучката не показвала, че иска да се върне в колибата си. Слънцето било още високо, а горещината — непоносима.

— Ах, дявол го взел — рекъл си Пипет, — не пладнуват ли в тоя край? Как ми се иска да се поизтегна на сянка в плевнята, върху прясна копа сено.

Кучката стояла на мястото си като побит камък. Пипет се опитал веднъж-дваж да я прогони, тя се поотдалечавала, но не поемала пътя към чифлика.

— Сетих се! — извикал ненадейно Пипет.

Уловил опашката на кучката, пъхнал я между палешника и дръжката на ралото и стиснал здраво. Нещастното животно започнало да вие. След една минута Пипет го пуснал. То не видяло как хукнало и как се прибрало с подвита опашка в колибата си.

Пипет разпрегнал спокойно воловете и също се прибрал в дома на господаря си.

— Какво, идваш ли си вече? Още не е мръкнало. Защо се върна?

— Защото изпълнявам нарежданията ти. Ето виж, кучката се е прибрала в къщичката си.

— Ти сигурно си й сторил нещо.

— Нищо не съм й сторил. И няма защо да ме обвиняваш.

— Я го гледай! Изяжда всичкия ми хляб, а не работи и половин ден! Няма да я бъде тая!

— Оплакваш ли се? Обръщай се веднага…

— Напротив, напротив, доволен съм. Ах, проклетият му ратай! Ще трябва да измисля нещо друго!

 

 

Мислил чифликчията цяла нощ. И на другия ден казал на жена си:

— Измислих! Ще заповядам на Пипет да направи нещо, за което не ще се досети как да го изпълни. Тогава ще го изгоня, защото наистина не мога да държа повече такъв ратай.

И така, господарят повикал на другия ден Пипет и започнал:

— Ето ти три вола. Ще ги заведеш на Фушарската ливада. Но предупреждавам те: ливадата е затворена отвред с висок плет и колове. Трябва да въведеш животните в ливадата, без да бутнеш коловете, които са много наблизо един до друг, и без да пробиеш плета. Хайде! Ако не изпълниш точно заповедите ми, не те чака добро.

— Ба! — отвърнал Пипет. — Разбрах. Ще заведа воловете.

А в ума си мислел: „Все ще се оправя някак“.

Всъщност планът му бил вече готов. Щом стигнал до оградата, грабнал един чук и — прас! С по един страшен удар по челото повалил един подир друг и трите вола. Извадил после ножа, който носел на пояса си, нарязал животните на части и ги нахвърлял през плета в ливадата.

След един час се върнал в чифлика.

— Свърших работата, господарю. Воловете са във Фушарската ливада. Направих точно както ми поръча. Нито се докоснах до коловете нито развалих плета.

— Не мога да повярвам! — извикал стопанинът. — Какво си измислил?

Втурнал се той, доколкото можел да тича с големия си търбух, към Фушарската ливада. И ужас! Открил грозното зрелище, което го очаквало — воловете, нарязани на парчета от Пипет. Върнал се той в къщи страшно разгневен, побеснял като хиляди адски изчадия!

— Какво си направил, разбойнико, негоднико, простако! Воловете ми, чудесните ми волове! Унищожил си най-голямото ми богатство!

— Защо се сърдиш, господарю — отвърнал кротко и невинно Пипет. — Направих точно каквото ми заповяда. Не си ли доволен?

— Не съм, то се знае!

— Я се обърни тогава! Знаеш условията, които сам определи. Ще ги изпълниш ли?

— Не, не. Не съм казал… не казвам нищо.

Този ден чифликчията без малко не умрял от яд!

 

 

— Хитростта ми не сполучи — рекъл той вечерта на жена си. — Трябва да измисля нещо друго, за да се отърва от това момче, което съвсем ще ни разори. Утре ще го изпратя да варди свинете ни в Дяволската гора.

— Както искаш, мили.

Горкият Пипет не подозирал какво му се крои. В Дяволската гора ходели привидения. Там били избягали Ропоту и всичките му дяволчета, след като Безстрашният Туену ги изгонил от Роканвелския замък. Никой не се връщал от прокълнатата Дяволска гора и всички пътници правели големи заобиколки само за да не минат оттам.

Но Пипет не знаел нищо. Тръгнал той, весел и безгрижен, подкарал пред себе си стадото свини.

Както вървял, срещнал една жена, която отивала на пазара да продава кошница със сирене.

— Къде по тоя път, момче? — попитала жената.

— Нали виждаш — отговорил Пипет, без да се смути, — водя свините да хапнат жълъд в Дяволската гора.

— В Дяволската гора ли? Ох, мило момче, не знаеш ли, че никой не се връща оттам?

— А-а, така ли? — промълвил Пипет. — Ще видим. Не съм вчерашен аз. Но моля ти се, бъди добра да ми дадеш една буца сирене, може да ми потрябва.

— На драго сърце — рекла жената и му дала сирене.

Пипет го взел, пъхнал го в десния си джеб и продължил пътя си, все едно че не съществувал никакъв Ропоту.

Малко по-нататък срещнал друга жена, която отивала в града да продава живи яребици.

— Искам да взема една яребица — казал Пипет. — Защото отивам в Дяволската гора.

— Вземи, моето момче; дано те запази от магиите на сатаната.

Пипет грабнал яребицата и я пъхнал в левия си джеб. Преди да навлезе в прокълнатата гора, той се натъкнал на свой приятел ловец, който вървял покрай гората.

— Дай ми пушката си — рекъл Пипет. — С барут и куршуми. Обещавам да ти ги върна утре.

Другият го погледнал недоверчиво. Но се съгласил да му услужи.

Точно пред гората Пипет зърнал някаква стара вещица, която си подгъвала чаршаф.

— Ще ми дадеш ли едно кълбо?

— На драго сърце, хубаво момче — ухилила се вещицата. — На драго сърце. И добра сполука.

Най-после Пипет навлязъл в Дяволската гора. Тя била много тъмна, с непроходими гъсталаци, с високи дървета, проснали нашироко преплетени клони и вейки. Но някъде към средата се виждала просека. Там именно Пипет завел стадото. Свинете се нахвърлили веднага на камарите жълъди.

За да не попадне в клопка, нашият юнак се покатерил на върха на един дъб. И скоро видял, че Ропоту идва към него. Сатаната бил висок, як мъж, облечен в червени дрехи; очите му святкали, разбира се, като въглени, ръцете и нозете му били извити като куки, от челото се подавали два дълги остри рога като на салерски бикове; грозна усмивка откривала острите му зъби и изкривявала лицето му.

Пипет го наблюдавал как се приближава.

— Ей, ти там — извикал Ропоту, — какво търсиш на моето дърво, в моята гора?

— Нали виждаш, пазя свинете си.

— Да се махаш — викнал сатаната и се изхрачил.

— Лесна работа — възразил Пипет. Грабнал пушката и запратил един куршум право в лицето на дявола.

— Ой! — извикал сатаната, докато се изтривал. — Юнак си бил, както виждам. Я слез от дървото да си премерим силите!

Пипет се спуснал от клон на клон и рекъл:

— Готов съм.

— Ето ти един камък — заявил Ропоту. — Гледай как ще го хвърля по онова дърво!

Дяволът се засилил и хвърлил камъка, който ударил стъблото и го издраскал на безброй места.

— Сега е мой ред — казал Пипет.

Извадил той бялото сирене от десния джеб, ударил дървото и го нашарил, разбира се, много повече, отколкото дяволът с камъка си.

— Не е лошо — съгласил се Ропоту. — Виждам наистина, че не си вързан в ръцете. Умееш да хвърляш далеко, но дали ще можеш да хвърляш и толкова високо, колкото мога аз?

Грабнал той втори камък и го хвърлил към небето.

Камъкът се издигал, издигал, да помисли човек, че няма никога да падне отново на земята; но накрай пак се върнал.

— Сега е твой ред, побратиме.

Пипет се престорил, че се навежда да вземе камък, а всъщност извадил ловко от левия си джеб яребицата и я пуснал във въздуха.

Тоя жив камък също взел да се издига, да се издига. Само че никога вече не се спуснал обратно.

— Ето — рекъл Пипет.

— Дявол! — промълвил Ропоту. — Ти си по-голям хитрец от мене, а това не е малко. Само че, като си толкова сръчен, надали си и толкова як. Я да видим кой от двама ни ще може да вдигне по-тежък товар дърва?

Взел той едно дълго въже и започнал да връзва дървата, приготвени от дърварите за товарене. Един-два-три-четири вързопа наредил дяволът така, извил се, метнал леко на гърба си товара и се изправил гордо.

— Опитай се и ти, побратиме.

— Уф!… — заявил някак презрително Пипет. — Това ли е всичко? Та то не е кой знае какво нещо. Я погледни сега!

Извадил той кълбото, което взел от вещицата, вързал единия му край за едно дърво в края на гората и взел да я обикаля, сякаш искал да върже цялата с конеца и така да я вдигне. Щом видял това, дяволът побързал да се откаже.

— Чакай, чакай — викнал той. — Признавам, че си по-силен от мене. Ясно е. Само не продължавай, защото ако те оставя, можеш да измъкнеш всички дървета от гората ми. А какво ще правя аз тогава? Затова се прекланям. И ти позволявам да храниш свинете си с жълъди в моята гора. Няма да те закачам вече.

Страшно разгневен — както предполагате, — засраменият Ропоту се върнал в своето подземно царство. Не можел да се помири, че е срещнал по-голям хитрец от себе си.

 

 

А Пипет не можел да си намери място от радост. Щом решил, че свините са се наяли колкото трябва, той напуснал Дяволската гора. Отишъл на пазара в града и продал на добра цена цялото стадо. Излишно е да ви казвам, че парите турил в джеба си.

После се прибрал в чифлика на своя господар, който зяпнал, като го видял. Защото се надявал, че Ропоту е отвлякъл проклетия ратай.

— Не може да бъде! Ти ли си наистина, Пипет?

— Аз съм, както виждаш, жив и здрав…

— Ама… не ти ли се случи нещо?

— На мене не ми се случи нищо. Чудно ли ти е?

— А-а… не. Ами къде са свинете?

— Свинете ли? Трябва да ти кажа за жалост, че ги взе дяволът. Побесня, дето си ме пратил да паса свинете ти в неговата гора, и ми поръча да ти кажа, че ще идва нощно време да ти дърпа нозете за наказание, щом си дръзнал да се мериш с него. Ако смяташ да търсиш свинете си от Ропоту — твоя работа.

— Стадото си, цялото си стадо да загубя! И то завинаги!…

— Така мисля, за жалост.

— Негоднико! Ти си го направил нарочно! По твоя вина загубих воловете, а сега и свините си!

— Значи не си доволен, господарю?

— Доволен ли? Кажи, че съм побеснял, полудял от яд, и не искам да те видя вече, нехранимайко!

— Добре, но преди да си ида, ще ми позволиш да те запозная с тоягата си.

Грабнал Пипет тоягата и започнал да му налага уговореното наказание.

После си взел бохчичката и се прибрал в бащиния си дом.

А злият господар не се опитвал вече, както разправят, да изиграва ратаите си.