Дългоносата княгиня (Овернска приказка)

Югон от Сен-Мар-ла-Дрьой, когото наричали още Югоне, бил най-веселият момък из целия край. По-богат, да речем, с песни и празни приказки, отколкото с пари. Но имал той яки ръце и пъргави нозе. Никога не се обърквал и смущавал, затова всички селяни го ценели и търсили за работа. И никому не се случвало да се разкайва, че го е повикал.

Но Югон бил страшно любопитен. Не го сдържало на едно място. Като загубил родителите и всичките си роднини, той решил да тръгне и да види свят. Отишъл при кюрето да му остави ключа от къщурката си.

— Добре го пазете, отче. Макар че не знам кога ще дойда да си го взема.

— Върви със здраве, Югон: свети Мар ще ти пази ключа.

И така нашият човек заминал. Вървял здраво, минавал отдето искал, спирал гдето му хрумне. Нямал багаж да му пречи. Спял на открито, на тревата; времето било топло, планинските поточета бързали към полето.

В едно прекрасно утро Югон се спрял изненадан пред някаква воденица до реката. Нямало опасност камъкът да го смаже, защото изобщо не се въртял.

— Ах, дявол да го вземе! — рекъл си Югон. — Тоя воденичар губи и време, и пари. Хей, няма ли никой тук?

Заобиколил той къщата и видял едно девойче, което плачело горчиво, седнало на един пън. Щом чуло Югон, то вдигнало глава. Не било хубаво, но имало свежо лице, от което лъхала откровеност и доброта.

— Хайде, хайде! — рекъл му Югон. — Защо плачеш така? И къде е воденичарят?

— Ох, батко, воденичарят, значи баща ми, умря; а умря и майка ми. Останах самичка да карам тая воденица. Досега работата вървеше по малко. Ама снощи голямото колело нещо се развали. А пък аз нито имам сили, нито умея да го поправя. И оставам без прехрана. Какво ще правя?

— Това ли било то? — отвърнал Югон. — Аз отбирам малко от коларство. Ела да видим повредата. Ще я оправим.

Влязъл той във воденицата, намерил каквото му трябвало, съблякъл палтото си и грабнал триона и рендето.

— Само че да ти кажа още отсега, батко, нямам пукната пара да ти платя.

— Фю, фю, фю! — свирукал си Югон и не отговарял. Но вярвайте ми, здраво работел.

След няколко часа колелото било поправено и воденицата заработила както преди.

— Ето — рекъл Югон. — Не беше много мъчно, както виждаш.

— Слушай — казало девойчето. — Ти си добър човек, спаси ми живота. Аз нямам пари, но в сандъка на родителите ми намерих една празна кесия, един кожен колан и една свирка като ония, с които ловците викат кучетата си. Вземи ги. Може да ти свършат работа.

— Много благодаря. Вземам ги за спомен. А ще си взема и една целувчица.

Взел си той целувчицата. И по-добре би сторил да не търси щастие надругаде. Но младостта е безразсъдна, иска всичко да види, да обикаля света, макар най-често да търпи само разочарования и несполуки.

Тръгнал пак Югон и забравил добрата воденичарка. Решил да иде в една страна, за която някакъв старец му бил разправял чудеса. Всички били там щастливи, всички девойки били хубавици. Най-хубавата и най-щастлива наглед била дъщерята на княза.

„Ех — мислел си Югон, докато вървял юнашки, — и на мене ми се иска да видя малко щастие на тоя свят, да се запозная с тая толкова хубава девойка. Защо не? Досега се надявах само на ръцете и нозете си. Сега имам вече кесия, че и кожен колан, на който да я закача. Жалко, дето кесията е празна. Чудесно щеше да е, ако имаше петдесет екюта в нея.“

Рекъл-недоизрекъл това пожелание, усетил, че нещо му натежало от едната страна. Попипал кесията: точно тя тежала. Отворил я и какво да види: Вътре петдесет екюта!

„Какво става? Сънувам ли? Ето и петдесет екюта!“

Броил ги той веднъж, броил ги дваж — няма грешка. Дали не може тогава да опита повторно?

— Искам още петдесет екюта!

И кесията пак се напълнила.

Югон разбрал, че коженият колан е вълшебен. „Честно казано — помислил той, — трябва да го върна на доброто девойче. Ама нека да го използувам още малко“. И екютата взели да се трупат пред него. Скоро станали грамаден куп. Полудял от радост, Югон почнал да пее, да танцува. Ах, какъв глупак!…

Врявата привлякла една банда крадци, които се криели в съседната гора и се нахвърлили върху нашия пътник. Югон се намерил сам-самичък сред тая банда, с цяла купчина екюта, от които скоро не останало нито едно. Добре че го оставили поне жив.

Отчаяният Югон не знаел какво да прави, само извадил свирката и я надул. Кой знае дали се е надявал да прогони враговете си с това жалко рогче. Но ето ти ново чудо: из всички храсталаци изскочили веднага цял рояк стражари, нахвърлили се върху крадците, вързали ги и ги подкарали към затвора: вълшебна била не само кесията, а заедно с нея и коланът, и свирката.

— Гледай ти чудо невидено! — рекъл си Югон. — Ами че с тия три неща аз ще покоря целия свят. А най-напред оная красавица, княжеската дъщеря. Но трябва достойно да й се представя.

Стигнал нашият герой в града. И веднага се заел да размени екютата срещу разкошни дрехи. Купил си лъскава каляска, наел си лакеи. Пред нищо не се спирал. Нали на колана му висяла вълшебната кесия?

Тръгнал Югон да се разходи по главната улица. Не след много минала и княжеската дъщеря. И поискала да узнае, разбира се, кой е този млад благородник, когото не била виждала дотогава. Не мирясала, докато не й го представили. Югон казал, че е чуждестранен благородник.

Той бил наистина заслепен от красотата на княгинята. Никога не бил виждал по-бяла кожа и по-любезни обноски. Бил покорен и замаян. А оная хитрица си знаела работата.

Югон я поканил на гости, поднесъл й закуска, след това я завел на бал. В един салон играели комар на големи суми. Югон губел колкото му хрумне, без да му мигне окото. От кесията, която изглеждала все празна и била все пълна, вадел екю след екю. Княгинята не можела да разбере нищо от тази тайна. А искала непременно да я разгадае. Станала още по-любезна; поканила Югон в каляската си и започнала да го разпитва. Югон бил простичко, добродушно момче, затова сметнал за чест да сподели тайната си с княжеската дъщеря и дори й предложил да опита свирката. Щом взела кесията, княгинята го зарязала, прибрала се веднага в двореца и затръшнала вратата под носа му.

Огорчил се нашият Югон. Започнал да чука с все сили. Отвътре му се изсмели. Дворцовата стража го прогонила. Отчаян, с празни ръце, нашият момък се вайкал цяла нощ. Но на заранта се провикнал радостно:

— Какъв глупак съм. Та аз имам средство да си върна кесията, която оная злодейка ми грабна. Забравих чудесната свирка.

Грабнал той свирката и взел да я надува с все сила. Отвред наизскачали въоръжени мъже и зачакали заповедта му. Югон им заповядал да тръгнат към двореца на княза. Войниците го завзели с пристъп и нашият приятел влязъл в крепостта. Пребледняла и смутена, княгинята се била скрила в стаята си.

— О — извикала тя, — ти ли ни изплаши така? А пък аз се чудех кой ли страшен враг ни е нападнал. И защо е тази олелия?

— Как, негоднице! — викнал Югон. — Ти ми взе вълшебната кесия, изгони ме от двореца и смееш да питаш защо съм побеснял от гняв?

— Това ли било всичко? — отвърнала невинно хитрушата. — Ами че аз не съм и помислила да те ограбвам. Исках просто да покажа кесията на баща си. Ето ти я. Не заслужаваше за такова нещо да вдигаш толкова шум и не допусках, че един благородник с такова високо потекло може да плаши по такъв начин невинните хора.

Започнала тя да се умилква около Югон, да го хвали и пак сполучила да омотае тоя глупак.

Княгинята не допускала, че Югон е обикновен безделник. Един благородник, който има на разположение толкова войска, е сигурно някой преоблечен кралски син. И тя решила да го удостои с ръката си.

— Още тая вечер ще стана твоя жена. Можеш да поискаш от баща ми веднага да ни венчаят. Само че преди това заповядай на войниците си да се разотидат. Каква чудесна войска имаш и колко бързо я свика!

Югон не можал да се сдържи и се разсмял.

— Цялата тайна е в тази свирка — рекъл той. И разправил на княгинята всичките си приключения.

Тя се разтреперала от яд и отчаяние. Ами сега! Врекла се на един простак, на един крепостник, който нямал нито педя земя. Ще стане за смях пред всички, когато научат за чудесната й женитба!

Но не издала мислите си. Напротив, показала се още по-мила и внимателна. Престорила се, че е смаяна от силата на Югон.

— Наистина ли, щом свирнеш с тази свирка, и войниците изскачат? Няма да повярвам, докато не видя с очите си това чудо.

— Опитай сама — предложил Югон. И й подал свирката.

Не чакали много. Княгинята взела да надува вълшебната свирка с все сила и при всяко изсвирване се появявали все нови тълпи въоръжени мъже — цяла войска, два пъти по-силна от войската на Югон. Сами се сещате какво станало по-нататък. Войската на нашия младеж била скоро съборена от седлата, победена и унищожена. Югон успял да се спаси с бягство.

Скрил се той отчаян в полето, като не знаел кое повече го отчайва — дали това, че е изгубил свирката и кесията си, или това, че е бил изигран на два пъти от хубавата и зла княгиня.

Но този път любовта му се била вече изпарила. Отказал се той от женитбата. Искал само да си върне кесията и свирката. В края на краищата тези вещи не били негови. Честно казано, трябвало да ги върне на малката воденичарка. Какво да прави?

Както скитал из полето, Югон стигнал до една овощна градина с цъфнали дръвчета. И както бил уморен от станалото, се изтегнал под едно дърво и дълбоко заспал.

Туп! Една ябълка го чукнала по носа и го събудила. Неприятна работа. Туп! Още две, три, четири, пет ябълки се търкулнали край него. Югон ги загледал. Били едни такива… чудновати. А вкусни в същото време! Нашият човек отдавна не бил хапвал нищо. И както бил гладен, изял и петте ябълки.

Още едно чудо! Носът на Югон взел да се удължава, станал една, две, три, четири, пет стъпки дълъг, растял с по една стъпка от всяка изядена ябълка! И взел да се влачи по земята.

Югон се смутил ужасно. Какво да прави с този суджук, провиснал от носа му? Но не се разтревожил кой знае колко много. Толкова злини го били сполетели от няколко дни насам, та това ново нещастие не го развълнувало дълбоко. Хрумнало му все пак да се покатери на вълшебното дърво и да откъсне още пет ябълки, които скрил в джеба си.

— Нищо не се знае: може да ми послужат.

Тръгнал той, без сам да знае накъде. Не искал да се върне в Сен-Мар-ла-Дрьой с такъв нос! Никой нямало да го познае там.

Но не стигнал далеко. Човек се уморява скоро, ако влачи такъв нос! Легнал Югон да пладнува под друга ябълка. Боял се, то се знае, от плодовете на тая чудна земя, но бил много жаден, а ябълките били златисто-жълти и страшно примамливи.

— Най-после — рекъл си Югон — не виждам какво по-лошо може да ми се случи отсега нататък. Да става каквото ще — ще взема и от тия ябълки.

Ял и от тях. Ново чудо: след всяка ябълка носът му се смалявал с по една стъпка. След петата имал пак обикновената си дължина.

Югон се качил веднага на дървото, откъснал още пет вълшебни ябълки и ги прибрал в друг джеб, за да не ги обърка с първите.

„Сега вече ще си отмъстя“ — помислил той.

 

 

Някакъв старец изнесъл кошница с плодове на пазара в столицата. Главата му била наполовина скрита с клашника. Изглеждал немощен и грохнал.

— Хайде на ябълките! — викал той. — Купете си ябълки! По-хубави няма да намерите.

Югон — той бил, разбира се! — знаел какво ще стане. Княгинята била прочута не само с хубостта, но и с лакомията си. Затова на връщане от разходка, минавайки покрай продавача, тя се спряла смаяна от примамливия вид на ябълките.

— Искам от тия ябълки — викнала тя. — По колко ги продаваш, човече?

— За вас, хубава госпожице — рекъл Югон, като си преправил гласа, — за вас ще ги дам само десет су. А тия пет ви подарявам.

И наредил грижливо петте вълшебни ябълки върху другите.

Сещате се какво станало по-нататък. Княгинята се прибрала в двореца, изяла лакомо ябълките (които били най-отгоре) и скоро из салоните се разнесли викове и плач. Носът на княгинята взел да расте, да расте… Скоро стигнал до корема й; повлякъл се и по земята.

— Вървете да намерите оня проклет продавач, дето ме омагьоса с ябълките си…

Само че продавачът бил офейкал.

Свикали всички доктори от града, приготвили те изкусни церове, но лекуването не донесло полза и дългоносата княгиня не искала вече да излиза от стаята си. Бояла се да не й се присмиват. Князът, баща й, бил отчаян. Виждал, че дъщеря му ще умре от мъка.

Пет дни след тази случка съобщили, че някакъв източен мъдрец чакал пред вратата на двореца. Той твърдял, че знаел сигурен цяр за княгинята. Изтичали веднага и го довели. Този път Югон се бил предрешил като негър. Въвели го при княгинята. Той поискал да ги оставят сами.

— Изяжте тази ябълка — рекъл той — и носът ви ще се промени.

Княгинята изяла ябълката. О чудо! Носът сякаш се скъсил с една стъпка.

Изяла още една: този път без успех.

— За да може лекарството да подействува — казал Югон, — на съвестта на княгинята трябва да не тежи никакъв грях. Да не би тя да е задържала някоя чужда вещ?

Княгинята се изчервила и въздъхнала. Но красотата е по-скъпа от могъществото. Извадила тя кесията, която била скрила под леглото си, и я дала на знахаря. Следващата ябълка скъсила носа с още една стъпка.

— Личи си, че ще сполучим — рекъл Югон. — Но дали у княгинята няма и друго чуждо нещо?

— Само ей тази грозна, вехта свирка…

— Добре — заявил Югон с обикновения си глас, — работата е наред, разчистихме си сметките. Сбогом, княгиньо. Щом изядеш още две ябълки, ще се оправиш.

И изчезнал веднага със съкровищата си.

Две и две прави четири. Княгинята изяла само четири ябълки, а Югон бил офейкал. Търсили го напразно; освен това, след като си възвърнал по-раншната сила, по-добре било да не го виждат вече. Така княгинята си останала обезобразена, с нос, дълъг цяла стъпка.

Югон отишъл да върне на добрата воденичарка кесията, колана и свирката. Девойката ги прибрала в един сандък, отгдето те не излезли вече. Но Югон имал две яки ръце, които подарил на воденичарката. Оженили се те веднага. Воденицата започнала да се върти безспирно. А какво повече трябва на човека, за да бъде щастлив?