Козата и вълкът (Гасконска приказка)

Имало едно време една коза. Веднъж, както хрупала ниските клони на лещака, покрай нея минал един вълк с проскубана козина, мършав като скакалец.

— Кумичке — рекъл той дрезгаво, — да си жива и здрава и ти, и челядта ти! За жалост времената са лоши и за козите, както и за вълците. Лещакът е съвсем изсъхнал! А пък агнетата са малко и не можеш да се добереш до тях! Не споменавам за козлетата, защото, честна дума, никога не ям козлета от уважение към породата ви. Слушай, кумичке козичке, хайде да се сдружим, да си купим стопанство и да работим заедно. Ще си делим добива, ти ще ядеш твоя дял, аз ще продавам моя и ще си живеем щастливо. Какво ще речеш?

— Ще река, кумчо, че сигурно си много гладен, щом ми приказваш такива сладки приказки! Но приемам предложението ти. Само да не си помислил да изядеш дечицата ми! Знам, че няма да ти мигне окото да го сториш, стига да ти е на сгода, и дори тъкмо затова искаш да се сдружиш с мене. Прибери си изплезения език, изчеткай о шубраките прашния си кожух и да вървим да си купим стопанство!

Купили стопанството и след някое време се настанили в него.

— Кумчо — рекла козата, — да се разберем както трябва за добива. Ти не разбираш много от земеделие, повечко си бракониер. Ще делим справедливо. Единият ще вземе каквото изникне над земята, другият — каквото остане под нея. Съгласен ли си?

— Съгласен съм, кумичке — ухилил се вълкът, защото се мислел за много умен. — Но предпочитам, ако нямаш нищо против, сам да си избера дела.

— Избери си го, кумчо, избери си го!

— Избирам каквото расте на слънце и ти оставям каквото расте в земята.

Козата си тръгнала, а жълтите й очи святкали от задоволство. Рогцата радостно я засърбели. Посадила тя картофи, ряпа, моркови, лук. Като дошло време да съберат добива, на вълка останали стъблата и листата, които никой не искал да купи, а на козата — вкусните и сочни корени, от които чудесно затлъстяла.

— Бързоножке-козирожке, кълна се в рогатия, втори път няма да ме изиграеш. При следващия добив ще си избера каквото расте във влажната земя, а на тебе ще оставя каквото се пече на слънце!

— Така да бъде, Кумчо Вълчо! — промълвила любезно козата. И се подсмихнала тихичко под мустак.

После изтичала да засее жито, салата, домати.

Когато събрали добива, тя се наяла на воля, а вълкът само скърцал със зъби. Много му се искало да я изгълта на две-три хапки, само че рогата й били остри, а пък от хубавата храна била станала яка като козел. Колкото до тлъстите меки козленца, имало кой да ги пази.

— Бързоножке-козирожке, кълна се в рогатия! Няма да ми се надсмиваш вече!

— Да ти се надсмивам ли, кумчо? Не съм и помисляла. Как ще дръзна аз такова нещо? Хайде, усмихни се! Ела да идем заедно в черквицата Сен Пе. Трябва да се помоля за хубав добив. А то е от полза и за тебе.

Тръгнали двамката през полето и стигнали до черквицата. Видели, че клисарят бил затворил вратата, но това сякаш не разтревожило козата.

— Аз знам и друг вход, кумчо — рекла тя. — Върви подир мене!

И се провряла с мъка през една дупка в зида, защото била вече доста надебеляла. Вълкът влязъл лесно — дори не си отъркал мършавите бутове. Козата се настанила на чина и се унесла в молитви. Но все поотваряла от време на време живите си очи, за да види какво прави вълкът. Той душел и ровел навсякъде. Личало си колко бил гладен, горкият! Като се вмъкнал в дарохранителницата, козата злорадо се засмяла. Знаела тая пакостница какво ще сполети Кумчо Вълчо! Щом влязъл, той зърнал в ъгъла една кошница с пиле, пушен бут, два самуна хляб и пресни смокини.

— Хе, хе — рекъл Вълчо, — клисарят си е забравил обеда. Толкова хубави неща само за един човек не бива. Ще се разболее, горкият. Нека му помогна.

И така му помогнал, че след половин час в кошницата не останало нищо.

— Чудесно, чудесно! — повтарял той, като си разтривал косматия търбух. — Докато кумата си казва молитвите, да видим дали не е останало малко винце от литургията. Бутът беше соленичък. Ха, ето и бурето. Само че… аз ли недовиждам или кюрето не е от въздържателите? Нека си пийна, та да не го оставя да съгреши в лакомство.

И излокал кумчо най-добросъвестно виното до последна капка. После, с надут търбух и замаяна глава, се върнал, залитайки, при козата.

— Закъсняхме, кумчо. Да се прибираме по-бързо. Оттук, оттук! Я гледай, човек би рекъл, че не можеш да вървиш! Не виждаш ли отвора? Стъпвай подир мене!

Като рекла това, тя се провряла с мъка през същата дупка. Вълкът се опитал да я последва.

— Олеле, кумице, какво става? Преди малко този отвор беше по-широк. Моля ти се, не ме изоставяй! Заради старото ни приятелство научи ме как да изляза!

— Не се отчайвай, кумчо! Погледни надясно, виждаш ли едно въже?

— Виждам две.

— Да не би да си препил? Сигурно, щом виждаш нещата двойни. Улови това въже и се покатери по него. То ще те изведе на покрива. Оттам ще скочиш на стария църковен зид, от зида на голямата скала, а оттам на пътеката.

— Благодаря ти, кумице.

Сграбчил вълкът въжето и се заел да се катери. Само че въжето било на камбаната и тя зазвънила оглушително.

— Това вино не ми понася! — мислил си вълкът, докато се покатервал с мъка на няколко пръста и веднага се спускал обратно. — Това вино не ми понася! Ушите ми забучаха.

Но продължавал да се катери, търпелив като всеки пияница. Клисарят, който живеел наблизо, подскочил.

— Жено! Тревога! Кой звъни така в моята черква?

Всички стопани от околността грабнали сопи, сърпове, кофи с вода.

— Пожар ли има?

— Или война?

Втурнали се хората към черквата и през ключалката видели вълка.

— Вълк! Вълк! Пипнахме го този път, последният вълк в нашия край! Изкъртете вратата!

Вълкът заревал от ярост и изведнъж изтрезнял.

— Ах ти, бързоножке, коварна козирожке, кълна се във всички рогати дяволи, веднъж да изляза жив оттук… ще видиш каквото има да видиш и ти, и дечурлигата ти!

Само че, както разправят хората, не излязъл жив.

А козата живяла щастлива и почитана сред рода си до дълбока старост и никакъв вълк вече не се мярнал из тоя край.