Неблагоразумните желания (Лимузинска приказка)

Било есенно време. Вятърът духал здраво по високото плато на Крьоз и вече се здрачавало. На връщане от училище Бригита усетила, че крачетата й отмаляват. Много тичала през междучасията, а сутринта била изминала като всяка заран същия този път. Пет километра. Колкото и да ти са млади нозете, пет километра не са малко.

Но не бивало да спира, майка й нарочно й забранявала такова нещо. Не бивало и да минава през гората. Пътят, по който вървяла, бил просто пътека, но все пак доста широчка, защото в пазарен ден по нея минавали талигите.

Хората казвали, че вълци не се мяркали тъдява, освен когато много изгладнеели.

Всякога, когато минавала оттам, Бригита се питала дали вълците не са изгладнели. Веднъж срещнала вълк, само че го взела за едро куче и не се уплашила, макар че очите му святкали. Той повървял някое време подир нея, после се загубил.

Като се прибрала в къщи, тя разправила на майка си и баща си какво куче срещнала. Оттогава почти цял месец наред майка й я водела до училището… Вечер баща й заобикалял малко, та да я прибере на връщане… Но така не можело да върви. Майката имала работа в къщи с другите три деца — две малки момченца и най-голямото момиче, което било недъгаво. Бащата, надничар из околните стопанства, бил винаги капнал от умора. И малката трябвало, както и по-рано, да изминава сама пътя до училището.

За щастие едрото куче не се мярнало вече. Инак тя щяла да се уплаши много, след като толкова я разпитвали за него и след всички заръки и поръки, с които я отрупвали подир тази среща.

Тя се сещала за него най-вече на връщане. И когато духал вятър, треперела не само от студ.

Но тоя път чула клоните да пукат като от огън. А не било от огън, ами от вятъра. Дали и това страшно хухукане е пак от вятъра? Или е някой необикновен звяр?

— Ху! Ху!

Така вие сигурно едрото куче.

Но защо й е толкова студено? Още е ноември. А тя била минавала и зимно време в сняг през Мон Жуе. Вървяла бързо и се стопляла.

Тази вечер, макар че било още през ноември, не успявала да се стопли.

Вървяла полека и все повече и повече забавяла крачките си. Нозете й тежали като вдървени.

А колко й се искало да побърза! Да изкачи веднъж склона, ще стане по-леко. Първата половина от пътя е всякога най-мъчната.

— Хайде, девойче, хайде, бързай! — казвали сякаш листата и подтичвали пред нея.

— Ху! Ху! — кикотел се и виел вятърът.

За да си даде кураж, Бригита започнала да мисли за майка си, за братлетата, за сестра си, скованата на едно място, която я чакала в бащината колиба. От тавана висели връзки кромид и парчета сланина; но макар че таванът бил нисък, децата можели да видят тия неща чак когато майката запалела свещта, като наближело да се върне баща им. Дотогава стаичката се осветявала само от пламъка в огнището, гдето се варял брежодът^[1].

Ху! Ху! Но Бригита се стараела да мисли само за брежода, тая чудесна чорба, която човек може да яде само в лимузинския край.

Ще си поиска пълна паница. И ще се стопли, като я изгълта. Толкова ще се стопли, че очите й ще започнат да сълзят. Сега сълзят от студ.

Ху! Ху!

Дали само от студ?

Ху! Ху!

Дълго ли още този страшен вятър ще й се присмива така?

Ще му покаже тя, че не се бои от него.

Нито от него, нито от внезапно настъпилата нощ. Нито от едрото куче, което ще изникне може би отнейде.

И запяла Бригита с тънкото си гласче песента за брежода:

У нас, у нас брежод варят,

у нас варят го най-добре.

Но като запяла, започнала още повече да се запъхтява и по-бавно да върви. Просто влачела нозете си, сякаш били от олово.

Ху! Ху!

А у тях майка й сигурно отваря вратата и излиза навън, дано я зърне отдалече.

Дали баща й се е прибрал преди нея?

Никога не била стигала толкова бавно до платото. Вятърът бил по-лош от друг път; просто издигал пред Бригита подвижна стена, която я отблъсвала и тя не успявала да мине през нея.

Отмаляло съвсем, вкочанясало от страх и студ, девойчето зърнало седнала на един пън беззъба старица, която й се усмихвала. Бледото лице на старицата се очертавало в непрогледния мрак. Много чудно било това бяло лице в тъмната нощ.

Но все било жив човек. Кой знае, може би и старицата отивала по същия път?

Детето още повече забавило стъпките си.

— Добър ден, бабо! — поздравило учтиво то.

— Добър ден, миличка. Не си ли уморена от толкова ходене? — попитала с треперещ глас старицата.

— Да, бабичко, много съм уморена!

— Поседни тогава… има място и за двете.

И тя се отместила към края на пъна.

— Благодаря, бабо, но не мога да седна. Мама ми е забранила да се спирам.

— Ех, майка ти не върви тоя път! И сигурно няма да се зарадва, ако паднеш от умора. Не ти ли са отмалели нозете?

— Отмалели са, бабичко.

— По-добре ще ти стане, като си починеш малко. А после, ако искаш, ще те заведа до вас.

Ху! Ху!

„Не я слушай, девойче. Върви си по-бързо по пътя! Върви си по-бързо!“ — нашепвали сякаш листата, които се свивали на вихрушка около Бригита, като че искали да я повлекат със себе си, да я тласкат напред.

Но как могат едни сухи листа да се преборят с желанието, което теглело към пъна капналото от умора дете? Да си почине няколко минути! И да продължи пътя с добрата старица…

— Нали съм добра бабичка? — прошепнала старицата с глухия си глас и девойчето не се учудило, че е отгатнала мисълта му. Нали на големите често се случват такива неща?

Не могло да устои то и седнало до добрата бабичка.

Ху! Ху!

Листата се укротили. Клоните продължавали да пращят от вятъра, но той вече не свивал на вихрушка листата и не ги разпилявал.

Умирили се те.

— Ти си много мило, девойче — рекла старицата. — И много ми се ще да те зарадвам. Какво искаш да ти дам?

Бригита усетила, че се задъхва от радост.

Какво да си избере между толкова желания, които често я спохождали и се пробудили отново сега от това вълшебно предложение?

— Може ли да поискам няколко неща?

— Можеш да поискаш толкова неща, колкото косми имаш на главата, защото за всяко пожелание ще ми плащаш с един косъм.

Девойчето се изсмяло и плеснало с ръце.

Какво е един косъм? Или десетина… петдесетина… дори стотина?…

— Най-напред много ми се иска да уча, но да не ходя вече на училище…

— Дай!

Малката си отскубнала без колебание един косъм, а старицата го навила на пръста си.

— Иска ми се болната ми сестра да проходи като всички хора… И всеки ден да има сланина в брежода… Сутрин и вечер да ям черешова пита. Да имам хубави рокли…

— Колко рокли? По косъм на рокля, не забравяй…

— Една от синя коприна… друга от розова… трета от зелено кадифе… четвърта от муселин, като на господарската щерка от замъка…

За всяка давала по един косъм.

И мечтаната рокля се появявала в нозете й…

От голяма радост тя не спирала, поне да ги погледне. Искала все нови и нови…

— Една от зелено кадифе с дантела… една с хермелинова кожа, като в приказката, която четох… една извезана с бисери… друга…

Роклите се трупали с приятно шумолене край Бригита, която съвсем се забравила и взела да иска и палта. Сини… розови… зелени… бели… сиви… подплатени с кожа… целите от кожа.

Не й идвало на ум да облече нито едно от тях.

Не усещала вече студ, не чувала вятъра. Искала… искала… не смогвала да изрече желанията си, те се умножавали, колкото повече се изпълнявали.

Към роклите се прибавили обувки… повече обувки, отколкото били самите рокли! След това поискала шалчета… шапки… какво ли не! И накити, то се знае!

Гривни, огърлици, пръстени, златни чантички, гребени с елмази падали със звън около нея.

А за всяко нещо тя давала по един косъм…

Ах! Какво била чела в приказките за богатствата на княгините?

Хрумванията или по-точно желанията се трупали и огромният куп — платове… злато… сребро… скъпоценни камъни, растял непрестанно… Позлатена каляска с шест коня със златни хамути и украсени с тюркоази кожени поводи, с подкови, заковани със сапфири, застанала на няколко метра от Бригита, а на капрата се мъдрел великолепно облечен кочияш, придружен от също така великолепен лакей. Иска ми се…

И всеки път Бригита давала по един косъм…

Поискала птиче, което да хвръкне право до звездите и да пее самичко по-хубаво от цял хор славеи… И позлатена клетка за него… Поискала овца, бяла като сняг…

Птичката долетяла веднага… позлатената клетка я прибрала още в същия миг. Бялата овчица заблеяла нежно.

И всеки път Бригита давала по един косъм.

Дъхът й пресеквал, желанията не се свършвали, тя започнала да иска пари и те зазвънтели радостно край нея. За да рукнат като златен дъжд, тя започнала да си отскубва цели снопчета коса…

— Иска ми се…

Но не довършила. Тъкмо когато щяла да изкаже едно ново желание усетила, че ръката й не напипва вече нито един косъм!

Нито един косъм! Толкова скоро!

— О, бабичко! Какво ще правя толкова хубави дрехи и накити, като оплешивях?

Старицата се разсмяла зловещо.

— Бабо! Бабо! — викала умолително Бригита. — Къде си? Не те виждам вече!

Била наистина самичка на пъна.

Зазорявало се. Влажни пари плували между клоните.

Бригита седяла самичка на пъна в горския кът. Кочияшът, конете, каляската, всички богатства, които я заобикаляли допреди миг, се изпарили с идването на деня. На тяхно място се виждала само огромна купчина сухи листа.

Сън ли е било? Тя опипала главата си и извикала уплашено. Не било сън, защото главата й била гола!

Разтърсвана от ридания, Бригита се свлякла на земята… Започнала да се търкаля гневно из листата, които й отнели с дяволското си превръщение нейната естествена незаменима украса.

Но чия неочаквана милувка докоснала главата й? Тя се изправила. Прелестно видение било заместило грозната старица.

И с един толкова напевен глас, колкото гласът на магьосницата бил глух, прелестната фея (отгатнахте, че била фея, нали? И Бригита разбрала веднага!) прелестната фея казала:

— Не се измъчвай. Аз не бих могла да разваля магията на най-страшната измежду нас, ако…

Тя замълчала, загледана с умиление в детето, след това продължила:

— Ако между толкова себелюбиви пожелания ти не бе изрекла и едно, което изкупва всички други. Ти поиска да оздравее сестра ти. Само за това пожелание аз измолих от нашата повелителка необичайното благоволение да развали ужасната магия, на която ти беше станала жертва.

Докато говорела, тя милвала главата на Бригита с ръце леки като листенцата на цвете.

— Дано завинаги — продължила добрата фея — да помниш тая нощ, която щеше без малко да ти струва толкова скъпо! Помни през цял живот, че всяко пожелание, изпълнено от съдбата, се плаща… А заплатената цена обикновено надхвърля стойността на получената вещ…

Нежната ръка като че разглаждала коприна. Бригита усетила, че косата й започва да никне и зашепнала, замаяна от радост:

— О, добра фейо! Благодаря! Благодаря!

Тя не съжалявала вече за богатствата, срещу които толкова глупаво я била разменила.

Но една мисъл пронизала изведнъж сърцето й.

— А за сестра ми, добра фейо? Дали… много ми се иска да проходи… а пък искам да запазя и косата си! — заявила чистосърдечно тя. — Но… ако няма друг начин… тогава, за да проходи сестра ми… мога и да я пожертвувам.

— Нашата повелителка предугади искането ти, миличка… И с нарочна молба пред царицата на феите, която, както знаеш, живее далеко оттук, получи позволение да го изпълни… Само че при едно условие… (Казах ти, че нищо не се дава даром.) Сестра ти ще започне пак да ходи, ако се съгласиш да не узнае никога, че дължи това добро на тебе…

— О! На драго сърце! — побързала да се съгласи Бригита. — Приела бих и по-тежко условие.

— Знам, мило дете. И повелителната ни знае, тя прочете това в сърцето ти… А сега погледни!

Бригита вдигнала глава.

Сънува ли пак?

Възможно ли е това?

Сестра й тичала, не — просто летяла като птичка към нея и я притиснала в обятията си.

— Милата ми Бригитка! Мислехме, че сме те загубили вече. И мъката така ме разтърси, та изведнъж проходих. А за какво друго можех да си послужа с нозете, ако не да те търся?

И добавила възхитено:

— Каква чудесна коса имаш, сестричке! Струва ми се, че не съм я виждала досега!

Тя не се мамела. Косата, пораснала изпод пръстите на добрата фея, била по-дълга, по-къдрава и по-мека от предишната.

— Да побързаме! — продължила сестрата. — Ще срещнем мама и татко. Те тръгнаха заедно с мене, но аз ги изпреварих. Оставихме в пещта твоята паница брежод със сланина и, представи си, едно голямо парче черешова пита. А татко си намери толкова добра работа, че всеки ден ще ядем такива неща.

Бригита поискала да благодари на феята.

Но феята била изчезнала.

Също като своята зла роднина от миналата нощ и тя изчезнала, щом си свършила поръчението…

Нужно ли е да ви казвам, че след тази случка Бригита не се застоявала вече никога из горите на Мон Жуе?

Отивала право от къщи в училище и от училище в къщи…

Понякога, като наближавала пъна край пътеката, й се струвало, че вижда седнала старица, която й маха с ръка. Само че старицата не можела вече да спре Бригита, която искала да запази хубавата си коса.

Бележки

[1] Брежод — лимузинска чорба от зеле, праз, ряпа и сланина. ↑