Безстрашният Туену (Овернска приказка)

Сигурно си представяте, че надали е имало нещо по-неприветно от един укрепен средновековен замък. Останалите до днес са почти винаги полуразрушени и тези развалини, обрасли в къпини и тръни, гдето се крият само гарвани и нощни зверове, наистина не са никак привлекателни.

Но в Средновековието, когато тези укрепени замъци са били още съвсем нови, не е било така. Главната кула е била, то се знае, от здрав камък, пояс от крепостни стени е заграждал, разбира се, постройките. Но в самия замък никога не пропускали да оставят място за зелени лехи и освен за задния двор, гдето ставали военните обучения, най-голямо внимание отделяли за овощната градина — място за разходка и удоволствие на кастеланите. Така в овощните градини на укрепените замъци се намирали най-хубави цветя, цъфнали храсти, красиви дървета и главно вкусни плодове.

А феодалните господари, които не прекарвали цялото си време на война или в кръстоносни походи, феодалните господари обичали да се разхождат там със своите деца, пажове, красиви дами и госпожици.

Между тия замъци с приятни и прекрасни овощни градини, неотговарящи на строгия им външен вид, никой не бил навярно по-приятен от замъка Роканвел, на една миля от Орийак. Господарят Роканвел се гордеел много с яката кула, която устоявала на всички пристъпи, но още повече се гордеел със своята овощна градина.

Ах, каква овощна градина! Имало там сочни масловки, ябълки, калвили, петровки круши, кумбули, които лъщели на слънцето като златни, мъхнати, едри, сочни праскови — да ти потекат слюнки само като ги видиш. Ах, да, вярвайте ми, градината била наистина несравнима.

Господарят Роканвел обичал да развежда из нея приятелите и гостите си.

Но веднъж, както се връщал, след като изпратил един свой добър съсед, той влязъл загрижен в големия трем на замъка и повикал синовете си, трима хубави момци — единият на двадесет и две, другият на двадесет и третият на осемнадесет години.

— Мили деца — казал той, — много съм ядосан. Като показвах овощната градина на нашия съсед Пейреорад, забелязах, че най-хубавите круши и праскови са изчезнали. Вчера бяха на дърветата. Но днес ги няма. Явно е, че някой смел злосторник се прехвърля през стената в овощната градина и ни краде плодовете. Трябва да го открием. Ти, Пиер, си най-големият, затова тебе натоварвам с тази задача. Ще застанеш тази нощ зад големия дъб пред входа на овощната градина и щом забележиш крадеца, ще го хванеш. Вземи и тази тояга — да ти послужи, ако негодникът те нападне. Но внимавай да не го убиеш. Защото нашият сюзерен, овернският граф, е забранил на своите васали сами да налагат наказания; затова, ако убиеш някого, има опасност и тебе да обесят.

Пиер взел тоягата. Не изглеждал доволен от възложената задача. Трябва да признаем, че най-големият син на господаря Роканвел не блестял с особена смелост.

За да се окуражава, той взел не само тоягата, но и голяма бутилка бурбонско вино и чудесно печено говеждо.

Като му се доспало към полунощ, решил да похапне и да пийне. Отгатвате какво се случило по-нататък. Станало му тежко от яденето, виното го замаяло, той се изтегнал под дъба и след няколко минути заспал и захъркал като ковашки мях.

Крадецът се прехвърлил през стената, плъзнал се по един клон в овощната градина и откраднал най-хубавите круши на роканвелския господар.

На другата заран първородният син отишъл смутено при баща си да разкаже злополуката. Бащата се разсърдил страшно, нарекъл сина си глупак, страхливец, заплашил го с бой и накрай повикал втория си син.

— Брат ти пропусна чудесен случай да пипне крадците. И остави да ни оберат най-хубавите круши. Ако са се усладили на разбойниците, сигурно ще дойдат пак, защото нощите са хубави и има пълнолуние. Разчитам ти да свършиш по-добра работа от брата си. Ето ти тоягата. И на добър час.

Вторият син не бил страхлив като най-големия. Но бил ужасно разсеян. Лекомислен мечтател, той гледал само да чете прекрасните ръкописи от библиотеката на баща си или да се качи в най-горната стая на замъка, за да наблюдава звездите и да гадае по тях бъдещето.

Но приел с готовност поръката на бащата.

„Една нощ на прохлада — казал си той — не е лошо. Ще мога спокойно да разглеждам небето и да открия нови звезди. Ако дойде пак и крадецът, много лесно ще го отупам.“

Щом се стъмнило, той се настанил удобно пред овощната градина, загледал звездите и така дълбоко се унесъл, че още преди полунощ заспал като младенец.

Когато дотичал на сутринта, роканвелският господар трябвало да раздруса сина си, за да го събуди.

— Така ли си пазил, глупав мечтателю? Погледни как си опазил: крадците пак са идвали и от вкусните калвили няма нито следа. Целият им труд е бил само да ги наблъскат в чувала и да го метнат на гърба си. Наистина си прекалил и не зная как още се въздържам да не те набия.

— Синко — добавил той, като се обърнал към третото си чедо, — надявам се ти да се отличиш малко повече от братята си. Ето ти тоягата, разчитам на тебе да уловиш негодника, който опустошава хубавата ми овощна градина.

Третият син на роканвелския господар бил решителен. Взел тоягата и отговорил кратко:

— Бъди спокоен, тате: Нали в околността ме наричат „Безстрашния Туену“? Да му мислят разбойниците!

Той се настанил още от вечерта на пост под една липа. Сгушил се и не мърдал. Минал час, втори, трети, а Туену не забелязвал нищо. Започнал да скучае, да се прозява и дори позадрямал, но изведнъж чул, че ябълки тупат като градушка по земята.

— Пипнах го тоя път — рекъл си той.

Тръгнал дебнешком, взел тоягата и я стоварил с все сила по главата на крадеца, който бил слязъл от дървото да събира ябълките, нападали от раздрусаното дърво. Крадецът се проснал, без да охне. Туену го пребил.

— Нещастнико — извикал бащата на другата заран, — ти си убил човек! А знаеше, че това е забранено от нашия сюзерен! Сега, милото ми дете, трябва да избягаш. Не може да останеш в роканвелския замък, защото ще те заловят и ще те осъдят. Тръгвай веднага. Много ми е жал, защото ти беше най-смелият ми син. Върви по света. Дано не те сполети беда. Но преди да заминеш, вземи тази торба. Тя е вълшебна, доколкото знам (макар че не съм имал никога случай да я изпитам). Завеща ми я прадядо ми. Ако срещнеш по пътя си някакво препятствие, набутай го в торбата и ще се отървеш от него. Сбогом, синко. Надявам се времето и смелостта ти да оправят твоята съдба.

— Не бой се, татко. Нали знаеш, че ме наричат „Безстрашния Туену“!

И тръгнал младият Туену, метнал нехайно торбата на рамо.

 

 

Вървял Туену, вървял и на мръкване навлязъл в една гъста гора. Доста уморен от дългия път, той се настанил под един листнат дъб и запалил огън от млади вейки, за да се топли и да се пази от зверове. Хапнал си каквото му бил дал бащата, после се изтегнал на тревата да поспи.

Не бил спал кой знае колко, когато чул, че нещо шумоли в дървото.

„Гледай ти! — рекъл си той. — Това вече не може да е крадец. Кой ли идва да ме безпокои?“

Не бил крадец, а един мъж с огнени очи, облечен в бяло от глава до пети. Туену се изправил. Не се уплашил, само се чудел и маел.

Човекът се спуснал от клон на клон, слязъл на земята и се приближил до огъня на Туену, сякаш искал да се стопли.

— Слушайте, месир^[1], кой сте и какво търсите тук? — обърнал се Туену към привидението.

— Ах, клети момко, веднага ще ти кажа. Аз съм призрак. Умрях точно преди десет години в тежък грях. Малко преди да отида на оня свят, извърших грозно злодеяние. Откраднах от черквата на съседното село чашата за причастието и табличката за нафората. Зарових ги дълбоко под дъба, гдето си седнал. И господ ме наказа за това грозно престъпление. Захвърли ме в чистилището, гдето страшно се измъчвам. А ще стоя там, догдето откраднатите вещи бъдат върнати в черквата. Но имам право да търся спасение. Два-три пъти годишно се връщам в полунощ на земята. Скитам из тая гора и щом забележа някой закъснял или заблуден пътник, се втурвам към него за помощ. Само че, виждаш ли, момко, привиденията имат изглежда лоша слава. Щом ме видят, хората хукват уплашено. Само ти през тия десет години се спря да ми заговориш.

— Ще направя и нещо повече — рекъл Туену. — Ще ти помогна. Ще обадя на кюрето и ще изкопая откраднатите вещи.

— Благодаря ти — отговорил призракът и веднага изчезнал.

Туену отишъл веднага в съседното село. Намерил дома на кюрето. Всичко живо спяло. Черковният часовник ударил два.

Туену взел да хвърля камъчета по капаците на прозорците. След малко един прозорец се отворил и кюрето подало глава навън.

— Кой си — попитало то — и какво искаш, като си дошъл да будиш един християнин в такъв час?

— Елате по-скоро, отче — отговорил Туену. — Облечете се и вземете една кирка и лопата. По пътя ще ви обясня защо.

— О! — промълвило вече поуспокоено кюрето. — Кирка и лопата ли? Сега не е време за работа в градината.

— Не се шегувайте, отче. Работата е много важна.

— Не отивайте, отче — викнала събудилата се икономка. — Сигурно е някой разбойник, дошъл да ви убие!

И задърпала кюрето за ръкава, продължавайки да пищи.

— Не слушайте тази луда жена, отче. Нямам никакво намерение да ви убивам, ами трябва да спасим една душа от чистилището, а времето лети.

При тия думи кюрето престанало да се колебае. Без да слуша молбите и вайканията на икономката, то слязло по стълбата, отворило градинската врата, взело от плевнята лопата и кирка и тръгнало подир Туену.

По пътя момъкът му разправил за нещастното привидение.

— Много добре си спомням кражбата на тия черковни вещи — промълвило кюрето. — Аз не бях дошъл още. Но моят предшественик ми е разправял случката.

Стигнали до дъба, гдето бил заспал Туену, и взели да копаят около дървото.

След няколко удара с кирката момъкът открил тежък пакет, завит в грубо платно. Кюрето коленичило и отворило пакета: чашата и таблата заблестели на лунната светлина.

Кюрето не пожелало да пусне Туену току-така. Завело го у дома си, казало на успокоената икономка да го нагости богато и накрай му рекло:

— Ти си наистина най-сърцатият момък, когото съм срещал; заслужаваш прякора си. Но щом си толкова смел, би могъл да ни направиш една голяма услуга. Ето каква: на една левга оттук се издига прекрасен замък, гдето живееше някога един много добър благородник с дъщеря си. За жалост замъкът бе завладян от дявола. Той изгони обитателите му и оттогава настана страшна беда за целия край. Защото главатарят Ропоту, заобиколен от цяла банда рогати и опашати дяволи, устройва там адски оргии. Вярвай ми, ако сполучиш да прогониш тия нежелани гости, всички ще ти бъдат безкрайно благодарни.

— На драго сърце, отче — отговорил Туену. — Никога не съм се боял от дявола и дяволчетата му.

— Сигурно — промълвило кюрето. — Но все пак трябва да ти кажа, че който е дръзвал да отиде в оня замък, не е излизал вече оттам.

— Това да е бедата! Веднага тръгвам да се срещна с главатаря Ропоту.

Взел Туену вълшебната торба, подарена от баща му. И тръгнал към омагьосания замък.

 

 

Като повървял около един час, той забелязал сградата. Трябва да признаем, че видът й не бил много насърчителен. Всички прозорци били затворени, а капаците грижливо спуснати. Обаче портата била отворена и подвижният мост бил спуснат. Туену влязъл, без да трепне. Във вътрешния двор било тихо като в гроб. Но имало една отворена вратичка. И нашият юнак влязъл оттам в кухнята.

Чудна била тая кухня. Вътре нямало жив човек, а във високата камина весело пращял запален огън. Една прекрасна гъска се печала на шиш, а около нея били наредени на пиростии тенджери, от които се разнасял приятен мирис.

— Не изглежда чак толкова лошо — прошепнал Туену. — Само че ако не се погрижа, тая гъска ще изгори.

Заел се той веднага да върти шиша, да залива печеното със сос и да поддържа огъня, като хвърлил няколко съчки, които открил в един кът на кухнята.

Седнал на трикрако столче, Туену продължавал да готви, когато изведнъж чул остро изскърцване и вдигнал глава. Един страшен, черен, рогат дявол се спуснал през комина.

— Кой ти е позволил да влезеш тук и какво правиш в кухнята ми? — изревал той.

— Виждаш какво правя. Влязох, защото всички врати бяха отворени. А какво правя, е лесно да отгатнеш: грижа се за гозбата и ти би трябвало да ми благодариш, защото ако не бях аз, печеното щеше съвсем да изгори.

Без повече приказки Туену продължил да върти шиша и да полива гъската.

Дяволът се поразсърдил, но не казал нищо и тръгнал към долапа.

— Добре — рекъл той. — Щом си дошъл, ще обядваш с нас.

Извадил чинии и започнал да нарежда трапезата.

Свършил-недовършил, цяла банда дяволи нахълтали в кухнята. Влизали отвред. Били все такива грозни и черни като дявола готвач. На минаване покрай Туену му се кривели и му се юдели, но той продължавал да си гледа работата.

Най-после се явил и самият им главатар Ропоту. Той не се учудил сякаш, че вижда Туену, и направо му казал:

— На трапезата, на трапезата. Ела да седнеш до мене.

Всички дяволчета се наредили шумно около трапезата. Яденето разпределял готвачът. Туену забелязал, че в чинията, която му поднесъл, дяволът сипал предварително някакъв бял прах, подаден му от Ропоту. Затова не глътнал нито хапка от яденето. Докато всички дяволи лапали усърдно и не му обръщали вече никакво внимание, той хвърлял под масата каквото вземал от чинията.

Но хитруването му било най-после открито. Разсърденият Ропоту станал от трапезата и викнал на цялата дяволска банда:

— Стига сте яли. Ще поиграем сега на кегли в чест на госта. Донесете кеглите.

Едно дяволче побързало да изпълни заповедта: отворило то сандъка за брашно. О ужас! Кеглите, извадени оттам, били от мъртвешки кости. Дяволът ги наредил спокойно на земята, после взел топката и я подал любезно на Туену. Топката била, разбира се, от мъртвешка глава.

Туену трепнал малко, но не се уплашил.

— Аха! — извикал Ропоту. — Виждаш ли тия кегли? Те са останки от всички безумци, дръзнали да ни дойдат на гости.

— Само че аз — отвърнал Туену — няма да увелича броя им и ще те разочаровам. Хайде, рогати дяволе, заповядвам ти да влезеш в торбата! — И разтворил устата на чувала срещу него.

Дяволът се опитал да се противи, но някаква вълшебна сила го повлякла към чувала и Ропоту скоро бил завързан вътре.

— А сега — продължил Туену — ще ти върна свободата само когато подпишеш с кръвта си обещание на пергамент, че и ти, и цялата ти тайфа няма да стъпите вече в тоя замък.

— Никога, никога! — изкрещял сатаната, като ругаел и се мятал.

— Не искаш ли? Добре, почакай малко.

Грабнал Туену нажежения ръжен и започнал да налага безмилостно сатаната.

— Ох, ох, ох! — застенал дяволът. — Ох, боли, ох, гори! Ох, отстъпвам, обещавам!

Като чули, че главатарят им охка и се вайка, всички дяволи се разбягали.

— Съгласен ли си да подпишеш?

— Ще подпиша, ще подпиша. Давай по-скоро нож!

Туену поотпуснал чувала, дяволът грабнал ножа, порязал си пръста, кръвта бликнала и той подписал веднага пергамента, поднесен от Туену.

— А сега да те няма заедно с цялата ти дяволска пасмина! Подписа вече с кръвта си! И се пази да не стъпиш още веднъж в тоя замък.

Дяволът офейкал веднага, като ревял от яд, оставяйки зад себе си огнена диря.

Преди да се върне в селото, Туену (който никак не се уплашил) обиколил целия замък, за да се увери, че не е останал някой дявол.

Но замъкът бил наистина съвсем празен. Всички дяволи побързали да се махнат заедно с главатаря си. Туену разтворил широко прозорците, за да проветри къщата от дяволската миризма, и се върнал при свещеника.

Кюрето не се надявало вече да види смелото момче. Изненадало се и се зарадвало, когато Туену се върнал и разправил случката.

— Ела сега с мене — рекло кюрето, когато Туену си отпочинал както трябва. — Ще те заведа у владетеля на замъка.

 

 

Можете да си представите радостта на владетеля, след като влязъл отново в дома на прадедите си. А казах ли ви, че имал очарователна дъщеря? Не съм ли ви казал? Да ви кажа тогава и да добавя, че госпожицата била възхитена от смелостта и хубостта на Туену.

Туену разправил на господаря какви грижи го измъчват и защо е трябвало да избяга.

— У нас — рекъл господарят на замъка — няма от какво да се страхуваш. Не се намираш в земите на овернския граф. Е, ако искаш, можеш да останеш на служба при мене. Ще ми бъдеш оръженосец и другар. Заслужаваш това.

Туену се съгласил с готовност. Бил много щастлив. По-нататък се случило, разбира се, каквото трябвало да се случи: влюбил се в дъщерята на господаря. А пък и тя, както изглежда, не била равнодушна към него.

„Каква чудесна двойка ще венчая скоро“ — мислело си кюрето.

Уви, работата не била толкова лесна. Един ден Туену отишъл при изгората си и й казал:

— Слушай, много съм отчаян. Обичам те, а мисля, че и ти ме обичаш. Много ми се иска да се оженя за тебе, само че има една пречка: преди да напусна бащиния си дом, аз се зарекох да взема само такава жена, която поне веднъж ме е уплашила.

— Това да е грижата, месир — отвърнала с радостна усмивка девойката. — Все ще успеем да надвием някак смелостта ти.

Уви! Не било толкова лесно. Напразно се загръщала тя в бял чаршаф и дрънкала с вериги: Туену бил срещал вече призрак и не се плашел от привидения. Напразно се предрешвала като сатана или крадец. Туену продължавал да не се бои от нищо.

Минало месец, а дъщерята на господаря все още не сполучвала да го уплаши. Но не се отчайвала.

Една заран рекла на Туену:

— Ела с мене в кухнята. Ще правя баница за закуска. Искам да ми помогнеш.

Кухнята си била такава, каквато Туену я видял, когато влязъл за пръв път в нея. Но сега нямало никакви дяволи. Само прислужничките готвели за обед.

Девойката взела да меси. По едно време се обърнала към Туену:

— Я ми донеси солта.

Туену тръгнал към сандъка за сол. Щом вдигнал тежкия капак, и… фррт! Всички гълъби от гълъбарника хвръкнали срещу него. Девойката ги била затворила вътре.

— Ох, че се уплаших! — изтървал се Туену.

— Уплаши се! Уплаши се! — развикали се прислужничките, които знаели заговора.

— Горкият Туену! Уплаши се! Сега ти остава само едно — да се ожениш за мене.

Така и станало. Направили разкошна сватба. И, разбира се, както се полага, живели щастливо и имали много деца.

Нощта преваля,

петел пропя,

приказката свърши.

Бележки

[1] Месир — средновековно обръщение към знатни личности, равнозначно на господин. — Б.пр. ↑